Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
Каталози
:. По дати : Март  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook! Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook  Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Сравни цени с Книгосвят във Facebook! Книгосвят - сравни цени на книги
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Писмена реч
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

УЛАДЗИМИР КАРАТКЕВИЧ - АПОСТОЛЪТ НА БЕЛАРУСКАТА ДУХОВНОСТ
(Диалог-размишление)

Роза Станкевич

web | Срещи на беларуска земя

Уладзимир Караткевич
Уладзимир Караткевич
(1930-1984)

Има творци, които привличат с творчеството си като глас, като зов камбанен на времето. И други, които пробуждат повече интереса и любопитството с оригиналността на своята личност (като Жорж Санд, на която, подражавайки, пушех лула през студентските години). Беларуският писател Уладзимир Караткевич е с черти и от единия, и от другия тип творци. Неговите произведения са с образен "език" на едно време - по-далечно и по-романтично. Светът му принципиално се отличава от това, което съществува преди него в литературата и изкуството на Беларус. Вместо описаната от поколения беларуски писатели многострадална и бедна, изостанала страна на измъчени селяни, той показва образа на Беларус като европейска цивилизована държава, разказва за страна, в която съществуват не само народни приказки, но и голямо културно наследство, грижливо съхранявано от поколенията.

Личността на Уладзимир Семьонович Караткевич - една от най-ярките и харизматични личности в беларуската литература от втората половина на XX век, е особено привлекателна: главно със своята смелост, със стремежа на художника към историческата правда; с бунта на мисълта, достигаща до крайна откровеност, с реакциите на този взискателен художник, склонен да схване живота и с интелекта на философа, и с непосредствената чистота на детето. В различните пластове и дълбочини на творчеството му все откриваме категоричността на тази личност - обаятелна, привличаща ни с емоционалната атмосфера, с която обгръща всичко свое. Където и да отиде, каквото и да прави, остава верен на себе си и живее точно така, както иска - максимално достоверно и често "на ръба". Той е изключително харизматичен с това, което е.

И още едно качество има този писател - необятна любов към народа, към беларуското, траен интерес към тайната на народното битие и история, при съзерцаването на което той умее да се извисява до истинска екзалтация. Реалността, която той изживява и пресъздава в романите, разказите, повестите и поезията си, е най-истинската реалност, която можем да си представим.

"Хората, историята, природата - това са трите стихии на Караткевич. Той еднакво добре разбира историята, сложните пътища на литературното развитие, музиката, живописта, архитектурата, познава родната си земя, нейните хора, живота и труда им, нравите на всяко диво животно, всяка тревичка." - казва за него беларуският учен литературовед и близък негов приятел Адам Малдзис.

Понякога го сравняват с другия Владимир Семьонович - Висоцки. Може би защото и двамата се изявяват в различни видове изкуства: Караткевич е писател, поет, сценарист, драматург; със звучния си баритон пее старинни беларуски песни, играе в киното (във филма по произведението си "Христос кацна в Гародня"). Житейското му приключение го отвежда и в най-затънтените кътчета на Беларус. Този страстен пътешественик, рибар, ловец и плувец (няколко пъти преплувал Днепър) живее "като Хемингуей".

Подобно на Висоцки, Караткевич е лишен от вниманието на властите. Като истински народен писател през живота си той не получава никакви почетни звания, затова пък след смъртта си се превръща в култ, в знаме на зараждащото се национално движение. Всичко това се превръща в част от неговата харизма - човешка и творческа, която и досега привлича многобройна читателска аудитория, а всеотдайната му отдаденост на Беларус го превръща в една от най-известните и колоритни личности, не само в беларуската култура.

Почти век след Хенрик Сенкевич в Полша, Алоис Ирасек в Чехия, Уолтър Скот във Великобритания, Уладзимир Караткевич изиграва същата историческа мисия в Беларус. Неговото творчество помага на беларусите да осъзнаят значението на богатата си история, да я изучават и да се гордеят с нея.

Може би затова често той е наричан беларуския Уолтър Скот, Александър Дюма, Хенрик Сенкевич, Артър Конан Дойл и как ли още не. Лично аз бих сравнила Уладзимир Караткевич с Паисий Хилендарски.

За мен писателският подвиг на Ул. Караткевич, пръв открил табуираната зона, истинската, но непозната беларуската история, е сравним само с подвига на Хилендарския монах. Реанимирането на историческата правда в съветската епоха е нещо твърде небезопасно. Много от произведенията на Караткевич търпят разгромни критики и с години чакат своя ред в издателствата, но това не го плаши. В условията на жестока асимилация в СССРпроизведенията на този неоромантик, "последният рицар" на национално-културното Възраждане на тази притеснена нация карат много от сънародниците му да се почувстват беларуси.

Потомък на древен благороднически род от беларуската шляхта, един от представителите на който е участник в антимонархическото въстание на поляци, беларуси и литовци през 1863 година, ръководено от Кастус Калиновски, Уладзимир Караткевич съхранява идеалите на своите предци въстаници, отдали живота си за свободата на своя народ. И цяло поколение млади литератори идва в беларуската литература благодарение на книгите му, от които се учи на благородство и мъжество, на любов към Беларус и нейната култура.

