Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Октомври  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
:. Bücher Amazon
:. Amazon Livres
Магазини и продукти
:. Fantasy & Science Fiction
:. Littérature sentimentale
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Образование по БЕЛ
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

РОЛЯТА НА ДЪРЖАВНАТА ПОЛИТИКА ЗА ЕТНИЧЕСКОТО ОПРЕДЕЛЯНЕ НА БЪЛГАРСКИТЕ ПРЕСЕЛНИЦИ В БЕСАРАБИЯ

Галина Манолова

web

Изследванията за най-голямата българска колония, която повече от двеста години се намира извън България, остават до наши дни актуални. Това обстоятелство таи редица причини, една от които има чисто политически характер. Ако през XIX в. българските преселници в Бесарабия представляват единна българска преселническа общност, то в наши дни тя представлява две различни по държавен и политически статут общности, състоящи се от българи и гагаузи.

Понастоящем българите в Бесарабия живеят на териториите на две държави - Украйна и Молдова. В Молдова българите наброяват над 88 хиляди души. В Украйна българското население достига до 200 хиляди души. Гагаузите представляват другата част от общността на българските преселници в Бесарабия, която в Молдова има особен държавен статут на автономия. При изследването на днешната ситуация определена роля за обособяването в българската преселническа общност на две отделни групи имат държавните власти. Проследяването на тези процеси дава възможност да се изтъкнат мотивите, поради които понастоящем семействата на българските преселници се разграничават на две общности (българска и гагаузка).

Прегледът на научната литература и статистическите преброявания в Бесарабия показват, че до края на XIX в. гагаузите не се отбелязват от държавните власти отделно от българите (Скальковский 1836-1838; 1848, Бугньон 1853: 198, Свиньин 1867: 175, Могилянский 1913: 85).

Първи сведения за гагаузите в Бесарабия като отделна общност дават руските изследователи П. Кепен, А. Защук, В. Григорович. Според Стр. Димитров интересът към гагаузите нараства в края на XIX в. и то вероятно поради преброяването на населението в Русия (Димитров 1996: 201). В официалната руска статистика през този период българските преселници не се разделят на българи и гагаузи. При прегледа на резултатите от последното преброяване, осъществено в Русия през 1897 г., възниква въпросът: защо по езиков принцип са отбелязани такива общности като вотяки, пермяки, черемиси и т.н., а не се посочва наличието на гагаузите? Някои автори са на мнение, че отбелязаното в статистиката на Бесарабия турско население всъщност показва броя на гагаузите (Каранастас-Радова 2001: 17). Руският етнограф В. Козлов смята, че езикът на гагаузите е отбелязан като турски, тъй като представлява едно от тюркските наречия (Козлов 1975: 31). Интерес предизвиква мнението на Н. Могилянски, според когото посоченото последно преброяване показва голям брой тюркоговорещи, към които следва да бъдат отнесени и гагаузите. Според него те са отнесени несправедливо към българите (Могилянский 1913: 78, 83).

Посочените данни показват, че тюркският език на гагаузите през този период (целият XIX в.) не е основание за държавните власти това население да бъде разграничено като отделна част от българската общност. Това показва, че за управниците тази тюркоезична група представлява част от общността на българските преселници. Същото отношение от страна на държавата към гагаузите посочва и В. Мошков, според когото "официално гагаузка общност не съществува" (Мошков 1900: 7). Информацията за разграничаването на общността на преселниците в Бесарабия на българи и гагаузи датира почти сто години след преселването им в този район. Не става ясно обаче по какъв начин П. Кепен изчислява броя на гагаузите, които според неговите сведения съставляват 31% от цялото население на българските преселници (Кепен 1850: 196; 1852: 40; 1861: 62, Каранастас-Радова 2001: 23). От друга страна, интерес представляват сведенията на В. Мошков, според когото броят на гагаузите е около седемдесет хиляди - приблизително толкова, колкото е и броят на българите в Русия (Мошков 1900: 8).

Редица учени през XIX в. описват българската преселническа група в руската част на Бесарабия като общност с етнически "пъстър състав". Във връзка с това следва да се отбележат изказванията на В. Григорович, който след обиколката на руската част на Бесарабия през 1869 г., стига до извода, че в "етнически пъстрия състав"на населението българският елемент като че ли е в малцинство (Български книжици 1859: 244, Челак 1994: 159; 1999: 158,187, Гургуров 2003: 132). От изследванията на В. Григорович не става ясно защо този славист погрешно твърди, че в с. Кирсово, чиито жители са българи и гагаузи, общоприетият говорим език е молдавският (Иванов 1870, Челак 1999: 179, Гургуров 2003: 133, 162). Друг изследовател - А. Клаус също характеризира българските преселници като общност с "пъстър етнически състав", но подчертава, че ги свързва "една религия и бедност" (Клаус 1869: 291).

