КНИГА, КЪМ КОЯТО Е ТРУДНО ДА ОСТАНЕШ РАВНОДУШЕН

Мони Алмалех

web

В ръцете на българските читатели е една книга, към която е трудно да останеш равнодушен. Независимо към кой читателски кръг принадлежиш - дали си от патриотите на феминизма или от патриотите на патриархалното, дали си от шовинистите на тия нагласи, дали си вярващ или атеист, или дали си напреднал, или начинаещ с библейския текст.

Преди всичко искам да поздравя Милена Кирова за смелостта да използва един непознат за нея език - иврит - за да обоснове редица свои тези. Освен всичко друго текстът на Кирова показва, че не може да има задълбоченост в съвременно академично антропологическо изследване на Библията без привличане на данните и фактите от оригиналния език. Това е метод, подход, който прави възможно разкриването поне на фрагменти от оригиналното послание. Разбира се, този метод не изчерпва инструментариума на авторката, който е наистина интердисциплинарен.

Всъщност именно във връзка с езика иврит е и моето скромно участие в подготвянето за печат на тази книга. Моето обвързване с този текст не мина без внимателна оценка на ръкописа. Тук има два основни въпроса, на които аз трябваше да си отговоря, за да приема поканата на поетесата Малина Томова - в качеството й на издател - и на авторката:

„Какъв е балансът между моите съгласия и несъгласия с текста?” и „Какво носи този текст на различните български читатели?”

Самите български читатели ще дават своите индивидуални и цялостни отговори на втория въпрос, но по мое мнение най-малкото, което книгата на Милена Кирова би им донесла, е информация за някои истинни ивритски думи-кодове. Това последното е източник на информация за оригиналния текст и за неща, които остават извън възможностите и на най-добронамерения и майсторски превод. В този план подходящ пример е словесната родственост между едно от имената на Господ - „Всемилостив” (Рахамим) - и утроба, матка.

Ще си позволя да се спра повече на баланса между моите съгласия и несъгласия с текста.

Първото ми голямо съгласие е със достатъчно често използвания метод да се анализира едно понятие на базата на сродните му ивритски думи. Много често при превод на индоевропейски език, поради междуезикова асиметрия, родството между различни думи изчезва. А оригиналът пази, съхранява и прави възможни съвсем други логически и асоциативни връзки. В този смисъл в Стария завет има факти на езика иврит, които са не по малко стряскащи от жестокостите, предателствата или героизма, които можем да открием в някои сюжети.

Наличието на този тип информация, с която книгата изобилства, позволява на едни читатели да се информират, а на други, като мене, да надграждат и допълват информацията от текста на Милена Кирова. В този смисъл аз бих дал няколко примера. В книгата точно са упоменати различните лексеми понятия за мъжко и женско магаре. Откровено казано темата за „мъжкото и женското магаре”, за „децата на магарица”, за „мулетата и катърите”, за „бялото царско магаре на Давид” е достойна за монография. Всички знаем, че Исус Христос влиза в Ерусалим на магаре. Това не е случайност и има пряка връзка с ролята и мястото на „царското магаре на Давид”, както и с цвета му - бял.

Темата за мъжкото и женското магаре ми се вижда преекспонирана като пристрастност, но дори и в този си вид тя вярно отразява идеята. Бих пояснил така: Магарето, независимо дали е женско или мъжко, е считано за носител на едно най-важно качество на това животно - `обикновеност`. `Обикновеността` пък се състои от най-популярните му качества - `тъпота`, `инат` и `силна сексуалност`. В близкоизточния културен план при животното магаре става дума за идеята `мир` и `обикновеност`, а също така за `всемогъществото на Господ, който ако иска, прави нещо велико от най-обикновеното`. Това е и смисълът в случая от Числа, 22:28, където магарето / магарицата проговаря на Ваалам и става носител на Божията промисъл.

Друга, много важна, тема в книгата е за термините мъж и жена в иврит. Милена Кирова прави своите наблюдения и изказвания на базата на термините от първите три глави на Стария завет. Ивритските термини за мъж и жена обаче са повече от тези, които са налични в първите три глави на Битие. Към тях могат да бъдат присъединени както названията за господин и госпожа, така и фактите на образуване на множествено число - мъже и жени. Ето ви нова, още по-обемиста, монография...

Във връзка с множеството от названия на мъж и жена; мъже и жени; господин и госпожа; господа и госпожи трябва да посоча още една тема, която може да произтече от подробното разглеждане на ивритските езикови факти в това семантично поле. Бих нарекъл тази тема хуманитарност или антропологеза или някак другояче. Всъщност става дума за разглеждане на темата за човека, човечеството, отношенията мъж-жена, където моят предварителен извод е, че ивритската словообразувателна система за тези понятия съдържа онова, което днес наричаме хуманизъм. При това става дума за хуманизъм, в който е вложена идеята за еднакви по тежест, но различни в житейски план, отговорности на мъжа и жената.

Това биха били анализи, базирани на езика, но те поставят един друг голям, поне за мене, въпрос: „Не е ли твърде лесно и удобно да търсим идеята за съвременната демокрация само в Древна Атина”? Дали не сме свикнали до притъпяване с постулати като Не кради; Не убивай; Не лъжи и пр., та не забелязваме Достойнствата на яснотата на списъка от Достойнства, който се съдържа в Стария завет?

Същата тема - за корените на съвременната европейска демокрация - има и други извънезикови измерения в Стария завет. Става дума за епохата на Съдиите; за върховенството на Закона над бедняка и над богаташа; за това може ли жена да бъде Съдия. Старият завет ясно сочи чрез образа на Двора (Дебора), че това не само е възможно, но е задължително, ако един индивид има подходящите качества.

