Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Октомври  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
:. Bücher Amazon
:. Amazon Livres
Магазини и продукти
:. Fantasy & Science Fiction
:. Littérature sentimentale
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Образование по БЕЛ
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

ЦУНАМИ ОТ МРЪСНА ПЯНА*

Леа Коен

web

Уточнение, написано с омерзение и отвращение

Когато преди 6 месеца започнах поредицата си от исторически есета в списание „Биограф” на тема съдбата на евреите в българските територии (старите и НОВИТЕ) в периода 1941-1944 година, мотивите ми бяха скромни: желаех да разпръсна натрупани недоразумения, незнания, цитирани като градски легенди, и недобросъвестно интерпретирани факти, които по мое мнение затъмняват картината на едно от малкото светли събития от цитираната епоха: оцеляването на 48 хиляди български евреи от старите територии на България.

Нарочно подчертавам „старите”, защото дори и най-върлите националисти някак срамежливо премълчават, че от април 1941 година България „не е същата”: тя включва територии от северна Гърция, част от югославска Македония, включително Скопие, и дори малка част от югославска Сърбия (Пирот и няколко села). Това разширение, наречено възторжено „национално обединение” (като такова е било прието в непродължителен един момент от целокупното българско общество), е награда за подписания от Богдан Филов на 1 март 1941 договор за присъединяване на България към Тристранния пакт и Хитлеровата коалиция. Цялото българско общество не от днес предпочита да не си спомня факта на извършения Холокост в НОВИТЕ български територии, откъдето е депортирано и унищожено практически цялото еврейско население или по-точно 98% от него (точната бройка е 11 343 души, от които около 4000 деца и малолетни.)

Не предполагах, че скромният ми публицистичен опит ще предизвика истински земетръс, последван от унищожително цунами вследствие на филмовия проект на македонския режисьор Дарко Митревски „Трето полувреме”, третиращ теми от депортацията на около 7 200 души македонски евреи и бивши югославски граждани, на които България отказва да даде българско гражданство, автоматично присъдено на жителите от НОВИТЕ територии, и които изпраща по силата на споразумението с Германия (известно като споразумението Данекер-Белев), утвърдено от българското правителство, в два от най-ужасните лагери за изтребление - Треблинка и Аушвиц, където възрастните биват незабавно изгорени, а децата разстреляни с куршум в главата.

 

Изля се река от мастило, в което натопиха пера не само звани и незвани историци, общественици, журналисти, но дори и трима евродепутати, за да отхвърлят в един глас всяка отговорност на ТОГАВАШНИТЕ български власти в тази смразяваща кръвта история.

Някой си Спас Ташев също е наточил перо, за да обогати безсмислиците, написани по тази тема. Гръмкото заглавие за „Нова информация за ролята на Германия...” и т.н. не прави чест на един сериозен сайт като Литернет, най-малко поради това, че в кратката, несъдържателна статия по необятно обширната тема не се дава никаква нова информация. Трите кадъра, публикувани едва ли не като „сензационни”, са отдавна известни, но обясненията под тях, съчинени от Ташев, не отговарят на истината. Двамата есесовски офицери са самият Данекер и представителят на Гестапо в София, Хофман, които на 21 март присъстват в Скопие по време на товаренето на евреите в конските вагони, а германските войници са охраната на Данекер и Хофман, която пътува с тях от София в два отделни автомобила (известно е, че и двамата, както и самият Белев и други служители на Комисарството са били винаги с охрана, тъй като са се страхували от покушения. Белев е разполагал с 5 души охрана, по толкова, но германски войници и един българин, Бояджиев, са имали Данекер и Хофман). За сведение на Сп. Т., когото се чувствам принудена да образовам, снимките са правени с фотоапарата на самия Данекер и са публикувани в специално немско издание.

Самото арестуване на еврейското население става обаче не на 21 март, когато тръгва първият влак (те са общо три), а на 11 март и се извършва по следния начин, който Ташев или не знае, или гузно премълчава:

В Скопие пристига голяма група от Комисарството по еврейските въпроси, оглавявана от самия Александър Белев. Участват още Пею Драганов от КЕВ, Иван Драганов, помощник-кмет на Скопие, Георги Джамбазов, секретар на областния директор, генерал Иван Маринов (по-късно преминал на страната на комунистите), който командва войниците, Стоян Бахчеванов, Игнат Моцев, областният директор на Скопие Раев, областният полицейски началник на Скопие Асен Богданов, под чието ръководство действат български полицаи. За акцията са мобилизирани ВСИЧКИ намиращи се в Скопие, Битоля, Щип български войници и полицаи и дори цивилни чиновници, включително учители. Организирани са в групи от 5-6 човека, които нахлуват в еврейските домове внезапно и без предупреждение в 4 часа сутринта и създавайки умишлено паника и хаос, за да предовратят всяка съпротива, подкарват като уплашено стадо хората към предварително подготвени за целта помещения, организирани като концлагер (това са складовете и двора на тютюневата фабрика „Монопол”). Там евреите са държани 10 дни до пристигане на транспортните влакове, като безчовечното поведение към тях (издевателства, бой, изнасилвания) са умишлено поддържани за всяване на страх. Нито един ГЕРМАНЕЦ не участва до този момент в залавянето на евреите и подготвянето им за депортация. По-късно през българска територия те са охранявани от български полицаи и войници и са предавани на германците едва на югославска територия. Евреите от Беломорска Тракия са придружени от български полицаи и войници с кораби и шлепове чак до Виена и едва там са предадени на германците. Цялата процедура, извършена ИЗЦЯЛО от български власти, е документирана и може да бъде открита в ЦДА, ф. К190, където са на разположение всички документи. Цитирането от Ташев на А. Матковски е спорно от всякаква гледна точка, защото книгата му „Трагедjата на евреите от Македонjа” е издадена през 1962 г. в съответствие със съществуващата тогава комунистическа доктрина, която е трябвало да прехвърли цялата вина на германците, а цитирането на материали от Яд Вашем е извадено от контекста и поради това е откровен фалшификат на Ташев.