Посочената "пъстрота" в състава на българските преселници се явява видим факт в руската част на Бесарабия (днешната А.Т.О. Гагаузия), където най-вече се е настанило тюркоезичното население от българските преселници, т.е. гагаузите, българоезичното население наброява само 5%. Именно тук просветното дело на български език и съответно поддържането на български национален дух и книжнина през втората половина на XIX в. се забраняват от руските власти. Това също оказва определено влияние върху процесите в тази част от българските преселници, довели до обособяването й като по-различна от останалата част на българската колония (Македония 1868: 132, Дунавска Зора 1869: 172, Зеленчук 1979: 198, Челак 1999: 197).

Не е ясно обаче поради какви причини посоченият от А. Клаус и В. Григорович "пъстър състав"на преселницитене се отбелязва в държавната статистика на Русия. Този въпрос е повдигнат още през 30-те г. на XX в. от Н. Державин, който подчертава отсъствието на гагаузка група в държавната документация по статистическото преброяване на населението (Державин 1937: 87). Самият Н. Държавин през 1914 г. в своя фундаментален труд "Болгарские колонии в России" само на няколко места споменава за тюркскоговорещо население, когато посочва етнокултурната пъстрота на селищата (Державин 1914: 19). Авторът пише, че държавната статистика отбелязва гагаузките селища Александровка и Вулканещи като български колонии (Державин 1914: 13). Не става ясно дали ученият отделя гагаузите от българоезичните преселници или обратно - определя ги като българи, макар на едно място да ги отбелязва като "турски българи-гагаузи" (Державин 1914: 11). Това са поредица от въпроси, на които всеки изследовател се опитва да намери отговор. Липсата на изследвания върху архивната документация, която се намира в Санкт Петербург, а също и на личния архив на Н. Державин, В. Мошков и др., на този етап оставя посочените въпроси без отговори.

С установяването в Украйна на съветската власт настъпва и официалното (държавно) разграничаване на двете групи. Архивните проучвания показват, че в статистическото преброяване на населението на бившия Съветски съюз, гагаузката група в тази република вече се представя отделно от българоезичната. Прави впечатление, че първите сведения за разделянето на двете групи са направени на територията, където броят на гагаузкото население винаги е бил много по-малък от този на българоезичните (Всесоюзная перепись 1926, Наулко 1975: 53; 2003: 25, Козлов 1977: 488, 489). Това особено ясно илюстрира държавната намеса при разделянето на българските преселници в Бесарабия.

Години

1897-1900

1921-1926

БЪЛГАРИ

62 800

223 100

ГАГАУЗИ

22 100

22 100

Българското население в Р. Украйна през 1897-1926 (по В. Наулко)

Архивните документи (стопански, домакински книги, смъртни актове) от времето на румънското управление в Бесарабия (1918-1940) показват, че властите също регистрират броя на гагаузите отделно от този на българите. Същото разделяне на българските преселници сочат и сведенията от общото преброяване на населението на "Велика Румъния" през 1930 г. Те показват, че българите съставляват 5,7%, а гагаузите са 3,4% от населението (Зеленчук 1973: 28, Нягулов 1998: 161,170 и сл.). Тъй като политиката на румънското правителство през този период е настроена крайно негативно към малцинствата, то може да се предполага, че тези цифри са занижени (Ерещенко 1979: 38 и сл., Очерки 1985: 204, Дякович 1994: 371).

Стопанските регистри на домакинствата в българските селища в Бесарабия сочат изискването от страна на властите за задължително отчитане на националността на всеки член от семейството. Документите показват, че децата автоматично приемат националността на бащата - явление, което се наблюдава и през съветския период, поради което в актовете за раждане при преселниците в Бесарабия има графа - националност. Наличието на тази особеност в личните документи при българските преселници в Молдова се наблюдава и до наши дни.

През 1944 г. с установяването на съветската власт и в цялата Бесарабия настъпва официалното разграничаване на двете групи и в двете републики (Украйна, Молдова). Архивните проучвания показват, че в статистическото преброяване на населението на бившия Съветски съюз, гагаузката група вече се представя отделно от българската. Същото показва и информацията на З. Черняков, който прави опит да определи списъка на народностите на СССР през 1933 г.

Документацията по този въпрос посочва, че гагаузите влизат в групата на северно-западните турци. В тази група попадат общности като каракалпаци, казаци, бухарци и алтайци (Черняков 1933: 58-59). Това показва, че диференцирането като специфична особеност на тюркоезичните български преселници започва да се засилва и акцентира от страна на държавната власт.

