Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Октомври  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
:. Bücher Amazon
:. Amazon Livres
Магазини и продукти
:. Fantasy & Science Fiction
:. Littérature sentimentale
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Образование по БЕЛ
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

ИЗ "КОНСОРЦИУМ "ALTERNUS"
I. ЕВА (Amicus Sertus)

Леа Коен

web

Романът "Алтернус" се състои от четири части, всяка от които носи названието на едно от основните действащи лица. Същевременно както в четирите темперамента или в четирите годишни времена всеки един от героите има точно определена характеристика и типологичен профил. Лора е пролетта, Лиза - лятото, Ева - меланхоличната, но щедра есен, Виктор - смразяващата зима. Историята на всеки от тях е кодирана в латинските подзаглавия на четирите части. Макар и завършени образи със завършени истории, четиримата са част от пъзел, който самите те не познават, а читателят разкрива постепенно при наставянето на частите една до друга. Това - относно структурната част на романа.

Иначе той е преди всичко една история, която макар и привидно сложна, е разказана като един класически исторически роман - много от историческите факти в него са верни, топографията на действието е точна, разказът изобилства с документални факти. Същевременно "Алтернус" е психологически роман, както по отношение на връзките между героите, така и на израстването на всеки един от тях. Всички те са живели в един своеобразен дуализъм (не случайно са си сменяли имената), наложен от изключителното двуличие на времето, в което са израснали. Романът пресъздава борбата за връщане на самоличността на всеки от тях, което при всеки отделен случай е свързано с жертва.

 

18.

Леа Коен. Консорциум "Alternus". София: ИК "Рива", 2005Както вече споменахме, съществена роля в "сбора от изчислени случайности", които доведоха Ева в Ню Йорк, изигра руснакът Алексей.

На 14 април 199... г. Алексей кацна на летище София след 43-годишно отсъствие.

Високият и слаб възрастен мъж с дълги оредели коси носеше изтъркана кожена чанта и вехт черен шлифер. Той се оглеждаше объркано в неприветливата зала за пристигащи пътници на софийското летише, местеше поглед по посрещачите, съзнанието му разчленяваше думи и изрази от познат, но вече позаглъхнал в паметта му език. Сините като естествени кристали очи на Алексей, с чист и прозрачен блясък, безпомощно търсеха в тълпата единственото познато лице, което се надяваше да види. Погледът му се спря върху средновисока на ръст жена - кестенявите й коси с няколко прошарени кичура бяха скрити наполовина под елегантна кадифена барета, каквито носят артистичните натури, кожата на лицето бе с нежно матов тен, в изражението на жената имаше някаква замисленост и мекота, които се сториха познати на Алексей. Паметта му се лута известно време в миналото като в албум със стари избелели снимки, преди да възкликне:

- Невена, дорогая моя!

Жената се приближи към него, взе чантата от ръцете му, прегърна го и каза:

- Аз съм Ева, чичо Алексей, дъщерята на Невена. Добре дошъл!

Алексей притисна силно до себе си Ева, сините кристали на очите му потънаха във вода, старият човек напразно се мъчеше да овладее вълнението си, давайки воля на чувствата, а може би и на страха от това закъсняло завръщане.

В първите мигове Ева слабо свърза стареца, който ридаеше от вълнение и от слабост, с красивия, снажен руснак, когото бе съхранила в детските си спомени. Въпреки това се почувства като малко момиче, изпита страхопочитание към истинската му старост, както навремето изпитваше това чувство пред дядо Коледа. Засрами се от себе си, че му бе запазила стая в скромен хотел и мигновено промени плановете си.

- Чичо Алексей, искаш ли да дойдеш за няколко дни у дома?

Той кимна с глава и я последва като покорно дете.

