ИЗ "ТИ ВЯРВАШ:
8 погледа върху Холокоста на Балканите"

Леа Коен

web

Пролог

ГРЕШКАТА НА ХАНА АРЕНД

Всеки ден по света излизат стотици публикации, посветени на Холокоста. Този интерес се дължи на обстоятелството, че темата е болезнена рана, от която продължават да страдат евреи и неевреи. Йехуда Бауер, професор историк в Яд Вашем, казва следното: "Холокоста не е минало, той е настояще. Все още са живи много от оцелелите, а също така и техните деца и внуци, за които Холокоста продължава да бъде лична и семейна история."¹

На въпрос на журналист от "Льо Монд" дали се инструментализира Холокоста, Бауер отговаря: "Разбира се, от политици, от журналисти, от историци. Всички се опитват по някакъв повод да използват и да употребят Холокоста, често с обратен ефект и без добре да разбират същността на събитията."

Манипулации върху темата за Холокоста са честа практика, включително в България, която представлява по-сложен случай, тъй като в границите на българското царство от 40-те години евреи са били спасявани, преследвани и унищожавани по едно и също време. Едно от най-парадоксалните съвпадения е, че на 4 март 1943 г. са изпратени на сигурна смърт 4 хиляди евреи, на 9 март са предприети действия за спасяване на 8 хиляди, а на следващия ден са "вдигнати" още 7 хиляди, на свой ред до един унищожени! Това фрапиращо противоречие създава истински хаос от мнения, които обикновено се движат между две крайности: идеализация на втория факт до степен на национално героично движение, наречено "спасението", и съответно демонизация на първия, изпращането в газовите камери на Треблинка на 11 343 души. Първата теза, за безусловното спасение, се опитва да забрави депортацията и съответно смъртта на близо 20% от еврейското население в границите на царство България от 1943, докато втората понякога омаловажава факта на избавлението, в резултат на което са запазени 48 хиляди невинни човешки живота! На всяка една от двете версии е посветен по един камион книги и изследвания, в които едни и същи факти (или подбрана част от тях) са представени според предпочитанията на автора с патос, със скептицизъм или с езика на рекламата. Въпреки голямото различие в изследователските гледни точки, в обществото все пак беше наложена версията за "героичното спасение", която има своята най-опростенческа форма в книгата на Михаел Бар-Зоар с дългото, рекламно и манипулативно заглавие "Извън хватката на Хитлер. Героичното спасяване на българските евреи". За пояснение: през 1999 г. книгата излиза в Израел под друго заглавие: "Влаковете заминаха празни: героичното спасение на българските евреи"². То обаче предизвиква бурни реакции на несъгласие поради простия факт, че влаковете с маркировка БДЖ са извозили македонските и тракийски евреи в лагерите на смъртта. Поради тази причина в английската версия авторът променя заглавието.

Скопие, влак за окупирана Полша с македонски евреи, март 1943
(Архив на Холокоста, Вашингтон)

Сумарната истина от онези събития се оказва твърде сложна не само за Бар-Зоар и други изследователи, но и за гражданството, защото представлява сложен комплекс от политически, социално-психологически и дори лични обстоятелства, включително характерологията на някои от основните участници. "Простата" версия е съблазнително подмамваща, включително за автори с международен авторитет. Пример е американският философ Хана Аренд, която първа коментира "българския случай" в най-опростената му форма. Аренд има огромни заслуги, тъй като първа повдига обществено значим дебат за Холокоста по време на процеса срещу Адолф Айхман в Йерусалим през 1962 и призовава жертвите да свидетелстват. Тя обаче е напуснала Европа още през 1934, когато е заминала за Америка, не познава изобщо Балканите и естествено, никога не е стъпвала в България. Противно на разпространено в някои среди мнение, тя не е специалист по Холокоста и допуска съществени грешки при интерпретиране на факти от тази епоха. Свидетелство за това дава не друг, а помощник-прокурорът по процеса на Айхман, Габриел Бах, който наскоро коментира във вестник "Die Welt" по следния начин заключенията на Аренд, която написва книга за процеса с известната нейна формулировка в заглавието "баналността на злото"³:

Аренд игнорира съществени факти или ги представя погрешно. Цялата работа с нея е странна от самото начало. Малко преди началото на заседанията се разнесе новината, че една американска философка планира критичен репортаж за процеса. Помолих да й предадат, че с удоволствие бих се срещнал и разговарял с нея. Тя ми отговори, че няма намерение да разговаря с когото и да било от прокуратурата. Това ме учуди, но все пак се разпоредих тя да получи достъп до всички доказателствени материали, които пожелае да види. Когато по-късно четох книгата й, останах поразен, че тя е предала съвършено обратно смисъла на някои от най-важните документи - между другото например такива, които доказваха безспорно, че Айхман е пренебрегвал на своя глава заповеди на фюрера, единствено от желание да причини по-голямо зло. Дали става дума само за небрежност от нейна страна, не мога да кажа, защото никога не съм разговарял с нея.⁴

Разбираемо е освен това, че през 1962, когато пише своята книга със сакрализираната по-късно фраза за уникалното българско спасение, Хана Аренд нито е разполагала с достатъчно информираност върху фактите, включително депортацията в присъединените към България земи, нито е имала намерение да се задълбочава върху тях. Възможно е, като последователка на Карл Ясперс и неговите идеи за личната свобода и за правото на избор при всички обстоятелства, "българският случай" да е представлявал за нея точно онзи "избор", за който всички са жадували, без да могат да го посочат в контекста на процеса Айхман. Трудно е да се вменява на Аренд вина за преувеличенията и манипулациите, възникнали по-късно на основание на написаните от нея 15 реда за непозната България, за една сложна история на спасение, гонение и унищожение, за която гениалната писателка и философ изобщо не е имала представа.

По какъвто и начин да бъде разглеждана днес сложната история на еврейството в царство България през 1941-1944, тя налага един трагичен извод: в онази епоха в България е имало властници, които са желаели унищожението, физическото премахване на всички евреи и частично са го постигнали. Дали са действали само под чуждо влияние или като банални опортюнисти, следвайки внесена отвън доктрина, е сложен въпрос, върху който си струва да се поразсъждава. Не са успели да завършат демоничното си дело, защото е имало други българи, за които еврейството в България е било неделима част от нейната история, включително от националните и освободителните й борби. Това е втора, не по-малко сложна част от отговора на въпроса кой и защо е спасявал евреите, защо тяхната защита е свързана не само с представители на опозицията като Петко Стайнов, Никола Мушанов и други, но и с членове на националистически формации от управляващото мнозинство (Владимир Куртев от ВМРО, Димитър Пешев⁵ и други), без в това число да влизат стотици най-обикновени българи, за които изборът е бил неполитически, а чисто морален и етичен? Този именно въпрос дава основание на някои автори да твърдят (Казаков 2002), че българският национализъм от онази епоха, съсредоточен преди всичко върху осъществяването на националния идеал на обединението, териториално и народно, е специфичен и различен от екстремно уродливата форма на националсоциализма.

