СТЕФАН ПОПТОНЕВ И БЕЛАРУС

Роза Станкевич

web | Срещи на беларуска земя

Стефан Поптонев (1928-2004)

На беларуска земя се запознах със Стефан Поптонев - първият българин, носител на медала "Франциск Скарина" - най-високото беларуско отличие за културен принос. Тогава той (някъде в края на седемдесетте години), заедно с Андрей Германов и Найден Вълчев, беше пристигнал като част от състава на българската делегация за станалите вече традиционни Десетдневки на българската литература в Беларус. Аз вече работех в литературния музей на Янка Купала като научен сътрудник и на мен се падна честта да ги запозная с живота и творчеството на големия беларуски поет Купала. На следващия ден заедно с нашите писатели посетихме мемориала Хатин¹.

Така започна приятелството ми с известния български писател, автор на 50 книги с проза, поезия и публицистика, един от активните радетели за взаимното опознаване между българския и беларуския народ Стефан Поптонев, продължило почти 30 години (на автографа на първата подарена от него книга "Белорусия - бяла балада" стои датата 13 септември 1976 г.).

През ноември 2004 г., по време на дните на беларуската култура в град Карлово, Стефан Поптонев ми подари последната си книга "Укротяване на Лудия кон" (2004) с пожелание за "неукротимост". Не остана за тържествата на другия ден, бързаше да се прибере в Медковец, за да довърши новата си книга, която трябваше наскоро да предаде на своя издател.

Преди смъртта си споделил пред своята съпруга, че би желал книгите от личната му библиотека да станат притежание на читалището в родния му град Лясковец. И написал своите прощални думи: "Пазете библиотеката, че тя ще е пътеката, която ще се връща понякога при вас, когато в тая къща заглъхне моят глас."

Спазвайки това поетично завещание, част от библиотеката на поета - около 300 тома, вече е на разположение на лясковските читатели.

На 30 декември 2004 година напусна своята земна орбита, за да стане част от Вечността големият български писател публицист Стефан Поптонев, за когото по един изключително особен начин България и Беларус бяха сродени и възпети.

В едно от последните си писма той ми пише: "Чувствам те като своя съмишленица. За мен темата Беларус не е просто литературна тема, а КАУЗА - за величието и падението на човека, което се проектира чрез съдбата на беларуския НАРОД". 18 януари 2004 година.

* * *

Творческият път на Стефан Поптонев е белязан със завидно дълголетие - почти половин век. Първата му стихосбирка "Извор" излиза през 1956 г. и оттогава той неизменно присъства в пространството на българската публицистика, поезия и белетристика. И въпреки че под перото му са излезли повече от петдесет книги, на въпроса колко книги е написал, авторът отговаря: "Само една!".

През целия си живот той пише една книга. Десетките издания, посветени на "житейското изначалие", на които стои неговото име, са глави от нея - писана половин век и дописвана: с продължения, с поврати в сюжетните линии, със смяна на настроенията, с появата на нови герои, събития, срещи...

В стихотворението "Седмица", с което започва последният му поетичен сборник "Опрощение", той споделя:

От понеделник,
до понеделник -
дни, във които
преподреждам света...

Всичко, написано,
е част от дневник,
който ще водя чак до смъртта.

(Поптонев 2002: 5)

Пророчески думи на поет. Неговата единствена книга, неговият "дневник", воден "чак до смъртта" (Паптонеў 1982а; Паптонеў 1982б) е откровен размисъл за живота, за Вселената, която ни заобикаля, и за това, че всеки от нас е една Вселена. Той пише откровено за съкровеното, както се пише в дневник, но не за лично ползване.

По-голямата част от творчеството Стефан Поптонев е един своеобразен "дневник", в който писателят-публицист прави своя читател "съмишленик и съавтор" на всичко, за което той размишлява и преживява, като винаги се стреми да се докосне до струните на неговите вълнения и да озвучи неговите мисли и чувства.

И в тази негова "книга-дневник" има една глава (писана и преживявана повече от тридесет години), посветена на Беларус. На древната славянска земя и нейния народ, история, литература, култура, дух. На беларуската тематика в творчеството на българския писател Стефан Поптонев е посветено това мое изследване, което не би могло да претендира за пълна изчерпателност поради своя ограничен обем.