В домашната обстановка на малкия й апартамент старият приятел на Маринови се съвзе постепенно от стреса на първото си съприкосновение със "забравеното отечество", както се бе изразил в писмото си. А Ева откриваше под обезобразеното от годините лице познати черти, мимики, припомняше си жестове на големите, изкривени сега от артрит ръце. Ева почти не си спомняше Алексей да бе говорил на руски пред тях в миналото, изразяваше се на прекрасен, чист български, а руски изрази подхвърляше само на шега. Сега често употребяваше руски думи - вероятно в годините на емиграция бе общувал повече с руснаци, езикът му се бе превърнал в странна смесица, която издаваше географията на неговите странствания.

За да му помогне да свикне по-бързо, Ева му предложи разходка из центъра. Времето бе меко и приятно, грееше пролетно слънце, във въздуха се носеше априлско ухание, въпреки неподдържания вид на сградите градът имаше очарование, което можеше да накара да трепне и най-закоравялото сърце. Алексей беше прекарал първата половина от живота си в този град, но не се развълнува особено от срещата. Той като че ли не забелязваше промените. Учуди се на големите сгради в центъра, изникнали след неговото бягство, но не ги хареса. Пожела да види стария си квартал, но видът му се бе толкова променил, че въобще не съвпадаше със спомена му.

- Всичко е по-малко, отколкото го помня, сподели той.

После добави:

- Много са ви мръсни улиците.

Когато говореше за града, никога не употребяваше притежателното местоимение в първо лице. Бе скъсал с миналото или по-скоро бе го откъснал от сърцето си със заминаването си. "Заминал е от отвращение, това е съществен мотив да искаш не само да забравиш, но и да намразиш", разсъждаваше Ева наум. Алексей не бе от хората, които можеха дълго да мразят. Чувството на нетърпимост и омраза, което го бе накарало да избяга, първоначално се бе превърнало в ожесточение. Но днес то вече бе загубило силата и остротата си. Трагичните лични събития в живота на Алексей го бяха направили мъдър, той приемаше изпитанията с религиозна кротост, на която са способни само руснаците.

Единственото място, което Алексей желаеше силно да посети, бяха гробищата. Ева също често ги посещаваше. Почти всичките й близки бяха вече там. Когато отиваше на гроба на баща си и майка си, не пропускаше да запали и трета свещ, надяваше се, че родителите й щяха да й простят тази волност, но Виктор нямаше гроб.

На гробищата Ева разбра от чичо Алексей, че той е направил това може би последно пътуване в живота си, защото искаше тя непременно да замине за Америка, за Ню Йорк. Тепърва й предстоеше да научи причините за това му странно желание.

Бяха отишли до гроба на чичо Роберт, който се намираше недалеч от семейните гробове на родителите й. Ева винаги се бе възхищавала на елегантния вид на паметника, рядкост за времето, през което беше правен. Представляваше голяма вертикална плоча от полиран черен мрамор в бароков стил.

"Роберт Жул Калдерон
1911-1949
несправедливо покосен от жестока смърт в разцвета на живота",

гласеше надписът.

- Убиха го за нищо! Застреляха го като куче - внезапно остро каза Алексей. - Вашите сигурно не са ти казали, Ева, но Роберт го убиха, повтори руснакът. - Искаха парите му, но той не им ги даде. Подигра им се.

Думите бяха изненадващи, паднаха като гръм в тишината на мястото. Никога досега Ева не бе чувала подобна версия за смъртта на Роберт. Помнеше, че бе изчезнал някак тайнствено след онази паметна Коледа. На децата вкъщи казаха, че е починал внезапно. Последното бе практически вярно - разстрелът си бе една наистина внезапна смърт за млад и жизнен човек като Роберт.

- Какви пари? - объркано питаше Ева, която си спомни мизерното жилище, в което бяха натикани Роберт и жена му, но също и последната Коледа с шоколадите и найлоновите чорапи за майка й. Какво бе казал тогава баща й?

"Заради едни шоколади искаш да влезем в затвора всички ли?"

Боже мой, нима го бяха убили заради черна борса с хранителни продукти?

 

19.

