Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Септември  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook  Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Писмена реч
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

АЛЕКСАНДЪР ШУРБАНОВ: "СВЕТЪТ ИЗВЪН И ВЪТРЕ В НАС Е ПЪЛЕН С ВЪЛНУВАЩИ, ЖИЗНЕНО ВАЖНИ НЕЩА..."

Огнян Стамболиев

web

Александър ШурбановБих казал, че Александър Шурбанов принадлежи към онези, не твърде често срещани хора днес у нас, които, извършили едно или друго голямо културно дело, не смятат, че имат в това отношение някакви преимущества. Той е пределно скромен. Но с името на проф. Шурбанов са свързани до голяма степен: нашата англицистика, нашето шекспирознание (след смъртта на проф. Марко Минков той е всепризнатият български шекспировед номер едно), преводът на англоезичната поезия и проза. На него дължим най-новия и може би най- добър и верен превод на "Хамлет", преводите на Джон Милтън,  Джефри Чосър, Кристофър Марлоу и поетите от Елизабетинската епоха. В своята област той е учен от европейска величина (високо оценен и в англоезичния свят, почетен професор на британските университети на Съри и Кент), ерудит от класа, но също така и силен, оригинален поет, блестящ есеист и публицист. Автор на 11 поетични и 6 есеистични книги.

 

- Уважаеми професор Шурбанов, нека да започнем разговора от началото. От вашия род, от дома и родителите ви, от детството... първите ви срещи със словото, литературата...

Родът ми събира водите си от четирите краища на България. Родителите на баща ми са от Охрид. Дядо ми, Коста Шурбанов, беше легендарен герой в нашия дом. Не го помня. Умрял е, преди да проходя. Вкъщи се пазеше като светиня офицерската му сабя, с която е предвождал знаменития "полк на старците" при превземането на Одрин през 1913 г. Името му е вписано в историята на първите военни победи на българската войска след Освобождението. През 1885 г., още юнкер, без заповед от командването той повежда поверената му рота в атака срещу сръбските нашественици при Сливница и така дава началото на тази първа война в защита на нашата независимост. Ако битката беше изгубена, вероятно е щял да бъде изправен пред военен съд, но след триумфалния й завършек е награден с орден, който пазим и досега в семейния архив. По-близки обаче винаги са ми били роднините по майчина линия, които живееха във Варна. Родната къща на майка ми в този град беше мястото, за което бленувах през цялата година, докато дойдеше лятото и със сестра ми се пренасяхме на брега на морето, сред ятото от братовчеди, в слънчевото царство на игрите и безгрижието. Там бяха двамата ми любими вуйчовци, по-големият от които имаше овощна градина в близост до още идиличното по онова време Варненско езеро. Ваканциите, прекарани в този райски кът, сред уханните праскови и кайсии, са напълнили душата ми с вкуса на свободата и щастието, който нищо не може да вгорчи. В някои от книгите си сестра ми описва живо тази среда. Мисля, че тук са и изворите на моите поетични сънища. Майчиният ми род беше се стекъл към Черноморието от две планини - от скътаната в сърцето на Балкана Жеравна и от странджанското Малко Търново. Сега си давам сметка, че (ако не се смята Варна) само със същинска северна България не знам да имам потомствена връзка. Тя щеше да дойде по-късно, чрез рода на жена ми. А инак, роден съм в София, тук са живели моите хора от три поколения и се смятам преди всичко за софиянец.

Баща ми беше инженер-химик, завършил висшето си образование в политехниката на Грац, Австрия, а майка ми беше пожертвала кариерата си на пианистка, за да се грижи за съпруга и децата си. Нещо не толкова рядко в ония времена. Пианото обаче - най-скъпоценната й "зестра", бе дошло с нея от Варна в София и сестра ми започна своя път в музиката с този инструмент, който целодневно озвучаваше дома ни. Родителите ми имаха не само жив интерес, но и пиетет към изкуството и литературата. На тях и двамата дължим встъпването си в тази приказна страна на духа, а навярно и идеалистичната си представа за нея, която ни направи недостатъчно годни да се справяме с препънките на реалността.

