Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Март  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook  Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Писмена реч
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

ЖИВОТ И СЛОВО
(Диалог-размишление)

Роза Станкевич

web | Срещи на беларуска земя

Янка Брил (1917-2006)
Янка Брил
(1917-2006)

 Невъзможно е да повярвам, че вече никога не ще сгрее душата ми по дружески-сърдечният глас на Иван Антонович Брил, неговата удивителна усмивка и ненадминатият му хумор.

За последен път за мене този глас звуча през март 2006 година, по време на научната ми специализация в Беларуския университет. Тогава не успяхме да се срещнем, но книгите си, за Беларуския културен център в Пловдив, той изпрати и ми пожела "На добър път"! Това е така присъщо за Янка Брил, който абсолютно винаги, ако си го поздравил, или си му писал, ще намери начин да ти благодари, да ти отговори, да те поздрави по случай празника. А ако ти е подарил първия том от многотомното си издание, лично ще ти подари и останалите, с автограф!

Никой не обича и уважава така като него своите читатели - като приятели!

Той не доживя до деветдесетгодишнината си една година и една седмица... Но му стигна време, за да издаде в последните си земни дни последната си книга "Кълн". Три седмици, преди да отлети във Вечността, той успя да я види, да й се порадва, да я подпише на приятелите си, да им подари възможността да продължат започнатия разговор - с "нови страници размисли, вълнения, които е радостно и тревожно да съобщиш на приятел".

"Кълнът" на самобитния му и могъщ талант ще се разраства в следващите поколения беларуски писатели. Затова, както е казал древногръцкият философ Сократ: "Да не скърбим, че той е умрял, а да се радваме, че е живял!"

Да се радваме, че имахме възможността по този "безкраен път на времето, между небитието, което е било, и небитието, което ще бъде" да срещнем Човека и Писателя Иван Антонович Брил.

Да се радваме, че можахме да се докоснем до творчеството на този велик Художник на словото, до този добър Мъдрец. И заедно с него съпреживявахме и ще съпреживяваме, разсъждавахме и ще разсъждаваме за Вечното, мечтаехме и ще мечтаем за Прекрасното.

Със смъртта му беларуската литература сякаш загуби визуалния си образ, нейното духовно пространство осиротя. Ако "С Толстой умря нежността" (думи на Александър Блок, цитирани от Я. Брил на юбилейното тържество, посветено на Л. Н. Толстой), то със смъртта на Брил в беларуската литература умря Деликатността и Духовността. И онази неповторима, абсолютна хармония - така присъща на Човека и Писателя Янка Брил.

Но остават книгите му!

"Шепа слънчеви лъчи", които ще светят в паметта на благодарните читатели. Винаги! "И да ги вземаш за себе си и да ги раздаваш на приятелите си като някакво чудесно средство за непрекъснато обновяване на душата от най-високата и чиста поезия". Поезията на обикновените и вечни неща.

Препрочитайки страниците на любимите си книги, подарени от автора с мили, топли автографи, си спомних думите на Михас Стралцов:

Бо адмыслова, самадастаткова
само сабой гаворыць пачуццё.
Тады абразай можа здацца слова,
Тады адно - цудоўнасць і жыцце!

.............................

Защото безусловно, самодостатъчно
само за себе си говори чувството.
Тогава неуместно става словото,
Тогава живот и чудо - са едно.

Към мъдрата и "самодостатъчна" проза на Янка Брил ти се иска постоянно да се връщаш като към чудо: да я препрочиташ, да откриваш новите й хоризонти, да се учиш от интелигентната човечност и щедрата душевност, от силата на духа му. Да се възхищаваш на майсторството на художника, който те издига до своето усещане, приемайки те за приятел.

В произведенията му наистина се сливат в едно животът и чудото, потвърждавайки главния творчески принцип на този самобитен писател: "аз не измислям, аз описвам (пиша?) живота".

За Янка Брил животът е като Чудо! "Парченца от дъгата" - постижение на дълбочината и мъдростта на беларуското слово, обемно и образно звучащо в талантливите му произведения.

"Добрите книги е добре да четеш и заради това, че тогава свежо и плодотворно мислиш за своето". Произведенията на Янка Брил ни карат да се замисляме, да надникваме дълбоко в собствената си душа, да виждаме по друг начин обкръжаващия ни свят. Те ни зареждат с ново отношение към литературата, към поезията на обикновените неща. Те идват към нас като велика мъдрост - от земята, от труда, от живота.

