ИЗ "ПРЕСЛЕДВАЧЪТ НА ЗВУЦИ"

Леа Коен

web

В свой доклад до Политбюро, изготвен по повод 30-годишнината от социалистическата революция, МВР обобщава, че от 9.ІХ.1944 г. до 1974 г. от България са избягали около 10 500 български граждани¹. Спрямо тях до 1990 г. се прилага НК с член "бягство зад граница", който предвижда до 15 години затвор. Създава се и специална инкриминирана категория "невъзвращенци" за легално напуснали страната граждани, незавърнали се след изтичане на разрешения им от МВР срок.

В друг документ на МВР по повод дейността на Шесто управление се докладва, че цифрата на извършилите престъпление "Бягство зад граница" в НРБ е ниска, сравнена с други страни. ГДР е шампион със 7 милиона². Причината - "изключителна оперативност на органите на сигурността".

Повече от половината български "бегълци" и "невъзвращенци" са интелектуалци и хора на изкуството.

Между тях има около 300 музиканти.

Tochter aus Elysium³

1.

Седеше на крайния стол на петия ред на балкона и не откъсваше поглед от сцената. В полумрака на залата не личеше, че повече от половината места бяха празни. Пред нея в шахматен ред бяха настанили две дузини пенсионери, на които в последния момент бяха раздали гратисни билети, за да изпълнят безплатно ролята на статисти, а услужливи разпоредителки ловко ги бяха пръснали като конфети по червеното кадифе на столовете.

Оркестърът беше малоброен, както подобаваше за Моцарт и Хайдн, което бе принудило дирекцията да запълни авансцената с растения с големи, увиснали към пода листа, бледозелени от хронична липса на светлина. Имаха вид на специално селектирани към общия мрак на местата, които украсяваха, и където събираха прах понякога с години в зависимост от издръжливостта си.

Зад оркестъра, унил и увиснал от безразличие като растенията пред самия него, се издигаха металните тръби на органа. Металът нямаше нужда от хлорофил и не зависеше от фотосинтезата. Тръбите на органа изглеждаха поради това здрави, солидни и устойчиви, произведени от качествен метал в някой голям металургичен комбинат, и напомняха дула на оръдия.

Една от сивите глави върху въображаемата шахматна дъска от покрити с червено кадифе столове се отмести несъзнателно встрани. Типично старческо клюмване, предизвикано от застоял въздух, забавено кръвообръщение или най-обикновена скука?

Какви ли мисли се въртяха в посивелите глави пред нея, докато слушаха концерта?

Дали бяха действително обсебени от музиката и тя предизвикваше в съзнанието им цветни картини, приятни видения, еротични фантазии, или съсредоточеният им вид беше просто блеене, състояние stand by на мозъчната дейност, което неусетно преминаваше в кратка дрямка?

Времетраенето на една четиричастна симфония, между половин час и 45 минути, беше достатъчно да извършат наум най-безумни неща. Да оберат банка, да завлекат случаен любовник или любовница в близката тоалетна, да причакат омразна съседка в тъмното или просто да пресметнат колко вноски им оставаха да погасят заема си за жилище.

Тя щеше да избере въображаемо пътешествие. Без паспорт, без милиционерски формалности, без изходна и входна виза, съвсем сама и с отворен билет.

Щеше да си изпати здравата, ако можеха да прочетат мислите й.

Сивата глава на предния ред се изправи като хилаво клюмнало цвете, което случайно са полели с прясна вода.

Обикновено слушането на музика беше за нея гимнастика на ума, ловко упражнение върху акорди и смени на тоналности, на ритмични и звукови ефекти, ориентиране като в лабиринт от линейни и хоризонтални образования. Обичаше играта на елементи, вплетени в музикалната структура, чието разгадаване бе научила благодарение на професор Максимович. Той й бе внушил, че разликата между начина, по който немузикант и музикант слушат музика, наподобява разликата между влюбените, които съзерцават луната, и астронома, който е насочил телескопа си към нея.

Днес обаче мислите й бяха напуснали лабиринта и захвърлили телескопа, защото кръжаха неспокойно около въображаемото пътуване, за което си търсеше подходяща по времетраене музика.

Деветата от Бетовен изискваше точно един час. Това беше времето, необходимо на самолета да напусне пределите на страната и да стигне до Виена.

"Freude, schöner Götterfunken"⁴ - пееше хорът, докато тя щеше да слезе на австрийска земя.

"Tochter aus Elysium"

Беше прочела някъде, че в Източен Берлин вече не пеели "Freude", а "Freicheit"⁵, когато на 7 октомври изпълнявали симфонията по случай националния празник на ГДР. И Шилер, и Бетовен нямали нищо против свободата.

Не, Виена не изглеждаше напълно сигурна дестинация. Беше чувала, че връщали бегълците оттам в чували.

Веднъж озовали се във Виена, и Моцарт, и Бетовен са се чувствали самотници. Имаше данни, че властите са се държали безобразно с тях. Особено префектурата и дворецът. Не само кисели хазяйки поради хронично неплащане на наема, което все пак беше разбираемо. Положението им не е било особено завидно. Особено на Шуберт, който е умрял от болестта си, отхвърлен като прокажен. Което донейде беше разбираемо, тъй като сифилисът по онова време е бил опасно заразен.