Именно самочувствието му на потомък на старинен беларуски благороднически род и творец го кара да бъде настойчив и категоричен в посланията към своите родолюбиви съотечественици. Осъзнал, че "диалогът между поколенията" е прекъснат и съвременниците му не знаят за делата на своите предходници, че настоящето е безвремие и безпаметство, Уладзимир Караткевич, като Паисий Хилендарски, идеализира миналото и героизира народа си, за да докаже правото му на съществуване, развитие и бъдеще. Той рисува облика на една могъща и величествена държава, която е имала прочути владетели и е респектирала с политическо влияние и културен просперитет, и призовава към "възкресяване" на паметта за миналото, поставяйки всичко това като една от актуалните задачи на своето време. Чрез идеята за националното себеопознаване беларуският писател като истински възрожденец ратува не само за духовното издигане на "своите", но и за достойното им място сред "другите", което им принадлежи заради великите дела на техните деди в полето на историята. И той, подобно на монаха от Хилендарския манастир, ги призовава да се вгледат в себе си и прозрат историческата си мисия чрез уроците на миналото. Защото народ, който е наследник на храбри и достойни предходници не може да погине, не може да изтлее в безпаметството на духовното робство. Светът на Ул. Караткевич съвпада по пространствено-времеви координати със забравения материк на беларуската история. Той възнамерява да осъществи грандиозен творчески проект - да пресъздаде беларуската история от времето на заселването на славяните до XX век, но времето, отпуснато му от съдбата, не му позволява. И все пак много от значителните събития: въстания, войни, борбата с окупаторите, преодоляване на религиозни търкания, могъществото на Великото литовско княжество, намират място в творбите му. В сравнение с другите народи на Съветския съюз беларусите като че ли закъсняват в своето национално пробуждане. И именно Уладзимир Караткевич интуитивно намира най-силното средство - историята, за да извика за нов живот прекъснатата връзка с миналото на беларуския народ и така да отговори на нуждите на новата епоха. Сякаш чувам думите на Паисий Хилендарски (от неговата "Полза от историята"): "Да се познават случилите се по-рано в тоя свят неща и делата на ония, които са живеели на земята, е не само полезно, но и твърде потребно, любомъдри читателю. Ако навикнеш да прочиташ често тия неща, ще се обогатиш с разум, не ще бъдеш много неизкусен и ще отговаряш на малките деца и простите хора, когато при случай те запитат за станалите по-рано в света деяния..." Целта на Ул. Караткевич е не само да даде знания за родната история, но чрез тях да вдъхне на беларусите национално самочувствие и да разпали у тях национално самосъзнание. Творбите му са написани с голям патос, от тях лъха любовта на автора и към род и отечество. С интересните си завладяващи сюжети той зове към национално пробуждане. Като разказва за миналото на своя народ, той акцентира върху онези моменти от неговата история, в които беларуската държава е изживявала своята мощ. Това е направено с цел да въодушеви своите читатели и да им подскаже необходимостта от възстановяването й. Като един съвременен Паисий Хилендарски, той си поставя за цел да убеди беларусите, че принадлежат към един достоен народ, заслужаващ преданост и уважение. Затова творбите му, подобно на "Славянобългарска история" на Хилендарския монах, се превръщат в своеобразна програма на беларуското Възраждане от миналия век. Адресирани към настоящето, те търсят ценностни опори в миналото, за да очертаят контурите на една оптимистична визия за бъдещето на народа.

Уладзимир Караткевич започва своя творчески път като поет. Той е автор на стихосбирките "Майчина душа" (1958), "Вечерни платна" (1960), "Моята Илиада" (1969), "Бях, съм, ще бъда" (1986). Поезията му се отличава с дълбока лиричност, с богата метафорика, с много ритмични и интонационни нововъведения. Още в поезията си Караткевич проявява интерес към историята.

В началото на шестдесетте години излиза класическата приключенска повест "Страшната ловна дружина на крал Стах" (1958), чиято мистична атмосфера е изградена с характерния за готическата литература и детективско-приключенските романи реквизит - мрачна природа, зловещи торфени блата, запуснат замък с тайни проходи, свръхестествени създания, родени сякаш от нечии кошмар, ужасяващи картини, които като че оживяват пред погледа на героя, анонимни писма и т.н. Авторът поставя важен проблем за новата история на Белорусия - политическото освобождение трябва да мине първо през борбата с невежеството и първобитните вярвания, народът трябва да повярва в собствените си сили и разум. Съдбата е в собствените му ръце. Тази идея е прокарана чрез образа на Беларецки: "Щом няма бог, щом няма справедливост у властниците - аз ще стана и бог, и съдия." Това е кулминацията в развитието на образа - от наблюдател се превръща в пряк участник в събитията, дори техен подбудител в името на ценностите, които защитава. Оттук идва и общочовешкото звучене на повестта, която внушава, че хуманността и връзката с народа са най-големите ценности. Жанрът на приключенския или криминален роман със свръхестествена завръзка е пародиран от автора, с което подготвя читателя за рационалното обяснение на необикновените събития. Разказвачът признава, че винаги е бил "суров реалист" и не е любител на романи "а ла мадам Радклиф", което ни подсеща, че мистиката в произведението има друга функция, различна от увлекателността на четивото. Тази теза се потвърждава и от изказването на Свецилович: "Но подобни истории се разплитат леко и логично само в слабите романи." Уладзимир Караткевич е създател на историческия жанр в беларуската литература, автор на първия исторически роман "Класове под твоя сърп" (1968), запълнил бялото поле не само на библиотечните полици, но преди всичко в познанието на миналото, на героичните и трагичните събития, преди и по време на въстанието от 1863 година.

В епохата на "войнствения атеизъм" той създава романа "Христос кацна в Гародня" (1972), с епиграфи и пространни цитати от Светото Писание, последван от романите "Не може да се забрави" (1982) и "Черният замък Алшански" (1979-1980). Обладан веднъж от страстта към историята, той се заема да възкресява миналото на своя народ и влага в това целия си талант и неукротима фантазия. Разкрива идеята, че човек не може да живее само в рамките на определеното му от природата време, което се заключава между датите на рождението и смъртта му. Той живее и с онова, което е наследил от дедите си и което пронизва цялото му съзнание, и с онова, което ще дойде след него и което изпълва мечтите му.

Караткевич показва в романтична светлина историческото минало, а това прави книгите му по-пъстри, интригуващи, пламенни. Така те се харесват на младите, които по онова време не знаят много за славното минало на страната си. Благодарение на него много от младите хора се замислят за отношението си към беларуската култура и своите предци. За да изпълни своята велика мисия, Уладзимир Караткевич, като никой друг в беларуската литература, улавя пулса на масовата култура (на това, което може да заинтригува най-широка читателска аудитория) и създава един хибриден жанр, който съчетава в себе си исторически трилър, детективски роман и готико-романтическа повест на тайните. Така осъществява едно "сливане" на народната история, масовата литература и европейските културни кодове. Караткевич е човекът, който прокарва за продължително време модата на "беларуския романтизъм", използвайки за пример едни от най-добрите западноевропейски автори - Александър Дюма и Артър Конан Дойл. Любовта към всичко ексклузивно едва не го прави първооткривател на романа на ужасите в съветската литература: привидения, аномални явления, мистика има в много от произведенията на му ("Черният замък Алшански", "Дивият лов на крал Стах", "Ладията на отчаянието"), макар и обяснени материалистически. Връщайки беларусите към богатото им героично минало, Караткевич събужда у читателите национална гордост. Любимите му теми са за историята на Великото литовско княжество и периода по време на въстанията (1863-1865). С произведенията му израства поколението на младите беларуски патриоти през 80-те години, от тях се учат на любов към родната земя вече няколко беларуски поколения.

