Юрдан Трифонов - Съчинения на П. Р. Славейков с исторически характер

Издателство

:. Издателство LiterNet

Медии

:. Електронно списание LiterNet

:. Електронно списание БЕЛ

:. Културни новини

Каталози

:. По дати : Март

:. Електронни книги

:. Раздели / Рубрики

:. Автори

:. Критика за авторите

Книжарници

:. Книжен пазар

:. Книгосвят: сравни цени

Ресурси

:. Каталог за култура

:. Артзона

:. Писмена реч

За нас

:. Всичко за LiterNet

Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

СЪЧИНЕНИЯ НА П. Р. СЛАВЕЙКОВ С ИСТОРИЧЕСКИ ХАРАКТЕР

Юрдан Трифонов

web | Избрани студии

1. Както е известно, българската история е била един от лостовете за народното ни свестяване. Като деец от време на Възраждането, и П. Р. Славейков не е можел да не се интересува от нея и да не употребява придобиваните сведения за възбуждане народния дух. Той е жадувал за знания из българска история, бързо ги е усвоявал и е прибягвал към различни средства за тяхното разпространение. Макар и самоук в пълната смисъл на думата, Славейков е успял навреме да се запознае с нашето минало и с по-добри за тогава съчинения и не само е пръскал исторически знания, но се е стремил и е успявал да направи нещо и за издирване на това минало. Разбира се, той не е могъл да стане историк: нито подготовката му, нито подвижната му природа, нито условията, в които е живял и действувал, са позволявали това. Но силното желание да узнае миналото на народа, големите му способности и енергия, ясното съзнание за благотворното влияние на историческите сведения върху народния дух, са го направили да стане неуморим събирач на материали особено из историята на училищата, любител и пресъздавач на исторически легенди, разпространител на исторически сведения, приятен разказвач на минали случки и дори издирвач из областта на далечното минало. Наистина, поради силния си ламтеж да използува за литературни цели едни или други сведения, той често се явява некритичен; но тъкмо литературният елемент в неговите съчинения е улеснявал тяхното разпространение, давал е възможност съобщените в тях сведения да се усвояват бързо, да се вкореняват в паметта на съвремениците и да оставят дълбоки следи в нея. Така, вярването за силно и вредоносно влияние на цар-Петровата жена, гъркинята Мария, за голямото българофобство на търновския митрополит Иларион Критски, за падането на Ловеч под турците 100-на години след падането на Търново и други се дължат до голяма степен нему.

Като се заловихме да разгледаме Славейковите съчинения с исторически характер, ние срещнахме мъчнотии в голямата им разхвърленост по книги, списания, вестници и календари. А понеже няма указател за съдържанието на вестниците отпреди Освобождението, възможно е да не сме разгледали някои дребни трудове; но и да има такива, те ще да са малко.

2. Първо запознанство на Славейкова с българската история. - Като рожденец на град Велико Търново, в който спомените за Асеневци, за Ивана Шишмана и за последните дни на второто българско царство всякога са били свежи, - Славейков още от бащината си къща е знаел за съществуване на старо българско царство и за славно минало на своя народ. Преданията, свързани с Царевец, с църквите "Св. Димитър" и "Св. Четиридесет [мъченици]", с манастира "Св. Троица", Жидов гроб и пр., са били достатъчни да поддържат в търновци знание за някогашна българска държава, па и надежди за по-добра бъднина. Както разказва сам Славейков, когато бил момче на 7-9 години, той често ходел с другари да гледа мястото на Кая-баши, през гдето, по предание, най-напред навлезли турци в Търново. Любопитните момчета, като ходели по Картала (Орлов връх) - в ранна пролет, за тамянуги, минзухар и бъкалчец, а лете за слетикоса, гъцабури и лиляк, спирали се при Жидов гроб, разменявали си разкази за падането на Търново в ръцете на турците чрез издайството на някакъв евреин и хвърляли камъни върху грамадата на гроба му за вечно проклятие ¹. Търновското простолюдие твърдо вярвало, че в преобърнатата на джамия Асенева църква "Св. Четиридесет мъченици" се явяват ноще сенки на български царе и че затова минаре там не може да се застои за дълго време. То чакало да види кога ще израстат при джамията на Хисаря, гдето е била някога патриаршеската църква "Св. Петка", дървета от забити в Шишманово време главни, за да възвестят българското освобождение от турците. Дори книжовни хора вярвали, че ще дойде ден, когато хвърлената от турците в Янтра камбана на Бориса-Михаила, която в дните на Асеня I, уж, загърмяла и възвестила на легендарния патриарх Йоан, че е вече време да благослови и прогласи делото на българското освобождение, като повика Асеня за вожд, - че тая тайнствена камбана пак ще загърми и ще възвести часа за отхвърляне турското робство. В 1813 г. запознатият с търновските предания и легенди тревненец Дим[итр]ия Попски в одата си за Софрония Врачански писал:

Янтра да откриет потаенное царя Михаила
сокровище, кое давно своим песком засипала!
[Да явит колокола, что перво в Терново зазвонел.]
И в время Иоанна патриарха гръмко възгрьмел!
Престол архиерейский паки да блеснет,
и той колокол паки ясно да екнет!..."²

Как чаровно е действувало Търново, въпреки загнездилия се в него гърцизъм, със своите исторически местности върху духа на младежи, у които народното съзнание било събудено, показва ни примерът на негова рожденец д-р Петър Протич, който, макар да се учил и в Атина, и в Париж, не забравил родния си град. В една ода за него, писана в септември 1850 г. на френски, той спомня за Янтра, за лежащите около нея славни места и за надеждите, които те будят в българските сърца, и възглася:

Salut, Grand - Tournavo! la perle de nos villes,
La reine du pays, des campagnes fertiles!
Hommage à ton passé si glorieux, si grand...
Plus grand puisse-être encore l'avenir qui t'attend!
Le peuple avec amour autour de toi s’empresse,
Il t’admire, il t’adore et le benit sans cesse.
L’air dans ton horizon, noble et grande cité!
Retentit de ton nom, sans cesse répété!
Et dans tes alentours l’écho se perpétue;
La nature à chanter ton grand nom s’évertue ³.

Но, по време на Славейковото юношество, Търново не останало само с историческите си места, преданията и легендите. На 8-та си година той бил свидетел на Велчевата завера, а когато бил на 12 г., някой, вероятно родолюбивият Стоянчо Пеньович Ахтар, вече прерисувал образа на Ивана Шишмана от рилската му грамота и го изпратил на Вас. Априлов в Одеса, който го отлитографирал и разпространил. Същият Стоянчо, подпомаган от Купа (сетнешния Паница), събирал старобългарски монети и други старини и скоро се сдобил с препис от Паисиевата история и със стари ръкописи, между които бил и забележителният Синодик на царя Борила. Благодарение на него този ценен ръкопис е бил предаден в сигурните ръце на Николая Христофоровича Палаузова ⁴. На този скромен, но многозаслужил родолюбец дължи Славейков първото си запознаване с историята на Отца Паисия. В 1842 г. се бил върнал от Букурещ за няколко време тамошният търговец българин, родом търновец, Евстатий Ангелович. Той се споразумял със Стоянча Ахтаря да се препише Паисиевата история и преписът да се отнесе от него в Букурещ, за да се напечата. Разноските по напечатването й щял да плати пак той (Евстатий). Може би, в свръзка с тази работа е бил поканен в Търново и Константин Фотинов, който в половината на м. октомври се намирал в Сливен, гдето и получил на 17 с. м. писмото на Стоянча Пеньович. Последният го канел да дойде в Търново, защото там се намерил "един болгарски жялател", който искал да му помогне "или сос словум или зделум заради общата полза"⁵. По това време младият Петко Рачов, след като свършил славянобългарското килийно училище на даскал Стойко и общото училище, гдето преподавал на гръцки търновецът Панайот Йоаниди, сетнешният букурещки български владика Панарет Рашев, па бил учил няколко месеца и турски при един ходжа - бил останал празен. Понеже Стоянчо Ахтар бил приятел с баща му, па и дюкяните им били наблизо ⁶, нему било предложено да извърши преписа. Но той още не можел да пише красиви църковни букви, та затова привлякъл в работата и приятеля си учител Христо Драганов, който пишел много хубаво, па бил учил и малкия Петко през 3 месеца на славянски краснопис. Младите книжовници преписали Паисиевата история в два екземпляра, от които по-красивият бил отнесен от Ангеловича (в Букурещ). Последният платил и за преписването, затова в началото на букурещкият препис, който сега се пази в Нар. библиотека в София под № 371 ⁷, стои написано: родом же терновица ⁸. Същият препис съдържа и 12 изображения на гербове, заети от Стематографията на Жефаровича, и образа на Ивана Шишмана - всички рисувани с перо и с бои от самия Стоянчо Ахтар, който бил добър зограф. От него са били нарисувани и винетките ⁹. Същият препис съдържа и списък на светци от български произход, заети от Зографската история, която напечатиха Ст. Аргиров ¹⁰ и Й. Иванов ¹¹. В спомените на П. Р. Славейкова, обнародвани от сина му Ивана ¹² в 1894 г. старият вече по онова време деец, може би, поради забравяне, твърди, че той и Драганов не преписали просто историята на Паисия, а съставили от нея и от друга една ръкописна история, която, по дадените от него сведения, излиза да е била историята на отца Спиридона, едно цяло, по което Христаки Павлович издал в 1844 г. своя Царственник. Славейков казва: "Аз от Фотинова помня само, че той, като минал през Стара Загора да събира спомоществователи за географията си, намерил тоя ръкопис и 16 дена стоял догде му го препишат, а от него го преписахми ние, та допълнихми Отец Паисиевата история" (с. 88). "Вторий екземпляр от сглобената история ний зехми с себе си, когато в дълбока есен същата година (1842) с Драганова ся опътихми пешком за Свищов, гдето отидохми да продължим учението си в тамошните тогава училища. Тоя втор екземпляр ний го дадохми на Даскал Христакя, като го помолихми да го прегледа и печата, и от тая наша сглобена история е съкратен печатаний от него Царственник" (с. 90)¹³. Всъщност, както показва сравнението на преписа Славейков-Драганов с еленския, младите преписвачи са прибавили към последния само списък на светците от български произход, който списък те са заели не от историята на отца Спиридона, а от Зографската, за която Славейков си спомня, че я взел от Фотинова и се скрили, той и Драганов, на лозе, докато я преписали. Както показа вече проф. Златарски, Хр. Павлович, при съставяне на своя Царственник, наистина е имал пред очи и донесения му от Славейкова и Драганова препис и е взел някои подробности от него ¹⁴; но за основа на своята книга той е употребил не този препис, а съществуващата вече доста отдавна сглоба от Паисиевата и Спиридоновата история, която (сглоба) била преписана в същата 1842 г. пак в Свищов от Василия Станковича ¹⁵.

Хр. Драганов и Петко Рачов, като преписали Паисиевата история, не забравили и себе си. Както изглежда, те горели от желание да станат известни на тогавашните български читатели, затова преправили църковно-славянското стихотворение, което се намира в Стематографията на Христофора Жефарович (с. 53-54, отгдето са заети поместените в преписа гербове и което било съчинено от Павла Ненадовича в похвала , и го поместили всред историята на Паисия, на л. 43 от своя препис. Тяхната преправка излязла много наивна и нескопосна - чисто момчешка работа: в нея, вместо името на Жефаровича, е поставено онова на отца Паисия, а вместо името на Павла Ритера, първия рисувач на поместените в Стематографията гербове, който ги бил издал на латински език - имената на Петка Рачов и Хр. Драганов; заедно с това, и името "Сърбия" всякъде е заменено с "България". Така заглавието на стихотворението добило следния вид: . 1. 2. драгановича, 3. Петка рачовича". Строфи 9-12, в които се хвали Жефарович, загдето превел на славянски написаната от Павла Ритера на латински книжка и загдето изтълкувал всеки герб с по два стиха са съкратени така:

По такъв начин, благодарение на Стоянчо Ахтаря и на Евстатия Ангеловича, Славейков не само се запознал с Паисиевата история, като я преписал наедно с Христа Драганов, но и съдействувал донегде за нейното напечатване. А най-важното за него в случая било това, че той получил първа подбуда да работи за запознаване на народа с неговото минало.

3. Първи преводи на исторически четива и опити за опоетизирване на исторически събития. - Както е известно от собствените му спомени, П. Р. Славейков, откак се върнал от Свищов в 1843 г., станал за късо време учител в Долна махала, в Търново, но бил отстранен по заповед на митрополита Неофита и на протосингела Илариона, родом еленчанин, за младежки "слободии"¹⁶. След като скитал по търновски и русенски села като учител, без да може да се задържи за дълго време, защото го преследвал митрополитът, и след като бил принуден да работи няколко месеца бащиния си занаят - медникарство, той учителствувал по една година в Севлиево (1846-1847) и Ловеч (1847-1848), а подир това скитал наново по Плевен, Враца, Берковица, Лом и Видин. Отишъл да се учи наново в Елена при Никола Михайловски (1849) и най-после се задържал за учител в Трявна, родното място на баща му. Тука го и заварила Кримската война. Докато той да се установи на едно място за по-дълго време и чрез това да добие възможност да работи по-усърдно за своето самообразование, - по българска история се явили доста съчинения, които можели да бъдат достъпни и нему. Така, покрай направеното от Несковича извлечение от Раичевата история, което извлечение било преведено на български от П. Сапунова ¹⁷, и покрай Царственника на Хр. Павловича, явили се Априловите "Болгарскія грамоты" (Одесса, 1845), компилативният превод на няколко руски статии под заглавие "Вхожданіе в Исторіята на Болгарските Словене от 5-я век до 1396-та година" от Захария Княжески (1847)¹⁸ и преводът на Шафарикова "Rozkvět slovanské literatury v Bulharsku", направен през сръбски от дякона , Калоферец, под заглавие "Цветообраніе на (Белград, 1849). В 1852 г. излязло и хубавото изследване на С. Н. Палаузова "Век болгарскаго царя Симеона". Тия книги се разпространили из по-главните български училища и давали възможност на нашите учители и книжовници да заменят голяма част от легендарните сведения на първите ни истории, групирани в Царственника, с по-научни.