Откъде накъде пък сифилис сега? Това изобщо не я засягаше. Разправяха, че не само в Австрия, а навсякъде на Запад можеш да си умреш пред вратата на болницата, ако нямаш застраховка. Сигурно беше пропаганда.

Интересно, къде ли го беше пипнал? Наскоро бяха давали един филм за него, "Къщата на трите момичета"⁶, там Шуберт, красив и висок, какъвто не е бил никога, беше заобиколен от благородни и добродетелни красавици, облечени в красиви тоалети в пастелни тонове (филмът беше цветен!), които се надпреварваха коя да изпее по-хубаво "Пъстървата". Никъде не се споменаваше за бордеите в Гринциг, които той очевидно беше посещавал по-често, отколкото домовете на благородни девици.

Защо в главата й напоследък беше все Шуберт? В момента свиреха друго!

Големите композитори винаги са си имали проблеми. Били отнасяни рано или от болести като Моцарт, Менделсон или Шуберт, или от лудост като Шуман, или били принудени да се крият при разни благодетели поради неуредени сметки подобно на Вагнер. Или дори били подтиквани към самоубийство, какъвто бил случаят на Чайковски. Самият император му изпратил пистолетите, за да сложи край на позорния си, според императорското величество, живот, опетнен от връзката му с племенника на същото това величество. Тази подробност беше открила случайно, докато учеше "Онегин" и Максимович й беше дал да прочете всичко, с което разполагаше, за Чайковски.

В замяна всички бяха обичали певците: монарси и простолюдие ги бяха носели на ръце и дори композитори и диригенти, на които никой не можеше да угоди, са били в нозете им, обсипвали са ги с внимание, с възхищение, с подаръци. "Прима дона", първа дама! Звучало е като благородническа титла! Забравяли са ги обаче бързо след смъртта им, въпреки че преживе са ги наричали "божествени", "великолепни", "единствени".

След като Виена отпадаше, колко музика щеше да е необходима, за да стигне до Париж, до Лондон или до Рим?

Би могла да стъпи на летището в Париж, докато тук изсвирят цялата програма на концерта: ако се качеше в самолета по време на увертюрата ("Отвличане от сарая", подходящо заглавие за едно бягство зад граница), по време на Концерта в до минор стюардесата щеше да поднася рядко кафе, а при симфонията, която щяха да свирят след малко, вече щеше да вижда покривите на Бурже⁷.

Никога не беше ходила в Париж, но имаше чувството, че нямаше да се загуби, ако попаднеше там, толкова беше чувала от професор Максимович за този мечтан град. Достатъчно било да гледа в три посоки - към Триумфалната арка, към Айфеловата кула и към Нотр Дам, за да знаела винаги къде се намира. Нямаше изобщо да се прибира в хотела, в стаята или въобще където щеше да живее. Щеше да ходи ненаситно между тях, да изследва всеки камък, всяка уличка, всеки ъгъл. После щеше да застане на площада пред Операта, щеше да поседне под навесите в едно от онези кафененца с масички на тротоара и щеше да гледа статуите с позлатени шлемове по покрива на Операта. После щеше да види.

За Лондон щеше да трябва да изтърпи цял един Брукнер, а до Рим щеше да й стигне концертът с барокови арии (в съпровод на орган), които репетираше в момента с органистката Татяна.

Не, най-добре беше Париж!

Трескаво си представяше всичко още веднъж. Минава с ръчната си чанта през паспортния контрол, вътре не носи нищо освен малко ноти. Милиционерът на гишето я гледа строго, разглежда дълго страницата с изходната й виза⁸, сверява нещо в списъка пред себе си, после й подава паспорта, поглежда я за последно с недоверие и я пуска да мине.

Дори нямаше да забележи фришоповете с фалшиво уиски и подправена козметика, щеше да се свие на крайно столче пред изхода и да се мъчи да остане незабелязана. Най-после земната стюардеса щеше да дойде с връзка ключове, в униформата си прилича на затворнически надзирател, щеше да огледа изпитателно малобройната група пътници, после щеше да вземе микрофона, за да ги прикани към изхода. Сигурно щеше да изпита чувството, че всички я гледат подозрително. Навярно сърцето й щеше да се пръска от вълнение, щеше да се пита дали да не се върне обратно. Кой от десетината пътници щеше да я предаде? Положително щеше да има най-малко трима със сиво-бежови костюми, готови да го направят. Веднага щеше да ги разпознае между чужденците: те бяха небрежни, с цветни шалове около вратовете, обикновено гледаха разсеяно наоколо и с явно нетърпение да си заминат. Дали не би могла в случай на крайна нужда да рискува да се обърне за помощ към някой от тях? Не, изключено беше, щяха да я арестуват незабавно. Забелязва още двама други пътници, упорито втренчени в краката си като нея, които не помръдват от столовете или се правят, че четат вестници. Какво ли планове кроят и те?

Един по един пътниците минават през гишето за последна проверка, подават на стюардесата-надзирател билет и паспорт и после изчезват зад прозорчето на автобуса. Останала е незнайно защо последна в салона. Идва и нейният ред...

Изходната й виза е подправена, а стюардесата е преоблечен милиционер. Докато се опитва да я заблуди...

Край! Каденцата е свършила!

Последваха вяли аплодисменти от посока на размърдалите се конфети. Солистът се усмихна кисело към балкона и се оттегли с театрално достойнство.

Започваше симфонията.

