ВЕНЕЦИЯ ЗА 72 ЧАСА

Милена Стамболийска

web

Венеция и гондолиерите

Чувството да не си заобиколен от превозни средства на четири колела, а от всякакъв вид лодки, лодчици, корабчета и тем подобни плавателни би могло да те пренесе в някакъв паралелен век на 21-вия, но със сигурност, не в ежедневието, с което си. Архитектурата е уникален микс от венето-византийска, романска, готическа, ренесансова, барокова... Mногобройни базилики с невероятни размери, палати и всякакви други сгради в типично венециански стил, те приветстват с примамващо ярки цветове.

Автобусите са плаващи, такситата - моторници, корабчета и лодки от всякакъв калибър, цепят по водните магистрали в сюрреалистичен стил показващи се ‘водни’ знаци с вариации за ограничена скорост. На спирките - люлеещи се платформи, изтупани баби - сеньорити, ръгат чужденеца с лакти, за да се докопат до удобна седалка.

Това е градът на елегантните гондоли и прекрасните гондолиери, кой от кого по-нагласен и най-вече стилен. Суетят се около изящните лъскаво черни форми а ла бобена шушулка и се усмихват чаровно, приглаждайки изсветлели кичури... с моряшки тениски и тук-таме сламени шапки с червена или синя панделка, седят си на групички, позирайки небрежно на заблеяния турист; обсъждат си нещо, но винаги има един дежурен, който да примамва с напевен глас: “La gondola, la gondola”. Няма нужда да ги търсиш, срещат се на всяко мостче и пристанче.

Каналите и тесните улички образуват уникален лабиринт, в който, ако си зле с ориентацията, си се затрил катo нищо, но ако не ти пука и си авантюрист, нищо чудно да се натъкнеш на задънена уличка или романтично двугъзно дървено пристанче на Гранд Канал. По здрач се очертават типичните стойки на гондолиерите, тук-таме попявaйки, да впечатлят заможния турист. В по-спокойните канали обикновено се забавлява местната младеж. Собствената лодка е не само необходимост, а май ми се струва и престиж, особено ако имаш късмет за романтична разходка с красотен италианец, който вместо да седи в кръчмата да порка, попийва за най-голямо учудване - леден чай?

В многобройните пътеводители за Венеция дават инфо за стъкларските ателиета на остров Мурано на 20 мин. от Венеция (с лодка), но си е друго да се зазяпаш в сръчните движения на майстора стъклар, който от 1000 градуса по Целзий заформя изящно стъклено конче с огромни метални стипци. За да си закупиш стъклена джунджурия от венецианско стъкло, не се бъркаш дълбоко в източноевропейския си беден джоб, но ако си петдетно арабско семейство, желаещо да си занесе спомен в палата някъде в пустинята, това определено ще да е уникален, масивен, стъклен полюлей (например винено червен), инкрустиран с 14 карата злато. Та се бъркаш не като поп, а точно като собственик на петролен кладенец поне 20-30 000 евро, а ако добавим вазичка и сервиз за хранене в съответния стил, хич не ми се изчислява.

Е, ако не друго, поне можеш да позяпаш различните неизброими стилове и комбинации от цветове, от всякакви необходими или не предметни джинджифлюшки на домашния уют, разбира се, от стъкло. Скришом. Пък с другото око прихващаш как върви пазаренето по полилея върху перфектна стъклена маса със стъклени крака и ваза със стъклени цветя и въобще всичко стъклено, което би могло да ти дойде на акъла.

Специална покана за съседното магазинче (отвън) и магазинище (отвътре) не очаквай, но да се изкефиш на шоуто на майстора, покани гърмят още преди да си слязъл от корабчето. Е, ако не си с група, а самостоятелно шляещ се турист, супер учтивият италиано първо те кани и после те навиква, ама няма смисъл да влизаш, ако няма да купуваш... разбираш ли...

Биеналето

Едно е сигурно, във Венеция няма как да ти доскучае, но най-вероятно ще ти се домечтае или най-малкото би се вдъхновил. Но на какъвто и кеф да си, една друга измислена реалност би те примамила, но странно преобразена в общото така наречено арт/изкуство, целта на което е да провокира най-вероятно НЕЩО... в персонална зависимост.

Но не си мисли, че ще намериш изкуството там, където си мислиш, че е (висеше надпис на плакат на Grand Canal); но въпросът някак си те ръчка и в следващите 2 мин. изведнъж го разрешаваш с изникващ силует на масивна 6-метрова стоманена орхидея (Marc Queen/ UK), инсталирана пред Peggi Gugenhaim Museum Collection.

