Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Октомври  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
:. Bücher Amazon
:. Amazon Livres
Магазини и продукти
:. Fantasy & Science Fiction
:. Littérature sentimentale
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Образование по БЕЛ
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

ИЗКУСТВОТО НА ОБРАЗОВАНИЕТО

Албена Димова

web

Имам трудното удоволствие да представя един художествен продукт, който сред пищното пазарно многообразие поне за момента се откроява не само със стабилна идея и стабилен творчески резултат, но и с необяснима и още по-стабилна скромност. Когато сама поисках да говоря за новата Литературна колекция на Малък театър - Пловдив, въпреки или тъкмо заради личното си участие в проекта, аз всъщност бях предизвикана именно от тази продължителна рекламна стеснителност. Приемам, че скромността краси човека, че е естествено присъща на всеки творчески акт, че е някак подозрително вменена на изкуството като недоказана вина за неговата особена мощ и опасна свобода. Знам, че в духа на тази стара българска инерция, роденото от изкуство трябва да се явява само за малко, да говори тихо и кратко, да говори така, че да бъде забравяно мигновено. Знам страшно много по темата. Но предизвикана и от ситуацията в българското образование, въпреки и заради личното си участие в него, вече мисля, че скромността, доведена до критична точка губи всички битки на изкуството и проваля пътя към целта. А целта в случая, както и при всяко неподлежащо на пряка консумация намерение, прилича на движеща се мишена. Защото образованието на нашите деца и дори идеалът за образования човек като разбираща, мислеща и творческа личност, препуска към фатална раздяла с духовните стойности и го прави в темпо на паническо бягство от самия живот. Надявам се поне, докато в инфантилен унес играем поредната игра с великите българи, да си припомним, че единственият начин да уважаваме някого е като се учим от него. Силно си надявам, докато преброим гениите от глава на населението, да забележим, че ако ни е останало нещо истински велико, то това са нашите велики деца.

Спомням си един въпрос, с който преди години журналистите често завършваха интервютата с образовани хора - Ако попаднете на самотен остров, коя е книгата, която бихте взели със себе си? Отдавна не съм чувала този въпрос, макар че книги има повече от всякога. Изглежда е станал неудобен за цяло поколение. Ако самотният остров е някакъв символ на изпитание, то и този символ вече е неподходящ, тъй като оцеляването в невъзможни условия се превърна в основното ни занимание. Пазарът пращи от наръчници по оцеляване на всички от всичко. Оцеляване сред стрес, насилие, глобализация, преходи, болести, разруха, омраза... всичко каквото ни хрумне вече е повод за ръководство как да се отървем от него. Имаме толкова причини да се спасяваме от всички и толкова възможности за оцеляване от всичко, че само крайно отчаяние от смисъла на оцеляването може да събуди демодиран копнеж да се превърнем в самотен остров, на който последният културен човек не е дочел любимата си книга. Символът със самотния остров винаги е бил свързван с бягството от действителността. Четенето на книги - също. Няма съмнение, че по границите на духа винаги ще съумяваме да скриваме от бдителни митничари културния си багаж, но дали на Самотните острови ще се намери някой не просто оцелял, а абсолютно жив, което ще рече духовно пълноценен и достатъчно образован, за да го разопакова?