По едно време сивата глава пред нея отново стреснато се изправи върху мършавата шия, в залата настъпи неочаквано оживление. Останалите конфети поклащаха разтревожени глави наляво надясно.

Случило ли се беше нещо? Нищо особено! Просто внезапен удар на тимпаните, колкото да събуди заспалите. Хайдн е вземал предпазни мерки срещу конфузни положения, в които високопоставените му слушатели рискували да изпаднат след обилния обяд.

Последва последната част на симфонията.

Слушала я беше и друг път, без никога да й докара мисли за бягство в главата.

Преди финалното Adagio светлините угаснаха и музикантите запалиха прикрепени на пултовете свещи. Пламъчетата мъждукаха тайнствено и приковаха за кратко вниманието на задрямалите.

Първият обой и втората корна изсвириха солата си, след което музикантите прибраха инструментите в калъфите, духнаха свещите, прикрепени до тях на пултовете, и напуснаха сцената. След тях се надигна и направи същото фаготът, но избра отсрещната врата (беше по-близо до изхода, нямаше да му се налага да обикаля, ако вземеше такси, щеше да бъде само за десетина минути на летището). Последваха го вторият обой и първата корна, постепенно започна да се опразва и мястото на струнните - контрабасът, виолончелото, вторите цигулки, виолата. Тръгна си дори диригентът Шумов. Представи си как всички се изнизват под носа на стюардесата. На сцената на първи пулт останаха двама - Влади и колегата до него. Цареше мрак, но те продължаваха да свирят тихо и безстрастно. Приличаха на призраци заради осветлението. Цигулките им звучаха почти умолително пред металните дула на органа и увехналите саксии в краката им. Тя не откъсваше поглед от тях. Като че ли останалите бяха успели вече да напуснат, да се качат на самолетите за Виена, Париж или Рим, използвайки залисията на концерта, а последните двама продължаваха до безкрай елегичната си литания, за да им дадат достатъчно време за бягство.

"Прощална симфония", Abschied-Symphonie от Хайдн - се четеше в програмата. Написал я е, защото музикантите са били разделени от семействата си и търсели начин да подскажат на маркграф Естерхази колко това им тежи."

Маркграфът от своя страна се смятал за високопросветена личност и не виждал основание за подобни капризи. Достатъчно било, че благоволявал да ги слуша и че им плащал. В ранглистата на графството музикантите се намирали непосредствено след кочияшите, което било висока чест. А негова милост, капелмайстор Йозеф заемал дори почетно място след главния готвач. Какво можел да желае повече!?

Това не беше от програмата, беше й го разказал по някакъв повод Влади.

След "Прощалната симфония" Abschied-Symphonie Хайдн заминал все пак за Лондон. Макар че било вече късно за него, бил над 50-те.

Шопен от своя страна предпочел Париж пред Варшава, а Менделсон - Рим пред Берлин. И двамата умрели рано от туберкулоза, но поне са имали успех приживе. Били връстници и болестта ги покосила почти по едно и също време. Може би бацилът да е имал предпочитание към млади музикални гении? Сигурно поради заетост, амбиции или много пътуване не са си пили всяка сутрин млякото с необходимия калций.

Бетовен не обичал да пътува. Умрял във враждебната Виена от цероза и от още нещо, най-вероятно от рак на простатата.

"Tochter aus Elysium"

Какво я прихващаше тази вечер? Мислите й бяха не само объркани, но и лишени от всякакъв здрав разум! Време беше да спре с въображаемото си пътуване и да се върне между конфетите.

Встрани на балкона беше забелязала един, който по време на целия концерт не я изпускаше от очи, въпреки че привидно не даваше да се забележи, че я наблюдава. Не й се вярваше, че я сваля с поглед, такива като него, безлични и зализани в сиви костюми, не ухажваха момичета, а ги насилваха на тайно място или може би даже ги наръгваха с нож! Явно фантазията й тази вечер не спираше да съчинява кошмари. Човекът просто беше дошъл да послуша класическа музика и от време на време погледът му си почиваше върху единственото младо лице на балкона. Какво толкова?

След концерта щеше да отиде да вземе Влади от съблекалнята за артисти, щеше да го изчака, докато уморен се преобличаше и сваляше прогизналата си от пот бяла риза под служебния смокинг, после щяха да слязат долу в опушеното кафене, за да изпият чаша бира родно производство - недостатъчно студена, но затова пък със завишен алкохолен градус.

"За такава Бетовен не е и мечтал в бирарията в Гринциг" - щеше да й намигне заговорнически и подозрително интимно диригентът Шумов.

Там щяха да се видят, естествено, и с всички останали, които дори не подозираха организираното от нея въображаемо бягство и за тях. Най-малко го подозираше Влади.

После, носейки през рамо цигулката си, той щеше да я изпрати до вкъщи, щеше да се качи при нея в стаята й в апартамента на леля й, която се правеше, че не чува и не вижда, и дори щеше да изшътка на чичо й да не вдига шум, за да не смущават младите, и двамата с Влади щяха да се любят върху полуиздънения матрак, останал още от евакуацията, като побъркани, като осъдени, като прокълнати.

2.

Какво се въртеше в главите на хората, докато слушаха музика?

Хм, труден въпрос!