Това е смисълът на творчеството му, неговата свръхзадача, неговият творчески маршрут, който, за съжаление, твърде рано е прекъснат от нелепа и неочаквана смърт. Умира на 53 години - най-плодотворната възраст за един прозаик. В съвременната беларуска литература няма по-разностранен творец от Караткевич: поет, есеист, разказвач, романист, драматург, киносценарист, публицист, литературен критик. Но това са само жанровите белези на неговото творчество, които далеч не дават пълна представа за същността му. Уладзимир Караткевич е истински властелин на мислите. Хората, живеещи в Беларус, се обръщат към творчеството му не само за да прочетат интересна, интригуваща ги книга, а да намерят отговори на жизнени, философски проблеми.

 

* * *

Вече седем години живеех в Беларус и четири от тях работех в националния литературен музей на Янка Купала. И като всеки човек, попаднал в друга държава, желаех да науча колкото може повече за нея. Исках да науча за миналото на страната, която успях да обикна, но винаги попадах само на учебници по история на БССР. А какво е имало преди 1917 година - това бе за мен загадка. Една бедна изостанала провинция на Руската империя, наричана "Северозападен край", с преобладаващо неграмотно и мизерно селско население. Тогава всичко се делеше на "До" и "След" Октомврийската революция. А за периода "До" нямаше почти нищо, дори в огромната библиотека на Съюза на писателите.

И тогава някак съвсем спонтанно открих за себе си творчество на Владимир Караткевич и разбрах, че именно това отдавна съм чакала да срещна, да открия. Жадно прочетох романите, повестите и разказите му, които разказваха за една друга Беларус - "terra incognita", древна земя на която и заедно с която вече хилядолетие и половина се раждат, живеят и умират, радват се и страдат, борят се за правото си на свободно и равноправно развитие беларусите.

Ако писателят Иван Навуменко ни въвежда в своя интимен свят, в света на своята младост, опалена о войната, окрилена от свежестта на първата любов, на истинската дружба, винаги остро актуалният Иван Шамякин като добър лекар напипва точния пулс на времето, неговите социални, етически и естетически проблеми, а Васил Биков надниква в най-потайните и неосветени кътчета на човешката душа, показвайки преди всичко Човека по време на Втората световна война, то творчеството на Уладзимир Караткевич разкрива един позабравен свят, разтваря страници от славното и героично минало на своя народ, черпи с пълни шепи от съкровищницата на беларуския фолклор, история, етнография, национален колорит и своеобразие.

И може би затова този свят ме плени - до такава степен, че реших да се запозная със самия писател, с автора на "Класове под твоя сърп", "Чезения" и "Земя под белите крила"... После се роди желанието да разкажа за тази своя среща и за някои от последвалите я, останали завинаги в сърцето ми.

Моята първа среща с един от най-ярките майстори на беларуското художествено слово, може би най-беларуския от съвременните беларуски писатели, Уладзимир Караткевич, не беше случайност.

Когато му позвъних, той любезно ме покани вкъщи. И ето ме пред писателския дом, на улица "Карл Маркс", № 36. В този дом е живял прочутият детски писател, беларуският Жул Верн - Янка Мавър. Тук живеят много известни писатели, сред тях, и големият приятел, познавач и преводач на нашата литература Нил Семьонович Гилевич. Тук живее и Владимир Караткевич.

Изкачвам се на петия етаж и натискам звънеца. Вратата ми отваря самият Уладзимир Караткевич и ме посреща като стар познат:

Извинявайте, че толкова нависоко живея, а няма асансьор! - дали се шегува, или сериозно се извинява, трудно може да се разбере. Но усмихнат ми подава ръка - толкова радушен, сърдечен, че влизайки в дома му, аз оставям всичките си страхове и вълнения зад вратата. Беларусите са изключително гостоприемен народ, истински славяни, които умеят да предразположат и уважат госта си. Уладзимир Семьонович още един път ме убеди в това.

Седнах удобно в предложения ми зелен фотьойл и докато любезният стопанин приготвяше кафето, реших да събера мислите си и да се ориентирам в обстановката. В дома на писателя цари артистичен уют: на стената пред мен висяха две старинни дървени скулптури, а от ъгъла мъдро ме гледаше Моисей. Също старинна беларуска скулптура, която, както после обясни Ул. Караткевич, била намерена по време на многочислените му експедиции по родната земя... в едно блато.

Да опознаеш тайните на художествения свят на Уладзимир Караткевич без искрена, откровена беседа с него е невъзможно. При това трябва да познаваш цялото му творчество, за да почувстваш тревогата на неукротимия му възрожденски дух, вълнението на аналитичния му ум и стремежа му да разкрие сложните въпроси от миналото, настоящето и бъдещето на Беларус.

Често в произведенията му се преплитат старинната готика с модернизма на приключенския роман в едно легендарно-поетическо повествование за историческата съдба на Беларус. Стилът му ми напомня старинен, почти "необитаем" замък, като замъка на Яновски ("Дивият лов на крал Стах"), който се възражда от ръцете и любовта на влюбения и знаещ реставратор. И на тази измъчена, ранена от пожарищата на войните, земя е имало (и има - като Мирския например!) красиви замъци, живели са смели, мъжествени хора. Тази земя е родила Франциск Скарина, Микола Гусоуски, Янка Купала и Якуб Колас. Това е моята и твоята земя, нашата беларуска история - на това учи творчеството на Уладзимир Караткевич.

Първото негово произведение, което ме грабна със своята оригиналност, бе романът "Черният замък Алшански": за първи път четях такова необикновено произведение. Оттогава започнах да търся книгите му и на беларуски език и крачка по крачка откривах за себе си истинския беларус. Попаднах на книгата му с есета "Земя под белите крила", която за първи път бе събрала под една обложка цялата история на Беларус.

Това бе нещото, от което аз, жадна за повече факти, имах истинска нужда. Споделих впечатленията си от тази книга и че би било чудесно в беларуските училища тя да бъде въведена като учебник по история, по "белите страници" на който децата да изучават своя край.

