ЧАВДАР (ВОЙВОДА) МЕЖДУ ФОЛКЛОРА И ИСТОРИЯТА (ДО И СЛЕД ПЕТКО Р. СЛАВЕЙКОВ)

Тодор Моллов

web

Повече от век българските фолклористи, литературоведи, езиковеди, а и историци, дават своя принос за осмисляне на проблемните кръгове, които се очертават около Чавдар (войвода). Той се е превърнал в емблема на хайдутин и хайдушки предводител - всеки българин още от детството си и от училище е възпитаван са мисли за него като за безстрашен народен закрилник от турските поробители, а академичните истории на България доуплътняват с историческа фактология някои откъслечни фолклорни предания. Въпреки тези усилия все още твърде много въпроси очакват своите отговори и един от най-важните се отнася до процеса на актуализирането (и своеобразното митологизиране) на "Чавдаровата тема" през Възраждането - тъкмо този проблем е пряко свързан с фолклористичната дейност на Петко Рачев Славейков.

Въпросът за историческата основа на песните и преданията за Чавдар войвода е повдигнат за пръв път от П. Р. Славейков през 1890 г. в "Бележки за някои стари войводи"¹, където е представен в съответствие с историографската нагласа на автора. Материалът има две ясно обособими части: 1. Исторически очерк, в който всъщност е преразказана (като "народно предание") и коментирана известната песен за подлъгването и пленяването на Чавдар войвода в гр. София и спасяването му от Лалуш (байрактар и/или племенник); 2. Приложение - публикувана песен за Чавдар и Лалуш, друг вариант на вече преразказаната песен [Слав., Съч. 3, с. 269-277].

Славейков твърди, че за пръв път е чул преданието от някой си Димитър Почивалеца² през 1870 г. в Цариград, но след изгарянето на ръкописите му през 1877 г. в Стара Загора се опитал да го възстанови от същия разказвач по време на краткия му престой в София през 1886 г. Според нас и в Цариград, и в София Почивалеца най-вероятно е изпял на Славейков вариант на известната песен и му е съобщил някои кратки и смътни местни исторически "спомени" за Чавдар (най-вече това, че е роден в Щипско-Лакавишко и че се е подвизавал в Кожух планина), а записвачът ги е слял и преразказал в една композиционна цялост, придавайки им формата на предание. Основания за това намираме в странното разминаване в думите на самия Славейков - през 1870 г. той сякаш е чул само разказа за Чавдар (това става ясно от фразата, че още тогава се сетил, "че има и песен такава да се пее, но не я подирих тогава има ли я в песните ми"), а през 1886 г. помолил Почивалеца да му изпее отново песента и да му разкаже историята. Очевидно известните загуби на Славейковите ръкописи (1848, 1872, 1874, 1877) ни дават основание да смятаме информацията в очерка за резултат на възобновения му интерес към темата след Освобождението. Някъде в периода между 1878 и 1886 г. той е попаднал отново на песента ("падна ми се първо песента, та я изписах" - тъкмо тя е публикувана във втората част на очерка от 1890 г.), а през 1886 г. шансът го срещнал с Почивалеца, който му е изпял своя песенен вариант³, но понеже вече е имал свой запис, Славейков е предпочел да трансформира варианта на Почивалеца като "предание". За жалост нямаме указания от страна на Славейков откъде му е "паднала" песента, поради което само останалите публикувани досега песенни варианти могат да подскажат района на нейния запис, докато песенният вариант от Щипско е "вграден" в преданието.

Както става ясно от спомените на Славейков за първата му среща с Почивалеца в Цариград (1870 г.), на него още тогава му минала мисълта, че и той е записвал такава песен за Чавдар, но за жалост не е проверил веднага в своите материали. Разбира се, дори и да е имал подобен запис, след двукратното изземане на ръкописите му (през 1872 и 1874 г.) и страшния Старозагорски пожар (1877 г.) той почти сигурно е бил изгубен⁴. Заявеният в темата на нашата работа интерес към "Чавдаровата" тема в българската възрожденска култура ни кара да се обърнем към по-ранните записи на песните за Чавдар - както публикувани, така и архивни.

В сюжетния Каталог на един от последните Сборници за народни умотворения и народопис (по-нататък - СбНУ), посветен на българския хайдушки и революционен песенен фолклор [СбНУ 61] се откриват няколко устойчиви сюжета, в които се среща името на Чавдар. Тук е важно да отбележим, че в периода на българската възрожденска фолклористика и култура най-популярни се оказват три песенни мотива (първите два от тях са взаимно обвързани) - 1. Войвода (Чавдар), измамен (подлъган) от паша да влезе в голям град, където е пленен - спасява го неговият племенник-байрактар (Лалуш)⁵; 2. Войвода (Чавдар), измамен (подлъган) от кумицата си или от сестра си да влезе в манастир (църква), за да кръсти нейното дете-пеленаче - то обаче го предупреждава за засадата и го спасява⁶; 3. Стадото на овчар (Чавдар) измира през тежка зима (след което той повиква племенника си и стават хайдути)⁷.

