НЕСПОКОЙНАТА ДАРБА НА АНАСТАС АНАСТАСОВ
80 години от рождението на артиста

Огнян Стамболиев

web

Трудна е съдбата на този тъй надарен, на този роден оперен артист. Той израсна като творец повече тласкан и насърчаван, отколкото системно обучаван, преодолял с поразително упорство стръмнините по своя житейски и сценичен път.

Биографията на заслужилия артист Анастас Анастасов може да се разкаже с няколко изречения. Роден е през май 1927 година под артистичния знак на Телеца в бедно работническо семейство в град Горна Оряховица. Шестнадесетгодишен е вече фабричен работник и член на РМС. Учи в градската гимназия, където е открит за самодейността от диригента Иван Пеев и режисьора Хитьо Попов, възложили му роля в оперетата на Кац „Взаимна любов”. Като войник Анастас ще получи първа награда на войсковите национални прегледи за солово пеене и това ще предопредели съдбата му.

И така - като яркопроявено дарование Анастас Анастасов е изпратен в Музикалната академия при именития тенор Петър Райчев. При него Анастас учи до трети курс, когато се явява на конкурс за солист в Русенската народна опера. Спечелва го и е приет. Дебютира като Алфио от „Селска чест” на Маскани. В тази неголяма, но ефектна и бравурна партия той ще покаже онова, което носи у себе си: звучен и пробивен лирико-драматичен баритон, засега недостатъчно школуван и облагороден, но със свой характер и цвят, вродено умение да прониква в драматургията на музиката, сценична осанка и преди всичко темперамент. Но утвърждаването му в силната трупа на Русенската опера, в която доминират велеколепните баритонови гласове на Кирил Кръстев и Михаил Петров, ще дойде по-късно - през 1962, на Националния преглед в София. Алексей Мересиев в „Повест за истинския човек” на Прокофиев е първият звезден миг на младия артист. Тук той изненадва всички както със зрялата си, „неоперна”, а по-скоро театрална, бих казал, дори филмова игра, така и с психологически изразителната си певческа интерпретация. Спектакълът (режисьор е ученикът на Покровски Стефан Трифонов) и протагонистът са истинската сензация на прегледа. Голямата критика напълно справедливо ги определя като „еталони” и „жалони по пътя”, като „утрешния ден на българската опера”.

Повече от 50 са ролите на Анастас Анастасов. След Мересиев - Павел Власов в „Майка” на Хренников, Поза от „Дон Карлос”, Шонар в „Бохеми”, Камен в „Мост” на Александър Райчев, Пинг в „Турандот”, Енрико в „Лучия ди Ламермур”, Граф Алмавива в „Сватбата на Фигаро”, Осман в „Луд Гидия”, Елецки в „Дама Пика”, Жрецът в „Самсон и Далила”, Скарпия в „Тоска”, Ескамилио в „Кармен”, Жерар в „Андре Шение”, Робинзон в „Тайният брак”, Борис Годунов, Княз Игор, Флут във „Веселите уиндзорки”, Ренато в „Бал с маски”, Амонасро в „Аида”. Роли от различни автори и национални школи, драматични, комедийни, съвременни, класически. Анастас е роден артист и затова не може да откаже роля, да се лиши от нова задача, всеки път да се превъплъти в нещо ново и различно, дори и да не е особено подходящо за гласа му.

Много бяха ролите му, много и постиженията. Не беше безупречен вокалист като Кирил Кръстев например, но беше твърде ярък и експресивен на сцената и с това изкупваше вокалните си несъвършенства.

С три от превъплъщенията си Анастас ще остане не само в историята на Русенската опера, но и в българския музикален театър през най-хубавите му години след войната - 60-те и 70-те. Това са: Холандеца в „Летящият холандец” на Вагнер (1969), Яго в „Отело” на Верди (1967) и Макбет в едноименната опера на Верди (1975).

В първата и много силна постановка на операта на Вагнер у нас (след столичната) на Димитър Узунов и Ромео Райчев, Анастас ме порази в главната роля. При една пределна външна статика, той постигна такава вътрешна динамика на образа, че имах усещането, че гледам кино, а не опера и то у нас. Беше наистина недостижим в големия начален монолог, изграден строго, лаконично, с непрекъснато нарастващ драматизъм. Затова не се учудих, че неговата млада партньорка Мария Венцеславова (Сента) се влюби и в живота в него, и малко след премиерата се появи творческата и семейна двойка Венцеславова - Анастасов. От този съюз се родиха двамата талантливи певци - световноизвестният бас Орлин Анастасов, наречен от някои „новият Гяуров”, и баритонът Венцеслав Анастасов.

А за Яго от „Отело” проф. Жан Рънзеску възкликна: „В досегашната си продължителна режисьорска практика в Румъния и Европа не бях срещал толкова истински и пълнокръвен изпълнител на Яго, какъвто е Анастас Анастасов!”

Третата му коронна роля Макбет от едноименната опера на Верди (реж. Константин Димчев, дир. Веселин Байчев, худ. Цанко Войнов, Мартенски музикални дни, 1974) бе венецът на голямото му сценично дело в Русе. В дует със съпругата си, М. Венцеславова (Лейди Макбет), Анастас бе изумително драматичен, въздействащ.

Тук бих искал да отделя и българските роли на артиста. По-голямата част от тях са от незабравимото творчество на Парашкев Хаджиев, най- големия ни оперен автор. Анастас бе сред любимите, предпочитани от проф. Хаджиев изпълнители...

Радвам се, че като драматург на Русенската опера през 70-те години поръчах на големия наш композитор да напише опера по драмата на Камен Зидаров „Иван Шишман”. Той веднага прие, след като вече бяхме търсили и други сюжети. Но промени заглавието и измести центъра от Шишман към Мария Десислава. Искаше отначало ролята на Шишман да изпълни Стефан Димитров, но успях да го убедя, че Анастас е по-подходящият и той прие предложението ми. Получи се много силен спектакъл, после операта тръгна по другите български сцени. За Анастас Анастасов Хаджиев написа специално ролята на Симеон в „Лето 893”, повери му и Осман бей в двете русенски премиери на „Луд Гидия”.

Всъщност Анастасов участва в почти всички Хаджиеви опери, а също и в почти всички български заглавия от репертоара на Русе - в опери на Красимир Кюркчийски, Александър Райчев, Александър Йосифов, Любомир Пипков, Панчо Владигеров. Сред тези негови образи бих отделил още три: Савата от „Тревога” на Ал. Райчев, Непознатият от „Юла” на Кюркчийски и особено Найден от шедьовъра на Хаджиев „Майстори”. В тях той потърси психологическата достоверност, запомнящия се акцент и отново ярката експресивност - този основен момент в неговото забележително изпълнителско изкуство.

© Огнян Стамболиев
=============================
© Електронно списание LiterNet, 31.01.2008, № 1 (98)