ЯНКА КУПАЛА И ЯКУБ КОЛАС - ДВА ВЪРХА В БЕЛАРУСКАТА ПОЕЗИЯ

Роза Станкевич

web | Срещи на беларуска земя

1. Янка Купала (1882-1942)

Иван (Ян, Янка - на беларуски) Доминикович Луцевич е роден 7 юли 1882 г., в нощта на свети Ян (Купалската нощ, откъдето идва и псевдонимът му - Янка Купала) в селцето Вязанка, недалеч от град Минск. В Беларус и досега е съхранен купалският обред, свързан с поклонението на двете природни стихии - водата и огъня, определили поетическия темперамент на Купала - подобно на огъня и водата, той е ту тъмен и мрачен, ту горещ и пламенен, като слънце.

Самоук интелигент, потомък на обедняла старинна беларуска шляхта, Янка Купала формира своите филологически и философски знания чрез самообразование. Баща му е дребен имотен арендатор, който обикалял със семейството си разни имения, за да търси изгодни условия за арендуване. За двадесет години (до смъртта на бащата - 1902 г.), семейството сменя шест селища, в които търси препитанието си. Това доста красноречиво говори за условията, в които е живяло то. Израснал в бедно семейство, той отрано познава лишенията и въпреки стремежа към знания постоянното пестене се отразява върху образованието на бъдещия поет. Отначало учи на полски, след това посещава народно училище в Сеница, обучава се от така наречените пътуващи учители. В стихотворението си "Моята наука" той пише:

Не бяхме богати да уча свободно.
От бедност училище аз не видях.
Народните мисли и словото родно
от майка си аз и от книги познах.

Едва през 1908 г., след като вече е печатал стихове, той постъпва в частната библиотека "Знание" на Б. Л. Данилович във Вилно и същевременно сътрудничи на беларуския вестник "Наша нива". Системно образование получава много по-късно, когато в 1909 г. постъпва в общообразователните курсове на А. Черняев в Петербург и ги завършва в 1913 г., след което се връща във Вилно и става редактор на "Наша нива". По-късно постъпва в Народния университет "Шанявски" в Москва.

Всичко, което няма възможност да постигне в училище, той получава от книгите: "Те, книгите, събудиха у мене фантазията, създавайки постоянно колизия между фантазия и действителност. Но, струва ми се, най-голямо влияние ми оказаха беларуските народни приказки, които слушах като дете.". Може би от тези времена идват съществата от беларуската народна митология, които по-късно се появяват в поезията му:

В дебри тъмни таласъми
скачат, плачат, веселят се.
Жътва-чудо сбират лудо
в нива равна те отдавна.

Нощем бродят, а щом сводът
весел блесне с обло слънце,
грива веят и си пеят
песни кръшни в бедни къщи.

Съдбата му отрежда не само трудно детство, но и ранната младост на Иван Доминикович преминава в несгоди и неволи. За да изкарва прехраната на семейството, за което е единствена опора, той сменя много професии: работи като домашен учител, писар при съдебен следовател, общ работник във винарска изба, чиновник в имение. "Нуждата ме застави да се заловя с друга наука - да чета тъжната книга на помешчическата оран и да пиша печалната повест на своето нещастие с рало и коса" - ще напише в последствие той.

Първата руска революция от 1905 г. предизвиква бурен прелом в психиката на народните маси в Белорусия. Националното и социалното самосъзнание започва бързо да се пробужда у експлоатирания безимотен бедняк и той все по-ясно осъзнава, че е човек и като такъв има право да живее човешки. Този процес, който има огромно значение за историческата съдба на беларуския народ, ражда поезията на Янка Купала.

Поезията на големия, истински народен лирик на Беларус, владеещ чудесната способност да почувства човешкото съдържание на големите исторически събития и да ги предаде през призмата на човешките размисли и преживявания. Бурният подем на разрастващото се национално движение издига на своята вълна поетичния гений на Янка Купала, чиято гранична фигура откроява началото на новата беларуска литература, манталитет и литературна мисъл.

На 15 май 1905 г. минският вестник "Северо-западный край" публикува стихотворението "Мужик", подписано за първи път от "Янка Купала". Младият поет, роден на седми юли, в навечерието на празника Иван Купала (Еньовден), един от най-поетичните празници в беларуския обреден календар, си избира псевдоним, свързан с купалските огньове, вдъхновявали за творчество стотици писатели и поети.

Още в дохристиянско време славяните почитали празника Купайла, т.е. денят на Слънцето. Купаловската нощ е най-кратката. През нея никой не трябва да спи. В магическата купалска нощ дърветата преминават от едно място на друго и разговарят чрез шепота на листата: беседват помежду си и животните. Даже тревите в тази нощ се изпълват с особена, чудодейна сила. Всичко земно - доброто и злото, всички растения, особено билките, придобиват свръхестествена мощ. Нощните треви цъфтят със светлинни огньове. Такава е черната папрат - царят на царете сред тях. Някое цвете пламти с неподвижен силен пламък, някое има вид на мълния с летящ, призрачен огън. Тревата "Лъв" е известна и назовавана в най-древни времена, тя расте неголяма, а има вид на лъв. През деня можеш и да не я забележиш, сияе нощем. На нея има два цвята, единият жълт, а другият нощем като свещ гори. Около нея наблизо трева друга няма, а тази, която я има, се прекланя пред нея. И ето какво още се казва за тази дивна трева: "Каквато и буря да има, тя се кланя на изток с всичките си стволове, даже и когато няма вятър. Папрат, която разкрива силни огненочервени (понякога малинови) едва мержелеещи се цветове само в няколко мигновения. Купаловската нощ дава възможност на този, който я намери, да познава бъдещето, да намери щастието."

От тази народна легенда за "вълшебното цвете" на папратта, която цъфти само в нощта на Иван Купала започва творчеството на големия беларуски поет, автор на сборниците: "Овчарска свирка" (1908), "Сън на могилата" (1910), "Гуслар" (1910), "По пътя на живота" (1913), "На орлетата" (1923), "Неизказаното" (1924), "Край река Ареса" (1933), "Борисов" (1934), "От сърце" (1940). Това легендарно цвете на щастието той мечтае да открие, за да го подари на своя многострадален народ.

Мужик съм аз - туй всеки знае
и не минава ден и миг,
без някой да ме подиграе,
    че съм мужик, най-прост мужик.

Четмо, писмо аз не умея
и груб е моят прост език,
и вечно аз ора и сея -
    че съм мужик, най-прост мужик.

Издържано в монологична форма, това кратко стихотворение разкрива съдбата на беларуския селянин, към когото господстващите имат презрително отношение, подчертано от изразителния рефрен, който се променя само в последната строфа: оплакванията преминават в смело изявление, че той, творецът на благата има право на човешки живот.

С това свое първо произведение Я. Купала разкрива зараждащото се социално и национално самосъзнание на беларусите. "Мужик" става своеобразен манифест - програма на цялата му поетическа дейност, в която основен лайтмотив е безрадостната съдба на мужика (безимотния селянин): много от неговите произведения "Не корете ме", "Песен на жетварките", "Кой иде там", "Аз съм мужик-беларус", "Беларуски селяк" и др. са изпълнени с картини от тежкия живот на селянина, който живее в немотия и без права, който едва свързва двата края и почти не вижда изход.

Беларуският народ обиква своя поет и го нарича "песняр", защото вижда в него свой представител, който с могъщото оръжие на художественото слово се бори, воюва за неговите интереси. Народът се гордее с творчеството на талантливия си син, заявил от цялото си сърце:

О, панове, аз не за вас
свободна песен днес запявам -
туй, що в мен спа до тоя час,
събуждам и на съд изправям!
Да, панове, но не за вас!

О, панове, аз не за вас
се блъскам, бия, да раздрусам
народен ум, народна свяст
в земята моя беларуска.

Темата за пробуждането на народните маси намира нов, внушителен израз в класическото по своята простота и завършеност стихотворение "А кой идва там?":

Кой иде там? Какви са тези хора,
стълпени като облак под простора?
        - Беларуси.