Цитираните обстоятелства, които показват една доста по-сложна ситуация на спасението и на ролята на спасителите, не са били обаче безпристрастно разглеждани от историци и управляващи пред обществото ни и в известни периоди са били укривани от него. Няколко поколения са били захранвани с лесносмилаеми версии за спасението на евреите, в които, като в исторически комикс, една сложна хроника е представяна като поредица от прости действия, извършени от митични герои. Нищо чудно, че българското общество се чувства национално уязвено при всяка корекция или дори уточнение на факти около спасението, с което са били окичени няколко поколения българи. Такова действие би могло да се сравни с отнемане на олимпийски медал или с болезнено покушение върху национален мит.

В тази книга са събрани няколко мои есета за Холокоста в царство България, писани през 2011 и 2012 г., някои от които помествани в периодичния и специализиран по темата печат, включително на английски и немски езици. Те не са предизвикани от конкретни ситуации, а от различия с някои спорни и дори неверни интерпретации на историята на еврейството в България през периода 1940-1944 г., както и с инструментализиране на темата, в смисъла, за който предупреждава Бауер.

Тези различия могат да бъдат формулирани кратко по следния начин:

- темата за спасението на 48 000 български евреи е неделима от историята на техните гонения, както и на депортацията на 11 343 от присъединените през 1941 г. територии на Македония и Беломорска Тракия;

- българската държава от периода 1941-1944 (в лицето на правителството на Богдан Филов, солидарно с цар Борис Трети) определено носи вина и отговорност за тази депортация, която е организирала и осъществила, предавайки евреите в ръцете на германците извън границите на България (тракийските евреи във Виена, а македонските - на границата);

- списъкът на "спасителите" не се покрива с упорито разпространявани легенди и митове. Най-изявените водачи на спасението са представителите на Българската православна църква;

- българското еврейство, притежаващо много от националните особености на българския народ, не е било пасивна, лесно манипулируема маса, и е намерило достатъчно сили и средства енергично да се противопостави на насилственото отнемане на най-висшето му право на гражданство и родина;

- то е намерило съюзници в най-широкия спектър на българското гражданско общество (политици, висш клир, общественици, интелектуалци и най-обикновени граждани), които е успяло да организира в своя защита. Ниската популярност на антисемитската идеология сред българския народ е дала на българските евреи по-големи шансове за оцеляване отколкото в други съседни страни;

- преследванията и съответно "спасението" е процес, който е продължил с променлив успех близо четири години, без нито за момент до 1944 г. рискът от фатален изход да бъде изцяло елиминиран.

В България има много "специалисти" и историци по темата на "спасението". По-малко са онези, които се занимават с историята на преследванията. Това е понятно: първата тема носи обществен комфорт, докато втората е трудно възприемана. Истината за онези изключително трудни години за еврейското население в България се състои обаче в равновесието между двата сюжета, което съм се опитала да постигна.

Някои могат да зададат въпроси: "Необходима ли е тази истина?" или "Каква е практическата полза от нея?".

На тях могат да бъдат дадени различни убедителни отговори, включително и евангелският: "Истината ще ни направи свободни". От предразсъдъци, зависимости и невежество.

Бих желала да предупредя читателите, че този труд не е историческо съчинение, нито научна дисертация. В него са използвани два метода - на директната документалистика и на вторичния анализ на вече написани съчинения и трудове, с които темата изобилства. Въздържала съм се обаче от цитиране на авторитети, не от неуважение към тях, а защото не смятам, че "цитатничеството" е метод на изследване или на приближаване към истината. Есетата изразяват моя лична гледна точка за събития от една епоха, важни не само за онези, чиято съдба и семейства са били ампутирани от Холокоста, но и за цялото българско общество, многократно наранявано и изтезавано, включително чрез съдбата на неговите евреи.

СПАСЕНИЕТО, НАРОДЪТ И ВОДАЧИТЕ

"Ако попитате някого, кои са трите неща, с които България се гордее пред света, почти сигурно е, че повечето хора ще назоват като едно от тях "спасението на българските евреи по време на Втората световна война". С тази фраза започва една издадена през 2011 г. книга на еврейската организация "Шалом" за живота на евреите в България.

Спасението на 48 хиляди български евреи се е превърнало за страната ни в "лейбъл", важен почти колкото киселото мляко и розовото масло.

Няколко поколения българи са възпитавани с благородната легенда за спасението, според която цял народ, предвождан от цар, депутати и свещеници, се е втурнал да спасява евреите, предназначени за изтребление. Покосени от всеобща амнезия, разказвачите на тази красива приказка дори не си дават труда да отговорят на простичкия въпрос: "спасени от кого?".

Привидно елементарен, този въпрос се блъска в стена от исторически клишета и предразсъдъци, които пречат и до ден-днешен да се даде хладнокръвна, лишена от политически пристрастия оценка на българския политически режим в периода 1939-1944. Наричан от комунистическата номенклатурна историческа традиция с нищо незначещия термин "монархофашизъм", той бе формално реабилитиран след 1989 г. чрез отмяна на един неверен термин. Историческа реабилитация на режима на Борис Трети и на правителството на Богдан Филов, въвлекли България в Тристранния пакт и превърнали страната ни в съучастница на тежки политически престъпления, не може да стане обаче само поради несъстоятелност на едно понятие. Без да се наемам да определя с една дума този враждебен на евреите режим, мога само да отбележа, че той е основна причина еврейското население в България да има нужда да бъде спасявано през 1943 г. от сигурна смърт, сполетяла 11 343 евреи от присъединени към царството и изцяло администрирани от него територии.

