"СВЕТАТА ТРОИЦА НА БЕЛАРУСКАТА ЛИТЕРАТУРА" И БЪЛГАРСКАТА Й РЕЦЕПЦИЯ

Роза Станкевич

web | Срещи на беларуска земя

Всяка литература има своите велики поети, обозначаващи цели епохи в художественото й развитие. За българската литература това са Христо Ботев, Иван Вазов, Пейо Яворов: за руската - Александър Пушкин, Михаил Лермонтов, Александър Блок, за английската Уилям Шекспир, Джордж Байрон и Пърси Биш Шели. "Могъщият триптих" на беларуската литература включва Янка Купала, Якуб Колас и Максим Багданович.

Дълъг и сложен път на духовно развитие изминава беларуският народ, преди да се издигне към върховете на културата и да презентира в световното литературно пространство ипостасите на такива големи художници на словото като Янка Купала, Якуб Колас, Максим Багданович.

Особено важна е ролята на беларуските класици в развитието на славянските литератури - именно чрез тяхното творчество беларуската литература влиза като равноправна в семейството на славянските литератури от началото на ХХ век.

Литературната традиция на беларуски език, свързана с имената на Кирила Туроуски, Григорий Цамблак, Микола Гусоуски, Франциск Скарина, Симон Будни, поради неблагоприятните политически и социални условия е прекъсната. С огромно закъснение и в изключително тежки обществено-политически времена (след войната 1812 г. и разгрома на декабристите) след дългия принудителен престой започва беларуското възраждане.

Феноменът на ускореното развитие на беларуската литература по време на революциите (1905-1907 г.) е в тясна връзка с възникването на национално-освободителните идеи. Самото национално-освободителното движение в Беларус се заражда сравнително по-късно, в периода на масовото разпространение на социалистическите идеи. И макар в началото на века да има все още малко произведения на беларуски език и литературният процес често да е прекъсван, това са произведения, дълбоко народни по своята същност, съвременни по характера на изобразителните си средства.

Благодарение на дейците на националното Възраждане Винцент Дунин-Марцинкевич (1808-1884), Францишак Казимирович Багушевич (1840-1900) и техните сподвижници национално възродителната идея става творчески мотив в понататъшното развитие на беларуската литература. Проблемът на националното самосъзнание на беларусите става определящ в творчеството на Ядвигин Ш (Антон Лявицки, 1868-1922), Змитрок Бядуля (Самуил Ефимович Плауник, 1886-1941), Алес Гарун (Аляксандар Прушински, 1887-1920), Максим Гарецки (1893-1939), Цьотка (Алоиза Пашкевич 1876-1916) и неизвестните автори на анонимните поеми "Ениида на обратно" и "Тарас на Парнас".

Творбите им откриват на света своеобразието на живота на беларуския народ, неговите мечти и мисли, трудната му съдба и пробуждащото му се самосъзнание и полагат своя "диамант" на народния олтар, за да намерят почетното си място в историята на беларуската литература. Именно техните творби подготвят новия полет на беларуската демократическа поезия на ХХ век - творчеството на Янка Купала, Якуб Колас, Максим Багданович.

В тази епоха се формира новият тип писател борец, тясно свързан с живота и освободителната борба на народа. В беларуската литература се проявяват героико-романтическите тенденции, което позволява да се говори за романтизма като за национално естетическо явление, свързано с формирането на беларуската нация. Но дори изявила художествена еманация, тази литература дълго време не намира отклик в световното литературно пространство.

Началото на новата беларуска литература съвпада с началото на двадесетото столетие. А то е свързано с революциите, пробудили към активен политически и културно-образователен живот покрайнините на царската империя. Заедно с първата руска революция възниква художественото творчество на цяла плеяда талантливи беларуски писатели. Огромният преврат в психиката на беларусите и революционните вълнения, събудили дремещите сили в недрата на народа, пораждат едно удивително явление в духовния живот на Беларус.

По това време се появяват редица поети и писатели, които откриват нова страница в историята на духовната култура и литература на беларуския народ. На небосклона на беларуската литература, дълго време оставаща безмълвна и безименна, преживяваща в началото на двадесетото столетие период на ускорено развитие, почти едновременно изгряват техните три звезди. "Купала, Колас, Багданович се стремят не само да будят в своя народ съзнанието, че не са "по-лоши от другите" - пише беларуският учен-литературовед, академик Александър Адамович, изследвайки беларуската литература в контекста на световната класика (в сб. "Сравнительное изучение славянских литератур") - но разкриват неговите мисли и преживявания "на целия свят", откриват за човечеството една неизвестна част от него самото - Беларус" (Адамович 1973: 278).

Ако говорим за съвременната беларуска литература, то нейната история се побира в един век и едно десетилетие: едва в края на деветнадесети век зазвучават гласовете на Марцинкевич, Багушевич и Цьотка. Едва в началото на миналото столетие Янка Купала ще попита: какво искат беларусите - те, неграмотните и гладните? И ще отговори от тяхно име: искат едно - да ги наричат хора. Затова тази литература започва с бунтарска енергия, започва ярко, внушително с Купала, с Колас, с Багданович и е стон, протест, зов, вик за свобода.

Родоначалниците на новата беларуска литература: Янка Купала, Якуб Колас, Максим Багданович, стоят редом един до друг, а творчеството им е най-високият израз на духовната мощ и на огромните творчески сили на народа, осъзнаващ себе си като такъв. Янка Купала, а редом с него Якуб Колас и Максим Багданович съумяват да направят възможно и неоспоримо присъствието на беларуското художествено слово в духовната култура на двадесети век. Те изработват такава национална интонационна откровеност на родната поезия, че гласовете им се отпечатват в слуха на Времето.

Тримата започват да творят тогава, когато Беларус е Северозападна губерния на Руската империя и беларуският език е забранен с императорски указ (от 1840 г.), затова създават първите си произведения не на родния си език: Купала започва да пише на полски език, Колас пробва силите си в литературата на руски, а Багданович пише на руски и украински. Но независимо от това именно те полагат фундамента на съвременния литературен беларуски език.

Талантът на Купала, Колас и Багданович, наречени от Симеон Владимиров "Светата троица на беларуската литература", е многостранен. И тримата не са само поети, всеки един от тях плодотворно и усърдно се труди в сферата на художествения превод (най-вече от руски, украински и полски, а Багданович превежда антични, европейски и световни поетични образци) и с това обогатяват кръгозора на собствената си литература. Янка Купала е автор на ярки публицистични статии, а с комедията си "Павлинка" поставя началото на драматургията. Якуб Колас създава епоса със своята поема "Нова земя" - "енциклопедия на беларуския народен живот", и почти няма прозаичен жанр, в който той да не е написал поне едно значително произведение, той е автор и на първата трилогия - "На кръстопът". Максим Багданович е не само поет експериментатор, виртуозно доказал богатите възможности на родния език (написвайки първите хекзаметри, верлибри, рондо, триолети, пентаметри и пр.), но той е и проницателен литературен критик, теоретик и историк на беларуската литература.

Именно те - "Купала, Колас и Багданович - са поетическият триъгълник, всеки връх на който указва към бъдещето и го проектира. Те са трите измерения, върху които е построен светът на нашата литература. Те са основа на основите и начало на всички начала. Ето защо ние винаги ще се връщаме към тях тримата, нашите Песняри (народни поети). Ще се връщаме, за да вървим напред. Да вървим напред - това е също техен завет към новите сеятели на родната литературна нива". Така оценява делото на беларуските Песняри техният талантлив приемник Михас Стралцов, автор на удивителни литературно-критически есета, класически по художествената сила на въздействието си разкази и повести, изпълнена с тънък лиризъм и философски реминисценции поезия.

На същото мнение е и българският поет Найден Вълчев, познавач и преводач на беларуската поезия, удостоен с най-високата награда на Беларус, медала Франциск Скарина: "Тримата от "могъщия триптих" не слизат от читанките и христоматиите, след тях дойдоха другите, следващите... с тревогите и въпросите на времето, на идващите времена. Но след тях. След тримата."

Има нещо наистина удивително в това, че на небосклона на беларуската литература изгряват почти едновременно три звезди от първа величина:

• през 1905 година Иван Доминикович Луцевич публикува своето първо стихотворение "Мужик", подписано с псевдонима "Янка Купала" (в. "Северо-западный край", 15 май);

• през 1906 година неизвестният селски учител Константин Михайлович Мицкевич става Якуб Колас след излизането на стихотворението "Край мой роден" (първият брой на в. "Наша доля");

• през 1907 година е публикуван алегорическият разказ "Музикант" на Максим Багданович, неговият литературен дебют.

Те са живата връзка на две епохи - Възраждането на националното самосъзнание и следреволюционното време. Връзка не само тясно литературна, но и на всеобхватна духовна традиция. Като художници от възрожденски тип беларуските поети мислят в подчертано народностни категории. Те се стремят да изразят не толкова сърцето на отделния човек, колкото копнежите на целия народ. В пъстрото многообразие на живота тримата поети търсят преди всичко големите национално-исторически обобщения.

Янка Купала, Якуб Колас и Максим Багданович съумяват да направят неоспоримо присъствието на беларуската литература в духовната съкровищница на двайсетия век, да маркират нейното собствено пространство в световната класика. След тях вече никой няма да може да каже: няма такава нация на света.

Има такава нация - беларуси, и има такава държава - Беларус, защото тя е родила и откърмила такива ярки поети като Янка Купала, Якуб Колас и Максим Багданович.

* * *

Литературната рецепция е явление международно и многоаспектно, без което е невъзможно изучаването на световния литературен процес. Като област от сравнителното литературознание тя превръща духовната култура на един народ в достижение на другите народи, приобщава широк читателски кръг към произведенията на световната литература, стимулира общонационалното литературно развитие - от една страна, а от друга - формира глобалното световно пространство.

Днес вниманието на изследователите се акцентира не само върху проникването, разпространяването и усвояването на една отделна литература, на един отделен автор, едно произведение в друга езикова среда, но и на това, как литературната рецепция, приобщавайки широката читателска аудитория към произведенията на световната литература, формира общата картина на съвременните естетически търсения (открития). Огромна е ролята на творческото общуване между народите в движението на националната естетическа мисъл към върховите явления на световната литература.

Самото изследване на литературната рецепция е невъзможно без анализ на художествения превод, който изнася произведението извън пределите на създалата го национална култура и включва в достиженията на другите народи в собствената национална култура. Художественият превод като средство за развитието на всяка една национална култура и като мощен фактор в развитието на културните процеси се явява един от най-важните аспекти на литературното взаимодействие.

Изучаването на процесите на взаимовлияние и сближаване на литературите диктува необходимостта от изследвания не само от общ характер. Взаимоотношенията между славянските литератури, в това число и беларуско-българските литературни връзки, представляват особено звено сред многообразните и плодотворни взаимоотношения между народите.

Нашите две литератури като част от световните естетически открития непрекъснато търсят възможности за взаимодействие. Художествените ценности на българската национална култура проникват все по-дълбоко в Беларус, а най-добрите културни постижения на беларуския народ намират своя отзвук в България. А когато една литература прониква в друга и става част от самия литературен процес, тогава възниква необходимостта от изучаване на многообразните аспекти на взаимодействията им.

