НИКОЛАЙ ЗДРАВКОВ ПРЕДПОЧЕТЕ РУСЕ ПРЕД ГОЛЕМИТЕ ЕВРОПЕЙСКИ СЦЕНИ
85 години от рождението на именития български тенор

Огнян Стамболиев

web

Николай Здравков (1923-1990) беше един от първите певци, които спечелиха славата на Русе като „певчески град”. Заради него, през 50-те и 60-те години, а също и заради Кирил Кръстев, Пенка Маринова, Мария Бохачек, Ана Георгиева, Тодор Бонев, Михаил Петров, Евелина Стоицева, Неделчо Павлов и още редица солисти, в София и в страната, когато се споменеше Русенската опера, се казваше следната фраза: „И Миланската Скала не е в Рим!”

На оперната сцена в крайдунавската ни столица Николай Здравков посвети своята изключителна дарба, младостта си, целия си живот. Името му се превърна в неин синоним, заедно с имената на Кирил Кръстев и Пенка Маринова, знаменитата „русенска тройка”. Преждевременно пенсиониран от директора Георги Димитров, само месец преди преждевременната си смърт, той ни изуми с бляскавото си изпълнение на предсмъртната ария на Каварадоси от „Тоска” на концерта по повод 40-годишнината на института.

Роден на 10 февруари 1923, под духовния знак на Водолея, в Брусарци, Ломско, в бедно работническо семейство, в ранната си младост Николай преминава немалко изпитания и лишения. Едва след войната получава възможност да се посвети на пеенето, което го вълнува от дете - майка му е певица с голяма природна дарба. От 1948 до 1953 г. учи при двама големи педагози Илия Йосифов и Катя Спиридонова, като едновременно с това работи като солист в ансамбъла на МВР.

През февруари 1953 г. е назначен за стажант-солист в Русенската народна опера, където само след два месеца прави своя голям публичен дебют с трудната роля на Марио Каварадоси от „Тоска” на Джакомо Пучини. Да излезеш за първи път на сцената в Каварадоси е наистина голям риск. Убеден съм, че в случая решаваща е била богатата му певческа природа, защото нито диригентът, нито режисьорът биха могли да му открият тайните на певческото изкуство, на т.нар. „закрит звук”, на леките и свободни преходи към височините в тази трудна роля. Ако тази природна дарба не е била налице, едва ли би се справил тогава, при липсата на какъвто и да е сценичен опит (тук изключвам работата му в Ансамбъла, далечна от тази в операта). Здравков притежаваше наистина забележителен глас, от мащаба на големите италиански тенори, една природна музикалност и интуиция, а също и схватливост, които премахваха всяко препятствие по пътя на певческия звук, от диафрагмата до гласовите резонатори. С две думи: пеенето му бе напълно ясно от млади години. По-късно той, при все че не даваше уроци, помагаше на всеки млад колега със съветите си. Самият той разумно разпределяше силите си и никога не префорсира гласа си. От дирекцията често му предлагаха по-драматични партии, като Дон Карлос, Манрико, Хозе, Туриду, но той неизменно ги отказваше. Така съхрани блестящия си глас. През 70-те години посегна към една по-драматична роля - Андре Шение и я покри пълноценно. Сочният и плътен звук тук бе от изключително високо качество. Николай Здравков беше певческо явление от световен мащаб - велик шанс бе за България и за Русе да го притежава. В днешно време тенори с некачествени гласове могат да направят голяма кариера.

Но да се върна в 1953 година. За културната общественост в големия крайдунавски град гласовитият и темпераментен младеж, който притежава и представителна, красива сценична външност (нещо рядко за един тенор!) той се оказва истинска находка. Още с първите си спектакли и концерти стажантът Здравков става безспорният любимец на русенци. На тази голяма и искрена любов той отвръща с взаимност и след няколко години, когато започва да се утвърждава в национален, а и в международен план, остава верен на театъра и града, въпреки че получава не едно и две съблазнителни предложения за работа на големи сцени (сред тях е не само София, но и Парижката опера!).