Участниците тази година, около 200, са разпръснати из остров/а/ите на лагуната. Основното, което не трябва да се изпуска, са павилионите на различните държави участнички в Giardini della Biennale, Arcenale и The Museo Correr. Също така многобройните екстри, включващи арт групи и куратори, обединяващи артисти под различни идеи и теми. Общо взето си атакуван със съвременно изкуство в различни перспективи и посоки на компаса, без значение дали си забелязал и запомнил по-горе цитираният плакат.

Пропускам всякакви скучновати подробности и направо се прицелвам в най-култовият (поне за мен) участник тази година за гордост на Испания, Santiago Sierra. Ако не ви се е случвало някога да не ви пуснат някъде, защото нямате съответната идентификация за самоличност, но за където на всичкото отгоре сте си платили, то това ще да е идеалният случай да преживеете този номер.

На фасадата, където би трябвало да е обозначено името на държавата, виси разкъсан мръсен найлон. В преддверието е седнала на приемна масичка една жена с два дебели каталога, вързани на метална връв, за да не ги гепи някой (ако тя се заблее), те са на неизвестния по това време за мен Santiago Sierra. Питам я коя е държавата - Испания, ми отвръща. Гледам аз, уж влизаш през това, през което трябва да се влезе и оооп една стена по цялата дължина на сградата, прясно иззидана, си викам, би трябвало да е част от АРТ-а. Между вратата и стената оставен коридор колкото средно дебел, запотен американец да се завърти и да се предпази от прахта на купчината строителен боклук, заметен доста небрежно до една тоалетна чиния и мивка с петна от мръсотия, неизползвана явно от дълго време.

Възмутен, дядо на около 65 г., изплува от полумрака, крещейки как това може да е съвременно изкуство. Щом ме видя, с надежда ме попита дали говоря италиански и след моя негативен отговор продължи да си навиква нещо много възмутено. Позавъртях се напред, назад и излязох. Викам на лелята; това ли е? Сочи тя на ляво, гледам една табела, черна с бял надпис..., ама кой ще ти чете... бързам... заобикалям така нареченият павилион, гледам задно дворче с още по-голяма купчина строителни останки, обрасла с трева и боклуци.

Двама карабинери пазят задната врата. Нещо ми мърморят, ама аз си понечвам да вляза, заслушвам се вече най-накрая и те застават пред вратата и ми искат паспорта. Бъркам аз в раницата, без много да му мисля... ааа... не, само за испанци викат... започна да ми кипва в и без това кипящата температура, викам, ама как така?... на испански ли, на английски ли да им се възмущавам не знам..., гледам ги с едни пищови, чакай да не се нервирам толкоз явно, си рекох...

Но замисляйки се, че тука има нещо... ги подпитвам дали не са част от идеята, не, викат, ние пазим тук тази врата само за испанци - рязко, но приятелски ми отговарят те и това е... Започнах да ги разпитвам досадно дълго... и те признаха накрая, че са част от проекта и ме препратиха при жената отпред за пояснение. На подминатата по рано черна табела на ъгъла чета: "Само за Испанци с паспорти".

Инатът да разбера какво има зад стената бе преодолян от това, че нямаше нищо, но не и раздразнението, че не си допуснат поне да се разходиш из нищото зад стената. Ядът скоро премина в удовлетворение, че бях успешно оплетена в примката на изкуството/идеята. Аз се представих като една риба на обществото, гладна да захапе бляскавата уловка. Тази перфектна блесна ме накара още повече да се ядосвам на българският ми статут а ла ’третия свят’ и безучастно да очаквам приемането ни в ЕС.

Из градините между павилионите бяха разпръснати във формат около 2 на 3 м работи на Sandi Hilal & Alessandro Petti, поне 2 м високи, отворени на страницата със снимката, паспорти на хора от различни националности. Но след безуспешният ми опит да вляза в испанския павилион някак си тази визия подкрепи синхронизацията между двете творби.

Та цялата работа беше за границите и за чувството, когато ВЛИЗАНЕТО Е ЗАБРАНЕНО БЕЗ СЪОТВЕТНИТЕ ДОКИМЕНТИ. Задачата е да се предизвика бунтарска реакция у зрителя, нещо, което май изцяло покрива и темата на тазгодишното биенале:

Мечти и конфликти / диктатурата на зрителя (Dreams and Conflicts/ the dictatorship of the viewer) .

Та таз работа толкова ме шокира като идея, концепция и реализация, че следващите шест часа, прекарани в реалността на съвременното изкуство, вече ми се замъгляват.

Но няма как, осветляването и на някои други впечатляващи творби е необходимо. Не всичко видях, още по-малко анализирах, поради юруша, на който бях подложена, но си заслужаваше 40^-градусовата жертва.