Едно от актуалните направления на интеграцията в световното културно пространство представляват беларуско-българските литературни взаимоотношения, и в частност, българската рецепция на творчеството на Янка Купала, Якуб Колас и Максим Багданович. И именно изследването на българските преводи в художествената дифузия на литературните взаимодействия прави възможно осмислянето на поетическото присъствие на беларуските класици в българската литература като перспективен стимул в по-нататъшното развитие на нашите културни взаимовръзки.

Започвайки своя разказ за българската рецепция на творчеството на тримата големи беларуски поети, непременно трябва да се подчертае, че тя не е явление изолирано и случайно.

Началото на рецепцията на старобългарската култура по беларуските земи може да се открие още в Х век, намерила своето продължение в дейността на възпитаниците на Търновската школа Киприан и Григорий Цамблак. В края на ХIV век, когато България попада под игото на Османската империя, много български книжовници намират убежище в други славянски страни. Сред тях са Киприан и Григорий Цамблак, които дълго време живеят и работят на територията на Беларус: Киприан е митрополит на Великото княжество Литовско (1375-1389 г.) и взема участие в създаването на "Троицката летопис"; Цамблак е митрополит Киевско-Литовски в Навогрудък (1415 г.), а после и във Вилно. Тяхната дейност се явява продължение на българската рецепция по беларуските земи.

Корените на българската рецепция на беларуската литература трябва да търсим в общността на произхода и родството на езиците, близостта на историческите ни съдби. Дружбата между българския и беларуския народи се основава не само на многовековната славянска общност. По времето, когато започва своята дейност Апостола на свободата Васил Левски, пробуждащ с думи и дела надеждата и вярата в освобождението, в това, че ще имаме "едно знаме, на което ще пише - Чиста и свята република", Кастус Калиновски организира беларуския, полския и литовския народи на борба против самодържавието, на борба за национална и социална свобода. Беларуският поет, преводач и познавач на българската литература, култура и история, Нил Семьонович Гилевич в стихотворението си "На българския брат" пише:

Брате мой!
В тебе клокочи на Левски кръвта.
В мене кръвта на Кастус Калиновски гори...
Ний сме наследници техни. Пред нас е света.
Идем прегърнати. Срещат ни ясни зори.
Брате мой!
В мене
Клокочи на Левски кръвта!
В тебе
Кръвта на Кастус Калиновски гори!

От друга страна, корените на българската рецепция в беларуската можем да открием в произведенията на беларуските просветители Франциск Скарина, Симон Будни, Василий Цяпински, Симон Полацки, Кирила Турауски, добре познати в България; в "Грамматіка словенска" на Лаврентий Зизания, и "Грамматики славенские правильное сунтагма по тщанием многогрешного мниха Мелетия Смотринского", многократно преписвани на български език.

Рецепцията на творчеството на Янка Купала, Якуб Колас и Максим Багданович се явява продължение на тези древни традиции, идващи още от Х-ХIV век, на нов етап от историческото развитие на двата славянски народа.

Говорейки за връзката на беларуските класици с България, с българската литература, трябва да отбележим и факта, че в творчеството на Янка Купала има няколко стихотворения, посветени на балканските славяни, в това число, и на българите. Под впечатлението на Балканската война в 1912 година той пише "Отнетият край" и "Във великия свят", където призовава своя народ да погледне към братята си по кръв, да се поучи от тях. Същата година той публикува написаната две години по-рано символико-алегорична поема "Сън на молилата", в която изстрадалият до отчаяние народ в революционната борба търси начини и средства да осъществи своите социални и национални надежди.

В заключителната сцена един от централните герои в поемата "Сън на молилата", вече с богат жизнен опит, поглежда в бъдещето като пророк: разпалвайки в сърцата на хората стремеж към борба за народната правда, той вижда образа на "славния рицар", който "ще доплува от Дунава с княгинята" и у народа ще се "зароди желанието за правдив и свободен живот".

В началото на двадесети век, когато Я. Купала пише поемата си, у беларуския народ все още живеят спомените от Руско-турската война, в която вземат участие и много беларуси. За войната, която там, зад Дунава, е донеса "правдив и свободен живот" на братята по кръв и дух. И до днес в беларуските села се пеят песни "за Дунава" и за "момчетата от Бяла Рус", за похода през Балкана, за героическата обсада на Плевен, за Шипка и за "славната река Дунав". Вероятно затова образите на "славния рицар" и "княгинята", легендарните посланици на надеждата, въплъщават не само авторския идеал за национална и социална свобода, но и своеобразния му призив към борба за свобода.

В историята на българското народно-освободително движение се откроява името на Райна Княгиня, извезала на знамето заветните думи: "Свобода или смърт" и станала жива легенда. Не е изключено, че нейното име, нейния подвиг - символ на родолюбие, известни на беларуския поет, са послужили за първообраз на героинята.

Логиката на сложната образно-алегорическа поетика и легендарните романтически образи символи достигат своята кулминация в поантата: в края на творбата всички запяват песента за "Свободния Дунав". Поетиката на Я. Купала, от една страна, е тясно свързана с беларуския фолклор, а от друга - продължава започнатата още от Ф. Багушевич и Дунин-Марцинкевич литературна традиция - обръщение към историята на българския народ като пример за подражание и стимул към борба за нов живот.

В предисловията към сборника си "Свирка беларуска" Франциск Багушевич споделя радостта за "малката България", която "има свои писани и печатни книги и вестници" (мае па свойму пісаныя і друкованныя кніжкі і газеты) и подканва беларусите да последват примера й.

В поемата си "Славяни от ХIХ столетие" Дунин-Марцинкевич създава романтически образ на българина еничар Кизрали като един храбър народен герой, притежаващ изключителните качества на фолклорните юнаци. Той с ненавист отхвърля възможността да живее богато и спокойно при турците и се присъединява към армията на сръбския княз Милош в борбата срещу поробителите.

А в композиционата тъкан на поемата Дунин-Марцинкевич вплита лирическо отстъпление - "Песен за Дунав", където в духа на народно-песенната традиция непосредствено се обръща към реката, станала поетически символ на славянското единство.

Творчеството на беларуските класици е близко по своя дух за нас, българите. Един от първите им преводачи, поетът Ангел Тодоров, пише, че "името на народния за Беларус Янка Купала става известно на демократичната българска интелигенция още в 1910 година, веднага след излизането на сборника му "Гуслар".

"Аз помня - пише той - как в 1939 година в София на литературна вечер една студентка с ентусиазъм чете на беларуски език стихотворението на Янка Купала "Дзень добры, Масква, як вясна маладая..." ("Добър ден, Москва, като пролет млада...". Нашите езици са близки, близки са нашите сърца, затова всички разбираха купаловското слово, и му аплодираха бурно".

Янка Купала, Якуб Колас и Максим Багданович идват в литературата с великата мисия да разкажат на целия свят за трудната историческа съдба на своя народ, да разкрият многострадалната му душа. Те стават изразители на съкровеното желание на угнетените беларуси "людзьмі звацца" (да бъдат наричани хора), нещо така разбираемо и за нас, българите, преминали през чуждото робство. Може би затова без превод, набран с латински шрифт, Купаловият сборник "Гуслар", пробуждащ националното самосъзнание на беларусите, минавайки през кордона на цензурата и държавните граници, намира своите почитатели и в България.

През 20-30-те години започва запознаването на българския читател с беларуската литература. Творчеството на Я. Купала, Я. Колас, М. Багданович, Цьотка, Ц. Гартни, Зм. Бядуля, М. Чарот, А. Александрович, У. А. Дудара, К. Крапива интересува българските литератори, привлича вниманието на българската общественост.

Първият разговор за беларуската литература е започнат в списание "Наковалня" (1925-1933) и вестник "Работнически литературен фронт" ("РЛФ", 1923-1934): в своите материали "Културата на Съветска Белорусия" и "Съвременната беларуска литература", публикувани в сп. "Наковалня", беларуският изследовател Дмитрий Снежко отделя значително място за творчеството на Я. Купала и Я. Колас (Снежко 1928; 1929: 4); Александър Балабанов в статията си "Съветският писател работи" пише за новата поема на Я. Купала "Над река Ареса" (Балабанов 1933: 4), а в рубриката "Литературни новини от СССР - Хроника на беларуската литература" същият вестник резюмира творческите планове на беларуския поет (Литературни 1934: 4).

Българската енциклопедия от 1936 година включва статии "Янка Купала" и "Якуб Колас", в които се говори за произведенията им: "Сън на кургане", "Павлинка", "Тукашен", "Тарасова доля", "Над река Ареса" на Я. Купала; "Нова земя", "Симон музикантът", "На просторите житейски", "Антос Лата" на Я. Колас (Данчов, Данчов 1936: 346).

Така за сравнително кратък период от време в България излизат доста публикации, отразяващи живота и творчеството на беларуските класици и създават първото впечатление за литературата на славянския народ.

Макар по думите на А. Тодоров името на Купала да е известно от началото на миналия век, първият български превод е публикуван тридесет години по-късно. Поклонникът на руската класическа поезия Младен Исаев превежда от руски стихотворението на Я. Купала "Алеся" в 1940 година.

Оттогава започват да се публикуват преводи на техни произведения в периодичния печат, в отделни сборници, в антологиите: "Росица" (1940), "Славянски поети" (1946), "Поезия на труда" (1947), Жената в социалистическите страни" (1951), "Природа" (1954), "Поезия на победата" (1955); два пъти Купаловата "Вечарынка" звучи на български (в превод на И. Ведрин - в. "Кооперативна младеж", 1947, № 3, и в превод на И. Добрев - в. "За кооперативно земеделие", 1957, № 159); издателство "Народна култура" издава първото самостоятелно издание на стихотворението на Я. Купала "Хлопчык і лётчык" ("Момче и летец", 1953) в превод на Д. Статков.

Но фактически с появата на сборниците с избрани творби на Янка Купала (1962а) и Якуб Колас (1962а) започва истинското запознаване на българския читател с неповторимия поетичен свят на тези певци на беларуската земя, с философията и психологията на техните лирически герои.

Основните трудности, които българските преводачи срещат (за първи път превеждайки от беларуски, а не от руски език), са свързани с несъответствието на изобразената в оригиналите действителност: живота на хората, бита, пейзажа - с живота и природните условия в България, задълбочените познания за всичко това е задължително условие за предаване богатствата на реалното съдържание на оригинала. Многообразните и многослойни художествени образи, ярко изразеният национален колорит, тясната връзка с фолклора, така характерни за поезията на Янка Купала и Якуб Колас, създават прегради, които само някои преводачи успяват да преодолеят напълно.

Често емоционалната значимост на някоя дума е във връзка с важна социална роля на обозначено явление или предмет в рамките на националната култура. Сложността на адекватното пресъздаване в такива случаи е свързана с тъй наречената културна информация, която отпраща към социалния опит на народа, на чийто език се превежда. Преводачът трябва да борави с двете нива на информация и като има предвид различията в националните култури да съхрани еквивалентността на образната информация, заложена в оригинала.