Привързаността на Николай Здравков към Русе има и други причини - не само голямата любов на публиката. В операта работят директори, режисьори и диригенти от мащаба на Георги Чендов, Стефан Трифонов, Евгени Немиров, Михаил Хаджимишев, Руслан Райчев, Ромео Райчев, Борис Хинчев, Димитър Манолов, които разбират от музикален театър, обичат пеенето и певците - и най-главното: те са градители, защото по-късно ще се явят и рушители...

През дебютната 1953 г. младият артист извоюва първото си лауреатско звание и златен медал от младежкия фестивал в Букурещ, през 1954 - втора награда на конкурса „Ема Дестинова - Карел Буриан” в Прага, през 1956 е отново първи - този път във Вервие, Белгия, един от най-авторитетните конкурси. Там получава предложение за дългосрочен договор за работа на Запад. Импресариото дори му урежда чартърен полет до Париж и възможност да напусне България. Но той категорично отказва. Тези отличия и особено медала от Вервие му отварят пътя за една голяма международна кариера, но както подчертах, той остава верен на родината си и на Русе.

Нещо, което малцина биха направили. Мисля, че Здравков заслужава много по-голямо уважение и признание, отколкото някои други, които избягаха от България, направиха кариерата си навън, а след като тя приключи и гласовите им ресурси се изчерпаха напълно, решиха да продължат да пеят тук... През 30-годишната си активна творческа дейност като първи тенор на Русенската опера, той гостува многократно в столицата, във Варна, Пловдив, Стара Загора, Плевен и Бургас, а и на редица чужди сцени в Европа, Азия и Америка. Направи повече от 30 централни роли от класическия и съвременния репертоар - от Моцарт и Росини до Хаджиев и Пиронков.

Броят на спектаклите му наистина респектира: над 15 000 (от тях над 200 гостувания в Софийската опера, 100 във Варна и около 200 в други театри - наши и чужди). Всъщност Николай Здравков беше водещият лиричен тенор у нас от 50-те до 70-те години и превъзхождаше своите най-прочути колеги от столицата и страната, като качество на гласа и като певчески възможности. В някои от ролите си: Надир от „Ловци на бисери” на Бизе, Ричард от „Бал с маски” на Верди, Каварадоси от „Тоска” на Пучини, Херцога от „Риголето” на Верди, Вертер на Масне, Едгардо от „Лучия” на Доницети, Де Грийо от „Манон” на Масне беше и остава и до днес ненадминат. Част от тези негови превъплъщения са записани и съхранени във фонда на Радиото и Балкантон. За участията си в „Риголето” и „Мадам Бътерфлай” през 1959 получи държавната (Димитровска) награда, по-късно стана „заслужил” и „народен” артист.

Наистина много са големите му роли, с които ще остане в историята на българския музикален театър. Освен вече споменатите: Андре Шение на Джордано, Макдъф от „Макбет” на Верди, Калаф от „Турандот” на Пучини, Рудолф от „Бохеми” на Пучини, Фауст на Гуно. И все пак, бих отделил два върха от блестящата му кариера на певец и артист: Ричард от „Бал с маски” и Едгардо от „Лучия”. В тези две партии сочният му, искрящ тенор звучеше пределно изразително във всеки пасаж. С удивително богатство и свежест на багрите, с необикновена интензивност на преживяванията, Николай Здравков изграждаше тези два трудни образа, за да отбележи тъкмо с тях две от най-значителните сполуки не само в кариерата си, но и в българския оперен театър. В Ричард и Едгардо слънчевият и изключително богат глас на певеца звучеше с безброй нюанси, пределно развълнувано, одухотворено. И мисля, че трудно можеха да се намерят такива чувства и състояния на човешката душа, които несравнимият български тенор Николай Здравков да не можеше да изрази...

© Огнян Стамболиев
=============================
© Електронно списание LiterNet, 08.04.2009, № 4 (113)