Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Октомври  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
:. Bücher Amazon
:. Amazon Livres
Магазини и продукти
:. Fantasy & Science Fiction
:. Littérature sentimentale
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Образование по БЕЛ
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

ТАЛАНТЛИВИЯТ РАЗКАЗВАЧ ДЕЯН ЕНЕВ

Огнян Сапарев

web

Наскоро Деян Енев издаде седмата се книга - “Всички на носа на гемията“ (Фама, 2005). Този сборник с 61 разказа има характир на избрано - в него присъства горе-долу един от всеки три негови разказа, публикувани от 1987 до днес. Затова е подходящ за портретна рецензия. Няма (или поне аз не знам) друг сравнително млад български разказвач, който да е получил четири награди за последните си три книги - а още не знаем какви награди ще получи последната...

“Ловец на хора” (1994) - годишна награда за белетристика на ИК ”Хр. Ботев”.

“Ези-тура” (2000) - национална награда за българска художествена литература “Хр. Г. Данов” и годишна литературна награда на СБП.

“Господи, помилуй” (2004) - голямата награда за нова българска проза “Хеликон”.

Знаем от опит, че литературните награди не винаги са сигурна гаранция, но това внимание към автор, който не е никакъв началник, е показателно. А когато човек прочете всичките му книги (между които разказите често прескачат), разбира, че наградите не са случайни.

Първото, което прави впечатление, е автобиографичното начало в творчеството на Деян Енев. Това става ясно след прочитане на биографичната справка. Авторът наистина притежава нетипична за един типичен съвременен писател “бачкаторска епопея”, затова и в разказите му не току-тъй има житейска пъстрота и усещане за автентичност. Бил е нощен санитар в морга, бояджия в Киноцентъра, пресьор във военен завод, санитар в психиатрия, дърводелец, текстописец, журналист... Целият този житейски калейдоскоп не е минал безследно покрай него, оставил е плодоносни наноси, от които авторът успешно отмива златни зрънца.

Колкото и да са пъстри като персонаж и събитийност, разказите очертават няколко характерни линии.

Авторът умее - и обича - да описва деца. Един от най-силните разкази, написан само в диалог, е “Солено и сладко”.

Героите му са по-скоро от социалните низини, жертвен материал в житейската човекомелачка. Без да са праведници, те са чувствителни и отзивчиви, готови да помогнат на ближните си. (Макар че Д. Коруджиев в бележките на задната корица малко е попрекалил с аналогията си за “кротките неудачници“ от типа на Йовковия Серафим).

Деян Енев умее - пестеливо и кондензирано - да създава атмосфера. А това не е никак просто, защото става дума за наистина къси разкази - от две, три, четири страници. Единствените по-дълги творби са новелите “Морга” (30 с.) и “През девет планини - в десета” (20 с.). Писането на къси разкази - макар и със сериозни традиции в България - е доказано трудно изкуство, което изисква и специфичен талант, и овладяна съответна техника. Едва ли трябва да напомняме за вниманието към детайла, за недоизказаността и намека, които заместват многословните обяснения. Характерна е и компресията на сюжета, важно място в който заема поантовото преобръщане (преосмисляне), което компенсира линейната ескалация на интригата.

У Деян Енев тази повествователна технология се съчетава много органично с писателската му идеология (специфичния подбор и ценностно акцентиране на света).

Един по-внимателен поглед върху многобройните и колоритни разкази ще забележи, че те имат характерен основен конфликт (проблем), единно ядро на ценностно осмисляне. И то е: нещата не са такива, каквито изгреждат на пръв поглед! Привидност и същност непрекъснато се разминават и това не е оптическа измама, не е някаква случайност. Това е същностна закономерност - човешка и обществена. Тя изисква да не оставаме при повърхностните констатации, а да проникваме по-дълбоко. Смятам този проблем за най-основния и важен за съвременното българско общество. Защото всички виждаме как в днешния български живот властва невероятна мимикрия: всеки (човек и институция) играе някаква роля, представя се за нещо, което не е, демагогски се маскира по някакъв начин - пред обществото или европейските наблюдатели. Това важи и за политически лидери, и за партии, и за фирми, и за фондации, и за всякакви публични лица. Всички те се правят на грижовни и народополезни, но в повечето случаи са просто корупционни устройства, прикрити зад властови позиции и партийни лозунги. Това всъщност е скритата философия на прехода - комбинация на традиционното нашенско навеждане и провинциално-еснафска лакомия.