Сред трудностите в превода на беларуската класика особено място заемат "реалиите": предмети от бита, понятия и явления от историята, географията и културата на дадена страна и техните наименования, които разкриват специфични образи и представи, отразили в себе си социално-историческия опит на народа, неговите нрави и обичаи и придават на творбата национална неповторимост. Като правило те нямат точни еквиваленти (съответствия) в друг език и затова се изисква особен подход при превода, а сложността в предаването на реалиите е свързана преди всичко с възсъздаването на националния колорит.

Преводачите Андрей Германов, Найден Вълчев, Иван Давидков, Христо Берберов, Любен Прангов (Любенов), Първан Стефанов превеждат от беларуски, което, без съмнение, повишава качеството на българските преводи, както и цялостното възприятие и усвояване на беларуската класика в България. Анализирайки българските преводи, можем да забележим, че в поетическия превод "непреводимите" в текстуален план реалии се свързват с цялостния художествен обем и в общия му контекст отделните думи се съчетават и "кристализират" в нещо неизмеримо по-значимо, отколкото са сами по себе си. Попадайки в образната стихия, думите се "наелектризират", установяват връзка с цялото, и тогава се ражда изкуството на поетическия превод.

Така "невъзможното" в превода (и особено, "реалиите") става възможно, в мащабите на цялото произведение, а своеобразното и специфическото говори не за непреводимостта на произведението, носещо тези черти, а за творческото майсторство на преводача, което се потвърждава в най-добри постижения на нашите преводачи, намерили своето място и в следващите издания на творбите на беларуските класици в България (1982, 2002, 2007).

С двата сборника с избрани стихотворения на Я. Купала и Я. Колас започва рецепцията на тяхното творчество в България и първото съприкосновение на българите с душата на Беларус.

Година по-късно издателството "Народна култура" публикува трилогията на Якуб Колас "На росстанях" ("На кръстопът" в превод на К. Георгиев, 1963). А антологията "Белоруски разкази" (1968) започва с неговите разкази "Дебел дънер" и "Недостъпният" в превод на талантливия преводач от беларуски Христо Берберов, съумял да пресъздаде неповторимото своеобразие на такива различни писатели като Якуб Колас, Ядвигин Ша, Цишка Гартни, Кузма Чорни, Янка Брил, Уладзимир Караткевич, Михас Стралцов и др. Встъпителното слово принадлежи на Валентина Кулешова и Алес Адамович.

В началото на седемдесетте години на миналия век българският поет, писател и публицист Стефан Поптонев става първооткривател на беларуската тематика у нас със своята "Белорусия - бяла балада" (1971), първата българска книга, изцяло посветена на Беларус. Тя, както и последвалите я поетични сборници "Брези, аз оставам ваш пленник" (1972) и "Белоруска есен" (1982а) са посрещнати с голям интерес и нееднократно преиздавани и в България, и в Беларус.

В "беларуските" книги на Ст. Поптонев, както и в книгата на Найден Вълчев "Белоруската бреза" (1978) българските писатели отделят значително място на беларуските класици - "истинските основоположници на литературата. Нито единия по-рано от другия, нито единия повече, а другия по-малко. Двамата - едновременно, еднакво" (Вълчев 1978: 105).

Българският учен-литературовед Георги Вълчев в статията си "Българи и беларуси в литературни контакти" пише за възхода на "съзвездието от тримата поети: Янки Купала, Якуб Колас и Максим Багданович", подчертавайки огромното им значение за развитието на беларуската литература: "С ранната зрялост на Лермонтов, със завидна ерудиция и безупречен вкус Багданович превежда антични, европейски и световни поетични образци, за да докаже (и доказва!) възможностите на родния език. Той не съчетава както Колас разнородни поетични и епични компоненти, но изящният му стих, с благородна мисъл и емоционална свежест, няма прецедент. Купала, Колас и Багданович, а след тях, или по-точно заедно с тях, беларуските поети и писатели от 20-те и 30-те години са искали да видят родната литература равноправна в семейството на другите славянски и неславянски литератури" (Вълчев 1971а: 45).

Продължение на българската рецепция стават преводните сборници на беларуските поети: Пятрус Броука (1963), Аркадз Кулешов (1963), Максим Танк (1964), Пимен Панченка (1965), Нил Гилевич (1968), Анатол Вялюгин (1974), Ригор Барадулин (1982), Алес Рязанов (1999), Евгения Янищиц (2000), Сергей Законникав (2002), Волга Ипатава (2002), които разширяват представите ни за историята и културата на Беларус, за беларуската литературна традиция.

Най-значителното събитие от осемдесетте години на миналия век е солидният сборник "Янка Купала. Якуб Колас. Избрани творби" от серията Световна класика на издателство "Народна култура" (1982). Встъпителната статия на съставителя Симеон Владимиров "Време на зрелост" за първи път разглежда творчеството на беларуските класици като част от цялостния литературен процес. Тяхното творчество е свързано с невидими нишки с времето на Микола Гусоуски и Франциск Скарина, с времето на Великото литовско княжество, с този активен литературен и културен живот на беларуски език, започнал в четиринадесети век и продължил няколко столетия.

"С Янка Купала и Якуб Колас настъпва времето на зрелостта в беларуската литература, когато тя стига до всички основни страни на националния живот и овладява всички средства, с които може да отрази сложността на този живот. Творчеството на двамата поети и писатели е вече познато на българските читатели от две малки книжки избрани стихове в библиотека "Съветски поети" (1962) и от превода на трилогията "На кръстопът", направен преди двайсет години. Разбира се, това беше само частица от тяхното значително по обем творчество. Настоящият сборник има желание да покаже двамата класици на беларуската литература по-широко, макар и непълно, за да обогати представите на българските читатели за беларуската литература." (Владимиров 1982: 17).

Езикът като комплекс от изразни средства е основният материал за изграждане на поетическите образи (както в оригинала, така и в превода), а думата е първият знак за неговото създаване и поетът преводач трябва на "улови", да открие в оригинала думата символ, думата магнит, способна от своя страна да привлече към себе си цялата асоциативна верига от образи.

Материалната, текстовата страна на образа не изчерпва неговата художествена същност, в процеса на възсъздаването му преводачът, "материализирайки" го, има право да импровизира: да търси друга словесна форма, да използва други думи (не само функционално адекватни на изходния език), но като съблюдава неговите художествени параметри и не нарушава съдържателния му обем.

Там, където преводачите игнорират сложната йерархия в художествената система на оригинала и не отчитат факта, че художественият обем е значително по-широк от семантическия израз, те не успяват да пресъздадат символико-алегорическата конотация на Купаловите и коласовките образи метафори, идващи от дълбочините на фолклора.

И тук различието на езиковите и поетическите култури, конкретно-историческите условия и пр. застават пред преводачите като митологическите Сцила и Харибда. И само находчивият, мислещият преводач успява да преодолее това препятствие и да реши сложните задачи на възсъздаването, да приеме вярното решение: кое по силата на обективни причини той не може да пресътвори на родния си език и кое няма право да пропусне.

Намирайки творчески изход от положението, компенсирайки неизбежните (именно неизбежните!) загуби, преводачът е способен да премине през тесния пролив между Сцила и Харибда, да пресъздаде художествения обем на оригинала и да го пренесе на другия бряг, на брега на своята литература. Като спазват законите на "етиката на художествения превод", българските преводачи в своите най-добри постижения успяват да компенсират неизбежните (именно "неизбежните!) загуби и да пресъздадат художествения обем на оригинала. Те се стремят да възсъздадат епохата, в която са творили и която са изобразили беларуските поети, но така, че преведеното произведение да звучи приемливо за съвременния български читател; да предадат индивидуалния стил на беларуските поети, своеобразието на художествено-поетическия им маниер и в същото време - да не се отклонят от собствената си национално-литературна традиция; да използват ресурсите на своята поетическа култура и своя език (и своя художествен талант!) за създаването на адекватен превод, тоест художествено равноценен по отношение на оригинала.

Като преодоляват трудностите, "подводните камъни и рифове" (макар и не винаги с еднакъв успех), преводачите съумяват да открият най-важното: да усвоят естетическото отношение на автора към действителността и чрез талантлива интерпретация да му дадат нов литературен живот и да го направят част от българската литература.

Андрей Германов, Найден Вълчев, Иван Давидков, Любен Прангов (Любенов), Христо Бepбepoв, Никола Инджов и Първан Стефанов представят на българските читатели такива великолепни преводи като: "Мужик" ("Мужык"), "Кукувица кукала..." ("А зязюля кукавала..."), "Жетварка" ("Жняя"), "Две тополи" ("Дзве таполі"), "Към слънцето" ("К сонцу"), "Над Иматра" ("Над Іматрай"), "Кой иде там?" ("А хто там ідзе?") на Янка Купала; "Пролет" ("Вясна"), "Три желания" ("Тры жаданні"), "Свети Ян" ("Святы Ян"), "Гласът на земята" ("Голас зямлі"), "Симон музикантът" ("Сымон-музыка") на Якуб Колас.

В този сборник влизат петдесет и два нови поетически превода: шестнадесет стихотворения в превод на Найден Вълчев; поемите "Яна і я" ("Тя и аз") и "Адвечная песеня" ("Вечна песен") на Янка Купала в превод на Христо Попов; тридесет и четири стихотворения на Янка Купала и Якуб Колас, преведени от Янко Димов.

Превеждайки поемата "Яна і я" ("Тя и аз"), съблюдавайки законите на поетичната архитектоника, често изменяйки не само речниковия фонд, граматическите форми на оригинала, Христо Попов успява да пресъздаде ритъма му. За да се приближи максимално до звученето на оригинала, той си позволява допълнителни паузи. По този начин адекватно пресъздава развитието на фабулата, празничността на труда и импресионистичната яркост на тази "камерна и в същото време епическа" поема за любовта. Като следва автора от най-интимните чувства до неговите дълбоки и проникновени разсъждения за човешкото щастие, пресъздавайки поемата на български език, преводачът въплъщава звуците и линиите, образите и метафорите, тънкия лиризъм, нежността на чувствата на "беларуските Дафнис и Хлоя" (изключително сполучливо сравнение, дадено от преводача). Така българската интерпретация на Христо Попов пресъздава Купаловата поема като истински "химн на любовта и труда" според С. Русакиев, "езически дързък химн на щастието..." според Ул. Караткевич.