Всеизвестно е, че целият ни културен живот в момента се управлява от една митична институция, наречена пазар. Характеристиките, поведението, мирогледът на това свирепо животно са описани добросъвестно в съвременните ръководства за постигане на всякакъв успех. Ако пазарните принципи си стояха при пазарните отношения, това би било полезна част от нашето модернизиране. Но не е възможно човек да бъде възпитан в ценности, ако живее сред цени. Като всяка ненаситна твар, пазарът вече невидимо управлява исконните пазители и разпространители на знанието така, сякаш те са търговски обекти. Всяка пазарна приумица повлича крак за обезпечаване на нова професия и всяка фалшификация на познанието си има легитимна диплома. Творческото усилие се заменя с изготвяне на успешни стратегии за просперитет, с ориентации, които имат единствено прагматични подбуди, с вкус и манталитет, които гарантират отказа от мислене. Затова и еталоните за образованост перманентно се спускат, отменят, реформират и регулират, което сигурно е голямо забавление за гладките чиновнически мозъци, но изсипано върху главите на собствените ни деца, ни въвлече в образователна война. Тук нямам предвид скритите академични и училищни междуособици, а това, което виждаме с очите си, това, което чуваме и което ни кара да се питаме дали отглеждаме и възпитаваме хора или само нещо подобно. Безсилието да преведем децата през пустинята на това свръхмодернизирано, свръхизобилно нищо капитулира в социалното говорене. Социалното говорене обаче като най-общо и безотговорно е само една по-продължителна манипулация за сметка на съвестта. Защото то винаги ще определя човешките съдби като неизбежни процеси, хората като мигрираща работна сила, културата като непроизводителна, а необичайното, различното, особеното като нещо, над което трябва да се слага уравняваща, усредняваща, всъщност - разделяща черта. Само че различното, особеното, необичайното, освен че не влизат в мерките и теглилките на спуснатите стандарти, са важни нишки в тъканта на изкуството и винаги са били най-яркото доказателство за индивидуалност, за творчески живот, за свободомислие. Съвременното образование много успешно разплита традицията, разплита шарките, заменя ги с черти и разпилява по правите линии на конвейри, на люпилни и дъгата, и гласните, и музикалните тонове. Създава системи от недокосващо се познание - право, линейно, безчувствено. За какво обединяване може да се говори, когато взаимовръзките са само по права линия с изгодата и ползата, а най-здравата връзка, тази на разбирането, не се забелязва и на хоризонта. Чертите, с които духовното израстване се оценява като качествена и некачествена стока, са навсякъде и хроничното спиране на всеки импулс осигурява само хронични болести и хронично разочарование. Човек вече сам се е разчертал отвътре като автопортрета на Гео Милев - с бодлива тел. Може би с предчувствие за безследно изчезване. Линиите ни превзеха, защото не са последвани от точки, защото нищо не спира, за да се промени. А без точки става невъзможно да се произведе дори морзовия сигнал SOS. Няма ги гласните на собствената болка, на собствената радост, на собственото преживяване, на собствената воля. Има съскащо примирение на разпадащи се съгласни. Да се образоват деца в такова състояние е нещо като усилието да се направи бонсай от дървото бодхи. Ако се прихване, сигурно много ще прилича, но ще има мощ на джудже и страст на компютър.

Образователната война е факт и заради трагични изводи, до които достигат учените, наблюдаващи неврофизиологичните промени у децата през последните 20 години. Те изглеждат така - Налице е намаляване с един процент на средната сензорна чувствителност на човека и съответно - на неговата способност да получава информация от заобикалящия го свят. Информацията, която днешните деца могат да възприемат или регистрират от околния свят е 80 процента от тази, която са възприемали децата, които сега са на 20 години. Това означава, че те са с 20 процента по-неосъзнати за това, къде се намират и какво става около тях. Стимулите, които преминават през ретикуларната формация на мозъчния ствол, трябва да бъдат силно концентрирани информационни експлозии, за да пробият. Това означава, че единствените сигнали, които децата възприемат от околната среда, са заредените със силно напрежение бомбастични стимули. Ако това е звук, той трябва да е силен, ако е допир, трябва да е натиск, ако е картина, трябва да е ярка. Преди 20 години детето или юношата са различавали 360 нюанса на червения цвят, а сега разделителната способност е спаднала на около 130 нюанса. Другите отдели на сетивната система са също дълбоко поразени. Подобни изводи обясняват много неща - и безумното поведение на пазара и медиите, и безумните реакции на потърпевшите. Обясняват и защо в много съвременни проекти (като Манифеста на проекта Пулман, например) в специалните групи, които се нуждаят от първостепенни грижи, тийнейджърите са поставени непосредствено до хората с увреждания. Следват ги възрастните и безработните. Страхотна компания. И тъжно, и обнадеждаващо, защото най-вероятно става дума за евакуация. В момента, макар и не много суетливо, културната част от човечеството сякаш пак си стяга багажа преди поредното херметизиране, изгнание или преселение... Не е съвсем ясно какво предстои, но Ноевият комплекс е задействан за събирането на възможно най-много ценности на познанието върху най-малко пространство. Мащабният проект за превръщането на огромните световни библиотеки в дигитални вероятно ще успее да съхрани безценния човешки опит и това е прекрасната страна на модерните технологии. Но ако разполагаме с хиляди начини да съхраним творческата си мисъл, за какво ни е тя, ако не се грижим да има кой да я сподели и разбере? Защо си мисля, че спасителният остров за евакуация на децата ни в нашата ситуация е Изкуството?

