"НАШИЯТ НИЛ", ИЛИ ПОЛОВИН ВЕК ВСЕОТДАЙНОСТ
(Диалог-размишление)

Роза Станкевич

web | Срещи на беларуска земя

Нил Гилевич

Народният поет на Беларус, професор Нил Семьонович Гилевич е не само изтъкнат литературовед, фолклорист, учен изследовател и публицист. Той е един от най-ярките и ревностни преводачи и познавачи на българската литература. Българист от световен ранг, дълбоко вникнал в българската словесност, талантливо пренесъл силата на българската реч на своя роден език. Затова в България го наричат (не само неговите приятели) с обич и почит - "Нашият Нил".

До шейсетте години на миналия век на беларуски език са преведени (най-вероятно от руски) осем български стихотворения, от които едно от Ботев и две от Ланков, след това в беларуските книжарници, в списанията и вестниците се появяват романите, стиховете, пиесите, разказите на десетки и десетки наши автори - от Петко Р. Славейков, Христо Ботев, Иван Вазов, П. К. Яворов, Гео Милев, Никола Вапцаров, Елисавета Багряна до младите тогава разказвачи и поети. Основен двигател на всичко това е Нил Семьонович Гилевич. Заради своята високохудожествена преводаческа дейност той е удостоен с ордена "Св. св. Кирил и Методий" първа степен и международната Ботевска награда.

Нил Гилевич се ползва с име на посланик на най-доброто от българското художетвено творчество в Беларус. Отличен познавач на нашата история и култура, той повече от половин век й отдава много сили, посвещава й много стихотворения, написва много статии, студии, няколко книги, превежда над 20 хиляди стиха, разкази и романи от български.

Нил Гилевич е преди всичко поет и затова говори емоционално и образно за България. Ако разгърнем книгата с негови стихове "Август и лешници" (1980), чрез която българският читател се докосва до интимния свят на художника, до неговата дълбоко лирична, изстрадана поезия, ще открием, че много от тях са посветени на българските му приятели, на красивата ни природа, на нашето славно минало, от което той неведнъж се е вълнувал и възхищавал.

В стихотворението си "На моя български приятел" открива дълбокото духовно родство между българи и беларуси:

Брате мой!
В тебе клокочи на Левски кръвта.
В мене кръвта на Кастус Калиновски¹ гори...
Ний сме наследници техни. Пред нас е света.
Идем прегърнати. Срещат ни ясни зори.
Брате мой!
В мене
Клокочи на Левски кръвта!
В тебе
Кръвта на Кастус Калиновски гори!

Той умее да намери своята опорна точка, да я претвори в животворния извор на народната мъдрост и чистота. Онези "истини, по-стари от света: щастие и мъка са венчани", Нил Гилевич ни представи чрез лириката си.

Повече от тридесет години познавам Нил Семьонович Гилевич, този наистина голям приятел на България. Той е бил десетки пъти в България. Идвал е на научни симпозиуми, на писателски и преводачески срещи. Пътувал е много из нашата страна.

Трудно е да се пише за човек, за когото се знае много. Трудно е да се съединят детайлите, за да се получи, изгради едно цяло. Чувам разтърсващият му смях и виждам сините му очи, които шеговито светят под плътните вежди. Той никога не изгубва чувството си за хумор и това го прави още по-симпатичен. Върви той - висок, снажен беларус. Върви бавно, с разкопчано палто, прошареният му перчем е паднал над голямото чело.

Достатъчно е да послушаш напевния му български говор, за да разбереш, че той е влюбен в българската литература, а запее ли "Хубава си, моя горо", душата ти се изпълва с умиление, а очите със сълзи на носталгия и възторг.

* * *

Новината за това, че Нил Семьонович Гилевич е удостоен с Международната ботевска награда, ме настигна в България, по време на Втория световен конгрес на българистите в София. Преди да я прочета от страниците на всички централни вестници, аз я научих от единствения делегат на конгреса от Беларус, известния българист, професор Давид Борисович Мелцер.