Скопие, влакът с евреи, март 1943
(Архив на Холокоста, Вашингтон)

Темата за оцеляването или спасението, според различно употребявана терминология, на други 48 000 е многократно коментирана, без досега да е постигнат консенсус за ролята на официалната държава, монарха и други политически субекти. Същевременно тя е исторически "изнасилвана" нееднократно от различни кандидат-спасители и верни тям придворни. До 1989 г. беше налагана историческа доктрина, при която ролята на спасителите се възлагаше на компартията и в частност на Тодор Живков, за да се стигне до нелепото предложение да му бъде присъдена Нобелова награда за мир за "спасението". След детронирането на Живков вакантната главна роля на спасител беше известно време оспорвана, докато не започна усилена кампания за присъждането й на друг актьор от същата епоха - цар Борис Трети. Подготвяха я и я следваха различни епизоди, един от друг по-нелепи и печални като: неправомерно засаждане на символни дръвчета в Ерусалим (впоследствие изтръгнати), самоволно слагане (и съответно махане) на паметни плочи, писане на рекламни книги по темата (главно в чужбина), опити за правене на филми, преработка на учебния материал по История за средния курс, създаване на лоби (и дори фондация) в еврейски среди с цел пропаганда на тезата за "царското" спасение, и други целенасочени действия, режисирани и отблизо наблюдавани от заинтересовани лица, до завършването на големия мит за царя-спасител⁶.

Този мит обаче не се споделя както от много български историци, така и от техни колеги в чужбина. Между тях са професор академик Георгий Чернявски и професор Лариса Дубова, автори на задълбочено, документално обосновано изследване на преследванията на българските евреи през периода 1940-1944 (Чернявски, Дубова 2007), Фредерик Чери, автор на първото голямо изследване на историята на спасението, изследователят на Холокоста Арно Лустигер, професор Майкъл Беренбаум⁷, големият американски филмов режисьор Стивън Спилбърг⁸, професор Ед Гафни от Чикаго⁹, изследователските фондове на Музея на Холокоста в Йерусалим, на Музея на Холокоста във Вашингтон и на Музея на Холокоста в Лос Анжелис, Световната сефарадска асоциация със седалище в Ню Йорк и много други. Митът за "положителната" роля на цар Борис Трети в съдбата на българските евреи и на онези от присъединените към България територии след април 1941 г. не се споделя и от еврейските общности (доколкото са останали) във всички споменати територии. През последните години и месеци се появиха и нови български публикации и филми, в които също така е изразено съмнение към всеобщо съпричастие към съдбата на евреите, както и за първи път се извежда на преден план трагичният и дълго умишлено отбягван въпрос за депортацията и унищожението на 11 343 евреи през март-април 1943 г. от завзетите от България Македония и Беломорска Тракия. Най-нови в тази поредица са изследването "Спасение" и падение" от Румен Аврамов (2012), очеркът на професор Майкъл Беренбаум "The Jews in Macedonia during WWII", "Shameful Behavior. Bulgaria and the Holocaust" от американския автор Шеломо Алфаса, директор на Американската сефарадска федерация, книгата "Rettungswiderstand. Über die Judenretter in Europa während der NS-Zeit" от един от най-значителните изследователи на Холокоста, Арно Лустигер, трудът на изследователя Шломо Шеалтиел (проект на университета в Тел Авив съвместно с Яд Вашем) "От Родина към Отечество", двучастният филмов репортаж на Нова телевизия "Спасени" на младата журналистка Марина Цекова¹⁰, като всички тези публикации датират само от последната година.

Освен това институции, общности, интелектуалци и други обществени фактори се задълбочиха в изследването на ролята на онези действителни български личности и институции, които са изиграли положителна роля за физическото оцеляване на 48 хиляди евреи. Като са се намесвали многократно при всеки случай на опасност от предстояща депортация, те са водели истинска битка с времето, отмествайки в него опасността и печелейки с всеки нов транш все по-големи шансове за спасение. Тази битка е с огромно значение, защото е осъществена въпреки действащите расистки, антиеврейски закони, гласувани през декември 1940 г. и подписани от Цар Борис Трети през януари 1941 г. и през следващите две години до 1943 г.¹¹

В резултат на това израелската държава призна за последните 10 години седем нови личности за "праведници" (най-високата титла, която се присъжда в Израел) (Righteous of the Nations), между които патриарх Кирил и екзарх Стефан, македонският деец Владимир Куртев, както и други български общественици от онази епоха, все хора, известни с протеста, изразен лично пред цар Борис Трети по повод преследванията на евреите. (В листата на българските "праведници", за която ще стане дума по-нататък в този текст, не фигурира нито цар Борис Трети, нито който и да е член или приближен на Двореца или на правителството от онази епоха).

Паралелно с историческото признание на подвига на спасителите продължава да бъде извършвана значителна и нова по характер изследователска дейност за депортацията и убийството на 11 343 евреи от присъединените към България територии.

Тази дейност е частична последица от новата политическа ситуация след 1989 г., при която се очертаха два нови фактора от гледна точка на изследванията на Холокоста:

1. След разпадането на Съветския съюз и на Югославия се създадоха нови политически субекти, важни за географията и историята на Холокоста (балтийските републики, Украйна, Беларус и всички нови държави на мястото на стара Югославия).
2. Бяха отворени множество архивни фондове, с което станаха известни много нови факти.

Новите държави се нуждаеха не само от намиране на своя идентичност, но и на своя собствена история, което задължително преминаваше и през по-внимателен прочит на събитията, довели до унищожението на 6 милиона евреи през Втората световна война. Той се оказа съществено различен от досегашния за Литва и Латвия, места на истински антиеврейски изстъпления и зверства, за Украйна, където беше ясно формулирана вината на местното население в "Холокоста с куршум" (избиването на близо един милион евреи) или за отделни републики на бивша Югославия, където в Хърватска са унищожени от самите хървати близо 40 хиляди евреи, докато по същото време партизани в Сърбия се борят да спасят други 10 хиляди. Много от цитираните страни изминаха труден процес на осмисляне на собствената си история и трябваше да се разделят с чувството за безнаказаност и безотговорност, с което ги обслужваше принадлежността им към големите политически съюзи на близкото минало. Този процес не е завършил и ние сме живи свидетели на най-нови негови епизоди: например официалното извинение през 2011 г., което трябваше да изрази Хърватска заради поведението си към евреите по време на Втората световна война, политическо условие за приключване на преговорите за приемане на страната в ЕС. Няколко години по-рано, през 2003 г., подобно извинение бе поискано и от румънския президент Илиеску и румънското правителство беше принудено да направи официална политическа декларация с признание за румънската вина за гибелта на близо 350 хиляди евреи в окупирани от Румъния територии (Транснистрия и Бесарабия).