От историята знаем, че арийците не са построили храмове и паметници, но са създали множество религиозни поеми и химни, които се предавали устно от поколение на поколение. Те се съхранили в оригиналния си вид, благодарение на жреците, които строго съблюдавали всяко поколение да ги наизустява без никакви промени в текстовете. По-късно стиховете били събрани и записани в книги, познати като Веди и дали име на целия период на арийското господство в Древна Индия. В тази традиция и в Българи от старо време има един, който знае наустницата, псалтира и апостола, даже и светчето наизуст. И ако някой поп се сбърка в нещо, както то бива твърде често, той всякога го поправя. В древна Гърция математиката и музиката са се наричали родни сестри. Питагорейската система създава хармонична традиция, която през Средновековието продължава да вплита в Тривиум - началния курс на образованието - Словото, а в Квадриум - повишения курс на светско образование - Музиката, наравно с Аритметиката, Геометрията и Астрономията. В тази традиция двама българи от по-ново (само преди 20 години) време - поет и математик - обсъждат компютърната заплаха над съзнанието. Детето, малкото дете - казва академикът- беззащитното дете, което ние смятаме, че нищо не знае и нищо не може, за да се научи да говори, за да може да превежда от езика на образите на езика на символите, то трябва да се роди с език. И този език се нарича език на мисълта. Изглежда, че човек мисли много по-мощно с образи, отколкото с думи и това творците знаят по-добре от учените. Знаят го, защото същността на поезията, продължава поетът, е свързана със същността на вселената. Човекът е проходил в света на познанието чрез Изкуство, а Изкуството прохожда в началото на всеки човешки живот с ненадминатата мъдрост на приказказното познание. Смисълът на този синкретизъм е в златната пропорция, в тайната и труднопостижима мярка на равновесието, а не в маниакалното всичко в едно. Затова Изкуството като памет и живот на духа следва, изпреварва и развива образованието, а неговияt изкусен, универсален, вездесъщ образен език стои в думата ОБРАЗование като печат на Силата. Всички по-следващи езици, от майчиния до компютърния, са средства за изразяване на духа, красиви или уродливи начини за преодоляване на самота, успешни и провалени опити за разбиране на всичко. Настървеното учене на модерните езици се превърна в първото домашно бягство. Преди да се научи да мисли, детето вече е избягало в други светове. Преди да е укрепнало да преценява, да избира, та вече е ничие или на всички. Без силна и позитивна емоционална структура, казват ни изследователите, без чувства по-знойни, би казал Славейков, никакво развитие не би се осъществило цялостно. Младият човек се нуждае от слухово-гласово общуване, емоционално подхранване, игри, движения на тялото, нежни звуци. Това е основата, върху която се гради цялото учене, памет, здраве и благополучие.

Когато започнаха да пресмятат как да изхвърлят Изкуството от Образованието, за да им излезе по-евтино, нашите велики образователни специалисти не предвидиха, че цялата им сметка е на загуба. Без изкуство не само децата ни са поразени, без децата в изкуството е поразана публиката ни, без публика са поразени творците, без творци - нацията. Такова изчисление не е по силите на компютър. Да би могъл компютърът да провиди такава катастрофа, не би се налагало на поета да пише - Не съм министър на просветата, та толкоз много да съм прост!

Нещо, което поддържа живота като пълноценен, вече е блокирано травматично. Дълбокият вътрешен ресурс е прекъснат. Подобни рани не се виждат, но дълго кървят. Може и да имаме героизма на Левски да си ги носим цял живот, но когато това е всеобща болка, да я издържиш заради едното оцеляване си е чисто предателство.