Радостта ни бе взаимна! Един от най-големите българисти в славянския свят, предан приятел на българската литература, е удостоен с тази висока литературна награда, която се присъжда на поети и публицисти за принос в световната литература.

Веднага след пристигането си в Беларус позвъних на Нил Семьонович и отидох да го поздравя в кабинета му в Съюза на писателите (тогава той бе първи секретар на Съюза на писателите на Беларус).

Подадох му ръка с думите:

- Честито! - от името на всички български приятели.

А той:

- Аз искам да благодаря на България във ваше лице и да я целуна. Не, не по бузата. Не! Аз целувам България!

Очите му излъчваха светлина, а винаги увереният му глас трепна. Не беше необходимо да питам как е приел известието за удостояването му с Международната ботевска награда. Той се обърна на дясно, там, откъдето зад бюрото му ни гледаше внушителният бюст на великия български поет.

- Ботев е винаги с мен! Точно така, както и нашите Купала, Колас и Багданович.

Действително всичко започва от Ботев и неговата гениална балада "Хаджи Димитър", за която Лев Озеров пише, че ако се прави антология на световната поезия, в която всеки народ да има право само на едно стихотворение, то България би могла "да бъде представена със стихотворението на Христо Ботев "Хаджи Димитър".

Нил Гилевич като студент втори курс, макар и съвсем малко, учил български и когато четял на практическите занятия стихове и разкази от български класици, улавял, чувствал и красотата на езика, и величието на сътворените на този език произведения. Особено силно впечатление му направила баладата на Христо Ботев "Хаджи Димитър", към която си подбрал някаква мъжествена мелодия и си я пеел на български.

Р.С. - Нил Семьонович, защо посветихте своя преводачески талант именно на българската литература?

Н.Г. - Никак не е лесно да отговоря на този въпрос, но едва ли е случайно. Сега дори не мога да си представя, че бих се заел с някоя друга литература. В началото, когато започнах да превеждам от български, за първи път изпитах удовлетворение от превеждането като дейност, и последвалото мое увлечение може би бих могъл да обясня именно с това удовлетворение тогава. С радостта, която имаше три измерения: радостта от това, че откривах за себе си прекрасния свят на българска поезия и проза, радостта от осъзнаването, че я откривам и за своите съотечественици, радостта от творческия труд.

Помня как силно бях впечатлен от гениалната балада на Христо Ботев "Хаджи Димитър", която си тананиках на български. Допускам, че именно това е определило и моя избор, че тогава е паднало в душата ми зрънцето, което впоследствие се разраства и прераства в най-важното дело на живота ми. Със сигурност мога да кажа, че оттогава аз не можех да бъда равнодушен към България и българската литература.

Спомням си и това, че две години преди да започна да се занимавам с превод, даже още и не мислех да превеждам, в една антикварна книжарница си купих "Избрано" на Христо Смирненски на български. Защо ли, се питам? Защото още тогава това ме е интересувало, защото душата ми го е искала.

Впрочем, като си помисля, няма нищо чудно в това, че за всичко е "виновен" Ботев, който пося онова зрънце в душата ми! Не е просто да отговоря защо избрах именно българската литература, вярвам, че това не е било случайност.

Р.С. - В антологията "Хай зорыць дзень" ("Да бъде ден", 1973) са поместени четири стихотворения на Христо Ботев, но това не са единствените Ви преводи на негови творби?

Н.Г. - Ботев съм превеждал и по-рано, публикувал съм в списания отделни негови творби, в антологията на българския хумор и сатира. Но да се въздържим с аритметиката по отношение на Ботев. Към него "растях" почти тридесет години. Казвах си: "Подготвяй пътя за Ботев!" Може би сега, значително по-добре си представям, но разбира се, не умозрително, а с душата си, сега съм по-готов да превеждам Ботев. Затова, ако ми е отпуснато време, за работа, ще се опитам да пресъздам Ботев така, както го разбирам днес - какво означава той за България, за четящото човечество. И не само Ботев, но и Вазов. Обичам често да чета превода си на Вазовото "Език свещен на моите деди..." и не се срамувам от този си превод. Все още мечтая и за Дебелянов...