Независимо че посочените три мотива имат до днес множество публикувани варианти (вж. СбНУ 61, Каталог на сюжетите), за нашата тема е особено важен фактът, че до Освобождението всеки от тях има само по един печатан вариант. В известния двутомен "Показалец" на Антон П. Стоилов (1916-18)⁸ те са посочени съответно под № 447 ["Чавдар войвода и Лалю (сестриник освобождава вуйчо си)" - Безс., № 38, 122 стиха, от сбирката на Н. Д. Катранов и А. Ф. Велтман, зап. от Кубанка Иван Муринков (т.е. Иван Муринков от с. Кубанка, Одеско)], под № 446 ["Лагош войвода кръщава на кума си син" - Безс., № 6, 64 стиха, от сбирката на Н. Д. Катранов (името Лагош е недоразбраното ръкописно Лалош <Лалуш)], и под № 1058 ["Стадото умира на Чавдар кехая и той става хайдут" - сп. Знание, г. II (1876), бр. 4, с. 63, 48 стиха, Копривщица⁹].

Както е известно, развоят на възрожденската фолклористика (особено до 60-те години на ХІХ в.) е тясно свързан с междуличностната писмовна кореспонденция - събраните лични сбирки се препращат от един към друг, понякога се обсъжда вида на изискваните песни, както и принципите на тяхното записване; ако се стигне до изпращането им в Русия, трудностите идвали от ограничения брой на лицата в България, които общували пряко било с В. Априлов, било с неговите наследници или с представителите на българската общност в Одеса. Всичко това задава множество въпросителни пред изследователите на фолклористичната вълна, надигнала се след известните писма на Ю. Венелин до В. Априлов (септ.-окт. 1837 г.) и техния отзвук в България, но най-голямо любопитство будят процесите след 1839 г., когато (след смъртта на Венелин в март с.г.) Априлов се превръща в почти единствен ориентир за изпращане на събраните материали. Скоро след това започва да се забелязва една по-голяма "динамика" на личните ръкописни сбирки с фолклор - част от тях "блуждаят" из Русия (между Одеса, Москва и Санкт-Петербург) в търсене на свои пътища за обнародване, но всъщност най-често остават неизвестни в нечия архивна сбирка или пък при печатането им носят имената не на записвачите, а по-скоро на "посредниците", които са ги предоставили на някой от руските учени за публикуване... Струва ни се, че тази констатация важи с особена сила за П. Р. Славейков. Едно по-внимателно обглеждане на фолклористичната му дейност показва ясно, че той е страстен събирач, който е внимателен при подбора и подготовката на преписваните творби, но обстоятелствата често го принуждават да използва първия попаднал случай, за да ги изпрати към Русия, поради което изпратените материали остават без контрол, а вероятно понякога остават и анонимни при някое от препращанията им към следващия си получател. В този контекст трябва да се постави и нашия опит за издирване на Славейковия фолклористичен принос (в частност - интереса му към песните за Чавдар и Лалуш).

Обръщането към досега оповестените ранни архивни записи на български фолклор предлага няколко песни за Чавдар и Лалуш. През 1925 г. А. П. Стоилов оповестява съдържанието на интересната архивна фолклорна сбирка на Найден Геров (съхранявана от неговия племенник Т. Панчев)¹⁰. В нея освен събраните лично от Геров песни (на брой 82) се откриват няколко по-ранни фолклорни песенни сбирки на други наши възрожденци - Р. Попович (8 п.), Ст. Тошкович (38 п.), Никола Геров (50 п.), В. Априлов (167 п.), П. Р. Славейков (128 п.) и Захарий Ик. Круша (17 п.). Посочената фолклорна сбирка е интересна за нас, защото изнася нови варианти на интересуващите ни основни мотиви за Чавдар и Лалуш: 1. Сестра (кумица) предава войвода - 5 варианта [Стоилов А. П., 1925, с. 193, № 232: варианти - 1.1. сб. на В. Априлов, № 31, 73 стиха (Чавдар); 1.2. сб. на В. Априлов, № 46, 78 стиха (Лалуш); 1.3. сб. на Найден Геров, № 57, 70 стиха (Лалуш); 1.4. сб. на Найден Геров, № 58, 64 стиха (Чавдар); 1.5. сб. на П. Р. Славейков, № 3, 77 стиха (Лалчо)]; 2. Чавдар войвода и Милчо (вер. сгрешено от ръкописно Лалчо) - 1 вариант [Стоилов А. П., 1925, с. 193, № 233: вар.: 2.1. сб. В. Априлов, № 54, 53 стиха]. Накратко, тук са представени 6 варианта на песните за Чавдар от ръкописните сбирки на Априлов (3 п.), Геров (2 п.) и Славейков (1 п.).