 

- Как влязохте в езика на Шекспир и защо избрахте тъкмо него?

Още като ученик в гимназията се опитвах да чета Шекспир в оригинал и без специално усилие бях наизустил някои от знаменитетите монолози на Хамлет и Макбет. Вълнуваше ме тяхната поетическа сила, звуковата енергия на езика им. Когато ме приеха за студент по английска филология, един мой колега и приятел ми каза: "Заслужава да се следва тази специалност, ако ще да е и само за да може да се прочете Шекспир, както трябва." Думите му са ми направили силно впечатление, за да ги помня и досега. Тогава не съм предполагал, че ще се свържа за цял живот с творчеството на този гениален поет. Друг приятел, многообещаващ биофизик, който не доживя до трийсетата си година, ме питаше с жив интерес как звучи Шекспир на английски, не живее ли текстът му като цялостен сложен организъм. Тези разговори ме подтикваха да навлизам все по-дълбоко в изключителните езикови творения, които толкова чувствителни и интелигентни хора усещаха отдалеч, без да имат моята привилегия да общуват с тях. За това навлизане в чудото особено ми помогна досегът с изследователските методи на руския формализъм и неговите приемници от Тарту до Чикаго. Годините на усърдна работа върху съчиненията на Шекспир като литературовед и преводач са затвърдили убеждението ми, че те са сътворени от изключителен майстор на словото, чийто гений е сравним само с този на неколцина други ренесансови титани, но по обхвата и размаха си превъзхожда всички, дори поета, с когото най-много се родее, Джефри Чосър.

 

- Какви бяха първите ви литературни опити?

Съчиняването на стихове ме е увличало още от детските години. Но неща малко по-зрели и по-сложни, макар вероятно все още доста подражателни, а и прекалено романтични, започнах да пиша като гимназист. Немалко от тях публикувах в новоучреденото ученическо списание "Родна реч". Добрият прием на тези ранни опити и от редакторите, а и от моите връстници и в София, и в провинцията ме насърчаваше да пиша. Ето едно доста характерно за тогавашния период стихотворение:

ЛОДКА

Като немирните вълни
преминаха край нея дните
и остаряла и разбита,
брегът спокоен я плени.

А бе сестра на волността,
приятелка на горди бури
и на безбрежните лазури.
В морето срещна старостта.

И състарена, в скръбен плен
лежеше в пясъчното ложе,
дордето бурята не сложи
на мъки края въжделен.

Разля се бурното море
и от зова му съживена,
в обятията му студени
тя литна - волна да умре.

19 август 1957 г.

В по-късните години постепенно се отдалечавах от наивния патос на юношеството към иронията, парадокса, неразрешимата противоречивост на преживяването.

 

- Кои от поетичните си книги цените най-високо?

Никоя не ценя особено високо, но и от никоя не бих се отказал. Може би най-споени като цяло станаха "Цветята на скрежа" (изд. "Хемус", 1994) и "Гълъбът пред моя прозорец" ("Болид", 2007), както и тематичните сборници "Внимание: котки!" ("Аб Издателско ателие", 2001) и "Дендрариум" ("Скалино", 2017). Но и повечето стихотворения в останалите книги продължават да ми бъдат близки. А мисля, че и много от кратките ми прози са всъщност лирически творби и не се отдалечават твърде много от поезията.

 

- Великият Йонеско писа: "Пишем, защото сме нещастни...". Как бихте изтълкували това?

Аз бих казал по-скоро: пишем, защото не сме самодостатъчни. Пишем, защото имаме непреодолима нужда от споделяне на нещо, което е твърде голямо, за да можем да го затворим в себе си. Друг е въпросът, че когато вече се е материализирало в словесната си обвивка, то ни изглежда твърде недостойно за онова, което е било вътре в нас. Възторгът от сътвореното е краткотраен. След това идват продължителните пориви към усъвършенстването му. И докато в самия процес на творчеството никакви външни обстоятелства не отклоняват вниманието ни, сега започваме да мислим и за читателя, за осигуряването на пълноценен диалог с него. Тук трябва да пипаме много внимателно, защото можем лесно да развалим спонтанно излялата се форма.