Реакцията на Уладзимир Семьонович бе неочаквана и трогателна. Той се приближи към библиотеката, която заемаше почти цялото пространство на четирите стени в кабинета му, и вземайки единствения останал екземпляр от книгата, ми я подари с думите: "...за добър спомен, своята земя. Уладзимир Караткевич, 23 януари 1980 г.".

Така неговата "Земя под белите крила" на щъркелите, един от символите на Беларус, стана и моя - завинаги.

Да свариш истинско кафе, е нещо като специален ритуал: трябва първо да го изпечеш, да го смелиш и да го "омагьосаш". Стопанинът на този дом е ценител и майстор на кафето. И ето, то диша топло и ароматно в чашките и предразполага към приятелски разговор.

А ето и моя първи въпрос:

Р.С. - Уладзимир Семьонович, как и кога открихте своя писателски талант, своята тема, къде са изворите на Вашето творчество?

Ул.С. - Много странно се получи с мен - усмихвайки се, започва той. - Нямах никакво намерение да ставам писател, но от рано, още от училище, започнах да пиша. Пишех и стихове, и проза, но тайно, за себе си. Някои неща предложих за ръкописното ни списание. Веднъж решихме с един мой приятел да посетим родното място на Янка Купала и тръгнахме пеш за Вязанка. Описах това наше пътешествие и изпратих есето си до жената на поета Владислава Францевна Луцевич, която го включи в сборника "Янка Купала. Материали за живота и дейността", който бе напечатан през 1952 година - така се появи моето първо печатно произведение... Моят литературен дебют беше някаква случайност. Същата година мой познат ме помоли да му изпратя няколко стихотворения (тогава аз следвах в Украйна), за да ги предложи в списанията "Вожик" ("Таралеж") и "Полымя" ("Пламък"). От първото списание ми писаха следното: "Млади човече, с Вашия талант е по-добре да дялате камъни", което не ме огорчи особено. Затова пък в "Пламък" неочаквано се появи моето стихотворение "Машека" и аз реших, че нещо все пак мога да пиша. Постепенно започнаха да печатат мои творби и в други списания.

Р.С. - Уладзимир Семьонович, своя творчески път в голямата литература Вие започвате като поет. Вашите поетични сборници "Матчына душа" ("Майчина душа") и "Мая Іліядa" ("Моята Илиада") са само необходим етап, през който минават всички писатели, или път към откриване на самия себе си?

Ул.С. - Със стихове започват мнозина. Рядко се случва някой да започне с проза. А после да мине на поезия, като например Михас Стралцов. Макар че и това не мога да твърдя с абсолютна точност, може и той да е писал стихове преди разказите си. Поезията в определен смисъл е по-лесна за писане. Проза едва ли ще започне да пише някое дете, но то ще може да създаде ритмичен стих. И самата литература започва със стихове - с магични заклинания. Дори в първите легенди. Епосът на всички народи е поетичен, макар да се срещат прозаични елементи. Аз продължавам да пиша стихове и сега, но значително по-рядко, и мисля да издам още една-две стихосбирки.

Р.С. - Преди да започне да пише, човек започва да чете. Помните ли първата прочетена книга?

Ул.С. - Честно казано, не помня първата прочетена книга, също така както и не се помня нечетящ. Започнах да чета от тригодишен, имахме голяма библиотека вкъщи и аз четях с увлечение, главно книги не за възрастта си. Запознах се постепенно с беларуската, руската, украинската литература, а после и с полската.

Р.С. - Всеки има своите любими автори, произведения, а кои са те за Вас?

Ул. С. - Що се отнася до любимите автори - то такива един път и завинаги - няма. Във всяка възраст имах своите любими и богове. А въобще, всеки добър и честен писател е за мен учител и приятел, приятел, когото нежно обичам. Чета в зависимост от настроението: ако е светло - то Пушкин, гневно - Купала, Багданович, Шевченко, философско - Гарецки, Лермонтов, Лев Толстой, спокойно - добрите исторически романи на Сенкевич и Алексей Толстой. Признавам си, обичам да чета и хубави детективи. Към тях причислявам не само Сименон и най-доброто на Агата Кристи, но и родния по дух Стивънсън. Ако говорим за върховете, на които трудно се диша - "Братя Карамазови" на Достоевски.

Р.С. - А от кого се учихте да пишете?

Ул.С. - От кого се учех? Труден въпрос! По-скоро от никого не съм се учил да мисля и да пиша. Затова пък от всички се учих да обичам човека и хората, да желая според силите си поне с малко да помогна. Поне за един кратък миг. Учих се от тяхното желание да подадеш ръка на човек, когато му е тъжно и самотно, да подадеш сигнала: "По-смело! Ти не си самичък!" От беларуските писатели на това ме учеха най-много Багданович, Купала, Колас и Гарецки. За другите вече казах. Ах, да, пропуснах Киплинг. Но винаги се старая да бъда самия себе си. Когато някоя хубава мисъл, която ме е вълнувала с години, успея да я изразя писмено, а после срещна нещо подобно, изказано по-дълбоко и по-добре в произведението на друг писател, изпитвам голямо удовлетворение. Това значи, че мисълта се е носела във въздуха, че така мислят и други, че не съм сам.

Р.С. - Позволете да полюбопитствам: какво най-много Ви вълнува, когато започвате да пишете ново произведение?

Ул.С. - Мисля за това как да напиша първия лист без грешки и задрасквания. Това значи, че всичко ще върви добре нататък. В това отношение съм суеверен. Не приемам "естетиката на издрасканите ръкописи". Всяка работа трябва да се върши с размах. Ако трябва, учи се десет години, но щом вземеш брадвата - сечи със замах, както трябва. Мисля над всяка фраза, понякога я преобръщам по сто пъти, сменяйки местата на думите, изговарям я на глас, и само тогава, когато ми хареса, записвам най-сполучливата на чисто и завинаги. (В мен живее и споменът за изключителната му взискателност и самовзискателност, за това как той започва да твори, по разказа на Нина Владимировна Адамчик. Преди да напише "първия лист без грешки и задрасквания", Уладзимир Караткевич облича най-новия си костюм, изгладена бяла риза и слага папионка. Така той твори своя свят, сякаш свещенодейства.)

Р.С. - За какво пишете, или казано по друг начин: коя е основната движеща сила в творчеството Ви?