- Роберт имаше много пари - наследствени и спечелени, започна разказът си Алексей. - Бащата на Роберт бе един от най-богатите хора в България, индустриалецът Калдерон. Той създаде навремето модерното тютюнопроизводство и първият голям цигарен концерн. Цигарите "Калдер" се продаваха в цяла Европа. Старият Калдерон имаше изключителен финансов талант, с парите от цигарите строеше - построи първите обществени сгради, а също и няколко луксозни кооперации в центъра, които даваше под наем. Включи в работата Роберт още като съвсем млад. Роберт бе наследил таланта на баща си, той основа банката "Калдерон и сие", организира и най-голямата застрахователна компания, която нарече на името на майка си "София". Всички софиянци се застраховаха при тях, Калдерон бяха много авторитетна фирма. Имаха наистина много пари и ги харчеха за добри неща - построиха Детската болница, помагаха редовно на Кооперативния театър и на Оперното дружество, направиха специално училище за талантливи слепи деца. Госпожа Калдерон беше светица, изцяло се бе посветила на благотворителност. Почитаха ги и ги търсеха. Министри и депутати бяха непрекъснато гости в къщата им на "Оборище", канеха ги в двореца, а казваха, че и царят ходел у тях и във вилата им в Чамкория.

Калдерон беше справедлив, но строг работодател. Правеше много за работниците и служащите си, но и изискваше от тях. Самият той работеше повече от всички. Ставаше сутрин в шест, а в седем бе вече в бюрото си. Секретарят му носеше пощата заедно с турското кафе с много захар, което специално му приготвяше на жар. В седем и половина вече свикваше директорския съвет. Прозорците на бюрото му понякога светеха късно до полунощ. Имаше доверие само на четирима души - на жена си София, на Роберт, на личния си секретар и на главния си счетоводител. Тези хора познаваха почти като него империята Калдерон и при случай можеха да го заместят. Роберт беше бонвиван, обичаше картите и жените, но подбираше приятелите си, бяха го виждали в компанията на принца, сигурно Роберт му плащаше сметките. Работеше за баща си като луд, а за приятелите си даваше всичко. С баща ти бяха като братя.

- Когато гласуваха антиеврейските закони, продължи Алексей - старият Калдерон първоначално не можеше да повярва, че искат да му вземат всичко. Не беше възможно да разрушат империята му, в неговите фабрики, складове, дружества работеха над три хиляди души! Поискал веднага аудиенция при царя. Приел го обаче царският секретар. Калдерон бил раздразнен, Негово величество го бе канил нееднократно в двореца, бе идвал в дома му, а сега го пращаше на секретаря си. Въпреки това отишъл на аудиенцията.

"Времената са трудни, господин Калдерон - казал секретарят. - Негово величество смята, че е дошло време всеки да прави жертви."

Калдрон беше понякога невъздържан, дори избухлив.

"Негово величество няма да ме учи на жертви, сопнал се той. - Моето семейство и моят народ са правили не малко жертви. Баща ми се е бил при Плевен през Освободителната война, а бащата на Негово величество ме удостои с най-високо военно отличие заради раните ми на фронта през Междусъюзническата."

"Никой не отрича заслугите Ви, господин Калдерон. Но всички поданици са еднакво деца на Негово величество. Той не може заради интереса на едни да пренебрегне сигурността на други."

"Нима Негово величество смята, че съм тук заради собствен интерес? От мен зависят 3 хиляди души с техните семейства, господин секретар. Кой ще им плаща заплатите, ако старият Калдерон се махне? Гарантирате ли, че фабриките няма да фалират или че банката ще може да извършва плащания?"

Нито секретарят, нито Негово величество естествено не са могли да гарантират нищо в онези смутни времена, освен собственото си малодушие пред германците. Затова секретарят уклончиво добавил:

"Парламентът гласува закон, господин Калдерон, а законите трябва да се спазват. Царят не може да наруши закона."

"Защо го е подписал? - избухнал Калдерон. - Това е глупав закон, против интересите на държавата."

"Негово величество високо цени вашите заслуги в индустрията - опитал се да го успокои секретарят. - Той е готов да помогне на Вас и на семейството Ви да напуснете страната и да заминете за Америка."