При положението, в което се намирал, докато се установи в Трявна (в края на 1849 г.), Славейков, не можел да мисли за купуване на книги, макар да жадувал за такива, защото заплатата му била нищожна, и плащането й съвсем нередовно, особено в Севлиево; но в Трявна той завързал сношения с габровския учител Цвятко Недев, от когото можел да получава, повечето за временно използуване, някои книги. Вече в 1850-1851 г. той се бил запознал с Венелиновите "Критическія изследованія" (Москва, 1849) по руския оригинал (преводът на Б. Петков излязъл в 1853 г.). Toвa ce вижда от неговата "Смесна китка", която била напечатана в 1852 г., но била готова вече в ноември 1850 г.¹⁹. В нея царуването на Симеона, наречен Владимир ІІ, е изложено по Венелина (с. 80-86). В същата 1852 г. Славейков се запознал с една история на турската държава на сръбски ²⁰, па получил в дар от Н. X. Палаузова и "Век болгарскаго царя Симеона" на С. Палаузова. По такъв начин, при своята любознателност и големи дарби, младият Славейков бързо достигнал нивото на тогавашната ни история, и докато приятелят му Цв. Недев, който му услужвал с книги, си останал там, гдето бил, когато се запознал с него, той (Славейков) напреднал дотолкова, че почнал да мисли и за разпространяване на исторически знания. А времето било такова, че всички по-събудени учители, като виждали липсата на учебници и като искали по-скоро да разбудят сънародниците си, бързали, щом добият достатъчно сведения по някой предмет и намерят сгода, да изнесат наученото в печат. В това отношение Славейков не само не падал по-долу от другите учители, но дори ги и заминувал. Както се каза, още при преписването на Паисиевата история, той горял от желание да добие известност като книжовник. Ала колкото и да го интересувала историята, той отначало не можел да мисли да излезе в печат с отделна книжка, защото му се искало да издаде и свои поетически трудове. Затова в 1852 г. младият книжовник почнал периодическо издание "Смесна китка"²¹ с разнообразно съдържание: поучения, исторически, природонаучни и географически четива, анекдоти, здравословни сведения, легенди, а особено поезия. Нас тука интересуват само историческите четива. Те са взети из областта както на общата, така и на българската и турска история. От първата са: Марко Куртий, Муций Сцевол, За веществото, на което древните пишали, Печатопис, Откриванието на Америка, Телескопът, Леонид и Темистокъл; из българската история - Владимир II (по Венелина), а из турската - Мохамед ІІ, турскій цар. От тия четива най-хубаво е "Откриванието на Америка", което и сега би могло да се чете с полза в училищата. Относно извора на четивата, не излиза това, което човек би могъл да помисли, като знае подготовката на преводача: вместо да заема от гръцки книжки, които по език му били достъпни, той заемал главно от руски, защото чрез Габровското училище можел да има на ръка повече такива, па се и стремял да учи руски и да се отдалечава от гърците. Отпосле, особено когато се преселил в Цариград, той доусвоил гръцки и си служил и с неговата книжнина, която там имал на ръце. А че наистина е превеждал главно от руски, показват ни русизмите, които, макар и рядко, се срещат в четивата на "Смесна китка", каквито са: "самый достославный производ на острова" (с. 62), "Голландцы", "печатня" (52), "това можно да е истина", "трупка" (вм. трубка - тръбичка), "чрезвичайно" (с. 63-64), "Генрих" (54) и пр.

Но Славейков не можел да се задоволи само с превеждане и прекройване на исторически четива. Поетическата му дарба и желанието да изтъкне по-релефно изказаната още от Паисия мисъл, че българите са имали славни царе и воеводи, страшни за сетнешните им духовни потисници - гърците, го подбуждали да се залови за възпяване на славни български юнаци и за опоетизирване на исторически случки. Към това го подтиквал и примерът на сърбо-хърватите, у които рано се явили стихотворци, що предавали важни случки из миналото в поетическа форма. Най-ранното стихотворение от тоя род, с което Славейков се запознал още в Търново, било онова на хърватския поет Качич-Миошич за победата на Крума над Никифора. То рано било заето от наши книжовници из негова "Razgovor ugodni" и се намирало при еленския препис на Паисиевата история. Под влияние на това и на други сърбо-хърватски стихотворения у младия книжовник рано се появила мисъл да възпее подвизите на Крума, но му бъркало слабото още познаване на подробностите от неговото царуване. Доколко е успял в съчиняването на своята "Крумияда", както я нарича отпосле в спомените си, не се знае, защото тя не е видяла бял свят. По-после намислил да възпее подвизите на Самуила в поема, която нарекъл "Самуилка". В същите си спомени, писани на старини, когато паметта почнала да му изневерява, Славейков казва, че и тази поема е била написана още в Ловеч (1848), но паднала заедно с другите му тогавашни ръкописи в Дунава, когато се връщал от Видин ²². Обаче от писмата му се вижда, че с тая поема той се занимавал по-късно, когато вече бил в Трявна, именно между 1851-1853 г. В едно писмо до Н. X. Палаузова от 21 март 1853 г., той си изповядва, че съчиняването й вървяло мъчно, защото му липсвали потребните познания: "Епическата поема изискува обширни знания и сведения, които надминуват моите сили. Затова се и отчаях. За свършанието на Самуилката аз ще Ви приключа няколко места от нея заедно с съдържанието й. Съвсем то що я две години работа та горката не ще види белий свят."²³ Със същата поема, както свидетелствува син му Пенчо, Славейков се занимавал и през 1874 г. и я свършил, но тя изгоряла в Стара Загора ²⁴. Съзнанието, че няма сили да създаде историческа поема, го накарало да се върне към опоетизирване на отделни събития и лица. Върху това той писал в същото писмо до Палаузова: "От някое време насам аз се занимавам, доколкото ми е известна българската история, да я правя на народни песни. Види ми се, че този способ помага, щото и онези, които не улавят никаква книга на ръка, да знаят наизуст много от историята ни." (с. 46 [Т. 8, с. 79]). Но желанието да се създаде голямо поетическо произведение, макар не в тесна връзка с историята, не напускало енергичния и даровит млад учител. У него се явила мисъл да групира най-добрите песни за Крали Марко в едно, като свърже с тях и различни легенди, та да издаде един вид народна епопея. През май 1852 г. той писал на Н. X. Палаузова: "За самодиви, змееве, русалки и ламі ви ще срещнете много песни, но за да ся изложат сички простонародни суеверия и предразсудки, както за слънцето за месяца за времето, аз не можах да намеря друго средство за да ги поместя с таквази сила и значение, с каквато ся в народа намерват, отсвен да съчини една поема по народна поезия, която да обема в полно все, что баснословно ся нахожда на днешното время в българите. За лице на тая поема избрах Марка Кралевича, което лице, на което имято е заплетено повече от всяко друго с баснословия и народни чрезвичайности. В тая поема ще бъде все народно без друго поетическо измисляние"²⁵. В 1852 г. първата глава от намислената поема за Марка била вече готова; но авторът не я прибавил при писмото си до Палаузова, понеже бил я изпратил на Касапски в Калофер, за да вземе мнението му за нея. В 1853 г. съчиняването на поемата ще да е било напреднало доста, защото на 21 март той писал на Палаузова: "Кралев Марко може белким да види белий свят, ако не съм близо при огъня, кога почувствувам слабостта си."²⁶. За хвърляне в огън не се знае нищо, но все пак и тази поема не се явила в печат. Най-вероятно е, че авторът, който с проучване на все по-нови и нови книги се развивал много бързо, скоро ще да е съзрял някои слабости в нея, които са го накарали да не я обнародва. - Ала желанието да съчини поема за старобългарско време не напущало съвсем Славейкова. В 1853 г. той се заловил за "Боика българска войница" - сетнешната Бойка войвода, чието съдържание трябвало да бъде из живота на хайдутите. Той гласел да напечати началото й като подлистник в "Цариградски вестник", но то се явило в печат едва в 1873 г. в списание "Читалище", с. 1034. Продължение не последвало. Пенчо Славейков съобщава ²⁷, че поемата била свършена, но била дадена някому в Цариград за препис, а не била повърната; в черновка пък било запазено началото й, което отпосле било поправено и напечатано. Ала, и така да е било, ясно е, че с печатането й не се е бързало, щом не е била изпратена от Трявна в "Цариградски вестник", въпреки съобщението до Палаузова; затова имаме право да допущаме, че и тя в първоначалния си вид не е задоволявала бързо развиващия се автор. За нейния сюжет Пенчо казва, че бил взет "из легендарните разкази за някаква си жена-войвода, върлувала из Търновско в началото на миналото (т.е. XIX) столетие"²⁸. Това негово свидетелство показва, че под образа на Бойка се крие Рада Барачкина, за която ще говорим по-долу.

От казаното се вижда, че Славейков не можал да изпълни похвалното си желание да опоетизира важни събития и лица из народната ни история. Едничкото възпяно от него историческо лице остава Кракра Пернишки, стихотворението за когото било поправено и напечатано едва в 1886 г.; но неговият образ излязъл легендарен, лишен от исторически черти. Такъв излязъл и образът на Бойка воевода. Причините за това ще да са много. Между тях не малка роля е играло туй, че П. Р. Славейков е имал повече лирически, отколкото епически дарби, както и обстоятелствата, всред които е бил принуден да работи, тъй като за създаване дълги епически произведения е нужен по-спокоен живот, на какъвто той не се е радвал почти никога. Обезсърчително ще да е подействувал върху му и неуспехът на хубавото издание "Смесна китка", което той гласял да излиза на годишнини. Това можем да заключаваме от оплакванията му до Палаузова в същото писмо, в което му съобщава за захванатите поеми. "Знаете ли, пише той, какви са българите? Те купуват "Песнопойките" на радо сърце по един цванец, а за "Смесните китки" и полвин не дават, нето се обращат към тях. Песнопойки до сега са се раскупили до 1000 екземпляра, a "Смесните китки" съвсем имат 1000 спомошници, и двесте няма да са раззели, а пак Басненници ни 50."²⁹

4. Записване предания и легенди и събиране старини. - Разностранните дарби и духовни интереси на Славейкова никога не го оставяли да седи празен: ако не успявал в едно, той продължавал друго. Покрай опитите да опоетизира исторически случки и лица, той си поставил и друга задача, пак в свръзка с народното ни минало, именно - да събира народни предания и легенди за събития, лица и места. По това той писал на Палаузова (15.XII.1852)³⁰: "С време еще у мене има географически записки за Болгария, гдето съм минал заедно с историческите предания, които се намерват в устата на народа за първоначалното населвание на няколко градища и села и за последующите им приключения до сега, както и формите на облеклата им (но не рисовани), также и няколко древности и намервани монети.". Подтик за събиране монети младият книжовник е могъл да добие още от Стоянча Ахтаря, а такива е виждал и в "Общее землеописаніе" на К. Фотинова (Смирна, 1843); колкото пък да записва сведения и предания за селища, той ще да е бил подбуден, между друго, и от "Краткое политическое землеописаніе" (в Крагуевце, 1835) на Неофита Хилендарски (Бозвели).

Когато почнал да пътува, за да събира спомоществователи за издавани от него книги и да разпространява отпечатаните вече, Славейков добил още по-голяма сгода да върши това. И наистина, в същото писмо от 15 декември 1852 г. той пише: "Сега, като разнасям "Смесната китка", може да събера еще много сведения." Поради поетическата си дарба и природния усет към всичко, що може да трогне сърцето на българина, пътуващият Славейков записвал особено анекдотични разкази и легенди из миналото. По-голямата част от тях той нямал възможност да напечати, защото, ако ги съберял в отделна книжка, нямало да намери спомоществователи за напечатването й ³¹. Наистина, един "любородец" бил обещал да напечати на свои разноски една книжка с исторически анекдоти ³², но от това обещание не излязло нищо. Само две исторически легенди били обнародвани в "Смесна китка"; те са "Радан войвода" (с. 155-157) и "Moминската стена" (с. 157)³³. В първата се разказва как Радан войвода, защитник на Сгориградската крепост при Враца, по време на Василия Българоубиеца, за да накаже дъщеря си Велка, която се влюбила в преоблечения като българин и вмъкналия се със злонамерена цел в крепостта син на гръцкия пълководец, убил я собственоръчно и я хвърлил от стената надолу. Във втората легенда пък се разказва как две моми от едно старо укрепление между Габрово и Севлиево си сплели косите и наедно се хвърлили от високата стена под укреплението, за да се избавят от насилническите ръце на победителите, когато последните се вмъкнали през стените.

От преданията, които Славейков бил слушал на младини, главно от баща си, най-рано били обнародвани ония за непристойния живот на търновските митрополити-гърци от първата половина на XIX в. и за мнимото изгаряне на патриаршеската българска библиотека от Илариона Критски. Те били напечатани в 1863 г. във в. "Гайда" (г. I, бр. 4-12) под заглавие "Припомнянията на един стар гайдар". Както имахме случай да покажем преди 10-на години ³⁴, изложението на тези предания е много тенденциозно и е направено със сатирична цел. По тази причина те могат да служат само за повдигане на засегнатите в тях въпроси, а не и за решението им.

Някои от историческите предания, които слушал в детинство, Славейков издал едва на стари години. Така, в 1894 г., една година преди смъртта си, той обнародва предания за падането на Търново под турците и за последните дни на цар Ивана Шишмана ³⁵, които бил слушал от Хаджи Хамза, когато баща му го водил при последния, за да го даде да учи турски. Обстоятелството, че слушаното от стария турчин в детинство е докарано в свръзка с разкази, четени някога в Цариград, както и излагането подробности, които не могат да се помнят толкова дълго време, показват, че на разказа е дадена литературна обработка, при което са били групирани в едно предания, слушани в различни времена и от няколко лица ³⁶. Дали в него има нещо историческо, мъчно може да се каже. Така, съобщава се, че цар Иван Шишман дълго време не можал да отиде срещу турците поради тежката болест на жена си, но най-после излязъл от града, а жена му умряла след 40 деня; че турците влезли в крепостта откъм Кая-баши, гдето ги завел един евреин, и че, след падането на столицата, Шишман бил повикан от султана в Едрене. Към разказа са прибавени под линия някои бележки и спомени, от които по-важни са за Леденишката кула, за Тревненския бюлюкбашия Стойчо Балабана, за могилата Шишманец в Шипка, за Шишмановска махала в Костенец и за Житов гроб. Относно името на последния се прокарва мисъл, че то може да е било съединено с името "жид" (евреин) отпосле, а първоначално ще да е било свързано с народен обичай за докарване плодородие на жито. За името "Царевец" се бележи, че било въведено от Иречека, но че между населението не било известно никому.