Наблюдавах публиката по време на антракта и през самия концерт, все едно бях застанал пред стъклената стена на голям аквариум, зад която различни по големина и по блясък на люспите риби се движеха в непрестанен, механичен ритъм, забързваха, забавяха, впускаха се от време на време в стремителен ход една след друга, имитираха живота си в широкото море, но винаги се оказваха в началната си точка пред стената на аквариума. Вероятно изобщо и не забелязваха, че някой ги наблюдава от другата страна, а още по-вероятно това беше изгубило вече всякакво значение за тях.

И все пак, какво се въртеше в главите на тези хора, докато слушаха музика?

Най-банално щеше да бъде да отговоря: ами, зависеше от хората. За разлика от мен Петров щеше да каже многозначително: зависеше от музиката!

Петров и другите сталинисти като него от по-старото поколение бяха до живот обременени от схващането, че всичко беше разузнаване и следене. Плащаха щедри хонорари на някакви хора - музикални критици и други подобни - да им обясняват какво точно се съдържаше между нотите и дали някое тоносъчетание с особено дразнещ характер нямаше скрито значение, което би могло да подкопае социализма. Това се беше превърнало в някаква игра със сравнително прости правила, която първоначално бе дошла с готова рецепта от Москва, където точно знаеха коя музика е вредна и защо. По-късно играта се беше усложнила поради това, че няколко наши музиканти се бяха завърнали от стажове в чужбина, и то в братски страни като Чехословакия и Полша, където можеха да се научат само на положително отношение към социализма, но вместо това започнаха да съчиняват непривична за нашите условия музика. Ту оркестърът им се струваше голям, та използваха само няколко духови, но в прибавка и цяла батарея от ударни, които вдигаха шум колкото артилерийска установка, ту намесваха пеене на непонятен латински, ту нотните листове, каквито бяхме виждали немалко, се променяха драстично и заприличваха на топографски карти със стрелки, точки, скоби и други означения, пред които високоплатените специалисти на Петров и сие, само безпомощно вдигаха рамене. Преди ги бяха наричали "формалисти", но от началото на 60-те сталинизмът вече не беше на мода. Шостакович, Прокофиев и други като тях, които си бяха имали неприятности някога, сега бяха обявени за "народни артисти", бяха им раздадени всички налични награди, ордени и медали и ги почитаха като класици. В Съюза⁹ това имаше голямо практическо значение - знаехме, че не само им бяха предоставили доста луксозни жилища и дачи, обзаведени с последна техника, в които да творят, но дори им носели три пъти дневно храна по домовете и то във времена, когато даже в Москва хората се редяха часове наред на опашки за хляб или за кило "померанчики". Такива блага нашите "народни артисти" също имаха, но в по-скромни размери. Раздаваха им също жилища, бележки да си купят на евтини цени нова лада или дори волга, вилни места и най-вече - валута, когато пътуваха в чужбина в държавни командировки. Но чак до разнасяне на храна не се стигаше - тази привилегия беше запазена само за членовете на политбюро и ЦК и техните семейства, за министрите и за някои по-висши партийни длъжности.

Руснаците все пак бяха други хора. Не страдаха от тайна алчност за западни дрънкулки, каквато беше обсебила нашите хора и ги караше да се връщат от командировки, отрупани с всичко, което можеха да пренесат и което бяха намерили в евтините магазини на Запад.

По време на една командировка, свързана с моята специалност, ми се наложи да се видя с едно от съветските музикални светила, Тихон Хренников, могъща фигура, доживотен генерален секретар¹⁰ на техния Съюз на композиторите и депутат. Човекът беше отзивчив, покани ме даже в дома си. Бях изненадан от обстановката, която заварих. Живееше в центъра на Москва в голямо жилище (апартаментът трябва да беше пет или шестстаен), но с много запуснат вид. Подът беше черен, мазан вероятно с катран, стените опушени, креслата в хола - полуизтърбушени, в средата на трапезарията имаше обаче голяма маса за хранене, върху която на купчини бяха струпани чинии и сребърни прибори. За миг помислих, че съм попаднал в неподходящ момент и че домакините или се изнасят, или ще ремонтират жилището. Но в салона влезе бабушка в дълга тъмна рокля и препасана с голяма бяла престилка. Косите й бяха прибрани под също такава бяла кърпа, цялата приличаше на извадена от роман на Достоевски.

"Стол накритий"¹¹ - тихо издума бабушката и всички се отправихме към масата, където като по чудо се бяха появили пирожки, блини, закуски със сьомга и с черен хайвер и, разбира се, първокласна водка и дори френски коняк. За разлика от нас, руснаците "ползваха" всеки "твърд" алкохол като водката, без да правят разлика между аперитиви за подгряване, алкохол за замезване, и ликьорчета и други дижестивни напитки за завършек.

Някой пусна телевизора, по изключение това беше първокласен "Sony", последен модел, на екрана се появи познатата физиономия на Брежнев и, докато, въсейки рунтавите си вежди, генсекът произвеждаше поредната заплаха към американците, аз внимателно огледах присъстващите.

Всъщност Хренников, макар да беше герой на социалистическия труд, четири пъти носител на Сталинска награда и три пъти на ордена "Ленин", народен артист и свръхдепутат, кандидат-член на ЦК на КПСС и прочее, не ме интересуваше ни най-малко. По принуда и заради задълженията си дори изгледах една негова опера "Безродный зять" или нещо подобно, за която самият той ми довери, че била модернистична и пълна с "лайтмотиви", като че ли това бяха магически субстанции, способни да го превърнат в някакъв съветски Вагнер, но в действителност беше една скучновата селска оперета, от която запомних само червените ботуши, с които всички на сцената бяха обути.