Още една група песни, свързани с името на Чавдар войвода, се откриват в сборниците на Л. Каравелов и Ст. Веркович, които са били подготвени за печат още през 60-те години на ХІХ в., но в крайна сметка, след един продължителен престой в руските архиви, са публикувани от П. Лавров съответно през 1905 (Каравелов)¹¹ и 1920 г. (Веркович)¹². Тъкмо защото до Освобождението тези сбирки са били всъщност "архивни" (по своя статут), ние ще извлечем за нашите нужди само мотивите, свързани с Чавдар (и Лалуш): 1. Войвода пленен с измама пленен в град и хвърлен в тъмница (племенникът му го освобождава) - 1.1. Карав.-Лавр., с. 92-93, № 103, Лясковец, зап. П. Калянджиев (Чавдар войвода, Лало; песента е симбиоз на два мотива - "Племенник /байрактар/, изпратен в град да вземе барут" и "Войвода, затворен в тъмница, вика на помощ своя племенник"); 1.2. Верк.-Лавр., с. 191-193, № 102 (Чавдар войвода, Стоян; подлъган в Битоля)]; 2. Стадото на овчар измира през тежка зима (след което той повиква племенника си и стават хайдути) - 2.1. Карав.-Лавр., с. 91-92, № 102, Лясковец, зап. П. Калянджиев; Чавдар, плем. Лало; социалният акцент във финала на песента (ще спечелят кяр и ще платят на ратаи) липсва във всички други варианти, което подсказва съзнателна намеса в духа на възрожденското отношение към Чавдар войвода (от Каравелов?); 3. Греховен хайдутин - 3.1. Верк.-Лавр., с. 141-143, № 72 (Чавдар лежи болен три години - като войвода на 300 юнака завързал семейство на две дървета и подпалили огън); за тази песен вж. и: Лавров П. А., 1908, с. 1341. И така, в тази втора група архивни записи, песните за Чавдар са представени чрез 4 варианта.

Изнесените материали дават една непълна представа за популярността на песните за Чавдар войвода (и Лалуш) през Възраждането - без съмнение посочените 13 варианта (3 печатани и 10 архивни) са само част от събраните песни, която при работа в различни архивни сбирки със сигурност ще бъде разширена. За съжаление при голямото любопитство към хайдушката тема по време на цялото Възраждане, посочените мотиви не са били използвани пълноценно не само в народоведските трудове, но и в белетристиката и поезията. Както е известно, за Г. С. Раковски хайдутството е оная форма на организирана народна съпротива срещу поробителите, която може и трябва да се подчини на национално-освободителната идея; въпреки че докъм края на 1858 г. той вече притежава ръкописните сборници на В. Априлов и на П. Р. Славейков (в които, както вече знаем, има песни за Чавдар)¹³, никъде в неговите художествени творби и изследвания след тая година няма отпратки към посочените мотиви. От друга страна, в известната Ботева поема "Хайдути" (за жалост останала публикувана единствено с първата си част - във в. "Дума на българските емигранти", год. І, бр. 3, Браила, 8 юли 1871 г.) името Чавдар определено не се свързва с която и да е от известните фолклорни творби за тоя герой, макар да е свидетелство за нарасналата популярност на това име¹⁴ - дотолкова, че и самият поет да го приеме за свой псевдоним¹⁵.

Ако след този полезен обглед на интереса към Чавдаровата тема се върнем отново към публикацията на П. Р. Славейков за Чавдар войвода от 1890 г., ще трябва да признаем, че нашият възрожденец се интересува главно от мотива за подлъгването и пленяването на хайдутина в София (който към посочената година има вече 4 записани варианта, от които само 1 публ.). Сам Славейков признава, че тази тема го заинтригувала, защото вече бил "чул и чел", че по време на Първото търновското въстание (1595 г.) "едновременно 2000 хайдуци с отряд сърби нападнали внезапно на главния румелийски град София и го разграбили" (тук Славейков цитира К. Иречек¹⁶), след което се пита: "Кой знае, да не е бил Чавдар или Лалуш в тая чета." [Слав., Съч. 3, с. 272]. В така подготвения исторически контекст въпросът сякаш има предопределен отговор и от тая година насетне в редица исторически и народоведски изследвания се появяват твърденията, че известният от песните Чавдар войвода е живял в Македония - роден в Лакавешко, а хайдутувал в Кожух планина¹⁷. Така се потвърждава една отдавнашна нагласа на фолклористичната наука да приема като подразбираща се от само себе си тезата за реалистичността на хайдушките песни, т.е. за историческата коректност на фолклорното мислене.

Историческите вести за Чавдар войвода са известни¹⁸ и ще си позволим да ги припомним най-вече за да очертаем необходимия ни контекст при по-сетнешното разглеждане на фолклорните мотиви.

Най-ранен по време е документ на Битолския съд от 16-25 март 1638 г., който представя обвинение срещу заловения разбойник-хайдутин "Константин, наречен "Чавдар войвода", рая от с. Сопотниче" (в Битолската каза, нахия Демир-хисар; дн. в общ. Мургашево, Битолско; разположено е на р. Черна в близост до ман. Св. Никола Топлички край с. Жван, стенописван 1537-43 г.) - според свидетелите той бил крадец и харамия, облечен с ямурлук от червена чоха, а на главата си носел сергуч (шапка с пера); присъдата е смърт [Цветкова Б., 1971, с. 126-127 (док. № 54)]¹⁹.

Втори по време е султански ферман (преписан за Битолския съд на 6-15 апр. 1705 г.), в който се описват деянията на няколко разбойници - Синан от с. Невеска, каза Лерин; Чавдар от нахия Хрупище; Божко и Коста от каза Битоля; Шарко от с. Любане, нахия Костур; Аледхин (?) от каза Бихлище. Всеки от тях водел дружина от по 25-30 души, с която препречвали пътищата, ограбвали и убивали хора, нападали богатите собственици на чифлици и мюлкове. Отбелязва се също, че тези дружини били много подвижни, често се местели от един край в друг, а освен това се криели по села и зеямети. Както отбелязва по повод на тоя документ Х. Поленакович [1969], активността на разбойниците-хайдути може да се свърже с австро-турската война, при която австрийските войски навлезли в Македония и достигнали до Велес (1689/90 г.).