Какво върху плещите си те носят,
прегърбени, съсухрени и боси?
        - Нищетата...

Какво те искат - голи, глухи, слепи,
от този век премазани свирепо?
        - Да са хора.

С това свое емблематично произведение Я. Купала се изявява като изключителен майстор на поетическата архитектоника и фоника. Неговите пет строфи, състоящи се от разгърнати реторически въпроси и кратките като изстрел отговори пресъздават една динамично развиваща се картина на идващите "като облак под простора" беларуси, а самият ритъм на стиха, размерен като удар по барабан, я прави още по-експресивна.

За да предаде масовостта и сплотеността им, поетът умело съчетава алитерация (повторение на съгласните "л", "р", "п") и асонанс (гласните "о", "и", "а"), а създавайки определено зрително и слухово въздействие, от множеството синоними избира именно определението "огромна", като добавя към него увеличителен суфикс - "ист" ("У агромністай такой грамадзе").

На този единствено законен стремеж на беларусите "зватцца" людьмі" - да бъдат уважавани като хора, да получат всеобщо признание, да бъдат равни сред равните (именно към това се стремят върващите "агромністай грамадой" беларуси) - са посветени и най-хубавите редове от поезията на Янка Купала.

Това е времето, когато империята се разтърсва от протестите на угнетените и в сърцата на онеправданите народи пламва надеждата за друг живот. "Там кръв се лее и в тревога/ загиват там борци безброй... - пее поетът - а вие, битите най-много,/ мълчите в глухия покой." Той не се въздържа да упрекне сънародниците си за тяхната пасивност, когато се води борба на живот и смърт, когато е въстанал този, който "света храни с пот и труд, а сам е гладен и обиден и като просяк е обут". Наред с тези мотиви са и мотивите за родината, за родното слово:

О, слово измъчвано, бащино слово,
звъни и шепни, и плющи!
От всички езици, от всеки чужд говор
най-скъпо за мене си ти.

Темата за родната природа заема важно място в цялото творчество на Купала, но като че ли най-хубавите си стихове от този род той написва през последните четири-пет години преди Първата световна война. В тези стихове природата е като живо същество, с което поетът може да разговаря, да размишлява за смисъла на битието, да споделя с него мъките си. Такива стихотворения са "Река", "Градината", "Дъб", "Върба", "Жега", "Лятна роса", "Сред вековната борова гора", "Хей, дъбраво ти зелена", "Над Иматра". Но върхът в пейзажната му лирика е "Две тополи", чиято красота българският читател може да почувства чрез великолепния превод на Андрей Германов, пресъздал архитектониката на оригинала.

В него четирите строфи имат еднаква структура: всеки ред съдържа по един глагол-сказуемо, като в първия и втория, в третия и четвъртия те са еднакви и във всяка от тези стихотворни двойки постоянни компоненти са "две(те) тополи", а различни, освен глаголите, са определенията към думите "поле" и "тополи":

Във полето отколе две зелени тополи,
        две задружни тополи растяха,
и шумяха отколе две зелени тополи,
        две задружни тополи шумяха.

И за Изток отколе двете тънки тополи
        двете тънки тополи шумяха,
и за Запад отколе песен двете тополи,
        песен двете тополи редяха....

Тази прелест на композиционната тавтология създава особена напевност, особена музика на стиха, доближаваща го до най-прекрасните образци на народната поезия.

Свидетелство за големия лиричен талант на поета е неговата неизчерпаема инвенция да намира различни нюанси на багри, на светлини и сенки, на картини, да улавя най-неуловими настроения, да ги насища с искрени чувства и дълбоки мисли. Животът на селянина вече не го привлича само с трагичните си страни, в него той вече открива и онези привлекателни черти, които правят този живот красив. Темата за труда намира своебразна интерпретация във великолепната поема "Тя и аз", станала по езически дързък химн на щастието, любовта, слънцето, свободния труд на свободната земя, редом с любимия човек:

        На кръстопът се срещнах с нея - плаха,
не знаеше къде да тръгне тя
и аз не знаех, и пред мен лежаха
пътеки към гори и към жита.

        Ръцете ни в гореща ласка сплели,
те дадоха ни своя благослов
да минем през гори, реки, предели,
да минем дните си ведно, в любов.

Двамата влюбени се движат в своя свят - само Той и Тя: "Тъй седяхме двама с нея: аз - Адам,/ тя - Ева, в рая на земята". И може би това е основание на българския преводач Христо Попов да нарича Купаловите герои "Беларуските Дафнис и Хлоя".

Както в романа на Лонг, така и в Купаловата поема, фактически главното действащо лице е езическият бог Ерос. И сякаш казаните преди повече от седемнадесет века думи на древногръцкия писател се отнасят и за поемата на Я. Купала: "Цари той над стихиите, цари над светилата,/ цари над такива, като самия него, богове./ Цветята са дело на Ерос; дърветата са негови създания,/ по негова воля реките текат и ветровете шумят".

Любовта прави живота красив и създава възможност за неговото безкрайно продължаване. Великото тайнство на любовта намира благослова на добрите сили и сякаш художественият свят на Купаловата поема идва от онези "идеални времена". И в нея Любовта е такава животворяща сила, очарована от светлината на доброто: тук всичко е въздигнато в ранга на Прекрасното, а невидимото присъствие на Бога на любовта създава езически дръзкото в този химн на щастието, в този поетически апотеоз на Любовта и Труда.

Връзката на Дафнис и Хлоя с природата е естествена, те, както и Купаловите Тя и Той живеят в интимно съприкосновение с нея. Дълбочината и искреността на пантеистичните мотиви сближава двете произведения. Но само на пръв поглед беларуската поема звучи пасторално. Тя съвсем не е лирическа идилия, а по-скоро портрет на селския живот, в който любовта играе основна роля. Особеното в нея е, че любовта укрепва чрез труда. В няколко последователни картини поетът проследява развитието на младото семейство, свързано с целия цикъл на домашния бит: тъкане на платно, оран, сеитба, сенокос. Това прави поемата "земна и езическа, и в същото време, по беларуски тиха, акварелна и мужишка".

В световната литература Дафнис и Хлоя са своеобразни символи на любовта, нравствената чистоти и непорочността. Символични са и Купаловите образи: те дори нямат собствени имена, създателят им ги нарича просто - "Тя" и "Аз".

Всичко, до което се докосне Купала, и в най-дребните подробности, той насища с поезия. Ето как майсторски е пресъздадена идващата пролет("Предпролет"):

        Земята вече е нашарена,
на кръпки тук-таме стои снегът,
димят баирите - обжарени,
долчинките като пчели жужат.

        Несмело, подир дълго чакане,
кокичето възбог отправя взор -
цветец на сълзите изплакани,
то търси лъч в далечния простор.

На пръв поглед поемата "Тя и аз" звучи пасторално, но това съвсем не е идилия, а по-скоро портрет на селския живот, в който любовта играе основна роля. Любовта прави живота красив и създава възможност за неговото безкрайно продължаване.

Възпявайки любимата по цялата вселена, Купала придава и на този вселенски мотив национални вибрации: образът на любимата започва да сияе с двойна светлина и в него проблясва образът на "родната страна" - измъчена и изгубена сред другите. Поетът смело разчупва рамките на лирико-патриархалната фабула, образът на героинята прераства в ярка, емоционално наситена метафора: "Тя" не е само любимата. "Тя" става поетическо, по купаловски своеобразно въплъщение на Родината. Образът на любимата прераства в обобщен образ на родината, на бленуваната свобода, която трябва да се извоюва с борба.

Янка Купала претърпява сложна творческа еволюция - от "мужишки" поет, оплакващ селската орисия (сб. "Овчарска свирка"), той израства до национален поет-философ, засягащ вечните и актуални проблеми на мирозданието, и в частност: пророкът и тълпата, поетът и народа, раздорите в обществото и Вселената - стихотворението "Пророк", сборниците "Гуслар", "По пътя на живота" и драматическите поеми "Вечна песен" (1908), "Сън на Могилата" (1910) и "На превала" (1913).