След 1944 г. в държавните документи (лична карта, акт за раждане и др.), издадени на руски език има графа "националност". В официалните документи на тюркоезичните български преселници гагаузи от този период до наши дни те се определят като отделна част от българите. Държавната намеса след 1944 г. се наблюдава и в промяната на названията на селищата. Това особено отчетливо се проявява в Украйна, където българските названия на селищата се изместват с украински така например с. Болгарийка става Залезничное. Въпреки това обаче сред населението досега битуват старите им български названия. Като цяло съветската политика спрямо българските преселници хитро се проявява в две насоки.

От една страна, в официалните документи преселниците се изписват по руски начин, образованието е изцяло на руски, което ще рече, че държавата напълно асимилира, интегрира това население. От друга страна, в същите лични документи (акт за раждане, лична карта) държавата регистрира националната идентичност на човека. Двете групи на българските преселници в Бесарабия се представят като отделни народности.

След разпада на Съветски съюз през 90-те г. на XX в. в официалните документи на Украйна и Молдова графата националност в личните документи отсъства. Например името в личната карта на преселниците в Молдова се изписват по румънски начин, а при тези в Украйна по украински.

Поставеният въпрос за съвременното разделяне на двете групи от български преселници на две общности, показва, че държавата оказва особено влияние на това обособяване. Наред с това очертаната по-горе държавна политика спрямо българските преселници в Бесарабия показва няколко етапа, които обхващат XIX и XX в.

През целия XIX в. българските преселници независимо от наличието в семействата на два езика (тюркски и български) се възприемат от управляващата власт като православни български християни. Дори и тогавашното наличие на ясна диференциация на компактно основаване на селища от "чисто" тюркоезични семейства и българоезични не се отчита от управляващата власт, като разграничителен белег между двете групи. Всичко това показва, че за държавата българските преселници представляват една цялостна общност.

Появата през 1900 г. в научната публицистика на Русия на трудове, в които преселниците се представят като две отделни групи, до голяма степен показва и отношението на държавата към започващото се разграничаване. Това се забелязва и от наличието в украинската статистика на сведения, които представляват броя на българоезичните семейства отделно от този на тюркоезичните преселници. Съвсем логично е да си зададем въпроса защо посоченото преброяване на населението на Украинската република се осъществява на територия, където тюркоезичните семейства винаги са били по-малко на брой от българоезичната част на българските преселници. Следвайки хронологията, може да се каже, че до голяма степен е обяснима позицията на румънската власт спрямо разделянето на преселниците. Както е известно, след окупирането на Бесарабия румънските власти винаги са имали една основна стратегия - да се асимилира населението на присъединената към Румъния територия.

През съветският период властта ясно разграничава българските преселници, от една страна, по език, а от друга, по самосъзнание. Като се има предвид компактното заселване на българските преселници и високата раждаемост в семействата (особено при гагаузите), което ги прави достатъчно голяма общност, съвсем логично държавата да засили и поддържа процеса на разделяне при това население на две по-малки групи, като използва придържането им към затваряне вътре в групата и разликата им в родните езици. Проследяването на ролята на държавната политика за разграничаването на българските преселници на две групи установява, че тази политика има стогодишен период. Смяната на различните власти допринася за разделянето на българските преселници. Това са причините, поради които понастоящем българските преселници в Бесарабия представляват две етнокултурни групи.

 

 

ЛИТЕРАТУРА

Бугньон 1853: Bugnion, M. Бессарабия древняя и новая сочинение историческое, географическое и статистическое. // ЗООИД (Одесса), т. 3, 1853.

Българска мисъл 1907: За духовенството. // Българска мисъл (София), 29 септември 1907, № 10.

Български книжици 1859: Български книжици (София), 1859, № 8, ч. 1.

Григорович 1869: Григорович В. Донесение об испытаниях в Тираспольском Уездом и болгарских народных училищах в Бессарабии. // Циркуляр по управлению Одесским учебным округом (Одесса), 1869, № 7, 77-88.

Гургуров 2003: Гургуров, Д. Этнографические и другие данные о произхождении гагаузов. Кишинев, 2003.

Державин 1914: Державин, Н. Болгарские колонии в России. // СБНУ (София), 1914, кн. 29.

Державин 1937: Державин, Н. Этническая принадлежность гагаузов. // Советская этнография (Москва), 1937, № 1, 80-86.

Димитров 1996: Димитров, Стр. Още едно мнение за етногенеза на гагаузите. // Българите в Северното Причерноморие. Изследвания и материали. Т. 5. В. Търново, 199-221.

Дунавска 1869: Дунавска Зора, № 5, 1869.

Дякович 1994: Дякович, А. Добруджа под гнета на румънците. // Научна експедиция в Добруджа 1917. София, 1994, 364-426.

