ГАГАУЗИТЕ В БЕСАРАБИЯ - ЕЗИКЪТ КАТО МАРКЕР НА ИДЕНТИЧНОСТ

Галина Манолова

web

В Молдова се намира по-голямата част от тюркоезичните български преселници - гагаузите. Тук тази общност достига 150 хиляди. За разлика от Украйна, където гагаузите в повечето случаи знаят и говорят български език, в Молдова тази общност говори предимно само на гагаузки език (през 1957 г. този език придобива легитимен характер). Български език се научава и се знае от тюркоезичното население (гагаузите) в повечето случаи, когато живее заедно с българоезичните.

През 90-те години на XX в. за гагаузите все повече се говори, когато етнокултурната картина в рамките на Молдова се усложнява с провъзгласяването на Гагаузката автономна република на 19 август 1990 г. (през 1994 г. е призната официално от правителството на Република Молдова).

Във връзка с това следва да се подчертае, че при заселването и разселването на българските преселници в Бесарабия руското императорско правителство методично и "перспективно" е създавало селищата "през едно", т.е. едно българско, а следващото - гагаузко или молдовско (Неделчев 1998: 23). Всъщност принципът за контрол чрез разделяне при създаването на селищата показва своята ефикасност и много по-късно - през 1991 г., когато след разпадането на СССР и идването на власт в Молдова на Народния фронт, борещ се за обединение с Румъния, възникват двете автономни образования (Гагаузия и Приднестровие). Държавните управници изпращат 40 автобуса с въоръжени молдовски "волонтири", които имат за цел да "накажат" бунтовниците в Комрат. По този повод сред населението от 90-те г. на XX в. до днес битува следният подигравателен израз: "Молдовските бикове нахълтаха в южната част на Буджакската степ, а там на границата ги очакваха въоръжени с ятагани гагаузките яничари". Всъщност този израз носи намек за тогавашната протурска политика на гагаузкото правителство. Българоезичната група по това време защитава своите селища, докато управниците заемат изчакваща и неутрална позиция.

Понастоящем гагаузкото население официално има особен правен статут - Гагаузия или Гагауз Ери (гагаузка земя) (приет от 23 декември 1994 г. със закон № 344 XIII), като териториално автономно образование, влизащо в състава на Молдова (Радова 1999: 81). Областта има свое правителство - "башканат", и свой президент - "башкан", химн, знаме. Броят на гагаузите в тази област съставлява 90,7 % от общият брой на цялото тюркоезично население в Молдова (Радова 1999: 81). Столицата на Гагаузия е град Комрат. За национален език на гагаузката автономия е избран гагаузкият с латинска графика. Прегледът на държавната документация в тази автономна област показва, че тук функционират три езика: румънски (държавен), гагаузки (национален) и руски (език на общуване). Гагаузите населяват компактно следните райони в Молдова: Комратски (76,5 хиляди) Чадър-Лунгски (70,4 хиляди), Вулканешти (28 хиляди).

Българоезичното население в Гагаузия съставлява 5,5% и се намира в следните населени места: гр. Комрат (1 093 души), с. Кирсово (3 525 души), гр. Светлъй (536 души), гр. Чадър-Лунга (1 898 души), с. Копчак (154 души), гр. Вулканешти (841 души) и в други селища, във всяко от които те наброяват под 100 души.

В Украйна гагаузите наброяват около 31 967 души и предимно са разселени в селата на Болградски район: Виноградовка (Курчий), Александровка, Димитровка, Табак, Червоноармейское (Кубей), Жотневое (Каракурт), Зализничное (Болгарийка), Стари Троян и др. Следва да се подчертае, че в Украйна гагаузите се явяват представители на така наречените "български гагаузи", за разлика от тези в Молдова (Милетич 1902: 15). Също както и в Молдова, в Украйна българите и гагаузите имат статут на етномалцинствена група с право на обучение на роден език в училищата.

Като цяло гагаузите в Бесарабия до наши дни се отличават с многобройни семейства. Изследванията показват, че брачната възраст при гагаузите е по-висока за разлика от тази на българите или украинците в Бесарабия. Теренните проучвания сред гагаузите посочват задължителното спазване на редица традиционни семейни практики - задължителното венчаване, даряване на злато на младата булка и др. Интересно е, че задължителната венчавка при гагаузите се наблюдава и по времето на съветската власт, и в наши дни.

Най-видимият белег на гагаузите е техният език. Този език, който те са пренесли от България и вече в Бесарабия, представлява една от най-ярките маркери на тяхната идентичност. Без да се впускаме в различни посоки на етногенеза на тази общност, следва да се разгледа ролята и обособяването на гагаузкия език като "национален" език на гагаузката общност в Молдова.

