МАРИЯ ВЕНЦЕСЛАВОВА - ЕДНО МАЩАБНО ДАРОВАНИЕ
65 години от рождението й

Огнян Стамболиев

web

Мария Венцеславова беше сред големите сопрани в съвременния български оперен театър. Мащабен глас, безспорна музикалност, интелигентност, красавица на сцената, артистка с присъствие и самочувствие на истинска примадона, с излъчване, изобщо с качества, каквито рядко се срещат накуп днес. Мисля, че големият й формат бе за големите сцени и преди всичко за Вагнер. Но съдбата я свърза трайно с Русенската опера, на която тя отдаде младостта и таланта си.

Родена е на 6 юни 1943 г., под знака на неспокойните и интелигентни Близнаци, в Перник, но израства в София. През 1966 завършва Консерваторията като ученичка на професор Елена Киселова. За съжаление, школата Орукин-Киселова не беше поставила по най-правилния начин този голям и качествен глас. Според мен много по-красив и въздействащ от този на Гена Димитрова. По-късно тя ще учи и при Христо Бръмбаров, но за кратко и това няма да промени съществено начина й на звукоизвличане.

През 1967 година Мария е вече солистка на Русенската опера, на която ръководството ще разчита много - тя ще трябва да поеме тежкия сопранов репертоар от напусналите театъра Маргарита Праматарова-Радулова, Евдокия Здравкова, Ели Кустева, Косена Кирова, от преминалата към оперетния репертоар Мими Николова. И Мария се справя. Започва веднага с най-трудните роли: Тоска, Лиза от "Дама Пика" на Чайковски, Дездемона в "Отело", Сента в "Летящият холандец", Аида. Всъщност тя винаги се е хвърляла в най-дълбоките води. По-късно ще дойдат: Елизабет от "Дон Карлос", Леонора от "Трубадур", Амелия Грималди от "Симоне Боканегра", Амелия от изключителната постановка на "Бал с маски" с недостижимия Ричард на Николай Здравков.

През първите си сезони Мария Венцеславова работи интензивно, натрупва оперен и концертен репертоар, подготвя се за участие в авторитетни конкурси у нас и в чужбина (Барселона, Тулуза, Хертогенбош, София). Спомням си представянето й в Международния конкурс за млади оперни певци през 1970 г. в София. След тежките I и II тур, на които изпълни няколко различни по стил арии и песни, на финалния се представи с Флория Тоска, първата й коронна роля, която тя много обича и ще изпълни в повече от 100 представления в Русе, София, Варна и в останалите театри у нас, ще гостува и на някои чужди сцени.

Спомням си добре възстановената премиера от 1970 година (реж. Михаил Хаджимишев, дир. Иван Филев), за която написах рецензия в местния всекидневник "Дунавска правда". Партньори на Мария бяха Кирил Кръстев (Барон Скарпия) и Николай Здравков (Марио Каварадоси). Мария беше самата Тоска - млада, красива, необуздана, любяща. Истинска тигрица! Мисля, че по онова време в България нямаше друга, толкова красива, гласовита и темпераментна - истинска Тоска.

Всъщност в България се раждат и винаги са се раждали силни и звучни гласове, но малко от тях притежават особено ценното качество: изразителност. Мария го притежаваше. Тя съумяваше с малко усилия да стигне до същността на образа и да хване публиката. Това е наистина рядка дарба, от която бе осенена тази красива и интересна жена.

Второто й голямо постижение през началото на 70-те бе Амелия-Мария от "Симоне Боканегра" (1973). За тази трудна и рядко изпълнявана Вердиева опера в Русе имаше четири пълноценни състава солисти! Едно изобилие от прекрасни гласове и артисти, начело с невероятния Симон на Кирил Кръстев. Ролята й бе доста трудна вокално, но тя я изпълни уверено, вълнуващо и бе наградена от Съюза на музикалните дейци в България. В тази роля тя постигна едно силно вътрешно вълнение преди всичко във вокалния израз. Сценично бе сдържана, екстатична, без излишни външни движения.