 

- А "интелектуалният страж на европа", Жан-Пол Сартр, се питаше: "Трябва да създаваме, да отразяваме или да откриваме?" Като поет как бихте отговорили?

Имам едно такова отдавнашно стихотворение, от което и досега, вече доста след средната възраст, не съм се отчуждил по душевната си нагласа:

СЪКРОВИЩА

Покачена на кокили,
водната птица
тършува в плиткото на реката.
Един мъж,
прегазил през средната възраст,
все още гледа света
с очи на токy-що пристигнал.
Какво ли се крие
между гладките камъчета
под прозрачната струя?
Или в тях -
в тях самите?

Светът извън и вътре в нас е пълен с вълнуващи, жизнено важни неща за откриване. Напоследък във всички изкуства се забелязва някакво бягство от действителността към фантазията. Струва ми се, че в това отдалечаване от откривателството към "създаването" има нещо болезнено. Чудесата са тук, на всяка крачка около нас. Има ли нужда да ги търсим в несъществуващи светове?

 

- С кои наши и чужди поети (стари и съвременни) чувствате духовно родство?

Особено близки са ми със своята сякаш безгранична способност за съпричастие (модната дума е емпатия) Чосър и Шекспир. Усещам близка връзка и с един по-нов английски поет, когото съм превеждал, макар и да сме доста различни по темперамент - Дилън Томас. Много важна за мен като поет е била срещата ми с Рилке, с Уилям Карлос Уилямс, с Робърт Лоуъл, с Филип Ларкин, с късния Йосиф Бродски. От българските поети възхищението ми е към Ботев и Димчо Дебелянов. Като особено близки усещам Далчев, Багряна, Константин Павлов, Иван Теофилов. Ще кажете: толкова различни? Да, не обичам еднаквостта, усещам се вътрешно разпънат между непримиримости.

 

- Следите състоянието на поезията, която се пише днес на английски (в Англия и Щатите). Какво е мнението ви като цяло? Не мислите ли, че в Източна Европа днес се създава по-интересна поезия?

Боя се, че не следя отблизо развитието на англоезичната поезия от моето поколение нагатък. Имам чувството, че напоследък липсват големи имена, забележителни нови явления. Но може и да се лъжа. Скоро ми казаха, че в Русия имало ярки нови поетични имена. За жалост, ние не ги знаем, не ги чуваме. А уж сме станали по-отворени към външния свят. Преди сякаш пò забелязвахме новото и у нас, и навън. По-бързо го усвоявахме. Сега стоим объркани сред изобилието на литературно-издателския пазар, сред шумотевицата на всекидневните премиери. И трудно отделяме здравото от гнилото. А дали най-новата поезия в Източна Европа е по-интересна от тази на Запада, не знам, но бих очаквал да е така, защото големите и толкова противоречиви промени стават именно тук, а поезията винаги първа откликва на трусовете. Бих искал да видя ярки доказателства за тази хипотеза.

 

- Приемате ли постмодернизма в нашата, а и в световната поезия днес?

Приемам всичко в поезията, което носи печата на автентично вълнение и търсене на трудно изразим смисъл. Нерядко в това, което се нарича "постмодернизъм", изпъква по-скоро игровото начало, което е присъщо на всеки вид изкуство, но когато се превърне в самоцел, снижава изкуството до просто забавление или демонстрация на ловкост. Очаквам от поезията нещо повече от фокусничество.

Освен това в последно време новите поколения поети сякаш приеха, че за да пишеш стихове, не е нужно да знаеш нищо за стихосложението, за неговите правила и закони. Нахлуването на свободния стих в поезията като че ли даде на мнозина пълна свобода да бъбрят в текстове, които графично приличат на мерена реч, а не са, по почти същия начин, както бъбрят по мобилните си телефони. Свободният стих, ако ще е стих, не е аморфно излияние, а произведение на изкуството със своя вътрешна структура, която е още по-строга от тази на строфическата поезия. Инак мястото на подобни съчинения е в лични дневници и приятелски албуми и тяхното публикуване е безпредметно.