За произхода на гагаузкия език в едно от най-последните проучвания върху историографията на езика на гагаузите се отбелязва, че първоначалните изследвания до голяма степен се влияят от мнението, че този език е особен диалект на турския (Милиш 2001: 97). До този извод изследователката Н. Милиш стига, като се позовава на публикациите на В. Мошков, К. Иречек, Л. Милетич, А. Манов, Е. Боев и др. Не става ясно дали самата изследователка възприема езика на гагаузите като диалект. Прегледът на писаното по въпроса за езика на гагаузката група дава основание да се смята, че в българската литература, както и в трудовете на учените от други страни, няма едно цялостно и научно обосновано изследване върху езика на гагаузите. Повечето български учени са на мнение, че гагаузкият език има български словоред, поради което те изтъкват българския произход на езика на тюркоезичните християни. Според съветските учени езикът на гагаузите се отнася към тюркските езици, като правят сравнение с различните групи езици от тюркския езиков свят (Бернштейн 1958: 205). Без да се спираме подробно на множеството тези на учените, ще насочим етноложкия си интерес към мнението на самите информатори - гагаузи и българи, за техния език.

Изследванията в с. Кирсово показват, че в неформална обстановка по-възрастните информатори гагаузи често наричат езика си "турски", докато на въпроса дали определят своя език като такъв, те отговарят отрицателно (АЕИМ № 583-III: 23). Това поражда въпроса защо самите гагаузи си позволяват да наричат езика си турски и същевременно пред външния човек отричат той да е такъв. Това разминаване е много важно, защото показва, че въпреки назоваването на езика си като турски, в същото време гагаузите не се самоопределят като турци, а като по-различни от тях, затова логично го отричат пред "другия".

Интересно е, че на въпроса към българи дали езикът на гагаузите всъщност е турски език, и в трите изследвани села това предположение от моя страна напълно се отрече от информаторите: "А, той турския е друга тюрлия, не е турски гагаузкия език"(АЕИМ № 585-III: 23). Представителите на двете групи в Бесарабия правят определено различие между гагаузкия и турския език.

В много изследвания по етнология се изтъква ролята на езика като основен белег за етнокултурна идентичност. В същото време той се превръща в едно от средствата на функциониране на културната памет както в брака и семейството, така и като цяло в общността. С оглед на разглежданата тема е важно да се отбележат функциите на езика, който поради исторически, социални и политически обстоятелства в Бесарабия остава "домашен" език на семейството. Разглеждането на езика дава възможност да се проследят функцията и ролята на езика в процеса на самоидентификацията при гагаузите.

Проучванията в смесените българо-гагаузки селища сочат, че главно гагаузите са тези, които научават български език, за разлика от българите, които научават гагаузки само при определени условия (напр. омъжването на българка за гагаузин и др.). Потвърждават го и информаторите от с. Кирсово (Молдова): "Много малко българи знаят гагаузки, а наабарот, гагаузите учат българския" (АЕИМ № 583-III: 13, 583-III: 22). Съветският лингвист С. Бернштейн отбелязва, че в с. Кирсово много рядко се среща българин да знае гагаузки език (Бернштейн 1958: 205). Според някои съветски тюрколози, не винаги езикът на общуването е основният показател за етническо самоопределяне (Баскаков 1969: 257). Подобна ситуация се наблюдава и в с. Болгарийка (Украйна), където гагаузите освен своя език, свободно говорят и български, което те обясняват с обстоятелството, че селото им е със смесен състав: "В селото пулвинта българи, пулвинта гагаузи, затуй знайми един от друг" (АЕИМ № 583-III: 8, 583-III: 38).

Според Й. Титоров обаче бесарабските гагаузи са крайно консервативни и без особена нужда никога не учат чужд език, като под определението "чужд език" авторът посочва наред с руски и молдавски, и български език (Титоров 1903: 287). Не е много ясно кои именно колонии-села е имал предвид ученият, тъй като в изследваните от нас селища (Кирсово и Болгарийка) се наблюдава стремежът на гагаузите да изучават български език. Посоченото обстоятелство има различни проявления и характеристики през отделните политически периоди.