Поетическата драма "Вечна песен" е може би най-символичното произведение в беларуската класическа литература, в която отделния човешки живот прераства в алегория на трагичната съдба на нацията. До голяма степен тя е противоположна на "Тя и аз", в нея всичко - чувствата, настроенията, образите, преминават от една светогама в друга. Картината на живота, която Янка Купала рисува в тази своя творба, е съвършено различна от светлата, жизнерадостна палитра на прекрасната, възторжена Купалова песен за любовта.

Поемата е създадена в мрачното време след потушаването на първата руска революция: когато реакцията празнува победата си и унищожава революционните идеали, когато поругава и осмива порива на мужика, беларуския безимотен селянин, неговото желание "човек да го наричат". Тук вечният въпрос за смисъла на човешкия живот се поставя чисто по купаловски.

Именно тази социална обстановка обосновава двата доминиращи, противоположни мотива в нея: човекът е цар на природата по своите способности и възможности, но в същото време, той, царят на природата - е роб на съществуващите антагонистични обществени отношения.

"Вечна песен" е построена върху конфликта между високата мечта за Човека, който "в ръцете си ще има всичко, което съществува на света", от една срана, и от друга, тържествуващите както в природата, така и в обществото враждебни за човека сили, които правят всичките му героически усилия нищожни. Този конфликт е непосредственият поетически отклик на събитията, свързани с разгрома на революцията от 1905 година.

Развълнуваният разказ за трагедията на човека се открива със сцената на Кръщение и монолога на Живота:

С ръка всемогъща и права
живот и душа му дарявам,
дарявам му още света
с небето, водата, пръстта.

Той всичко ще има, ще властва
над земни блага и богатства...

(Купала, Колас 1982: 160)

С раждането си Човекът получава всички дарове на живота - земни блага и богатства, той ще е "най-мъдрият", "най-силният сред силни безброй". Но ако този човек е героят на Купала - беларуският мужик от началото на миналия век, той се превръща във вечен мъченик: и той се е надявал да живее "не така", с надежда е чакал свободата, но Съдбата, Бедата, Гладът, Студът и самият Живот в дванадесет картини го преследват героя посредством своите непоносими изпитания.

Човекът, на който Животът в началото обещава достойна съдба на творец и му дарява "света с небето, водата, пръстта", разумна воля над природата ("горите, полята просторите на него ще бъдат покорни"), се оказва във властта на враждебни сили.

Малкото пастирче отрано е откъснато от родния дом, от рано познало горчивината на чуждия хляб и чуждата стряха. Тази скръбна интонация на неговия разказ е позната още от първия поетичен сборник на Купала "Овчарска свирка", но в нея има нови нотки: в разговора с майка си, то споделя орисия и теглото, Янка Купала е свободолюбив поет и вижда изход, който звучи в думите на пастирчето, което не проклина своите патилата. А заявява: "Ще заякна, ще надвия всяко зло".

И макар да има аналог с интонацията на първия сборник тук битовите картини са превърнати в алегории, в символи. Тук Пролетта, Лятото, Есента, Зимата са не само годишни времена, а периоди от човешкия живот.

Беларуският поет умело използва форми и образи от народните мистерии и отрядните песни: Пролетта идва и "на главата си носи венец от кокичета и лютичета, а в ръцете - скъсана верига"; Лятото е понесло "в едната си ръка сърп, а в другата - коса"; Есента - "в едната си ръка стиска сухи треви, а в другата носи "празен чувал"; Зимата приближава като "в едната ръка държи наковалня и чук, а в другата - железни окови". Тези образи-символи придобиват алегорична двуизмерност и емоционално усилват авторските размисли за смисъла на човешкото съществуване, за неговите непреходни ценности.

Може би най-светлият ден от живота на мужика е Сватбата. Ето как звучи поканата на свата:

Хайде, братя, на софрата!
Веселба, гуляй е днес!
Бързо ставай, заигравай,
клякай, рипай до нощес!

Пий по мъжки, вземай пръжки,
да не стихва смях и вик.
Цяло село, давай смело,
грижи забрави, мужик!

(Купала, Колас 1982: 162)

Как великолепно, точно е предадена атмосферата на селската сватба! Всяка дума крие не само смисъл, рисунка, но неудържимия, веселия ритъм на ставащото наоколо. Самите думи игриво, от цяло сърце и душа, участват във всеобщата веселба. Една след друга те сякаш се впускат в танц и заедно с героите "свирят, свирят, та примират, както нийде, никой път!...".

Сравнения, обръщения, епитети и всички други изразни средства на речта се раждат в национална форма, продиктувана от законите на националния език, а особеностите на самата поетика служат за създаването на характерите, за предаването на неповторимия национален колорит.

Повествованието е изградено от последователно сменящи се едни с други сцени, образи, явления от човешкия живот: кръщение, сватба, пролет, коситба и жътва, сенокос, зима, погребение, гробище. Всяко от тези явления е предадено пределно конкретно, в социален и битов план.

Последната картина от живота на Мужика е в края на Зимата, тя си отива със страшна виелица. Подсеченият бор пада и го убива. Глутница вълци се приближават към нещастника, гората стене.

Човекът, основният лирически герой на поемата, в продължение на целия си живот ежеминутно се сблъсква с несгодите: Гладът, Студът, Бедата, Магазинерът, Кметът. Целият му живот е една непрекъсната верига от изпитания.

Янка Купала изобразява типичните обстоятелства от живота на типичния герой. Използвайки народните образи-символи, поетът стига до мащабни обобщения, които превръщат образите в алегории и придават символично и философско звучене на поемата.

Поемата е алегорична по своя замисъл, но събитията в нея са разкрити конкретно, по селски, по купаловски.

Тя завършва със сцената на Гробището, където се появява Сянката на мужика. Опряна на поваления кръст, тя пита духовете как живеят потомците на мужика, как децата живеят без баща: "И тях ли животът оплете,/ Тъй както мухите да мрат?". Долитат същите духове: Бедата, Гладът, Студът, Съдбата, Животът, както при кръщението (но в обратен ред!), обикалят около мужика и пеят поред:

Ти питаш какъв е животът
На твоите пет синове?
О, всеки си влачи хомота,
В браздата си тясна снове...

Съдбата и неговите потомци, така както и съдбата на Мужика, е такава, каквато я определят на кръщавката Животът, Бедата, Студът и Гладът. Всичките му стремежи, мазолестият му труд са напразни. Той е победен.

Героят умира всъщност два пъти. За първи път загива под поваления бор, втория - доброволно се връща в ковчега, защото по-страшни за него "са хората и света". Образът на Мужика е изпълнен с трагизъм.

Но независимо от всичко това, в поемата само на пръв поглед кръгът е затворен, силите на злото непобедими, и няма спасение.

От отвъдното се издига гласът на човешкия дух, който в името на бъдните поколения въстава срещу оскърбителната монотонност на битието. На него, "малкия" човек, му е омръзнало да бъде малък и незабелязан, той е индивидуална личност, и именно тук, на земята, иска да остави плодовете на своя труд, богатството на своите мисли, чувства, своя духовен мир.

Янка Купала е оптимист. Мрачен и безнадежден е краят на поемата. Но зад тази трагичност е скрита надеждата за по-добро бъдеще. Злото със своята нарастваща, възходяща градация става непоносимо и достигайки кулминацията си, неминуемо - загива. Свободолюбивият дух на Купала - оптимистът, вижда изход в това, че героите му са готови да тръгнат сами да постигат "новото си щастие".

Купаловската поема "Вечна песен" вълнува със своето свободолюбие - порива към щастие, с призива към разкрепостяването на човека от всеки гнет и насилие, с дълбоките си философски размисли.

Поемата е интересна по своята форма. Всяка част има своя тоналност, своя особена ритмико- интонационна организация. Структурата й е като една майсторски изкована верига, където всяка част и всяко звено от нея са неразривно свързани, и изпадането на което и да е звено от нея води до разрушаване на цялото. Всяка сцена или епизод са замислени и осъществени като частни случаи от общото.

Музикалната, звуковата страна на речта, целият арсенал на тропиката, както и всички останали изобразителни средства, не са самоцел, а играят своята роля в общото единство на произведението.

