Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Октомври  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
:. Bücher Amazon
:. Amazon Livres
Магазини и продукти
:. Fantasy & Science Fiction
:. Littérature sentimentale
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Образование по БЕЛ
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

ДЪЖДОВНИ ПРИКАЗКИ

Петя Караколева

web

Предупреждение

Тези приказки
могат да се четат
само в сухо време,
понеже
два часа преди дъжд,
два часа след дъжд
и докато вали,
зилùсите си имат работа
и не могат
да бъдат четени.

 

Падането на зилùсите

В деня на червения дъжд, два часа преди да започне, племето на зилùсите било изгонено от небето. Но с какво да слезе на земята дори не му казали. Така че горките зилùси започнали да падат кой както предпочитал или както му се случило.

Един тежък зилùс падал бързо и с главата надолу. И пищял, че ако не се преобърне, сигурно нещо лошо ще се случи с главата му...

Друг зилùс паднал настрани, скръстил ръце на гърдите си, и се надявал, че поне ръцете си няма да счупи...

Вождът на зилùсите се опитвал да остане прав, да запази тържествения израз на лицето си и да не изтърве нито перата, които носел закачени на ушите си, нито златния жезъл, който стискал под дясната си мишница. Но все пак ги изтървал...

А най-старият зилùс паднал по гръб и гледайки небето, си казал:

- Какво щастие, ще умра като вожд - с жезъл под дясната мишница...

Накрая зилùсите паднали на земята. И, разбира се, останали живи и здрави. Дори, за необуздана радост на цялото племе, се оказало, че никой не е паднал на друго място и всички пак са заедно, както на небето.

Точно в това време едно дете стигнало до радващите се зилùси и извикало:

- Я, каква голяма локва!

 

Корабът на зилùсите

Имало един зилùс, който знаел всичко и можел всичко. Името му било Шай.

Този Шай правел различни машини, бил учител на малките зилùсчета, дори пишел книги. А един ден се пуснал слух, че започва да строи кораб, голям, красив, бял на цвят, и с него зилùсите щели да плават надалече...

Слухът за строежа на зилùсите бил малко създание (колкото четвърт зилùс), имал дълги уши, островърха шапка и обувки скороходки, с които за миг обиколил цялото племе и се върнал при майстор Шай.

- Аз съм най-верният слух - похвалил се - и разказах на всички, че строиш голям кораб. Хубав и бял...

- Само че няма да е бял, а светлосив - поправил го майстор Шай.

И се заловил със светлосивия кораб. Сутрин мислел, следобед работел, а нощем и мислел, и работел, така работата му споряла. А зилùсите, щат не щат, му помагали, защото зилùският кораб се правел от зилùси - шестнайсет се изправяли един върху друг и правели мачтата, шестима се залавяли за ръце и крака, заставали в кръг и правели кормило, шестстотин събличали ризите си и правели платно...

- Готово - казал най-сетне майстор Шай, - нашият кораб е готов.

И тръгнал корабът по небето с издути платна, с размахани гребла и с капитан на мостика - зилùсът Шай.

Точно в това време едно дете вдигнало глава към небето и извикало:

- Я, какъв чуден облак, прилича на кораб...

 

Диамантите на зилùсите

Зилùсът Баунти Ба търсел диаманти през целия си живот. Още когато се родил, чул някой да казва “диамант” и това решило въпроса - Баунти Ба се влюбил в диамантите.

Но кой знае защо бил сигурен, че на небето няма диаманти, и търсел скъпоценни камъни само когато паднел на земята. Понякога улучвал покрив и се мушкал под всяка керемида, докато се хлъзнел и аха да падне от стрехата и да се пребие. Или пък се търкулвал в улука, премятал се презглава и с голямо дрънчене изскачал от водосточната тръба, за да цопне в някое старо корито или направо на земята. Различно се случвало.

И не щеш ли, големият ден на Баунти Ба най-сетне дошъл - на клона на едно дърво, почти на върха му, висял страхотен диамант! Диамантът представлявал доста едро клъбце от светлина и блясъци във всички цветове, които Баунти Ба добре познавал, и още толкова, за които Баунти Ба въобще не бил чувал. Вътре в клъбцето се мяркали Слънцето и Луната, а Луната имала корона от слънчеви лъчи; слънчевата и лунната пътека се сливали в една и се разбирало, че няма разлика между тях. Наоколо летели калинки, на чиито крилца вместо черни точки сияели най-ярките звезди...