Ул.С. - Работата е там, че в нашето време хората някак се нивелират: носят еднакви дрехи, живеят в подобни домове, апартаменти, ядат почти еднаква храна, и битът им е почти еднакъв и в Минск, и в Москва, и в Рига, и във Вилнюс... А всеки народ е ценен именно със собствения си начин на живот и мислене, манталитет. Ако вземем например 10 хиляди парченца мрамор и ги наредим един до друг, ще получим под на някое помещение, или пътека в парка, но ако парченцата са разноцветни, ще можем да наредим великолепна мозайка. Аз съм за това, всеки народ, и преди всичко моят, да има свое лице, своя култура, да има свой цвят, свои оттенъци и да не прилича на съседа, а да предизвиква учтиво удивление и желание да живее своя ярък, дяволски привлекателен живот.

Р.С. - А за кого пишете?

Ул.С. - За тези, които обичат да ме четат, за да ги зарадвам. За тези, които не обичат - за да ги подразня. За тези, които още не знаят историята, културата и литературата на Беларус, за да пробудя интереса им.

Р.С. - Често Вашите сюжети са интригуващи.

Ул. С. - Да. Това е така, защото ми се иска да изживея своя век интересно, така че един ден да не прилича на другия. Ако работя - работя без отдих, и през деня, и през нощта, А когато временно не се занимавам с писане - тогава отивам с рибарите в морето, ловя риба с тях, слушам и участвам в разговорите им... Бродя по най-затънтените кътчета и снимам, макар и любителски, стари църкви, могили... Пътувам по градовете на страната и дълго оставам по книгохранилищата, гостувам на някои интересни хора... Или отивам в гората, паля огньове - работя и живея. Ако трябва да се снимам в ролята на католически свещеник - снимам се, ако трябва да "побеседвам" с мечка - беседвам. Ако трябва да отрежа дърво - умея.

Р.С. - Ще ми се да се възползвам от започнатата тема и да Ви попитам какво най-много харесвате в себе си?

Ул.С. - Нищо!

Р.С. - А какво не харесвате?

Ул.С. - Вие какво, да не съм на разпит? - с привидна строгост, но с усмивка пита Уладзимир Семьонович. - А между впрочем, може би ми харесва и в същото време не ми харесва моя навик да се намесвам в различни неща, ставащи по белия свят. Харесва ми да ходя по такива места, където почти не стъпва човешки крак, да се спускам в пещери, да търся подземни ходове под старинни изоставени сгради. Да разгадавам всякакви загадки... И в същото време не ми харесва, защото това навлича различни беди. Наскоро например двама приятели решили да посетят един от описаните от мен маршрути и се заблудили. Моля ги да ми простят и ги предупреждавам: преди да тръгнат на някъде, да ме попитат, да ме предупредят. Минали са години и безопасните до вчера места днес могат да крият заплахи. Не рискувайте там, където съм рискувал. Тогава аз съм рискувал само живота си, не искам да ме мъчи съвестта за някой пострадал.

Р.С. - А познато ли Ви е чувството на творческа неувереност?

Ул.С. - Не! Защото никога не започвам да пиша за нещо, което не лежи на душата ми. Когато зная за какво искам да пиша, то аз зная как да го напиша. Затова практически аз нямам чернови. Водя си само бележки, понякога приличащи на зашифровани послания, в които и дяволът може да си счупи главата, преди да разгадае зашифрованите ми записи: герои, обстановка, планове на места и действия, имена на действащи лица, подробни биографии (те могат и да не влезнат в самото произведение, но знаейки ги, аз зная как ще постъпи човекът в най-сложните ситуации, обстоятелства), маниери на героите, на поведението им и други детайли. Обмислям всичко подробно и сядам да пиша. Ако нещо не става, ходя из стаята, пуша, правя си кафе и отново сядам да работя. Думата трябва да попадне на мястото си веднага, като забит пирон. А не да го вадиш по сто пъти и да го забиваш отново и отново.

 

* * *

Повече от час тичах от будка на будка, търсейки последния брой на списание "Маладосць" ("Младост"), в което бе публикувана новата повест на Уладзимир Караткевич "Оръжие". И през цялото време поглеждах часовника си. До предварително уговорената среща оставаше все по-малко време, а чувах един и същи отговор: "Списанието е изчерпано". На всичко отгоре започна да ръми.

В голямата книжарница на ул. "Карл Маркс" ми провървя и с цели два екземпляра от желания брой на списанието "Маладосць" в ръцете, аз вече се изкачвам към последния етаж, където живее Уладзимир Караткевич. Ето я и познатата врата, натискам звънеца, но никой не ми отваря. Чак тогава забелязвам, че от ключалката се показва свита бележка. Така е, помислих си аз, сама съм си виновна, закъснях...

Отварям бележката и чета: "Аз съм у съседите отсреща".

Поолекна ми. Звъня на съседската врата, където живее семейството на писателя Вячеслав Адамчик. Вратата отваря Уладзимир Семьонович. Не, той не е сърдит за моето закъснение. Напротив, посреща ме усмихнат с думите: "Аз тук се занимавам с Буг. Жал ми е за него. Някои тук не разбират, че той тъгува за предишните си стопани и му е нужно време да се аклиматизира и свикне с новата обстановка. Моля, заповядайте при мен!"

Съседите наскоро са купили това куче Буг от пазара за малкия си син Мирек, а той се разболял и сега няма кой да го гледа през деня. Буг е само на пет месеца, нищо, че изглежда голям, породата му е такава - дог, и не обича да остава сам вкъщи. Скимти, плаче като малко дете, а съседите от долните етажи са недоволни и затова Уладзимир Семьонович го е взел под своя опека.

Ето, той вече лежи в краката на Караткевич и го гледа с умните си, големи очи предано, явно доволен от компанията му.

Уладзимир Семьонович го глади по главата с думите: кучетата са като хората, искат да бъдат обичани.

Аз се подготвям, за да продължа предишния ни разговор, а той неочаквано започва да говори за Васил Биков.

- Ето за кого трябва да се пише. Да, да, именно за него... Знаете ли, и аз преди мислех за него като някои други: "тръби ли, тръби в една и съща тръба, все за войната разказва и е един такъв затворен, винаги сериозен... Честно казано, не го разбирах, докато не се оказахме заедно на почивка в Пицунда. Тогава ми се откри като своеобразен човек, който може да се пошегува, да се посмее и в същото време, да мисли, дълбоко, мащабно. Васил Биков трябва да се почувства, да се разбере: животът му е бил изключително сложен, от 1941 година, от самото начало на войната е бил на фронта. А какво значи това, може да разбере само човек, който е бил там. Оказа се, че имаме много общи теми за разговори. И така станахме приятели... С такъв човек бих могъл да паса някъде в планините коне...