Р.С. - Нил Семьонович по какви пътища идва обичта към една страна и остава завинаги?

Н.Г. - Чрез сърцето. То тръгва към една близка страна и за цял живот му остава приятелски вярно.

Р.С. - Кой от българските поети или писатели "заговори" първи с Ваша помощ на беларуски?

Н.Г. - Това беше прозаик. Но какъв прозаик! С каква поетична душа и какъв поетичен език! Вярно, че тези негови качества и за мен, и за българския читател се откриха малко по-късно. Тогава, през лятото на 1956 г. ми попадна един неголям и съвсем обикновен хумористичен разказ, в който живият народен език ме покори. Авторът на този разказ, напечатан във в. "Стършел", бе Николай Хайтов. Приятно ми е да осъзнавам, че още тогава съм почувствал големия талант на писателя.

Привързаността на Нил Гилевич към България не е само на думи. Неговото вдъхновение от непреходна любов се превръща в непреходно дело.

Преди петдесет години той открива за беларуските читатели материка на българската литература. Именно той подарява на беларусите "Вятър ечи, Балкан стене" на Добри Чинтулов, "Хаджи Димитър" и "На прощаване" на Христо Ботев, "Помниш ли, помниш ли тихия двор..." и "Да се завърнеш в бащината къща" на Димчо Дебелянов. Именно той показал как "галопират" дактилите на Фурнаджиев, как неудържимо кипят "стихиите" на Елисавета Багряна, как експлодират ритмите на Гео Милев, как въздишат строфите на Николай Лилиев.

Говорейки за "безпрецедентните" в беларуския литературен живот връзки с българката литература, Васил Биков характеризира дейността на преводача и българиста Нил Гилевич така: "Нил Гилевич е направил толкова, колкото, вероятно, не е направено от цялата наша национална литература, откакто тя съществува" (Быков 1984: 230).

Около две хиляди стихотворения и поеми на 250 български поети от Георги Раковски, Петко Славейков, Иван Вазов до най-младите съвременни автори, шест антологии на българската поезия и проза са преведени на беларуски език (Ад 1965; Скарб 1967; Чарадзейны 1968; Хай 1973; Сто 1978; Перазараджаным 1981).

Зад тези цифри се крие титаническият, висококвалифициран труд на Нил Гилевич, неговата голяма любов към България, неговата безгранична всеотдайност - половин век отдаден на превода и на българската литература.

"Талантът на преводача Нил Гилевич е действително уникален - пише Васил Биков, - трудно е да се каже пред кого са по-големи заслугите му в тази област, пред България или пред Беларус. Но не това е важното, и в двата случая ние печелим" (Быков 1984: 231).

Бих искала да цитирам беларуския превод на едно от любимите си стихотворения - "България" на Георги Джагаров, в което така лаконично и експресивно е пресъздадена историята на родината, превърнала се за поета в цяло мироздание:

Зямля - як чалавечая далонь...
Ды большая ты мне і не патрэбна.
Шчаслівы я, что твой хрыбетнік - крэмень,
Што у жылах кроу твая - жывы агонь.

.......................................

Зямля - як чалавечая далонь.
Ты мне - сустет без межаў і без краю,
цябе не вёрстамі я вымяраю -
любоўю, палымянай, як агонь.

----------------------------------

Земя като една човешка длан...
Но по-голяма ти не си ми нужна,
щастлив съм аз, че твойта кръв е южна,
че е от кремък твоят стар Балкан.

................................................

Земя като една човешка длан...
Но ти за мен си цяло мироздание,
че аз те меря не на разстояние,
а с обич, от която съм пиян!

Когато четеш тези стихове на беларуски език, а още по-добре, ако слушаш как ги рецитира, артистично и вдъхновено, преводачът им Нил Гилевич, усещаш как живее и пулсира в тях българският дух.