Пак на млади години Славейков слушал предания за лица и случки от страшните размирни времена на кърджалии, делибашии, капасъзи и др. Някои от тия предания той записал по разкази на баща си, на Андрея Робовски в Елена, на К. Витанов в Трявна и др., но ги обработил и обнародвал едва в 1885 г. под заглавие "Исторически разскази за минали времена"³⁷. И с тяхното обнародване записвачът явно е гонил не само научни, а и литературни цели, затова ги е украсил с подробности, измислени отчасти от разказвачите, а отчасти и от самия него, та на много места добиват вид на хуморески. Това може да се каже особено за анекдотичните разкази относно срещата на русчушкия аянин Трестениклията с митрополита Йоаникия ³⁸ и за кабадаията поп Пранджо. В разказите на Славейкова за турските самовластници от време на анархията в началото на XIX в. се забелязва желание да се изкара, че успехът на най-забележителните от тях (Пазвантголу във Видин, Трестениклията и Мустафа Байрактар в Русчук и Капуджибашията в Стара Загора) се е дължал на българите кабадаии, които служели в техните войски. Увлечен от това желание, той е пренебрегнал другите условия за успеха на въпросните самовластници, каквито са били: укрепеността на седалищата им, въоръжението, личните им качества и пр. Достойнство на разказите съставя релефното очертание на самовластниците и посочването на грижите им за населението. Така, за Трестениклията се разказва, че бранел българите от обирничествата на владиците; а за старозагорския Капуджибашия, покрай строгостта на тайната му полиция, се съобщава за добрините, направени на града, и за проекта да се измени течението на Тунджа, Сведенията за Исмаил Трестениклията и за приемника му Мустафа Байрактар дават възможност да се поправи грешката, която Иречек е направил в своята "История на българите", като е смесил тия двама аяни в едно лице. Същите откриват истинския убиец на Трестениклията и причината за убийството му, която е имала личен, а не политически характер, какъвто й се приписвал от чуждестранните посланици при Портата по онова време. Така, в рапорта на австрийския интернунций Ritter von Stürmer от 25 август 1806 г. се казва: "Без съмнение по тайно разпореждане на правителството, силният русчушки аян Терсениклиоглу бил убит от засада с куршум в имението си, когато нашият последен куриер от Виена минувал от там."³⁹ Всъщност, както се учим от разказа на Славейкова, Трестениклията е бил убит от един ходжа, комуто бил отнел хубавицата жена, ако само под този ходжа не се крие легендарният поп Мартин. От същия разказ узнаваме, че много могилки около Котел носят имената на българи кабадаии, набити по тях на колове по заповед на Трестениклията, загдето воювали срещу него (Донкова могила, Антончова могила и др.).

В разглежданите "Исторически разкази за миналите времена" Славейков е дал сведения и за кърджалиите, в чиито шайки влизали много кабадаии, особено за техните върлувания по Тракия и из крайбалканските села и паланки. Направил е и някои бележки за кърджалиите-капасъзи. Като приложение към разказите, той е съобщил онова, което е можал да узнае за потурчване на българи, и е разказал случки из живота на еничерите отчасти по народни песни и предания, а отчасти по онова, що бил прочел в различни книги. Изложението и тука не е научно: епохите и местата са разбъркани и изворите не са отбелязани; но типичното, характерното е схванато и предадено добре.

След установяването си в Цариград (1864 г.), Славейков вече не е имал случай и сгода да събира исторически предания и легенди; но, щом бил принуден да го напусне и да се услови за учител в Стара Загора (1876 г.), той отново почнал да записва такива. От тях са обнародвани: 1) легенда за удавил се в някогашното търсище на старозагорската махала Акарджа воевода наедно със семейството си по време на турското нашествие и 2) предание за по-сетнешно преселване в града на селяните от Ново село. В свръзка с последното предание са дадени сведения за стари гробища и църкви в Стара Загора, както и за живели по-рано в този град евреи и арменци ⁴⁰. Вече на стари години (1890 г.), неуморимият книжовник издал събирани в разни времена сведения за едновремешни воеводи под заглавие "Бележки за някои стари воеводи"⁴¹. Воеводите са: Павел Бакич, Чавдар, Лалуш, Левент Корчо, Цеко и Иван. Сведенията за първия са взети от историята на Раича, а за останалите - из народните предания и песни. За последния се казва, че живял в първата третина на ХVІІІ в., а Чавдар и Лалуш са отнесени към половината на XVI в. Основанията на тази хронология не са посочени.

5. Трудове по история на учебното дело. - Като записвал предания и легенди, Славейков не забравял да събира сведения и за развитието на познати нему училища. В 1854 г. той обнародвал някои от тях под заглавие "Из записките на П. Р. Славейков за общото училище в гр. Трявна"⁴². Като изнася на свят онова, що е можал да научи за тревненски учители от 2-та половина на ХVІІІ в., авторът се спира най-дълго върху печалната несполука на преселилия се в Букурещ тревненец Петър Сапунов, който подбудил в 1833-4 г. своите сънародници да изградят голямо училищно здание и отвел в Букурещ няколко момчета и момичета да ги подготви за учителство, но след смъртта на богатата си жена не можал да изпълни обещанията си към тревненци и дори бил принуден да усвои имотите на един свой съгражданин, завещани пак за тревненското училище. Изглежда, обаче, че сведенията за Сапунова, предадени по чужди, не добре проверени съобщения, не са досущ точни, защото едно от заведените в Букурещ момчета, за които се казва, че се принудили да станат слуги, не само свършило букурещкото училище, но получило и стипендия в Русия, гдето свършило по медицина. Това момче е бил прочутият рано умрял лекар Хр. Даскалов, който пръв е сполучил да влезе в църквата "Св. Четиридесет мъченици" и да препише намиращите се в нея старобългарски надписи, за които ще се спомене по-долу ⁴³. - Три години по-късно Славейков обнародвал сведения за училищата в Търново и за първите дейци по събуждането на българщината в тоя град през 2-4 десетилетия на XIX в. Статията му за тях е поместена в "Цариградский вестник" за 1857 г., бр. 311, под заглавие "Подновението и успехът на българщината в Търново". В нея за пръв път се изнасят податки за прочутите родолюбци отец Зотик, Велчо Атанасов и учител Стойко, за частните училища в града, за направата на църквата "Св. Никола" и въвеждането на славянски език в нея, както и за отварянето на общо взаимно българско училище. Като записвани по разкази на очевидци и по собствени наблюдения, тия податки се отличават с правдивост и безпристрастие, та ще служат на всички, които се занимават с историята на възраждането в Търново.

Най-важен труд на Славейкова по история на учебното дело съставя книгата му "Габровското училище и неговите първи попечители" (Цариград, 1866), издадена по желание и със средства на изпълнителите на Априловото завещание, т.е. на тъй наречените "попечители". Последните отдавна търсели човек, който да напише историята на това училище. Това можел да направи Т. Бурмов, който учителствувал в него; но той бил зает с уредбата на училището и с преподаване на няколко предмета, та нямал време. Не успял да стори това и Илия Христович, макар да получил от многогодишния учител в същото училище Цвятко Недев готово събрани материали; а пък нуждата да се поднесат на българското общество сведения за уредбата и състоянието на училището се усилила, откак се явили (най-вече в 1863 г.) ежби между габровските учители и граждани, па се пръснали и слухове, че, уж, доходите на училището не се използували строго за предназначената цел. Когато Славейков се върнал в 1864 г. в Трявна, той бил поканен да тури в ред събраните материали и да ги използува за история на училището. Работата била свършена в сравнително късо време; но в книгата трябвало да се поместят и сметките на училището, а те били в Одеса. По тази причина отпечатването на труда закъсняло до 1866 г., когато авторът намерил възможност да отиде в този град. Как ясно е съзнавал той важността на възложената му задача, показват ни следните думи от предговора, написан в Цариград (14 октомври 1866 г.): "Историята на училищата от всяко едно място в отечеството ни, ако би ще и най-незначителното, принадлежи на историята на нашето възраждание, на историята на нашата книжевност и образование, и тя е скъпа за нас по общото си значение, а не по частни предпочтения; и за това аз всякога с присърце съм събирал и записвал всяко сведение за училищата и съм ценил като услуга към отечеството трудовете и на другите по тази част." (с. IV). - В написаната от Славейкова книга за габровското училище влизат следните видове материали: 1) писма от благодетелите на училището и изпълнителите на тяхното завещание; 2) списъци на благодетели, попечители и настоятели и списъци на училищните имоти, на книгите, печатани със средства на училището, на книгите от библиотеката на Априлова, подарени на последното, както и на такива, които училището само си е набавило; 3) числото на подарените от училището книги в разни места на България, и 4) завещанията на благодетелите. На следната година (1867) била отпечатана, като приложение към книгата "Сметка на душеприкащиките В. Е. Априлова". Както се вижда от гореказаното, книгата на Славейкова не съдържа често изменяваните програми на училището, едно, защото той не е бил подготвен да им даде потребната преценка и, друго, защото и обществото не би могло да вникне в тях. Но от неговото внимание не избегнала една важна грешка, направена от Т. Бурмова при преобразуване на училището: тя била пренебрегването на турския език, чието знание съставяло насъщна потреба за учениците от онова време. Тази грешка станала причина, дори бащи от самото Габрово да изпращат синовете си в Пловдивското училище. - Към наредените хронологически материали, снабдени с потребните обяснителни бележки - авторът е прибавил под линия и други исторически сведения, каквито са тия за едновремешните килийни училища в Габрово от 1766 г. насам, за по-забележителните ученици на Неофита Рилски, за местата, гдето са се намирали по-старите габровски училища, за първите общи училища в Търново и др. В бележките си Славейков не е могъл да се избави от предубеждение спрямо търновския митрополит Иларион Критски, макар да привежда добрите отзиви на Априлова за него. В сведенията си пък за общите български училища, които са сменили частните килии, той се е намирал напълно под влиянието на Априлова, защото не е знаел, че Велешкото, Видинското и някои други училища са били общи вече преди Габровското.

Главният въпрос, по който тогавашното българско общество чакало осветление от книгата на Славейкова, е бил тоя за причините, които са спъвали добрия вървеж за Габровското училище и са предизвикали ожесточени ежби между учители и граждани, па и отстраняване на учителите през 1863 г. Но разглеждането на този въпрос е било свързано с големи мъчнотии: трябвало да се прави оценка на борещите се страни, а всяка похвала или порицание щяло да усили още повече ежбите и омразите. Славейков не можал да се откаже от всякакви оценки; но той постъпил умно, като изтъкнал главно общите причини за ежбите и оставил на самите читатели да правят своите заключения. Едни от тия причини се проявявали в много наши градове, а други имали значение само за Габрово. Трябва да се признае, че в тяхното изтъкване авторът е проявил голяма прозорливост и житейска опитност. Той схванал, че борбата между чорбаджиите и групата на "младите" в Габрово е само частен случай от появилата се след Кримската война борба на зараждащата се наша интелигенция, която се стараела да привлече и еснафите, против чорбаджиите. В тази борба най-много страдали беззащитните учители, особено по-образованите, които не искали да се прекланят пред нетърпящите чужди мнения чорбаджии. Но, като е изтъкнал просташката надутост на последните, Славейков не е забравил и грешките на следвалите в странство учители. За тях той пише: "Има трески за делание и у нашите побратими учители. Като дойдат в България, те сякаш че идат в една завоеванна земя, дето искат да самовластвуват и да управляват всичко по едни отвлечени идеи, идеи, които лесно ся добиват от безразборна начитаност, но не ся приспособяват тъй лесно на всяко място, а най-вече там, дето не е приготвено от по-напред, което треба... Те не гледат да ся върше това, което може и както може, с едно възможно към по-добре направление, но гледат на това, което искат, и както го искат; а него не са сполучили ни най-силните монарси на света, а не таквиз едни като нас чудни и дивни даскалетини." (с. 64-65). От вниманието на Славейкова не избегнали и частните причини, които докарват ежби между граждани и учители в Габрово, именно 1) това, гдето училището се управлявало от две власти - одеското настоятелство и габровската община, и 2) лошото настроение, което причинявало у учителите, свършили образованието си с помощи от фонда на училището, задължението да учителствуват в последното известно число години. "Известно е, пише авторът, че възпитаниците са подчинени на условия да изплащат иждивенната сума при възпитанието им. При голямата жадност за учение, свойственна на младите, когато са наченали да вкусват пьрвите плодове на науката, всякой охотно ся подчинява на тези условия, даже и по-тежки да бъдяха; но след свършението на науките, като ся напомнят за условията, тутакси незадоволство заменява чувството на признателност към благодетелите им. Мисълта, че те не са толкоз свободни, а още че са обременени с дълг, който треба да плащат, представя им несносно положението им; придайте сега на това и не толкоз вежливото и нещедрото докарвание на Общината или на чорбаджиите, които всякога управляват общината, към тях при ценението им и после в поведението им, и ви ще имате вече зазреял зародиш на будущи незадоволства и непрекъсвани раздори." (с. 67-68).