Магическата сила на изкуството и магическата сила на пазара се коренят в човешката способност за внушение. Всички сме податливи на внушение и способни да внушаваме. Върху тази общочовешка почва живее преобразяващото изкуство, върху нея избуява медийната манипулация. Ако по силата на някакво чудо,пише Олдъс Хъксли, мечтите на просветителите се сбъднат и болшинството човешки същества започнат много да се интересуват от духовни неща, тогава цялата индустриална система моментално ще рухне. Много силно вярвам в тази мечта. Разбира се, никой не би могъл да бъде убеден, че изкуството има силата да противостои на рушителните калкулации със съзнанието, ако не е изпитал тази сила върху себе си. И същевременно е наивно да се мисли, че някой може да открие художествените ценности, без да бъде обучен за това. Природата е тази, която ражда житото и зеленчуците, но Умението подготвя тяхното появяване. Докато търси начините да се активира, да се презареди, да се възстанови в своята цялост чрез огромния си потенциал, човекът трябва да общува, да се обучава с високо изкуство, за да се научи безпогрешно да открива това, което му импонира, това, което го задейства като креативно същество, това, което регулира и уравновесява собствените му крайности. По-важен от самото изкуство е може би само резултатът от това общуване. А той недвусмислено показва, че деца, които имат огромен капацитет да създават образи и картини във вътрешния си свят, никога не са насилници. Освен това, когато се сблъскат с насилие, те са в състояние да измислят и предложат алтернативни разрешения.

В началото казах, че това представяне е трудно удоволствие. Трудното беше дотук. Защото говоренето ми по трудната тема намира, в издадените от Малък театър - Пловдив 30 компактдиска, потвърждение, че българското изкуство има собствен, конкретен принос в изкуството на образованието. Новата серия от Литературната колекция обхваща важна част от текстовете, предвидени за изучаване в 10 клас. Словесният маршрут започва с Дантевия Ад, продължава с Хамлет, Тартюф, Евгений Онегин, минава през Шинел, Човекът в калъф, Френско грозде, Българи от старо време и поезията на Байрон, Хайне, Верлен, Рембо, Бодлер, Петко Славейков. Повтарям, че записаните произведения са само част от изучаваните, тъй като учебникът включва още върхове като Декамерон, Ромео и Жулиета, Дон Жуан, Дон Кихот, Граф Монте Кристо, Робинзон Крузо, Червено и черно, Мадам Бовари, Престъпление и наказание, Майстора и Маргарита. Тези върхове също са само част от целия учебен материал, което недвусмислено показва, че прочитането и осмислянето на толкова гениална литература, не е по силите и на хора без увреждания.

Усилието да се помогне на децата и учителите им в превземането на литературните висини включва труда и майсторство на 20 български актьори. Сред тях се открояват - Красимир Воскресенски, понесъл едновременно тежестта на инициатор и продуцент на проекта, и предизвикателството да интерпретира Дантевия Ад и Евгений Онегин, поезията на Верлен, Бодлер, Рембо, Хайне, Славейков и прозата на Гогол и Чехов. Откроява се Тодор Генов - с великолепния органичен прочит на Любен Каравелов, Тодор Танчев - очарователно и деликатно присъстващ в света на Байрон и Рембо, Тодор Димитров - експресивен, съвременен и задълбочен в превъплъщението си в Хамлет. Забележителен е приносът на още 16 актьори от Пазарджишкия и Благоевградския драматични театри. Достойнствата на проекта са в огромното внимание към текста, в амбицията той да бъде автентично съхранен и внушен с необходимата артистична мярка. Записите съдържат около 25 часа живо, дишащо слово, което очевидно е преминало през сърцето на всеки от изпълнителите. В притегателната, завладяваща сила на това интимно говорене слушателят открива посланията, ценностите, енергиите, които възпламеняват собствените му реанимиращи импулси. Макар и усамотен, повлечен от могъщата вълна на словото, той престава да се чувства остров в океана на нищото. Неусетно става полуостров, свързан с континента на всичко останало. Специално ще отбележа работата на Пламен Геров - издръжлив, търпелив, взискателен музикант и звукорежисьор, през чиито феноменални уши премина многократно всяка дума. Изказвам горещи адмирации за вкуса, фантазията и оригиналните визуални решения на обложките на Антон Анастасов. Силно вярвам, че Литературната колекция ще допълни великото изкуство на учителя в създаването на радост от творчеството и познанието. А на създателите й пожелавам да хранят своите храненичета колкото се може повече, да растат и гоят се с художественото слово великите ни деца.

 

 

© Албена Димова
=============================
© Електронно списание LiterNet, 22.12.2006, № 12 (85)