["БЪЛГАРСКА ЛИТЕРАТУРА. КРАТКО РЪКОВОДСТВО ЗА СРЕДНИ И СПЕЦИАЛНИ УЧИЛИЩА. НАПИСАНО ОТ А. ТЕОДОРОВ"]

Георги Баласчев

web | Историография и критика

Българска литература. Кратко ръководство за средни и специални училища, написано от А. Теодоров. Пловдив. 1896 год.

В следните редове ще разгледам накратко само някои въпроси от старата ни писменост, така както те са изложени в учебника на г. Теодоров с цел да укажа с по-голяма сигурност на тяхното научно достойнство.

Старобългарският отдел от писмеността ни, като основа или по-добре “като зачатък” на общославянската литература, е обръщал много отрано вниманието на учения свят; поради това отдавна още се е подложил тоя отдел и на разработка от иностранните изследвачи, които и до днес още продължават да го изучват критично с по-голяма ревност от нас самите. Предвид на това предстояла е на г. Теодоров огромна работа, за да изложи в книгата си по всеки въпрос последната дума на науката. Сполучил ли е да удовлетвори научните изисквания на учебника си или не, ще видим по-долу.

“Дял II. Писана словесност” (стр. 70.). Г-н Теодоров излага отначало въпроса за времето на произхождението на славянското азбуке и първите паметници на славянски език и в заключение добавя: “вестите, че славянското азбуке и първите паметници на славянски език си водят потеклото от Константин са много, и ние трябва да положим началото на своята писменост във времето, когато Константин Философ нагодил за славяните едно азбуке съвършено, каквото имали за себе отдавна гърците и римляните”. Но тъй като никоя азбука не е излизала цяла направо из ръцете на един изнамирач, а се образувала постепенно, то “трябва и славянското азбуке, което Храбър приписва на философа Константин да е било само завършено от подирния. Тъкмо Храбровите “чърти и резки” и гръцки и римски букви без всека уредба, според твърдението на г. Теодоров ще да представляват различните степени, които е прекарало азбукето, докато се завзел Константин да го уреди вече окончателно” (стр. 71). Г. Теодоров в гореприведения цитат изрично ни казва, че славянското азбуке си води потеклото от Константин и че той го е нагодил окончателно; по-надолу, като говори върху мненията на учените за произхода на двете славянски азбуки - глаголицата и кирилицата - и за тяхната относителна старина, казва, че “непрактичната глаголица ще са изнесли Константин и брат му Методий из югозападните славянски области на полуострова, когато ходиха на север у моравските и панонските славяни” (стр. 72.). А пък на стр. 83 пише: “Константин нареди от употребяните у македонските славяни писмени белези окончателно азбуке”.

Относително въпроса за потеклото на славянските писмена съществуват между учените две мнения: първо, се приема, че Кирил е намерил предварително някакви писмена или основни черти у някое от славянските племена и тях направо само ги е пригодил; второ, се мисли, според прямото легендарно сказание, че Кирил е бил непосредственият виновник на глаголическото писмо. Тези две теории за произхода на първоначалното славянско азбуке, т.е. глаголицата - са така мотивирани и от доцента на Виенския университет, Dr. Vondrak, в Arch. für slav. Phil. XVIII. Band, стр. 541., в статията “Zur Frage nach der Herkunft des glagolitischen Alphabets”. Кое от тези две мнения е приел г. Теодоров в учебника си, тук не може да се каже положително; но от цитираното по-горе излиза, че и двете са застъпени, тъй като на едно място се казва, че славянската азбука води потеклото си от Константин, че “Константин философ нагодил за славяните едно азбуке съвършено”, а на друго място, - че глаголицата са изнесли Константин и брат му Методи из югозападните славянски области на полуострова, че Константин наредил от употребяните у македонските славяни писмени белези окончателно азбуке. Ние не знаем как ще се схванат подобни колебливи и неточно определени изражения от читателите и учениците и до колко те ще да имат ясно понятие върху горния въпрос, когато сам г. Теодоров неясно се изказва коя именно от двете теории приема той.

Подир туй особен интерес представя за нас въпросът за началото на старобългарската писменост, с други думи, от кога датира тя. Върху това г. Теодоров ни разправя (на стр. 74.): “Българската писменост, зачената по всичко вероятие (излишни са последните думи, понеже сега от всички се приема, че глаголицата е била първоначалната славянска азбука) с глаголическо азбуке по езика на македонските славяни от Константин философа солунски в Панония и продължена после в сама България, брои дните си приблизително от онова време, когато биде засветено и покръщането на българския княз Борис, който прие християнството направо от византийския двор в 864 год.”. Това твърдение, че старата ни българска литература се захващала с трудовете, написани от Кирил на , подкрепва го г. Теодоров с това, че той е бил “жив език на славяните от Македония”, който език, ако и да “не е бил общ и на другите най-сродни тям славяни на Балканския полуостров, но все пак е принадлежал към една и съща цялост с езика на славяните от българската държава” (стр. 73). Обаче, по повод на всичко туй, изпъкват тук неволно следните въпроси: били ли са първоначалните трудове на Кирил достояние на славянските племена в Македония? Въвели ли са се те веднага след покръстването на българския княз с народа му в България, и дали са били назначени за славяните от Балканския полуостров, или, с други думи, от кога датира въвеждането на славянската писменост заедно с богослужението на славянски език в българската държава? Проф. Е. Голубински прие следното по горните въпроси:

Мы говорили выше, что Константин и Методиiй должны быть считаемы не принимавшими никакого участiя в обращенiи болгар к христiанству. Когда болгары заимствовали из Моравiи, совершенный славянскiй язык? Точнаго ответа на этот вопрос, к сожеленiю, не можеть быть дано. С одной стороной, необходимо думать, что еще при самом Борисе, а не после него при Симеоне, потому что если почему-нибудь сами болгары медлили заимствованiем, то во всяком случая принесли к ним славянскiя книги перешедшiе из Моравiи в Болгарiю некоторые ученики Константина и Методiя; а это последнее было при первом из государей, а не при втором (стр. 32 и 33. Краткiй Очерк Исторiй Правосл. Церкви).