Всеки писател има произведения, които най-много изразяват човешката му същност. "Мадам Бовари - това съм аз" - казва Густав Флобер. А Янка Брил ще каже: "И все пак в своите миниатюри аз се чувствам, в най-голяма степен, самия себе си... И ето, чакам книги с тях, събрани и проверени, чакам ги като нещо ново, най-главното от всичко, което съм правил и правя. Изпитвам някакво необяснимо чувство към тези записи, което ми говори посвоему, че ще мога още нещо да направя, че именно за това съм мечтал от самото начало" - това е признание на човек, достигнал до мечтаното.

Главното в миниатюрите на Янка Брил е самият автор, неговото умение да вижда, да чувства и да предава на другите своето усещане: "Всичко мое всъщност е дневник - пише той. - Моя частичка от Земята, живота ми на нея, на тази частичка. Аз познавах МОЕТО, стараех се да го разбера и разказвах за него на другите".

Ден след ден писателят улавя миговете на живота, и събирайки ги, издига своята "Шепа слънчеви лъчи" високо в небето, за да ги видят и да им се порадват хората. Разноцветно светят парченцата дъга - късчета от живота, многократно увеличени през призмата на доброто му и мъдро сърце, и се превръщат в слънчеви "стъклописи", в живи картини.

Искреното му слово се старае да улови и разшифрова същността, природата на радостта и "това, че ти просто живееш на тази прекрасна земя" и затова всичко, до което се докосне перото на този удивителен художник на словото, е свежо и мъдро. В него лирикът и философът се сливат органично.

Много от своите произведения прозаикът нарича лирически записи, в които той винаги остава лирик - чист, светъл. Не случайно една от най-популярните му книги носи това, напълно съответстващо на мировъзрението му, название "Шепа слънчеви лъчи".

"Шепа слънчеви лъчи" - книгата, чрез която и аз открих и обикнах Янка Брил.

Първата ми среща с неговото творчество бе през 1973 година, когато, пристигайки в Беларус, започнах да се запознавам с нейната литература, с беларуските писатели и поети. От огромното море прочетени тогава книги (всеки начинаещ чете много и наведнъж) в душата ми, наред с имената на Янка Купала, Максим Багданович, Максим Горецки и Кузма Чорни, остана името на Янка Брил. И този прекрасен свят - светът на писателя Янка Брил, започна да става и мой. Завинаги. Както светът на Иван Вазов, Христо Ботев и Димчо Дебелянов, както светът на Фьодор Михайлович Достоевски и Лев Николаевич Толстой.

Започнах да чета всичко, излязло из под перото на този талантлив писател и творчеството му зае особено място в моите литературни интереси. След време съдбата ми подари нови срещи не само на страниците на списанията и книгите, но и със самия автор.

Винаги, когато човек чете любима книга, той се старае да си представи автора й. Когато прочетох разказите на Янка Брил "Memento mori", "Маці" ("Майка"), "Як маленькі" ("Като мъничък"), "Галя", "Еще раз первый снег" ("Още един път първи сняг"), "Ты живеш" ("Ти живееш"), аз неволно си представих откритото и добро лице на автора им. И наистина нещо много достойно и гордо има в профила на писателя, нещо много притегателно и импозантно в осанката му, нещо много деликатно - в чувството му за мярка и такт, когато разговаря и даже когато мълчи. В него живее детското любопитство към човека и затова не случайно някои критики считат за "своеобразно морално-естетическо кредо" разказа му "Като мъничък": той не престава да се учудва, неуморно да се възхищава на красотата и многообразието на човешката личност, на обкръжаващия го свят.

На чествуването на 100-годишнината на Якуб Колас, 1982 г. От дясно на ляво: Данута Бичел-Загнетова, Янка Брил, Кристина Лялко и Роза Станкевич

На чествуването на 100-годишнината на Якуб Колас, 1982 г.
От дясно на ляво: Данута Бичел-Загнетова, Янка Брил, Кристина Лялко и Роза Станкевич

Независимо от жанровото многообразие (от лирически миниатюри, разкази и новели до повести и роман), всички произведения на Янка Брил са обединени от желанието на писателя да постигне жизнените корени, извечните закони на битието.