На световната общественост, на интелектуалците-изследователи, както и на еврейските общности днес е пределно ясно кой каква роля е играл през онази епоха. Това като че ли все още не е напълно ясно на всички в българското общество.

Очевидно е същевременно, че България е един по-особен случай поради обстоятелството, че в нея едни евреи са били в крайна сметка спасени, а други - унищожени. Често привежданият от някои български историци и политически заинтересувани лица довод, че България е спасила всички свои евреи (от старите територии на царството), а не носи никаква отговорност за чуждите (в Македония и Беломорска Тракия), е почти наивен, като се има предвид, че по времето на онези събития всеки българин се е гордеел с факта на "обединението", както целокупното българско общество е възприело присъединяването на новите територии, и не е поставял под никакво съмнение тяхната принадлежност към държавата. И до днес продължаваме да се хвалим с обстоятелството, че сме строили в Македония пътища и мостове, отваряли сме училища и църкви, създали сме университет в Скопие, но забравяме да уточним, че този градеж не е бил дарение към чужда държава, а инвестиция в собствената ни. Разполагам с няколко серии пощенски марки (от колекцията на моя дядо), от които е видно, че дори на 8 септември 1944 г. Българските пощи са емитирали серии с надпис "Царство България, Македония", тъй като до последния момент на своето съществование българското правителство е упорствало (и съответно може би е вярвало) да запази придобитите си през 1941 г. земи. Дори след влизането на съветските войски в България надеждата, че Македония ще остане българска, е като че ли последната илюзия, с която нацията се е разделила. От друга страна, в историческия контекст на Холокоста, доводът за "чужди" и "свои" евреи звучи меко казано странно и напълно нерелевантно от морална гледна точка.

Товарене във вагоните на БДЖ, в центъра с меката шапка - Александър Белев, март 1943
(ЦДА, София)

Съществува голям онтологичен проблем в схващането на български политици, включително от най-висок ранг, по отношение на факта на спасението и на неговата припознаваемост.

Този проблем е свързан с наложили се две клишета: за "народното" спасение и за "спасението отгоре", т.е. по разпореждане на висшата държавна йерархия, отъждествявана в ново време с цар Борис Трети. Нюансите на двете тези се различават единствено в листата, в която след главните протагонисти са подредени по-"дребните" спасители (свещенници, интелектуалци, депутати и пр.).

Ако се сравнят изявления по "спасението" на Тодор Живков, Симеон Сакскобургготски, Бойко Борисов, в тях, извън разбираемо различен като риторика политически език, ще се открие удивително сходство. Освен че използват двете клишета ("народ" и "лидер"), тези понятия са поставени в исторически остарял контекст. Така например понятието "народ" те разбират като възрожденска идейно-обединителна категория, каквато през 1943 г. вече не съществува, а "лидерската" роля е била предоставяна най-напред на Живков, а в ново време вече на Борис Трети преди всичко заради заемана от тях йерархична функция. Друго налагащо се сходство между споменатите е тенденцията на историческо премълчаване или разкрасяване на историята за "спасението", която по силата на истински надпартиен консенсус се представя като колективен исторически акт (народ, цар, църква, общественици и пр.). Пренебрегнати са важни факти като безспорната вина на българските власти и държава от онази епоха за депортацията и физическото унищожение на 98% от еврейското население в администрираните от България територии в периода 1941-1943 г., както и безмълвието на българското общество както при извършването на това престъпление, така и след него. И ако напълно основателно обществото ни се гордее с гражданското си неподчинение спрямо плана еврейската общност в България да бъде депортирана, то още не е намерило обяснение дори за себе си защо е останало равнодушно към насилието и беззаконието над "другите" евреи от Македония и Тракия?

Справедливостта изисква да отбележим, че демократично избраните след 1989 г. български президенти по различни поводи признаха вината на българската държава от онази епоха, при това свързвайки я с конкретната държавна власт, правителство и монарх. Във филма на Марина Цекова "Спасени" Жельо Желев казва например следната фраза: "Държавата е тази, която изпраща евреите в Треблинка". С уточнение, че това изявление е неофициално, тъй като е направено през 2012 г., 15 години след напускането му на поста на държавен глава. В статия във вестник "Труд" от март 2012 г. Петър Стоянов също признава "отговорност на българските власти за депортацията на македонските и беломорските евреи", но също в качеството на частно лице. Подобно изявление прави и Георги Първанов по време на негово официално посещение в Израел през 2008 г., което обаче има характер на импровизация и по-късно не е потвърдено нито от българските институции, нито от медиите. Всъщност България няма изработена позиция за своя вина през указания период на еврейските гонения и не е поела отговорност нито за депортацията, нито за преследванията, поради липса на консенсус по този въпрос.

През последните години обаче всички чествания на знакови дати от времето на еврейските гонения са съпроводени с официално държавно присъствие и с упоменаване на жертвите на депортацията, което би могло да се изтълкува като частично поемане на вина.

След Живков, много политически лидери намират основание за подобно "частично" тълкувание в оправдания от следващата епоха (комунистическата диктатура), която широко и често недобросъвестно се използва като сравнителна мярка. Като че ли насилническите действия на комунистите след Холокоста, включително върху негови извършители, служат за оправдание на по-ранни престъпления. В този смисъл възникват сериозни морално-етични съмнения, свързани с прибързана и в някои случаи напълно необоснована реабилитация на личности (Богдан Филов, генерал Луков, Дочо Христов, Иван Дочев и др.), и на цели групи и организации, обявени за "жертви на комунизма" (Съюз на българските национални легиони, Ратник, Бранник), и дори въздигането им в ранг на "борци" срещу комунизма и "дисиденти" с полагаемите се почести (паметници, възпоменателни плочи, шествия, официални названия и пр.), макар да имат пряко отношение към преследванията на евреите. Борци срещу комунизма са били и националсоциалистите, но това никога не е било аргумент за тяхна политическа реабилитация.

Така, приемайки тезата за "народното" и дори всенародно спасение, лаврите на тази изключителна победа, наричана "най-светлата и хуманна страница в историята на нашия народ", се разпростират и върху някои крайно десни политически субекти, които имат право да присъстват в тази история само в ролята на палачи¹².

Особено чувствителен в темата за "спасението" е въпросът за ролята на "народа".

Вярно е, че спасението на евреите в старите граници на царство България се дължи до голяма степен на енергични реакции, възникнали в гражданското общество на държавата. Но "гражданското общество", квалификативна категория, не се покрива с понятието "народ", което има и количествен смисъл.