Наред с Андрей Германов, Найден Вълчев и Георги Вълчев той е сред първите български писатели, започнали да откриват материка на беларуската литература у нас. Стефан Поптонев е автор на книги с поезия, проза и публицистика и е един от активните радетели за взаимното опознаване между българския и беларуския народ. В негов превод много от произведенията на Янка Купала, Якуб Колас, Максим Танк, Нил Гилевич, Ригор Барадулин, Пятрус Макал, Анатоли Вяртински за първи път зазвучават на български език.

Стефан Поптонев е първооткривателят на беларуската тематика в съвременната българска литература със своята "Белорусия - бяла балада" (1971), първата българска книга, изцяло посветена на Беларус. С интерес са посрещнати и другите му "беларуски книги": сборникът "Брези, аз оставам ваш пленник" (1972) и "Белоруска есен" (1982а); неговите интервюта с легендарния партизански командир Владимир Лобанок и големия беларуски писател Васил Биков, с Нил Гилевич - един от най-големите българисти в славянския свят, поет, фолклорист и професор по беларуска литература, с поетите Максим Лужанин и Васил Зуйонак, с народния артист на Беларус, световноизвестния балетмайстор Валентин Елизариев; есето му, посветено на 100-годишнината от рождението на Янка Купала и Якуб Колас "Младостта на столетниците" (1982б).

Българският писател е познат на беларуския читател със своите повести и романи, със стиховете и поемите си, многократно издавани и преиздавани; със статиите си за съвременната беларуска литература, но най-вече - с книгата си "Белорусия - бяла балада".

В началото на новото хилядолетие Ст. Поптонев издаде отново книга "Беларус - бяла балада. Каквато я видях и преживях", в която показва черти от живия образ на страната на белите брези, хилядите реки, езера и безкрайни гори, както и драматични трепети в душата на нейния народ в стремежа му към национално възраждане и народностна идентичност. Веднага следва да отбележим, че това е "второ допълнено издание" на книгата, написана преди 30 години и наречена тогава от Симеон Хаджикосев "една от най-интересните книги за Съветската страна, написана у нас".

Новата книга е посветена на една суверенна и древна държава и затова авторът променя в заглавието "посъветченото Белорусия" на изконното име "Беларус"². Той признава, че едва след 1991 година, когато страната получава своята независимост, е започнал да разбира защо първата му книга е намерила толкова радушен прием сред беларусите, разтворени в пространството от Балтийско море до Тихия океан - защото е била "една от малкото книги по онова време, които по някакъв начин са "идентифицирали националната същност на Белая Рус".

Ст. Поптонев повествува за душата на беларуския народ, за стремежа му към национално възраждане и народностна идентичност; новата и вечната Беларус, такава, каквато я "видя и преживя" един български писател, днес, в двадесет и първи век - от висотата на новото хилядолетие и през дистанцията на изминалите три десетилетия.

Благодарен на съдбата, загдето го е дарила с дълъг живот, от дистанцията на годините авторът се връща в "бялата балада", преживява преживяното в нея и потъвайки в текста и спомените, с удивление открива, че някои негови предварителни опасения не са се оправдали. "Опасявах се дали да се връщаме с читателя към едни събития от една Втора световна война, която за Беларус е не само Велика Отечествена, но и вечна задушница във всеки дом, във всяко семейство. Представете си, читателю, ако заедно с вас можем да си представим - всеки четвърти е откъснат не само от живата снага на беларуския народ. Но и от живата плът и кръв на всяко семейство, на всеки род. Спомените за загиналите стават родова черта за беларуския народ, който, след всичко това, по мое усещане, е станал по-добър. (...) А според последните проучвания загинал е всеки трети. Има райони, където е загинал всеки втори - побира ли се това в представите?" (Поптонев 2000в: 10).

Преди двадесет и пет години, когато книгата бе публикувана на беларуски език, се опитах да анализирам жанрово-композиционното й своеобразие: "На всяка страница прозата се слива с поезията. И ако в прозаическата част на книгата на Ст. Поптонев има много поезия, чувства се изостреното лично отношение на автора към това, за което пише, то поезията му е изпълнена с остро поставени, наболели проблеми на съвремието" (Станкевич 1980: 186).