"А фабриките?" - попитал, невярващ на ушите си, Калдерон.

"Законът трябва да се спазва. Разполагате с около месец да оформите прехвърлянето на имуществото си в полза на държавата. Царят ми възложи да оформя паспортите и визите ви. За по-сигурно пътуването може да стане през Китай. Можете да ни съобщите до седмица датите на пътуването си. След това ще бъде късно."

После доверително добавил:

"За съжаление, не ще можете да ползвате средства от вашата банка, но царят се надява, че имате достатъчно диаманти за първо време."

Накрая на пропуснал типичната формула на учтивост, която царят винаги добавял като необходима лъжичка сол към всеки разговор:

"Негово величество поръча да предам почитанията на двореца и неговите лични и на царицата поздрави за госпожа Калдерон."

Както и при други случаи, царят смятал, че дребните форми на внимание компенсират малодушието му или невъзможността да взима решения.

Калдерон напуснал двореца бесен от гняв. Когато се прибрал вкъщи, извикал най-напред Роберт, а после и счетоводителя си. Цяла нощ прозорците на бюрото му светели. Това са повторило още два дни и две нощи. На третия ден счетоводителят заминал за Кипър, а Калдерон извикал в кантората най-добрия софийски нотариус и адвоката Маринов, твой баща. Тримата останали до късно. Естествено там бил и Роберт.

Седмица по-късно София бе потресена от новината за смъртта на индустриалеца и банкера Жул Калдерон и съпругата му София. Бяха ги намерили в колата им в гаража. Вратите били затворени, а моторът работил цяла нощ, задушили се от изгорелите газове. Били като заспали, държали се за ръце. Обявиха го за нещастен случай, въпреки че си беше явно самоубийство. Сигурно бяха взели силно приспивателно, преди да пуснат мотора на колата да работи. Царят изпратил съболезнователна телеграма на Роберт, в която изрази "дълбоката си скръб от внезапната кончина на големия индустриалец Жул Калдерон и съпругата му София" и пожела на опечалените близки кураж и вяра в Бога.

Най-голямата изненада настъпи след това. Оказа се, че Калдерон не бе оставил нищо. Цялото му имущество: фабриките, складовете, къщите в София, дори вилата в Чамкория, парите, акциите бяха прехвърлени на анонимен консорциум, който се задължаваше да управлява солидарно империята Калдерон и да се разпорежда с нейните активи. На Роберт не бяха дадени никакви права, нито средства. Консорциумът носеше латинското наименование "Alternus". Самото име бе вече главоблъсканица, която създаде много неприятности на Министерството на финансите и на Комисарството по еврейските въпроси, които така и не можаха да разберат кой седи зад него. По простата причина, че империята Калдерон не подлежеше вече на конфискация. Богатството на Калдерон се бе изпарило. Старият банкер бе всичко изчислил - той бе лишил държавата от всякаква възможност да присвои имуществото му, а консорциумът "Alternus" се оказа регистриран в Кипър, по онова време под английски протекторат. Естествено къщите, имотите и другата недвижима собственост останаха по местата си, но новият им собственик бе не само анонимен, но и и неуловим. Той направи одит на банката "Калдерон и Сие", както и на застрахователната компания с името на госпожа София, разплати се с клиенти и акционери, след което тези две големи финансови институции, на чиито кредити държавата, включително двореца, разчитаха, буквално се изпариха. Парите на Калдерон изчезнаха, все едно че никога не са съществували и без да оставят следи. По-голямо отмъщение индустриалецът едва ли можеше да измисли. Тайната полиция на Гешев изпрати свои хора навсякъде, но без резултат. Никой от приближените на Калдерон не можеше или не искаше да даде някакви сведения за характера и посоката на извършения от банкера гигантски трансфер. Роберт се оказа привидно най-потърпевш, защото на хартия не притежаваше нищо, г-жа Калдерон бе последвала любимия си съпруг в отвъдното, а от третия доверен човек на Калдерон, счетоводителят Нушков, нямаше и следа. Адвокатът Маринов, твой баща, за когото се знаеше, че след срещата в двореца бе посетил с нотариус бюрото на Калдерон доказа, че бил извикан от неговия счетоводител във връзка с оформяне плащания за три години напред за сиропиталището, с което Калдерон също се занимаваше. Баща ти дори не могъл да си спомни името на счетоводителя.