Именно затова смятам Деян Енев за истински талантлив автор - той не просто умее да разказва (мнозина умеят!), той умее нещо повече - да прозира в типичните, същностни рефлекси на нашия живот, на днешния облик на българското.

Разбира се, интересува го психологическата, а не социално-политическата страна на този процес - който винаги е съществувал, но днес е особено болезнен. И най-важното в това емоционално-събитийно преобръщане и несъответствие (между привидност и същност) е, че няма еднозначни решения, няма инерционни формули, няма удобно правило. Веднъж светът е по-ужасен, отколкото изглежда, друг път - по-абсурден, а трети път - по-трогателен и човешки, отколкото предполагаме. Това означава, че авторът изследва живота, а не го предпоставя, не го съчинява, за да го напъха в ефектно намерена формула.

Момиче на повикване - през първия си работен ден - попада на клиент, който й плаща, за да се съблече и на четири крака да излочи млякото от паничката на уж избягалата домашна котка.

Прочут ловец е нает да убие мечка-стръвница. Той я открива, но не стреля - зад мечката върви малкото мече, високо колкото сина му (когото води със себе си).

В една от по-дългите новели - “През девет планини - в десета“ в България пристига английски продуцент, за да откупи сюжета на екзотична сексуално-бандитска история (а ла Кустурица) за филмиране. След не по-малко екзотично проучване се оказва, че публикуваната история е скалъпена за експорт от нашенски журналисти-мошеници, а истината е и по-банална и по-трагична едновременно. Потресеният, но поумнял англичанин си заминава обратно.

Някъде тази краткост изглежда малко очеркова, другаде финалната изненада е недостатъчно подготвена, но това са редки случаи.

Ако нещо липсва в разказите на Деян Енев, това е смехът: има гримаса, гротескно издевателство, горчива тъга, лиричен потрес - но весел смях няма. Не е весел животът ни, както и да го гледаш - ако го гледаш в дълбочина, разбира се.

Ако има нещо в достатъчна степен, то е лиризъм. Не рядко - саркастичен лиризъм. Това словосъчетание звучи оксиморонно, затова нека му обърнем повече внимание.

Лиризмът идва от съчувственото отношение към страдащите. Той е другото лице на мъката - защото много мъка има в разказите на Деян Енев. Както и в живота. И лиризмът е един от начините за нейното естетическо усвояване - така се тушират мелодраматичните ефекти.

Но понякога разказите са доста жестоки - те представят някаква ужасна, покъртителна безизходна ситуация, от която друг автор би изстискал кофа сълзи. Деян Енев разказва привидно сдържано, избягва преките квалификации, не заклеймява и се стреми да разбира моралната двусмисленост и понякога ситуационна безнадеждност на живота, който винаги е по-сложен от нашите представи за него. Осъждането има и други по-сложни форми, непряко и неперсонално адресирани, или по-точно - адресирани към нас. Една от тях е онази просълзяваща горест, онзи емоционален потрес, който нарекох саркастичен лиризъм - и който можем да срещнем в разтърсващи разкази като “Един ден от живота на Емата”, “Ники - Никола”, “Джанго” или “Орландо” - можем да изброим още много. Той няма нищо общо с хълцането на лесната литература и подмокрени телевизионни сериали.

Този саркастичен лиризъм изразява най-точно гражданската позиция на иначе сдържания и недидактичен автор. Той провокативно защитава Доброто и Добрия човек, подкрепя онези (немодерни) добродетели, които помагат на душевното прераждане... От сборника “Господи, помилуй” (2004) в творчеството на Деян Енев активно присъстват и евангелски текстове (понякога доста разточително) и религиозни мотиви. (Един от силните разкази е “Немият”). Това показва, че авторът търси и по-преки пътища за конструктивни решения.

Слава Богу, за Деян Енев творчеството е обществено-отговорен акт, а не изкусна постмодернистична игра, не артистична демонстрация на авторско себелюбуване и интелектуален колаж от типа “текст в текста”. Вероятно на някои по-снобски настроени новатори то няма да се хареса, но това си остава за тяхна сметка.

Немногословен в живота, пестелив в разказите си, мрачен и лиричен, съчувстващ и жесток едновременно, Деян Енев умее да иронизира не само другите, но и себе си. Не се шегува обаче нито с призванието си на разказвач, нито с отговорността си на писател.

Деян Енев е наистина майстор на (много) късия разказ, определено един от най-талантливите ни - и социално-чувствителни - съвременни български белетристи.

 

 

© Огнян Сапарев
=============================
© Електронно списание LiterNet, 27.05.2006, № 5 (78)

Други публикации:
Словото днес, № 18, 11.05.2006.