Жанровата специфика и на това произведение, написано от поета и публициста Ст. Поптонев, "видял и преживял" Беларус, не би могла да се определи еднозначно. Това не е един добър журналистически очерк за посетена страна, не са интересни записки на пътешественик за впечатлили го природа и архитектура. По-скоро тази книга е едно своеобразно есе, възникнало на границата между поезията и художествената публицистика - "своеобразна сплав от очерков щрих и белетристична плътност и вдъхновение" (Хаджикосев 2000: 8).

Художествените достойнства на книгата са безспорни. Още от първите й страници чуваш развълнувания глас на писателя, повествуващ за миналото и настоящето на Беларус, за нейните градове и села, за нейните хора. Още от първите страници разбираш, че авторът не е взиращ се в красотите на ландшафта турист, а човек, със сърцето си прочел историята на този героичен народ, човек, проникнал в днешния ден на тази древна славянска земя.

Побеляла от снегове,
и от мъка
и от мъдрост -
ти беше, и ще пребъдеш.

Побеляла от цветове
и от пух на тополи -
във небето наболи
своите сребърни върхове...

Побеляла от градове
и от кости на врагове...

...

Беларус -
Ясна зеница.
Беларус -
Бяла балада...

Стихотворният епиграф емоционално и смислово настройва читателя, подготвя го за цялостно възприемане на произведението. Четейки "Беларус - бяла балада", се убеждаваш в това, че българският писател наистина е съумял да "почувства със сърцето си що за народ" са беларусите. И както той самият отбелязва, за това не са му били необходими "дебели академически издания". Защото, когато човек с душата си се докосва до душата на друг човек (в дадения случай - на друг народ), не са му необходими обяснения, описания... Тогава сработва не информативно-интелектуалната, а съвършено друга логика, логиката на човешкото сърце, криеща в себе си голяма интуитивна сила на въздействие.

Точно на тази "логика" е подчинено възприятието на писателя, често напомнящ, че "пътешествайки по Беларус, е забравил до отвори бележника си", който всъщност така и не му е потрябвал. Защото "всичко видяно и чуто завинаги е запечатано в душата" му. И през годините той се връща отново и отново, препрочита това "запечатаното", като всеки път открива нещо ново, което времето е направило по-значимо.

"Защо трябва да записвам датата на черното събитие? Всичко това е станало на двадесет и втори март, когато у нас се празнува светлата първа пролет, идват си щъркелите и си подаряваме мартеници, за здраве, бели и червени... Как мога да не запомня датата двадесет и втори март?" (Поптонев 2000а: 24).

Художествена антитеза с голям емоционален заряд! Невиждана, дива жестокост, смърт на невинни хора и ... Първа пролет, първи щъркели, предвестници на обновлението, символ на възраждането, на новия живот... И мартениците - червеното и бялото в едно, за здраве и щастие през новата година. Точно в този ден фашистите са изгорили живи хората от беларуското село Хатин, затворени в селската църква. Нима това се забравя!

"Загинаха и тези, които не бяха успели да се родят, защото изгоряха родителите им... Беше прекъснато вечното движение на кръвта по жилите на родовото дърво..." - ще напише след много години Ст. Поптонев, спомняйки си първата си среща с Хатин, когато е слушал "звъна на камбаните на Хатин в мразовития ден на хиляда деветстотин шестдесет и девета година..." (Поптонев 1981: 9).

Поемата "Беларуска есен" продължава "поетичната щафета на беларуската "бяла балада". Много от видяното на баладната земя е вече казано, но паметта, болката буди въображението на поета, не му дава покой, особено сега, когато пред него е "пропитата с барут вечна територия" на Ушачи, където "по новите изчисления е загинал всеки втори" (Станкевіч 1983).

"Железният обръч" на блокадата и "бронзовата фигура на босия мъж, понесъл своя син" над подпаленото село, тревожния звън на камбаните на Хатин... Всичко това оживява отново в съзнанието на Ст. Поптонев и вглеждайки се в очите на всеки от нас, той пита: "Нима всичко е история?" - И отговаря - категорично: - "Не!". За него Хатин - това е "храм":

И Хатин е храм
без икони.
без мадони,
без покрив и без стени.
Богомолци да бъдем във него,
богомолци, събрани
От вчерашни, днешни и утрешни дни.