Калдерон се бе оказал невероятно предвидлив и бе обезпечил състоянието си срещу всички промени, които щяха да настъпят на Балканите. Индустриалецът много обичаше страната си, бе вложил целия си финансов талант в нейния просперитет, но винаги се бе отнасял скептично към политиците й, вътрешно презираше депутатите и министрите, които посещаваха дома му и чиято единствена грижа бе да получат някоя изгодна концесия благодарение на службата, която заемаха. Старият Калдерон беше велик финансист, казвам ти го, и бе направил милионите си недостъпни не само за антиеврейските закони, но също и за всички следващи опити за незаконна конфискация от комунистическия режим, чиито действия няколко години по-късно, без да подозира, бе предвардил с мъдрите си действия.

- Какво стана с чичо Роберт? - запита Ева.

- Когато комунистите дошли на власт, хората на Гешев им подшушнали, че има скрити капитали. За някои от старите Гешеви агенти това било начин да отърват кожата. На новата власт й трябвали пари, много пари, защото всичко било опоскано - от войната, от германците, от руснаците...Стигнали и до Роберт, изобщо не вярвали на версията му, че не знае следите на бащините си пари. Историята с "черната борса" било начин за шантаж. Дали му нарочно смъртна присъда, защото били сигурни, че Роберт ще капитулира и ще им каже за парите. Срещу това му предложили реабилитация. Грешката е, че не са го познавали. Роберт бе истински благородник, а освен това и голям инат - никога нямаше да пристъпи последната воля на баща си, въпреки че ако можеше да го посъветва, старият Калдерон сигурно щеше да му каже :"Дай им тези пари и се махай далеч!". А и изпитваше картоиграческо презрение към дребнавите им сметки. Може би дори си е мислил, че ще ги надхитри и че няма да смеят да му посегнат, а ще го държат като залог за парите. Те се оказаха по-отмъстителни, отколкото Роберт си е мислил. Решиха да го пожертват, а може би и са имали други планове.

Роберт беше един от малцината осъдени на смърт по онова време за тъй наречените "икономически престъпления". Присъдата му бе изпълнена, преди да мине срока за обжалване. Негов защитник беше естествено най-близкият му приятел - баща ти. Нищо не можеше да се направи. Баща ти беше толкова потресен от хода на "процеса", воден при закрити врати, че в един момент сам искаше да си тегли куршума.

Алексей спря да говори, беше се уморил. Двамата гледаха керамичния портрет на Роберт върху черната мраморна плоча. Ева си спомняше добре снимката: беше част от онази обща фотография от завършване на колежа, на която трима млади мъже в английски костюми - Маринов, Алексей и Роберт се бяха снимали в елегантни пози.

В десния ъгъл над плочата бе кацнала почти еднометрова бяла мраморна женска фигура в традиционна за жанра скръбна, но изящна поза. Фигурата бе добре закръглена, косите на жената бяха прибрани на руло според предвоенната мода, под диплите на туниката прозираше грациозно тяло на танцьорка. Приличаше малко на елегантната леля Елизабет. Нейното име също бе изписано на плочата. Бе починала година след Роберт.

"Все едно, че е излязла от кор дьо балета на Операта - отбеляза Ева мислено. - Пустият чичо Роберт! Зачели са и след смъртта вкуса му на бон виван".

Алексей проследи погледа й.

- Паметникът го направи баща ти след смъртта на Бети, жената на Роберт. Не е могла да го преживее бедната, аз вече бях далеч. Хубав е и им отива, нали?

Ева кимна с глава в знак на съгласие.