Като осъзнава, че музиката в поезията, целият арсенал на тропиката, както и всички останали изобразителни средства имат важно значение, Христо Попов пресъздава и богатството на поетическия свят на поемата - "Адвечная песня" ("Вечна песен"), и общото благозвучие на оригинала, старае се да подбере рими, характерни за българската поетическа система, за която е по-характерно римуването на разнородни части на речта, съхранява даже вътрестрофните рими, тяхното местонахождение. Поетът преводач се освобождава от сляпото подражание на текста на оригинала и всички танталови мъки в процеса на преодоляване на езиковото съпротивление остават извън обсега на читателското полезрение, в окончателния вариант на неговата интерпретация няма даже сянка от преводаческите му усилия. Действително, по своеобразен начин предава смисъла на авторския израз "зажывем па-сваему" ("ще заживеем посвоему") - "с теб двамина до амина", като подбира ярък фолклорно-разговорен еквивалент, характерното за българите пожелание за дълъг съвместен живот. Но Христо Попов се интересува не от повърхностния пласт на текста, а от вътрешния смисъл на поемата, станала поетическа енциклопедия на беларуския селски живот, и убедително разкрива философията на Купала, разсъждава заедно с него за сложните проблеми на битието, за вечния кръговрат на живота, превъплъщавайки широкия комплекс от мисли и преживявания, символиката и асоциациите, разнообразието и контрастите на поетическата тъкан на това класическо произведение.

"Радостта от общуването със света на беларуската поезия" (Христо Попов) поражда радостта от творческия труд и помага на преводача: "да се вживее в този нов национален свят"; да достигне съответната емоционалност; да постигне еквивалентност на звуковата хармония на оригинала; да компенсира по-забавената, "по-епичната" интонация на беларуската реч, а също така и непреводимия от фонетична гледна точка беларуски звук "ў", който забавя, удължава звуковата продължителност като "вписва" в превода си думи, свързани с Купаловата художествено-образна система, които непринудено влизат във връзка с останалите и възстановяват на семантично и емоционално-експресивно ниво всички извивки на съдържанието и формата на оригинала.

Поетическият превод, както и оригиналната поезия имат своя "психология на творчеството", свой "кодекс" от закони. Пристъпвайки към превода, "въоръжен" с всички необходими знания на "учен-изследовател" (Н. А. Добролюбов), Янко Димов навлиза не само в индивидуалния свят на превежданите автори, но и в тъканта на поетическите им произведения, "непрекъснато" открива характерните черти на творчеството им и "вътре" в себе си "отново създава поетическия им портрет", не "препарира" чуждите думи, а внимателно пресъздава поетическото своеобразие на оригиналите, съхранявайки изразните им особености.

Собствената му поетическа практика помага на Янко Димов да подчини Купаловата поезия на законите на българския език. И като поет, той съзнава, че създаването на всяко художествено произведение е свързано с чувствата и преживяванията на автора, родили магията на творчеството. Българският преводач уверено улавя и художествено равноценно пресъздава чрез средствата на родния си език образния ток на повествованието, наелектризира словесния материал и го ориентира в нужното направление; търси и намира адекватност не в лексическото или морфологическото съответствие, а в цялостното поетическо възприятие и прави своите замени достатъчно внимателно "добавя, без нищо да прибавя" (Митин 1981: 192-216).

Напълно осъзнавайки вложения в оригинала смисъл, той с необходимата творческа смелост преодолява трудностите в пресъздаването на неговото своеобразие, като не подчинява родния си език на чуждоезикови закони и не преоблича своя превод в специфични национални одежди, а напротив - преодолява условните фигури на чуждия език и постига трудно достижимата, но не невъзможна максимална близост до художествената структура на оригинала.

Така Я. Димов и Хр. Попов откриват света на беларуската поезия и възпроизвеждат със струните на собствената си душа най-точните нюанси на ритъма и интонацията. Способността им да проникнат във вътрешния мир, в същността на поетическото наследство на Я. Купала и Я. Колас им позволява да стъпят върху най-добрите традиции на предшествениците си. Затова те се отказват от копирането на текста, от занаятчийското подобострастие и пренасят в своя превод не само текста на оригинала, но и всички изобразителни средства. Те успяват да почувстват Купаловата и Коласовата многозвучност и да предадат чрез българското поетическо слово ритмическата конструкция на беларуската поезия.

Главната функция на художествения превод като основно средство за осъществяване на рецепцията, разкриваща нови степени в развитието на културните взаимодействия на нашите два народа се задълбочава именно чрез това издание (Купала, Колас 1982) на беларуските класици у нас. Aко преводите, включени в първите издания, разкриват Купала и Колас преди всичко като поети на социалното и националното самосъзнание на беларусите, то самият избор на произведения за новите преводи красноречиво говори, че диапазонът на преводаческите им интереси е значително по-широк. Съвместната работа на съставителя и преводачите се характеризира със стремеж към проникване в богатата на нюанси Купалова и Коласова поезия, към разкриване на музикалната им палитра, дълбочината на философските и естетическите им възгледи.

Това дава основание да кажем, че както с творчеството на Янка Купала, Якуб Колас и Максим Багданович настъпва времето на "зрелостта в беларуската литература", така със сборника "Янка Купала. Якуб Колас. Избрани творби" настъпва "времето на зрелостта" на българската им рецепция.

През 1984 година издателство "Народна култура" публикува и първия самостоятелен български сборник на Максим Багданович - "Златни струни", в превод на Христо Попов.

Творец, озарен с божествената искра на таланта, Максим Багданович възприема поезията като огромна духовна сила, призвана да повдига и разрешава най-актуалните граждански и човешки проблеми, да пробужда съзнанието на хората, да облагородява душите им по пътя на съвършенството. Неговата поезия е изпълнена със звучащи строфи, някаква нова, гениална комбинация от думи, покоряващи със своята красота, впечатляващо емоционално богатство и удивително пластични метафори, а музикалността на интонациите е омагьосваща.

Пред "загадката" на поета Максим Багданович, една от най-величествените и най-трагическите личности в историята на беларуската култура, преводачът сякаш се стъписва, затруднявайки се да пресъздаде нейното очарование, хармонията на смисловите образи и музиката на стиха, смисъла на поетическото послание, движенията на сложната човешка душа, особено когато чувствата са едва набелязани.

Но не и роденият поет преводач Христо Попов!

Той успява да пресъздаде достоверно и убедително великолепието на много поетични шедьоври на Максим Багданович: "Слуцките тъкачки", "Тихи са ми, тъмни, черни като въглен стиховете...", "Лека нощ, лъчезарни зарици!", "Не ще си вечно жив, човек", "Сонет" (на А. Пагодин), "Свещта запалена сияе...", " Пентаметри", "Триолет", "Бих искал да се срещна с Вас на улицата...".

Неговото изпълнение на "Над избухнал пух на вишни" предава удивителната музикалност, постигната от Багданович, великолепната "игра" на звуците, скрита в звуковата оркестровка на стиха, в последователните звукоредове и техните съчетания. Всичко това създава усещането за всеобемното присъствие на централния образ, главното действащо лице - Музиката, и в българския превод се осъществява призивът на Верлен: "Музиката преди всичко".

Магията на музиката, поетичното дихание, хармонията между естетиката на образа и полифоничността на звуковото му въплъщение

В такива стихове винаги е страшно да се предаде само смисъла и да се изпусне това, което е сътворило вдъхновението, тайнственото им очарование - хармонията на смисловия образ и звучащата строфа.

Не всеки преводач би се осмелил да пристъпи към превъплъщаването на такава творба като "Романс" (кротко Венера изгря над земята) на М. Багданович, станало символ на възвишената любов, химн на беларуската национална душевност, поетическа светиня на беларусите.

За това е необходимо не само смелост и зряло творческо майсторство, но и съвършено особената дарба на интерпретатор, способност за проникване в същността на друга национална култура, друга човешка душа и умение да постигнеш, съхраниш и превъплътиш "магията" на словото. Звучи на български "Романс" на Максим Багданович: вълнуващо и възвишено, светло и тъжно звуците на романса се издигат и замират, сякаш душите на влюбените като тържествен хорал се понасят високо в Небето. И замират. И се сливаш с магията на музиката, изпълваща тази виртуозна творба.

Във встъпителното слово към сборника "Двойният живот на Максим Багданович" българският беларусовед и преводач Симеон Владимиров, представяйки на своя читател творчеството на големия беларуски поет, констатира: "У него (у М. Багданович - б.м., Р.С.) може да се открие нещо от нежността на Дебелянов, от чувството за обреченост на Димитър Бояджиев, но най-силно се налага сравнението с Гео Милев". Като сравнява Максим Багданович и Гео Милев, той подчертава, че повече от всичко ги сближава "реформаторската страст". Багданович мечтае за оня миг, когато беларуската литература ще поднесе своя дар "не само на своя народ, но и на световната култура". И той, "като Гео Милев, почти на същата възраст и по същото време превежда Верлен и Верхарн. Преводите му са равностойни на Гео-Милевите." (Владимиров 1984: 10).

Със своята неуморна и ентусиазирана дейност на познавач и ценител на беларуската литература, преводач и съставител на основните български издания Симеон Владимиров, до голяма степен определя и направлява беларуската литературна рецепция у нас през 80-те години на миналия век. Той задълбочено разглежда художествената специфика на Купала, Колас и Багданович както в контекста на беларуския, така и на световния литературен процес. Огромна е ролята му и във възпитанието на младите преводачи на беларуска поезия и проза. Под неговото ръководство се формира цяла школа отлични преводачи.

Основоположникът на българската академична русистика професор Симеон Русакиев въвежда в научно обръщение творчеството на Янка Купала във всичките му проявления. В научната си студия "Янка Купала - класик на беларуската литература" той пише за това, че Купала следва не само беларуската народно-песенна традиция, но и използва поетическия опит (Т. Шевченко, А. Колцов, Н. Некрасов, М. Горки): "И все пак - поезията на Янка Купала е индивидуално неповторима, със своя, свойствена само за нея, ласка към човека, голяма музикалност, буен и стремителен ритъм. Затова неговото творчество е забележително явление не само в беларуската и съветската, а и в световната поезия" (Русакиев 1982: 105).

Стефан Поптонев посвещава на столетието на Янка Купала и Якуб Колас две публикации в беларуската периодика: "Перш чым паехаць на Беларусь..." (Паптонеў 1982б: 9-10), "Навучыўся я слоў беларускіх ад маці" (Паптонеў 1982а: 9-10; 1982а: 14) и художествено-публицистическото си есе "Младостта на столетниците", напечатано в списание "Септември" (1982б: 233-242), в които изтъква живата актуалност на творчеството на двамата най-големи беларуски писатели, вечно младите песняри на Беларус.

Българският писател прави своя читател съпричастен към това, което пише. Скъпите за всеки беларус стихове от поемата на Якуб Колас "Нова земя": "Мой родны кут, як ты мне мілы, забыць" (Мой роден край, раздоли мили... Да ви забравя нямам сили!) му напомнят Вазовите стихове, близки до сърцето на всеки българин: "Питат ли ме де зората, ме й огряла първи път...".

Познавач на човешката душа и психологията на творческия процес, Ст. Поптонев изказва интересни мисли за своеобразието на Купала: "Той съзнателно, по пушкински, не усложнявал своите изразни средства, за да може да разговаря не със себе си, а със своя народ. И народът знае, че колкото и да отиде напред във времето, каквито и звездни синове да роди - Беларус винаги ще има часове и минути, когато ще остане насаме със себе си и ще може да протегне ръка към книжната лавица, за да вземе томче със стихове на Янка Купала" (Купала, Колас 1982: 237).