Всеки, имал щастието да разговаря с Иван Антонович, едва ли ще забрави минутите на общуване с писателя, притежаващ огромна ерудиция и култура на речта, с удивителния човек, обладаващ рядката дарба на искрен и честен събеседник.

Присъствала съм на много читателски конференции, на срещи на писателя с работници, ученици, студенти и винаги съм се възхищавала на умението му да говори просто, непосредствено, да осъществява необходимия контакт с хора от най-различни социални слоеве. Навсякъде, където се появява импозантната му и елегантна фигура, се създава атмосфера на духовна близост, атмосфера на дружелюбие и започва един непринуден разговор, озарен от усмивката и хумора му.

Ще се опитам да възпроизведа няколко от своите интервюта с Янка Брил, да споделя радостта си от общуването си с обаятелния и мъдър човек, с проникновения майстор на художественото слово.

Първото ми интервю бе по повод присъждане на званието Народен писател на Беларус. На въпроса: С какво го задължава това високо звание? Янка Брил отговори така: "Както и преди, добре да се трудя. Задълженията не намаляват, а отговорността става по-голяма... За мене литературата е служене, а не просто работа" (Станкевич 1981: 4).

Неговото служене на литературата, на беларуския народ започва с наблюденията над себе си и света, който го заобикаля, още през 1932 година в ранните стихотворения и записи.

Седемдесетгодишното присъствие на Янка Брил, "патриарха на беларуската литература, нейния авторитет и гордост" (Кристина Лялко), в духовния живот на Беларус е изключително ярко и неповторимо. Това свое "преимущество" той си извоюва още с първите разкази, публикувани в края на 30-те, началото на 40-те години на миналото столетие, станали част от златния фонд на беларуската проза.

Всяко ново издание на избраните му творби заслужено започва с разказите "Мариля" и "Като мъничък". Още тогава съдбата на родината се слива с личната съдба на писателя, доказал неведнъж чрез словото си, че развълнуваната му гражданска съвест умее да прониква в сложните проблеми на съвременния свят и в неуловимите движения на човешката душа.

* * *

Познавайки неговата безупречна точност, значително по-рано от уговореното време се отправих към мястото на нашата среща - библиотеката на Съюза на писателите. Вълнувах се неимоверно, срещах се не само с един "жив класик", както често наричаха Янка Брил, но и с любимия си писател, когото препрочитах с удоволствие, изучавах и даже се опитвах да превеждам.

Единици са писателите, не само в беларуската, но и в другите литератури, които са имали честта още приживе да биват наричани класици. Иван Антонович носеше това звание няколко десетилетия. А когато го наричаха "жив класик", шеговито отговаряше: "Все още жив!"

...Библиотеката на Съюза на писателите е място, подходящо за такива срещи. Сред огромните книжни стелажи, на един от зелените фотьойли, прелиствайки книга, ме очакваше Янка Брил. Исполин, с интелигентно и деликатно лице и благородно прошарена коса. Неуморимо любопитните му очи искряха, привличаха и предразполагаха.

Освен че говори просто, задушевно, без да бърза и по същество, Янка Брил притежава една рядко срещана черта - уважение към събеседника, какъвто и да е той. Впрочем така и пише, сякаш разговаря с тебе, с невидимия събеседник - читателя, с когото споделя съкровени мисли и чувства.

"Този сборник, ще ви моля да считате продължение на онзи сърдечен разговор с живота, с тебе, скъпи читателю, сборник, който започнах много преди да се появи първата ми книга... Това са нови страници на размисли, вълнения, които е радостно и тревожно да съобщиш на приятел" - пише Янка Брил в началото на сборника "Продължение на разговора".

Съвсем непринудено той започва нашия разговор. На спокойното му и одухотворено лице свети дружелюбна усмивка и това ми помага да преодолея смущението и да задам първия си въпрос:

...Но, претърпях фиаско! Наскоро купеният специално за планираното интервю магнетофон блокира. Това ни най-малко не изнерви Янка Брил. Напротив, опита се да ми помогне, но за съжаление, в края на краищата, се оказа, че и той не е голям познавач на червените и черни копчета на това "чудо на техниката" на XX век. Потърсихме помощ от библиотекарката и лентата се завъртя...

Три пъти започвахме разговора и три пъти стигах по пълен провал! Лентата се движеше, въртеше, но "чудото на техниката" не записваше, не издаваше звук. Извадих от чантата си тефтера (добре, че се бях запасила за всеки случай!) и писалка и започнах да записвам. Удивителното търпение и такт на Янка Брил ми помогнаха да се справя с конфузната ситуация.