 

- Какво мислите за изкуството на превода?

Сред многото видове превод ме интересува преди всичко онзи, с който най-много съм се занимавал и над който няма как да не съм размишлявал - превода на поезия. Известен е приписваният на един голям американски поет каламбур, че поезията е онова, което се изгубва при превода. Ако се съгласим с такова заключение, цялата нелека работа на поколения преводачи на поезия се обезсмисля. Но в историята на този превод има такива шедьоври, че не бихме могли да ги отхвърлим с лека ръка. Различията между езиците и културите, между поетичните традиции и системи наистина правят превеждането на едно стихотворение в неговата пълнота почти невъзможно. И все пак съществуват преводи, които се доближават до този идеал. Те не робуват на буквата на оригинала, но успяват, макар и с по-различни средства, да предадат неговия тон и неговото внушение. Добрият превод е този, който намира начин да остане верен на творбата, от която тръгва, а същевременно да звучи като самостоятелно произведение, което приемният език няма да отхвърли като чуждо тяло. Преводачът следователно трябва да има чувството за пълна творческа свобода, но никога да не забравя, че неговата задача е не да създава, а да пресъздава.

 

- А какво бихте споделили за първите си преводи?

Така се случи, че те бяха стихотворения на английски поети от епохата на Ренесанса - кръга, на който щеше да бъде посветена почти цялата ми преводаческа работа през следващите години. Тези преводи ми бяха поръчани за една антология още когато бях студент. Работих върху тях с голяма радост и с възторг откривах, че могат да се превърнат в живи български стихотворения. Много скоро след това дойде и предложението да преведа от средноанглийски език голямата поетична книга на Джефри Чосър "Кентърбърийски разкази". За мен това беше истински празник. Две години ден подир ден живях с магията на Чосъровото слово, способно без всякакво усилие, без поза и изкуствен патос да претворява всичко, до което се докосне, в поезия. Тази магия не е престанала да ме удивлява и до днес.

 

- И кога решихте да преподавате и превеждате?

Веднага след завършването на следването си през 1966 г. станах аспирант по английска средновековна и ренесансова литература под ръководството на световноизвестния шекспировед проф. Марко Минков и скоро започнах да водя семинарните упражнения по тази дисциплина, по която той четеше лекционния курс. Работата със студентите, които бяха почти на моята възраст, ми харесваше. Опитвах се да им внуша своето възхищение от големите поети на онази бляскава епоха - преди всичко Шекспир, Марлоу, Спенсър, Джон Дън, - а и да ги науча да разпознават средствата, с които те постигат въздействието си. И тъй, някак без да забележа, питомците ми станаха връстници на децата ми, а я виж, скоро вече биха могли да ми бъдат и внуци. Най-голямата награда за мен като преподавател е срещата с някогашни мои студенти, които с удоволствие и благодарност си спомнят за нашите занятия.

Внимателното разчитане на ренесансовите поетични текстове в час ме подбуждаше и да ги обсъждам в литературно-критически статии и студии, публикувани у нас и в чужбина, а и да ги превеждам на български език. Преподаване, изследователска дейност и превод преливаха естествено едно в друго и взаимно се захранваха с идеи и с ентусиазъм. Така минаха повече от четири десетилетия - цял един живот!

Но с каквото и да съм се занимавал, личното ми творчество, по-специално поезията, винаги е била преди и над всичко друго. От нея е започнал пътят ми към литературата. Тя и досега е в центъра на живота ми. А с нея - и родният език. Неведнъж съм имал възможност да остана за продължително време или дори за постоянно в чужбина - на работа в първокласни университети и в Англия, и в САЩ, и в Индия, и в други англоезични страни. Отказвал съм и най-примамливите предложения, защото съм чувствал, че мястото ми е там, където живее българският език.