На този юбилей посвещават свои творби българските поети Андрей Германов, Стефан Поптонев, Стефан Стефанов, Найден Вълчев, литературоведи и преводачи, публикувани в беларуския и българския печат.

Румяна Евтимова, автор на първата дисертация, изучаваща беларуско-българските литературни връзки, пише за творчеството на Янка Купала и Якуб Колас: "Поетическата тоналност на купаловското творчество е богата на емоционални нюанси, многогласна, като самия живот. Ако в първите стихове емоционалната доминанта е болка, страдания, гняв против виновниците за безрадостната съдба на народа, то по-късно зазвучават бодри, оптимистични ноти на обновлението, радостта и надеждата. Оттук и представата за мястото на Я. Купала в беларуската литература и в духовния живот на Беларус се определя от активната му гражданска позиция" (Купала, Колас 1982: 13).

Георги Вълчев, член на Финландската литературна академия, нарича своето юбилейно слово "След Купала, през 60-70-те години". Анализирайки беларуския литературен процес през указания период, той подчертава голямото влияние на Купаловата традиция: "...у Купала активното единение на човека с природата става норма за човешка красота, на гражданска позиция. Поетите започват да говорят като истински интелигенти и в същото време - с гласа на своите предци. Даже в най-сложните поетически метафори и асоциации няма ни баналност, ни лекомислена описателност..." (Вылчаў 1982: 14).

"Така се случи, че почти в едно и също време аз открих тримата беларуски поети: Янка Купала, Якуб Колас и Максим Багданович, - пише българският им преводач Христо Попов. - Пред мен израсна един колкото нов, толкова и познат свят - света на беларуската поезия, събрал в себе си целия живот на народа с неговите страдания и мечти, с вечния копнеж за красота и щастие. Моето пътешествие в този неповторим свят започна наскоро, и дай Боже, да не свърши скоро..." (Папоў 1982: 18).

Започнатото пътешествие на Хр. Попов в света на беларуската поезия продължава. Две години след като пише тези думи, той публикува великолепните си преводи на творбите на Максим Багданович (1984), последвани от нови преводи на тримата беларуски класици в антологиите, публикувани през 2000, 2002 и 2007 година.

Цитираните по-горе изказвани на българските писатели, поети и преводачи, литературоведи и беларусоведи разкриват в детайли особеностите на самия процес на българската рецепция, т.е. как се възприема и усвоява творческото наследство на беларуските класици в българската литературна среда.

В своя доклад на международната научна конференция, посветена на 100-годишнината на беларуските поети професор Георги Германов изтъква, че сборниците с избрани творби на Янка Купала и Якуб Колас, публикувани през 1962 година, отдавна са станали "библиографска рядкост". Новото издание на български език е, от една страна, резултат "на възникналата необходимост" на българите да допълнят познанията си за литературата на братския народ, от друга - "неоспоримо доказателство за това, че започнатият път в културните и литературни връзки между беларуския и българския народ е верен".

Думите на професор Георги Германов за "укрепването и развитието" на съществуващата в тази област традиция потвърждават статиите, очерците и литературно-критическите бележки за творчеството на Я. Купала и Я. Колас в българския периодичен и научен печат, посветени на тази дата (Димов 1982а: 4; Захариева 1982: 11; Поптонев 1982б: 233-242; Русакиев 1982: 92-105; Станкевіч 1982б: 22-31, 1982в: 96-102; 1982г: 4-19) и специално проведената от автора на тези редове литературна анкета, в която са поместени изказванията на 17 български поети, писатели, преводачи и литературоведи: Младен Исаев, Ангел Тодоров, Камен Калчев, Асен Босев, Стефан Поптонев, Иван Давидков, Николай Христозов, Слав Хр. Караславов, Пенка Кънева, Румяна Евтимова, Георги Вълчев, Анатолий Чирков, Петър Незнакомов, Матей Шопкин, Любен Любенов, Христо Попов (Станкевіч 1982а: 4-19).

Всичко това определя неизменния интерес към беларуската класика у нас и потвърждава думите на Стефан Поптонев: "радостно е това, че колкото повече време минава, толкова повече расте интересът към личностите и творческото наследство на Янка Купала и Якуб Колас" (Паптонеў, 1982а: 10), а от 1984 година и на Максим Багданович.

Началото на 21. век открива нова страница в рецепцията на беларуската поезия в България. През 2000 г. излизат две интересни антологии. Първата е "Антология на беларуската поезия", двуезично издание, включващо най-добрите произведения на беларуската словесност, от Кирил Туровски, Микола Гусовски и Франциск Скарина до Виктор Шнип, Людмила Рублевска и Виктор Жибул. Сред тях са четири произведения на Купала: "Явар і каліна" ("Явор и калина"), "Песня мая" ("Моята песен") в превод на Ив. Давидков, "Мая малітва" ("Моята молитва") в превод на Я. Димов и поемата "Яна і я" ("Тя и аз") в превод на Хр. Попов; четири на Я. Колас - "Радныя вобразы" ("Родни простори") в превод на П. Стефанов, "Мой дом" ("Моят дом") в превод на Хр. Попов, "Тапаль" ("Топола") в превод на Ив. Давидков, "Лясам Беларусі" ("Горите на Беларус") в превод на Хр. Попов и шест творби на Максим Багданович - "Мои песни" ("Моите песни", "По-над белым пухом вішні" ("Под избухнал сняг от вишни.."), "Раманс" ("Кротко Венера изгря над земята"), "Даўно ужо телам я балею" ("Отдавна аз съм болен..."), "Я хотел бы встретится с Вами на улице" ("Бих искал да се срещна с Вас на улицата"), "Пагоня" ("Потеря") в превод на Христо Попов.

Корица на "Антология на беларуската поезия" (2000)

В предисловието Румяна Евтимова отбелязва следното: "Купала, а редом с него Колас и Багданович съумяват да направят възможно и неоспоримо присъствието на беларуското художествено слово в духовната култура на ХХ век. Те изработват такава национална интонационна откровеност на родната поезия, че гласовете им се отпечатват в слуха на Времето. Беларуската поезия се случва, създава си собствено пространство, където съществено място заема фигурата на Певеца" (Евтимова 2000: 8).

Втората антология - четиридесетгодишната равносметка на поета-преводач Найден Вълчев, справедливо наречен "първа цигулка в оркестъра на българските преводачи на беларуска поезия" от Нил Гилевич, "Белоруската моя тетрадка", включва шестдесет беларуски поети. Н. Вълчев е събрал най-доброто от това, което "е срещнал, открил и съпреживял в беларуската поезия" и сред него са осемнадесет произведения на Янка Купала, петнадесет на Якуб Колас и четиринадесет на Максим Багданович.

Корица на книгата "Белоруската моя тетрадка", Найден Вълчев

В началото на новото хилядолетие Стефан Поптонев издава книгата си "Беларус - бяла балада. Каквато я видях и преживях" (2000), която не е просто "второ допълнено" издание на написаната преди 30 години книга и наречена от професор Симеон Хаджикосев "една от най-интересните книги за Съветския съюз, написана в България". Новата му книга представлява размисъл за духа на един народ, близък по историческа съдба и народопсихология до нашия, в който съдбата на Беларус се преплита със съдбата на България. Книгата е размисъл за това как един българин е "видял" и "преживял" със сърцето си Беларус.

Корица на книгата "Беларус - бяла балада", Стефан Поптонев

Дистанцията на времето като през сито отсява най-ценното, съпоставя го с днешния ден и го превръща в художествени образи. Авторската рефлексия, така характерна за писателя, го кара отново и отново да се "[в]ръща - когато пристига. Да пристига - когато се връща" (Поптонев 2003: 341). И в тези негови "завръщания", както и във всички беларуски книги на Стефан Поптонев, неизменно присъстват народните поети на Беларус - Янка Купала и Якуб Колас.

Сборникът "Могъщият триптих. Избрани стихове от беларуски поети" (2002) е следващата страница в рецепцията на беларуската поезия. С неговото издаване българската културна общественост и Посолството на Република Беларус в България отбелязват 120 години от рождението на Янка Купала и Якуб Колас и 110-годишнината на Максим Багданович.

Корица на сборника "Могъщият триптих. Избрани стихове от беларуски поети"

В предисловието си "Думи за начало" Найден Вълчев разказва легендата за Беларус, "получила името си от това, че била единствената територия, не попаднала под гнета на татаро-тюркско-монголските нашествия, на иноверците, останала "чиста, непокварена, бяла". Той запознава българския читател със сложната и трагична история на беларуския народ, на беларуския език, напомня за Великото литовско княжество, когато беларуският език е в своя апогей, за това че беларусите са писали на кирилица и на латиница и отново на кирилица, че впоследствие езикът им е бил нееднократно забраняван и от полския Сейм в 1696 година, и от руския императорски Указ в 1840 година.

Сборник се състои от три раздела: първият от тях представя поезията на Я. Купала в превод на Андрей Германов, Иван Давидков, Найден Вълчев и Зоя Василева; вторият включва българските интерпретации на Коласовата поезия, а в третия - Зоя Василева, Найден Вълчев и Христо Попов пресъздават поезията на Багданович.

Какво се е променило за изминалите шест десетилетия от първия български превод на Младен Исаев?

От 1962 година, когато излизат българските сборници на Купала и Колас, нашите преводачи започват да превеждат от беларуски (а не от руски). Много от тях нееднократно посещават Беларус, имат непосредствени контакти с живата беларуска реч, което несъмнено повлиява благотворно както на тяхното възприемане и разбиране за своеобразието на беларуската поезия, така и на качеството на българските им интерпретации.

И както добрите произведения не остаряват, така и добрите преводи не остаряват. През изминалите четиридесет години много от преводите на Купала и Колас не са загубили силата на своето художествено въздействие и намират място в юбилейния сборник "Могъщият триптих" с незначителни, "козметични" поправки. Сред тях са:

1. Шест превода на Андрей Германов ("Не за вас", "Жетварка", "Моята наука", "Две тополи", "За всичко", "Алеся") на Я. Купала и осем ("Под напева на вятъра", "Повик", "Пролет", "Полесие", "Бъди твърд", "Чимган", "Към горите на Беларус") на Я. Колас;

2. Седем превода на Иван Давидков ("Бъди смел", "Не корете ме", "Тръгвай", "Моята песен", "Говорете", "Желание", "Явор и калина") на Я. Купала и девет ("Нашият Роден край", "На враговете", "Облаци", "Първият гръм", "Иде буря", "Завръщане", "Към сънародниците", "Тополата", "На певеца") на Я. Колас;

3. Дванадесет от четиридесетте и един превода на Найден Вълчев ("Кой иде там?", "Не съм поет", "Там", "Кукувица кукала", "Пролет", "През зимата в леса", "На белоруските партизани", "Наследство", "Към слънцето", "Синове", "Надгробна могила", "Бандаровна") на Я. Купала и дванадесет от двадесет и един превода ("Не тъжи", "Арестантите заспаха", "Затворник", "Ей, ти, там, назад", "Отлитането на жеравите", "Къщата на горския пазач", "Зимна песен", "Ехо", "Гласът на земята", "М. Д. М.", "Салар", "На моя Роден край") на Я. Колас;

4. Осем превода на Първан Стефанов от поезията на Я. Колас ("Родни картини", "Жътва", "Пролетна песен", "Своята собствена съвест попитай", "Три желания", "На работа", "По пътя", "Из моя дневник").