Според теренните проучвания повечето от информаторите изтъкват на преден план езика като основен разграничителен маркер между българи и гагаузи в Бесарабия. На въпрос, отправен към българите, с какво те се отличават от гагаузите, на първо място се посочва езикът: "Гагаузите по езика са утличават" (АЕИМ № 586-III: 7). От двете групи единствено българите обясняват присъствието си в Бесарабия, позовавайки се на историческото минало на своите предци, докато при гагаузите това днес не се наблюдава. Според българите от изследваните села гагаузите са българско население, което на времето възприема турския език: "Тий приели турския, да не ги казнат" (АЕИМ № 585-III: 49). На въпрос, отправен към гагаузите относно историческото минало на техния език, те обикновено изтъкват, че родителите им се определят като гагаузи, което предопределя и те самите също да се самоопределят като гагаузи, както и това, че говорят на гагаузки език (АЕИМ № 586-III: 49). Посоченият пример доказва, че определянето на езика и на етнокултурната идентичност сред българските преселници в повечето случаи зависи от това на какъв език се говори в семейството и най-вече от това, като какви се самоопределят родителите. Точно различието в езиците на двете групи обуславя в голяма степен негативното, а в някои случаи дори враждебно отношение на българите към гагаузите: "Гагаузите ний не ги любяхми - езика сякуй не знай" (АЕИМ № 585-III: 50). Така че в случая езикът се явява граница между двете части на българските преселници.

От изложеното дотук се разкрива важната роля на езика при етнокултурното самоопределяне на българските преселници в Бесарабия. Според българската изследователка Ж. Стаменова "езиковият идиом на двете общности едновременно капсулира и раздалечава по самосъзнание двете части на някогашния общ поток на българските преселници" (Стаменова 2000: 19). Следва да се посочи, че в Бесарабия гагаузкият език има легитимен характер, което в по-голяма степен раздалечава едната група от другата. По всичко изглежда, че дефинирането по езиков принцип е позната практика още в царска Русия, която допринася за разделянето на българските преселници на две групи: българи и гагаузи. Именно на този принцип на деление се набляга и при изграждането на литературния гагаузки език, който през 1957 г. придобива своя писменост. Този факт оказва силно влияние върху взаимоотношенията на двете групи през последните години. Например съвременната документация на гагаузката група в Молдова се води на руски, румънски и гагаузки език, докато при българите това се прави само на руски и румънски език. В съветската наука гагаузите се посочват най-вече като тюркоезично население със "смесена култура", без да се набляга на българския характер на културата им.

Създаването на гагаузка писменост и литература според теренните наблюдения не намира масово разпространение сред населението нито през 60-те години, нито понастоящем (Ачык гез № 33, № 34). Наред с това създаденият през 60-те години на XX в. "Закон за народното образование на Молдавска ССР", според който обучението в гагаузките и българските села се води на роден език, не се прилага в образованието като регламентирана практика (Собрание 1960: 36). Предложението на властите през 90-те години на XX в. основното преподаване да се води на роден език се отхвърля от родителите на децата. Този факт се наблюдава както при гагаузите, така и при българите. Като пример може да се посочи създаденият Комратски държавен университет (КГУ), в който преподаването се води на руски език.

При изследването на самосъзнанието на гагаузите интересна реакция предизвиква въпросът: "Защо сте гагаузи, какви сте?". В много случаи той предизвиква учудване у информаторите гагаузи. Някои от тях разпалено започват да преброяват до кое коляно в рода им всички са гагаузи. Дори има ситуации, при които информаторите направо задават контравъпрос: "Да не би да искаш да ни направиш българи?", като имат предвид, че питащият е българин. Тяхната реакция е обяснима, като се има предвид, че в румънската и съветската документация, в актовете за раждане, домакинските книги, свидетелствата за смърт националността на тюркскоезичните преселници е отбелязана като гагаузи (ГАОО 2811, Ф 19, оп. 2; Всесоюзная перепись 1926; Наулко 1975: 53, 2003: 25; Козлов 1977: 488).

Теренните проучвания в Бесарабия показват, че до 90-те години на XX в. в повечето случаи гагаузите крият своя произход. Например информаторката от с. Кирсово специално в личната си карта се регистрира като българка, въпреки че бащата е гагаузин (националната идентичност при българските преселници се предава по бащина линия). Това тя обяснява с факта: "А за гагаузите никой не знае". Интересна е ситуацията в смесеното семейство Коса на гагаузин и рускиня от гр. Комрат. До идването в Молдова съпругата на Иван Коса е смятала и възприемала съпруга си като молдовец, тъй като такъв той се определял, докато е живял в Казахстан. След пристигането в Молдова жената е разбрала, че всъщност съпругът е гагаузин.

