Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Октомври  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
:. Bücher Amazon
:. Amazon Livres
Магазини и продукти
:. Fantasy & Science Fiction
:. Littérature sentimentale
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Образование по БЕЛ
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

ВЕЛИКО ТЪРНОВО

Мони Алмалех

web

Моите отношения с град Велико Търново започнаха в относително зряла възраст и се състоят от пълнокръвни и широкогамни впечатления, чувства, мисли и преживявания. Това са случки и неща, станали не за ден-два, не за седмица или месец, а за десетилетия. Защото Велико Търново не е просто град и административен център, и театър, и хора, и магазини, и университет, ами е символ: това е плът и дух на българското. Ще се опитам да разкажа, да обясня защо тъкмо така схващам този град. Но нека да започна отначало, въпреки че туй не винаги е най-интересното.

Запознах се с Велико Търново на седемнадесет години, поради училищна екскурзия. Роден съм, живях, и още живея в София. Допреди Търново бях посетил доста места из страната ни, но чувството за кръводаряване с национално, българско самочувствие усетих именно в Търново и никъде другаде.

Щом пристигнахме, още по вития път на хълма Света гора, към мотела край града, ме порази огряната от есенното слънце стена на Царевец. Виждайки този хълм, като че ли погледнах в пъпната връв на България към вековете и усетих, че тоя народ тук има минало, има един дух, който е живял тъкмо тук през вековете. Обзе ме изправеност на гръбначния стълб и получаване на неизчерпаеми жизнени сокове, всмуквани просто от въздуха и гледките на тъй чудния град. Човек неволно става строг, красив и тържествен. Всичко изброено ме осени още в първия миг, пък и после, когато седнахме в един ресторант в стария град, надвесен над вековната милувка на криволичещата река. Ресторантът, стъпил на податливите при земетресение скали, си беше и си е обикновен ресторант. Така както си е обикновен, там добих чувството, че седя на хребет. Долу, вляво и вдясно от мен, има множество шарени, многоцветни дълбини, където се виждат трептящи във въздуха, живи хора. А също, години, търновски къщи, думи. Преди всичко - овеществени думи и красиви икони, и погледи, идващи от векове, които си ме виждат. Тия неща бяха обаятелни, защото ми дават възможност да стана част от цяла, истинска цивилизация, която да е седяла и да е чакала, та да я видя. Аз я гледам, а тя ми дава благосклонно да я съзра с голямата й доброта, но и с някакъв отблясък от намек за човешки лошотии и страсти. А също, че в момента, ми се показва, тя живее. Живее си собствения живот. И в този смисъл, това, че аз съм там, ей сегичка, в същия този миг, е и тя самата, че аз съм част от нейната част, от нейната цивилизованост отколешна, с усещането за пъстрота на цветовете й, за хранителната й сила, която аз поемам като едно листо, подхранвано от могъщите й корени. И така чувствам - жив съм. Най-после разбирам, че имам не само себе си в този свят, а и още нещо извън моето съществуване в семейството, извън баща и майка, София, морето с хотелите и почивните станции. Всичко изброено е само допълнение към гледката, която отваря в душата ми Велико Търново с тия улици и хълми, в които сенките синеят, а есенните припеци са златни.

Изглежда, Търново е било моя съдба, защото след една година станах студент в тукашния университет - да уча писменàта и тяхната история и настояще. В период от една учебна година Търново ми се разкри откъм цялата си палитра на въздействия. Обаче не ми е лицеприятно да разказвам за беляйджийското му всеобщо влияние, а така също за скуката на провинциалния град. Има други работи из този град, за които ми е думата.

Търново е сън, мечта и действителност, вплетени в танца на българската душевност като три грации, рисувани от четките на трима художници - минало, настояще и бъдеще. Из мъртвите води на Янтра можеш да видиш в отблясъците на водата разни царе и патриарси, над които се въздигат като строги съдници и отци на България братята Асеневци. Там трептят още звън на камбани, тропот от препускащи конници, риещи с крак коне с огнени ноздри, дрънкащи щитове и друга железария под формата на вериги и оръжия.