Невъзможно е да се разглежда беларуската класика от началото на миналия век, без да се отчита нейната феноменалност, националното й своеобразие и това, което забелязва още Максим Багданович, изучавайки творчеството на Тарас Шевченко: "Стихът на Шевченко прилича на осветен отвътре хартиен китайски фенер. Той не блести, сиянието му е меко и равно, но забелязваш, че отвътре той е изпълнен със светлина, и само полупрозрачната обвивка не позволява на тази светлина да заблести и грейне на всички страни с ослепителната си сила".

Определението на М. Багданович може да се отнесе и към своеобразието на Купаловия стих, и особено за стиха на тази "малка поетическа енциклопедия на беларуския селски живот", както нарича драматическата поема Симеон Владимиров, съставителят на българския сборник с избрани творби на Янка Купала и Якуб Колас в предисловието си към него.

Зад полупрозрачната обвивка на образите алегории е скрита като зад хартиения китайски фенер, ослепителната светлина на Купаловия порив към щастие, на Купаловия призив към разкрепостяването на човека от всеки гнет и насилие.

Цялото богатството на поетичното повествование разкрива убедително философията на Янка Купала, неговите размисли за сложните проблеми на битието, за "вечния кръговрат на живота". Той правдиво изразява народното самосъзнание в епохата на огромните революционни промени и в това е величието и значението му като поет.

Янка Купала полага началото и на беларуската драматургия с пиесите си "Павлинка", комедия (1912), "Заврени зетьове", пиеса (1913), и "Разтурено гнездо", пиеса (1913). В "Павлинка" той осмива остарелите възгледи на обеднялата вече шляхта, която все още се големее, макар че бившите "мужици", в лицето на учителя Яким Сарока, отдавна вече са я надминали по образование и по ум. Написана интересно, със сочен и жив народен език, комедията и досега не слиза от сцените на Беларус.

И в последната година от живота си, когато войната го захвърля далеч от родната земя, Купала не престава да мисли и да се бори за нея. Не е случайно, че стихотворението "На беларуските партизани" се преписва на ръка, скоро става песен и е навсякъде, където се води борбата за освобождение, дори когато поетът вече не е между живите:

Партизани, партизани,
Беларуски синове!
Зарад кървавите рани
Бийте злите врагове!

По села осиротели
И по път и кръстопът,
Дето пепел днес се стели,
Нека костите им бели
Черни врани да кълват...

(Купала, Колас 1982: 147)

Янка Купала звънко удря камбаната на националната съвест, отразява неволите на угнетения човек, разказва за съдбата му, буди го, дава му вяра, окриля го. Неговото творчество е не само мярка за литературна ценност, то е реална сила, която и досега въздейства върху идните поколения.

* * *

Мислейки за Янка Купала, се изкушавам да приведа няколко реда от книгата си "Знаци на Съдбата", хвърлящи светлина върху началото на моята съдбовна връзка с Беларус:

"Знак първи.

Съвсем случайно - Случайно ли?!

Вместо за Куба, потеглихме за Минск на бригада - студенти втори за трети курс от Софийския университет.

Пристигнахме на 7-ми юли 1972 година, в деня, когато Беларус отбелязваше 90-годишнината на своя велик поет Янка Купала.

Първото нещо, което видяхме от първата си вечерна разходка - тръгвайки от хотел "Минск" на изток по големия, спуснал се като пълноводна река от светлини Проспект - бе току-що откритият паметник, възвисяващ се в парка "Янка Купала".

Паметникът на Янка Купала

Първата ми среща с Беларус - бе в деня на древния славянски празник Иван Купала, от който произхожда псевдонимът на Иван Доминикович Луцевич - Янка Купала, роден на 7 юли 1882 година, точно преди деветдесет години на този празник. На този ден!

Легенди разказват, че в нощта на Иван Купала, загадъчна и тайнствена, ако имаш чисто сърце и искрено желание, ще откриеш вълшебното цвете на щастието - цъфналата папрат.

В нощта на Иван Купала...
Когато легендите
                          оживяват...
Когато се сбъдват вълшебните,
най-смелите - Мечти...

В нощта на Иван Купала -
                          аз намерих
своята Цъфнала папрат.
Тебе открих - Беларус!
Срещнах се с Тебе -
                          брезово-бяла,
като Припятска лилия,
като вечна
                          моя Съдба.

(Камбаните 2003: 85)

Времето е най-големият съдник в живота ни, в който нищо случайно няма. Само дистанцията ни позволява да оценим събитията, отминали, но останали като знаци на Съдбата ни".

Днес - седми юли 2007 година - след тридесет и пет години...

Днес - разбирам съдбовността на моята първа среща с Беларус, в навечерието на празника Иван Купала.

2. Якуб Колас (1882-1956)

"В световната литература Якуб Колас навлиза като "беларуския Омир", сътворил националните "Илиада" и "Одисея", такива аналогии възникват при осмислянето на неговите поеми "Нова земя" и "Симон музикантът" - пише ученият изследовател, професор Михас Тичина в предговора към съвременното 39-томно издание на беларуския класик.

Почти шестдесет години изпъква с фигурата си големият син на беларуския народ Якуб Колас: повече от половин век, с талант и неуморен труд, със сърце и воля той създава онова дело, което му отрежда достойно място в литературата на Беларус.

Творчеството на народния поет на Беларус Якуб Колас представлява цяла епоха в историята на беларуската литература. Автор на истински поетически шедьоври като поемите "Нова земя" и "Симон музикантът", той по право е смятан за основоположник на националната проза. Още през 1920 година (в публикуваната във Вилнюс "История на беларуската литература" от известния писател и литературовед Максим Гарецки) той е наречен класик на беларуската литература.

Канстантин Михайлавич Мицкевич е роден на 3 ноември 1882 г. в Акинчици, близо до град Сталбци, където баща му служи като лесничей. Родителите на бъдещия поет са селяни от Микалаевшчина, Минска област, но беднотията принуждава бащата да търси работа като горски. От Акинчици семейството се мести в Ласток, а по-късно в Албуц. Това са чудно красиви места, където и досега шумят великолепни гори, за които поетът си спомня: "Много обичах да седя по цели часове и да слушам как пеят чучулигите и тези песни станаха за мене толкова разбираеми, близки и скъпи, че ми се струваше, като че ли разбирам всичко, което пееха тези птички..."

В къщата на баща му Михаил Казимирович Мицкевич, на стената редом висели портретите на земляка и съименник по фамилия Адам Мицкевич и великия руски поет Александър Пушкин, за когото по-късно Колас ще каже: "Ако нямаше Пушкин... вероятно нямаше да ги има и моите поеми... лириката и прозата ми". Именно те стават и неговите първи литературни кумири.

След завършване на учителската семинария в 1902 г. Канстантин Михайлавич Мицкевич учителства в Полесието, но в 1906 г. за участие в прогресивно учителско събрание е уволнен, а в 1908 г. е осъден на три години затвор. След излежаване на присъдата (1912 г.) той отново става учител в Пинск. В 1915 г. се евакуира в Московска губерния, но веднага го вземат във войската, завършва военно училище и е изпратен на румънския фронт, поради заболяване обаче отново е върнат в тила, в Курска област, където се намира семейството му. Едва през 1921 г. се връща в Минск: преподава в Беларуския педагогически институт, в Беларуския държавен университет, занимава се с научна работа.

От самото създаване на Академията на науките на Беларус в 1929 г. той е неин неизменен вицепрезидент. През Отечествената война е евакуиран в Ташкент, откъдето се завръща в 1944 г.

Якуб Колас, патриархът на беларуската проза, вечният покорител на поетическия Олимп, където петдесет години е на самия му връх, никога не се превръща в литературен аксакал. До края на живота си, той е активен творец и гражданин общественик. Умира в своя дом, в кабинета си, работейки на бюрото си, където сред другите неща се пази едно останало недописано писмо. Часовникът е запомнил завинаги времето, когато е спряло сърцето му - 13 ч. 20 м., а календарът показва последния преживян ден 13 август 1956 година.