(Поптонев 2000а: 376)

В художествената фабула на поемата наред с разказа за дните на "желязната блокада", наред с трагедията на невинните жертви и самоотвержения подвиг на народните синове, авторът въвежда образа на младата немкиня Вилма. Тя, заедно с всички гледа документалния филм по сценарий на Анатол Вялюгин "Блокада на мъжеството и любовта" и всеки кадър от филма предизвиква сърдечен гняв в душата й:

- Не е вярно! - плаче немкинята Вилма искрено.
- Истина е, юнгес медхен,
истина е,
всичко е истина.

"Не е вярно!" - отчаяна плаче Вилма: Не е вярно, че "черните щуки", снасящи "железен хайвер", сипещ се "над децата под покрива с кръста червен", идват от нейната родина.

Истина е, юнгес медхен,
това е суровата истина...
Кадрите са документални,
а не са сантиментални".

(Поптонев 2000б: 384)

Отговаря поетът, нежелаещ да утешава младата си спътница. Тук, в районния център Ушачи, в "столицата на партизанския край, където "песенно светят, едни бели скелети в паметта на народа", младата немкиня трябва да изплаче "солените си сълзи и тия солени слова".

"Беларуска митология" е първото название на тази поема, която Ст. Поптонев пише няколко години (Беларусь, септември 1976; София, септември 1979). "Най-страшните убийства" на невинните дечица на батка Минай, документалният филм, взривил "като мина" плача на немкинята Вилма, "белите скелети" на героите от легендарния "Пробив" - изпълват емоционалното ядро на една нова митология. Митология, родена не на Олимп, а на окупираната от фашистите територия на беларуска земя, главният герой на която е самият народ победител.

"Тази поема е моето цвете, положено пред мемориала "Пробив". Тя наистина бе напечатана в районния вестник в Ушачи, веднага след като видният поет на Беларус Ригор Барадулин я преведе на своя роден език. А по-нататък - както е решила и ще решава съдбата. Навиват се кръговете на живота, тече и не изтича реката..." - пише в послесловието към поемата си българският поет "София, септември 2000 г. " (Поптонев 2000б: 393).

Напечатана за първи път в ушацкия районен вестник, поемата "Беларуска есен" тръгва по своя път като река (както и цялата книга "Беларус - бяла балада"), приемайки във водите си нови поточета и рекички. С всяко ново издание, а е издавана четири пъти в България и четири в Беларус, авторът разширява художествения й и идейно-моралния диапазон, включвайки нови епизоди, нови действащи лица.

Времето тече, променя се животът, а с него се променят названията на някои от беларуските книги на Стефан Поптонев, но винаги неизменно остава едно - живата съпричастност на автора към съдбата на беларуския народ. Това е характерно за всички негови произведения, посветени на Беларус. Всички те са осветени от личната авторска памет, от неговата съпричастност.

Всичко, за което пише Ст. Поптонев, е преминало през призмата на собствения му житейски опит и всеки път той търси асоциативни аналози с преживяното от българския народ. Скъпите за всеки беларус стихове от поемата на Якуб Колас: "Мой Роден краю, колко мил си, да те забравя нямам сили" му напомнят милия за всяко българско сърце стих на Иван Вазов: "Питат ли ме де зората ме й огряла първи път...".

Много преди да замине за Беларус, до родното място на Янка Купала, Стефан Поптонев се запознава с неговото творчество, което му напомня лириката на Христо Ботев: "Аз се срещнах с поета у нас, в България - пише той. - Попадна ми вестник "Литературен глас", който ме запозна с творчеството на Янка Купала" (Поптонев 1982б: 234).