Прониквайки в психологията на творчеството на Г. Джагаров, разкривайки същността на поезията му, Нил Гилевич определя главната черта, доминираща над всичко останало, която подчинява всичко, което определя духовния свят, неговия човешки образ - "дълбока душевна ангажираност към всичко, което е България: и към великата й история, и към великия й днешен ден (...). Това чувство у Г. Джагаров не е просто силно, но могъщо, всепроникващо, поезията му буквално диша и живее с него" (Гилевич 1984: 6).

А ето какво пише за творчеството на поета Нил Гилевич Генадзи Бураукин: "отечеството, родният край, историята на Беларус - "Край мой, беларуски край", това не е просто едно стихотворение, написано през 1966 г., това е най-искрен израз на цялата творческа личност на поета, вик на любовта, възторга и надеждата" (Бураўкин 1984: 8).

Сякаш това е писано за творчеството на един и същи поет. Трябва само да се смени "любовта към България" на любовта към Беларус".

А ето българския превод, дело на Атанас Стоянов, на това стихотворение:

Край мой, белоруски край!
Дай да те прегърна, дай!
              Езерата сини,
              лесовете диви,
              щедрите години,
              дните ти щастливи. -
Дай да те прегърна, дай!

Край мой, белоруски край!
Дай да се напия, дай!
              От водата тиха
              в кладенеца вечер,
              що отново вдига
              и юнак посечен -
Дай да се напия, дай!

.........................

Край мой, белоруски край!
Дай да се нагледам, дай!
              Слънчеви пътеки,
              тъмни черноземни,
              в сетен час - навеки
              с мене да ги взема -
Дай да се нагледам, дай!

Не един път съм се убеждавала, че поетическият превод е един многостранен процес, изискващ умения и такт, че истинското майсторство на преводача е да овладее тези процеси и да ги подчини на своята главна стратегия.

Р.С. - Кое е най-главното в поетическия превод? Максим Горки казва, че е невъзможно всичко да се предаде в превода - и чувството, и мисълта, и поетическия арсенал на дадения поет, и ако преводача е съумял да предаде поне едно-две от основните качества на оригинала, то вече може да се говори за добър превод. Според Вас кое е главното в поетическия превод?

Н.Г. - Не си представям, че поетическият превод би могъл да се раздели на главни и не главни елементи и кое към какво да се отнесе. Съгласен съм, че мисълта и чувството са наистина много важни, но нима те съществуват извън словесния, езиковия материал, извън ритъма и интонацията и целия поетичен арсенал, който някои си позволяват да пренебрегнат. Затова смятам, че в поетическия превод всичко е важно.

Важно е да се предаде мисълта, без да се преобърне наопаки. В нея е заложена идеята на произведението, това, заради което то е създадено. Да се подчертае или задълбочи тази идея може, но не да се преобърне и да й се припише нещо, за което авторът не е мислил. В противен случай това вече не е превод. Същото може да се каже и за чувствата. Един химн не може да се предаде като елегия, или обратното. И пак искам да подчертая: и мисълта, и чувството не могат да се пресъздадат в поетическия превод точно, игнорирайки тяхното художествено и езиково въплъщение, игнорирайки своеобразното образно виждане на автора, ритъма, мелодията на стиха, неговият синтаксис, отразяващ "движенията на душата" му.

Когато превеждам поезия, аз придавам изключително голямо значение на ритъма, на този изначален "ромон", от който според Маяковски се ражда стихотворението. Опитайте се да пренебрегнете ритъма при превода на "Червените ескадрони" на Смирненски, "Стихии" на Багряна, "Конници" на Фурнаджиев, при превода на Вапцаров. Естествено, ако става въпрос за някакви аморфни верлибри, които неизвестно защо се наричат стихове, тогава за ритъм може и да не говорим.

Като правило, всеки превод на Нил Гилевич виртуозно, със завидна лекота предава ритъма на оригинала. Случвало ми се да наблюдавам как незнаещи беларуски език българи, слушайки звученето на неговите преводи, без никакво затруднение познават автора, самата творба.