Интерес за мен представляваше неговата съпруга Клара Арнолдовна, която поради общителния си характер или просто заради вродена наивност бе превърнала дома им в хан, където безпрепятствено можеше да влезе всеки. Естествено беше да се предположи, че никой не отиваше там заради "накритий стол", колкото и голяма да беше кризата с хранителни продукти, а заради обстоятелството, че по силата на своето привилегировано положение на свръхдепутат, герой на социалистическия труд и прочее, Тихон Николаевич представляваше източник на безценни услуги, една от които беше получаването на задграничен паспорт. Това беше широко отворена врата, през която минаваше кой ли не, включително и някои наши "клиенти", както наричахме постоянните си обекти. Не беше лошо да се хвърли един поглед натам, бяха решили в отдела, и аз се озовах в Москва на двуседмична командировка, наречена за приличие "културен обмен".

Всъщност в някои отношения ние бяхме дори по-прецизни от руснаците. Гонехме задачите си до дупка и рядко оставахме длъжни някому. Правехме се обаче, че ги слушаме за всичко и се съветвахме с тях, понякога pro forma. Някои свои мерки ни караха да въвеждаме направо. И това беше голяма грешка, според скромното ми мнение на редови работник в системата за сигурност. Например, когато руснаците ни спуснаха своите списъци със забранена музика за радиото, ние ги прекопирахме буквално. В графата "формалисти" попаднаха не само техните си автори, включително напълно неизвестни като някой си Шебалин¹² (след като поразпитахме, разбрахме, че се бил противопоставил на "партийната линия" във връзка с Шостакович¹³ и така попаднал в неговата компания, въпреки че музиката му била напълно "нормална" според идеологическите нормативи), но и имена като Брукнер¹⁴, Малер¹⁵, разни австрийци от началото на века, за които никой преди това не се беше сещал. Явно съветските другари бяха ползвали консултански услуги на високо равнище и истински доктори по музикознание, но вместо да изпишем вежди, извадихме очи. Самото споменаване на въпросните "модернисти" в изпратените от Москва забранителни списъци възбуди веднага нездрав интерес в разни среди към тях. Особено към "живите", чиято дейност не се изчерпваше само с писане на ноти. Някои от тях съчиняваха манифести, други пишеха ръководства по авангардна музика, трети организираха фестивали, на които млади хора от Запад ходеха като на поклонение, а техните колеги в Съюза и в Полша се опитваха да правят същото в собствените си апартаменти и навсякъде другаде, колкото това да беше невъзможно и дори рисковано. Съществуваше реална опасност подобни, макар и имитационни дейности да възникнат и у нас, макар и само в една малка група, която можеше лесно да бъде овладяна, включително и отвътре... Наложи се на няколко пъти да изземваме партитури, което си беше донякъде конфузно. С книгите и списанията работата беше ясна, дори редовите милиционери можеха да се справят, но с тези модернистични партитури - представяте ли си в какво положение се оказваха униформените, когато трябваше да преценят какво да конфискуват? Затова и караха направо - по бързата процедура и по дърварски. При няколко обиска, които направихме, хвърляха всичко на пода, после го събираха в специални чували и го отнасяха на "специалистите" да си трошат те главите. Не беше най-добрата система. Винаги съм казвал, че идеологията и особено изкуството е деликатна материя, крехък материал като порцелана - трябваше да се хваща здраво, но с меки, бели ръкавици, както съм виждал в киното да правят английските бътлъри.

Но проблемът с авангардистите беше само едната страна на медала.

Друга грешка на съветските ни колеги беше тяхното "Постановление за програмната музика", обявена за единствено разбираема и съответно полезна за народа. В нея най-добре си личало дали едно произведение е спазило нормите на "социалистическия реализъм", единствената правилна форма на съвременно изкуство, или се е отклонило от тях. Нашите решиха веднага, по папагалски да приложат и това постановление. Не че програмната музика беше нещо лошо, тя, както си личеше от каталозите, които се издаваха у нас, си беше открай време основна за нашите родни композитори, но това постановление ги принуди, не само по-възрастните, но и доста от младите нагаждачи, да търсят друг тип "програми", които да съответстват на "новите идеологически задачи", както бе написано в писмото-предписание на ЦК на БКП. Изпълнението му беше спуснато, както подобава, на творческите съюзи, които си бяха наши поделения отвсякъде. В резултат се появиха всякакви "партизански", "бригадирски" и "пионерски" симфонии и симфониети, сюити, увертюри, концерти, сонати, квартети, триа и какво ли не още, без да смятаме ораториите, кантатите и одите (някои от младите се изхитриха да използват за текстове дори речите на първия секретар, но той не беше по симфониите и кантатите и много не се впечатли от това явно и долнопробно подмазване), раздадоха им Димитровски награди по подобие на Сталинските, които събуждаха голяма ревност в съсловието, потрошиха се купища пари, за да бъдат изпълнени в празни салони, та всички да разберат колко беше важна идеологията в музиката.