Трети по време е документ от 13-22 септ. 1721 г. В него става дума за мерките на властта, взети срещу някой си Чавдархан, който с група "от около 20-30 души хайдути и разбойници са се събрали и тръгнали да бродят с байрак из Софийската каза и някои други места", а по-късно се пръснали и скрили на различни места; един от тях, хванат в с. Ченгел край Истанбул (неуточн.), разказал за нападения на дружината в Софийско (турски дом в с. Ислимниче, дн. Сливница), в Карлово (където убили и ограбили спахия) и в някакво село "при горния край на Загра-и Атик" (вер. край Стара Загора); пак той допълва за своя предводител: "Нашият байрактар е неверникът на име Чавдархан; сега той се намира между държавните овчари; част (от хайдутите) са между държавните овчари в Докуз-агач" (неясно - местност или селище, срвн. с. Кара-агач, дн. Брестник, Пловд.?); пленникът дава и важна информация за състава на дружината ("това са неверниците Мехмед от Едрине, Стойко Чавдар (вер. същия Чавдархан), Иван Кулук, Панчар Иван, Бел Караджа, Канлъ, Лазар, Кара Петре, Бързак, Кара Бела и Согна. Имената на останалите не знам" [Цветкова Б., 1971, с. 324-325 (док. № 250)]²⁰.

Очевидно в трите посочени документа става дума за различни личности, назовани с името Чавдар - тяхната идентификация не е допустима нито във времето (1638, 1705, 1721; между първия и последния има цели 83 г.!), нито в пространството (Битолско : Софийско ~ Карловско ~ Старозагорско). В два от случаите споменатите лица носят по две имена (Константин - 1638, Стойко - 1721), от които името Чавдар се явява по-скоро като знак за тяхната функция - войвода на хайдушката дружина (срвн. Чавдархан). Тъкмо по тези причини е особено наложително най-сетне да се промени изследователската оптика и да се приеме очевидното - името Чавдар е по-старо от исторически фиксираните личности от периода на турското робство, то е термин на фолклорната култура, който по традиция е бил свързван с функцията на водач на военизирана дружина от юноши (момци). Тъкмо песните с персонаж Чавдар превръщат това име в символичен антропонимен код, който задава презумптивна легитимност на войводата не само в очите на дружината, но и на фолклорната общност.

Последното е особено показателно за нас, затова в очертания контекст ще си позволим да привлечем още едно (четвърто) сведение от турските извори, в което се споменава името Чавдар. Според документ на Битолския съд от 13-22 юли 1695 г. селата от цялата каза потвърждават, че са решили да съберат сума за своята охрана от нападенията на хайдути-разбойници, като за целта възлагат на някой си Чавдар от с. Ислепча (дн. Слепче), Битолско, да бъде мартолос-баши, т.е. войвода на 40 души добре въоръжени (с пушки) мартолоси; Чавдар се заклел пред всички в съда, че приема поръчението [Цветкова Б., 1971, с. 280-281 (док. № 215)]. Този документ е привличан досега най-вече в плана на историографските уплътнения на хайдушката тема - особен интерес буди споменаването на мартолосите като средство за самозащита на населението от хайдутите-разбойници (Ал. Матковски, Б. Цветкова, Х. Поленакович). Според нас тук обаче се фиксира един случай, който е изключително важен и заслужава особеното ни внимание - човекът, приел да пази битолските села, носи името Чавдар, което пък отпраща към времето, когато той най-вероятно е бил хайдушки войвода. Най-вероятно тъкмо името му е задало оня нужен за селските първенци семантичен ореол, който внушава доверие и е истинската гаранция за възможностите му да се справи със ситуацията.

От достъпните днес исторически извори не става ясно имало ли е и други, различни от посочените четирима хайдути (1638, 1695, 1705, 1721), които са носели символично натовареното име Чавдар, макар това да е напълно възможно - първият от тях живее само 43 г. след известното и на Славейков хайдушко нападение на София (1595 г.), а най-вероятно към края на ХVІІІ в. (срвн. Чавдар от 1721 г.) живее още един Чавдар, за когото знаем от преданията в с. Ургари, Бургаско²¹.

В контекста на разглеждания проблем за специфичните "взаимодопълнителни" отношения между фолклорния образ и исторически фиксираните хайдушки войводи, тук трябва отново да обърнем внимание на двойната номинация на реалните хайдушки войводи, която има пряко съответствие във фолклорните песни. В посочените по-горе два основни исторически извора (1638, 1721), както и в един доста по-късен (1841), първите имена на войводите са семантично-фонетични варианти на идеята за "устояването" (устойчивостта) - Константин, Стайко, Стоян. Тезата, че името Стоян е емблематично за българските хайдути, е широко известна, но може би тъкмо П. Р. Славейков пръв се докосва до реалните механизми, по които това име се утвърждава първо в българските обществени нагласи, а чрез тях и във фолклора. В своя ръкописен очерк "България под турците" (писан вер. след 1880 г., вариант на публикувания през 1887 г. "Един поглед към миналото") той обръща внимание на появата и разпространението на името Стоян в народната култура, като го свързва с падането под турско робство, избиването (или избягването) на болярите и беззащитното състояние на народа; по тази причина неколцината "местни юнаци", които "са се явявали като частни отмъстители и защитници" били наречени с името Стоян и са били възпявани в народните песни. "С това име народът е искал да каже, че е оставен от всички избягали, а само е Стоян, добър юнак, този, който е останал с тях и стои за тях, та по възможност ги брани. Затова той е възпявал Стояновците, и името Стоян, толкоз рядко чувано изпърво, се дотолкоз размножило изпосле измежду народа." [Съч. 3, с. 445-446].