Познаващ тънкостите на човешката душа и психологията на художественото творчество, българският писател изказва интересни съждения за своеобразието на Купаловия поетичен свят. В стихотворението "Моето страдание", което беларуския поет, страдащ с болката на милионите, нарича "капка в потока на битието", Ст. Поптонев търси магията на всенародното признание. Препрочитайки отново и отново поезията на Янка Купала, той стига до извода, че беларуският поет "съзнателно, по пушкински не усложнява своите изразни средства, за да може да разговаря не със себе си, а със своя народ". Именно в този "разговор със своя народ" се крие ключа към разбирането на живота и творчеството на "младия столетник" Янка Купала (Поптонев 1982б: 234).

И точно към такъв "разговор" със своя народ, със своя читател се стреми Ст. Поптонев и го постига в най-добрите си творчески постижения, станали живо свидетелство за активната негова съпричастност към всичко, за което повествува. И тук ми се иска да припомня думите на един от беларуските му преводачи, Ванкарем Никифарович, който според мен, много точно отбелязва, че "най-ценното в художествените очерци на Стефан Поптонев е това, че написани за съвременна Беларус, те са предназначени и за съвременния български читател... Мислейки за България, оставайки верен син на своята родина, Стефан Поптонев е написал вълнуваща и сърдечна книга за Беларус" (Нікіфаровіч 1979а: 105).

"Беларус - бяла балада" е размишление за съдбата на един народ, който е близък по историческа участ и народопсихология на нашия народ. В нея животът и съдбата на България се преплитат с разказа за живота на Беларус, което без съмнение, още повече усилва емоционалното възприятие. "Беларус - бяла балада" е едно откровение за това как един българин със сърцето си е "видял и преживял" Беларус.

Следващата книга, "Обител" (Поптонев 2003а), е ново потвърждение на това, че Ст. Поптонев винаги пише за това, което е "видял и преживял". Пред читателя е една книга за писателското житие-битие, неговата Изповед, "мемоарната му броеница", или по-скоро "песнопение", в което "една балада прелива в друга, после и тя заглъхва, за да зазвучи трета, а след нея или посред нея внезапно отеква първата", както я възприема редакторът й Григор Чернев.

Изповядвайки се пред Бог, пред самия себе си и пред своя читател, писателят не се крие от проблемите и болките на света зад стените на своята "обител". Напротив, именно в нея, в сакралността на своята Обител той иска да съхрани и преосмисли най-скъпото за сърцето си. Тук са събрани неговите размисли за България и българите, за света и глобалните катаклизми на съвремието, за предназначението и смисъла на човешкия живот...

Ст. Поптонев "преподрежда" и преосмисля преживяното, това, което паметта му е съхранила през годините и разстоянията, за да възкръсне и се прероди в художествената тъкан на произведението му. В процеса на преосмисляне особено място заема Беларус, към която постоянно го връща паметта на сърцето му.

Още в предисловието си "Към читателя" той пише: "Толкова кръв, сълзи, ожесточение по тая земя - кво вадис, хомо сапиенс? А никнат надежди и възрождения, да ги пазим и закриляме... В музея в град Гродно, където се събират границите на три държави: Беларус, Полша и Литва, видях, двуостър огромен меч, участвал в Грюнвалдската битка на народите между рицарите на тевтонския орден с техния "Дранг нах Остен" - натиск на Изток - и съюзените славянски армии. Върху меча, на старонемски език бяха гравирани кръвожадни думи "Пий кръв" (Поптонев 2003б: 10).

Спомените за гродненския музей и неговите експонати се преплитат със спомените за съвместните пътувания из Полша с писателя Войчех Димитров, чийто баща, полски офицер, е убит в зловещата гора Катин. През сълзите на своя събрат по перо, Ст. Поптонев вижда бездънната драма, човешка и историческа, и мисли за трагичната митология на двайсети век, "пред която някои древногръцки митове бледнеят".

Пътешествайки по белия свят, той е винаги с "разтворени любопитни очи и сърце", защото пътуването за него е преди всичко едно преживяване. Той, писателят пътешественик, има особено мнение за дневниците: "Там фактите биват записвани в момента, горещи, незастинали. Несъпоставени и неотмерени. Това крие риск. Липсва дистанцията за авторовото осмисляне и оценка. И най-важното, липсва оценката на времето. Дневникът може да подведе читателя и да изиграе лоша шега на своя автор. С друг поглед авторът се връща към събитията и към себе си след години" (Поптонев 2003б: 10-11).