Обичайното твърдение, че епохата на Съдиите ни разказва за един по-изостанал начин на обществено устройство - родовообщинния строй - днес изглежда малко наивна. Старият завет ясно е казал своята присъда за държавното устройство на еврейската монархия. Присъдата, преразказана накратко звучи така: „Ако Желанието на еврейския народ е над него да бъде не Закона, т.е. Бог, а един човек, то, понеже му е силно желанието, - то ще бъде удовлетворено”. Епохата на царете е изпълнена с клетвопрестъпничество, интриги, заговори и резултатът не закъснява - загуба и на Храма, и на националното обществено устройство.

В книгата на Кирова може да бъде различèн един слой, който аз бих нарекъл „четене на това, което пише” и който силно приветствам. Към този слой спадат редица детайли и теми. Една от темите в този порядък е етническата чистота на еврейството. Много често на еврейството бива приписвано авторство на разделението на „свой-чужд” в исторически, ментален и морален план. Обикновено в научната литература за автор на това разделение се посочва Моисей.

Законът, въведен далеч след Моисей, за определяне на етническата принадлежност по майчина линия, ни подсеща, че преди това този закон не е съществувал. Според този закон от VІ в. преди Христа Цар Давид не би бил евреин, защото пра-баба му е Рут моавката. Текстът на Стария завет ни дава още един урок, от който пример взимат само най-светлите умове - Мелхисадек е цар на някогашния Ерусалим. Авраам носи дарове на Мелхисадек. Името Мелхисадек става старозаветно и новозаветно понятие-епитет за еврейския месия.

Повечето от темите в книгата са обагрени от гледната точка на авторката. Така е, и така трябва да бъде. Много би ми се искало различните български читатели да подходят към слоя „четене на това, което пише” обективно и хладнокръвно. Всъщност Милена Кирова демонстрира добро познаване на текста, а не войнстващ феминизъм. В цялата книга тя се придържа към известна умереност, която я дистанцира от крайностите на феминистката тълкувателна литература. С оглед на достъпната за авторката литература с иврит, ползването е вярно. Проблем в описанието на някои теми чрез иврит е пълнотата на ивритската им терминология.

В този смисъл, не мога да не отбележа, че книгата може да бъде изключително благодарна за автори, владеещи иврит, за да се разкрие на българския читател пълното богатство на оригинала.

Бих споменал още една важна тема - за ужасите, униженията и изпитанията, на които е подложена библейската жена. Всичко посочено е вярно. Бих добавил обаче, че мъжете са обект на не по-малки ужаси и никога не избягват наказанието си. В Израел се шегуват, че Моисей, понеже е загубил прашинка от вярата си - никога не получава лична карта за жител на Обетованата земя. Освен разгледаните от Кирова наказания на Давид за неговите простъпки пред морала и закона бих посочил още един факт. На Давид му е отказано да построи Храма, макар че той е събрал материалите за строежа. Не му се дава да построи Храма, защото ръцете му са оцапани с кръв. Това може да стори едва синът му с име Соломон. Име, което събира значения като `мир`, `пълнота`, `завършеност`, но и `плащам пари`. Най-дълбоката мъдрост на този монарх се състои в това, че той пожелава да бъде Съвършения Съдия, т.е. да се опита да рециклира епохата на Съдиите. Но Соломон не избягва наказанието си и умира твърде млад заради простъпките си. А какво да кажем за Авраам, който в своето изпитание трябва да даде в жертва Ицхак? А с какви очи трябва да погледнем на съдбата на Яков-Израел, в чийто дом единадесетте му синове не му създават нищо друго освен неприятности от всякакъв вид, а дванадесетият за дълго време му е отнет?...

Всъщност аз заченах с моите несъгласия. Намирам, че и библейската жена, и библейският мъж еднакво носят своите тежести и наказания. В Стария завет нито един персонаж, колкото и възвишен и издигнат да е, не е лишен от грешки и наказанията за тях. И това важи не само за индивидите, но и за племето, например племето Вениямин, за което точно и убедително припомня авторката.

Най-принципното ми несъгласие с текста на Милена Кирова е приобщаването й към мнението, че Старият завет е ръкотворно съчинение, редактирано от яхвисти, елохисти и масорети. Намирам, че след находките от Кумран такъв подход е неубедителен, защото не е в синхрон с научно доказуемите факти. Установи се, че езикът в ръкописите от Кумран не е точно този на официалната масоретска версия. Специалистите го дефинират като иврит, който е много близък диалект на иврита на масоретите. В тази диалектна форма има черти, които бихме могли да наречем арамейски, но те не го превръщат в арамейски език. Този език е иврит. Малките разлики са изключително ценни, защото анализът им сочи, че фактологично езикова семантична разлика между кумранските текстове на Стария завет и масоретските не съществува.

Съдържанието на Рикьоровия термин херменевтика на подозрението никак не ми е чуждо и на мене. Една възможна моя си трансформация на този термин е: „да четем каквото пише, а не каквото ни казват, че пише”.

Милена Кирова дава своята си трасформация на херменевтиката на подозрението. Резултатът е една интердисциплинарно изпълнена монография, в която богатата професионална ерудиция на авторката, съчетана с нейното трудолюбие и опитност, заедно с искрите на искреността й, лично аз оценявам като „на ползу бòлгарскаму читателю”.

© Мони Алмалех
=============================
© Електронно списание LiterNet, 22.01.2006, № 1 (74)

Словото е произнесено на премиерата на книгата на Милена Кирова в НБКМ „Св. Св. Кирил и Методий” на 18 януари 2006 г.