Година след като изгрява поетичната звезда на Янка Купала, Константин Михайлович Мицкевич подписва първото си произведение на беларуски с метафоричния псевдоним "Якуб Колас", в който влага дълбок смисъл. Неизвестният селски учител, но "вече заклет враг на самодържавието", става Колас - така в нивата на беларуската литература се ражда още един безсмъртен Клас.

Самата дума "колос" (клас) е символ на животворящия човешки труд. Обичайки всичко, създадено от човешките ръце, поетизирайки труда на селянина, поетът неслучайно си избира този псевдоним: така, както житният клас прораства от родната земя, така и поезията на Якуб Колас израства от народния живот и се превръща в духовна храна за беларусите; и както зърното живее чрез многото следващи поколения млади класове - творци на беларуската литература.

Още с първото си печатано стихотворение "Нашият Роден край" младият поет проявява жив интерес към проблемите на беларуското село и както при Янка Купала багрите, с които рисува живота на село, са мрачни:

      Край наш беден, край наш роден!
Лес и пясък, и блата...
    Вред сивее кър безплоден...
    Хвойни. Мъх и глухота.
    Пелената на мъглата
    Скрива хълми и гори,
    О, родино, майко свята,
    бог забрави те дори.

Тези стихове са написани в хиляда деветстотин и шеста година. В такова време зазвучава гласът на Якуб Колас - в преломното време между две епохи и първите му творби се появяват по време и след разгрома на първата руска революция, след като над цялата Руска империя пада още по-тежък мрак и самодържавието задушава всяка проява на свободомислие.

Точно тогава с пълен глас заговаря за своите социални проблеми беларуското село. Поезията на Я. Колас (като и на Я. Купала) изразява идеалите, настроенията на беларуските селяни. В нея с цялото си величие и мъдра простота се извисява могъщата фигура на беларуския мужик: унижен и измъчен, покорен и бунтовен, той е философ, творец, създаващ с ръцете си материални блага, духовни ценности, живеещи във вековете.

През 1910 година излиза сборникът на Якуб Колас "Песни печални" (когато той е във виленския затвор). Същата година Максим Горки пише: "...Знаете ли Вие беларуските поети Якуб Колас и Янка Купала? Аз наскоро се запознах с тях - харесват ми! Просто, задушевно и, наистина - народно" (Горький 1954: 144).

С поразително прозорливост той вижда в творчеството на младите беларуски писатели исторически значимо явление: "...Струва ми се, че именно сега, след 1905 година, интелигенцията трябва с особено внимание да се вгледа в растящите новите идеи, в новия стил на масите на "разтревожения народ" ...Обръщайки внимание на "младата литература на беларусите - на най- изостаналия народ на Русия", М. Горки в статията си "За самоуките писатели" (1911 г.) публикува в свой превод стихотворението на Янка Купала "А кой идва там?" и призовава читателите "да си изяснят дълбокия смисъл на тази песен, която, може би, след време, ще стане народен химн на беларусите" (Горький 1911: 207-208).

Този "разтревожен народ", "най-изостаналия народ на Русия" започва да се изразява чрез творчеството на Якуб Колас (както и чрез творчеството на Я. Купала). В поезията му преобладават печалните, тъжните мотиви, но те не определят характера й. Неслучайно тъгата често преминава в гняв, протест против несправедливостта. Беларуският поет вярва, че мужикът има право на по-добър живот, че ще дойде неговото "време златно" ("Не тъжи"):

Не тъжи, че тъмен облак
скрива днес деня от нас,
че пожар с език злокобен
ни грози в среднощен час. -

Ще изчезне безвъзвратно
всичко лошо със дима
и ще дойде време златно
и за нашата земя.

(Купала, Колас 1982: 273)

Героят на Колас не се стъписва пред отчайващо тежката действителност, той вече ясно знае кои са враговете му и кой е пътят, който води към светлото бъдеще. "Към беларусите", "На враговете", "Не тъжи", "Ей ти там, назад", "Арестантите заспаха", "Затворник", "Селянин" не оставят никакви съмнения за идейната насоченост на поета борец Якуб Колас. В стихотворението "Селянин", написано в 1909 година, когато революцията е вече отминала и е настъпила известната столипинска реакция, неговият селянин е категоричен:

Ето иде моя ден.
Днес мълча, но под езика
пазя сила да извикам:
"На оръжие след мен!"

Якуб Колас внимателно следи за живота на селянина от раждането до смъртта му и откликва на радостта, която така рядко го посещава. Картините на безпросветния живот се сменят с ведри тонове, когато поетът мечтае за бъдещето на своя народ. Образът на революцията, обновения живот в Коласовата поезия се асоциира със светлината на слънцето, с настъпването на пролетта. Със свеж оптимизъм звучи неговата "Песен на пролетта":

Ей, потоци и рекички,
път далечен ни зове!
Нека, нека тръгнем всички
Към широки брегове!

Якуб Колас е ненадминат майстор на пейзажната лирика. Много съкровени тайни на природата разкрива тя - как си шепнат класовете на нивата, как звънливо ромолят потоците. Природата, както и човека в поезия му живее своя живот: гората може да е весела и тъжна, гневна и тиха; той ни води из поляните и горите, показва ни как изгрява и залязва слънцето, как плават по небето облаците, как започва бурята, как прелитат и отлитат птиците, какви песни пеят пролетта, лятото, есента, зимата.

Наситена с романтически пориви е пейзажната лирика на Колас, въплътила елементи на беларуското народно световъзприятие ("Родни картини"):

Скъпи картини, у мен оживели -
                    радост и моя тъга!
Как се привързах към вашата прелест,
                    за да съм с вас и сега -

Родно поле, мълчаливи могили,
                    храсти, рекички, жита -

Пълни с нерадост и щедро разкрили
                    Тъжна, добра красота.

(Купала, Колас 1982: 280)

В поезията на Колас се усеща сливането на душата, характера, настроенията на човека с душата, характера, настроенията на природата. А от своя страна, възпявана от него, родната природа налага отпечатъка си върху творбите му: те са ту спокойно печални като беларуските равнини и поля, ту гневни и гръмотевични като лятна мълния, разсякла небето, ту замислени като шума на гората или всели и искристи като огледалната повърхност на езерата и реките.

Неговите стихове впечатляват със своята експресивност, с меките си акварелни рисунки, в унисон с чувствата и преживяванията на лирическия герой. В лириката на Колас оживява милата за сърцето на беларуския поет природа, изпълнена с "тъжна и добра красота":

Чувам как шепне узрялата нива
                     песен за своята скръб,
Чувам гората как пее щастлива,
                     чувам могъщия дъб...

Родни картини, от мъка потресени,
                     хора и Роден мой праг!
Песни протяжни, за изповед песни,
                     виждам ви, чувам ви пак.

В неповторимостта, в индивидуалността на стила на всеки голям художник на словото като в сложен химически реактив е отразен натрупаният огромен творчески опит на предшествениците му, жизненият опит на народа, изминатият исторически път.

Народно-поетическото начало, многостранният, ярък свят на беларуското народно творчество, песни и приказки, пословици и сравнения, метафори и символи, във всичко това е "ключът", помагащ за разбирането на идейно-естетическия свят на Я. Колас.

Огромно по обем е творчеството на беларуския народен поет Якуб Колас (39 тома!) и невъзможно е да се обхване в такъв кратък очерк, но непременно трябва да се подчертае епичното начало на неговия талант. Макар и създал великолепни лирически произведения, неговата сила като че ли е в широките епични платна. Неслучайно в неговото творчество има не само поеми, но и разкази и приказки в стихове (повече от петнадесет), към които трябва да се прибавят поемите "Къщата на рибаря", "Съд в гората", "Възмездие" и "Симон музикантът" - значителни епически произведения.

Върхът на епическото творчество на Колас в стихове си остава "Нова земя", която обхваща живота в беларуското село от края на деветнадесети и началото на двадесети век. Цели тринадесет години (1910-1923) Я. Колас пише тази поема, която в своите единадесет хиляди стиха разгръща епическа картина на народния живот в Беларус:

Мой роден край, раздоли мили!...
Да ви забравя нямам сили!
И неведнъж със свойта младост
Към вас се връщах аз със радост
И в рой от спомени щастливи
сред вас от всичко си почивах.