А ето и първият ми въпрос:

Р.С. - Иван Антонович, какво е значението на художествената литература в съвременния свят, каква е мисията на писателя?

И.А. - Различни мнения битуват, за това пишат в периодичния печат и в литературата. Едни придават твърде голямо значение, други - не особено. Лично за мен литературата - това е служене, а не просто работа. Тя върви напред, преодолявайки всякакви моди и течения. Важното е писателят не да е велик, голям или малък, а истински. Смятам, убеден съм в това, че мисията на писателя е много по-значима, отколкото да разобличава всичко това, което пречи на човешкото щастие, мира, свободния живот. Особено сега, в нашето тревожно време, нашият брат, писателят, трябва да е истински борец.

Р.С. - В беларуската литература особено място заема темата за миналата война. На тази тема е посветена и документалната книга "Я из огненной деревни" ("Аз съм от огненото село"), с която Вие, заедно с А. Адамович и В. Колесник поставяте началото на ново направление в литературата.

И.А. - Много преди да се появят магнетофоните и диктофоните, хората са започнали да записват. Да си спомним Лев Толстой и големия му очерк "Николай Палкин". Пътувайки, по време на работата си над "Война и мир", той записва по думите на бившия николаевски войник разказ за това, как са гонели войниците пред строя. И въобще Лев Николаевич съветва: "Всичко, което поразява ума и сърцето, трябва да се записва". Как и с какво той не уточнява.

Когато ние с Алес Адамович и Владимир Колесник работехме над книгата "Я из огненной деревни", всички ние се чувствахме задължени да покажем какво представлява войната, расизмът, фашизмът - че те, преди всичко, са врагове на детството и майчинството, врагове на живота. В това отношение искам да спомена Васил Биков - той пише правдиво, без да украсява излишно. Същото може да се каже и за Алес Адамович и неговите "Хатынская повесть" (Хатинска повест"), "Каратели" (Наказателен отряд"). За "Высокосный год" ("Високосна година") и "Судный день" ("Съдният ден") на Виктор Козко. Всяка литература, не само военната, трябва да носи в себе си апотеоза на прекрасното.

Р.С. - Литературата трябва да носи в себе си апотеоза на прекрасното, а тези, който я създават? Какви лични качества най-много цените у писателите?

И.А. - Човечност. И колкото е възможно - скромност, или с други думи казано, чувство за хумор, умение да погледнеш на себе си отстрани и да не се възгордяваш особено. Нужна е доброта. Но не сълзлива сантименталност.

Писателят винаги трябва да знае мястото си и да не се занимава с неприсъщи неща. Да не е дребнав. Да бъде обективен и да има вкус към обективността. Например някой е написал нещо хубаво. Завиждам, защото аз не съм успял, но се радвам на постигнатото, даже ако той като човек не ми е симпатичен.

И още нещо ще добавя: нека писателят да бъде весел и задължително искрен. Искрено да вярва или да не вярва, да обича или да не обича...

Р.С. - Доколкото си спомням, Фокнър говори, че когато "искаш да разбереш кой писател е добър, попитай колегите му - те ще ти го покажат със своята неприязън". Има ли истина в този парадокс?

И.А. - Да, има някаква истина в този парадокс - каза той и в очите му светна игриво пламъче. - Понякога, ако някой мой "доброжелател", след като е прочел новата ми творба, каже: "Ама че негодник, добре е написал!" - това за мен би било повече от похвалата на приятели.

Р.С. - Иван Антонович, в какво взаимоотношение, според Вас, се намират така наречените "вечни" и "злободневни" теми в литературата?

И.А. - Всичко зависи от това, кой е взел перото в ръце и колко дълбоко е запознат с това, за което пише. Навремето изключително злободневни са били "Евгений Онегин" на Пушкин и "Анна Каренина" на Толстой, романите на Достоевски, разказите на Чехов, но те освещават проблемите не фейлетонно, а художествено.

С какво вълнува съвременния читател "Илиада" на Омир? Не само с историческите събития, а преди всичко с това, как е написана, със своя общочовешки размисъл.