Нека забележим, че Славейков не е забравил да припише един дял от чорбаджийската неразбранщина и на гръцките владици, на които нашите писатели от време на Възраждането бяха готови да прикачат всекакви грехове. Според него, нежеланието на чорбаджиите да слушат чужди мнения се дължало, между друго, "на лошийт дух, вдъхнат тям от гръцкото духовенство да презират учените и да не дават вяра на думите им." (с. 64). По такъв начин и в този си труд, както и в много други, Славейков е останал верен на предубеждението, което нашите бащи и деди от време на Възраждането имаха за гърците - че тям се дължат повечето от недостатъците на нашия народ, и той е направил всичко, за да разпространи и вкорени това предубеждение.

6. Превод на по-обширни трудове из историята на чужди народи. - Както се каза и по-горе, Славейков никога не се е ограничавал само с една книжовна област. Още като бил в Трявна и се занимавал със записване на предания и легенди и с опоетизирване на исторически събития и лица, той превел и някои кратки исторически четива. Но политическите събития и нуждите на училището го подбудили да се опита и в превод на по-обширни съчинения из историята на някои чужди народи. Такъв опит той направил най-напред с руска история, и то под влияние на надеждите, които възбудила у българите Кримската война. Макар да бил захвърлен в затънтената Трявна, той разбрал, най-напред по раздвижването на турските войски и по увеличаването на народните патила, а сетне и по вестници, че се готви война между Русия и Турция. Обхванат от силна надежда за по-добра бъднина на българския народ, младият учител изчаквал събитията с най-голямо нетърпение и бързо почнал да превежда руска история, чийто автор остава непознат. Едва войските на цар Николая заели (през юли 1853 г.) Молдава и Влашко, и той писал на приятеля си Цв. Недев в Габрово: "Превождам руската история за да я посветия на руский народ, за що казаща ти"⁴⁴. Но, както е известно, Кримската война, в която се намесили повечето от западните сили, излязла несполучлива за Русия и българските надежди останали суетни. Поради това и преведената от Славейкова руска история не била напечатана. - Четири години след това вървежът на събитията и нуждите на училищата го накарали да мисли за издаване на турска история. За такава той мислел и пo-рано, та затова още в 1852 г. писал на Недева да му изпрати "онази сръбската книжка с турската история", която му бил снел да прегледа, когато ходил при него ⁴⁵. В 1857 г., той вече издал "Скратение на Турската История... Списана на францушки от Н. Малуфа. Преведена и попълнена от някои приложения от П. P. Славейкова. Цариград, 1857". Всъщност, книжката на турколога Малуф е била преведена от Димитра Константинов, ученик в Бебешкото училище в Цариград, комуто се изказва (с. 66) благодарност, загдето "спомогна в превода от францушки". Че Славейков само е поправил превода на младия Константинов, като се е водил, може би, по някой гръцки, и че поправките му не са били много, показват ни някои собствени имена, които са останали с френски и отчасти гръцки изговор, напр. Василій Маседон (с. 7), Мацедонія (10), валсамоса (балсамира), Шумну (11), Трація (12 и 14) и др. Как е станало той да избере тъкмо книжката на Малуфа, засега остава неизвестно; обаче, ако се съди по избора на материала в нея и по чисто турската гледна точка при излагане на събитията, може да се заключи, че тази книжка е била избрана за превод, защото е била въведена за учебник в някои френски училища в Цариград и другаде в Турция, та въвеждането й в българските училища не е можело да срещне никаква пречка. Тя е разделена на 3 дяла: "а) Осилванието на Турциия, б) Западанието на Турското царство и г) Преобразование на Турция". Историята на турската държава е изложена по султани, за които е дадена и характеристика. В изложението не се забелязва някакво особено пристрастие към турците, чиито неуспехи и слабости не са укрити. Най-важното достойнство на книжката е това, гдето в нея е дадено повечко място на събитията през първата половина на XIX в., като са изтъкнати най-вече заслугите на султаните преобразуватели Селим III, Махмуд ІІ и Абдул-Меджид. Има основание да се допусне, че допълненията, направени от Славейкова, за които се говори в заглавието на книжката, засягат главно царуването на последния султан, на когото са посочени всички по-важни дела. Не е мъчно да се схване, че тия допълнения са имали за цел не толкова да прославят царствуващия тогава султан Меджид, колкото да изнесат пред българите дадените им от последния правдини. Ето някои от делата на този султан, които са посочени като особено важни:

"1. Знаменитий Хатишериф на Гюлхане, от 3-й ноемврий 1839, който завардва имота и живота на всичките подданни в царството и отдава секоми равенство и общо право пред законите...

5. Неговите две пътувания, пьрвото на Румели (1846), което държа 38 дена от 6 мая, и другото в Архипелага (1850), което трая 24 дена от 2-й юния; тези пътуваня направи H. Величество, за да види с очите си и да се увери за доброденствието им...

12. И най-светло е Хатихкмаюнът от 6 февруарий 1856, който при сичките добрини на Хатишерифа осовършенствува преобразованието на турското царство, за да го сравни с просвещенните европейски дьржави." (с. 61-62).

Като излагала преобразователната дейност на последните султани и като давала сведения за положението на Източна Европа изобщо, издадената от Славейкова турска история давала възможност на читателите да схванат съвременното положение на Турция и ги подготвяла да следят по-нататъшния вървеж на събитията по вестниците. По такъв начин тази история е запълняла донегде празнотата, която се чувствувала в нашата тогавашна книжнина при липсата в нея на каква да е най-нова история.

Една непълнота в книжката на Малуфа, която Славейков, при тогавашната си слаба историческа подготовка, не е можал да схване, е станала причина за една легенда, която намерила място и в други някои трудове, минали през ръцете на този наш неуморим книжовник. Непълнотата се състои в това, че, като се излага царуването на Баязида II, посочва се, между друго, какво турците превзели в негово време крепостта Ловеч, без да се пояснява, че думата е за крепост в Ловченската планина, на запад от Цетина, която (крепост) по-рано била в ръцете на венецианците. Славейков помислил, че се говори за нашия Ловеч, затова отсетне поддържал мнението, че последният е паднал под турците най-късно от всички други наши градове. И наистина, в преведената от С. С. Бобчев, ученик в царското Медицинско училище в Цариград, история на m-me Furet "Съкратена османска история" (Цариград, 1871)⁴⁶, чийто превод бил поправен от Славейкова, се казва: "За Баязидови завоевания са броят: Аккерман, Адана, Тарсус... останалите непокорени крепости Морея и най-после Ловеч - град най-късно превзет от България" (с. 91). - Създадената по такъв начин за падането на Ловеч легенда била свързана пo-после и с Плевен ⁴⁷, едно, защото двата града са близко и, друго, защото завещанието на Аляадин Али бей, внук на Михал бея, с което били завещани на плевенския вакъф села в Плевенско и Ловешко, е било направено в царуването на Баязида II (30 март 1496 г.)⁴⁸, та е могло да се помисли, че и падането на Плевен под турците ще да е станало пак по онова време. В преведената от С. С Бобчев "Съкратена османска история" са били направени доста допълнения, главно в царуванията на първите турски султани "с някои извлечения из Историята на Хаммера", но те се дължат на самия преводач, а П. Р. Славейков и Т. Икономов внесли "язикословни поправки, бележки и допълнения", както е казано в началото на книгата.

В 1866 г. Славейков обнародвал в издаваното от него списание [вестник] "Гайда" (г. ІІІ) две твърде дълги исторически статии. Първата е "Извод от Хамеровата история на Турското царство"⁴⁹. Изложението на събитията в него свършва с битката между турци и маджари при Никопол в 1396 г. В подлистни бележки към дадените от Хамера по турски извори сведения, Славейков се е помъчил да поправи някои грешки например смесването понегде на сърби с българи, и е дал няколко етимологии на географически имена, повечето несполучливи: той произвежда напр., "Тунджа" от турско Туна (Дунав), "Марица" от Моравица или от марна, морна (затоплена) вода и др. От бележките се вижда, че Славейков имал на ръка и историята на Хаджи Калфа. Втората статия е "Константинополските патриарси". Отгде е извлечена или преведена тази статия, не е посочено. В нея се дават кратки сведения за цариградските патриарси от начало до падането на византийската столица под кръстоносците (1204 г.)⁵⁰. Пак в "Гайда", г. ІІІ, (бр. 12) Славейков почнал да превежда съчинението на Пипина и Спасовича "Обзор исторіи славянских литератур" (І-во изд. 1865 г.) под заглавие "Българската книжевност в древните и новите времена". И този превод е снабден с надлежни бележки на Славейкова; но той е само захванат, а защо не е продължен - не е известно.

7. Съобщения за археологически находки и стари ръкописи. - И по-горе се спомена, че Славейков рано схванал значението на старовремски предмети и ръкописи. В 1852 г. той писал на Н. X. Палаузова, че имал между друго, "и няколко древности и намервани монети"⁵¹. Заедно с това той издирвал и стари ръкописи. Нов тласък за събиране такива му дало списанието "Блъгарски книжици", което вече в първата си годишнина (1858 г.) обнародвало доста извлечения из стари ръкописи. Така, в книжките (I и II) за април С. H. Палаузов напечатил на български издадените си по-рано на руски бележки за Синодика на Борила наедно с доста голям откъслек от него, в който се говори за признаването на Българското патриаршество от източните църкви при Асеня ІІ; в книжката за август излязъл съкратен превод от Теофилактовото житие на тивериополските мъченици под заглавие "Нов источник за блъгарската история от IX в." от Н. В. С.; в кн. 1-10 се явил превод на Теофилактовото "Житіе и исповеданіе и за някои чудеса повествованіе... Климента Архіепископа Болгарскаго" от А. П. З. и т.н. Славейков не можел да остане по-назад от другите и в това отношение. Още в кн. за 1858 г. на същото списание той напечатил в превод "Берат на Цариградскаго Гръцкаго Патріарха". При борбата, която водели вече с Цариградската патриаршия, за българите е било извънредно важно да знаят какви права предоставяло турското правителство на последната, а за това е стигало да се обнародва само един берат, защото даваните на патриарсите берати в последните векове са били еднообразни. Със своя превод Славейков запълнил една празнина в нашата историческа книжнина. - В 1859 г. (кн. 8) и 1860 г. (кн. 1) той превел и обнародвал пак в "Блъгарски книжици", напечатаната от С. H. Палаузова на руски статия "Грамота Патриарха Калиста като нов извор за историята на Българската черква". С нея се допълняли сведенията на Синодика за българското патриаршество през време на второто ни царство. - Освен това, Славейков препечатал в "Блъгарски книжици" за 1859 г. из Кормчаята изписка от уводната й статия, в която се обяснява, че най-напред българите, а след тях и сърбите се видели едно време принудени да си поставят свои патриарси, затова, защото гърците, поради своето голямо користолюбие, ги ограбвали. Извлечението носи заглавие: "Долнето изложение изведено е от Книга Кормчія, печатанной в царствующем великом граде Москве во всем сходственно противу перваго вихода, начатаго при светейшем патріархе Iосифе а окончаннаго при светейшем патріархе Никоне I . Макар мисълта, че българите и сърбите са основали свои патриаршии, само за да се избавят от грабителството на гръцката йерархия, да не е напълно вярна, тя се е показвала несъмнена на тогавашните читатели, щом се е засвидетелствувала от такава авторитетна в техните очи книга, каквото била Кормчаята. Освен това, тази мисъл отговаряла на нуждите на момента, защото българите въставали против гръцкото духовенство, между друго, и поради неговото користолюбие.

Наскоро след препечатването на казания откъслек от Кормчаята, Славейков обнародвал четири надписа под заглавие "Четири паметника"⁵². Първите три от тях произлизали от църквата "Св. Четиридесет мъченици", тогавашна джамия, и били преписани и за пръв път обнародвани от трявнеца Хр. Даскалов, медик, който под вид на чужденец доктор, след като изцерил жената на шейха на джамията-теке, от благодарност бил оставен от последния да прегледа старините в нея. Този е същият Даскалов, за когото се спомена по-горе, че бил отведен наедно с други трявненчета от П. Ненова в Букурещ на учение. Трите въпросни надписа били обнародвани от Даскалова в брошурата му "Открития в древней столице болгарской. Письмо к О. М. Бодянскому X. Д. Даскалова"⁵³. Поради тяхната голяма важност за нашата история, досетливият Славейков ги препечатал, без да съобщава где се пазят и от кого и как са били преписани, като обещал друг път да поговори за това, без да има намерение, разбира се, да изпълни обещанието си. Те са: 1) общоизвестният днес Омуртагов надпис за построяване нов аул при Дунава и гробница между него и стария; 2) още по-известния надпис от Асеня ІІ за Клокотнишката му победа над Тодора Епирски, и 3) недобре запазеният надгробен надпис, в който се говори за непозната сега по име племенница (анепсия) на царя Ив. Александра и който сега се пази в средневековния отдел на Народния археологически музей под № 407. Четвъртият от въпросните надписи е тъй нареченият Хотнишки, който се намира в манастира "Св. Троица" при Търново. Той е един от четирите еднакви надписи, поставени във времето на император Адрияна (136 г. сл. Хр.) за определение границата между Мизия и Тракия ⁵⁴. Дали Славейков сам е преписал тоя латински надпис, или му го е доставил друг, не се знае. Пак в "Блъгарски книжици" за 1859 г.⁵⁵ Славейков обнародвал описание на ръкописния сборник, намерен в с. Беляковец, който сега се пази в Софийската народна библиотека под № 309, под заглавие "Две български ръкописи". Отпосле този сборник доби голяма известност между славистите (Истрин, Лавров, Архангелски, Кулаковски, Сперански), особено поради многото апокрифни разкази в него. В нашата книжнина втори път го описа покойният проф. Б. Цонев ⁵⁶. Славейков не се задоволил да покаже само заглавията на 42-те му статии и техните страници, а напечатал няколко легендарно-исторически късове, каквито са: статията за 72 1/2 народи, между които начело на православните са поставени българите; статията за родоначалниците на правоверните и неверните народи, и летопис, който захваща с родословна таблица на библейски патриарси и царе наедно с годините на царуването им, а след това изброява римските и византийските царе и свършва със сръбските крале. В летописа Седмият вселенски събор е означен като Шести, а за Седми се счита поместният събор при императрица Теодора. Понеже търсел в сборника главно исторически сведения за българите, а не намерил такива, Славейков писал с досада: "бе че каква беше тази черна българска орисница, която орисала да са не намери нищо цяло от сичко онуй, що може да послужи за прояснение на историята им. В описваният от нас ръкопис толкози други боклуци - коледници, трепетвици и разумници са опазили, а туй, което е най любопитно и интересно, немилостиво изтребено." (с. 264). Заслужва внимание обстоятелството, че трезвият книжовник не се е излъгал да придаде на въпросните суеверни статии някакво особено значение, каквото те наистина нямат.