В остатъците от каменните постройки лъха наличие на живот и издавани заповеди, струи нежност и предателства в политиката и любовта. Това можеш по-лесно да го усетиш из остатъците и скалите на хълма Царевец. А на отстрещната Трапезица положението е по-различно - там вече става дума за обикновения столичанин. Онова, с което той се е славел, е било имането във вид на труд и къщи. Та, понеже аз не се чувствам като цар или болярин, а най-обикновен и добре обискиран от масовата култура гражданин, Трапезица също ми е сродна: с драмите на околоцарственото съществуване на сума народ и магазини, на семейства, зависещи от отсрещния хълм, с невъзможността да упражняваш власт и да имаш царски мисли и покои; както и нежеланието да имаш такива атрибути на властта. Обаче разбирам, че духовната и държавната сянка, хвърляна от Царевец над Трапезица ме дразни. Дразни ме, поради безсилието на обикновения гражданин от държавата, от прищевките на властта, от нуждата да се покланяш за насъщния хляб. Затова ми се иска да виждам в липсата на реставрирани стени и къщи от Трапезица отмъщението на времето, защото нищо от тия зависими занаятчии и обслужващи Царевец хора не е останало. Много са се подмазвали, изглежда, и днешната реалност на пустош от камъняк, сгради, сринати до земята, и треви, се явява като следствие от слугинските им грехове. Единствено гущери, които излизат на топлината да се пекат. Пълно забвение на души и занимания.

Никак не ме трогва това сега. Обратното - започвам да си обяснявам кое има да стои още из българите. Това са терзанията и труда на ония, които наричат черноризци. Така ми се струва поне на мене. Царският блясък не е достатъчен, за да усещаме Царевец така, както го усещаме. Тук има тонове духовна баластра и масивни материали преместени. В резултат от издигането на българската пирамида на духа, на имагинерното, неуловимото с голи, така наречените, трудови ръце. Тъй си тълкувам аз въздействието на хълмите.

Смятам още, че в годините, в които аз живях в Търново, усетих друга важна особеност на града: във всяка тревичка, всеки камък от Царевец, из възрожденските улички и къщи - и навсякъде има нещо като белег, или по-скоро, белег печат на дълбоката мъка от прекланянето на главата на България пред османлиите. Тая мъка не идва само от самото унищожение и униженията, а и от иманярското отношение на Третото българско царство, пък отчасти и по-сетнешните държавности, от беднотията, която не може да се отлепи от страната, откак се е освободила от турската империя. Та тая, по-скоро, духовна беднотия не е успяла, по-точно не бе успяла, да възвиси монумент, така че да се успокои вампирясалата от болки българска култура, българска мощ и всичко останало, следващо от тях - власт, интриги, лъжи, преврати, войска, боляри, селяни, богомили. Витаят тия работи като несретници из камъняка на Търново и приличат на гущерите, които излизат от време на време на бял свят. Та душите на разни днешни хора са тъкмо онези малки слънца, където тези душевни твари излизат и се греят на светлината, идеща от духа на тези по-днешни хора, пребивавали из тия места.

Всичко това става независимо, въпреки и дори чрез различните работи, съградени тук - къщи, мостове, улици и градини, срутени и други стари стени.

Вампирясването на тия духовни истории ми се струва, че искаше да им се вдигне нещо като мавзолей. Не да смятаме, че културата днес е живият мавзолей, а нещо друго - като къща, храм на духа. Това, по мое усещане, е вече факт: откак изместиха милицията от красивата сграда насред средния хълм, между Царевец, Света гора и Възрожденско Търново и стана художествена галерия тази сграда. Оттогава е това мое усещане, особено поради наличието на паметник пред тази галерия. Всъщност той е колкото пред, толкова и под върха на хълма, украсен с новата галерия. В рамките на този паметник, освен фигурите, има един обелиск - тип египетски, т.е. нещо като подострен молив четириъгълник, който се издига и като да сочи нещо. Хем сочи миналото, защото е забит в земята, хем е запътен към пространствения безкрай, т.е. - към времето. Това второто идва от факта, че подостреният край си е насочен към небето. При това, очевидно, египтяните са били много хитри хора - не са си правели разни илюзии, че могат да строят кули до небето, както това решиха да правят във Вавилон, та сума бели имаше с тази кула. Египтяните само маркират пътя към висинето и постигат това, като на върха се придава заострена форма. Ей така, да се знае.

На тоя метален обелиск от египетски тип, разбира се, съчетан с някои конни войни и други важни фигури, можем да гледаме като на гръмоотвод на вампирясалото от мъка минало. Той озапти скитащите духове гущери и те се сдобиха като със свой дом. Това впечатление не се добива само от гледането на произведението, а и от факта, че то е разположено в тази среда и в никоя друга. Иначе, да виждаме тук гръмоотвод на миналото, както и озаптяване на неуважението към това минало, не би имало място.