Повече от половин век се занимавам с литература и уверено мога да кажа: имаше много актуални творби, които се забравиха, защото бяха доста повърхностни. Вечните теми, темата за любовта, ревността, живота и смъртта съществуват още от времето на Адам и Ева.

Ако аз се заема с такава тема днес, то не мога да бъда абстрактен, задължително ще ги свържа с проблемите на моето време. Всичко зависи от дълбочината на житейското познание и от писателския талант.

Р.С. - А какво ще кажете за писателския талант и за началото на Вашето творчество?

И.А. - За таланта твърде много е написано. "Талантът е като парите - или ги имаш, или ги нямаш!" - казва Шалом Алейхом.

Не знам как изглежда отстрани, но в себе си човек започва да усеща таланта рано. Даже когато пишех стихове, които никога не напечатих, и тогава чувствах някаква тъга. Мъка. Влечение. Започнах да пиша в детството, още като ученик пишех стихове. Първите относително зрели разкази написах на деветнадесет години. Някои от тях и досега се преиздават. Това преминаване от поезия на проза се случи не от безсилие в поезията. Прозата се оказа по-органична за мен. За първата си книга бях подготвил стихове и разкази. Редакторът й Кондрат Кропива ме посъветва: "Нека бъде по-добре прозата!"

Пиша трудно, но щом съм започнал вече - бързо и нервно. Дълго носих в себе си идеята на своя роман "Птицы и гнезда" ("Птици и гнезда"), а по-голямата част от него написах за месец. Случват се и мъчителни паузи, тогава е нужен нов подем, ново ядро от жизнен материал.

Бих искал да направя повече. В нашето време това не е лесно. Всеки народ си има своя литература. Трябва да намериш мястото си не само в своята литература, трябва да пишеш така, че написаното да е близко и понятно за всички, да е общочовешко.

Това, което не обичам, е дилетантството. И затова не пиша пиеси и сценарии. Трябва да правиш това, което можеш, а не да се хвърляш на всички страни. В последно време май много се заминиатюрих. Иска ми се да напиша цикъл разкази.

Р.С. - Иван Антонович, често Ви наричат "поет в прозата". Как се отнасяте към това?

И. А. - Да, истина е, и това малко ме обижда. Прозата трябва да е проза. Аз се смятам за прозаик малоформатист. Даже моя роман понякога определят като затворен кръг от новели.

 

Всеки писател има своя творчески връх. Върхът на твореца Янка Брил за мене е майсторство му на новелист. Каквато и форма на повествование да е избрал той, винаги се очертават завършени, лаконични новели. И затова главите от романа му "Птици и гнезда", както и лирическите и философските му миниатюри, представляват образци, наситени с културата на този жанр. Най-привлекателното във формата им е класическата пропорционалност, определеността на контурите, изразителността на характеристиките.

Неговите "Птици и гнезда" не могат да се възприемат в рамката на традиционните представи за романа. В тях жанровите граници са разчупени, а общата мисъл е представена обемно, с онази чисто бриловска неочакваност на възприемането на живота. "Феноменът Янка Брил" открива за беларуската литература такива явления като лиро-епическия синтез и процеса на лиризация в прозата на XX столетие.

Като писател той се отличава с изключително духовно здраве, вкус към бита, езика, вярност към реалистическите завети и дълбочина на мисълта и чувствата. Често Янка Брил тръгва от факта, който сам по себе може и да не е толкова значителен, от някоя случка в живота. Но, обвивайки ги с великолепни подробности, запомнящи се мънички неща, всеки факт придобива допълнителна дълбочина и художествен обем.

 

Р.С. - А Вашите прекрасни миниатюри, как се раждат те? - продължавам започнатия разговор. - Като мисъл, преживяване или като конкретна представа за нещо, или някой? Когато възникне идеята за новото произведение, веднага ли сядате и започвате да работите, или чакате, докато то "съзрее", докато го видите като цяло с вътрешното си зрение?

И.А. - Започнах да записвам много отдавна, но се осмелих да публикувам своите записи едва през 1964 година в списание "Маладосць" ("Младост"). Записвах отначало за себе си, за да мога след време да се връщам към това. После започнаха да печатат записите ми в периодиката и в отделни книги. Целият пети том - това са лирически записи и миниатюри. Не съм измислял нито чувствата, нито мислите. Както съм видял, както съм почувствал - така и съм написал. Сега, когато започнаха да ги печатат и хвалят, повече от всичко се боя да не допусна измислици, нещо изкуствено.