Под добилото гражданственост понятие "спасението" често се подразбира като народно движение, което се е противопоставило на преследванията и гоненията. Истината обаче е по-сложна и се състои от три различни по характер и значение епизода, без процесуална връзка помежду им и с различни участници.

Първият датира от октомври-ноември 1940 г., когато в Народното събрание е внесен за разглеждане Закон за защита на нацията. Този закон се състои от няколко дяла, но за никого не е тайна, че основна част в него е Дял втори, "За лицата от еврейски произход". Доказателство за това е извънредно простото обстоятелство, че възникналите протести срещу закона засягат единствено този дял (въпреки че формално ограничения се предвиждат и в другите части на Закона, използвани като мимикрия.)

Срещу ЗЗН реагира най-напред Консисторията на евреите, която отправя призиви към всички инстанции на държавната власт и обществото. Срещу ЗЗН се противопоставят с петиции, писма и декларации група български писатели, Съюзът на адвокатите в България, група общественици (между които Христо Пунев, Янко Сакъзов, Димо Казасов, Стоян Костурков), солидарно целият Синод на БПЦ, опозиционни депутати като Петко Стайнов и Никола Мушанов.

Трима български "праведници": митрополит Стефан, Димитър Пешев и митрополит Кирил

Тук трябва да се подчертае, че от началото на 30-те години с нарастване на ролята на интелигенцията (тя започва да се обединява и в професионално профилирани сдружения), голяма част от нея (с редки изключения) възприема в своите идеи принципите на толерантност, на народностно и религиозно зачитане на другите и отхвърляне на антисемитизма като идеология. Някои партии като Радикал-демократическата и Демократическата дори въвеждат нарочни текстове, свързани с това, в програмите си. Създадената по този начин среда на търпимост и приятелски чувства към еврейското население е база, върху която реакциите на интелектуалците при обявяване на проекта на ЗЗН са общо взето единодушни. Като пояснение може да се добави, че еврейското население, предимно живеещо в градовете, в някои от които (София и Пловдив) съставлява повече от 20%, е напълно интегрирано в специфичната българска градска среда и поддържа тесни приятелски връзки с интелектуалците, а и много евреи упражняват де факто свободни и интелектуални професии (лекари, адвокати, журналисти, музиканти, художници и прочее). През 1937 г. журналистът Буко Пити публикува брошура с 60 изказвания на интелектуалци и общественици от различни кръгове, които обосновават липсата на антисемитизъм в България и призовават към толерантност и верска търпимост (Пити 1937). В такава атмосфера реакцията на интелектуалните среди срещу ЗЗН не е изненада и възниква напълно естествено, без някаква предварителна организация. В периода от 20 октомври 1940 до края на ноември, когато привършват обсъжданията, Народното събрание е залято от протести на писатели, адвокати, общественици. Под петиции слагат подписите си приятели на царя като Елин Пелин, водещи писатели като Т. Влайков, Ст. Чилингиров, К. Константинов, Тр. Кунев, Мл. Исаев, Людмил Стоянов, Н. Лилиев, Петър Горянски, Ана Каменова и др., без оглед на различията им в политическите убеждения. Общественици като Христо Пунев, Димо Казасов, Стоян Костурков отправят лични послания.

Както е видно, в този първи епизод не участват депутати от мнозинството, включително Димитър Пешев, който в своите спомени признава, че в онзи момент е намирал "проектозаконът за необходим".

Както е известно от историческите факти, тази съпротива остава обаче безрезултатна, тъй като ЗЗН е приет и влиза в действие на 23 януари 1941, след като е узаконен с Указ на цар Борис Трети.

Вторият епизод е от март 1943, когато става явен планът за депортация на всички евреи от Царство България (в обединените му вече територии).

Първата реакция идва от Кюстендил, където Яко Барух организира представителите на еврейската община, които от своя страна намират подкрепа както в местни авторитети като Владимир Куртев, Сюизмезов и Момчилов, но и у зам.-председателя в онзи момент на Народното събрание Димитър Пешев. Последният написва своето известно писмо до министър-председателя и събира 42 подписа в подкрепа.

В същото време в Пловдив назрява революционна обстановка, тъй като евреите са вече събрани на гарата за депортация, но митрополит Кирил се присъединява към тях, поемайки ролята на водач, и изпраща телеграма с драматичен текст до Царя. Митрополитът, който преди това е приютил в дома си пловдивския равин и семейството му, заявява, че ще се качи във влаковете с евреите. Никой дотогава не е извършил такова публично революционно действие, което несъмнено е имало своя ефект.

В този епизод няма организирано участие на интелигенцията. Тя е раздвоена между удовлетворението от присъединяването на Македония, в което вижда осъществяване на българския национален идеал, и един хуманен акт, чиято историческа тежест вероятно е подценила в онзи момент.

Споразумението за депортиране на 20 000 евреи (11 500 от присъединените територии и 8 500 от "стара" България) (ЦДА, София)

Третият драматичен епизод е свързан с новия опит за депортация около 24 май 1943 г. и е с някои нови участници. Тревогата е дадена този път от софийските равини Даниел Цион и Ашер Хананел, вследствие получена на 21 май заповед за изселване на софийските евреи в тридневен срок. Еврейските религиозни водачи се втурват да търсят подкрепа във всички среди на държавната власт и управление. Царят отказва да се срещне с тях и напуска София на 23 май, като остава безмълвен през цялото време на драматично развилите се събития. Камбаната за тревога бие софийският митрополит Стефан, който вече се е срещнал с равините и дори е дал гостоприемство на равина Цион. Стефан държи революционна реч в традиционното си за Празника на просветата слово на 24 май, в което отправя укор към властите заради отношението им към евреите и изразява съжаление, че "еврейските ученици не участват в празника". Той написва доста агресивно за стила на един духовник писмо на Царя (Борис Трети е отказал да го приеме), което предава на Павел Груев. "Бой се, Борисе, с каквато мяра мериш, с такава ще ти отмерят", казва с нечувана дързост духовникът на укрилия се монарх. За първи път отношение към съдбата на евреите взимат и представители на левите сили, които виждат в този акт възможност за опозиционна проява на полето на глобалната политика срещу правителството. От друга страна, представители на мнозинството, включително Пешев, "абортирани" като дисиденти на властта в предишната акция, не участват в следващи действия по спасяването.

Като резултат властите вземат решение тихомълком да изселят евреите в малки градчета и села в Северна България, откъдето да ги депортират по-късно за Полша. Стига се до ново спасително отлагане на "крайното решение" и евреите наистина са изселени светкавично от големите градове, където биха могли да разчитат на голяма подкрепа от страна на църквата и на интелигенцията.