Един поглед върху мотивите, в които присъства името Чавдар, ще ни убеди, че то е най-устойчиво в мотива "Пленен и затворен в тъмница", а в останалите мотиви вместо Чавдар често срещаме името Стоян. Последните изследвания на българските хайдушки песни показват убедително, че посочените мотиви имат пряко отношение към задължителното посветително изпитание на юношата. В случая то се представя като подвиг, извършен от млад персонаж (племенник - дете-пеленаче или хайдутин-байрактар), пряко обвързан с фигурата на Войводата (вуйчо и/или кръстник) - цели неговото предупреждение и/или освобождение от затворено пространство (градска тъмница; манастир). Още тук правят впечатление някои присъщи на тези мотиви "класификационни" ограничения - от една страна те се отнасят до пространствените локуси на описваното "събитие" (обвързването на мотива с концепта "град/градеж" и пренебрегването на класификационната единица "село"), а от друга, касаят нравствено-етичната му "оценка" от страна на фолклорната общност (тъкмо в песните за Чавдар и Лалуш липсва обикнатата тема за кървавия "грях" на войводата спрямо племенника и/или сестрата - мъчения, печене на огън и др. под.). При това посочените по-горе мотиви се оказват в специфични "огледално-корелативни" опозиции - град : манастир; долу : горе; затворено : отворено (пространство); не-свобода : свобода; паша : кумица/сестра (не-кръвно & кръвно родство), малко дете (пеленаче) : юноша, и т.н.

Особена версия на посочения мотив може да ни даде един от отговорите на въпроса за замяната на имената Чавдар и Стоян. Става дума за една добре оразличима група от хайдушки песни, които са "редуцирани" само до втората част на известната фабула - в тях героят е почти винаги Стоян, той е вече пленен (затворен в тъмница) и вика на помощ своя племенник (респ. байрактар), а липсва описание на първоначалния статут на войводата, подмамването и предупрежденията на разумния племенник²². Сравняването на двете версии показват ясно, че името Чавдар присъства само в първата, където героят е първоначално голям (велик) войвода в планината, а сетне (след подмамването с власт, пари, дрехи и т.н.) е пленен в голям град и хвърлен в тъмница, където трябва да устои (точно тази част формира отделна версия, където името е най-често Стоян) и се нуждае от помощ²³. Казано другояче, в архетипа на песента двойката имена Чавдар : Стоян се разпределят в съответствие в няколкото отбелязани по-горе опозиции (горе : долу; планина : поле/град; свобода : не-свобода, и т.н.).

Изложените съображения за ранен произход на мотивите, свързани с името на персонажа Чавдар, се потвърждават и от един общ поглед за географското разпределение на някои важни топоси в песните. От една страна, вече стана ясно, че името на Чавдар войвода е почти непознато на песните от Вардарска Македония, независимо от "преданието" у Славейков, което предава т.нар. от нас "щипски" песенен вариант (дали пък Почивалеца не знае песента от периода на своите митарства по българските земи или я е научил от многобройните български заселници в Цариград по време на престоя си (докъм 1870 г.). От друга страна, противно на очакването, че песните, в които се среща името София (за града, в който е пленен героя), ще са разпространени повече в района на тоя град, оказва се, че те са известни в по-голямата част на етничното землище²⁴.

И така, песните за Чавдар войвода имат широко разпространение в българското етнично землище най-вече в класическия за хайдушкия фолклор географски ареал, отвеждат към ранни сюжетно-фабулни структури, които са свързани с идеологията на юношеските полово-възрастови ритуали. Те обаче (подобно на юнашкия епос) са получили нов статус след периода на падане под турско робство и са се превърнали в матрици за "разпознаване", символично кодиране на реални исторически личности и събития, като по този начин получават "историческа легитимност" и спомагат за оформяне на новите явления във възрожденския идеологичен и художествен развой.