Откак се впуснал в църковната борба с гърците, а особено откак се установил в Цариград и се заловил с превода на Библията и с вестникарство, Славейков не е имал вече възможност да се занимава със старини и да описва ръкописи. Едва след Освобождението, когато едновремешният учител, поет и вестникар заел място между водителите на новообразуваната либерална партия и бил принуден да се оттегли след преврата и пълномощията на княз Александра Батенберг в Пловдив, той имал пак възможност да мисли за археология; но вече не се задоволил да описва старини, а се впуснал да пише статии, за които ще говорим по-долу. Едва на старини, в 1890 г., той наново се върнал към ръкописи, като напечатил Извлечения от летолиса на поп Йовча от Трявна (Сборн. за нар. умотв. кн. II-IV.). Но този път извлеченията са дадени без потребното систематично описание на ръкописа, каквото е направено при запознаването с Беляковския сборник. Най-напред е напечатана втората част на ръкописа, без да се казва какъв и отгде е той и дали всичко, що е в него, се обнародва, или някои неща са изпуснати. Едва откак свършва втората част, той бележи, че "този втори отдел от летописа на тревненския свещеник е поставен в неговия ръкопис за първи отдел"⁵⁷. А защо тоя отдел, който и по изложените в него лица (захваща от Адама и свършва с новите времена) и по мястото, гдето е изложен, е първи, да се туря на второ място и да се нарича "втори"? Причината да постъпи Славейков така е - че изчаквал, дано узнае източника на летописната таблица из старобългарската история, което не му ce удало. Ето част от неговите лучкания, които ни обясняват защо първият отдел на ръкописа е станал втори: "Сега да видим, отде може да е зел той тези сведения! Когато аз зех тези негови сведения, накарах да претърсят за такива книги исторически дали няма у тях, или в село някъде, и като се указа, че няма, дойдох до заключение, че отвън може да ги е земал; но как може да е, да нямаме ний известие за такава пълна книга, отдето е черпил той тези сведения..." Чак в края на своите бележки, откак разправя как поп Йовчо го бил защитил от търновския митрополит Неофит, макар че за това няма нито дума в летописа, той съобщава, че чул за последния едва в 1887 или 1888 г. ("преди три години нещо") от митрополита Климент Търновски, който и убедил поп Йовчев внук да му го изпрати; а опис на ръкописа не дава. Сравнението на напечатаната от Славейкова част с оригинала ⁵⁸ показва, че той е обнародвал цялата втора половина, като изпуснал само 1-2 изречения, може би по недоглеждане. На две места е поставил в скоби обяснения, без да посочи, че са негови, именно: при бележката на поп Йовча, че Иларион Макариополски е бил родом от Елена, прибавил е "Чуканити", а при името на Џемал паша притурил "Галиб")⁵⁹. Правописът на много места е изменен, особено при предаване на собствените имена (венчахми Тихол вм. венчахме Тихул, Петко вм. Петку и пр.).

На следната 1891 г. Славейков обнародвал, под заглавие "Бележки от разни стари книги" (СбНУ, кн. VI. с. 437-438), житие на Дионисия Олимпийски (23 януари), роден в 1500 г. Житието, което е взето от венецианското издание на Николая Глики, е разказано на книжовен новобългарски език и, следователно, преведено е от Славейкова, но от какъв език, не е казано.

Ако се съди по заглавието на самото житие, трябва да приемем, че то е било на славянобългарски. Заглавието гласи: "Следование преподобнаго и Богоноснаго отца нашего Дионисия в Олимб Тессалийска гора возсиявшаго, и новаго скитника. Пеямаго на кг януария месеца. Сега препечатана и прилежно поправена 1761 в Венеция при Николая Глики иже от Янина". А защо цялото житие не е препечатано от Славейкова по този славянобългарски език, а е преведено на книжовен сегашен език, не се знае. Пак в същата книга на Сборника (с. 440-442), той е съобщил за стари камъни, наричани капаци, които се намират в Дере-кьойско, към Малко Търново, и за тъй наричания "писан камък", за който имало предание, че е поставен от Гази Михал бей.

8. Прекройване на исторически разкази с поучна и родолюбива цел. - Макар че Славейков, както видяхме, доста рано се запознал с такива документирани исторически съчинения, каквито са ония на Гилфрединга, Палаузова и др., и макар да издал сам някои паметници, той не счел за потребно да усвои строго научни похвати при излагане на събитията, особено в книжките, предназначени за деца. При недоверието към известията на гръцките историци, проявено още от Паисия и споделяно от повечето наши книжовници на Възраждането, Славейкова всякога е бил склонен да съставя за недостатъчно известни исторически лица и случки свои обяснения. При това той не се задоволявал да излага последните като предположения, а направо ги давал за исторически сведения. Понякога пък изцяло скроявал случки и подробности и ги употребявал за поука и възбуждане на родолюбие. Тази му особеност се е проявявала най-ярко в разказите из българска история, поместени редом с други из чужди истории в книжката "Исторически примери вьрху нравственностьта. Събрани от разни нравственни книги. Преведени и издадени от П. Р. Славейкова. За употребение в училищата. Цариград. В печатницата на в. "Македония", 1867 г." Въпросните разкази били печатани най-напред като подлистници на в. "Македония" за 1867 г., от бр. 51 нататък, а след това били издадени в отделна книжка ⁶⁰. Повечето от тях са анекдотични и са взети от живота на забележителни хора от различни народи и времена, като са групирани да илюстрират отделни добродетели - правдолюбие, доблест, благост, човеколюбие и пр. Славейков ще да ги е намерил готови в книжка на чужд език; но към тях той прибавил и няколко из българска история, та редом с Темистокла, Аристида, Ликурга, Перикла, Помпея, Августа, Хозроя, Людвика IX, Хенриха IV, Йосифа ІІ и пр., се явяват още Тервел, Крум, Пресиян, Шишман Мокри и Рада Барачкина. Ние ще ce спрем повече на някои от разказите из българска история, защото в тях много добре личи склонността на автора да не прави строга разлика между история и поезия. За "исторически" пример на щедър, благотворителен и милостив човек е даден боляринът Тихомир, за когото се казва, че живял във времето на братя Асеневци, освободители на България от гръцко иго. Но ние напразно бихме си бъхтали главите да търсим от коя история е взет този пример, ако да не познавахме нашите "побългарени" повести от време на Възраждането. Защото всъщност боляринът Тихомир е измислен баща на също така измислената Невенка, хероиня на побългарената от Ст. Захариев Карамзинова повест "Наталья боярская дочь", следователно не е никой друг, а Карамзиновият московски болярин Матвей Андреев, пренесен в Търново по времето на Асеневци. Примерът е даден като исторически не по незнание, a преднамерно, тъй като Славейков сам е поправял стила и правописа на побългарената от Захариева повест, която била напечатана в същата 1867 г. в печатницата на неговия вестник "Македония" под заглавие: "Невенка, болярска дъщеря, прикаска". Върху последната й страница е напечатано: "Настоящата повест е прекроена от г-на Стефана Захариев от Татар-Пазарджик, а поправена от П. Р. Славейкова". Явно е, че за родолюбивия книжовник било важно да съобщи на своите читатели, а особено на учениците, че е имало български боляри и че те били щедри и милостиви, а отгде и как са узнати работите им, това за него е било второстепенно нещо. - Разказът на Свида ⁶¹ за подаръците, които Тервел получил от Юстиниана II, е предаден така, че българският владетел не получил, а раздавал дарове. Славейков пише: "Любопитно е расказванието на Византийските историци за богатството и щедростта на Тервела, когато бил в Цариград. "Той, казува гъркът историк, слагаше на земята щитът си "с корубата надолу на щитът туряше една вита плетена връв (види ся да е било бич) с която обикновенно ездяше на конят, па тогази и щитът и връвта затрупваше с пари; като забиеше копието си в земята, нареждаше край него и от двете страни кърпи и ткания чак до вьрхът; на войниците раздаваше пари от ковчезите си, като грабяше с десната ръка злато, а с левата сребро." (с. 54-65) По такъв начин, под перото на Славейкова, дар било даван не еднаж и не от Юстиниянови богатства, както е у Свида, а много пъти, и то от щедрия Тервел. - Но най-добър пример за това как Славейков не се е стеснявал да прекройва и дори напълно да измисля случки и подробности за исторически лица, ни дава разказът му за Шишмана Мокри, мнимия баща на цар Самуила. Както е известно, някои по-раншни историци, въз основа на лъжливата Пинциева грамота, чийто произход биде разяснен едва в 1920 г. от проф. В. Златарски ⁶², приемаха, че, уж, Самуиловият баща се наричал Шишман. Гилфердинг пък, като имаше предвид едно зле разбрано място от Ана Комнина, прибави при това име още едно - Мокръ, та се яви легендарно име Шишман Мокръ. Прочутият хърватски историк Фр. Рачки усвоил мнението на Гилфердинга и прогласил името "Мокръ" за прозвище, що се дължело на родното място на Самуиловия баща - Мокра, което място ще да се е намирало или в Нишко, или в Търновско. Това той сторил в 1873 г. в монографията си "Borba južnich Slovena" и пр. в Rad Iugoslov. Akademije, кн. 24, с. 23. Но вече 6 години преди Рачки, Славейков нагласил свое обяснение, според което "Мокри" значело човек, що подмокря в подигравателни и не твърде цензурни изрази титлата "комит", която му дала цар-Петровата жена, Мария, за да не бъде толкова голям противник на гърците. Нашият книжовник намерил свое разрешение и на противоречието, което се явява, като се приема, че Самуиловият баща бил от Търново, щом се знае, че синовете му са действували в Македония: според Славейкова, Шишман бил богат скотовъдец, който се бил преселил от Охридско на мястото, гдето по-сетне било построено Търново. За него той разправя, че не бил опак и темерут, както мислели мнозина от съвременниците му, а човек с твърд характер и строги нрави. По време на цар Симеона, баща му достигнал до голяма чест, а сам той се оженил за една от царевите дъщери. И в Петрово време той бил един от първите велможи, но не давал голямо значение на високия си сан и не обичал болярите и чиновниците гърци, докарани от Петровата жена Мария: "Той като че не обичяше големците, туи дето са казваха болерья. Ако и царский зет той не тачаше царските хора... Към онези пък от големците българи, които бяха зели да подражават Грьцкий живот, беше неистощим в горчиви и бодливи присмехи." Още повече не зачитал той доведените от царицата гърци: "По много струват, често казуваше, мойте власи козари, от колкото тези грьци чеснари". Един от тях поискал да му стане кум, но Шишман не приел, за да не нарече децата му с имената на императорската фамилия... "и на пук нему, направил кръстник на децата си първийт овчар на стадата си влахът Наум, като му даде воля да кръщава децата му с каквито имена е вече нему драго". Когато бил наречен "комит", ... "той, кога как му прилегнеше, не пропущаше да ся не подиграе пред приятелите си с това гръцко нарицало, и винаги все го подмокряше, тъй що "за него вече приятелите му инак и не преговаряха освен Мокрийт" (с. 79-80). Както се вижда от казаното и в "историческия", уж, пример за Шишмана няма нищо историческо. - За Пресияна не виждаме Славейкови измислици; за него е разказано онова, което е дал Д. Войников по "Критическите издиряния" на Венелина. - Заслужавало би да се знае, доколко Славейков се е придържал о действителността в разказа си за Рада Барачкина⁶³. За нея се съобщава, че била родом от изчезналото в края на ХVІІІ в. село Качица (при с. Чолакова махала) и че, преди още да напусне бащината си къща, извършила много подвизи на самопожертвувателност за спасение на свои съселяни, а после, за да не стане жена на турчин, тръгнала да хайдутува с дружина. Ние споменуваме за нея, защото има основание да се приеме, че тя е първообраза на Бойка-войвода, хероиня на недовършената поема под това име. Тия основания са две: 1) свидетелството на Пенча Славейков, че "сюжета на Бойка Войвода е взет из легендарни разкази за някаква си жена войвода, върлувала из Търновско, в начало на миналото (т.е. XIX) столетие ("Избрани съчинения", с. 220) и 2) обстоятелството, че на Бойка се приписват същите подвизи на самопожертвувателност, каквито се разказват за Рада ⁶⁴.