Така започва поемата, в основата на която стои проблемът за земята, мечтата на селянина за парче земя, където да заживее човешки. В "Нова земя" е нарисуван животът на селянина от първия ден на пролетта до последния ден на зимата с всичките им тъги, радости, красота, напрегнат труд.

Неслучайно поемата "Нова земя" е наречена енциклопедия на селския живот. Разказът за живота на едно лесничейско семейство се превръща в широка епическа картина на живота на беларуското село. В нея, както в никое друго произведение, така подробно, панорамно и художествено е пресъздаден битът на беларуския селянин, неговото стопанство, труда, грижите, мислите, мечтите и надеждите му, където индивидуално-неповторимите, психологически пълнокръвни характери на героите пресъздават цяла историческа епоха от живота на беларуския народ.

В къщата, до самата гора, живее Михал с жена си и децата си и с децата на брат си Антос. Още щом се жени, Михал напуска родителите си, защото земята не стига за всички. В търсене на парче хляб той два пъти се наема като работник по плотовете на река Немига, докато немотията не го принуждава да отиде на служба при княз Радзивил като горски пазач. И оттогава цялото семейство стават ратаи, и повече не принадлежат на себе си "наел си се - продал си се".

Михал работи усърдно, без да жали сили: не само охранява гората на господаря ("и няма в гората нито едно дърво, нито един храст, които той да не обходил"), но той наема работници за нивите, за стадата и наблюдава как от сутрин до вечер се справят със задълженията си, изпълнява всички заповеди на лесничея. Само в труда той намира удовлетворение, вярва, че така, със собствените си ръце, ще постигне благополучието си. Неговото старание, неговият труд превръщат непрегледните места в уютни и красиви кътчета.

Селянин до мозъка на костите си, Михал е честен труженик. Той е възпитан в такава среда, където трудът е първа жизнена необходимост, затова добросъвестно се отнася и към службата си: прекрасно разбира селяните, но не може да допусне самоволно изсичане на гората и ако някой наруши закона, ще го открие на мига, "като по конеца до кълбото" ще стигне до нарушителя.

Героят умее да обича, да се труди, да се грижи за семейството и иска децата му да пораснат трудолюбиви и честни, но Михал не може да живее така, както иска. Да продължи службата си, означава да се отрече от себе си, затова настойчиво търси начин да се освободи от княза и собствената земя да стане неговата обител на свободата.

Мисълта за земята като "звезда ясна" в най-мрачните дни придава смисъл на живота. В неговите представи земята е "основа на цялото отечество", надежда за освобождение "от неволи тежки, ратайски", тя е "светъл лъч на свободата". Мечтата на Михал е благородна и възвишена, тя е опит за духовна независимост, самоутвърждаване на личността. Земята трябва да принадлежи на този, който се грижи за нея и я обработва. Героят иска да е господар на своята земя, само така той би станал свободен, независим, би почувствал сладостта на свободния труд. Но мечтата му се оказва неосъществима, илюзорна. Михал умира с надеждата, че Антос ще продължи започнатото от него.

Друг запомнящ се образ в поемата е този на чичо Антос, олицетворение на жизнените сили и таланта на обикновените труженици: безкрайно добър, приветлив и общителен, готов да се притече на помощ на всеки, изпаднал в беда, искрен и весел човек, който с любопитство и лека ирония възприема живота. Личната му съдба е неудачна: Наста, девойката, която обича, се омъжва за друг и той, ненамерил своята половинка, остава без "дружинка", без собствено семейство, но това не го прави коравосърдечен, не го превръща в "на дървото на живота суха клонка". Неговият алтруизъм му помага да стане най-добрият приятел за племенниците си, техен съветник, съдия и наставник, който "като равен с равни" ги учи да четат великата тайнствена и прекрасна книга на природата.

Всепоглъщащата доброта определя характера на Антос, по детски наивен и искрен. Самоотвержен по натура, той умее да живее за другите: не само цялото стопанство на брат му, но и възпитанието на племенниците лежи фактически на неговите плещи. Но няма и следа от недоволство: трудът за него е толкова естествен и необходим "като изгрева на слънцето", той го храни и му дава сили, и го вдъхновява. Затова Антос търпеливо и с любов коси, лови риба, гледа пчели, и прави всичко - с удоволствие и размах.

Антос е човек с чувствителна и широка душа, живеещ в мир и разбирателство с хората и природата. Попаднал във Вилня, той, който никога не е оставал без работа, със скръстени ръце, се чувства безпомощен сред враждебния шум и непотребната суета на тесните и криви улички, които ограничават "полета" на мисълта му. И само горе, изкачил се на "Замковия хълм", когато пред очите му се разкрива необятното поле, нашарено с ивиците на засетите ниви, свободолюбивата натура на Антос се изпълва с възторг. Страниците от поемата, посветени на чичо Антос, както и разделите, където светът е показан чрез възприятието на децата, са едни от най-вълнуващите и запомнящи се.

Композицията на поемата "Нова земя" е изградена по принципите на семейно-битовия роман. Една от главните й поетически стихии е във вълнуващите картини на прекрасната и мила за сърцето на автора родна природа и във възхищението на Колас от селския труд, представен в неговия пълен календарен цикъл от пролетта до зимата, където нито една значителна проява на живота и дейността на селянина не е отмината - оранта, сеитбата, коситбата, жътвата.

Тук фабулният материал, годишният кръговрат на селския бит е стоплен от сърцето на автора чрез последователно вмъкнатите лирически отстъпления (в разделите: 1, 14, 16, 18, 30), станали камертон на настроенията. Лирическите отстъпления в "Нова земя" стават основен емоционално пресъздаващ катализатор, въплътен в нова художествена реалност.

В това отношение поемата на Якуб Колас напомня една друга панорамна енциклопедия на беларуския национален живот през деветнадесети век, "Пан Тадеуш" - една полска книга за Беларус, за беларуския народ, където неговият земляк Адам Мицкевич, не спира да повтаря, като безкрайно благодарен син името на своята майка, да я боготвори и слави в лирическите отстъпления и обръщения, изпълнени с неповторими описания на великолепни залези, изгреви, полета, ливади, гори; лов на зайци и мечки; спорове за ловджийски кучета; празнични пирове и кавги...

В тази полска национална епопея и шедьовър на словесната живопис от световен мащаб "Пан Тадеуш" има толкова много имена на географски местности, пейзажни рисунки, конкретни етнографически детайли. Сякаш виждаш, чуваш, усещаш и улавяш ароматите на живота и битието на родната му земя. Сякаш оживява милата Навагрудщина, нейните обикновени хора, търпеливият им труд, безхитростните им желания и чудесните им песни. Има толкова простор за четката на художника и бездна от нежни, ласкави и тъжни звуци за музиканта.

Повечето персонажи, както и в "Нова земя" на Колас, имат реални прототипове: съдията Ростоцки, в имението на който често гостува Рута Мицкевич, е прототип на съдията Соплица; Пшецлавский - на Подкоморий; плунжинския кръчмар - на кръчмаря Янкел; буквално за всички споменати в поемата лица - Добжински, Гречехи, Телимени, Риков, Володкович, Бергелей, Бирбаши, Подгайски - изследователите на творчеството на Мицкевич определят изходната реална личност.

Като художник-реалист Колас също оперира с материал, взет от беларуската действителност - автобиографичен до най-малките подробности. Той е от тези творци, които се придържат към документалния жизнен материал. Затова в неговата поема "Нова земя" повечето от прототипите на героите са представени със собствените си имена: Яхим и Пятрус са неговите чичовци (братя на Михаил Казиморович Мицкевич, бащата на поета), дядо Юрка, бащата на Ганна е дядото на поета по майчина линия, реални личности са Язеп и Фабиян (братята Сянкевичи), Ян и Кандрат и майка им Дарота Паличкини, Яхим Андроцки, Хвядос Хадъйка и много други.