Когато преиздавам миниатюрите си, почти нищо не поправям, с изключение на някои стилистически съкращения. В това отношение се ръководя от мисълта на Лев Толстой, прочетена още в младите ми години: "Всичко, което поразява ума и сърцето, трябва да се записва!" - Важното е, да поразява ума или сърцето на читателя, да вълнува и него.

 

Ето защо миниатюрите на Янка Брил са така съзвучни и с друга мисъл на Лев Толстой (един от "духовните му учители") за трите условия, за трите единства в художественото творчество: "морално отношение към предмета на изображение, красота на формите и искреност при възсъздаването им".

На въпроса: "Какво е за него "лирическата проза?" - отговаряйки посвоему, Янка Брил, припомня прочетеното някъде от него: "Били ли са ви някога по оголеното сърце?" И добавя: "Ето какво е това "лирическа проза".

В своята лирическа проза беларуският писател пренася центъра на тежестта върху моралното съдържание: без да ни натрапва и налага своето мнение, той ни учи на култура на емоциите, култура на отношенията, увлича ни и ни убеждава в това, че никога не свършва празникът на откритието, на възприятието на красотата.

 

Р.С. - Иван Антонович, позволете да надникнем във Вашата "творческа лаборатория" и да попитам: преди да започнете да пишете, виждате ли своето бъдещо произведение като цяло? Знаете ли предварително неговия жанр, или то придобива окончателната си форма в процеса на работа.

И.А. - Всичко това идва отвътре. Не знам какво ще се получи - разказ или повест, "син" или "дъщеря", но знам, че ще се роди "дете". Не обичам предварително зададени неща! Това крие опасност от оголване на схемата, на скелета, все едно да пребърнеш чадъра.

"Аз съм си извоювал правото да не пиша лошо. И никак не завиждам на тези, които са си извоювали правото да пишат лошо. Докато ми стигнат силите, ще се старая да не попадна в тяхното обширно войнство". Това са думи на М. Светлов. Да ги наречеш свои - също трябва да имаш това право.

Аз искам да го имам!

Р.С. - Вие сте автор на много книги, коя от тях Ви е донесла най-голяма радост?

И.А. - Повече от всички - първата книга. И все пак в своите миниатюри аз се чувствам, в най-голяма степен, самия себе си... И ето, чакам книги с тях, събрани и проверени, чакам ги като нещо ново, най-главното от всичко, което съм правил и правя. Изпитвам някакво необяснимо чувство към тези записи, което ми говори посвоему, че ще мога още нещо да направя, че именно за това съм мечтал от самото начало" - това е признание на човек, достигнал до мечтаното.

Р.С. - За Вашето творчество е написано много. Имате ли някакви пожелания, или забележки към литературните критици? Съществува ли някакво взаимоотношение между мнението на критиците и творческия тонус на писателя?

И.А. - Бих искал на нея, на критиката, да й пожелая най-сърдечни отношения с писателите. В последно време нашето литературознание се развива добре. Появиха се критици, които е интересно да четеш.

Мисля, че критиците не трябва да бъдат посредници между Парнас и писателите - междувпрочем наскоро писах за това, а да бъдат посредници между писателите и читателите: да им помагат да открият истинските постижения в литературата, по-малко да хвалят, да са по-делови!

Р.С. - Съвършено справедливо, според мен, Михас Стралцов пише, че "темата Янка Брил като читател би могла да стане предмет на отделен разговор". Особено ми импонират Вашата любов към детайлите, щрихите и умението Ви да уловите у другите писатели най-добрите им открития. Какво най-много Ви помага като "професионален" читател да откриете хубавата книга?

И.А. - Ако говорим за това кое ме насочва към хубавите книги, то най-често препоръка на някой от близките ми приятели, прочетена рецензия или просто случайност, особено ако става въпрос за млад, неизвестен още, но талантлив автор.

Р.С. - Иван Антонович, а какви книги и автори Вие предпочитате да четете? Как четете? Отбелязвате ли нещо, правите ли си бележки, запознавате ли се с цялото творчество на дадения писателя, с епохата, с критическата литература за него?

И. А.- Какви автори предпочитам да чета? - с усмивка повтаря въпроса. - Талантливи, разбира се - и бавно, сякаш търсейки най-верния отговор, продължава Янка Брил. - Всеки от нас, писателите, чете много. Трябва да познаваме добре съвременния литературен процес... А за душата ми се иска да чета нещо дълбоко, силно...