Петър Незнакомов споделя: "Никога няма да забравя изпълнението му, това е точната дума, то не беше обикновено рецитиране, а великолепно артистично изпълнение на стихотворението на Багряна за сливенския вятър, този вятър, с който е преминало и моето детство. Нил поклащаше цялото си огромно тяло в ритъма на стиха, ръката му сечеше въздуха като поривите на вятъра, моето ухо не разбираше беларуската реч, но аз чувствах (а и всички затихнали и очаровани останали слушатели чувстваха), че този превод е конгениален, че едва ли някога поезията на Багряна, сложна и дълбоко интимна, е била представяна по-добре на чужд език и едва ли е била по-проникновено изпълнявана." (Незнакомов 1981).

Много пъти, сравнявайки беларуски и руски преводи на едно и също произведение на български автор, съм си задавала въпроса: защо беларуските преводи в повечето случаи звучат по-близко до оригинала. Особено преводите на Нил Гилевич!

А може би това е свързано с особеностите на двата езика?

Р.С. - Нил Семьонович, има ли нещо специфично при превода от български на беларуски? Срещате ли някакви трудности, свързани с аналитичния строй на българския език?

Н.Г. - Особеностите на превода, ако се има предвид самият творчески процес, зависят и от езика, от който превеждаш, и от езика, на който превеждаш. Струва ми се, че от български на руски е значително по-лесно да се превежда, отколкото на беларуски език. На беларуския език са почти чужди църковно-славянизмите, древните книжни изречения, причастията на "-ащ", "-ящ" и много други неща, сближаващи българския и руския. Аналитичният строй на българския език създава допълнителни трудности при превода на поезия. Но те са винаги преодолими.

Р.С. - Вие сте не само преводач, но и истински познавач на нашата литература. Българските литературоведи често се позовават на Вас, цитирайки Ви в своите статии. Малцина българисти в света могат да се похвалят с такъв авторитет... Затова ще си позволя да Ви попитам - какво е Вашето мнение за днешния ден на българската литература?

Н.Г. - Най-добрият отговор на този въпрос е растящият интерес към съвременната българска литература в целия свят. Тя е в добро духовно здраве и творческа форма и успехите са очевидни и в поезията, и в прозата, и в драматургията. И даже в сатирата! Не искам да споменавам имена, защото ще отнеме много време и място, но бих искал на назова един сатирик, защото това е рядък и ценен талант. Мисля, че нито една от славянските литератури не може да се похвали с такъв оригинален самобитен сатирически талант като Марко Ганчев. Наистина ярко явление в сатиричната поезия на славянския свят. А може би и не само в него. Радват ме успехите и на българските критици и литературоведи.

Говорейки за успехите на българските критици и литературоведи, е съвсем уместно да отбележим и успехите на беларуския им колега и неговата книга "Вярна на великите завети. Литературно-критически етюди" (Гилевич 1986). Тази книга на Нил Гилевич представлява широка панорама на съвременната българска поезия².

Авторът анализира както важни явления и тенденции в цялостния поетическия климат, така и творчеството на отделни български поети. Беларуският литературовед не прекарва механически граници между поколенията, между отделните периоди в историята на българската литература. Ценното в неговото изследване е това, че проследява развитието на отделните поети и тяхното естествено сливане в процеса на тъй наречения "априлски" климат, подчертавайки своеобразието им.

Впечатляващо е как проникновено, компетентно, как добросъвестно и постоянно българистът, поетът, човекът и гражданинът Нил Гилевич през цялото време е следил и следи развитието на българската литература. В неговите литературно-критически етюди има толкова много вярно "нарисувани" поетически портрети (на Пеньо Пенев, Любомир Левчев, Владимир Башев, Матей Шопкин, Андрей Германов и др.), толкова умело уловени нюанси в лириката на по-младите (Ваня Петкова, Иван Цанев, Георги Константинов, Миряна Башева, Рада Александрова, Николай Кънчев и др.) представители на българската поезия.