През осемдесетте години на миналия век към кохортата на българските преводачи на белоруска поезия успешно се присъединяват Христо Попов и Янко Димов. Първият от тях великолепно пресъздава Купаловите поеми "Тя и аз" и "Вечна песен", двадесет и едно стихотворения на Колас и двадесет и шест на Багданович, а Янко Димов превежда двадесет и пет произведения на Колас, включени в това издание. Специално за този юбилеен сборник Зоя Василева превежда шест стихотворения на Купала, пет на Колас и тринадесет на Багданович.

Когато става дума за преводно издание, е необходимо да се обърне внимание и на качеството на превода. С нескрита радост мога да отбележа, че повечето български преводачи са се справили отлично с поставената цел. Мобилизирайки всичките си знания, професионален опит, интерпретаторско майсторство и способността си да се превъплъщават, те са проникнали в цялостната идейно-естетическа система на превежданите автори. И са успели със средствата на българския език да пресъздадат съдържанието и формата на беларуските оригинали, да разкрият пред своите читатели гражданските вълнения, мекия лиризъм и философските размисли на беларуските поети.

Българските преводачи осмислят проникновено същността на беларуския поетически свят и улавят неуловимите движения на беларуската душа. Музиката на мислите и чувствата им помага да пресъздават цялото богатство и красота на беларуската поезия. А съзвучието на душевното състояние на преводача с настроенията на оригинала благоприятства за съхраняването на архитектониката на стиха, художествената тъкан на поетическата система. Развитият поетически вкус и тънкото усещане на "общото между двата славянски народа" (Христо Попов) им позволява да подчинят поетическия ритъм и стих на законите на българския език.

Определяйки наистина "неизбежните загуби", "доминантата на отклоненията" (Корней Чуковски) в поетическия превод, българските преводачи умело намират нужните компенсации, за да предадат "художествената действителност" (Гиви Гачечиладзе) на беларуските оригинали. Представените тук преводи приобщават българския читател към жизнения и духовен опит на Янка Купала, Якуб Колас и Максим Багданович. Те правят творчеството им максимално съзвучно и органично на нашата литература. Този сборник позволява "да ги видим тримата като "могъщия триптих" в беларуската словесност, създал безсмъртни творби като безсмъртните им имена" (Вълчев 2002).

Поезията на родоначалниците на новата беларуска литература израства върху плодотворната нива на народното духовно творчество. Народните песни и приказки, пословици и поговорки, сравнения, метафори и символи са "ключ" към разбирането на идейно-естетическия им свят, а следователно, и към неговото пресъздаване на български език. Предаването на богатството и разнообразието от изразни средства в тяхната хармония е несъмнено трудно изпитание за всеки преводач.

Следващата стихотворна антология "Камбаните на съвестта. Български поети за Беларус" излиза в навечерието на 125-годишнината от Освобождението на България като символ на българската благодарност и уважение към беларуския народ, към неговите синове, отдали живота си в боевете за нашата свобода. Сред произведенията на тридесетте български поети, възпяващи Беларус, има три стихотворения, посветени на Янка Купала: "Народен поет" на Ижо Соколов (2003: 43), "Триптих за Янка Купала" на Петър Динчев (2003: 81-84), "Съдба" на Роза Тодорова (2003: 85) и едно на Якуб Колас "На Якуб Колас" на Атанас Стоянов (2003: 9).

Стихотворна антология "Камбаните на съвестта. Български поети за Беларус"

Цитирайки Я. Купала: "Господа скептици, спрете поглед на младата белоруска литература - литературата на най-забравения народ в Русия", българският поет И. Соколов възклицава: "Боже мой, какъв псевдоним! Сам избираш си, Янка Купала - от далечния празник любим..." . Той търси корените на народността на поета Купала, на неговия псевдоним в древния славянски празник Иван Купала, който:

Еньовден се нарича у нас,
бильобер и нощ на мечтите,
той разгаря гадателска страст,
прави всекиго маг и лечител,
щом намира в гората цветче,
дето носи любов и сполука...

Легенди разказват, че в тайнствената и загадъчна нощ на Иван Купала, ако имаш чисто сърце и искрено желание, ще намериш вълшебното цвете на щастието - "папараць-кветка" (разцъфналата папрат). Ижо Соколов неслучайно използва като мото думите на поета и ги свързва със символиката на избрания от него псевдоним, за да подчертае особената мисия на Янка Купала - да намери вълшебното цвете на щастието, да го подари на своя народ, за да не бъде "най-забравеният народ в Русия".

* * *

Ако художественият превод е главно действащо лице в създаването на световната литература и я прави открита за всички нейни национални звена, то реален факт на литературното взаимодействие могат да се считат, "само преводи, станали художествени събития" (Елисавета Багряна).

От качеството на българските преводи зависи впечатлението за творчеството на Янка Купала, Якуб Колас и Максим Багданович в България; доколко ценно и необходимо ще се окаже новото им представяне и как то ще се влее в руслото на националната литература. Затова, подчертавайки значимостта на българските преводи, трябва да признаем, че все още не е направено всичко необходимо за това - произведенията на беларуските класици да бъдат представени на български език с цялата си самобитност и класическо величие.

Българските поети преводачи по-точно улавят и възпроизвеждат асоциативните връзки в поетичното произведение, защото поет с поета, ползвайки лермонтовската метафора, "както звезда със звезда говори". В техните интерпретации участват две поетики, които синтетически се сливат, без да нарушават "процентното" съотношение между авторския "дял" и този на преводача.

Естетическата адекватност на превода изключително много зависи от творческата индивидуалност на самия преводач, на неговия талант, ерудиция, владеенето както на родния, така и на езика на оригинала, неговото майсторство и култура на интерпретатор и художник на словото.

Изследването на процесите на рецепцията и литературните взаимодействия е невъзможно без анализа на художествения превод, който "изнася" произведението извън пределите на създалата го национална литература, от една страна, и от друга, "включва" достиженията на другите народи в своята национална култура.

Преводът е синтез между националните особености на двата народа, представени от автора и преводача, и в същото време ново произведение, резултат от този синтез. Интересни и плодотворни са постиженията на беларуската школа по преводознание, която утвърждава синтетическия метод на изследване на превода, при който като съединителна тъкан за различните методи се явява психологията на творчеството.

Такъв подход позволява да се разкрие творческата индивидуалност на отделните преводачи, характерните особености на поетическите практики на българските интерпретатори на беларуска поезия, своеобразието на творческия им метод. Именно този метод позволява българските преводи на поезията на Я. Купала, Я. Колас и М. Багданович да бъдат разгледани в качеството им на проводници на културни и духовни ценности и като знак за дълбоко уважение към беларуската литературна и естетическа традиция.

Проведеният конкретен анализ на преводите, които спомагат за усвояването на художественото наследство на певците на беларуската земя в българския поетичен контекст, позволява да се определят основните задачи и трудности, с които се срещат преводачите.

Българските преводачи са се стремили да: възсъздадат епохата, в която са творили и която са изобразили беларуските поети, но така, че преведеното произведение да звучи приемливо за съвременния български читател; да предадат индивидуалния стил на беларуските поети, своеобразието на художествено-поетическия им маниер и в същото време - да не се отклонят от собствената си национално-литературна традиция. Те използват ресурсите на своята поетическа култура и своя език (и своя художествен талант!) за създаването на адекватен превод, т.е. художествено равноценен по отношение на оригинала.

Основните трудности в превода на беларуската класика са следните: различието на езиковите и поетическите култури, конкретно-историческата ситуация, географските и битовите условия, несъответствието на изобразената в оригиналите действителност (живота на хората, бита, пейзажа) с живота и природните условия в България; "загадката" на музикалността в поезията на тримата беларуски поети, структурно въплътена в художествения им маниер на изпълнение, интонацията и ритъма, хармонията и тоналността, в мелодичната плътност, ритмиката и метрическата тектоника, които се явяват висши форми на организацията на звученето; своеобразието на беларуския ритъм, скрит в законите на неговото уникално националното стихосложение и своеобразието на интонационния строй, "свързващата" нишка, която съединява всички изобразителни средства в едно цяло, редките рими, появяващи се по най-неочакван начин, смесването на хорей и ямб и пр.

Сред трудностите особено място заемат реалиите, които се считат за "непреводими", но само в текстуален план, и изискват особен подход: в общия контекст на образния обем те се съчетават и "кристализират" в нещо неизмеримо по-значимо, отколкото са сами по себе си, и попадайки в образната стихия, установяват връзка с цялото - така "непреводимото" става "преводимо" в мащабите на цялото произведение и се ражда изкуството на поетическия превод. Своеобразното и специфичното говори не за непреводимостта на произведението, носещо тези черти, а за майсторството на преводача.

Българските преводачи (с редки изключения) се оказват на висота. Чувствайки цялостното звучене на поетическите първообрази "вътре в себе си", те творчески пресъздават естетиката и етиката на превежданите автори. В повечето случаи те възсъздават не параметрите на езика, т.е. не "преобличат" текста от един език в друг, а пресъздават "поезия - в поезия".

Мобилизирайки своите знания и професионален опит (интерпретаторско майсторство, култура на превъплъщение), те донасят до своите читатели хуманистичните идеи, патриотичния патос, гражданските вълнения на беларуските поети; постигат "труднодостижимата", но не невъзможната (Хумболдт), максимална близост до художествената структура на оригиналите; съхраняват емоционално-естетическата адекватност на превежданите произведения, красотата на поетическото слово, музикалността на стиха, естественото течение на редовете и техния жив пулс - всичко онова, което създава художествената представа за оригинала; "отново познават", възкресяват за себе си и за своите читатели истинския поетически портрет на Я. Купала, Я. Колас и М. Багданович; възсъздават духа на поетическия първообраз и в тяхно изпълнение беларуската поезия свети, искри, звучи и на български език пълнокръвно и окрилено; съумяват да направят творчеството на беларуските поети максимално съзвучно на българската литература, което дава правото да кажем, че техните преводи са "творчески синтез" между две национално-литературни системи.

Изследването на българските преводи свидетелства за появата на нови, сериозни, мислещи интерпретатори на беларуската класика в България, за които е характерен творчески прочит на оригинала. Като изхождат от "принципа на айсберга" (Ъ. Хемингуей), те успяват не само да почувстват "непреходната художествена сила на въздействието" на оригинала (Русакиев 1982), но и да го пресъздадат на своя език и предадат на българския читател.