Обикновено чета с молив. В личните си книги си записвам по полето, някога поставям възклицателни и въпросителни знаци. В чуждите - разбира се, не. Но си записвам, водя си бележки за това, което бих искал да запомня, да цитирам. Щом авторът ме е заинтересувал, се старая да прочета колкото може повече от него и за него.

Наскоро с голям интерес прочетох книгата на Брюсов "Личността на Достоевски". За всички, които обичат Лев Толстой, бяха събитие четирите тома записки на неговия приятел и личен лекар Д. Маковицки. Обичам да чета цялата огромна литература за Толстой, за Чехов... Това са писатели, за които може да се каже, че са за цял живот, интересът към тях не те уморява, не стихва.

Р.С. - А помните ли първата прочетена книга? Тя какво означава сега за Вас?

И.А. - Трудно ми е да отговоря на този въпрос. Коя книга първо съм прочел самостоятелно, или ми е прочел татко, или някой от по-големите ми братя? - спомените за нея се разсипват на малки лъчи... И затова ми е трудно да кажа какво означава тя за мен.

Мога само да кажа, че книгата, а после и перото, не бяха за мен, както по-късно се изясни, временно увлечение. От четиринадесетгодишен, работейки като възрастен на полето, аз много четях, настойчиво се самообразовах.

Р.С. - Каква роля играе книгата във Вашия живот и как тълкувате термина "култура на четенето"?

И.А. - Когато не четеш нещо, за да запълниш времето си, а четеш книги сериозни, с голям запас не само от информация - това четене аз смятам за работа. Половината от писателския труд е именно такова четене. Просто за отдих чета много рядко.

(Вслушвайки се внимателно в думите му, аз се старая да не пропусна нещо, записвам колкото може по-бързо, съкращавам, но не забравям да погледна и в очите на Иван Антонович, които точно отразяват състоянието на душата му.)

И.А. - Обикновено чета бързо - продължава той, - но винаги внимателно. Съществува такъв израз: "Четене по диагонал". По този начин аз не чета. Ако се налага, нещо задължително, бездарно. Но предпочитам въобще да не чета такива неща.

 

Янка Брил възприема света и литературата посвоему. Неговата собствена естетика е родена от чистотата на възприятието, от доверителната вяра, от очароваността му пред света. Писателят щедро споделя своето "възхищение" и кани читателя да стане участник в самия творчески процес, да почувства сложния му механизъм и заедно с него "да се моли" на това чудо, наречено Слово.

Във всичките му творби, засягащи писателския труд, се чувства преклонението на Янка Брил пред Словото. Където и да се намира: в дома на Якуб Колас, на гроба на Франциск Багушевич, в родното мястото на Адам Мицкевич или в Михайловское, в кабинета, където е работил Волтер, или в бялата стая на Лев Николаевич, "където знаят, а значи, и обичат Толстой, а значи, обичат доброто и красотата" - навсякъде той мисли с голямо вълнение за любимите си писатели.

Мислейки за тях, той приобщава своя читател посвоему, деликатно, към "тържествеността", към мъките и радостите на творчеството.

 

Р.С. - Иван Антонович, читателите винаги са любопитни. Те искат да знаят повече за своите любими автори. Ще разкажете ли над какво работите сега, какво планирате?

И.А. - Не е препоръчително, според мен, преждевременно да се говори за замисленото. Това е дори противопоказано за писателя, защото е много интимно. Нужно е да се обмисля още, да се подготви за него, и вместо да декларира и разказва за това, какво ще прави, по-добре е да започне да го прави.

Да споделям плановете си - това ме размагнитва. По този повод много вярно е казал Александър Фет: "Не знам, какво ще запея, но песента вече зрее". Предпочитам да съм сред тези писатели, които не говорят за какво ще пишат, а просто правят това, което могат.

 

Писателят Янка Брил честно "прави това, което може". Неговата проза ни кара да се замислим над простите и вечните въпроси на човешкото битие.

Зад външната "суровост" и "сдържаност" на последните повести, книги, есета се усеща същата сила и свежест на мислите и чувствата. Много от произведенията му извират от живия извор на живота, за да се превърнат в лирически израз на преживяното, премисленото, в дълбоки философски прозрения, в художествени медитации. Той неуморно търси красотата в хората, в природата, в законите на мирозданието.