От изнесените по-горе факти става ясно, че не съществува организирана последователност в тази съпротива и че единствената институция, която не спира своите действия през всички етапи на гонения и опасности за еврейската общност, е била БПЦ не само в лицето на висшия клир, но и на почти всички свои представители. Става ясно също, че българското еврейство е отказало да изиграе роля на послушна тълпа, не се е подчинило на авторитета на царя и правителството и е направило възможното, а в някои моменти и граничещо с невъзможното, за да подтикне към действия гражданското общество. Българските евреи са приели с огорчение да окичат гърдите си с позорните жълти звезди, които някои от тях са закачили на мястото на военните си отличия, но са отказали да бъдат изгонени от земята, която са считали за своя родина. И това е дало резултат.

"Спасителната съпротива", както я нарича Арно Лустигер (2011), няма обаче "водачески" характер в политически смисъл, което личи от нейните автори.

Най-високостоящ в йерархията й е депутатът Димитър Пешев, който заема пост заместник-председател на Народното събрание. Огромната морална заслуга на Пешев се състои в обстоятелството, че той не само желае, но и поема личен риск да стане "водач" на кампания за спасение от депортиране на еврейското население в Кюстендил. Депутат от управляващото мнозинство, Пешев действа в този случай като истински дисидент. Това не е първият случай, когато той се противопоставя на "своите". Като министър на правосъдието няколко години по-рано той е отказал да потвърди смъртна присъда срещу Дамян Велчев. Пешев съзнава, че е необходима публична и колективна акция и събира 42 подписа на депутати под набързо съчинен от него текст, чийто адресант е министър-председателят. Малко вероятно е да е правил предварителен "кастинг" по тази подписка (което впрочем става ясно от нейното компрометиране само ден по-късно). Малко вероятно е също така подписалите неговото възвание да са имали до един съзнание за политическата тежест на този акт. Пешев обаче не успява да изкачи стълбата на своето водачество, защото акцията му, а впоследствие и той самият са политически съкрушени и компрометирани. След намеса на Филов, който дори не си прави труда да се срещне лично с Пешев, депутатите оттеглят подписите си от възванието, с което "обезвреждат" възникналия дисидентски протест, както и самия Пешев. Заради своята акция на солидарност¹³ той е сменен от своя пост вследствие на светкавично организирана от министър-председателя Филов процедура, гласувана от цялото депутатство от мнозинството, включително подписалите "Пешевата" декларация народни представители. "Предателството" на тези 42-ма е попречило не само Пешев да стане "водач" на протеста, но и да го превърне в обществено значимо политическо действие, абортирано още преди да получи гласност. Поради тази причина ми изглежда несъстоятелно на тези 42-ма депутати да се приписват заслуги в този акт.

Въпросът дали Пешевата декларация е имала стойност за спасението на евреите, не се изчерпва със спорния практически резултат от неговото действие. С нея Димитър Пешев създава прецедент на съпротива срещу режима на Филов и цар Борис Трети вътре в сърцевината на тяхното управление. Естествено, Пешев не е бил Клаус фон Щауфенберг¹⁴ и неговото писмо не е застрашило с нищо нито сигурността на Филов и цар Борис Трети, нито тяхната политика. То е било действие с вторични последици, много по-значителни от прекия проблем, с който е бил свързан изразеният в него протест. Идващо от страна на член на мнозинството, подкрепен макар и ефимерно от други 42-ма (1/4 от всички правителствени депутати, третирани от Филов като "подведени"), то е показало реакция срещу прогерманската политика на правителството и царя, идеща не от опозицията.

Излишно е да се подчертава, че нейни депутати като Петко Стайнов или опозиционни дейци като Никола Мушанов, въпреки целия им обществен потенциал, в онзи момент не са разполагали с политическо влияние. Онова обаче, което те са имали, е била трибуната на Народното събрание, която са използвали, за да известяват тайни планове на правителството и двореца с надежда да подкопаят увереността на населението в правдивостта на действията на властта.

Справедливостта изисква да се подчертае, че през онази пролет на 1943, когато еврейското население в цяла Европа е подложено на най-жестоки предследвания, в прогерманска България се намира проправителствен политик като Димитър Пешев, който официално се възпротивява на антиеврейските мерки, както и че опозицията запазва парламентарното си право да протестира, обстоятелства, немислими в която и да е било друга окупирана или присъединена към германския съюз страна. По парадоксален начин, именно тази "слабост" на режима Борис Трети-Филов (по причини може би от личен характер на двамата) разкрива възможности за съпротива срещу тяхната антиеврейска политика, които несъмнено са били използвани в най-висока степен.

Един от най-важните актьори в тази съпротива безусловно остава Българската православна църква.

В дебата за съдбата на евреите тя е имала срещу себе си добре организирана държавна машина, върху която се опитвала да влияе чрез нестандартно средство на общуване между църква и държава: непрестанен натиск. БПЦ започва този натиск още при обсъждане на Закона за защита на нацията, с който изразява остро несъгласие, и го продължава до пълното премахване на антиеврейските действия след 2 септември 1944.