БЕЛЕЖКИ:

1. Славейков П. Р., Бележки за някои стари войводи (1. Павел Бакич, 2. Чавдар войвода и Лалуш; 3. Левент Корчо; 4. Цеко войвода; 5. Иван войвода). // СбНУ 2, 1890, с. 317-325; цитатите на всички използвани по-нататък текстове на Славейков са по изданието: Славейков П. Р., Съчинения в осем тома. Т. 3. Автобиографични творби. Биографии и исторически очерци. С., 1979 [съкр. - Слав., Съч. 3]. [обратно]

2. Славейков го нарича Почивалеца по името на родното му село Почивалово, сев. от Щип, в полите на Плачковица планина, и го определя като "безкнижен, но любопитен и вещ разказвач", от когото е слушал (и записвал) много и различни за предания за "всички отсам Вардар юнаци, особено от Кочанското (поле) ... за дяда Иля, Малешевеца, за Апостола от Козбунар и други" [Слав., Съч. 3, с. 271]. [обратно]

3. Срвн.: "...аз го замолих да ми я каже пак, да я изпиша. Той ми каза нея и още три-четири такива, които изписах. Ще кажа тука, че и песента, и разказът му струваха ми се нещо по-добри от първите, що имах, или така ми се е спомнило, не зная." [обратно]

4. Подобно твърдение може да се окаже ненапълно вярно само по отношение на Славейковите ръкописи, иззети през 1874 г. в Одрин след завръщането му от Македония - съществува мнение, че през 1878 г. като чиновник на разположение на Сливенския губернатор, той успява да си върне двата сандъка с книги и ръкописи, задържани някога в Одрин [Державин Н. С., Болгарския колонии в России. С., 1914 (=СбНУ 29), с. 223], с които е могъл да работи по-активно през 1881 г. по време на временното му екстрадиране в Трявна. Така че е твърде възможно "новата" песен за Чавдар, публикувана в края на едноименния очерк от 1890 г., да е от тия възвърнати ръкописи, сред които е имало и фолклор (тъкмо оттук той започва възстановяването на огромната си сбирка от пословици). [обратно]

5. Варианти с името Чавдар: Ркп. сб. на В. Априлов, № 54, Изт. България; Безс., № 38, Кубанка, Одеска обл.; Верк.-Лавр., с. 191-193, № 102, Сярско-Солунско (?); СбНУ 2, с. 318-320, Славейков (преразказ по т.нар. "щипски вар."); СбНУ 2, с. 320-322, Славейков (без място на записа, погр. "от Щип"); СбНУ 2, с. 137-138, Петково, Смолянско; БЧЗ, с. 97, Доган-хисар; СбНУ 38, с. 31, № 21, с. Ат-кьой, Гюмюрджинско; СбНУ 39 (В.Ст.), с. 37, № 73, с. Гьокче-бунар, Ортакьойско (Сив кладенец, Ивайловгр.); СбНУ 13, с. 49, № 1, с. Върбница, Софийско (=СбНУ 43, с. 416-418, № 231; =БНПП 3, с. 33); Анг.-Арн., с. 226, № 4 (без източник и място на записа); ЮнСб, с. 99-100, № 45, Козлодуйци, Добричко; СбНУ 48, с. 64, № 49, Банско; Арх.ИМ - Кованлък, Варненско; Паскалево, Добричко; Турия, Казанлъшко; Калипетрово, Силистренско; Арх.ЕИМ - Пордим, Плевенско; Арх.ИФ - Пчелник, Варненско; Арх.КБЛ, с. Гривица, Плевенско (смесен с мотива "Момче-копеле и хала"); Варианти с други имена: Елена (Издул); Търново (Издул). [обратно]

6. Варианти с името Чавдар: Ркп. сб. на В. Априлов, № 31; Ркп. сб. на Найден Геров, № 58; СбНУ 47, с. 35, № 35, Доброплодно, Новопазарско (бълг. преселници от малоаз. с. Гьобел; срвн. вар. от Свиленградско); СбНУ 60 (БНБ), № 1442, с. Малко градище, Свиленгр.; НПБУМ 2, № 1374, Димитровка, Татарбунарски р-н. // Варианти с името Лалуш: Ркп. сб. на В. Априлов, № 46 (Лалуш); Ркп. сб. на Найден Геров, № 57 (Лалуш); Ркп. сб. на П. Р. Славейков, № 3 (Лалчо); Гурково, Видинско; Портитовци, Монтанско; Върбешница, Врачанско; Горник, Луковитско; Коларци, Тервелско; Александрия, Добричко; Върбица, Преславско; Бинкос, Сливенско; Крислово, Пловдивско; Нова Надежда, Хасковско; Аврен, Крумовградско; // Варианти с други имена: В.-Търновско (Димитър Налет войвода); Каменка, Одеска обл. (Димитър Налет войвода); Кубанка, Одеска обл. (Димитър); Суворово, Одеска обл. (Димитър); Кюлевча, Шуменско (Димитър); Стан, Новопазарско (бълг. преселници от малоаз. с. Коджа-бунар; име Димитър); Ръжица, Айтоско (Димитър); Канлия, Сев. Добруджа (Тодор); Щръклево, Русенско (Добри); Ломци, Поповско (Добри); Гирсовка, Запорожка обл. (Зандан). [обратно]

7. Варианти с името Чавдар: Копривщица; Спасово, Чирпанско; Лясковец, В.-Търновско; М.-Преславец, Силистренско; Ковачите, Сливенско; Раднево, Старозагорско; Добри-дял, В.-Търновско; Горица, Поморийско; Просеник, Айтоско // Варианти с името Стоян: Старозагорско (1); Разградско (3); Сливенско (2 вар.); Сев. Добруджа (1); В.-Търновско (2); Софийско (1); Русенско (6); Севлиевско (2); Дряновско (1); Свищовско (1); Добричко (2); Санданско (1); Троянско (2); Ловешко (1); Търговищко (1); Кубратско (1); Айтоско (1); Кюстендилско (1) // Варианти с други имена: Ловешко (Димитър); Разградско (Аврам). [обратно]