 

- Специализирахте в Англия. Какво ви даде това?

Във все още новия тогава Съсекски университет изкарах през 1967-68 г. част от аспирантурата си. Работех под ръководството на д-р Антъни Нътал, впоследствие професор в Оксфордския университет, утвърдил се като един от най-изявените британски специалисти по творчеството на Шекспир и литературата на Ренесанса. За мен това беше неоценим шанс да използвам всекидневно мрежата на английските академични библиотеки, да вляза в международната колегия на изследователите на ренесансовата поезия, да пиша докторската си дисертация в режим на постоянни консултации със специалисти в самия център на англицистиката. Не на последно място беше от голямо значение за бъдещата ми преподавателска кариера и потапянето ми в живия, съвременен английски език, във всекидневния живот на Англия.

 

- Наследихте катедрата на професор марко минков. Споделете нещо за него?

За мен професор Минков беше и си остава пример за пълна и безрезервна отдаденост на високо професионалната си работа независимо от всички трудности и пречки. Пример за безкомпромисност в служенето на онова, в което вярваш. Пример за ерудираност и за проникновение. Пример за уважение към словото, за пределна пестеливост и смисленост на изразяването. Пример най-сетне за честност и достойнство. Имах огромен късмет, че такава изключителна личност поведе първите ми стъпки в академичната кариера и стана моя пътеводна звезда. Трудно мога да изразя благодарността си за този шанс. Професор Минков е почти толкова важен за моето формиране, колкото са и родителите ми, а и досегът с най-големите световни поети.

 

- Над 40 години преподавахте в Софийския университет. Междувременно активно превеждахте, писахте. Стигаше ли ви времето?

И стигаше, и не. Знаменитият поет и преводач Самуил Маршак беше писал: "Помни же, что путь у нас короче/ тех путей что намечает взгляд". Много остава несвършено, но което съм успял да направя, нямаше да бъде същото без тази разностранност на заниманията ми.

 

- Кои от преводите си обичате най-много? Какво ви даде преводът? Не ви ли отне нещо?

Особен сантимент имам към "Кентърбърийските разкази", може би защото това беше първият ми голям поетичен превод, но и поради привързаността ми към този невероятен поет. Разбира се, по-близки от всичко останало са ми и четирите велики трагедии на Шекспир (които издадох през 2012, а после в двуезичен четиритомник през 2016 г. в "Изток-Запад"), а и лириката на Дилън Томас (първоначално издадена от "Народна култура" през 1992 г. под заглавието "И смъртта ще остане без царство", а през 2018 г. - от "Жанет 45" в разширения си и преработен вариант "Дордето слънцето се пръсне"). При тези автори съм почувствал най-силно творческата природа на превода. Не бива да изпускам и безсмъртните поеми на Милтън. Но ако продължа, вероятно ще изброя още немалко имена. Да спрем дотук.

Питате какво ми е дал и какво ми е отнел преводът. Преводът ми даде изключителната възможност да общувам с титани на поетичното слово и да се опитвам да извисявам своя далеч по-малък ръст до техния. Това няма как по някакъв начин да не се е отразило и на личната ми поезия. Разбира се, не по пътя на подражанието. Преводът - и то в голям мащаб - ми отне правото да бъда посрещан преди всичко като поет. Без допълнителни квалификации. Нищо, така да бъде. Лиши ме - чрез неизбежното съизмерване с великите, до които ме докосна - и от илюзията на самооблъщението. Званието поет за мен си остана безкрайно високо, достижимо за малцина от многото стихотворци..

 

- Преведохте "Хамлет" и това се оказа най-доброто му пресътворяване на български. Как работихте, споделете нещо.

Моят превод на "Хамлет" излезе за пръв път през 2006 г. Но сега си давам сметка, че е бил подхванат четирийсет години по-рано. Разбира се, основната работа е извършена след 2000 г. Ако някой си даде труд да сравни това първо издание с последвалите три, ще види колко сериозно съм продължил да работя по текста за всяко от тях. Мисля, че приближаването към Шекспир е безкраен процес. Не случайно големите му драми са превеждани отново и отново през последния близо век и половина.