От няколко години насам обаче започнаха да се изпълняват и други "програмни" творби със странни имена като на отровни гъби. Вместо Партизанска рапсодия, Бригадирско духово трио или Пионерска симфониета, по афишите се появиха симфония "Турангалила" и "Квартет за края на времето"¹⁶, "Литургична симфония"^17, "Изкуството на серията"¹⁸ и други подобни, които докарваха пъпки на Петров и компанията около него и изнервяха техните "специалисти - консултанти", които се сблъскваха за първи път с подобна материя и не бяха наясно как да се справят с нея. Това наложи да подсилим отдела, аз и някои други млади колеги да преминем допълнителна квалификация и да обикаляме концертни зали и салони с риск да ни вземат за отчаяни меломани.

Единствената полза от командировката в Москва, освен двата килограма първокачествен черен хайвер по 30 рубли килото, който донесох за отдела, беше обещанието на нашите другари от КГБ да получаваме подробна информация за онези наши български музиканти, които бяха проявили интерес към гостоприемството на Тихон Хренников и общителната му съпруга.

Някъде съм запазил сведението, което получихме няколко месеца по-късно. Щяхте да се изненадате, ако бяхте видели имената, които фигурираха в него...

3.

Беше много отдавна, но Павлина си спомняше ясно чувството, което изпита, когато за първи път се качи на сцена и застана с лице срещу застинала в очакване публика. Виждаше само двата големи полилея от жълтеникав чешки кристал, които хвърляха светлина върху първите редове в партера. Твърдеше се, че са точно копие на оригиналните, които американска бомба бе потрошила някога заедно с целия салон и дори с органа, който не фигурираше дори на снимки. Причината за попадението на бомбата несъмнено беше близостта на залата до Министерството на войната и до Двореца, който бе имал налудничавата идея да обяви война на Съединените щати и на Великобритания.

Двайсет години по-късно бяха възстановили криво-ляво всичко, дори органа, но най-автентични изглеждаха полилеите. Може би защото чешката фабрика за благородно стъкло с цвят на светъл захарен карамел не бе пострадала от бомбардировките и беше продължила да ги произвежда както някога. Това беше също разбираемо - Чешката република не беше обявила война на Съединените щати, а чешкият президент в изгнание Едуард Бенеш беше подготвял тайно от Лондон убийството на Хайдрих в Прага.

От мястото й на сцената хората в салона приличаха на застинали сенки, сиви призраци, спотаени в тъмното, Павлина не виждаше лица, само силуети, знаеше, че някъде там се намираха нейните близки - чичо й и леля й, довели сигурно със себе си цялото им евангелистко братство да чуе и се наслади на ангелския глас на тяхната Павлинка. Някъде на последния ред се беше свила и майка й, дошла от провинцията, беше пътувала шест часа с автобуса и сега стискаше нервно измачкана кърпа в загрубелите си от работа в консервната фабрика ръце.

Павлина изчаква пианистът да свърши интродукцията, поглежда го за последно и после запява. Гласът й излита като птица от гърлото й, понася се към тавана, кръжи с криле около чешкия кристал с цвят на светъл карамел и плува във въздуха. Павлина усеща вибрациите, които се носят около нея като махане на големи бели крила, има чувството, че самата тя лети, издига се високо над главите на публиката, планира над нея с чувство, че е преодоляла земното притегляне. Ето, идва мястото, което всички чакаха с напрежение. Тя си поема дълбоко въздух, диафрагмата й се стяга като мощна пружина и изстрелва като снаряд финалното горно "до". То се забива високо в свода на залата, ехото обикаля двукратно като управляема ракета цялото пространство и след това затихва в ефира, оставяйки кристалните карамелени висулки на чешките полилеи леко да подрънкват като чаши, пълни с шампанско.

Първоначално дори не чува аплодисментите. Като че ли е била омагьосана от собствения си глас. Постепенно се приземява на пода, започва да различава лицата в салона, защото са запалили осветлението, вижда на първите редове хора, които са станали прави и възторжено удрят длани една в друга, от сцената ръкоплясканията звучат различно, като прииждащи вълни, които се разбиват в скалите на морския бряг, тя се покланя несръчно, чувства се леко натежала. Къде отлетя вълшебната птица? Защо не я носеха вече във въздуха големите бели крила?

Изпитва чувството, че след като веднъж се е качила на тази сцена, откъдето гласът й е излетял при чешкия кристал, след като аплодисментите са погалили нозете й като топлите вълни на лятното море, когато се изправяше върху скалите над Созопол и пускаше оттам гласа си на воля, е преминала граница, от която няма връщане назад. Че никога повече нямаше да бъде същата заради очакването отново да изпрати гласа си там горе, във високото. Има желание да продължи още сега веднага, да изпее пред тези хора, втренчени в нея, всичко, което знаеше и можеше. Пианистът се е надигнал обаче вече от стола си и й прави красноречиви знаци с очи, тя разбира, че времето й е свършило и почти побягва от сцената. "До следващия път" - си обещава наум с надежда това да се случи час по-скоро.

Така Павлинка се обрече на пеенето и разбра, че животът й ще се състои от две части - когато ще пее и когато ще се готви да го направи.

4.