Изискването беларуските поети да заговорят на български език свободно, непринудено, лежи в основата на изследваните от нас преводи и позволява разкриването на творческата индивидуалност на отделните български поети, за които е характерно:

1. Конкретно-исторически подход към историята на беларуската литература, който позволява откриването на нови черти от таланта на превежданите автори на фона на общолитературния процес, благодарение на който преводачите успяват не само да почувстват, да "постигнат", но и да "съхранят" и възпроизведат цялото богатство на асоциациите от духовния, исторически и обществено-социален спектър.

2. Предварително литературоведско изследване. Изучавайки историята и културата на Беларус, познавайки тайните на художественото въздействие на беларуските класици, българските преводачи овладяват обемния вътрешен подтекст, чуват гласовете на асоциациите, улавят пластовете на семантическите редове в поетическия първоизточник.

3. Дълбочина на осмислянето на оригинала. Проникването в същността на беларуския поетичен свят, в неговите "неизчерпаеми инвенции да улавя неуловимите движения на душата, да ги насища с музиката на мислите и чувствата" (Русакиев 1982) помага на преводачите автентично да пренасят в българския текст богатството на нюансите.

4. Творчески синтез между мирогледа на преводача и автора. "Щастливият алианс на взаимопреживяванията" (Яскевич 1985) и желанието "чуждото за миг да се почувства като свое" (Фет) способстват за пресъздаването на философските и естетическите възгледи на превежданите поети.

5. Съзвучие на душевното състояние на преводача с настроенията на поетическия първообраз, което благоприятства качеството на превода.

6. Строги изисквания към творчеството си, които в съчетание с развития поетически вкус и тънкото усещане на "общото между двата славянски народа" (Хр. Попов) подчинява поетическия превод на законите на българския език.

7. Висока дисциплина на стиха. Опирайки се на най-добрите традиции на своите предшественици, те се отказват от занаятчийското подражание и творчески пресъздават прелестта на формата, колорита на рисунката, музикалността на беларуската поезия.

8. Изкуството да изхождат от възприятието на своя читател, от българския строй на мислене, от живия език на своя народ, помага на преводачите да преподнесат произведенията на беларуските класици на българската читателска аудитория.

Текстуалното съпоставяне на българските преводи на произведенията на Я. Купала, Я. Колас и М. Багданович с оригиналите предоставя възможност да се разкрият някои общи особености на превода от беларуски на български език.

Често, следвайки близостта на речниковия фонд и фразеологията, преводачите се стремят към "прерисуване" на външната конструкция на произведението, като не винаги се преодолява съблазънта на "хипнотизиращата" близост, която позволява да се запазят при превода някои от стиховете почти дословно. Езиковото сходство обаче понякога скрива истинските езикови различия и недостатъчното внимание от страна на преводачите довежда до досадни грешки, а доброто желание да се съхрани лексическото богатство на поетическия първообраз "привързва" към думите в текста, препятства творческото предаване на поетиката, прави някои преводи несъвършени по отношение на художественото изпълнение.

Практиката на превода от близкородствени езици не търпи подобни механични преноси, тъй като в новата езикова стихия думите получават нови оттенъци и друг емоционален заряд.

Отчитайки своеобразието на беларуския език, подчертаната му "вещественост", което в беларуската фонетика се поддържа от по-изявения контраст на твърдостта и мекостта на звуците (А. Яскевич), както и интонацията на беларуската реч, можем да проследим как най-добрите български преводачи намират съответните еквиваленти.

Когато отчитат своеобразието на беларуския език и неговата интонация (по-забавена и по-продължителна) българските преводачи намират нужните еквиваленти на по-размереното, по-епичното звучене на стиха: пресъздавайки архитектониката на ритъма, те прибягват към промени не само в речниковия запас и граматическите форми на оригинала, но използват допълнителни паузи, за да приближат своя превод към по-размереното звучене на беларуската реч. Те се стремят да подбират еквиваленти на непреводимия от фонетична гледна точка беларуски звук "ў", който забавя и удължава звуковата продължителност на стиха и да достигнат нужната интонационна и музикална адекватност. При това използват творческата си свобода, без да нарушават границите на позволеното, и като правило това, което въвеждат, допълват "от себе си", не излиза извън рамките на идейно-образната цялостност на превежданото произведение.

Аналитичният строй на българския език (поради членуването и използването на синтактични отношения с помощта на предлози и съюзи) и неговите големи ритмически възможности, помагат за удължаването на поетичната фраза и затова често българските преводи звучат по-убедително в сравнение с преводите на други езици.

И макар да има своите "преимущества", известни качества и свойства (морфологични, фонетични, синтактични, словообразуващи, фразеологични, интонационни и пр.), присъщи в известна степен и на езика на оригинала, и на езика на превода, близостта на родствените езици не спасява преводачите от грешки и ги кара да проявяват по-голяма изобретателност в търсенето на нови поетически ходове.

Художественият превод винаги е възможен и успешен тогава, когато е на границата между творчеството и изследването. Това се отнася и за превода от близкородствени езици (в частност, от беларуски на български). И "не трябва да се преувеличава значението от какъв, от близък или не, език се превежда, защото преводачът е длъжен да знае езика, от който превежда, независимо от това дали той е близък, или не" (Гилевич 2000). Художественият превод е възможен и успешен тогава, когато е на границата между творчеството и изследването. Това се отнася и за превода от близкородствени езици (в частност от беларуски на български).

Преводачът не може да "не пренесе на своя творческа почва" почерпаното от опита на превеждания поет, чиято поезия той се старае да предаде на своя читател, и затова напълно естествено е навлизането на "беларуските образи и реминисценции в българската литература".

При внимателното изучаване на оригиналното творчество на българските поети преводачи се забелязва, че пресъздавайки беларуската класика на своя роден език, те едновременно с това усъвършенстват своето художествено майсторство. В процеса на творческото проникновение първостепенно значение има фактът, че превеждайки, възсъздавайки, съпреживявайки, вървейки след вдъхновението на превежданите автори, българските преводачи се влияят от поетиката им. И като резултат от това влияние в личното творчество на българските поети преводачи се проследява известна идейно-художествена близост с поезията на Янка Купала, Якуб Колас и Максим Багданович.

Тоналността на редица стихотворения на Младен Исаев, Ангел Тодоров, Андрей Германов, Найден Вълчев, Първан Стефанов, Иван Давидков, Стефан Поптонев, Ижо Соколов, Николай Антонов, Христо Попов, Янко Димов и Зоя Василева напомня лириката на класиците на беларуската литература. Образът на Беларус в произведенията на българските поети преводачи носи в себе си елементи от поетиката на Я. Купала, Я. Колас и М. Багданович: за Ангел Тодоров Беларус е "страна, в която е Колас и песни пял е Купала", "където сред гори Березина се вее"; за Стефан Поптонев тя е "момиче с коси от лен", сякаш "омагьосана бреза". Беларус за него е - "бяла балада", "древна земя и красавица руса", "магия"; за Найден Вълчев - "млада невеста с кобилица, която вечно ще върви напред", което се асоциира с Купаловия образ "Беларусь, як нявеста маладя" ("Беларус като млада булка").

От беларуския поетичен арсенал идват в оригиналното творчество на българските поети: образите на "гусли", "жалейки", "кукувици" и този "безсмъртен вик - аз ще живея, защото съм мужик" ("На родината на поета", А. Тодоров); "тайнствеността на съдбата", вплетена "в купаловските венци", венецът на девойките, плаващ "стремително в далечината" и "купаловската нощ" ("Тайнственост на съдбата...", П. Стефанов); ласкавото утро, падащият розов дъжд в градината, аромата на цветя и любимата сред тях ("На любимата", М. Исаев); "слънцето, звездите, заветите на дедите и прадедите", Н. Вълчев) и др.

Стефан Поптонев наред с Андрей Германов, Найден Вълчев и Георги Вълчев е сред първите български писатели, които откриват материка на беларуската литература у нас. В негов превод много от произведенията на Янка Купала, Якуб Колас, Максим Танк, Нил Гилевич, Ригор Барадулин, Пятрус Макал, Анатолий Вяртински, за първи път зазвучават на български език, а книгата му "Белорусия - бяла балада" (1971) полага началото на беларуската тематика в съвременната българска литература.

С интерес са посрещнати и неколкократно преиздавани "беларуските му книги": сборникът "Брези, аз оставам ваш пленник" (1972) и "Белоруска есен" (1979, 1982а); неговите интервюта с легендарния партизански командир Владимир Лобанок, с големия беларуски писател Васил Биков, с Нил Гилевич (един от най-изявените българисти в славянския свят, поет, фолклорист и професор по беларуска литература, с поетите Максим Лужани и Васил Зуйонак и др. Есето му, посветено на 100-годишнината от рождението на Янка Купала и Якуб Колас "Младостта на столетниците".

В началото на новото хилядолетие той продължава своето размишление за съдбата на беларуския народ, близък по историческа участ и народопсихология на нашия, чрез новото издание на "Беларус - бяла балада. Каквато я видях и преживях" (2000). Това откровение на българския писател, че със сърцето си е "видял и преживял" е посветено на суверенната, на новата и древна Белая Рус, уловил и "идентифицирал националната й същност".

В последна си книга "Обител", в най-заветно й кътче, Стефан Поптонев остава "пленник на белите брези", пленник на "бялата балада" на Беларус. За него темата "Беларус не е просто литературна тема, а кауза за величието и падението на човека, което се проектира чрез съдбата на беларуския народ".

Всички беларуски книги на Стефан Поптонев, написани за съвременна Беларус, са предназначени и за съвременния български читател. До края на живота си той остава верен на любовта си към Беларус и прави всичко възможно българският читател да открие и почувства величието и благородството на беларуския дух.

Преводът дава възможност да се вникне в самата същност на художествения свят на беларуската поезия и по този начин (изучавайки и превеждайки) тя да стане максимално понятна за българския читател. Поетите преводачи стават съавтори на класически произведения, които предават "тока на световната култура" (И. Кашкин).

Много от българските поети се запознават с историята и културата на беларуския народ чрез преводите на поезията на Я. Купала, Я. Колас и М. Багданович (Л. Стоянов, Ламар, Л. Даскалова, Матей Шопкин, Н. Антонов, И. Соколов, Ив. Давидков, Петя Йорданова, Е. Алекова и др.). Чрез преводите беларуската поезия намира пътя към сърцата на българските читатели и разкрива за тях жизнената философия на класиците на Беларус, "тайнствените черти на беларуския характер" (М. Шопкин). Именно това ни дава правото да кажем, че всеки българин, докоснал се до беларуската поезия, завинаги е обикнал "многоцветната и многозвучната й палитра" (С. Владимиров) и е станал завинаги "пленник" (Ст. Поптонев) на този вълнуващо неповторим, "исконно беларуски и общочовешки свят" (С. Русакиев). Преводите представляват "пътешествие" на българина към душата на беларуския народ (Хр. Попов) към "просторите на Беларус, изпълнени с трагизъм и величие" (Ив. Давидков).

Именно чрез преводите българската литература преработва, творчески усвоява и включва произведенията на беларуските класици в живия ритъм на своя литературен процес. Приобщавайки родната литература към достиженията на световната култура, те оказват своето плодотворно влияние на развитието й, като разширяват хоризонтите на българската литература, обогатяват художествените й възможности.