А Вие за какво искате да говорим?

Чувствам, че въпросът ми ще прозвучи малко по вестникарски, но все пак го задавам:

Р.С. - Уладзимир Семьонович, току-що си купих списанието, в което е публикувана новата Ви повест "Оръжие", защо нарекохте поредното си произведение повест? Това не е ли своеобразно продължение на романа "Класове под твоя сърп", главните герои са едни и същи?

Ул.С. - Не, това не е продължение на романа, а една негова клонка. Главните герои са същите, но те действат в други условия и понякога не съвсем така, както ти се иска. Действието е в Москва. Но това не е Москва на Пушкин и Белински, където живеят високите идеали и чувства, или царят добрите маниери, където вежливо целуват ръцете на дамите, където се водят разговори за високи материи, където цари уважение към хората. Това е дъното на Москва: "Сухарьовка", "Хитров пазар".

Р.С. - Това означава, че повестта е съвсем отделно произведение, или аз греша?

Ул.С. - Точно така. У нас, в Приднестровието винаги са съществували и досега има такива нрави: ако празнуваш - вади и последния си лев, ако прощаваш - то го прави от цялата си душа, ако си гневен, сърдит на някого - няма да му се размине. А в повестта Алес попада в съвършено чужда, непонятна за него среда. Среда, в която може да се заканиш на някого и да забравиш, където може на думи да простиш, а да помниш злото до смъртта си и при удобен случай - да удариш. Където царува законът: искаш ли да живееш - умей да хитруваш, да се извърташ, да лъжеш.

Р.С. - Но целта на Алес и другарите му си остава, като и преди, същата?

Ул.С. - Да, те трябва да намерят и закупят оръжие, поне 3 000 пушки за въстаниците. А това никак не е лесно.

Р.С. - И затова повестта се нарича "Оръжие", или названието има и друго символично значение?

Ул.С. - Права сте, названието е символично. "Оръжие" означава, че повече така не може да живее обществото, към което принадлежи Алес, че е настъпило времето на промяната - краят на царския режим, че народът е съзрял за това и готви своето оръжие.

Р.С . - Как бихте обяснили своя неизменен интерес към историческите сюжети? - реших да ориентирам разговора ни в друга посока.

Ул.С. - Върху историческите сюжети аз създавам матрицата на бъдещето. Ако ти си постъпвал някога именно така, а не иначе, то и след сто години, след хиляда ти, в подобни ситуации, би постъпил подобно, би направил нещо такова. Всеки исторически сюжет е разговор със съвременниците. А къде още може така пълно да се разкрие човека. Ако не на фона на историята, пред избора какъв да бъде. Когато човек попада в екстремални условия, той се проявява целият, до края, разкриват се такива черти от характера му, за които самият той не е подозирал. Това прекрасно разбира и Биков. Такава е ситуацията и при него, той поставя читателя пред избор, ето защо Биков "воюва" и досега.

Р.С. - Какво ще кажете за романа си "Черният замък на Алшански"? В неговото приключенско-детективско повествование има толкова история, но има и съвремие...

Ул.С. - Това е чист детектив. И нищо повече.

Р.С. - Позволете ми да не се съглася. Във всичките Ви произведения (и този роман не е изключение), според мен, присъства като характерен вътрешен подтекст историко-патриотическото начало, което крие в себе си една огромна любов, граничеща с преклонение към всичко родно: природата, историята и културата на Беларус. И ако пренебрегнем всичко това и погледнем на романа като на "чист" детектив, то това вече няма да е Караткевич, а някой друг писател.

Ул.С. - Аз никога не съм смятал детектива като третокласно произведение. Ако го разбираш както трябва - това е също добра литература (друга работа е доколко съм успял да достигна до нея в "Замъка"). В истинския детектив не трябва да има гола схема, по която действат предварително очертани и ясни за читателя герои. Те трябва да са живи, непредсказуеми хора. И още, трябва да има смъртна ненавист към злото. След като завърших Киевския университет, аз кандидатствах за докторантура, положих докторанските изпити и започнах да пиша дисертация за въстанието през 1863 година в полската и източно-славянските литератури, но интересите ми се смениха, претърпяха еволюция. Появи се идеята за роман на тази тема. Успях да я реализирам едва след 12 години, това бе романът "Черният замък на Алшански".

Р.С. - Свързвайки историята и съвременността, аз бих искала да Ви попитам и за това: защо, коя е причината, поради която някои писатели "остаряват"?

Ул.С. - Трудно би могло да се отговори на този въпрос еднозначно... Колко сиви клетки има в човешкия мозък: те остаряват, умират. Остаряват и умират писателите, а заедно с тях и читателите им, и проблемите... Често се случва така, че човек е млад телом, а душата му е безнадеждно остаряла. И обратното. Обидно е и това: имаш в главата си много нови сюжети, но не можеш като в младежките си години да работиш по десет-дванадесет часа, без да ставаш от масата... Ето какво искам да кажа. Произведенията, създадени от писателя, когато той е в разцвета на силите си, най-често си остават неговите най-добри творби, живеят дълго. Мисля, че днес не много хора биха препрочитали "Острови в океана" на Хемингуей, но това, което той е създал в зенита на жизнените и творческите си сили - "За кого бие камбаната", "Старецът и морето", ще вълнуват още дълго човечеството.

Р.С. - Простете, аз имах предвид, че някои писатели (или отделни произведения) след 20-30 години, а понякога и много по-рано, вече не са интересни, към тях никой не се завръща. Вероятно в моя въпрос думата "остаряват" е прозвучало неточно. Продължавайки започнатата мисъл, аз бих попитала: какви човешки качества, според Вас, трябва да притежава един писател, та произведенията му да не "остаряват", да са нужни, да се четат и след години, векове?