Таз годишните награди на Биеналето бяха дадени на италианци, Michelangelo Pistoletto и Carol Rama, за цялостно творчество (СКУКА - от това, което видях). Най-голямо и по размери бе италианското изложение, курирани 47 артисти от Francesco Bonami, директор на Биеналето, под заглавието Delays and Revolutions. То те цопва в дилемата, цитирана от г-н Бонами: твърде рано е твърде късно.

Минавайки от една зала в друга, определено се чувствах като Алиса в огледалния свят, особено когато преброждах инсталацията на Carsten Holler/Germany.

Но ако си фен на нещо по-сюр, се заседяваш в бялото пространство на Berlinde de Bruykere/Belgium с един съшит от конска кожа, подобие на мек/пъпет или безкостен, кон, в твърде неудобна yoga поза за четирикрако (в случая вид плюшено), което (ако подобно на моята жалостива душа, ти домъчнява за горкото животно) би ти помогнало в намирането на някое философско обяснение за света около нас. В определена точка на наблюдение, между краката на коня се заформя елипсовиден отвор, през който се вижда статуята на девойка (човешки размер, полиестерна смола?) в профил, повдигната на пиедестал на отсрещната стена. Свенливо закрила лицето и голото си тяло с 1.5 метра коса (конска опашка), от която, да си призная, ме полазиха тръпки (не от косата, а от скулптурата).

Но за тръпки и за други ефекти на настръхване определено не са за изпускане невероятно истинските НЕчовеко-подобия на Patricia Piccinini /Australia. Дори клонираните Rippley’s от Пришелец 4 биха им завидели, толкоз бяха притеснително натуралистични.

Още психо фантастика, но с добавена секс нотка, ме връща пак в Delays and Revolutions, където Mathew Barney/USA повежда парада в девствено пространство с космически дизайн на подредени тюркоазено стъклени маси с вградени сексуални рисунки под заглавието: Drawing restaurant 8 (Рисунки Ресторант 8). По описание би трябвало да се замисля над: Ограниченията на тялото и сексуалната неяснота или недвусмисленост (The limitation of the body & sexual ambiguity),което би създало главоболие на всеки в тази жега.

Излизайки от космичесия кораб, нахлувам в междузвездното пространство на Дания или инсталацията на Olafur Eliasson, тип: не става ясно как се озоваваш там, демек откъде се влиза или излиза. Безкрайно приказно объркваща и дезориентираща. През калейдоскопични прозорчета наблюдавам отрязъци от външната действителност и анализирам пра-старата (Египет/пирамидите) технология с огледалото да препратиш светлината дълбоко в някоя пирамида или гробница, за да се осветли свещеното, каквото и да е то, в случая късче природна особеност на пейзажа или просто короните на дърветата и проблясващите слънчеви зайчета измежду тях.

Като стана въпрос за пейзаж, не е за изпускане невероятно звучната инсталация на Ruri /Iceland.Всеки е виждал водопад на снимка, но ако искаш да чуеш как звучи определен водопад и неговото местонахождение, без да е необходимо да се пропътуват хиляди километри до Исландия, то това ще да е мястото.

Гледам аз, другите посетители дърпат едни подобно на рамкирани стъкла от една доста голяма метална кутия. Всеки прозорец е с трансперантно изображение на съответният водопад с изписано на рамката име. Дръпнеш ли някоя от тях, си погълнат повече от грохота на падащата вода, отколкото от трансперантността на изображението, но съвкупността от двете е определяща.

Chris Ofili е официалният участник за Англия. Инсталацията от живописи и интериор те изолира максимално от външния свят. Пристъпам... ЧЕРВЕНА стая с карминено червен килим и цинобърен таван от стъкло, пропускащ два-три слънчеви лъча. Ярко ягодово с преобладаваща в тревно зелено картина около 1.5 м на 2.5 м висока КРЕЩИ на фона на винено червената стена. ‘Африканска любов и чувственост’ са изографисани на картините. Мъжът и жената в афро романс. Перфектен детайл в полиестерна смола, акрил и патента на Офили - слонски фъшкии, вградени в и подпрели картините. Нежни капки полиестерната смола заформят инкрустирани сълзи а ла скъпоценни камъни, което придава уникално бижутериен вид на наблюдаваното. Следващата стая е ‘Афро прегръдка’ с поредния шедьовър в червено, черно и зелено - неслучайно подбрани цветове на африканския рай.

Безкайно запомнящ остана и павилионът на Чехия. В поне 200 квадрата пространство виси на спортни халки Христос в спортен екип, от двете страни аплодират и свиркат футболни запалянковци (видео стени), заглавие: Superstart. Нямам коментар.