8. Стоилов А. П. Показалец на печатаните през ХІХ век български народни песни. Т. І. 1815-1860. С., 1916; Т. ІІ. 1861-1878. С., 1918. [обратно]

9. Същият вариант е препечатван и в: Съчинения на Любена Каравелов. Т. І. Ред. З. Стоянов. Руссе, 1886, с. 225-226, № 65; Славейков, П. П. Книга на песните. Български народни песни, отбрани от Пенча Славейков. С., Хемус, 1941, с. 343, № 196; Заплакала е гората. Народни хайдушки песни. Избрал и подредил Д. Осинин. С., 1947, № 24. [обратно]

10. Стоилов А. П. Ръкописната фолклорна сбирка на Найдена Геров. // Сборник в чест и в памет на Луи Леже (1843-1923). С., 1925. [обратно]

11. Болгарскiя народныя песни, собранныя Любеном Каравеловым. Изданныя под наблюденiемъ П.А. Лаврова. М., 1905, 166 стр. [съкр. - Карав.-Лавр.]. По време на своя престой в Русия Л. Каравелов учи първо в Одеса (1857-58), а после в Москва (от края на 1858 до февр. 1867 г.); тъкмо в Москва той оформя своя песенен сборник - ръкописът е получен в редакцията на "Чтения" на 10 авг. 1866 г., а според забележката на О. Бодянски предговорът към него е получен на 11 ян. 1867 г. [Карав.-Лавр., с. 163]. [обратно]

12. Лавров, П. А. Сборникъ Верковича. І. Народныя песни Македонскихъ болгаръ. Петроград, 1920, 353 стр. (ОРЯС, Т. 95, № 5) [съкр. - Верк.-Лавр.]. По-рано, през 1908 г., П. Лавров публикува и един обстоен опис на тази Верковичева сбирка - вж.: Лавров, П. А. Сборник македонских песен, сказок и обычаев С. И. Верковича. // Сборник статей, посвященных почитателями академику и заслуженному профессору В. И. Ламанскому, по случаю пятидесятилетия его ученой деятельности. Ч. 2. СПб., 1908, с. 1282-1350. Песните са записвани от 1856 г. насетне в македонските предели, т.е. по същото време и в същия район като онези, които са били публикувани като "женски" в известния му сборник "Народни песни на македонските българи" (Белград, 1860). Както ще стане ясно по-долу, сред тях има и песни за Чавдар войвода. Според нас тъкмо за тях може да се предполага, че са записвани в района на юг от Пирин, респ. Сярско-Солунско, доколкото поне засега отсъстват песни с името Чавдар от района на т.нар. Вардарска Македония - както публикувани, така и архивни (вж. показалеца на имената в Прегледа на архивните материали от Македония, пазени в Сръбската Академия на науките - Николиќ Ил., Преглед на македонските народни песни во Етнографската збирка на Архивот на Српската академиjа на науките и уметностите (1860-1960). Скопjе, 1976). [обратно]

13. За тях вж.: Шишманов, Ив. Д. Априловият сборник от български народни песни в архива на Раковски. // Сп.БАН, кн. 17, 1919, с. 1-17; Стоилов, А.П. Фолклорният сборник на Раковски. // ИНЕМ, год. І, 1921, кн. ІІ, с. 65-70; Стоилов, А. П. Ръкописната фолклорна сбирка на Найдена Геров. // Сб. в чест и в памет на Луи Леже (1843-1923). С., 1925, с. 173-174. [обратно]

14. За жалост, в нашата ономастична литература все още няма специално изследване за ранното разпространение на името Чавдар (напр. в османо-турските регистри), поради което ще трябва да се задоволим с по-общи данни от речника на Ст. Илчев. От него ясно личи, че посоченото име започва да се среща в антропонимичната система сравнително късно (40-те год. на ХІХ в.) - като лично име (Дупница, 1840; Самоков, 1843; Калофер, 1862; Хасково, 1883, и т.н.) и като име-прякор, респ. фамилно име (Самоков, 1843; Ботевград, б.г.) [Илчев, Ст. Речник на личните и фамилни имена у българите. С., 1969, с. 534]. [обратно]

15. Известно е, че тъкмо от 1871 г. Хр. Ботев използва активно псевдонима "Чавдар" - вж.: Стойчев, Ив. Назовавания, подписи и псевдоними на Христо Ботев. // Изв. на Държ. библиотека "Васил Коларов". 1955, С., 1957, с. 181-182 (Х. Д. Чавдар - в. Дума на българските емигранти, бр. 1, 10 юни 1871 г.; Д. Чавдар - в. Дума, бр. 2-5, юни-авг. 1871 г.); вж. още: Богданов, Ив. Речник на българските псевдоними. Второ изд. С., 1978, с. 321-322 (освен от Ботев този псевдоним е използван и от Стефан Николов Стамболов - 1881/87, 1889; Любен Генчев Велев - 1924/45; Стоян Нейков Стоянов - 1942; Васил Димитров Павурджиев - 1943/46). [обратно]