Скромен и трудолюбив, Нил Гилевич често повтаря: "Денят е даден за работа", но все по-често денят не стига и той посяга нашироко към нощта.

Тази му творческа дисциплина е пословична.

Р.С. - Винаги съм се възхищавала на това как успявате да бъдете един от първите в толкова много области. Затова бих искала да Ви попитам: имате ли някакъв определен режим на работа, време за срещи с приятели... Бихте ли разказали за методите си на работа!

Н.Г. - Няма нищо особено и поучително за другите. Никога не съм си налагал някакъв режим с определено време за работа. По-рано от два-три часа през нощта не си лягам, а на почивните дни се радвам, защото не трябва да ходя на служба и няма да ме безпокоят по телефона и тогава ще мога повече да поработя над своите неща. И отпуските, и ваканциите са за това, или както някога още през 20-те години е казал поетът Г. Санников: "Ще замина скоро на почивка и на воля там ще поработя". Казано накратко, както добре е резюмирал в заглавието на едно свое стихотворение моят близък приятел, поетът Андрей Германов: "Самоубийствено живеем". Все се каня някак да се преустроя, да стана по-организиран, по-умен и разсъдителен, но засега нещата не се получават.

Гласът на Нил Гилевич звучи с неповторимия си тембър не само в сферата на превода от български и други славянски езици. Нил Гилевич е преди всичко поет на беларуската земя, с неповторим тембър и характер.

Неслучайно една от първите му стихосбирки е наречена "Неспокойствие". Като гражданин и творец, Нил Гилевич е винаги "неспокоен".

Роден в село Слобода, само на 12 км от Хатин, селището, чиито жители са изгорени от хитлеристите до един, и досега неговите сънища са изпълнени с детски писъци и майчини ридания. Така е и за всички беларуси, а и не само за тях. За много хора по света това място, близо до Минск, е особено свято.

Тук, в Хатин, на мемориалния венец са изписани думи, оставащи в съзнанието на всеки, докоснал се до болката на беларусите:

Людзі добрыя, помніце!
Мы любілі жыццё і Радзіму.
І вас, дарагія.
Мы згарэлі жывымі у агні.
Наша просьба да усіх :
Хай жалоба і смутак
Абернуцца у мужнасць
І сілу,
Как змаглі увекавечыць вы
Мір і спакой на зямлі...

-------------------------------

Хора добри, помнете!
Обичахме и ний живота, Родината.
Живи изтляхме във огъня,
Нашата молба към всички е:
нека болката, мъката
в мъжество се превърнат
и сила,
за да спасите завинаги
Мира и тишината на земята.
Мира и тишината.

(Буквален превод на Роза Станкевич)

Тези думи на мъжествения и горд народ, неговата велика скръб, клетва и завет към бъдещите поколения от името на всички е написал поетът Нил Гилевич.

Темата за народната памет е една от главните в творчеството му. Тя обединява много негови чувства и духовни търсения. Макар лично поетът да не е участвал във войната, бил е само на десет-четиринадесет години (Нил Гилевич е роден през 1931 г.), "войната е отнела всичките му сънища напред". Неотклонно в поезията на Нил Гилевич присъства като будна съвест споменът за миналото, за трагичната участ на Беларус, платила кървав данък през войната.

В прекрасното стихотворение "Ты кажаш, я не ведаю вайны" ("Ти казваш, че не зная войната"), в патриотичната оратория "Гарыць, гарыць мая Лагойшчына" ("Гори, гори моята Лагойщина"), в поемите "Сто вузлов памяціи" / "Сто възела на паметта" /, "Недзялення" / "Сгодени") и много други произведения с висок граждански патос се чувства душевната и биографична връзка с онези събития:

Ты кажаш, я не ведаю вайны,
Што мне было тады гадоў
замала.

Чаму ж яна мае забрала
сны?
На усё жыццё наперад сны
забрала?