9. Биографични и автобиографични спомени. - При своята жива просветителна, обществено-публицистическа и политическа дейност, Славейков е дохождал в постоянно съприкосновение с най-различни лица, чиито характери бързо е узнавал и спрямо които е гледал да се ориентира. Затова, когато е намирал за потребно, или е бивал подканян да даде сведения за едновремешни дейци, главно из обществения и църковен живот, той е написвал кратки биографии. С писане на такива биографии той се е занимавал главно през 1874-1875 г. В сп. "Ден" (Цариград, 1875), редактирано отначало от С. Бобчев, той обнародвал следните пет кратки биографии: 1) Петр Ичку (бр. 1), 2) Турко-Василаки (бр. 3), 3) Дядо Въчар (бр. 4), 4) Свето-патарски Поликарп (бр. 7) и 5) Стефан Ковачевич (бр. 10)⁶⁵. В края на първата от тях е казано: "из животоописанията на по-знаменитите Българи, събрани от П. Р. С."; а това показва, че Славейков е тъкмял да състави цяло сборниче от биографии на по-забележителни наши дейци. Сведенията за тях той е черпил от различни извори, но повечето не ги е посочвал, а главно е писал по памет; затова хронологията им много пъти е неточна и сведенията не cа добре проверени, както обикновено бива в спомени. Съобщеното за Петра Ичко е било почерпнато от сръбски извори, за които е казано неопределено "някои oт новите сръбски историци". В биографията му е изтъкната главно заслугата, която този забележителен българин принесъл на сърбите чрез сполучливи преговори с Портата за даване автономни права на тяхната държава. За върбичанина Василаки, наречен Турко-Василаки, са дадени повечко сведения, които засягат и юношеството му, спомената е службата му при патриаршията, изтъкната е добре заслугата му за църковния въпрос и щедростта му към основаната и с негово съдействие българска църква в Цариград. Особено важна за нас сега е биографията на почти забравения вече епископ Поликарп Патароликийски, родом котленец. Той е автор на едно кратко житие на Св. Кирила и Методия, напечатано в 1857 г. в Цариград под заглавие "Житіе и исторія Святих Отец наших Кирилла и Методія Болгарских просветителех. Написано от Негово Преосвященство г-на Поликарпа епископа Патаролікійскаго". Славейков не е споменал за този труд на епископа, а е казал само за дългогодишната му дейност като управител на имотите на Синаитския манастир в Румъния и е посочил ръкополагането му за епископ на българската църква в Цариград след отстранението на Стефана Ковачевича. Годината на смъртта му в Галац не е посочена. За Ковачевича са дадени повече сведения, но поставянето му за епископ при българската църква е представено като дело на някои българи, които го мислели за богат и се надявали да получат от него подаръци. Сега неговият живот ни е известен по-добре, както от бележките на митроп. Натанаил Охридски и Пловдивски ⁶⁶, така и по документите, използувани oт г. Ст. Станимирова 67. - Съобщението за Дядо Въчар (вм. Вълчар) не е биография, а е разказ за начина, по който този оригинален българин причащавал [причестявал?] останалите без свещеник българи в Пиянечко (Македония), като ги събирал чрез разнасяне на вълча кожа.

Най-добра от кратките биографии, писани от Славейкова в 1875 г., е оная на Илариона Макариполски, починал на 4 (16) юни 1875 г. Неколкогодишно съвместно работене за разрешаване църковния въпрос, знанието на характера и заслугите му, въпреки различията, които се появили помежду им, когато дошло време да се даде уредба на българската църква, го подбудили да изложи живота и заслугите му и да въздаде почет на неговата памет. Славейков мислел да напише доста подробна биография на многозаслужилия йерарх, но успял да напише само една част, която напечатил в Данова "Летоструй" за 1876 г. (с. 35-40), понеже, с избухване на въстанието и последвалата го Освободителна война се прекъснало самото издаване на този хубав календар. За младите години на Илариона са дадени, може би нарочно, непълни сведения. Така, ученето му при прочутия Каири на остров Андрос и участието му в тайното образователно дружество на българските ученици в Атина, са замълчани съвсем. Пак нарочно изглежда да са замълчани и сношенията му с Чайковски. Но затова пък влиянието на умния и тактичен архипастир за придаване по-мирен характер на църковната борба с гърците в първия период на нейното развитие е очертано много добре. Особено сполучлива е паралелната характеристика на Илариона и Неофита Бозвели, макар че авторът е познавал последния малко. Нека забележим, че казаното за времето и мястото на Славейковото запознаване с Неофита потвърдява онова, що писахме едно време ⁶⁸ за тях, именно, че единият не е бил ученик на другия, както погрешно са писали Пенчо Славейков и други.

В 1885 г. Славейков обнародвал в "Периодическо списание" (кн. XIV, с. 296-301) две кратки биографии: "Райно Попович" и "Антончо Даскалът". Отгде е черпил той сведенията за тия биографии, не е казано; но от някои грешки се вижда, че при писането им Славейков не е правил потребните справки. Така, град Айвали е посочен в остров Хиос (с. 298). Авторът не е счел за нужно да обясни защо счита Райно Поповича за "малко тъпица", който "мъчно поемал наука", и защо твърди, че той "страшно мразел калугерите и духовниците и силно ги е преследвал" (с. 299)⁶⁹. За него Славейков не е имал добро мнение още в 1847 г. През тази година той писал стихотворни похвали за всички български преводачи, освен за Райна Поповича ⁷⁰. Но че последният не е мразил и не е преследвал калугерите, показват ни както сношенията му и горещото му приятелство с Неофита Рилски, така и отзивите му за някои калугери, към които бил запазил най-дълбоко уважение. Така, в писмото си до Неофита Рилски от 6 ноември 1838 г., с което се мъчи да го утеши и насърчи, той пише: "Аз когито намислих да дойда на Котела от Букурещ, за да просвещавам роду си, думаха ми и мя советоваха различни мудри мужие, чи нищо не ще завартим, ами или най-после нехотящ ще отида да стана калугер, или щем от верем ⁷¹ да умрем, от тия мои советници бяха двоица най-изрядни, единио Теодосий, архимандрит на Радол-вода, а другио х. Антим в Чобан-вода, игумени, и двоицата философи, които умряха преди да отидете ви в Букуреш, и Теодосий бил дякон на преславскиат епископ, а х. Антим божигробски протосингел по България..."⁷² - Някои от неверните сведения в разглежданата биография е оправил Г. Кръстевич в писмото си до М. Балабанов от 8 септември 1889 г., печатано в "Периодическо списание"⁷³, както и х. Петър х. Матеев в писмото си до Кръстевича от 9 август 1890 г.⁷⁴

Пак кратка, но по-добра биография е написал Славейков за Паисия Пловдивски, родом албанец, който е принесъл голяма заслуга на народа ни по църковния въпрос и е бил заточен от гръцката патриаршия в същото време, когато са били заточени Иларион Макариополски и Авксентий Велешки. Тя е напечатана в Сборник за народни умотворения, кн. VI (1891 г.) с. 435. И за нейните сведения не е посочено отгде са черпени, но изглежда, че някои от тях му е съобщил самият Паисий при срещите си с него в Ортакьой. - В същата кн. на Сборника (с. 434-435), Славейков напечатил още по-кратка биография за македонеца Доситей Новакович (от Прилепското село Дабища), неготински владика; но и в нея не счел за потребно да посочи, отгде е черпил сведенията си.

Най-пространна и най-късно написана от биографиите, които е съчинил Славейков, е оная на отца Неофита Хилендареца, или Бозвели, напечатана в Сборник за народни умотворения, кн. XII (1895) с. 379-398. В началото й редакцията бележи: "Настоящата статия, написана по просба на едного от нашите редактори, може да се смята за последен книжовен труд на нашия писател. Не много след като я донесе в редакцията, той падна болен и за жалост и до днес не може да се поправи." Едва ли има съмнение, че редакцията на Сборника е помолила Славейкова да напише биографията за Неофита, защото се е водила от невярната мисъл, че той е бил негов ученик, та ще може да даде за него много сведения по лично познанство. Но, понеже той почти не го е знаел, съобщил анекдотичните разкази, които бил чувал за него от разни лица и които той явно е обработвал по-рано с литературна цел; затова те нямат почти никакво историческо значение. Тези разкази, по измислените си подробности, много приличат на ония за Трестениклията и за Поп Пранджо, с които, изглежда, да са писани все в едно време. Д-р Ив. Шишманов, който шест години по-късно съобщава, че е онзи редактор, който бил молил стария книжовник да ги напише, сполучливо ги нарича анекдотични и им дава името "биографическа драска", като бележи: "автобиографията на Неофита, колкото тя и да е кръшлечна, остава заедно с цялото му литературно наследство и до сега неизвестна, поради което сме принудени да се ползуваме за възстановяване на живота му почти изключително от анекдотични бележки, защото такива само лежат и в основата на едничката биографична драска върху Неофита Бозвели, която покойният П. Р. Славейков написа по моя просба за Сборника кратко време преди смъртьта си. Тия си бележки той дължи, както сам го казва, повече на устни предания, на разказите на някои наши стари хора, Христо Тъпчилещов и Матея хаджи Петров, или на близки някогаж Неофиту лица, на "чирака" му Дядо Паничко, слугата му Коста Капински и даскал Христо Драганов - едно обстоятелство, което значително намалява цената им, както знае всеки, който е имал случай да възстановява миналото по избледнелите и не винаги точни спомени на "стари хора", наклонни да преценяват важността на фактовете". Но д-р Шишманов е виждал добре, че за неверностите в Славейковите бележки не са виновати само старите хора, които са му давали сведения; затова той споменува за отслабналата вече памет на заслужилия книжовник и прибавя: "И наистина, ние ще можем сами да констатираме по-долу, че Славейков е прав, като се оплаква от своята памет, инак навярно той нямаше да допусне в статийката си някои важни грешки или блезни, които сам опровергава (resp. допълня) чрез бележките си в хубавия си труд върху "Историята на Габровското училище и пр."⁷⁵ Както и да е, но разглежданата биография може да служи само за поставяне въпроси в свръзка с Неофитова живот, а не и за пряко използуване, защото, както бележи и Шишманов, "всяко съобщение трябва тук да се проверява предварително грижливо".

Освен спомени за живота и дейността на други лица, Славейков е оставил такива и за себе си. Но последните са много непълни; освен това, и те са писани в преминала възраст, когато старият книжовник вече бил забравил много подробности, та не е могъл да ги изложи с потребната точност. Най-кратки са автобиографичните му бележки, писани на 24 януари 1884 г. и изпратени до председателя на студентското дружество "Българска седянка" в Прага, които бележки обнародва проф. Л. Милетич в "Български преглед", г. ІІ (1895), кн. IX-X с. 81-86. По-пълни са спомените за изпъждането му от учителство в Долна махала (Търново) през1843 за скитанията му по селата в Търновско и Русенско да търси учителско място и за първото му запознанство с народните пословици. Те бидоха обнародвани най-напред в "Периодическо списание" (Софийско), кн. I (1882 г.) и II (1883), под заглавие "Български пословици. Историята на събирането им", а сетне бидоха препечатани и продължени, та добиха характер на цяла автобиография, в сборника "Български притчи, или пословици и характерни думи", ч. 1 (Пловдив, 1890), с. III-XXVІІІ, и ч. II (София, 1897), с. III-XVI. В 1885 г. те бидоха допълнени с подробности за това как младият Петко Рачов работил една зима при баща си като казанджийски чирак. Допълнението носи заглавие "Епизодът" и е обнародвано в "Периодическо списание", кн. XV (с. 338-343) и XVI, (с. 60-81 ). Негово обяснение е "Предговор на Епизода" (пак там, кн. XV, 329-338)⁷⁶, който се състои от развлечени и пресилени разсъждения и нападки към непосочени лица. Първата част от тия спомени страда от един важен недостатък: той е - че са тенденциозни, та предават някои случки от живота на автора в невярно осветление. Тенденцията, както имахме случай да покажем друг път ⁷⁷, е тая, че Славейков е искал да убеди читателите си в две неверни мисли: 1) че той бил изгонен от учителството в 1843 г. поради съчинена от него песен срещу гръцките владици, против които се борил, още откак излязъл от училището, и 2) че първото му стихотворение сатира било с дух и размер на народните песни. В същите си спомени авторът иска да изкара, че поемата "Самуилка", която, както видяхме, била работена от него между 1851 и 1853 г., но останала недовършена, уж била готова още в 1848 г., но паднала в Дунава при Никопол, когато той минавал по една дъска от каика за скелето. Ала неточностите в спомените могат да се оправят донегде по издадените му досега писма и по някои от раншните му съчинения. Това ще стане още по-възможно, когато оставените от стария деец книжа бъдат направени достъпни за проучване. Пак тенденция се забелезва и в спомените му, обнародвани от неговия син Иван под заглавие "Една страница от историята на нашето възраждание, или как нашите бащи и деди работяли за пробужданието на народът"⁷⁸. Както посочихме в началото на статията си, в тях се прокарва мисъл, че Царственникът на Хр. Павлович не е нищо друго, освен сглоба от историята на отца Паисия и друга една (Спиридоновата), донесена в Търново от Фотинова, която сглоба, уж, извършил 15-годишният Петко Рачов, подпомогнат от другаря си Хр. Драганов, когато всъщност последните само са преписали историята на Паисия, и то не по своя инициатива, а по поръка на родолюбивите търговци Стоянчо Ахтар и Евстатий Ангелович. - Отделни случки от своя живот Славейков е споменал мимоходом и в някои от съчиненията си, напр., в бележките си към летописа на поп Йовча ⁷⁹, в статията си "Неколко думи за шопите"⁸⁰, във въведението към преданието "Как се превзело Търново без цар"⁸¹ и др. Както се вижда от казаното, автобиографичните спомени на Славейкова ще могат да бъдат използувани за негова документирана биография само след критична преценка.

10. Проучвания на историко-археологически въпроси. - Когато Славейков, след извършения от княза Александра Батемберга преврат в княжеството, се настанил за учител в Пловдивската мъжка гимназия, той не стоял по знание на българското минало по-долу от най-добрите тогавашни наши учители и съставители на учебници по българска история (Душанов, Т. Шишков, П. Горов и др.), а по много въпроси стоял и по-горе от някои измежду тях, защото бил един от ония, които най-рано се запознали с българската история на Иречека. Още на 13 февруари 1877 г., когато бил учител в Стара Загора, той молил сина си Ивана да потърси френски превод от тази история и да му го изпрати или пък да му я превежда и изпраща на тетрадки, защото съставял учебник по българска история, па бил и натоварен с преподаването на този предмет. Любознателният учител дори съобщава, че вече успял да се сдобие с първите три книжки от нея на чешки, но не можал да се ползува от тях, както трябва ⁸². Едва ли можем да се съмняваме, че, поради връзките си с Палаузова, той ще да е бил един от първите в България, които са се сдобили с попълнения руски превод на същата история. Като се облягал на нея и като знаел гръцки, Славейков, който бил навикнал да не остава по-назад от другите по въпроси, които засягали съвременното положение и миналото на българите, скоро се опитал в писане на статии с историческо-археологическо съдържание.