Поредицата й Вердиеви героини през 60-те и 70-те години бе наистина впечатляваща: Аида, Елизабет, Леонора, Амелия от "Бал с маски", Амелия-Мария. И може да се съжалява, че по онова време в театъра не се поставиха "Силата на съдбата" и "Сицилиански вечерни" на същия автор именно с Мария. Но за щастие, се игра шедьовърът му "Макбет" (1975). И това се оказа безспорният връх в кариерата на артистката. Заедно със съпруга си, Анастас Анастасов, Мария Венцеславова направи един разтърсващ с драматизма си дует.

Венцеславова - Лейди Макбет не потърси красивия рисунък на Вердиевата фраза. Самият Верди не е искал това. В едно от писмата си той настоява изпълнителката на ролята да не пее красиво, белкантово, както обикновено, да бъде дори отблъскваща. Мария не можеше да бъде такава, но тя потърси логиката на поведението на своята прокълната героиня, постара се да разбере драмата й, да й придаде и някои човешки черти, дори да я стопли. Бе пределно изразителна и драматична - вълнуваше я единствено линията на образа - следваше я неотклонно. Лейди Макбет тя изгради с пределно активна и напрегнато интонирана фраза. Певческата й изява хармонираше на сценичната игра напълно. Сякаш тази партия бе написана специално за нея, за нейния глас и сценичен темперамент. Тук огромна бе заслугата на режисьора Диди Димчев, дошъл от театъра, но разбиращ и усещащ музиката.

Спомням си, че на един от последните спектакли сред публиката имаше малка група англичани от Лондон, минаващи през града. В паузата те ме попитаха откъде са тези артисти - Венцеславова и Анастасов. Отговорих им, че са местни, щатни солисти тук. Бяха удивени - как е възможно в един сравнително малък град и в малък театър да има артисти от подобна класа!

В края на 70-те и началото на 80-те Мария Венцеславова направи роли от различни стилове и достигна още два върха в кариерата си - Мария Десислава от едноименната опера, написана за нея (по моя идея) от големия наш оперен автор Парашкев Хаджиев и поставена първо в Русе през 1978 година от режисьора Аврам Георгиев и диригента Ромео Райчев. В ролята на Иван Шишман бе Анастас Анастасов. "Олицетворение на вековно предание, символ на българката - горда хубавица, нравствена и умна!" - това написа за нея Розалия Бикс. И другия й голям успех - Царица Мария в мащабната суперпродукция на "Цар Калоян" в Стара Загора (диригент Ромео Райчев, режисьор Стефан Трифонов) за Оперния фестивал. Роля, за която бе наградена и която записа студийно за "Балкантон". Мощно, матирано звучене, пределно драматично и експресивно. Ролята бе свръхтрудна и може би не се отрази много благоприятно върху гласа й. Следващите й изяви вече не бяха от това високо певческо качество.

Към края на кариерата си - предполагам, поради интензивността на изявите и несъвършенствата на школата й тя не бе дълга - Мария се превъплъти в няколко оперетни роли: не особено убедителна Силва от "Царицата на чардаша", драматична и темпераментна Сафи от "Цигански барон", Танголита от "Бал в Савоя", но това определено не бе нейното амплоа. Силата й беше във Верди през младостта, в руската класическа опера, в поредицата български героини (сред тях бяха още жертвоготовната и решителна Милкана от "Майстори" на Хаджиев, едно силно попадение!, нежната Севина от "Лето 893". А също и обичащата и дълбоко страдаща Елена от "Момчил" на Пипков през 1974).

Тук не бива да пропускаме и единствената й Вагнерова роля - Сента от "Летящият холандец" от 1969 г. (реж. Димитър Узунов, дир. Ромео Райчев). Сента показа мащаба й като изпълнителка на Вагнер. Мощният й, издръжлив и пробивен драматичен сопран, одухотворената й сценична външност, голямата й музикалност - всичко това определи успеха на образа. Пластически беше доста сдържана, но излъчването й на сцената бе силно, завладяващо. Преди това беше спечелила Вагнеровата награда на конкурса "Франсиско Виняс" в Барселона и можеше да направи кариера на Запад именно в този труден репертоар, за който никога няма достатъчно добри гласове. Но Мария Венцеславова предпочете да се върне в България и в Русе, от което, бих го казал направо, спечели Русенската опера, не толкова самата тя.

© Огнян Стамболиев
=============================
© Електронно списание LiterNet, 14.01.2009, № 1 (110)