------------------------------

Ти казваш, аз не знам войната.
Че бил съм твърде малък аз

Тогава.
Защо отне ми сънищата
Тя?
За целия живот напред -
Отне ги.

Ето защо в разговора ни за съвременната беларуска литература, за нейните отличителни белези тогава, в края на осемдесетте години, Нил Гилевич постави на първо място военната тематика.

Н.Г. - Известният в цял свят Васил Биков не се нуждае от представяне. В България го издават навярно не по-малко отколкото у нас. Неговите книги са преведени на много езици и се четат на всички континенти на нашата планета, защото той по един съвършено неповторим начин разкрива мъжеството, хуманизма на човека. В нашата беларуска "военна" литература има такива имена, отдавна известни на българския читател като Максим Танк, Пятрус Броука, Аркадз Кулешов. Дълго време след войната авторитетът на беларуската лирика, както и досега, поддържат преди всичко нашите "военни" поети.

И странно, и логично е, че източникът на желанието да се претвори с такава сила възраждането на живота след войната, че парещата болка от миналото се превръща в подтик за исторически оптимизъм. Много от беларуските писатели посвещават своя талант именно на темата за възраждането, за съзиданието - като Иван Шамякин, Иван Навуменка, Иван Пташникау, Анатол Кудравец.

Всъщност първите десетилетия след войната почти всички наши писатели, и аз в това число, пишеха за обновяването на беларуската земя. Представяте ли си какво значи за човека и писателя да види как се възраждат 9 000 изгорени, разрушени беларуски градове и села. 9 000! С неописуем душевен подем ние разказвахме за възраждането на човешката душа - изтерзана, поругана, но жива. Жива - разбирате ли? Искахме да възкръснем от пепелищата, да изразим този светъл оптимизъм и надежда за бъдеще.

Р.С. - Нил Семьонович, в последните години, трудни за взаимоотношенията и взаимовръзките на нашите литератури, с кои български автори и творби успяхте да запознаете беларуските читатели?

Н.Г. - Едни от последните ми преводи публикува седмичникът за литература и изкуство, вестник "Літаратура і мастацтва". През 1998 г. преведох 15 стихотворения от българската антология "На чаша вино" ("Літаратура і мастацтва, 11 снежня), а през 2002 г. - 9 стихотворения на моя стар и верен приятел Найден Вълчев и написах предговора за неговата Антология на преводача "Белоруската моя тетрадка".

Но за мое огромно съжаление вече шест години не се занимавам с българистика, нито с преводи от български език. "Последната точка" (2003) е знакова за мен: това са 13 епиграми и басни на българските класици - Славейков, Ботев, Вазов, Шишманов, Михайловски.

Р.С. - Над какво работите сега?

Н.Г. - Изцяло съм погълнат от подготовката на моето 23-томно издание "Избрани съчинения" (пълното не би се побрало и в 33 тома). Но в новите икономически, така наречени "пазарни", отношения, много от тях са все още непубликувани. Такава е съдбата на том 17. - "Световни поети и писатели. Есеистика", където повече от половината автори са български, и на 7. и 8. том, в които включвам най-доброто от преводите си на българска поезия. С моята скромна пенсия е невъзможно да финансирам издаването им.

А с каква обич писах за всекиго от тях! И с каква обич превеждах всекиго! Господи! Къде си?...

И пак стигаме до сърцето. От него започва всичко! А сърцето на Нил Гилевич, което му е подсказало, което го е ръководило през всичките тези години, посветени на България, сега е изпълнено с болка. То е безсилно пред действителността на нашата пазарна икономика.

Уви, човекът, половин век посветил таланта си на нашата литература, направил толкова много за популяризацията на българската литература в Беларус, информиран за всичко, което става в нашата литература, вече десет години няма възможност да следи развитието й, да получава списания, вестници и книги от България и новото поколение български поети и писатели са вече за него "непознато племе".

* * *

Международната ботевска награда се присъжда на поети и публицисти за принос в световната литература.