През целия този период тя се намира в сложни и противоречиви отношения с Двореца и правителството, които отказвали да й признаят правото да избере партриарх. Представители на висшия клир като митрополитите Стефан и Кирил имали нескрити конфликти с цар Борис Трети както по църковни въпроси, така и поради несъгласия с неговата прогерманска политика. Без да се съобразяват, че поставят в рисково положение вътрешната политика на църквата, българските митрополити правят морален и политически избор по отношение на еврейския въпрос в България, с какъвто не може да се похвали не само никоя религиозна институция в Европа от онзи момент, но и която и да е друга формална организация като цяло. При това нейната безпрецедентно последователна позиция не се изчерпва само с хуманистични призиви, но и с действия, пример за каквито дават самите църковни първенци. Епизоди като показното вземане под закрила на софийския и пловдивския равин съответно от митрополит Стефан и митрополит Кирил, драматичните писма и телеграми, изпратени от двамата до монарха с искане да отмени депортацията, заплахата на Кирил, че ще се качи във влаковете заедно с евреите, писмената заповед до свещенници "да отворят вратите на църквите и манастирите за евреите", не са градски легенди и вторично изработени митове, а реални факти, извършени със замах и дори с известна театралност. Именно емоционалният ефект на тези реакции е бил стимулиращият населението фактор, което, увлечено от своите духовници, се е обединило около тях в действие, което за момент се е превърнало в кауза. Изумителен е фактът, че 11-те български митрополити, при всички противоречия, различия и понякога конфликти между тях, са успели да постигнат съгласие относно колективната си съпротива срещу антиеврейското законодателство и по-късно спрямо неговото прилагане и настъпилите гонения. Свидетелство за водената от тях битка за опазване най-напред на правата, а по-късно и на живота на еврейското население са протоколите на Светия синод от периода 1940-1944 г., един изумителен по своето съдържание документ, чието публикуване през 2002 г. даде нова насока на цялата "теория на спасението". Всеки запознат с него разбира, че истински морални водачи на спасението са били митрополитите¹⁵, които са упражнили влияние и власт както спрямо управляващите, така и в обединение на немалки по численост групи от хора, сред които са се ползвали с авторитет. Така те са осъществили не само форми на протест, но на истинско публично гражданско неподчинение, което е заплашило устоите на царството и властта, разтърсило ги е отвътре и в резултат ги е принудило към единствен възможен за момента избор: отмяна, макар и временна, на депортацията. Правителство и дворец реагират с нескрита неприязън на тези действия: според Стефан Груев (1991), царят е много ядосан и дори склонен да обвини митрополит Стефан в шпионаж в полза на англичаните, колкото до Филов, в "Дневник" за пореден път министър-председателят се гневи на поповете. Доказал своята успешност, този метод на груб и недвусмислен натиск върху властта, е употребяван след това всеки път, когато нова опасност от депортация се е появявала, саботирайки намеренията на властта и лишавайки я все повече от народна поддръжка за нейните действия срещу евреите.

Само с морален авторитет разполагат и интелектуалците. Тук трябва да се подчертае, че евреи интелектуалци се ползват с голям авторитет в техни среди. Примери са композиторът Панчо Владигеров, автор на силно патриотичната "Българска рапсодия Вардар" (1922), написана като отзвук на българските национални тежнения след Ньойския договор, художниците Жул Паскин и Давид Перец и други.

Поради упражнявана в медиите цензура (вестници и радио са до един проправителствени), протестите на интелектуалците не добиват обаче широк обществен отзвук.

Един преглед на вестниците между есента на 1940, когато в Народното събрание е внесен законопроектът на ЗЗН и месец март 1943, който е трагична граница в съдбата на евреите, дава представа, че като че ли общественият интерес равнодушно заобикаля еврейските гонения. От друга страна, не може да се твърди, че съществува постоянна антисемитска пропаганда, която да подготвя обществото за планирани от властите гонения. Вестниците "Мир", "Зора", "Утро" и прочее осведомяват населението за хода на войната, упражняват се в апологетика на германците, но рядко се отдават на вирулентни нападки спрямо евреите. През февруари 1943 г., само месец преди планираната депортация на евреите, във вестник "Мир" могат да се открият дори съобщения за годежи или сватби между лица от еврейски произход, а между рекламираните новоиздадени книги - биография на Алберт Айнщайн, който отдавна е напуснал Германия, за да избегне лагерите.

Тази политика на премълчаване какво точно се случва с евреите, може да бъде разглеждана и като цензура, но може би също така се дължи на онова, което германският посланик в София Адолф Бекерле с огорчение назовава "незаинтересованост у българите към разрешаване на еврейския въпрос". Дали това е било форма на мимикрия на контролираната от правителството преса, е въпрос на който не може да се даде еднозначен отговор. Дори намесата на Димитър Пешев с неговото писмо до министър-председателя Филов остава почти неизвестна за публиката, както и причинените на самия Пешев последици от това действие. Филов, съгласувано с Борис Трети, както посочих, организира светкавична контраатака, в резултат на която подписите на депутатите са оттеглени от документа, а на 27 март 1943 вестник "Зора" помества съобщение от 4 реда със следния текст:

Из Нар. събрание

Нар. събрание вчера гласува предложението на нар. представител г. д-р Ал. Попов за изказване на недоверие на подпредседателя на Нар. събрание г. Дим. Пешев. Предложението бе прието с болшинство.

Видимо дирижирани антиеврейски кампании в пресата има сравнително рядко: например през есента на 1940, когато се обсъжда ЗЗН и в началото на 1943, когато, без нито веднъж да бъде споменат фактът на депортацията от Македония и Беломорието, са поместени антиеврейски статии и дописки, обвиняващи евреите в спекула и търгашество, банални атрибути на антисемитската пропаганда, вкарвани в действие в стратегически за антиеврейските преследвания моменти.

Изключения са антисемитските радиопредавания по Българското радио, които по най-експлицитен начин "разясняват" действителните цели на водената политика срещу евреите.

"Целта на антиеврейската политика се състои в това еврейската кръв постепенно да изчезне от България" - се казва в един от коментарите.

"Трябва да се сложи край на сантиментализма - призовава друг коментатор. - Има интелигенти, които хленчат за съдбата на евреите... Еврейският въпрос не е само икономически, това е въпрос за кръвно, биологическо унищожение на евреите." (Даскалов 2001: 125-126)

И все пак всички тези действия (съпротивата на митрополитите, мобилизацията вътре в самите еврейски общини, реакцията на интелигенцията, писмото на Пешев, острата реакция на някои дипломати) са получили в онзи момент достатъчна обществена тежест, за да наклонят везните в благоприятна за евреите насока. Тези везни, от една страна, са вече претоварени с важни фактори като "международното положение", вътрешнополитическите борби в правителството, а няколко месеца по-късно и с внезапната смърт на монарха, след която никой не се наема вече да взема съдбоносни решения и да носи отговорност за тях. Може да изглежда провокационно като аргумент, но като че ли смъртта на Борис Трети е спомогнала повече за спасението на българските евреи, отколкото приписвани му действия в тяхна полза като жив. От средата и втората половина на 1943 в българския политически живот постепенно се конфигурира констелация от елементи, чийто резултат изобщо не е съдбата на евреите в България. В онзи момент те са почти незабележима частица от много по-голям пъзел, по-късно наречен "национална катастрофа". Значително по-късно тази частица е извадена от голямата купчина на хаоса, за да добие характер на самостоятелна картина, наречена "шедьовър на българската хуманност".