Моята претенция (дай боже да е основателна) е, че за четири десетилетия преподавателска и изследователска работа на детайлно вчитане в Шекспировите текстове, а и в специализираните научни коментари по тях, съм имал възможност да вникна по-дълбоко от досегашните преводачи в характерностите на тези текстове. Целта ми при превода на великите трагедии беше да откроя смисловата гъстота и драматичната ритмика, които отличават върховия период на Шекспировото творчество от всичко останало и го сродяват с поетиката на нововъзникналата Метафизическа школа. Бях убеден, че е безсмислено да робувам на утвърждавани с десетилетия местни навици в прочита на Шекспир и че съм длъжен да поема риска на конфронтиране с тези навици, за да се проясни нашето познание за шедьоврите на английския Ренесанс, като се освободи от наносите на традиции-посредници. Знам, че подобна промяна няма да е нито лесна, нито внезапна, но пътят е този.

 

- Наскоро преведохте "лебедовата песен" на Джон Милтън, драмата в стихове "Самсон агонистът". Преди 38 години ни представихте "Изгубеният рай" на Милтън. С какво ви привлече този далечен и труден за превод автор?

Милтън се слави като един от най-големите английски поети, но дори англичаните признават, че им е необходима специална подготовка, за да го разбират. Езикът му е силно латинизиран и синтактично усложнен, за да придобие особената си, ритуална, библейска тържественост. Поемата се отличава с характерна митична образност, алюзиите към древни и съвременни паметници на европейската духовна култура са чести и нелесни за разчитане. Музиката на Милтъновия стих е неподражаема. Всичко това беше за мен примамливо предизвикателство, когато реших да се заема с "Изгубеният рай". Никоя нация не може да смята себе си за цивилизована, ако не е препяла тази велика поема на своя език, така както би била недоразвита, ако не се е докоснала до епосите на Омир, до Божествената комедия и до Библията. Радвам се, че успях да преведа на български и последната голяма творба на Милтън, "Самсон агонистът", която излезе от печат преди месеци. Това е творбата, която по художествената си стойност стои най-близо до "Изгубеният рай".

 

- Какво е отношението ви към литературната критика?

Коя литературна критика - съществуващата или имагинерната? Добрата, професионалната критика е необходима за подреждането на ценностите в текущия литературен процес и за ориентирането на читателя - като антидот срещу потъването на културата в пошлостта. Сегашният период у нас е белязан от фактическата липса на литературна критика. А Далчев казваше, че тъкмо тя е мерило за зрелостта на една нация.

 

- Какво четете и препрочитате?

За развлечение чета съвременна английска и американска литература. Следя внимателно и новите български писатели и поети. Опитвам се да меря и чуждото, и нашето с един аршин. Ще ми се постепенно мярката да се уеднакви.

 

- Каква музика слушате? Кои автори обичате? (Вашата сестра, Олга Шурбанова, е известен музиковед.)

Вкъщи слушаме почти всекидневно симфонична и оперна музика. Прехласвам се от титаничните композиции на Бах. Особено ми допада музиката на Рахманинов. Борис Христов в ролята на крал Филип е ненадминатият връх на това изкуство. Колкото и пъти да го чуя, предавам се изцяло във властта на този невероятен артистизъм. Обичам да слушам барокови пиеси. Класическият джаз никога няма да загуби очарованието си за мен. Не бих се осмелил да възпроизведа пред хора и най-простата мелодия, но истинската музика винаги намира отклик дълбоко в мен и дълго продължава да звучи там.

 

- За какво мечтаете - проекти, планове?

Мечтая за спокойствие, но не за глухота и бездействие. На моята възраст би било смехотворно да имам дългосрочни проекти и планове. Но белият лист ще бъде и до края пред мен. За да ме подсеща, че съм жив...

 

 

© Огнян Стамболиев
=============================
© Електронно списание LiterNet, 23.05.2019, № 5 (234)