Стефан Поптонев предпочита да остави времето и феномена на паметта да свършат своята работа, да отсеят през своето сито най-значимото. И само това, което е съхранила неговата памет - то става "мярката" и "главният критерий". Именно това негово "авторово осмисляне" може би е най-характерното за творческия маниер на писателя, създаващ своята единствена книга. Своя "дневник", писан и преживяван отново, през дистанцията на Времето. Точно това "осмисляне" на преживяното му припомня четиристишието, станало мото на книгата "Беларус - бяла балада. Каквато я видях и преживях":

За туй, дето мога -
Благодаря на Бога.
Което не мога -
Оставям на Бога.

Това четиристишие му напомня за едно важно писмо, свързано с бялата беларуска балада, в която е вложил "толкова много от себе си". Баладата, станала за него едно "непресъхващо преживяване", родено в страната на хилядите реки и езера... Пътувайки по Беларус, той улавя въздуха "оттатък Плевен" (там, където е родният Лясковец - б.а, Р.С.), и усеща мириса и на България, с нейната съдба, "която толкова сродни черти има с орисията на Белая Рус".

За благословената Беларус той пише: "Завръщам се - когато заминавам. Заминавам - за да се завърна." (Поптонев 2003а: 341).

Сложил точка в книгата си за Беларус, отпечатана през 2000 г., Стефан Поптонев заминава отново за Минск през ноември и е изненадан от Анатол Вяртински със съобщението за писмото на фрау Анита фон Кубе до Елена Мазаник. Писмо, написано много години след като Елена Мазаник помага да бъде изпълнена смъртната присъда над немския генерал Вилхем Кубе, наместник на Хитлер в Белорутения - Белорусия:

"До Елена Мазаник,
Град Минск, Белорусия.
Да те благослови Господ бог, Елена!

Каква милост божия бе тази, че ние, след всичките страшни събития, станали в град Минск, през 1943-та година, отново можем да се поздравим и приветстваме една друга.

Елена, Господ е държал своята милостива ръка над твоя и моя живот, а така също и над живота на моите деца. Чрез Иисуса Христа прощава на нас Господ Бог - целия грях. А колкото и да е тежко, навярно и вие често мислите за тези събития, които станаха през хиляда деветстотин четиридесет и трета, навярно и вие молите Господа за нашето опрощаване.

Ние, хората, не знаем защо Господ допуска в нашия живот такива събития, ние можем само да се молим.

"Господи, прости на нас, да се изпълни волята Твоя, а и моята, на Елена. Аз се моля чрез Иисуса Христа с вас:

"Господи, прости ни нашите грехове, както и ние прощаваме на нашите длъжници".

Елена, аз Ви желая всичко най-хубаво, много радост и здраве и да не изпитвате нужда на старини.

Да пази Господ Вашия град и Вашата Белорусия.

Ваша Анита Кубе

22 септември 1992 година" (Поптонев 2003а: 348).

Цели осем години това писмо е било неизвестно за Стефан Поптонев, както и за много други. Книгата, която той пише, дописва и допреживява през целия си живот, е все още открита. И той не може да отмине това закъсняло, по пощата или неизвестно къде, писмо. Писмо, написано от фрау Анита фон Кубе до беларускинята, изпълнила смъртната присъда над нейния съпруг - немския генерал-губернатор на Минск, личният пратеник на Хитлер в Белорутения - Белорусия, превърната в немски протекторат. Същият този Вилхелм фон Кубе, вдигнат във въздуха от мината, внесена в резиденцията му от Елена Мазаник, тогава прислужничка там.

Предвиждало се е една четвърт от населението на Белорусия - Белорутения, да остане да работи за немските колонисти, за арийската, богоизбраната раса. В стратегическите планове на хитлеристите останалите три четвърти от беларусите е трябвало да бъдат унищожени или разселени. Генерал Кубе е прецизният изпълнител на тази стратегия. По негово нареждане стотици села, побратими на Хатин, са изпепелени, заедно с жителите им. Цялата страна е осеяна с бесилки - публични екзекуции, на които той лично присъства и черпи проявилите се екзекутори - "достойните рицари на Третия Райх", с луксозни папироси. За него, жандарма на беларуския народ, Елена Мазаник и след четиридесет години може да каже само едно: "Той беше звяр, звяр, звяр!".