И макар Колас да повтаря преживяното в детските години и пътищата на героите му да са отъпкани от близките, роднините, земляците, приятелите на поета, това класическо произведение за вечния кръговрат на човешкия живот ни грабва с диханието си, с дълбочината на мислите, своеобразието на символиката си. Тук силата на поетичното обобщение е превърнала жизнените реалии в художествена правда. И както "Пан Тадеуш" на А. Мицкевич, "Нова земя" на Я. Колас е нещо много повече от литературна творба - това е явление за беларуската душевност и манталитет.

Идеята за земята, за Новата земя, е основен жизнено-философски лайтмотив, който обединява всички фабулни линии на поемата, своебразен неин контрапункт. Властта на земята над селянина е толкова огромна, че има моменти, в които героите са й отдадени докрай: "ние сме твои, землице, хора", а стремежът на Михал и Антос към покупката на собствена земя се възприема като свещенодействие, най-важното нещо в живота им.

Смъртта на Михал не може да се възприема като крах на семейната мечта. На смъртния си одър той я завещава на брат си:

Антоска, мой брате роден! Обичам те...
Води ти напред, води самичък,
като брат, като син те моля.
Бог не ми даде да видя свободата
И да хвърля зърно в свойта бразда...
Земята... земята... там, там, брате,
Застрои я, направи я достойна -
за нов живот, красива по новому.

(Буквален превод: Роза Станкевич)

Якуб Колас пръв в беларуската литература така дълбоко и ясно прозря, че корените на издръжливата, на цялостната народна натура се крият в ежедневната му дейност: в труда, в радостта на съзиданието, в хармониясприродата и самия себе си. Обикновеният човек не се страхува от физическия труд. Идеалът, към който се стремят героите на поемата му "Нова земя" - е свободният труд на собствената, на свободната земя.

Някои беларуски учени (В. Гниламьодау, У. Конан, А. Яскевич) търсят ключа към загадъчния философски акцент на финала в евангелското "Откровение на Йоан Богослов": "И видях аз ново небе и нова земя, защото предишното небе и предишната земя отминаха."

Художественият проект на Колас не е утопичен - в поемата има много от ежедневния бит, но той е пронизан от жизнеутвърждаващите морално-етически сентенции на народната мъдрост. Авторът открива, за себе си и за нас, духовното и социално-морално понятие "нова земя", в най-широк смисъл.

"Нова земя" - това е високата мечта на Колас за ново човешко съзнание, нови човешки взаимоотношения. Това е Земята, която ще осигури хармоничното съществуване на човека и неговото духовно развитие. Авторът естетизира битовите, религиозните и етическите ценности на своите герои. За него Новата земя е къщата на горския пазач и малкото парче земя, което мечтаят да купят Михал и Антос, за да заживеят щастливо. Тази мечта прераства в основно философско търсение, където всяко земно явление носи отблясъка на вечността.

Героите на Колас са най-обикновени хора от народа, но, в същото време те са мащабни фигури, които се изправят с цялото си духовно величие. Това не са наплашените и угнетени селяни, роби на своя господар, а човешки същества, съхранили в себе си живата душа и вечното съзнание за човешкото си право на живот и щастие. Те живеят под вечното небе и със своите мисли и чувства са обърнати към безкрайността на света, затова философската тема за живота и смъртта, щастието и свободата, неразгаданата тайнственост на природата са екзистенциално извисени.

Загадъчният философски акцент на финала е в това: ако не могат героите да сбъднат мечтата си тук, то ще открият Новата земя в евангелския идеал - в мечтата за "ново небе и нова земя", където "царува правдата" (Библия 1940).

Якуб Колас е автор и на друга творба, оказала голямо влияние върху развитието на беларуската литература - лирико-епичната поема "Симон музикантът" (1911-1925 г.). Изпълнена с музиката на словото, музиката на беларуската земя, тя е наречена "съкровищница на беларуския език".

Главният герой на творбата е самоукият музикант Симон, чиято съдба е изпълнена с тежки изпитания. Чудноватото пастирче Симонка, когото даже родителите навикват заради "чувствителната му душа", че не е като всички и дори селските деца не го приемат в игрите си, е бяла врана и сред околните.

Неразбран и необичан, Симон свиква и обиква самотата. Пасейки животните в полето, той среща стария пастир дядо Курила - "славеният дядо, душа човек, сладкодумник, който обиква момчето". Единственият човек, който се отнася към него приятелски, който го разбира, жалее и цени таланта му, подарява на момчето свирка и щом засвирел Симонка, "замръзвал в ръцете на жътварките сърпа" в полето.

Надареният с необикновени способности момък чувства и чува природата. Обикновените неща: вятърът, облаците, ръжта, цветята, пораждат у бъдещия музикант поетично чувство. Шумът, звуците на заобикалящата го природа вълнуват Симон: той с радост гледа полето, ливадите, небето, лови звуци, гласове, които другите хора дори не забелязват.

Повече от насъщния хляб го интересува музиката на земята, вятъра, гората и слушайки я, сърцето му трепти, а земята изчезва под краката.

Когато "старият дядо изгасва без болка", единствен над гроба му плаче Симон. Курила оставя на младия си приятел цялото си богатство - цигулка и лък, с думите:

      С цигулката ще забравиш бедата си,
      С нея няма да си сам;
Цигулката ще ти е хляб и опора,
Като очите си пази я, сине мой!

След смъртта на стария пастир животът на Симон се променя коренно: отнесен от вълните на музиката в царството на фантазията, той не забелязва вълците, нападнали стадото овце, и родителите му, в гнева си, го прогонват от къщи.

Симон с болка напуска родителския дом и тръгва по белия свят с цигулката, останала от дядо Курила, да търси своето щастие. Започва неговото скитане, неговата Одисея, това, което дава основание на някои изследователи да откриват аналогии при осмислянето на поемата "Симон музикантът" и "Одисея", да определят Колас като "беларуския Омир" (Тычына 2002).

Одисеята на Симон, тръгнал да обикаля света, да търси прехрана и подслон, да търси себе си, напомня за пътешествията на Одисей, чието завръщане към Итака, описано от Омир, става синоним на епично пътуване, изпълнено с приключения, не непременно неприятни.

По пътя си талантливото селско момче среща различни хора и всеки по свой начин използва способностите му. Старият Просяк, кръчмарят Шлем, князът магнат, Яким, дядо Данила - всички експлоатират таланта му.

В своето духовно израстване Симон преминава през няколко етапа. Той се среща не само с одухотворения, възвишен свят на природата, но и със страстите и борбите на реалния свят. Отначало го привлича животът на природата с нейните тайни и загадки. Светът на социалните отношения с жестоката, безжалостна борба за съществуване не го вълнува толкова, до момента, в който се озовава в замъка на княза и осъзнава пропастта между богатите и бедните. Трите години в замъка преминават напразно: никой не му помага да осъществи мечтата си, да овладее професионални знания и умения. Младият музикант си остава същия "голодран Шопен", принуден да изпълнява прищевките на княжеските гости.

По време на одисеята си Симон музикантът среща любовта в лицето на селската девойка Ганна, която разбира неговата чувствителна душа и цени чистотата на помислите у младия цигулар, поради което е готова да раздели нелеката му съдба. Любовта изостря слуха и зрението на Симон, дава криле на таланта, изпълва дните му с щастие.

Героят на Колас преминава през всички етапи от живота на един творец - бяла врана сред хората, които не го разбират, той среща Просяка, Кръчмаря, Княза, дядо Данила, и накрая, своята истинска любов - Ганна. И когато тя, изплашена до смърт от Дамяник, потъва в непробуден сън, Симон с цигулката си я събужда. С приказната си светла музика беларуският Орфей връща любимата си от небитието.

Изкуството на самоукия музикант има огромната сила да въздейства, да омагьосва, да лекува душите като музиката на Орфей, чието име от древността е парола за доброто начало в Космоса и Социума, за любовта и безграничния талант.