Ул.С. - Правдивост! - без да се замисля нито за миг, Уладзимир Семьонович изстрелва отговора си. - Никога не лъжи, когато пишеш. И не само във важните въпроси за доброто и злото, любовта и ненавистта, смъртта и безсмъртието. Но даже и в дребните неща. Тук действа законът: не лъжи, пиши, каквото знаеш, така, както го виждаш. Вярно е, че понякога има случаи направо невероятни. Ако нещо не знаеш, по-добре не се захващай с него. Случи се една история с мен: получих писмо от читател на "Чазения", учен-биолог, който ме обвини, че съм излъгал, описвайки епизода с леопарда (там той отгризва главата на убития звяр). Не било вярно това, пишеше ми той. Познавам тези животни, бил съм в онези места, където те обитават, много са ми разказвали за привичките на леопардите. Но това не бе достатъчно да оборя моя биолог. Порових се из книгите и намерих в книгата "Резерват "Кедрова долина" (издадена послучай 50-годишнината на резервата, един от съавторите на която е и моят приятел А. Панкратиев) на страница 43 черно на бяло да пише следното: "Интересно, че при всичките им жертви (на леопардите) даже ако не са напълно изядени, винаги отсъства главата". Трябва да се пише правдиво, колкото и невероятни неща да описваш. Така да пишеш, че да ти вярват. И тогава ще имаш повече шансове по-дълго да не "остаряваш".

На Буг вероятно му омръзна да ни слуша и реши да се поразходи из апартамента, да се поразтъпче, да ни напомни за себе си. Уладзимир Семьонович го извика, поглади го по муцунката, кучето пак прилегна до краката му и предано го загледа право в очите. И се засмя, както може да се смее човек с чисто сърце и светла съвест - широко и заразително. Разговорът ни продължи отново:

Р.С. - Подготвям една литературна анкета и един от въпросите й е свързан с изказването на Фокнър: Ако искаш да разбереш кой е добър писател, попитай колегите му, те ще ти го покажат със своята неприязън". Има ли според Вас резон в тази парадоксална мисъл?

Ул.С. - Ако речем аз трябва да изходя от тази мисъл, то за мен няма по-лоши писатели в Беларус от Барадулин, Танк, Ларченко или Брил и Биков. Никога не бих говорил за тях с неприязън, макар да не съм всеяден и някои от техните произведения да не ми харесват. Това са писатели, с каквито би се гордяла всяка една литература. А Фокнър? Има минути, когато ти се струва, че твоят труд е напразен, безполезен, когато на своя порив на душата получаваш удар след удар. Възможно е Фокнър посвоему да е прав. Вероятно тази мисъл го е посетила в минути на тежко разочарование в себе си, в хората. Винаги е имало криводушни, злобни и завистливи хора.

Р.С. - Уладзимир Семьонович, представете си, че са Ви натоварили с тежката задача да съставите антология на световната литература, в която да бъдат включени само пет автори. Кои бихте избрали?

Ул.С. - Мисля, че е неправомерно. Това е все едно да избереш пет човека, които могат да влезнат в спасителната лодка, само пет, а останалите - да загинат. Не - не мога! Аз ще взема в своята лодка всички, а ако тя потъне, ще потънем всички заедно. Не мога да избера само пет автори. Всички еднакво са се мъчили над словото и над човешките съдби. - И показвайки на книжните полици, той продължава. - Всички те са ми любими писатели, те са така много и всеки от тях ми е скъп безкрайно. Всички са с мен и само петима от тях да избера е невъзможно. Спомнете си чудесните думи на Дон Кихот: "Сеньори, ако вие сте петима и нападате един, значи вие не сте прави. Защитавайте се, сеньори!" Цял живот най-добрите от нас са се старали да бъдат верни на този принцип. Били са верни, верни са сега. И дай Боже, винаги! А как се е получило при всеки от нас - за това ще съдят читателите.

Р.С. - Уладзимир Семьонович, има ли във Вашата библиотека книги от български автори, които Вие обичате да препрочитате?

Ул.С. - Обичам да чета книги за историята на България, за Васил Левски. Няколко пъти съм чел "Под игото" на Иван Вазов - и на руски, и на беларуски, стиховете на Христо Ботев, произведенията на Стоян Загорчинов, Андрей Гуляшки. Дори опитвах да превеждам стихове на съвременни поети и в частност на Александър Миланов.

Р.С. - След като излязоха на български книгите Ви "Кестенови листа", "Страната на циганите", "Дивият лов на крал Стах" и "Черният замък на Алшански" какво можете да кажете на своите български читатели и приятели?

Ул.С. - За съжаление, не съм имал възможност да посетя България. Това си остава моя мечта и се надявам тя да се осъществи скоро. Радва ме самото съществуване на България. Срещата ми с нея вярвам, че ще е откритие, защото сега си я представям само от книгите и картичките. И все пак разбирам колко прекрасна страна е вашата България...

 

Уладзимир Караткевич не успя да дойде в България. Приготвената в Посолството на България в Минск от мен официалната покана (а тогава само с такава можеше да се оформи визата за пътуване извън пределните на Беларус) вече бе получена и той планираше да осъществи тази своя мечта.

Първата седмица на юли 1984 година, преди да тръгна за София, позвъних, за да се сбогувам, и разбрах, че се готви за голямо пътешествие със сал по любимата река Припят с приятели. Попитах го какво да му донеса от България. "Един голям зелен лист" - каза той.

Дали беше шега, или предчувствие за нещо, което предстоеше да се случи?!... Съобщението за смъртта му на 25 юли 1984 година ме завари в България и ме порази така силно, сякаш загубих най-близък човек и приятел.

На 12 юли той, заедно с художника Пьотр Драчев и фотографа Валентин Жданович, започва своето голямо пътешествие с маршрут от Пинск до Мозир, Лоев, после по Сож и Днепър, а възможно и до Западна Двина. Тримата възнамеряват да подготвят голяма книга, истински луксозен фолиант.

...Стиховете, предназначени за бъдещата голяма книга, след смъртта на Караткевич излизат в сборника "Бях. Съм. Ще бъда" ("Быу. Ёсць. Буду"), заедно със снимки на Жданович и Драчев. Сборникът става своеобразен реквием за живота и творчестото му. А пътешествието им се превръща в прощаване на Уладзимир Караткевич с Беларус...

 

* * *

Не е възможно да се спра на всичко, написано от този писател, когото времето провъзгласи за класик на беларуската литература, редом с Купала, Колас, Багданович. Уладзимир Караткевич, най-националният писател на съвременна Беларус, е епохално явление не само в историята на беларуската литература и култура, но и във формирането на национално-историческото самосъзнание на беларусите. В историческата тема той намира себе си като писател и историческата тема в беларуската литература намира своя писател в неговата личност. Той извежда парадоксалната формула на историята: човечеството е най-близко до всемирното щастие на висотата на гробовете на своите герои, отдали живота си за свободата.