Arsenale

Приятна алейка те отвежда от Градините до Арсенала. От двете страни на алейката се отплесвах в опити за някакво изкуство във вид на постери и чернобели фотографии, но понеже неангажиращо блазнеше периферното зрение, не положих усилия да се вглеждам много-много, важното беше, че е там и ти изкривява погледа на реалността и определено заангажирва окото.

Вече съм в така наречения Арсенал, където известни или не толкоз куратори са курирали известни или не толкоз, артисти.

Clandestine (скрит, таен) куратор Francesco Bonami излага съвкупност от работи, които не биха могли да се категоризират към никоя доминираща медия или тема. По-скоро властва идеята за споделено пространство, където критериите и условията за и на произведените работи са далеч зад някакво ограничение. Значението на Clandestine, би могло да функционира в различна степен на различни нива за всеки зрител. Социални или политически, концепциите на артистите предоставят възможност за реконструкция на динамичният свят около нас. Хипер-реалното пространство за други, където истината и лъжата си противоречат. По-романтичните трети тип автори алеголизират пространството, което те потапя в мечти. Общо взето целта ще да е да се разбият очакванията, каквито и да са те.

Грешно впечатление: Съвременно африканско изкуство и разместване на пластовете, Индивидуални системи, Спешна зона, Структура на оцеляването,звучат сложно подзаглавията. Някои от работите те замайват с въпроси, други простовато ти предоставят отговорите, някои уникални, като идеи или представяне, други не чак толкова.

Колкото повече влизаш навътре, толкова повече си атакуван с арт. Кулминационната точка бе съвкупност от трещящи, шумящи, визуални главоблъсканици. Такива, в които се завираш, дезориентираш, загубваш; на тавана, на пода, НАКЪДЕТО ПОГЛЕДНЕШ нещо се случва. Не знаеш това, по което стъпваш, изкуство ли е, или не. Ако пък си любопитко, спирайки се и участвайки във всичко, даващо информация, успех...

След едночасово изтощение на АРТ атаката се надявах да изляза да подишам, но свежарски бях изненадана от релаксиращата Арабската презентация на съвременното изкуството,която някак си се сливаше с архитектурата на сградата. Деликатно бе представена ситуацията в Средния Изток във визуален и текстуален характер, безсистемно разпръснатите творби те карат да спреш за момент, замисляйки се какво точно се случва в този момент ТАМ.

Връщайки се обратно към входа (не през цялото току-що видяно като от бързия влак изкуство), а през специална тиха, два метра широчка, алейчица, покрай цялата дължина на сградата, някак си се вглеждах в детайли по стената (като неизползвано, отдавна окислено кранче), които ми се запечатваха като картини в огромни размери (затресе ме вдъхновението).

Сред всички бъзикни по отвесната доста височка стена окото ми бе привлечено от една висяща сплитка чесън! Но не каква да е, а поне 6 метрова, спусната свободно от един от улуците. Изкуство ли беше или не, така и не разбрах, но определено му се зарадвах от сърце. Замислих се, че колкото и да е трудно да си творец, то поне ти дава свобода да гледаш на реалния свят като на странна метаморфоза, което нетворецът дори не би могъл да си представи и което май е задачата на твореца.

Следващата гореща АРТ точка бе The Museo Correr на площада Сан Марко. Но очакванията ми за нов сблъсък със съвременното изкуство ме отведе в т.нар. Модерно изкуство. Двуизмерна 2 м на 2 м схема изобразяваше имената на исторически важни художници в кросвръзка с годините между 60-те и 2003. Озаглавена просто Pintura / Painting или живописи from Rauschenberg to Muracami, 1964-2003.

72 часа! Колкото да кажа, че съм посетила Венеция и Биеналето, за осем часа, съжалявам, че не успях да видя работата на единственият български участник тази година, Недко Солаков, който успешно успява да ни отчита на подобни важни арт събития.

Ако се случи да си се абонирал 4 месеца на Лагуната, то несъмнено бих завидяла за многобройните пърформанси, театър, кино и концерти, които текат ежедневно. Въпреки това АРТ маратонът продължава до края на септември, който може да се вкючи, ще е късметлия, и най-малкото ще е удовлетворен както от прогреса на изкуството, така и от сътворения от него артистично трансформиран свят.

Добавка: Не забравяйте да си вземете малка хавлиена кърпичка, несъмнено ще ви бъде от полза, ако се затриете из Венецианският лабиринт (това беше от мен).

24-26 юни, 2003

© Милена Стамболийска
=============================
© Електронно списание LiterNet, 08.03.2006, № 3 (76)