В творческата личност на Нил Гилевич удивително са съединени талантът на поета и преводача, на познавача на литературата и фолклора, на сатирика и драматурга. Той е автор и на първия в беларуската литература роман в стихове - "Родные дети" ("Родни деца"), и както наскоро стана известно - автор на широко известната анонимна поема "Сказ пра Лысую гару" ("Разказ за плешивата гора").

Професорът по беларуска литература и българистът със световна известност е автор на няколко монографии и десетки литературно-критически статии, изследвания по история на българската литература.

Като професор в Беларуския държавен университет, Нил Семьонович спечелва студенти за своята "българска кауза". Подготвя бъдещи преводачи, иска много хора да се запознаят с българската литература. Много от неговите студенти, които преди години правят първите си стъпки в преводаческото си дело, стават отлични преводачи на българска литература. Сред тях са Алес Рязанау, Валил Сахарчук, Владзимир Анискович, Ванкарем Никафарович, Марина Абрамович.

Заразени от огромната му любов към българската поезия, много от известните беларуски поети превеждат български автори: Максим Танк, Ригор Барадулин, Анатол Вяртински, Генадз Бураукин, Васил Зуенак, Анатол Гречаникау и др.

Преводачът Нил Гилевич няма нищо общо с оня статичен и безкрил "надничарски труд", който се изразява в механичното прехвърляне на даден словесен материал от един езиков коловоз на друг. Зад превеждания текст, речника и белия лист хартия в творческата лаборатория на преводача образуват магическите си съединения множество неповторими лирически елементи.

За Нил Гилевич поетическият превод е особена сфера, в която човек може да изрази своя възглед за света, своето отношение към миналото, настоящето и бъдещето. Неговите преводи свидетелстват за това, че трябва дълбоко да си се вживял в цялото поетично творчество на превеждания поет, сам да бъдеш талантлив поет и най-важното - да бъдеш влюбен, изцяло запленен от духа, езика, от историята, от културата, от цялата същност на другия народ.

Ето как той възприема България, българското слово: "Чувам го, непромълвено, там, в беззащитната му гръд, в сърцето нежно на сина велик на стария Балкан, воеводата-поет, що стъпи с четата си на брега на Дунав и бащината си земя целуна мълчаливо - за вярност и за смърт и за победа клетва... Чувам и чета го - прекрасно, древно, като пролет младо, нежно в сърцето свое го лелея, шепна, повтарям като родно име, като клетва - великото слово, безсмъртното слово - България!" (Гилевич 1981: 6).

Нил Семьонович знае много български произведения наизуст и не само от класиката, а и от съвременната поезия. Библиотеката в кабинета му е пълна с български книги. "Всяка книга, всеки предмет ми е скъп и ми напомня едно приятелско лице, един български пейзаж".

Феноменален е приносът на Нил Семьонович в българистиката, безпрецедентен е. Славянският свят не познава такава отдаденост на друга култура: половин век всеотдаен труд, труд без отдих, вдъхновен и самоотвержен.

Като българка, изпитвам истинско удовлетворение от стореното от Нил Гилевич, за когото художественият превод е "неповторим поетичен език на братството", на духовното братство.

От името на България и на всички негови приятели казвам: "Благодаря!"

Благодаря на нашия Нил - постоянния посланик на българската култура в Беларус.

1986 г., Минск - 2009 г., Карлово

БЕЛЕЖКИ

1. Кастус Калиновски (1838 -1864) ръководител на въстанието през 1863 година, човекът, който за първи път след столетия на чуждоземно угнетение с пълен глас заявява за правата на беларусите, за възраждането на държавността им, затова Нил Гилевич го сравнява с Васил Левски. [обратно]

2. Беларуското издание е от 1977 г. и в него всички цитати на стихотворения от български поети са дадени в негов превод на беларуски). [обратно]

© Роза Станкевич
=============================
© Електронно издателство LiterNet, 01.03.2010
Роза Станкевич. Срещи на беларуска земя. Варна: LiterNet, 2010.