В светлината на гореказаното, когато става дума за ролята на обществени сили за спасението на евреите, употребата на понятието "народ" би изглеждало като социално-историческа илюзия без обединителното значение на действията на Българската православна църква, която успява да придаде характер на движение на действията в защита на евреите (спонтанната демонстрация на гарата в Пловдив с участие на митрополит Кирил и известната фраза, че ще "се качи във влаковете с евреите", публичното изявление на митрополит Стефан при втория опит за депортация около 24 май и последвалата демонстрация, в която се включват дори комунисти, призивът "да се отворят църквите и манастирите за евреите"). В решителен за съдбата на българското еврейство момент именно Църквата е намерила верния подход да "качи" народа на българската политическа сцена. Формулирала е за него кауза с морално измерение. Създала е момент с непреходна историчност, какъвто не са намерили за народа нито властта, нито монархът с тяхната териториална доктрина и идеите им за Realpolitik.

Употребата на понятието "народ" при написване на историята на спасението на 48 000 български евреи звучи кухо и неубедително, без пред него с главни букви да бъде написано името на Българската православна църква и без да бъде взета предвид бурната реакция на българската интелигенция. Може би в онзи момент тези две групи в обществото са имали в най-висока степен съзнанието, че в исторически смисъл българското еврейство, заселено по тези земи от столетия и напълно интегрирано в социалния живот и в историята, включително с участието си в освободителните и националните войни, представлява също част от българския народ. Насилственото откъсване на тази част за тях е бил предумишлен, престъпен акт, извършен поради политическо заслепение и в името на една нечиста сделка. Те не са допуснали българите да не реагират на своята собствена ампутация солидарно и единодушно, както това се е случвало и в други драматични моменти от тяхната история.

И тъй като понятието "народ" не е само социална или историческа категория, но също и събирателно за манталитет, би могло да се каже, че тези личности, с особено висока морална устойчивост, като митрополитите Кирил и Стефан, като обществениците Петко Стайнов и Димо Казасов, като депутатът Димитър Пешев и македонският деец Владимир Куртев, като поредицата интелектуалци, като доктор Павел Герджиков и други знайни и незнайни обикновени хора с кураж и добри сърца, са станали действителни изразители на най-ценни добродетели на българския народен дух, с което са успели да повлияят на хода на националната история. Така, излизайки в защита на българското еврейство, те са спасили не само него, но и собствения си народ от тежестта на един позор, който дълго би тежал на неговата съвест.

БЕЛЕЖКИ

1. Интервю, публикувано на 3 април 2012 в "Le Monde". [обратно]

2. В България книгата е издадена със средства на Anti-Defamation League в 30 хиляди екземпляра, безплатно разпространявани с пропагандна цел от фондация "България" (създадена от Яков Джераси и принц Кирил). [обратно]

3. Аренд отива на процеса по поръка на "The New Yorker", за които трябва да напише серия репортажи, които една година по-късно издава в отделна книга "Eichmann in Jerusalem. A Repport on the Banality of Devil". Книгата й предизвиква много спорове и до днес в средите на изследователите на Холокоста, някои от които отричат напълно нейните заключения, включително "баналността" на Айхман, който според тях е действал от антисемитски мотиви, а не по причина на "банално" изпълнение на задължения, както твърди Аренд. [обратно]

4. Поместено на 3 юни 2012 в "Die Welt" по повод 50-годишнината от осъждането на Айхман. Статията носи заглавие "Планина от трупове и един сив костюм" с подзаглавие "Невежеството на Хана Аренд". [обратно]

5. И двамата признати за праведници в Израел. [обратно]

6. Пример е книгата на Михаел Бар Зоар "Извън хватката на Хитлер (Героичното спасяване на българските евреи)", написана и разпространена с откровено пропагандна цел. Основна теза на автора е изтъкването на заслугите на двореца и на българския цар в историята със спасението. [обратно]

7. Майкъл Беренбаум е автор на проекта на Музея на Холокоста в Скопие и на книгата "The Jews in Macedonia during WWII" (2012). [обратно]

8. Стивън Спилбърг е инициатор на фондация и Балкански архив на Холокоста. [обратно]

9. Ед Гафни - aвтор на документалния филм "Empty Boxcars". [обратно]

10. Излъчен на 10 и 11 март 2012 г. [обратно]

11. Тяхното действие е отменено на 30 август 1944 от правителството на Багрянов, прекратено с идването на власт на правителството на Муравиев на 2 септември 1944 г., но фактически влиза в сила след създаване на правителството на Отечествения фронт на 9 септември. [обратно]

12. Появиха се одиозни коментари, включително от историци и социолози от СУ, в които "заслуги" за спасението се приписват дори на оберщурмбанфюрер Бекерле или на одиозния Александър Белев. От друга страна, един от най-яростните действащи антисемити, генерал Луков, е обект на идолизация от страна на националистически формации, включително ВМРО, които организират всяка година "Луков марш" - факелно шествие на крайната десница с подчертано провокативен характер, към което официалните власти се отнасят с предпазлива търпимост. [обратно]

13. Писмо до министър-председателя Богдан Филов, под което Пешев успява да събере подписите на още 42-ма депутати от мнозинството. Повечето от тях оттеглят обаче подписите си още на следващия ден след лични разговори с Богдан Филов, а писмото на Пешев не получава публичност и остава изолиран и индивидуален политически акт. [обратно]

14. Клаус фон Щауфенберг е германски офицер, който организира неуспешен атентат срещу Хитлер на 20 юли 1944 г. [обратно]

15. На ролята на БПЦ е посветена отделна глава в тази книга. [обратно]

ЛИТЕРАТУРА

Аврамов 2012: Аврамов, Румен. "Спасение" и падение. София: УИ "Св. Климент Охридски", 2012.

Груев 1991: Груев, Ст. Корона от тръни. София: Български писател, 1991.

Даскалов 2001: Даскалов, Д. Цар Борис трети: Познатият и непознатият. София, 2001.

Казаков 2002: Kazakov, Emil. L’Église bulgare, les Juifs bulgares et la question nationale. // Hérodote, 2002, 3 (№ 106).

Лустигер 2011: Lustiger, Arno. Rettungswiderstand. Über die Judenretter in Europa während der NS-Zeit. Göttingen: Wallstein, 2011.

Пити 1937: Пити, Буко. Българската общественост срещу расизма и антисемитизма. София, 1937.

Чернявски, Дубова 2007: Чернявски, Георгий, Дубова, Лариса. Опыт беды и выживания. София: Марин Дринов, 2007.

© Леа Коен
=============================
© Електронно списание LiterNet, 28.10.2012, № 10 (155)

Други публикации:
Леа Коен. Ти Вярваш. 8 погледа върху Холокоста на Балканите. София: Ентусиаст, 2012.