Един от въпросите, които интересували новата столица на Източна Румелия, бил този за произхода на името "Пловдив". Просташките обяснения, по които това име се свързвало с "плоден" (плодовит) или с "пладне", били осъдени вече от Иречековата "История болгар" (с. 132)⁸³. В същата била изтъкната и формата "Пловдин", която се среща и в домашни и в чужди славянски паметници. Славейков се заел да даде обяснение на имената "Пловдин" и "Пловдив", в статията си "Няколко думи за Пловдив"⁸⁴. В нея той дава най-напред сведения за историята на града, като приема, че е основан от Филипа Македонски, а не от Филипа Аравитянина. За името "Пловдин" приема, че е славянска преправка на винителния падеж Филипуполин - преправка, извършена във времето, когато славяните за пръв път се заселили в землището на града. Това име в устата на павликяните се обърнало в "Пловдив", а от тях минало и към нашите нови книжовници. Макар че в статията са използувани и съчинения на латински език, който е бил съвършено недостъпен на автора, последният не е счел за потребно да посочи как е добил сведения за тия съчинения. По всяка вероятност той е използувал някой гръцки речник, без да го спомене. Може би затова Иречек в своите "Пътувания", като говори за различните мнения по произхода на името "Пловдив", не споменува Славейковата статия, макар да говори за една бележка на Дринова, която разглежда тъкмо тая статия. От последната той споменува само сведенията на Славейкова за трите рекички, от които се образува Марица, и за техните имена. Справедливостта, обаче, иска да се спомене, че и в тази си статия проницателният самоук е показал тънък усет към правдоподобни етимологии, какъвто липсва на мнозина специалисти.

През същата 1882 г. Славейков обнародвал начало от статия "Нещо за Виссапара"⁸⁵. Както се каза вече, той рано бил навикнал да се вглежда в стари градища и развалини и да търси такива. При многобройните си скитания из българските земи, той се запознал с много от тях. Разбира се, че това запознанство е било повърхностно и се е състояло главно в знание на местностите, а не в проучване основно на исторически извори. Сам той най-добре посочва от коя страна му са били известни старините. "Нямаме, пише той в статията си, на ръка почти никакви книги по археологията, от които да можем колко-годе да се ръководим в съображенията си, та нямаме ни специални някои от древната история сведения; не сме даже и провещели в нея до колкото би требало. Ние правим своите съображения и ръководим се от познаванието на местата само, което на други пак може да липсува; за това, в такива случаи, аз мисля, че можем да предполагаме и да изказваме своите предположения: ние сме длъжни да внесем в областта в науката това, което сме видели, което сме узнали; а предположенията ни остават да се потвърдят от науката и откритията или да се изобличат нашите заблуждения." (с. 376).

В статията авторът отхвърля предположението на пловдивския грък Цукала, че тракийският град Бесапара се е намирал на запад от Пазарджик, както и онова на Ст. Захариев, че е бил при с. Баткун, и изказва мнение, че е лежал при с. Пастуша (под селата Устина и Перущица). Повечето от съображенията си за това той оставил да изложи по-сетне, но не можал да довърши статията си. Последната, обаче, дава обяснение на прочутото словосъединение "Бешафара", което отъждествяваха с "Бесапара". Авторът посочва, че това словосъединение се употребява не само около Баткун, но и на много други места в България и че се чува още "беш и афара", поради което трябва да се разглежда като насмешливо съединение от българската дума "беж" (изговаряна "беш") и влашката "афара" (вън).

В 1888 г. се появила в "Периодическо списание"⁸⁶ статията "Един поглед към миналото", която останала недовършена. В нея Славейков излага историята на българския народ след падането му под турците. Събитията са докарани до половината на XVIII в. Тя е съставена главно по историята на Иречека, но са използувани още пътеписът на рицаря Бертрандрон де ла Брокиер (по Иречековото извлечение в ПСп.⁸⁷) и някои други съчинения. Към сведенията, почерпнати от тия съчинения, авторът е прибавил и предания за Михал-беевци в Одрин, Търново, Плевен и Бяла черква, които Михал-беевци той не туря в родствени връзки с малоазиатеца Кьосе Михал-бей, грък или караманлия, който рано приел исляма, а ги счита за потомци на някакъв друг Гази Михал бей, който бил, уж, българин, близък роднина на цар Ивана Шишмана. "Колкото за Иван Шишмана и Гази Михал бея в Одрин, пише Славейков, ако не са син и баща, то са някои много близък род, доколкото може да се разбира по преданията и вакъфите им."⁸⁸ А всъщност, както добре знаем сега, плевенският Аляадин Али бей, който е направил завещание в полза на плевенския вакъф в 1496 г., не е имал нищо общо с рода на Шишмана, макар да е бил внук на Гази Михал бей ⁸⁹. - Между друго, в разглежданата статия са дадени сведения за еничерите, написани твърде живо и илюстрирани с хубавата народна песен за Яница и паша еничерии (с. 891-2), па е добре изтъкната и ролята на Баба Новака и неговите дружини в борбата на Михаила Витязула с турците. В една бележка към статията, Славейков е направил опит да определи числото на помаците във всичките български земи, па е дал сведения и за малоазиатските българи. За католиците в Чипровец той погрешно мисли, че били остатък от покатоличените българи по време на маджарското владичество във Видинско, в царуването на Срацимира. Заслужва да се забележи и това, че Славейков приписва голямото разпространение на славянски говор между турските големци в началото на техното владичество все на българско влияние; като е игнорирал съвсем запазилите по-дълго време своята самостоятелност сърби (с. 889). Той не споменува и за сръбкинята царица Мара, жена на Мурада II, а говори за някоя си Мала Мара, която, уж, била сестриница на българската Мара, жената на Мурада I, и била останала неженена.

Пак в 1888 г. Славейков обнародвал в популярното списание "Библиотека Св. Климент" (Т. I, с. 25-36), историко-археологическа статия "Градът Охрид и Охридската архиепископия". В нея той дава най-напред географическо описание на охридските околности, а след това се спира на въпроса за името на града. Като споменува старите известия за него, той изказва мнение, че "Охрид" е славянско име, произлязло от "рид" (хрид). Подир това минува към въпроса дали може да се допусне, че този град е наследник на Юстиниана Прима. Въз основа на съображения, изказани от Хана, той отхвърля такова допущане, а като се води по Пуквиля, отхвърля и отъждествяването на Охрид с гр. Юстиниануполис и приема, че той трябва да се свърже със стария гр. Дисарита, сетнешния, Лихнида. Като минува към българския период на града, Славейков говори най-напред за племето бърсяци, а след това се спира върху въпроса где е било епископското седалище на св. Климента. Той сполучливо отхвърля мнението, че последното трябва да се търси в басейна на р. Струмица и че, уж, Велика, Велица или Белица има нещо общо с името "Беласица", и изказва увереност, че св. Климентовото седалище трябва да се търси в Охрид. Между друго, той използува обнародваните от В. Григоровича сведения за охридскиге църкви, манастири, икони и мощи. Като разглежда титлата "велички", Славейков допуща възможността тя да има връзка с имената Горна и Долна Белица, но остава решението на въпроса на бъдещите издирвания. И в тази статия се забелязва способността на даровития самоук да схваща същественото във въпросите, но същевременно - липса на общеприетите в науката похвати за документиране на мненията и за използуване на изворите. От нея личи, че към края на живота си той вече бил надминал повечето наши учители по българска история и се занимавал с издирване на спорни исторически въпроси, които и до днес не са окончателно решени.

Последно издирване на Славейкова из областта на българската история е статийката му "Денят света София и въстанието в 1186 г.", която е напечатана с няколко споменати вече по-горе кратки биографии под заглавие "Разни бележки"⁹⁰. В нея той се старае да обясни защо не само в Тревненско, но и в Силистренско, Провадийско, па и Сливенско, селяните празднуват св. София в понеделник след Томина неделя. Като не намира този празник в календара, той дохожда до заключение, че въпросното празнуване трябва да стои в свръзка с освещаването на някоя църква, и се спира на църквата "Св. София". По-нататък авторът приема мнението на Добруски, че сегашната "Св. София" е била построена след развалянето на голямата стара църква, чиито развалини см били разкопани на юг от нея, и че тази изчезнала сега голяма църква е била същата, която Скилица споменува като митрополитска. Въз основа на това мнение и на споменатото празнуване на "Св. София" Славейков допуща, че сегашната "Св. София" е била построена във времето на Асеня І и че освещаването й ще да е дало повод св. София да се празнува в понеделник след Томината неделя. За да осветли обстоятелствата, при които това е могло да стане, той разказва по Иречека и Никита Хонията историята на българското въстание под водителството на братята Асеневци. - Мнението, че "Св. София" е строена по времето на Асеня І, разбира се, не може да бъде прието; но заслужва да се забележи, че в разглежданата статийка за пръв път се посочва сполучливо мястсто на стария гр. Крън (с. 431).

От всичко гореказано се вижда, че, макар да е бил самоук, Славейков и в знанието на българска история не само не е стоял по-долу от повечето съвременни нему български книжовници, но дори ги е надминувал и се е погрижил да пръсне между народа много исторически сведения, за да подигне негова дух. Ала и в историческите си съчинения той е запазил особеностите на поет, публицист и общественик, та често е писал с тенденция и се е стремил да увлече читателя и да му внуши някоя идея, а не само да му съобщи строго проверени факти. Дори и автобиографичните му спомени не са лишени от тенденция и прекройване на фактите. По тази причина сведенията, които той ни е оставил за лица и случки, се нуждаят от предварителна критика.

БЕЛЕЖКИ

1. СбНУ, кн. XI, отд. III, с. 119. [Как се е превзело Търново без цар. Славейков, П. Р. Съчинения. Т. 3, С.: Български писател, 1979, с. 317. Надолу навсякъде цитатите са сверени по това издание.]. [обратно]

2. "Дунавски лебед", 1864 г., бр. 54. - Теодоров-Балан. Софрони Врачански (Бълг. библиотека, бр. 8), София, 1905, с. 135. [Цит. по Българска възрожденска поезия. С.: Български писател, 1980, с. 60.]. [обратно]

3. Poésie par dr. Pierre Dem. Protich, 1844-1866, p. 5. [обратно]

4. Вж. Ив. Д. Шишманов, Студии из областта на българското възраждание. - Сб. на БАН, кн. VI, с. 180-183. [Вж. и Шишманов, Ив. Избрани съчинения. Т. 1. С.: БАН, с. 282-285. Тук "Студии из областта на българското възраждание" са публикувани със съкращения под заглавие "В. Григорович и българите".]. [обратно]

5. Вж. Д-р Ив. Д. Шишманов, Константин Г. Фотинов. - СбНУ, кн. XI. с. 670. [Тази студия не е включена в цитираното по-горе ново издание на избраните съчинения на Шишманов.]. [обратно]

6. Под сегашната църква "Св. Атанас". [обратно]

7. [И двата преписа на Паисиевата История, направени от Славейков и Драганов се пазят в НБКМ (361 и 362). Те са наричани в науката "Първи търновски препис" и "Втори търновски препис", а също "Славейков А препис" и "Славейков Б препис".]. [обратно]

8. Цонев, Б. Опис на ръкописите и старопечатните книги на Народната библиотека в София, С., Изд. на библиотеката, 1910, с. 414. [обратно]. [обратно]

9. Способността на родолюбивият ахтар (дрогерист) да рисува личи особено от рисунките в неговия тефтер с рецепти - един вид стара фармакопея, по която той съставял церове за търновци и им ги давал в черупки от миди, добре завързани. Сега този тефтер се пази у внука му Любомир Стоенчев, народен представител. [обратно]

10. ПСп, кн. 68 (1907), с. 237-238. [обратно]

11. Български старини из Македония, С.: 1908, с. 171-172. [Вж. Иванов, Й. Български старини из Македония. Фототипно изд. С.: Наука и изкуство, 1970, с. 641-642. Разминаването в страниците се дължи на това, че Ю. Трифонов използва първото издание на книгата от 1908 г., а фототипното издание представя второто издание от 1931.]. [обратно]

12. Юбилеен сборн. по случай 50-годишнината на българската журналистика, София, 1894, с. 86-90. [Вж. Спомен на четиридесетгодишната ми писателска деятелност. Славейков, П. Р. Съчинения, Т. 3, с. 148-149]. [обратно]

13. В меродавното издание на Славейковите съчинения текстът е следният: "Ръкописът на Драганова ние взехме със себе си в Свищов, дадохме го на учителя Христакя Дупничанина и го молихме да го поправи и печата. И от тая сглобена наша история е съкратения печатний Царственик." (Т. 3, с. 150). [обратно]

14. Златарски, В. Царственникът на Христаки Павловича. Учил. преглед, г. 1906, кн. 7 и отдел. отпеч., с. 1-16. [обратно]

15. От същия. Към въпроса за тъй наречените преправки на Паисиевата история. ПСп, (София), кн. 59 (1899) и отдел. отпеч., с. 7. [обратно]

16. Вж. нашата статия "Спомените на П. Р. Славейкова за първото му затваряне" и пр., в Сп. на БАН, кн. XI, с. 113-144. [Статията е включена и в настоящото издание.]. [обратно]

17. Исторіата на Словено-Болгарски народ. В 1844 г., Букурещ. [обратно]

18. Както показа проф. М. Попруженко, книжката на З. Княжески е превод най-вече от статията на В. Григорьева "Булгары", напечатана в Энциклопед. Словар на А. Плюшара, Т. VII, 1836 г. Вж. Журн. Мин Нар. Просв., ч. 349 (1903 г.), с. 338-339. [обратно]

19. Вж. писмото му до Цв. Недев от 27 ноември 1850 г. в СбНУ, кн. ХХ, Материали, с. 22. [обратно]

20. Пак там, с. 26. [обратно]

21. Пак там, с. 38. [обратно]

22. Български притчи, ч. I, Пловдив, 1890, отд. XXVIII. [Български притчи. Историята на събирането им. В: Славейков, П. Р. Съчинения, Т. 3, с. 31-32.]. [обратно]

23. СбНУ, XX. с. 45. [В: Славейков, П. Р. Съчинения, Т. 8, с. 78-79. Не всички публикувани по-рано писма на П. Р. Славейков са включени в този том.]. [обратно]