Историята на Павлинкиното пеене беше започнала по-рано, по времето, когато цялата държава пееше. Пееха децата в училищните хорове, а най-гласовитите бяха организирани в специален суперхор лично под патронажа на първия секретар, както поне се твърдеше. Думата "патрон" имаше френски произход и означаваше началник, но хората не знаеха това. Поради тази причина "патронажът" им вдъхваше не само респект, но донякъде и страх, като че ли ставаше дума за оръжие, което всеки момент можеше да бъде употребено. Съгледвачи на въпросния суперхор обикаляха централните софийски училища, влизаха в часовете по пеене в началните класове, заставаха до вратата като надзиратели и после привикваха някои от учениците в стаята със старото пиано. Там, развълнувана от високата чест, учителката караше невинните си питомци да отворят уста, след което набелязаната жертва най-често беше пускана на свобода на двора при другите ученици или в по-редки случаи вписвана в специален списък. Никой не се интересуваше от мнението или желанието на малките певци със скъпоценен глас, още по-малко на техните родители. Последните получаваха уведомително писмо, в което им се съобщаваше в кои дни и часове трябваше да доставят детето си на репетициите на суперхора. Участието в него беше задължително и не подлежеше на обсъждане.

Пееха обаче не само малките. Пееха в хорове и гимназистите с вече наболи мустаци и пресипнали от пуберитета гласове, пееха работниците, пееха селяните, пееше армията, милицията и дори държавните чиновници. Във всяко министерство имаше организирани певчески отряди, събирани след работно време или дори в обедната почивка, които, съпровождани от акордеон и под ръководството на някой студент от Консерваторията, щастлив от обстоятелството, че можеше да изкара някой лев, изучаваха с мъка и с пот на челото репертоара, който цялата държава вече знаеше наизуст. Социализмът не можеше да нахрани и облече народа, но си беше поставил за цел да го научи да солфежира.

"Трудът е песен" - пишеше върху старателно изписани лозунги по стените.

Но и песните бяха труд. Трябваше да се научат нотите, да се следи темпото, подавано от диригента, и вярната интонация, като се слуша акордеона. А също така и правилно да се изговарят думите, особено руските, които само привидно приличаха на българските, а всъщност бяха доста по-различни от тях, поради което често се изпадаше в конфузни положения като при случая с онзи министър, който гордо твърдял пред съветския си гост: "у наш народ хороший живот", а гостът от своя страна опулено го гледал и се чудел дали този намек с "корема¹⁹ на народа" няма нещо общо с изпратената наскоро заразена пшеница.

"Широка страна моя родная", "По долинам и по взгорям шла дивизия вперед", "Калинка, калинка, малинка моя", "Нука солнце ярче бризни",

а също

"Хей, поле широко", "Ален мак самотен нейде", "Хубава си моя, горо", "Елате, хиляди младежи"

се носеха от класни стаи, читалища, стадиони, фабрики и от всички, включени на една и съща станция, радиоапарати.

Всеобщ певчески ентусиазъм беше завладял нацията, обявена за най-гласовитата в света. Мало и голямо пееше като в онази приказка на Шарл Перо за омагьосаната принцеса, която, винаги като отворела уста, от нея излизало птиче пеене, а не думи.

Или може би просто в онази епоха пеенето е било по-безопасно от говоренето?

Ой цветьот калина
В поле у ружья,
парен маладова
палюбила я.

Парен палюбила
На сваю реку
Не тагуй девица
Парня паваду.²⁰

Павлина пее, изговаря думите, но почти не разбира текста, а онези, които слушат - още по-малко. Знае някои руски думи от часовете в училище и й се струва логично в песента да се говори за момък и девойка, за някаква пушка и за река, това стига. Тя завършва песента, чува хилави ръкопляскания в салона, после на сцената излиза друго момиче и застава до нея. Изпратени са от дирекцията на училището да вземат участие в "програмата", която задължително придружава редовните събрания на ОФ²¹ в кварталното читалище. На импровизираната сцена има облечена в червено сукно маса, от двете страни на бели постаменти са поставени гипсови бюстове - единият е с брада, другият без. Голобрадият почти сигурно е националният герой Димитров, познава се по мустаците, за другия с брадата Павлина се колебае - може да бъде всеки от тримата, чиито портрети висят на видно място в голямото фоайе на училището: Маркс, Енгелс или Коларов. Изправени между гипсовите мъже с бради, двете момичета запяват в терца:

Мой миленкий дружок,
любезний пастушок,
как без тебя скучаю,
как без тебя нехаю,
Ааах, ...²²

Това поне е от Чайковски. Павлина забравя за момент думите, оставя другото момиче да продължи и вокализира върху нотите с измислена от нея каденца...

По-късно, когато става истинска певица, не й се случва никога да забрави текста си, смисълът на всяка дума минава през ума й, през гласните й струни и дори през сърцето й.

Изпитанието свършва, тя мярва на изхода професор Максимович, който живее в квартала. Опитва се да го избегне, но той й препречва пътя, застава като Командора от "Дон Жуан" отпреде й и казва сурово:

- Не затова си дарена с глас! Дори не разбираш текста, който пееш! Утре ще дойда у вас да говоря с вашите!

- Гласът не е само анатомическа даденост. Вибрациите, произвеждани от гласните струни, не са резултат на устройството на няколко грама съединителна тъкан, опъната между хрущялите на ларинкса. Тайнствените сигнали, които стигат до тях, са изпратени от хипоталамуса и са предназначени да осмислят интонацията и да украсят говоренето - говори дълго, разпалено и неразбираемо той на следния ден и накрая завършва. - Накратко, вашата племенница има необикновен певчески дар и трябва да учи пеене. За такъв дар се казва, че е даден от Бога. А срещу това не се рита.