- Но как да стигна до него? - вирел глава нагоре Баунти Ба и кроял различни планове, които завършвали по един и същи начин: - Невъзможна работа!

Точно в това време едно дете погледнало към същия клон и извикало:

- Я, каква голяма дъждовна капка! И как блести!

 

Вождът на зилùсите

Зилиският вожд бил един и същ, откакто свят светувал, затова перата, които носел на ушите си, били избелели, дръжката на жезъла, който стискал под дясната си мишница, била счупена на няколко места, а сандалите на краката му били почти без подметки - всичко по него показвало, че е връстник на годините на този толкова стар зилùс. А вождът не се разделял с облеклото си, защото било вълшебно.

Перата например, когато ги оставел на ръба на някой облак, започвали да светят с червена светлина. Вождът обичал червената светлина и галено я наричал “свиткивица”, а това на зилùски означавало “любов моя”.

Сандалите му например, когато изгонели племето от небето, започвали да растат и дебелеят, увивали го като пашкул и където и да паднел, вождът все бил на мекичко.

А два часа след червения, синия, зеления, виолетовия или който там дъжд валял, сандалите започвали да подскачат сами. И скачали все по-силно и по-силно, докато накрая скачали чак на небето и вождът се връщал у дома.

След него и зилùсите започвали да се катерят към небето, кой както предпочитал или както му се случело. Най-често се събирали по десетина, слагали си белите зилùски шапки, които имали криле, и отлитали нагоре.

Ако някое дете ги видело, когато отлитат, викало:

- Я, колко е топло, чак пара се вдига...

 

Сватбите на зилùсите

Зилисите обикновено се женели лятно време и за разлика от хората всички се женели за всички.

И не щеш ли, зилùсът Гронби отказал да се ожени за всички, харесвал само зилùската Сархина и само нея искал за жена.

Вождът отишъл при Гронби и му казал:

- Скъпи приятелю, нашите общи сватби са една много стара традиция и ти нямаш право...

Гронби присвил лявото си око и го вперил в жезъла на вожда - от този особен поглед жезълът се натрошил на малки парченца, които изпопадали в по-ниските облаци. После Гронби присвил дясното си око и, надробени, перата на вожда отишли при жезъла.

- За да знаеш, че имам право да нарушавам всички традиции! - изкрещял Гронби и изтичал при Сархина да й каже да се приготви за сватбата.

- Ха! - изсмял се след него вождът, погледнал с присвити очи надолу и жезълът и перата, цели-целенички, се върнали при него. Жезълът - под дясната мишница, перата - на ушите.

В същото време Сархина шиела булото, което било сложна работа: вземала едно водно мънисто, нанизвала го на воден конец и го слагала на припек. Там Слънцето отваряло кутията с водните боички, дълго мислело и избирало зелената боя, за да оцвети мънистото. После Сархина нанизвала още едно мънисто, а Слънцето го оцветявало или синьо, или оранжево, или гълъбовосиво, или розово, или яркочервено... Цветовете нямали край и шиенето нямало край. Всичко се повтаряло осем милиона шейсет и пет хиляди сто и дванайсет пъти, защото точно от толкова мъниста се правело булото на зилùската булка.

И ето че дошъл часът. Лилавият дъжд се извалял до капка и това било знак за започване на сватбата.

Гронби хванал Сархина подръка и тръгнали да обикалят небето. Според зилùския закон, когато го обиколели цялото, значи се били оженили.

Гронби пристъпвал крачка напред и гледал право пред себе си, Сархина ситняла до него, крачка назад, и току се обръщала да погледне булото си. А то се влачело по половината небе - осем милиона шейсет и пет хиляди сто и двайсет мъниста във всички слънчеви цветове!

Тъкмо тогава едно дете погледнало нагоре, видяло булото на Сархина и извикало:

- Я, на небето има дъждовна дъга!

София, 1993

 

 

© Петя Караколева
=============================
© Електронно списание LiterNet, 03.03.2012, № 3 (148)