Чичо Алексей се бе неусетно превил на две в болезнен спазъм. Имаше проблеми със стомаха и подозираше най-лошото. Упорито обаче отказваше да се лекува, още по-малко да се оперира.

- Не ми е добре - прошушна тихо. - Хайде да си ходим.

После се обърна към гроба и тихо прошушна:

- Adieu, mon cher, j’ai fait tout ce que je pouvais, repose en paix, on se verra bientôt.

- Останалото ще ти разкажа вкъщи, обърна се той към Ева.

Какво ли още имаше да научи?

Двамата бавно потеглиха към изхода.

 

20.

Разказът на Алексей бе фантастичен и Ева дълго не можа да дойде на себе си. Историята, разказана от стария руснак, рисуваше действителност, напълно различна от онази, която тя познаваше от детството си. Винаги се бе старала да не драматизира обстоятелствата, при които протичаше живота им тогава. Беше наясно за всички ограничения и опасности през онези години. Разбра го за първи път през нощта, когато баща й и чичо Роберт преграждаха просторния им апартамент, за да го превърнат в казарма. Ботушите на милиционера бяха символа на тази казарма. Намираше ги на показ пред входната врата години наред, когато се прибираше от училище - лъснати с прострени върху тях партенки, те напомняха, че окупацията не е приключила.

- А какво стана с богатството на Калдерон? - попита Ева, след като се прибраха в малкия й, уютен апартамент.

Изгаряше от желание да чуе продължението на историята, участници в която бяха най-близките й в миналото хора, без тя да подозира това.

- Активите останаха непокънати благодарение на консорциума "Alternus". Старият Калдерон не случайно бе избрал това име - Alternus означава, който се променя, неуловим. Само неуловимият Alternus можеше да се разпорежда с имуществото и с парите на Калдерон. За целта бяха изработени четири пълномощни. Всеки пълномощник имаше право да изтегли сума в размер до 1 милион долара, с тези пари Жул Калдрон искаше да обезпечи онези, които щяха да обслужват невидимата му империя. Но само с четирите пълномощни заедно можеха да се изтеглят всички активи на Alternus и да се превърнат в реални авоари. Калдерон нямаше доверие на никоя европейска банка в онези времена. Почти цяла Европа бе окупирана от германците, единствената неутрална страна бе Швейцария. Неговият счетоводител Нушков предложил на Калдерон да вложат парите на Alternus в една от големите швейцарски банки. Но Калдерон проявил и там тънка интуиция - предпочел капиталите да напуснат Европа. Така те се озовали в Америка. Мисля, че операцията е била извършена от счетоводителя на Калдерон Нушков, който изчезна след това. Сигурно и до ден-днешен живее от милиона на Калдерон. Аз обаче не съм пипнал от тези пари. Освен няколко хиляди, когато бях в крайна нужда, добави извинително Алексей.

- Но как така, ти не си пипнал? - почти извика от изумление Ева, която още не можеше да проумее какво общо можеше да има приятелят на баща й с огромното богатство на Калдерон.

Алексей я загледа с кристалните си сини очи, в погледа му имаше истинска почуда, леко заекна, преди да отговори:

- Но, дорогая Евочка, Alternus това сме ние.

- Кои ние? - неразбиращо пелтчеше смаяната жена.

- Ами ние четиримата - аз Алексей AL..., баща ти Теодор... TE..., Роберт с главно ...R...и счетоводителя Нушков... NUS. Ето моето пълномощно.

Алексей извади от старата кожена чанта, с която не се разделяше, папка с документи. Подаде ги на Ева и тя ги пое с леко трепереща ръка.

- Баща ти уреди навремето всичко. Калдерон го беше извикал затова при себе си заедно с нотариуса. Изработиха четири пълномощни - на Роберт, на баща ти, на мен и на Нушков. В тях имаше клауза, при смърт на някой от нас, наследниците му стават приемници на всички права и задължения по пълномощното, както и че никой не може да управлява повече от една четвърт. Само че нещата се оказаха по-сложни, отколкото си ги беше представял Калдарон.