По време на македонската депортация в Скопие се намират служебно следните представители на КЕВ: А. Белев, Пенчо Луков, Ярослав Калицин, Захари Велков, Иван Гьошев, Мария Павлова, Асен Пайташев (по-късно комендант на еврейския концентрационен лагер в Дупница), както и лично Данекер, като след успешно проведената операция цялата компания се отправя на заслужен отдих за 4 дни на Охридското езеро. На министър Габровски е изпратена телеграма със следния злокобен текст: „В Македония евреи няма”. Този текст е докладван на Съвета на министрите, както и на Двореца. След края на войната в Македония се завръщат САМО 8 човека, успели по различни начини да избегнат унищожение. Един от тях е героят от филма на Митревски Илеш Шпиц, футболен треньор и герой във филма на Дарко Митревски, който остава такъв до годината на смъртта си, 1963, когато умира по време на футболен мач на любимия си отбор „Македония”.

 

Нека добавя още една срамна страница от тази депортация. След нейното извънредно успешно провеждане е организирано изпращане на благодарствени телеграми от гражданството до правителството за „избавление от еврейския гнет”. В държавните архиви са запазени 12 такива телеграми (3 от Драма, 1 от Сер, 5 от Гюмюрджина, 1 от Ксанти, 2 от Кавала), подписани от българските кметове и околийски началници на тези, управлявани от България, градове в Беломорска Тракия.

 

Именно сведенията за ужаса в Тракия и Македония, организиран от български власти със съгласие на правителството на Филов и на Двореца и довел до смъртта на 11 343 души, предизвиква вълна от негодувание в старите предели на България, протести на БПЦ, на депутати, писатели и общественици, довежда до кюстендилската акция и става причина за ОТЛАГАНЕ на планираната до края на март 1943 г. депортация на още 8 хиляди евреи от старите български територии до окончателно премахване на еврейския етнос, както е било планирано. След това, още двукратно се правят опити за окончателна депортация на българските евреи, само че различни исторически фактори се стичат неблагоприятно за великобългарската доктрина на Филов и цар Борис, но благоприятно за избавлението на 48 хиляди души.

 

Писания на индивиди като Спас Ташев представляват наистина опасна тенденция (дума, която той заплашително размахва многократно в текста си). Те са опит не само да се преиначи историята, но и да се отхвърли всяка отговорност на тогавашни лица и институции по българския Холокост. Няма да коментирам одиозното предположение на Ташев, че зад опитите да се разкаже действителната история стоели някакви финансови интереси, които господинът е имал наглостта да изчисли на 16 милиона долара. „Това е сумата, която са изчислили в Скопие”, твърди Ташев. Не, одиозни господине, Комисарството по еврейските въпроси описва в своите книги постъпленията от ликвидацията на еврейското имущество след депортацията в Македония. Това са 33.1 милиона български лева, мизерна сума, която изобщо не покрива истинската стойност на разграбеното от участниците в депортацията имущество. Зад подобни твърдения се усеща зле ухаещ антисемитизъм, чрез който за пореден път негационисти като Ташев желаят да внушат, че „някой” иска да търгува с Холокоста.

 

Холокоста над македонските евреи беше дълго тема табу. Комунистическата държава съзнателно я потулваше, защото имаше нужда от рекламата от спасението на „другите” 48 хиляди, която БКП и особено Живков използваха за своя сметка (до степен Живков да поиска да бъде номиниран за Нобелова награда). Правителствата на бивша Югославия също не се интересуваха от темата, отчасти и заради презрителното отношение в структурата на самата Югославия към Македония и македонците. След създаването на независима Македония (акт, приветстван от България, която първа призна своята нова съседка), естествено е един от най-болезнените моменти от нейната съвременна история да бъде отново преразгледан. Такова преразглеждане е повече от необходимо и за българската историческа наука, която познава фактите, но съзнателно ги избягва или ги интерпретира в смисъла на изцяло отхвърляне на вината. Българското национално самосъзнание ще излезе пречистено от истината за македонската депортация, една непростима злина, за която никога не е понесена отговорност. Дори терорът на Народния съд се е оказал снизходителен спрямо виновните за смъртта на 11 343 души. Произнесени са две задочни смъртни присъди на изчезналите или вече ликвидирани Александър Белев и Кирил Далкалъчев, а фактически палачи, мъчители и грабители на евреите като Калицин, Луков, Стоманяков, Добревски, Мицевски са получили почти символични присъди. Голяма част от подведените под отговорност са били освободени, включително особено одиозната Мария Павлова.

Така завършва тази страница, която е неразделна част, както от българската история, така и от историята на Холокоста.

 


* По повод статията на Спас Ташев „Нова информация за ролята на Германия в депортацията на евреите от Македония през 1943 г.”. [обратно]

 

 

© Леа Коен
=============================
© Електронно списание LiterNet, 14.01.2012, № 1 (146)