Във всяко негово произведение има нещо лично видяно, лично преживяно, умело превъплътено от писателския талант в значимо и общочовешко. Неслучайно Янка Брил избира за епиграф мисълта на Лев Толстой: "Всичко, което поразява ума и сърцето, трябва да се записва". Много са желаещите да записват, но твърде малко са тези, които успяват да направят така, че написаното да поразява "ума и сърцето" на читателя.

Янка Брил е един от малцината, които успяват. Той улавя мигове от живота, и събирайки ги, високо издига своята "шепа слънчеви лъчи", за да ги видят и да им се порадват и другите. От живия извор на живота започва всяко негово произведение, и това, което е вълнувало чувствителното сърце на човека, художникът на словото го превръща в живописна, наситена образно-експресивна метафоричност.

Внимателният подбор на жизнения материал не води до обедняване и унифициране, а напротив: пред очите на читателите художественият свят на Янка Брил се разкрива във водовъртежа на радости и тъга - сложен и многоцветен. Когато четеш произведенията му, сякаш вървиш по същия път, по който е вървял авторът, и заедно с него съпреживяваш, разсъждаваш за Вечното.

С него винаги е интересно: той умее и да говори, и да слуша (по бриловски!) - да вижда в своите събеседници равноправни партньори, за което те му се отплащат с благодарност. Всяка среща с народния писател на Беларус Янка Брил - това е сърдечен разговор, едновременно - съпричастност към проблемите на деня, епохата и е източник на естетическа наслада. Той покорява със своята непосредственост и с удивителната си простота.

Тези, които добре познават, а значи и обичат творчеството на Янка Брил, отдавна са убедени в това, че всяко негово произведение е плод на старателно наблюдение, на дълбок размисъл. Проявата на творческата му индивидуалност носи отпечатъка на откровено-лирическия, високо нравствения вътрешен свят на писателя.

За неговия своеобразен талант е характерна неутолимата жажда да види, да открие: "да се удивлява, да се интересува, да се възхищава, да недоумява - Кой си ти? Къде си ти? Какво си ти?". И едва след това - разбрал, осмислил, отсеял ненужното, подчертал най-важното, пластично отразил значимото, иска да го направи достояние за всички.

Когато завършва своя роман, писателят споделя следното: "Книгата е написана не по правото на някакви заслуги или страдания. А по правото на любовта към Човека - такъв какъвто е, какъвто ще бъде или би трябвало да бъде". Всичко, написано от ръката на прозаика, е написано по повелята на тази любов към Човека, по повелята на сърцето му. Искреното му, развълнувано слово се старае да улови незримите движения на душата, да разшифрова самата същност на човешката радост от това, "че ти просто живееш на тази прекрасна земя".

Цялото творчество на Янка Брил, от първите му разкази до последната книга "Кълн", представлява лирико-философска изповед на автора. Топло възпоминание: за себе си и за света, за Родината и за хората. Откровение на един ерудиран, сърдечен човек, който живее в словото, живее със словото и осезаемо чувства словото.

Творчеството на Янка Брил е "преживяно от сърцето", то представлява художествена истина на чувствата, ефирна поезия, жив трепет на душата и енергия на духа. И равнение на Вечността!

Чрез него ненадминатият майстор на словото споделя с читателите си богатствата на своята душа, широко разкрива духовната съкровищница на живота си.

Ние с благодарност приемаме неговата "протегнатата ръка за дружба" и от цялата си душа му изказваме своето читателско "Благодаря!": за сърдечния разговор, за страниците на "радостни и тревожни размисли, за любовта и дружбата" с природата и книгите; за щастливото общуване с чувствителната и добра душа на писателя, за неговото искрено и мъдро слово.

Янка Брил ни приобщава посвоему към "тържествеността на труда", към мъките и радостите на творчеството и заедно с него се "молим" на това чудо, наречено Слово. Затова той е от тези писатели, за които може да се каже, че са "за цял живот".

И винаги ще се възхищаваме на неговата щедра душевност, на неговото предано служене на Литературата, на Беларус.

1981 г., Минск - 2009 г., Карлово

 

 

© Роза Станкевич
=============================
© Електронно издателство LiterNet, 01.03.2010
Роза Станкевич. Срещи на беларуска земя. Варна: LiterNet, 2010.