Ерещенко 1979: Ерещенко, М. Королевская диктатура в Румынии 1928-1930 гг. Москва, 1979.

Защук 1863: Защук, А. Статистика, этнография Бессарабской области. // ЗООИД (Одесса), т. 5, 491-586.

Зеленчук 1973: Зеленчук, В. Население Молдавии (Демографические процессы и этнический состав). Кишинев, 1973.

Зеленчук 1979: Зеленчук, В. Население Бессарабии и Поднестровья в XIX в. Кишинев, 1979.

Иванов 1864: Иванов, И. Краткий очерк болгарских колоний в Бессарабии. // Записки Бессарабского областного статистического комитета. Т. 3. Кишинев, 1864.

Иванов 1869: Иванов, И. Сборник статей И. Иванова. Кишинев, 1869.

Иванов 1870: Иванов, И. Несколько слов о донесении г-на Григоровича о Болгарских училищахъ. // Новоросийский телеграф (Кишинев), № 39-40, 1879.

История 1951: История Молдавии. Т. 1. Кишинев, 1951.

Каранастас-Радова 2001: Каранастас-Радова, О. Гагаузы в составе задунайских переселенцев и их поселения в Буджаке (конец XVIII - первая четверть XIXвв.). Кишинев-Комрат, 2001.

Кепен 1852: Кеппен, П. Об этнографической карте Европейской России. Санкт-Петербург, 1852.

Кепен 1854: Koeppen, P. Von. Die Bolgaren in Bessarabien. // Bulletin de la Classse des sciences Historiques, Philogiques et Politiques de L`Academie imperiale des sciences. T. XI. Sankt Petersbourg-Leipsig, № 13-14, 1854, 194-216.

Кепен 1861: Кеппен, П. Хронологический указатель материалов для истории инородцев Европейской России. Санкт Петербург, 1861, 59-63,

Кодекс 1979: Кодекс о браке и семье Молдавской ССР. 1979, Кишинев

Козлов 1969: Козлов, В. Современные этнические процессы в СССР. // Советская этнография (Москва), № 2, 60-72.

Козлов 1975: Козлов, В. Национальности СССР. Москва, 1975.

Козлов 1977: Козлов, В. Этнические процессы и динамика численности народов СССР. // Современные этнические процессы в СССР. Москва, 484-500.

Клаус 1869: Клаус, А. Наши колонии. // Материалы по истории и статистике иностранной колонизации в России. Санкт Петербург, 1869, 291-375.

Македония 1868: Македония (Цариград) 27 юлий 1868, № 6.

Македония 1868: Македония (Цариград), 31 август 1868, № 40.

Молдавская 1984: Молдавская ССР в цифрах 1924-1984. Кишинев, 1984

Могилянский 1913: Могилянский, Н. Материалы для географии и статистики Бессарабии. Санкт Петербург, 1913.

Мошков 1900: Мошков, В. Гагаузы Бендерского уезда. // ЭО (Москва), 1900, кн. XLVIII, № 1; № 2, 1-50; 98-159.

Наулко 1975: Наулко, В. Развитие межэтнических связей на Украине. Киев, 1975.

Наулко 2003: Наулко, В. Етнодемографичний розвиток людства на Украiне. // Народна творчiсть та етнографiя (Киев), 2003, № 5-6, 22-27.

Нягулов 1998: Нягулов, Бл. Бесарабските българи във "Велика Румъния". // Българите в Северното Причерноморие. Т. 1. В. Търново, 1998, 160-172.

Очерки 1985: Очерки политической истории Румынии. 1859-1944. Кишинев, 1985.

Радова 1999: Радова, О. Где мы и сколько нас. Этнодемографические данные по современному состоянию городав и сел Гагаузии (Гагауз Ери). // Педагогический журнал (Комрат), 1999, № 1-2, 81-85.

Свиньин 1867: Свиньин, П. Статистика. Описание Бессарабской области. // ЗООИД (Одесса), т. 6, 175-320.

Статистический 2001: Статистический бюллетень. Население и демографические процессы в Р. Молдова. Кишинев, 2001.

Собрание 1960: Собрание законов СССР. Москва, 1960.

Челак 1994: Челак, Е. Към историята на Централното бесарабско-българско училище в Комрат. // Родолюбец (София), 156-166

Челак 1999: Челак, Е. Училищното дело и културно-просветният живот на българските преселници в Бесарабия (1856-1878). Кишинев, 1999.

Черняков 1933: Черняков, З. Об этнографическом составе СССР. // Советская этнография (Москва), № 1, 38-46.

 

 

© Галина Манолова
=============================
© Електронно списание LiterNet, 31.12.2005, № 12 (73)