След разпада на СССР и възникването на Гагаузката автономия в Молдова (1991 г.) сред младите семейства в с. Кирсово, в които единият от родителите е гагаузин, а съпругата е българка, се наблюдава следната тенденция - децата се записват като гагаузи и учат в училището гагаузки език: "Живеем в Гагаузия, децата трябва да знаят езиците, а български и тъй ще научат" (АЕИМ № 583-III: 17). Според информаторите мотивировката тук почива на създадената държавна институция, която определено толерира гагаузите - с други думи, налице е феноменът, който може да се определи като "мода на етничност". Това се проявява особено в случаите, когато етничността има определено значение, например при кандидатстване във ВУЗ, за работа и т.н.

Друга е ситуацията при гагаузите в Украйна, където те са само 30 хиляди души, докато българите съставляват 230 хиляди души. Интересна реакция беше предизвикал възгласът на бившия президент на Украйна Л. Кучма, който в едно свое интервю се изказва: "Оказва се, че в Южната част на Украйна живеят някакви си гагаузи". Теренните изследвания показват, че при гагаузите в Украйна и до сега се наблюдава известен дискомфорт в тяхното самоопределяне. Например в с. Болгарийка, където броят на гагаузите е 1080 души, сред информаторите често се среща изявлението: "У нас няма гагаузи" (АЕИМ № 586-III: 5). Всъщност този факт има своето обяснение, като се вземе предвид това, че гагаузите в Украйна са много по-малко на брой от българите и в повечето случаи живеят в едно селище. Докато в Молдова гагаузката общност компактно населява територия, където българите са по-малко (в Молдова гагаузката общност достига 153 хиляди души, а българите 88 хиляди души).

Представеният процес на обособяване на гагаузите като отделна етническа общност се базира върху няколко фактора:

- компактното заселване на гагаузите води до наблюдаваното вътрешно затваряне на общността;

- различието на езика на гагаузите от езика на славяноезичните преселници;

- наблюдаваната по-висока раждаемост, по-типична за гагаузите, ги прави достатъчно голяма общност, съвсем логично е държавата да засили и поддържа процеса на разделяне при българските преселници на две по-малки групи, като използва придържането им към капсулиране (затваряне) вътре в групата и разликата в езика им.

По същия начин може да се очертаят етапите при самоопределянето на гагаузите. Теренните наблюдения показват, че през съветския период именно гагаузите избягват да се самоидентифицират. На чуждо място, далеч от своята група, представителите на тази общност в повечето случаи не се определят като гагаузи. Точно при тази група се наблюдава дискомфортът при идентифицирането. В наши дни описаният по-горе процес не се наблюдава, тъй като има създадена териториална институция и езикът функционира като държавен.

ЛИТЕРАТУРА

АЕИМ б.г.: Архив на Етнографски институт с музей, № 583-III, 585-III, 586-III (Записал Г. Манолова).

Ачык гез 2002: Ачык гез, № 33, 34, 2002.

Баскаков 1969: Баскаков, В. Введение в изучение тюркских языков. Москва, 1969.

Бернштейн 1958: Бернштейн, В. Заселение болгарами бывшей Новороссии, Бессарабии и Приазовья. // Атлас болгарских говоров в СССР. Москва, 1958.

Всесоюзная 1926: Всесоюзная перепись, 1926. Москва, 1926.

ГАОО б.г.: Государственный архив Одесской области, 2811 Ф19, оп.-2, Одеса.

Козлов 1977: Козлов, В. Этнические процессы и динамика населения. // Советская этнография, 1977.

Милетич 1902: Милетич, Л. Старото българско население в североизточна България. София, 1902.

Милиш 2001: Милиш, Н. Гагаузите. // Гагаузката проблематика в българската историография. София, 2001.

Наулко 1975: Наулко, В. Развитие межэтнических связей на Украине. Киев, 1975.

Наулко 2003: Наулко, В. Етнодемографичний розвиток людства на Украине. // Народна творчисть та етнография (Киев), 2003, № 5-6.

Неделчев 1998: Неделчев, Н. Бесарабските българи в Тараклия. Велико Търново, 1998.

Радова 1999: Радова, О. Где мы и сколько нас. Этнодемографические данные по современному состоянию городов и сел Гагаузии (Гагауз Ери). // Педагогический журнал (Комрат), 1999, № 1-2.

Собрание 1960: Собрание законов, 1960. Москва, 1960.

Стаменова 2000: Стаменова, Ж. Гагаузите. Проучвания и обща характеристика. // БЕ, 2000, № 1.

Титоров 1903: Титоров, Й. Българите в Бесарабия. София, 1903.

© Галина Манолова
=============================
© Електронно списание LiterNet, 01.12.2007, № 12 (97)