Тя не разбира изпълнената с непознати термини реч на професора. Но усеща, че този разговор ще промени живота й. Максимович няма нужда да повтаря. Чичо й и леля й, при които живее, са дълбоко набожни, вечерите им са запълнени с пеене на псалми в евангелисткия хор, и казаното е достатъчно убедително за тях.

Две седмици по-късно Павлина слиза от автобуса, с който е пътувала почти час, изважда скицата, нарисувана от Максимович с молив върху къс нотна хартия, и поема по първата пътечка вдясно.

Стъпва върху меката, покрита с горска шума земя, минава под надвесените над пътеката тънки клони със светлозелени листа, от време на време спира, за да погледне отново листчето. Сепва се, когато чува пред себе си звук от счупени пръчки. На пътеката се появява професор Максимович, дошъл е да я пресрещне. Вървят мълчаливо през гората, после стигат до изникнала като по чудо слънчева поляна, в единия край на която се мъдри малката къща на професора-магьосник.

Павлина посещава цяло лято до настъпването на есента "горската академия" на Максимович, както той нарича скромната си обител. Понякога заварва и други като нея там. Седят притихнали на вехтите столове с избелели кадифени възглавнички по тях, докато професорът, пред стар кафяв роял, попаднал като по чудо сред тази пустош, измъква от гласовете, от гърлата, от вътрешностите на своите питомци дълбоки, прочувствени звуци, драматични монолози, напевни кантилени или игриви колоратури, подобни на цвъртенето на птиците в гората. След това ги гощава със своята прочута зеленчукова супа, в която не пропуска да сложи тайнствени билки, набрани от него самия.

Понякога никой не пее, капакът на рояла е спуснат, неколцината ученици са седнали на кадифените възглавнички и слушат Максимович. Разказва им музиката като приказка, зад думите надничат истински лица, случки, събития. Всичко става толкова понятно!

Или им показва с думи любимия му Париж, където е прекарал няколко години от младостта си. Една част от професора не се е завърнала никога оттам. Развежда ги из музеите или по площадите, които сами по себе си приличат на музеи, слизат почти до нивото на реката, където кипи друг един живот, незабележим от равнището на булевардите, не пропускат да влязат по покритите с чакъл алеи в обществените градини и дори поспират да погледат играчите на "петанк". Павлина подозира, че ако би могъл, Максимович би зарязал всичко, дори тях и цялата им "горска академия", за да се завърне отново в онзи "вълшебен триъгълник", както го нарича той, между кулата, арката и катедралата, където всеки се чувствал свободен.

Павлина разбира, че той тъгува за някаква своя загубена свобода, за каквато те всички смътно мечтаят, без да са били в Париж и без да имат илюзията, че "вълшебният триъгълник" на Максимович може да стори чудо с тях, ако се озоват в него.

БЕЛЕЖКИ

1. Източник: ЦПА, ф. 1, оп. 35, а.е. 4924, решение "А" № 399/5.ІХ.1974 г. [обратно]

2. Източник: Маркус Волф. Супершпионин. София: ИК "Труд", 1998. [обратно]

3. От нем. "Дъщеря на щастието" (из "Ода на радостта" от Фр. Шилер, послужила за текст на Девета симфония от Бетовен). [обратно]

4. От немски: "Радост, ти създание на Бога" (из текста на "Одата на радостта"). [обратно]

5. От немски: "свобода". [обратно]

6. "Das Dreim äderlhaus", западногермански филм от 1958 г. на режисьора Ернст Маришка с Карлхайнц Бьом в ролята на Шуберт. [обратно]

7. Гражданското летище на Париж до 1971 г. [обратно]

8. По време на комунистическия режим при всяко напускане на страната се изискваше изходна виза-разрешение, издавано от милицията, което най-често биваше отказвано. [обратно]

9. Съветския съюз. [обратно]

10. На този пост Тихон Хренников (1913-2007) остава от 1948 до 1991 г. [обратно]

11. От руски: "Масата е сложена". [обратно]

12. Висарион Яковлевич Шебалин (1902-1963), руски композитор и педагог. [обратно]

13. Дмитрий Шостакович (1906-1975), руски композитор. [обратно]

14. Антон Брукнер (1824-1896), австрийски композитор. [обратно]

15. Густав Малер (1860-1911), австрийски композитор. [обратно]

16. Творби от Оливие Месиен, изпълнени за първи път в България през средата на 60-те години. [обратно]

17. От Артур Онегер. [обратно]

18. Клавирна творба от 60-те години на българския композитор-авангардист Иван Спасов (1934-1996). [обратно]

19. Живот (рус.) - корем (бълг.). [обратно]

20. Непонятен руски по оригиналния текст на популярна през 50-те години песен от Михаил Исаковский, написана през 1949 г.

Ой, цветет калина
В поле у ручья.
Парня молодого
Полюбила я.

Парня полюбила
На свою беду:
Не могу открыться,
Слова не найду. [обратно]

21. Отечествен фронт, задължителна, масова политическа организация до 1989 г. [обратно]

22. Дует из "Пиковая дама" от Чайковски. [обратно]

Леа Коен
=============================
© Електронно списание LiterNet, 07.11.2008, № 11 (108)

Други публикации:
Леа Коен. Преследвачът на звуци. София: Сиела, 2008.