24. П. Р. Славейков. Избрани съчинения, С., 1901, с. 222-223. [обратно]

25. Писма, с. 31. [В: Славейков, П. Р. Съчинения, Т. 8, с. 71.]. [обратно]

26. Също, с. 45. [Т. 8, с. 79.]. [обратно]

27. П. Р. Славейков. Избрани съчинения, с. 220. [обратно]

28. Пак там. [обратно]

29. Писма, с. 44-45. [Т. 8, с. 77.]. [обратно]

30. Писма, с. 39. [Т. 8, с. 75.]. [обратно]

31. Колко мъчно са се записвали такива и колко са били взискателни, показват ни бележките, които срещаме по книгите от онова време. Така, Неофит Хилендарски разказва, че мнозина от ония, към които той се обръщал да се запишат за книгите му, отговаряли: "Хайде, поседи някой и другий ден на хана - да си помислиме и да ся попитаме помежду си." А ако се е отговаряло така за учебници, как би се посрещнала книга с легенди? [обратно]

32. Смесна китка, с. 158. [обратно]

33. [Вж. Славейков, Съчинения. Т. 3, с. 283-284 и 380-381. В бележките към тях са цитирани и думите на родолюбеца.]. [обратно]

34. Вж. студията ни "Преданието за изгорена старобългарска библиотека в Търнова". В Сп. на БАН, кн. ХІV, 19-21. [Студията е включена в настоящото издание.]. [обратно]

35. СбНУ, кн. ХІ, отдел ІІІ, с. 114-120. ["Как се превзело Търново без цар". Вж. Славейков, Съчинения. Т. 3, с. 309-320, вж. и бележките, с. 446-447. Вж. и "Предания по падането на българското царство", с. 320-323.]. [обратно]

36. Доколко силната някога памет на Славейкова е била отслабнала в 1894 г. и доколко той е писал, без да прави каквито и да е справки, показват ни думите му за някакви, уж, два ръкописа, които му бил пратил в 1870-1873 г. Ст. Захариев. За тях той казва следното (с. 114): "В 1870 или 1871, или пък 1872, не помня добре кога, но струва ми се, че в разстояние на тези три години време ми проводи Стефан Захариев, пазарджичанин, два ръкописа - един на Кирила и Методия за кръщението на българите и на Бориса царя, а други за Вълко и някои си Спаруш и за Милана (сръбско название, но не помня добре ни прозвището, нито датата му, която беше около 1492 г.). Тези, Велко Спаруш и Милан... се подстегнали вън на две-три места и най-после при езерото тук на Мусина, взели най-голямо подкрепие от хора и нападнали привечер на Търново, което и превзели за тая нощ. На сутринта татарският хан обкръжил яничерите и с голямо кръвопролитие искал да ги изпъди, но доде бил жив Велко или Спаруш, не можли да ги изпъдят, ала когато той бил убит от едного от яничарите, тогази чак татарският хан можал да им дойде до хак и изпъдил Милана. От Кириловия и Методиевия ръкопис аз нищо не помня, защото надали го и прочетох, но за Велка и Спаруша го помня добре, защото се мъчих да го преправя нещо си, да стане да се чете уж; и този ръкопис в Ески Загра се стопи." (Т. 3, с. 310). По-нататък Славейков описва ръкописите. А всъщност ръкописите, които е преглеждал в Стара Загора, ще да са били сьвсем други. За св. Кирил и Meтодия, Велко Спаруша и Милана той не е могъл да получи ръкописи от Захариева, защото и последният не е имал такива. Както съобщава сам той (Захариев) във в. "Время", бр. 35 от 16 април 1866 г., разказите за казаните лица били извлечение от някакъв ръкопис, които принадлежал на хилендарския духовник Аверкий, но това било направено не от самия него, а от разложкия поп Никола, когато последният на млади години бил учител в Банско. Самият ръкопис Ст. Захариев не бил виждал. Той преписал поместените в него 3 разказа по извлеченията на поп Никола и ги напечатал във в. "Время", бр. 35, отгдето ги препечатал П. Р. Славейков в своето списание [вестник] "Гайда", г. III (1866), бр. 8. В разказа на Ст. Захариев се казва, че, уж, Шишмановият воевода Велко Спаруш и изпратеният от сръбския княз Лазар воевода Милан Топлица превзели Търново от някакъв си мавритански цар Абуят Къдус, който бил изгонен от Гранада и получил Търново от султан Мурада като награда за сторените от сина му Ел-Мансур услуги. Това, уж, било в 1385 г. Види се че в 1870-1872 г. Славейков се е мъчил да съгласи този фантастичен разказ с онова, що е знаел за Шишмановото царуване, като е заменил мнимия мавритански цар с татарски хан. Но в 1894 г. той вече не помнел нито отгде е взел разказа, нито това, че го е печатал в "Гайда", а помнел отчасти само преправката в 1870-1872 г., когато, види се, е разглеждал и някакви ръкописи. [обратно]

37. ПСп, кн. XIV, 169-194. [Вж. Т. 3, с. 324-373.]. [обратно]

38. В Гайда, г. І (1863), бр. 4. с. 31, изложената тука среща се приписва на митроп. Макария и е разказана без подробности. [обратно]

39. СбНУ, кн. XXIV, с. 104. [обратно]

40. СбНУ, кн. III, отд. III, с. 193-195. [обратно]

41. СбНУ, II, 317-329. [Вж. и Т. 3, с. 268-283. Вж и: Моллов, Т. Чавдар (войвода) между фолклора и историята: (до и след Петко Р. Славейков). - Петко Славейков. Нови изследваниия. Сборник по повод 175 години от рождението му. В. Търново, 2003, с. 70-81. Също: Електронно списание LiterNet, 19.04.2004, № 4 (53) <https://liternet.bg/publish/tmollov/chavdar.htm> (07.08.2006)]. [обратно]

42. Царигр. вестник, год. 1854, бр. 186 от 14 август. Препечатано в Училищ. алманах на Кр. Е. Максимов, София, 1900, с. 45-47. [обратно]

43. Вж. статията на Т. К. Шишков "Д-р Хр. Даскалов" в СбНУ, кн. VIII, с. 352-353. [обратно]

44. Писмо от 3 август 1853. Виж. Писмата, с. 51. [В меродавното издание на Славейковите съчинения писмото до Цв. Недев от 6 авг. 1853 гласи: "Превождам руската история Устрелова, за да я посветя на великия руски народ в знак на благодарности, ако би да изработят за българите някое добро. [...] самоволните царски войскари има да са утрепали една жена и кадъни, но къде, не можах да науча. Ако би да се науча наздраво, яви ща ви." Т. 8, с. 28. [Става дума за Николай Герасимович Устрялов (1805-1870), авторитетен руски историк, близък до царския двор, автор на тритомната (по замисъл трябвало да бъде десеттомна "Историей царствования Петра Великого" (СПб., 1858) и други трудове.]. [обратно]

45. Писма, с. 26. [Вж. Съчинения, Т. 8, с. 19-20.]. [обратно]

46. [Вероятно става дума за Furet, Caroline, Récits tirés de l’histoire ottomane, 1871. Òова е учебни помагало за гимназиите в Османската империя, писано по историята на Хамер.]. [обратно]

47. Вж. и в. "Мир" от 1927 г., бр. 8244: "Кога Ловеч и Плевен са паднали под турците (По повод на една легенда). [обратно]

48. Минало, Българо-Македонско научно списание, редактор Г. Д. Баласчев, г. І (1909), кн. 3, с. 243-254. [обратно]

49. Броеве 6-11 и 14-19. [Йозеф фон Хамер-Пургщал (1774-1856), известен австрийски ориенталист, автор на "История на Османската империя" и други трудове, за които той е събирал материал на място.]. [обратно]

50. Броеве 14-18. [обратно]

51. [Славейков, П. Р. Съчинения. Т. 8, с. 75.]. [обратно]

52. Блъгарскы книжици за 1859 г., с. 410-414. [обратно]

53. Отпечатък от кн. II на Чтенія в Императорском обществе исторіи и древностей Россійских при Московском университете. [обратно]

54. За него вж. СбНУ, кн. XVIII, с., 713. [обратно]

55. С. 259-269, 409 и 481-482. [обратно]

56. Опис на ръкописите и старопечатните книги на Нар. библ. в София, I, 254-257. [обратно]

57. СбНУ, кн. IV, с. 601. [обратно]

58. Той се намира сега у правнука на поп Йовча, подполковник Ив. Икономов, който с готовност ни го даде за преглед. [Днес ръкописът се съхранява в Народната библиотека "Св. св. Кирил и Методий" в София. Научно описание вж. в Стоянов, М. и Хр. Кодов. Опис на славянските ръкописи в Софийската народна библиотека. Т. 4, С.: Наука и изкуство, 1971, с. 142-145. Текстът на втората част от летописа на поп Йовчо може да се види в: Писахме да се знае : Приписки и летописи / Състав. В. Начев, Н. Ферманджиев. С.: ОФ, 1984, с. 288-300, вж. и бел. с. 383-389. Вж. и пълното му издание на съвременен български език: Поп Йовчо от Трявна. Летопис и родословие. Предг. и ред. Ив. Радев; осъврем. и бел. Т. Моллов. В. Търново: ВТУ, 1995.]. [обратно]

59. СбНУ, кн. ІІІ, 390. [обратно]

60. Вероятно, тя е същата, за която се казва в Смесна китка, с. 158, че била готова за печат, още когато почнал да издава последната. [обратно]

61. [Свидас лексикон е византийски паметник от втората половина на Х век. Представлява енциклопедичен речник.]. [обратно]

62. Вж. студията му "Тъй наречените "грамоти" на Пинция и на неговия син Плезо" в Год. на СУ за 1919-1920 г. [обратно]

63. [Вж. очерка "Рада Барачина" (Македония, І, 1864, № 5) в Славейков, П. Р. Съчинения. Т. 3, с. 285-286.]. [обратно]

64. Вж. статията ни "Първообразът на П. Р. Славейковата "Бойка войвода" във в. Мир, бр. 8307 от 10 март 1928 г. [обратно]

65. [Очерците за Турко Василаки, Петър Ичку вж. в Славейков, П. Р. Съчинения. Т. 3, с. 260-262. Тук са вслючени и очерците за Иларион Макариополски, Райно Попович, Антончо Даскала и Неофит Бозвели, за които Ю. Трифонов пише по-долу.]. [обратно]

66. СбНУ, кн. 25, Жизнеописание, с. 28-29. [обратно]

67. Известия на Народния етнограф. музей, II, 1922 г. [обратно]

68. Вж. статията ни "Спомените на П. Р. Славейкова" и пр., в Сп. на БАН, кн. XI, с. 121-124. [Студията е включена в настоящото издание.]. [обратно]

69. [Славейков, П. Р. Съчинения. Т. 3, с. 264-265.]. [обратно]

70. Писма, с. 8. [обратно]

71. Охтика. [обратно]

72. ПСп, кн. 36, с. 923. [обратно]

73. ПСп, кн. 65, св. 7-8, с. 588-589. [обратно]

74. Ib. 591. [обратно]

75. Един непознат труд на Неофита Бозвели, СбНУ, кн. XVIII, с. 254. [обратно]

76. ["Български притчи. Историята на написването им" и "Епизодът. Предговор" и "Епизодът. Положението ми" са включени в Славейков, П. Р. Съчинения, Т. 3, с. 7-66. След тях са поместени и някои непубликувани приживе автобиографични текстове на Славейков, т.е. това, което Ю. Трифонов по-долу определя като "оставените от стария деец книжа".]. [обратно]

77. Вж. статията ни "Спомените на П. Р. Славейкова за първото му затваряне и първата му песен против гръцките владици" в Сп. на БАН, кн. XI, с. 113-144. [Студията е включена в настоящото издание.]. [обратно]

78. Юбилеен сборник по случай петдесет-годишнината на българската журналистика. София, 1894 г., с. 86-90. [обратно]

79. СбНУ, IV, 605, подл., бележка. [обратно]

80. ПСп, (Соф.) кн. IX, 106-115. [Вж. Славейков, П. Р. Съчинения, Т. 3, с. 153-160.]. [обратно]

81. Пак там, кн. XI, отд. III, с. 114. [Вж. Славейков, П. Р. Съчинения, Т. 3, с. 309-320.]. [обратно]

82. Писма, с. 169. Книжките трябва да са му били дадени от Ат. Илиев, който се е намирал в преписка с младия тогава чешки учен. Но Илиев казва, че имал на ръка история от Йосиф Иречека, а не от Константина, вж. сп. Ден, 1875, бр. 25. [Вж. Славейков, П. Р. Съчинения, Т. 8, с. 248.]. [обратно]

83. [Вж. Иречек, К. История на българите. С поправки и добавки от самия автор. Под ред. на П. Петров. [Прев. от руски А. Диамандиев и Ив. Раев.] С.: Наука и изкуство, 1978, с. 123.]. [обратно]

84. Наука (Пловдив), г. ІІ (1882), с. 81-88, 175-183 286-289. [обратно]

85. Наука, г. ІІ (1882), с. 373-379. [обратно]

86. Кн. ХХІІІ-XXIV, с. 891-901. [Вж. Славейков, П. Р. Съчинения, Т. 3, с. 289-309.]. [обратно]

87. Кн. III, 63-83. [обратно]

88. ПСп, кн., XXIII-XXIV, с. 886, подл. бележка. [Вж. Славейков, П. Р. Съчинения, Т. 3, с. 295.]. [обратно]

89. Вж. Завещанието в сп. Минало на Г. Д. Баласчев, г. I, кн. 3, с. 243-253. [обратно]

90. СбНУ, кн. VІ (1891), с. 426-434. [обратно]

© Юрдан Трифонов
=============================
© Електронно издателство LiterNet, 07.08.2006
Юрдан Трифонов. Избрани студии. Варна: LiterNet, 2006-2014

Други публикации:
Юрдан Трифонов. Съчиненията на П. Р. Славейков с исторически характер. // Сп. БАН, 38, кл. Ист.-филол. и фил.-общ., 20, 1929, с. 81-123.