Ето защо аз смятам, че след построяването на паметника, на което случайно, или не, присъствах, Търново се пресели изцяло в настоящето. Мога да гарантирам, че имаше нужда от взрив и ударна вълна, която разтърси стъкла и стени, за да се отвори място в скалата за обелиска. Та, сега лозите из дворовете, корените на асмите, виещи се край дуварите, вече са останали сами - без тази мъка от неуважение към миналото. Дърветата, къщите, листата и камъните вече не са често посещавани и обитавани от духа на вампирясалото минало, а се намират в настоящето. Това ги прави не толкова романтични и дори провинциално делнични. Посъвременному самотни са, а не както преди - вековно. За изчезването от всекидневието на добрите, обидени духове гущери, които обичат добрите, и действително добрите, хора допринесе и построяването на затвор в непосредствена близост до онзи мотел, в който за първи път отседнах в Търново.

Добре е да се изясни, че тия днешни големи и добри хора трябва да имат известно количество сили, за да издържат на живота и вниманието на духовете гущери. Това количество трябва да се равнява, едва ли не, на жизнената сила, нужна за цял един живот. Тоест - тия хора да имат нещо като стоманена броня, която да притежава качествата на пластмаса откъм огъване и връщане в първоначално положение. Бронята им е необходима, за да живеят, и едновременно с това да са добри. С една дума - почти извънземни, така че да могат да заемат всякакви положения тия днешни хора. Например да се оформят във вид на облаци и да плуват из зелените корони на акациите и другите дървета по обезлюдения гръб на хълма на манастирите и писмовните храмове - Света гора. Днес гърбината на този хълм е населена от гора и не разбирам дали това е гърбица, изплетена от греховете на монасите и от варварството на правоверните османлии, или си е просто една гора с пътеки и един хълм, по чието лице са новите писмовници - залите на университета и общежитията към тях.

Посочените качества на днешните добри и силни хора са нужни с цел да могат да съпреживяват и да го усещат като живо.

Иначе и днес тия духове на миналото могат, навярно, да излизат иззад своя дом в паметника, където си живеят. Така, в някой зимен ден или лятна омара, не можеш да разбереш въздуха, дето го гледаш да се стеле между и над хълмовете и реката - дали има нещо общо с днешното, или си е бил такъв и преди векове. Такъв именно, понякога, въздухът и омаята на Търново не ти показват с нищо, че има разлика между мига сега и милиардите отминали мигове. Те са слети в един.

Тук ще трябва да повторя нещо, вече писано от мене, защото не мога да го заменя с друго, поради истинност: който веднъж види Велико Търново, не може да го забрави - то си остава част от него и присъства завинаги в ума му с пищните есенни багри или със смълчаните от снега къщи, с дим, извит в заскрежените му небеса, или с нежната коприна на пролетните дървета, или пък с жарката, настръхнала от желание плът на търновското лято. Красотата на града остава в душевността със силата и величието на миналото и слабостта на преклонената глава. Край на приблизителния цитат.

В това отношение се изясни вече, че Търново е отплувало от миналото. Щом ония, които идат оттам, бълнуват само за осветения нощем с шарени светлини Царевец, значи тия светлини заслепяват и туристите, и вампирясалите гущерчета на обидения български дух. Може пък тези духове гущери и да са доволни от своята обител в паметника, та и те, заедно с туристите, вечер ходят на отсрещните хълмове да зяпат величието на отрязаната глава - Царевец: осветена, озвучена и с диамант на нея - Патриаршията, наскоро построена. Това никой не знае.

Във всеки случай и сега това мое впечатление за паметника, светлините, и за гущерите духове се запазва, като гледам по телевизията кадри от града. Ето защо, струва ми се, че съм приключил с Търново, защото той е град, който вече си е като останалите - просто си живее битието на купонна България от началото на деветдесетте.

От Търново изглежда остават състудентите, които можеш да срещнеш в курортно Банско, из София, да ти се обадят по телефона или на семинар по българистика. И това е - май.

1991 г.

 

 

© Мони Алмалех
=============================
© Електронно списание LiterNet, 05.01.2011, № 1 (134)

Текстът е излъчен през 1991 г. по програма "Христо Ботев" на Българско национално радио в изпълнение на автора.