16. Цит. по: Иречек, К. Исторiя болгаръ. Перев. Ф. Бруна и В. Палаузова, Одесса, 1878, с. 605; вж. и: Иречек, К. История на българите. Под ред. на П. Петров. С., 1978, с. 503 ("От друга страна, 2000 хайдути заедно с един отряд сърби нападнали неочаквано главния град на Румелия София и го разграбили"). Иречек споменава "Чавдар в Рила" на друго място - сред имената на войводите, действали през ХVІ-ХVІІІ в. [1978, с. 521]. В последната академична "История на България" превземането на София се датира през м. март 1595 г., когато около "2000 свободни хайдути" преминали Дунав (в други известия се споменава за "въстание на българските пастири и хайдути" около София) - разбира се, в тях отсъства името на Чавдар войвода [Йонов М., Засилване на освободителното движение в края на ХVІ в. Първо търновско въстание. // История на България. Т. 4. С., 1983, с. 186 (гл. ІІ. 3)]. [обратно]

17. За този Чавдар вж. и: История на България, Т. 4. С., 1983, с. 172. [обратно]

18. Поленакович Х., Чавдар воjвода во турските извори и во народната песна. // Современост (Скопjе), год. ХIХ, бр. 6, jуни 1969, 678-693; Цветкова Б., Хайдутството в българските земи през 15.-16. век. С., 1971. [обратно]

19. В друг документ (от 4-13 юни 1638 г.) се твърди, че предната година (1637) около 200 харамии и разбойници нападнали посред обед някакъв град, като навлезли с развети знамена и свирели с тръби, убили хора и жени; ако споменатият неназован град е Битоля, то възможно е това да е бил Чавдар [Цветкова Б., 1971, с. 128 (док. № 56)]. За този Чавдар вж. и: Енциклопедия България, Т. 7. С., 1996, с. 396. [обратно]

20. Вж. още: Цветкова Б., Из историята на хайдутството в Пловдивския край. Сборник от материали. Ред. Б. Цветкова, Андр. Цветков. Пловдив, ХГД, 1969, с. 13-14 (тук по отношение на неясното Докуз-агач се предлагат друг превод: "част от хайдутите - девет души, са козари на бея в Агач"); Цветкова Б., Османотурските извори за хайдушкото движение през ХV-ХVIII в. // Помощни исторически дисциплини. Т. 3. 1981, с. 160. Срвн. и епизодичното споменаване на Чавдар-хан в: История на България. Т. 4. С., 1983, с. 178; Енциклопедия България. Т. 7. С., 1996, с. 396. [обратно]

21. Според тези странджански предания някой си "дядо Чавдар" водел дружина от местни момци, с които нападал съседните гръцки селища, а веднъж дори успял да избие техните първенци [Димитров, Б., Ханджийски, Ант. Каменните щитове на България. С., 1988, с. 104]. Според авторите на "Енциклопедия България" един от организаторите на Нишкото въстание от 1841 г. се наричал Стоян-Чавдар (отново "двойно" име!) и бил водач на чета от 500 души пешаци и конници; същият участвал и във въстанието от Северозападна България през 1850 г. [Енциклопедия България. Т. 6. С., 1988, с. 481]. По всяка вероятност една македонска песен, записана от Панчо Михайлов, възпява един сравнително късен Чавдар - според нея Чавдар войвода и дружината му пропъждат от с. Спанчево (Кочанска каза) разбойника Стойчо Добрев, който бил предал на турците някой си Симеон войвода [Мих., с. 253-254, № 415]. [обратно]

22. "Хайдутин в тъмница - с кавал повиква на помощ друг войвода, байрактар или брат" - Севлиевско; Търново; Еленско; Котленско; Карнобатско; Първомайско; Харманлийско; Ямболско; Новозагорско; Провадийско; Кюстендилско; Петричко. [обратно]

23. В няколко мотива от този тип (героят е показан направо в тъмницата и има нужда от помощ) се появяват чудни животни помощници (овен, биволи), което отвежда към ранните корени на част от хайдушките песни - връзката на посветителните ритуали за юноши със скотовъдната тематика. Варианти с биволи-помощници (Търновско, Поповско, Еленско, Провадийско); варианти с овни-помощници (Санданско, Софийско, Карловско, Троянско, Ловешко, Севлиевско, Русенско, Шуменско, малоаз. българи от Новопазарско, Преславско, Поморийско, Сливенско, Котленско, Ямболско, Хасковско, Старозагорско). Тук трябва да посочим и още един интересен мотив, който пряко се обвързва с хайдушката тема - "Хайдутин в тъмница, който се представя за несправедливо набеден овчар" (свири с кавал, а овните му играят пред тъмницата, поради което турците повярвали, че е овчар). [обратно]

24. Разпредялба по името на "града" - София (Кубанка, Одеска обл.; Върбница, Софийско; Анг.-Арн., с. 226, б.м.; Козлодуйци, Добричко; Доган Хисар; Банско; Търново; Елена); Битола (Сярско-Солунско?); Стамбул (Смолянско); Суфли град (Сив кладенец, Ивайловградско). [обратно]

© Тодор Моллов
=============================
© Електронно списание LiterNet, 19.04.2004, № 4 (53)

Други публикации:
Петко Славейков. Нови изследвания. Сборник по повод 175 години от рождението му. В. Търново, 2003, 70-81.