Закъснялото писмо на фрау Анита фон Кубе, написано почти половин век след онези трагични събития в Минск, е изпълнено с благодарност за Божията милост. То е една молитва за опрощаване на греховете човешки чрез Иисуса Христа. Цитирайки го, писателят пита:

"Не е ли то и Молитвата, която наскоро отишлия си двадесети век трябваше да произнесе и така да влезне в двадесет и първото столетие? Не трябваше ли с тази молитва отминалият век да коленичи пред своите трагедии и велики открития и така, с очищение, да прекрачи границите на следващите сто години? За да има светлина и разум, повече светлина и разум?" (Поптонев 2003а: 349).

Стефан Поптонев пита себе си и всички нас. Той търси отговор. Търси онова "очищение - спасение", онази "недостижима висота", към която се стреми летящата във въздуха птица, поникналото житно зърно, върхарите на тополата, короната на вековния дъб...

Всяко живо същество се стреми нагоре, към Слънцето, което го пречиства и изпълва с живот. Всяко живо същество се стреми към Бога, а човекът?

А човечеството, "разделено на малки, настръхнали едно срещу друго човечества?" Къде е нашето, човешкото пречистване?

Фрау Анита е открила своето пречистване, своя катарзис. Може би с майчинската си вяра, надежда и любов тя е открила пътя към него, за да го покаже и на нас. Според Ст. Поптонев това писмо молитва е писано не само до Елена Мазаник. То сякаш е адресирано до всички хора по земята, "дори и за мъртвите, загинали от двете страни на бойната барикадна линия". А може би и до съпруга й, до оня генерал Кубе...

Прошката, Покаянието - това е пътят на пречистването и спасението!

Размишлявайки над това писмо - молитва за покаяние, Стефан Поптонев се приближава към завършека на своята книга и започва да я възприема като писмо, "едно писмо (...) до теб, читателю. До себе си.".

Така неговото творчество се превръща в писмо откровение. Откровение за човешкия път към Катарзиса, към Спасението. Писмо, писано по пътя към онази свята Обител, където има заветно кътче за всеки достигнал до нея.

И в своята "Обител", в най-заветното й кътче, Стефан Поптонев остава "пленник на белите брези"³, пленник на "бялата балада" на Беларус. За него темата "Беларус не е просто литературна тема, а кауза - за величието и падението на човека, което се проектира чрез съдбата на беларуския народ".

Затова, и домът, и духът му са озарени от лика на "Великомъдрия" Франциск Скарина⁴, това - "глъбинно-божествено безбрежие на духа на Белая Рус... реалната и баладично извисената, с поетичното си безначалие" (Поптонев 2000в: 16).

БЕЛЕЖКИ

1. По време на Втората световна война в Беларус са унищожени 9200 населени места, а 627 села са изгорени заедно с техните жители (186 от тях така и не се възстановяват след войната). Едно от тях е Хатин, където всички жители, около 200 деца, старци и жени, са събрани и затворени в една църква и изгорени в нея - по-късно мястото е превърнато в мемориал на геноцида над беларуския народ. [обратно]

2. Първото споменаване на името Белая Рус датира от началото на ХIV век. Някои изследователи свързват това наименование с белия цвят на традиционните дрехи и светлите коси на беларусите. Много по-сериозна е версията, която подразбира независимост от монголо-татарското иго - бял означава свободен. Тази версия е в основата на една красива легенда за Белая Рус. [обратно]

3. "Брези, аз оставам ваш пленник" е названието на първия поетичен сборник на Стефан Поптонев, посветен на Беларус (1972). [обратно]

4. За своето тридесетилетно служение на Беларус Стефан Поптонев, за когото по един изключително особен начин България и Беларус са сродени и възпети, през 1998 г. става първият българин, носител на медала "Франциск Скарина" - най-високото беларуско отличие за културен принос. [обратно]

© Роза Станкевич
=============================
© Електронно издателство LiterNet, 01.03.2010
Роза Станкевич. Срещи на беларуска земя. Варна: LiterNet, 2010.