* * *

Рецепцията на творчеството на Янка Купала, Якуб Колас и Максим Багданович в българската литература се явява продължение на древните традиции (Х-ХIV в.), но на нов исторически етап от развитието на двата славянски народа. В процеса на литературната рецепция именно читателят възприема и усвоява преведените произведения, а самите преводи стават основно средство за нейното осъществяване.

Внимателно проследявайки историята на българските преводи на произведенията на Я. Купала, Я. Колас и М. Багданович (1940-2007), детайлно разглеждайки постепенното навлизане на беларуските поети в българската литературна среда и анализирайки особеностите на генезиса на рецепцията им, става възможно да се определят нейните пет етапа: подготвителен - 20-те-30-те години на миналия век, и четири основни, отличаващи се един от друг по времетраене и по наситеност на събития, факти и форми на проникване, разпространяване и усвояване.

Подготвителен етап (20-те-30-те г. на XX век). Зараждането на рецепцията можем да проследим по страниците на списание "Наковалня" (1928-1929 г.), ежеседмичния вестник "Работнически литературен фронт" ("РЛФ", 1933-1934 г.) и "Българска енциклопедия" на братя Данчови (1936).

Първият етап (40-те-50-те г. на XX век) в усвояването на беларуската класика в България започва през 40-те години с редакционната статия на вестник "Литературен глас" (редактор Д. Б. Митов, 1941 г.) за творчеството на Купала и Колас. Наред с литературно-критическите статии се появяват и първите български преводи в периодичния печат и в отделни сборници и антологии: "Росица" (1940), "Славянски поети" (1946), "Поезия на труда" (1947), "Жената в социалистическите страни" (1951), "Природа" (1954), "Поезия на победата" (1955), в. "Кооперативна младеж" (1947, №. 3), в. "За кооперативно земеделие" (1957, бр. 159, 9 юли); а пак в този период издателство "Народна култура" публикува в отделна книжка стихотворението на Я. Купала "Хлопчык і лётчык" (Момче и летец, 1953).

Вторият етап (60-те-70-те г. на 20 век)е свързан с честването на 80-годишнината на Янка Купала и Якуб Колас през 1962 година и с публикуването на първите им сборници. Много български поети посвещават свои творби на народните поети на Беларус: Ламар, Ангел Тодоров, Найден Вълчев... Активно се публикуват преводи на произведения от Я. Купала, Я. Колас и М. Багданович в сборници и антологии: "Славянски поети" (1964), "Антология на световната любовна лирика" (1967; 1978), "Слушайте, другари, потомци" (1967), "Антология. Славянски поети ХХ век" (1980). В отделно издание излиза трилогията на Я. Колас "На кръстопът" ("Народна култура", 1963), а няколко негови разказа са включени в антологията "Белоруски разкази" (1968).

През 70-те години излизат четири "беларуски" книги: Стефан Поптонев публикува три свои книги, посветени на Беларус: "Белорусия - бяла балада" (1971), поетическите сборници "Брези, аз оставам ваш пленник" (1972) и "Белоруска есен" (1979), а Найден Вълчев "Белоруска бреза", в които българските писатели отделят значително място на беларуските класици - "истинските основоположници на литературата. Нито единия по-рано от другия, нито единия повече, а другия по-малко. Двамата - едновременно, еднакво" (Вълчев 1978: 105).

Българската литературна критика започва разговор за мястото на Я. Купала, Я. Колас и М. Багданович в поезията на славянските народи, публикуват се научни литературно-критически изследвания за общността и своеобразието на двете славянски литератури, положено е началото на българската беларусистика (с първите публикации на Г. Вълчев "Българи и беларуси в литературни контакти").

Трети етап (80-те-90-те г. на XX век) в развитието на рецепцията на беларуската литература започва с честването на столетния юбилей на народните поети на Беларус Я. Купала и Я. Колас, на който посвещават свои творби българските поети Л. Стоянов, А. Германов, Ст. Поптонев, С. Стефанов, Н. Вълчев, И. Соколов.

Най-значителното събитие е солидният том с избраните им творби от серията "Световна класика" (Купала, Колас 1982) и първият български сборник на М. Багданович (1984). Встъпителните слова на Симеон Владимиров към двата сборника е първият опит да бъде разгледано творчеството на тримата поети в контекста на цялостния литературен процес, от Микола Гусоуски и Франциск Скарина. Самият избор на новите преводи красноречиво говори за това, че значително е разширен диапазонът на преводаческите интереси. Съвместната им работа със съставителя на сборника се характеризира със стремеж към проникване в богатата на нюанси Купалова и Коласова поезия, във философските, естетическите възгледи на беларуските поети. От 1984 година стартира българската рецепция на творчеството на М. Багданович. Великолепната интерпретация на Христо Попов предизвиква интерес към поезията му и се появява необходимостта от нови преводи. Българската беларусистика в лицето на професор С. Русакиев, Г. Вълчев, С. Владимиров, Р. Евтимова, Ст. Поптонев, Я. Димов, И. Захариева и Р. Станкевич продължава научните изследвания и осмислянето на творчеството на Я. Купала, Я. Колас и М. Багданович. Набелязва се нова степен в усвояването на беларуската литература, свързана с многогодишната дейност на беларусоведа С. Владимиров: задълбочава се изследването на художественото своеобразие на творчеството на тримата поети в контекста на цялостния беларуски литературен процес. Под ръководството на наставника и вдъхновителя се формира школа от преводачи, владеещи езика на оригиналите и добре знаещи и разбиращи литературата, историята и културата на Беларус.

Всичко това утвърждава неизменния интерес към беларуската литература и особено към личността и творчеството на Я. Купала, Я. Колас и М. Багданович.

Съвременен етап. В началото на новото хилядолетие се открива нова страница в българската рецепция. Публикувани са: двуезичната "Антология на белоруската поезия" (2000) и авторската антология на преводача Н. Вълчев "Белоруската моя тетрадка" (2000), в които са включени много произведения на Я. Купала, Я. Колас и М. Багданович; книгата на Ст. Поптонев "Беларус - бяла балада. Каквато я видях и преживях" (2000), посветена на новата и вечната Беларус - "каквато я видя и преживя" българският писател днес, в двадесет и първи век. В нея, както и във всичките му беларуски книги, неизменно присъства "великата троица" на Беларус; юбилейният сборник "Могъщият триптих. Избрани стихове" (2002); стихотворната антология "Камбаните на съвестта. Български поети за Беларус" (2003), представляваща своеобразен поетически разказ за съдбата и за душата на беларуския народ, в която са включени две стихотворения, посветени на Я. Купала: "Народен поет" от И. Соколов и "Съдба" от Р. Тодорова, и едно на Я. Колас: "На Якуб Колас" от А. Стоянов. За съвременния етап е характерно това, че изданията на беларуската поезия на български език са по инициатива и при съдействието на Посолството на Република Беларус в Република България - факт, който не само радва, но и дава увереност, че и в бъдеще беларуски автори ще се превеждат и издават на български език. Макар почти всички български издания да са свързани с юбилейни дати (освен сборника на Максим Багданович от 1984 г.), трябва да отбележим, че юбилеите служат само като импулс за издателите. Българските преводачи сами избират произведенията, близки им със своята поетическа палитра, по естетически и етически светоглед. Истинската причина за появата на новите преводи е възникналата необходимост и желанието на преводачите отново да се докоснат до душата, манталитета на близкия славянски народ, да споделят своето откритие, да станат съавтори на високохудожествени произведения и да запознаят с тях българската читателска аудитория.

В края на миналото столетие рецепцията на беларуската класика в България, както и на беларуско-българските литературни взаимовръзки, имащи своята история и традиции в края на миналото столетие, преживяват почти петнадесетгодишно затишие, но никакви превратности на съдбата и политически водовъртежи не са способни да спрат контактите на два близки по дух славянски народа.

Независимо от всички забрани и конфискации (през 30-те-40-те г. на XX век), от принудителните антракти (по време на така наречените "перестройки" и "преходи") беларуската класика е намирала и ще намира своите поддръжници в лицето на талантливите преводачи и изследователи, защото именно в генетическата, историческата, езиковата и културната близост на нашите народи е "скрита етническата близост, родството на националните характери" (Нил Гилевич), пораждаща общността на литературното развитие.

Внимателното изучаване на оригиналното творчество на българските поети преводачи открива закономерно явление: възсъздавайки на роден език беларуската класика, те едновременно с това усъвършенстват своето художествено майсторство. И като резултат в личното творчество на българските поети преводачи се проследява известна идейно-художествена близост с поезията на Янка Купала, Якуб Колас и Максим Багданович. Можем да проследим определено влияние на беларуската поетика в оригиналните стихове на Младен Исаев, Ангел Тодоров, Първан Стефанов, Найден Вълчев, Андрей Германов, Иван Давидков, Христо Попов, Янко Димов и Зоя Василева.

Интерпретаторската позиция на преводаческата концепция в съчетание с ориентацията им към читателската аудитория разкрива културната функция на превода (съзнателно или несъзнателно, преводачът се явява активен творец в сферата на своята национална култура).

Чрез преводите беларуската поезия намира пътя към сърцата на българските читатели и разкрива за тях жизнената философия на класиците на Беларус, "тайнствените черти на беларуския характер" (М. Шопкин). Посредством преводите българската литература, несъмнено, открива "същността на художествения свят на беларуската поезия" (Я. Димов), преработва, творчески усвоява и включва произведенията на беларуските класици в живия ритъм на своя литературен процес.

Приобщавайки родната (българската) литература към достиженията на беларуската култура, изследваните преводи оказват плодотворно влияние на развитието й като разширяват хоризонтите на българската литература, обогатяват художествените й възможности.

Благодарение на творческите постижения на Георги Германов, Найден Вълчев, Иван Давидков, Първан Стефанов, Любен Любенов, Христо Бepбepoв, Никола Инджов, Стефан Поптонев, Христо Попов, Янко Димов и Зоя Василева поезията на Янка Купала и Якуб Колас преминава през "моста" на поетическото братство в духовната съкровищница на българския народ.

Всичко това определя неизменния интерес към беларуската класика в България и потвърждава думите на Стефан Поптонев: "радостно е това, че колкото повече време минава, толкова повече нараства интересът към личността и творчеството на Янка Купала и Якуб Колас".

И особено радва фактът, че от началото на новото хилядолетие са публикувани четири антологии с преводи на беларуски автори: "Антология на беларуската поезия" (2000), авторска антология на преводача Найден Вълчев "Белоруската моя тетрадка" (2000), "Антология на беларуската проза" (2004) и "Болка. Белоруски поети за Чернобил" (2005), което красноречиво говори, че интересът към литературата на славянския народ не е изгаснал и след краткото (продиктувано от обществено-политическите обстоятелства) прекъсване отново се възражда.

© Роза Станкевич
=============================
© Електронно издателство LiterNet, 01.03.2010
Роза Станкевич. Срещи на беларуска земя. Варна: LiterNet, 2010.