С творчеството си Уладзимир Караткевич подготвя и това ново поколение, което възприема независимостта на Беларус като нещо естествено, исторически обусловено и предопределено. Произведенията му говорят за това, че беларусите имат своя, от Бога дадена им, земя, така прекрасна, и те трябва да я пазят, да я обичат. А щом живееш на тази земя, бъди неин стопанин, труди се честно и предано.

Героите на Караткевич, като правило, са високо нравствени, може би, понякога, идеализирани, но винаги верни на своя идеал: мъже - рицари, готови да жертват живота си в името на родината и любовта, и очарователни беларуски жени - загадъчни и неуловими, като беларуските реки. Такива са героите от повестта "Дивият лов на крал Стах": фолклористът Андрей Беларецки и Надея Яновская - "бледната лилия от полеските блата", представителка на отмиращ род и прекрасна дама, достойна за рицарско служене. Такъв е Кастус Калиновски - историческият персонаж - революционер, централна фигура в едноименната трагедия. Такива са влюбените Алес Загорски и Майка - беларуските Ромео и Жулиета от романа "Класове под твоя сърп". Такава е Агая Ветер, благородната вдовица, жертваща живота на сина си и своя собствен в името на свободата. Сред героите му има и такива, в които доброто и злото се преплитат, борейки се помежду си в стила на барока, като един от персонажите на повестта "Ладията на отчаянието" - Гервасий Виливах, беларуският Тил Уленшпигел, веселият пияница и развратник, изиграл две партии шах със самата Смърт и победил най-големия играч на света - Смъртта. Уладзимир Караткевич блестящо познава историята, феноменално познава материалната култура и може да разкаже правдоподобна легенда, изпълнена с иносказателен смисъл, а етическият му кодекс съдържа в себе си елементи на една прекрасна наивност, родила романтизма от нов тип (по-късно е възприет от доста писатели на 90-те години). Романите му стават култови (те се четат и предават от ръка на ръка още докато са отпечатани само в списанията). Както цяло поколение руски писатели са "излезнали от "Шинел"-а на Гогол, така вече не едно поколение беларуски творци, "излиза" от творчеството на Уладзимир Караткевич, приемайки със сърцето си неговия исторически романтизъм, неговия трагически и прекрасен мит за Беларус.

Цялото творчество на Караткевич е урок по родолюбие, урок, за това как трябва да се обича народа, как трябва да се разбира неговата история, как беларусите да се освободят от съвършено ненужния комплекс на принизеност, насаждан от официалната политика векове наред. То е и повод за вътрешни открития, за търсене и намиране на отговори и въпроси, за дълбока размисъл пред широко отворените врати на вечните Съответствия и Несъответствия, които съпътстват нашия живот. Талантът му, като доброто вино, с годините става още по-качествен и въздействащ. А еманацията на харизмата, която излъчва неговата личност, кара всички, докоснали се до нея, да се пренасят в друго измерение. Уладзимир Караткевич е като комета, проблеснала в небосклона на беларуската литература. Той умее да лови думите, както се лови вятър, чувайки старинна песен, става щастлив като дете, в обичайните неща за фолклориста, етнографа, архитекта, художника вижда чудеса. С остър слух и зрение, мигновено и леко, сякаш играейки, рисува гравюри и портрети, със същото перо, с което пише балади и романи.

Сбъднаха се пророческите думи на Уладзимир Караткевич, дали името на последната стихосбирка, издадена след смъртта му "Бях. Съм. Ще бъда".

Защото битието ми прокълнато
все връхлитат бездънни тревоги
и сърцето ми е разпнато
зарад пет милиарда двуноги.
      Тези, които прокарват браздите,
тези, които се борят с метала,
тези, които пътуват към висините,
тези, които пръстта е прибрала.
      И за тези, които в борби и в несгоди
"НЕ!"
на робството пишат с кръвта си и могат
за Родина и род, за всички Народи
да въстанат дори срещу Бога...

("Бях. Съм. Ще бъда", превод Янко Димов)

Той наистина "беше, е и ще бъде" - апостолът на беларуската духовност, символът на националния дух на Беларус. Има много основания да се определи по този начин съдбата и творческото дело на Уладзимир Караткевич. Голям творец, той е и дълбок мислител, и проникновен естет, мечтаещ за чистия, за светлия нравствен човек. Мечтаещ постоянно за призванието, което е заслужил беларуският народ. Мислещ за големите съвременни дела, в които да се сливат миналото и бъдещето на народа. С неповторимото си творчество, което учи вече няколко беларуски поколения на любов към родната земя, той винаги ще бъде в авангарда на националната култура. Неговото място в литературното пространство на Беларус ще се утвърждава, значението му ще расте с обръщането към исконно беларуския свят, с развитието и обогатяването на самопознанието. И все повече ще се налага споменът за изключителната му взискателност и самовзискателност, за високите му критерии.

Рицар на съвестта и свободата, романтик, безумно обичащ Беларус -  такъв е за мен Уладзимир Караткевич, възродил беларуската национална идея. С младежки плам той успява да зарази много беларуси да се заинтересуват от забравената си история. Историята на древната Беларус, а не на БССР или на някоя от провинциите на Реч Посполита или на Руската империя.

Влюбен в родния език, в културата на беларуския народ, той разкрива красотата им така убедително в своите произведения, че любовта му се предава като детска шарка. Заразена от неговата любов, аз не можех да не разкажа за Беларус, станала моя близка страна. Да, той имаше харизма, имаше дарба, омагьосваше всички, докоснали се до личността и творчеството му. Сега разбирам защо ми бе така необходимо да разкажа за нашата дружба, продължила почти четири години. Позволявам си да мисля така, защото Уладзимир Семьонович умееше да бъде истински приятел с хората, които допускаше до себе си. Общуването с него зарежда с енергия, то е истинско и лишено от суета. Всъщност думите са излишни за споделените ми срещи с този интересен събеседник и мъдър приятел.

1980 г., Минск - 2008 г., Карлово

 

 

© Роза Станкевич
=============================
© Електронно издателство LiterNet, 01.03.2010
Роза Станкевич. Срещи на беларуска земя. Варна: LiterNet, 2010.