Чрез образа на Симон музиканта Колас се стреми да проникне в тайните на психологията на творчеството. Той търси изворите на изкуството и ги намира в хармонията, в красотата на природата, въздействащи на чувствителната, отворена за тази красота и хармония душа на талантливия човек. Според него, именно това въздействие на прекрасното е началото, първият акт на творчеството - светът наоколо предава своите безценни съкровища на твореца:

От майката земя, от песента на лесовете,
От приказките на вечерта.
От песните на пастирите.
От светлооките неприласкани деца
От трепета на нощите.
От златните лъчи,
Които тъкат основата на живота,
Преплитайки смъртта и битието -
Богатства събирах безчет.

(Буквален превод: Роза Станкевич)

Образът на музиканта Симон в известна степен се явява като двойник на самия поет. Колас, изобразявайки вътрешния свят на самородния талант, неговите пориви да обхване с чувствата и мислите си целия свят, да надникне в корена на нещата, явленията, използва романтически похвати. За Симон, както и за самия поет, всичко наоколо е изпълнено с някаква тайна и той се пита: защо изгрява и залязва слънцето, защо небето се покрива със звезди, накъде се понасят облаците, каква сила живее в тревите, в дърветата - всичко това го привлича, тревожи и вълнува - и му се иска да сподели с другите своите радостни открития.

Романтичната натура на Симон постоянно е във властта на творческия порив: и действителността, и мечтите се сливат във въображението му. И той живее в този въображаем свят, роден от фантазията му.

Чрез образа на своя герой Колас илюстрира своите възгледи за изкуството като особена форма на пресъздаване на действителността в човешкото съзнание.

Поемата "Симон музикантът" разглежда задълбочено темата за твореца и изкуството. Именно творчеството обозначава надеждата на всеки, че безсмъртието е достижимо, а космическият език на музиката е разбираем от всеки, който е обърнат с отворено сърце към Природата. Творецът със своя талант е призван да оказва магическо влияние на хората, да им вдъхва кураж и надежда.

Трудните изпитания на одисеята му възпитават мъжество, каляват характера на Симон и той открива, че призванието му е да радва хората, да им помага в борбата с несправедливостта и насилието. Излязъл от народа, той трябва да служи на народа си - това е главната идея на поемата, размисъл за съдбата на музиканта, за съдбата на националното изкуство.

Симон познава горчивия хляб на просията, тежкия труд на ратая, но въпреки всичко не загубва интереса към ставащото, случващото се, не се разделя с единствената си утеха и радост - музиката. Бедността пречи да усъвършенства таланта си, но Симон вярва, че ще настъпи друго време и със "задушевната си музика" той ще може да направи живота на хората по-красив и пълноценен. Истинското изкуство трябва да е свързано с родната земя и народа, с цялото богатство на звуци и краски от заобикалящия свят.

Якуб Колас е изпълнен с патоса да открие един малко известен за света етнос, заслужаващ грандиозен по омировски поетичен епос. "Симон музикантът" повествува за безсмъртието и неподкупността на народното изкуство, за трънливите пътища на пробуждащото се самосъзнание на беларусите. Образът на Симон символизира творческото начало на беларуския народ. С цигулката и лъка, които му оставя в наследство дядо Курила, той като Орфей достига своето безсмъртие благодарение на изкуството и на стремежа си да го сподели с другите.

Епичното начало в таланта на големия син на Беларус намира израз и в обширното му прозаично творчество: разкази, приказки, повести и романи. Почти няма прозаичен жанр, в който той да не е написал поне едно значимо произведение. Към това трябва да се прибавят и неговите пиеси. Все пак сред най-доброто от неговото творчество си остава повестта "Тресавището", написана върху строго документален материал, и трилогията "На кръстопът", първата част на която, "В полеските дебри", е написана още в 1921-1922 г.; втората част, "Дълбоко в Полесието" - през 1926-1927 г., а последната част, "На кръстопът" - през 1948-1954 г. Това е книга за живота на селската интелигенция и трудовото селячество от началото на века. В основата на трилогията има много автобиографични елементи, но силното перо на автора е успяло да ги обобщи и да превърне образа на главния герой Андрей Лабанович в типичен образ на селски интелигент, чиято съдба е тясно свързана със съдбата на хората, които е призван да просвещава.

Творчеството на беларуския класик оказва огромно влияние върху по-нататъшното развитие на беларуската проза. Неговата трилогия като че ли намира най-доброто продължение в полеските хроники на Иван Мележ ("Хора сред блатата", "Дъхът на бурята" и "Декември Виелици", първите две от които са познати на българския читател).

* * *

Имената на Янка Купала и Якуб Колас са редом в съзнанието на всеки беларус. Те казват Янка Купала и продължават Якуб Колас и обратното: Якуб Колас и Янка Купала. Такива своеобразни "двойки" са известни в световната литература: Пушкин и Лермонтов в руската, Гьоте и Шилер в немската, Балзак и Стендал във френската, Мицкевич и Словацки в полската, Вазов и Ботев в българската.

Беларуската история от миналото столетие, преминала под знака на творчеството на народните поети Янка Купала и Якуб Колас, е необичайно сложна и противоречива, трагична и героична. Богатството и разнообразието на тяхното идейно и художествено наследство се разкрива в отделните периоди с различни свои акценти, но основното винаги е едно - пламенната любов към народа, към родната земя, към родния език и жаждата да им служат обединява творчеството на двамата поети в общия им път близо четири десетилетия.

Много общо има в живота и творчеството на двамата поети. Иван Доминикович Луцевич и Константин Михайлович Мицкевич са родени в една и съща година (1882 г.). През 1905 година Янка Купала публикува първото си стихотворение "Мужик", а първото стихотворение на Якуб Колас "Нашият Роден край" излиза през 1906 година. И в двете стихотворения се долавя духовната и идейна близост на двамата поети - дълбоката им връзка със съдбата на беларусите, еднаквите им чувства и мисли.

Литературната им дейност на зрели поети започва почти едновременно: първият сборник на Янка Купала "Овчарска свирка" ("Жалейка") излиза през 1908 година, а след две години, сякаш отговаряйки му, излиза сборникът на Якуб Колас "Песни печални" ("Песни жалбы") през 1910 година. Не само творческа близост, но и близко приятелство свързва Янка Купала и Якуб Колас, което намира отражение в творчеството им. Талантът им е многостранен. Те не са само поети: с комедията си "Павлинка" Я. Купала поставя началото на беларуската драматургия, а Я. Колас създава епоса "Нова земя", станал "енциклопедия на беларуския народен живот". Общите елементи в творчеството на двамата, разбира се, не означават, че те се повтарят или взаимно си подражават.

Купала и Колас са различни поети: по характера на поетическото си дарование. Купала е преди всичко лиричен поет, Колас е поет епичен; поетиката на Купала се отличава с романтична мащабност, полет на мисълта, символическа и философска окраска на образите и картините, а за Колас са характерни конкретните картини, конкретните характери, конкретните образи; Купала не се стреми към точни, конкретни детайли, контурите на поетическата му рисунка са "размити" от фолклорно-романтична обобщеност, а Колас рисува широки, епически, реалистически картини, с много жизнени подробности; лирическата природа на Купаловия талант, субективното начало над обективното го прави поет-романтик, докато Колас е преди всичко поет-реалист - не случайно той е автор на трилогията "На кръстопът" (1921-1954), която определя развитието на беларуската проза.

При цялата тази близост на съдбите на Янка Купала и Якуб Колас, на поставените от тях социални и национални задачи, сякаш историята им е отредила различни роли: Купала изказва, преди всичко, героичните тенденции на народния живот, привлича го "високото", героичното, даже изключителното, а стихията на Колас е в обикновения живот, в трудовото ежедневие, в бита. Поетът много рано разбира, че колкото и тежка да е работата на селянина, тя е единственото условие не само за физическото, но и за духовното му съществуване.

Направеното от тях в сферата на художествената литература, във формирането на литературния език, в развитието на националната култура има огромно значение не само за беларуската, но и за световната култура.

С творчеството на Янка Купала и на Якуб Колас настъпва времето на зрелостта в беларуската литература, когато тя стига до всички основни страни на националния живот и овладява всички средства, с които може да отрази сложността на този живот.

© Роза Станкевич
=============================
© Електронно издателство LiterNet, 01.03.2010
Роза Станкевич. Срещи на беларуска земя. Варна: LiterNet, 2010.