Още преди да арестуват Роберт, баща ти съзнаваше, че пълномощното представлява опасност за единствения наследник на Калдерон. Новият режим не зачиташе нищо и никого, бяха по-лоши даже от предишните. За тях всеки богат беше капиталист и мошеник. Не биваше никой да подозира, че Роберт има ключ към парите на баща си. Затова той преупълномощи Жак. Използваха побългарена версия на името му, за кратък период Жак се бе наричал Георги Лазаров. Решиха го заедно с Маринов, Жак имаше известен политически имунитет, нямаше да го заподозрат, а и беше единственият освен нас, на когото баща ти имаше доверие. Когато аз заминах, баща ти ми даде неговото пълномощно и поръча да го пазя до поискване. "И така няма да ползвам нищо от тези пари, оттатък този документ ще бъде на по-сигурно място." Такава беше волята на Теодор. Сега ти връщам неговото пълномощно. Искам да ти предам и моето, направил съм завещание в Париж, в което ти предоставям всички права по него. Тези пари не са мои. Анастасия е единствената ми жива роднина, но тя е някъде в Бразилия и не може да се разчита на нея. Парите трябва да се върнат на законния им собственик и това е дъщерята на Роберт, Лиза. Живее някъде в Швейцария, но нямам никаква следа. Не ми остава много време. Ти трябва да откриеш другите две пълномощни - едното е при Жак, ако е жив, а другото е при Нушков, за когото не знам нищо. Трябва също да намериш и Лиза. Не заради парите, въпреки че става дума за много милиони. А заради истината. Калдрон бяха необикновени хора и тя трябва да се гордее и с баща си, и с дядо си.

- А чичо Роберт, той какво, нищо ли не е казал на своите? - объркано питаше Ева.

- Успяха да се видят с баща ти преди екзекуцията. Аз самият спрях да идвам у вас, решихме, че така е по-безопасно, на баща ти и без това му се беше събрало много, само аз липсвах още. Малко след като разстреляха Роберт, успях да мина границата, не ме питай как. Преди да избягам, тайно се видяхме за последно с татко ти, тогава ми даде всичко, искаше всички документи да напуснат България, беше смъртно опасно. Сега ти имаш всичко, което беше при мен и при Теодор. Оставям на теб да решиш как да постъпиш. Много приличаш на Невена.

В последните думи имаше неочаквана нежност и топлота.

Алексей нямаше желание да се застоява дълго в София.

Преди да замине обратно за Париж, пожела да отиде в катедралата, за да послуша църковния хор. Същият ден обаче нямаше служба, той се спираше пред фреските, разглеждаше ги с внимание, отбеляза, че са много опушени и че трябва да се поправят. Дълго стоя пред картината на пророка Йоан с отрязаната му глава върху поднос. "Ето така ни режеха главите", прошепна, после добави на френски: "On était tous servis sur le même plateau." После се запъти към Руската църква. Бави се дълго вътре, Ева го чакаше на входа. Паднал на колене по руски обичай, Алексей се молеше горещо, разказваше, като че ли само на своя Бог, страданията си, вдигаше изразителната си глава към свода на църквата, плачеше, скрил лице в длани. После си тръгна успокоен. Бе се простил с мястото на младостта си.

Замина си скоро, само след няколко дни, така внезапно, както бе дошъл. Този път в стойката му на летището Ева разпозна безпогрешно стария Алексей - движеше се уверено и изправен, като човек, който е изпълнил мисията си. Прегърна я за сбогом и потъна в залата за отпътуване, без да се обърне и без дори да й помаха за сбогом. Бе се сбогувал с всички и с всичко. Ева знаеше, че няма да се видят повече.

Край на първа част

 

 

© Леа Коен
=============================
© Електронно списание LiterNet, 03.08.2005, № 8 (69)

Други публикации:
Леа Коен. Консорциум "Alternus". София: ИК "Рива", 2005.