“Епохата, когато славянската литургия и славянските църковни книги били пренесени в България, точно не е известна, но не подлежи на никакво съмнение, че те в последните години от царуването на Борис били вече там въведени. В преговорите с папата ставал въпрос само върху римски и гръцки свещеници, а за славянска литургия никак не ставало ни дума”. Това изразява и проф. К. Иречек в “Историята на българите”, стр. 195. Истина ще да е, че солунските братя още от детинство са знаели езика на съседните славяни; но никой досега не е установил, че славянската писменост, която е била разпространена в Моравия и Панония от Кирил и Методий, се е въвела още през живота им в България. Тя прониква в третата част от българската държава, в Македония, когато неколцина от учениците на славянските апостоли намерили прибежище в България; значи приблизително след 1/4 век от покръстването на българите тя трябва да се е въвела в Македония от Климент и неговите двама спътници, Наум и Ангеларий, това е напоследък наклонна да приеме и критиката. Едно само тук остава загадъчно: колко време е останал Климент при Преславския двор и защо не бе той от Борис задържан там, а бил изпроводен в Македония? Писмената литература на един народ трябва да се започва с писмените произведения, които са били написани и предназначени за същия тоя народ на неговия език; а Климент бе пръв по време, който писа произведения, каквито разбираше и “простият българин”, предназначени направо за него. Следователно, Климент и неговите другари трябва да считаме като същински и прями апостоли на славянската писменост в Балканския полуостров, и с техните трудове трябва да се почва старата ни литература. - Подир туй, на стр. 75, г. Теодоров говори въобще за редакциите на славянския език и частно за промененията, които са станали в езика ни. “Вече към края на XII век старобългарският език се заменя със среднобългарски, а тоя от XV насам отстъпя на днешния новобългарски”. Нам се струва, че много рано е направена отстъпката на новобългарския език, още от XV век. Що се отнася специално до отдела “старобългарска епоха” (стр. 81), в който г. Теодоров доста обширно описва живота, дейността и значението на Солунските братя, трябва да забележим, че всичко туй не е тъй ясно изложено, както би трябвало всъщност и да бъде; между туй тук-там се срещат и някои недостоверни възгледи, които вече се числят към опровергнатите. Така например тук намираме, че на Кирил брат му Методий “помага с по-доброто знание (?) на славянския език на македонското население”. Как ще може туй да оправдае г. Теодоров? Сетне, че Методи първоначално бил е получил в Рим свещеническия си сан от папата Адриян (стр. 84). А по-нататък се говори, че “немското духовенство скоро успя със своите козни да призове Методий пред свой съд и да го задържи в заточение около две години и половина”. В този случай г. Теодоров не е изказал същинската причина, загдето Методи биде осъден на заточение. Ето как е изложена тази случка в историята ни от проф. Иречек: “Методий, поради едно подозрение за нарушение правата на салцбургския епископ в Панония, бил осъден от немския събор и се задържал в заточение почти три години” (стр. 196.). Значи, не само козни, но и подозрение за нарушаване църковните правила са послужили за причина да се осъди Методий от немския събор. След туй, критиката още се съмнява, че “Методий е разсадил славянското богослужение по цяла Светополкова Велика Моравия, която обнемаше в себе на запад и север чешки, лужицки и полски земи, а на юг словашки, словински и хърватски” (стр. 85.), тя ограничава в по-тесен кръг деятелността на Методий в туй отношение. Сетне, едничкият пак източник, който ни разправя за съдбата на Методиевите ученици в Моравия след смъртта му, именно така наречената “Българска легенда”, не ни известява, че “учениците се пръснаха по домовете си” (стр. 85), но, напротив, че те са се разделили и пръснали из различни страни: ούκοϋν ήναγκάσθησαν δια το δέος άπ’ αλλήλων διαιρεθηνα και δη αλλος άλλαχοΰ διεσπάρησαν, Θεώ τοϋτο δόξαν, Ινα καΐ πλείω μέρη τω κύκλω τοΰ εύαγγελίου έμπεριλάβωσι. Виж Vita S. Klementis, стр. 122. по издан. на Амвросия Памперея). След това г. Теодоров изброява източниците, от които се черпят сведения за дейността на славянските апостоли; тук той пътем нещо поменува за въпросите, които интересуват критиката и прибави: “че и до днес се разискува... дали Кирил и Методи са работили в духа на римската черква или на византийската”. Обаче горният въпрос отдавна вече не се разисква, защото критиката е вече установила и напоследък от всички се приема, че дейността им е носила чисто византийски характер. След това г. Теодоров на първо място поставя Панонските легенди и казва, че “житието Константиново и житието Методиево ще да произлиза негли от същия автор славянин, но съставени в X век на гръцки нейде в България и после преведени на славянски” (стр. 86). Въпросът относително първоначалната редакция на Панонските легенди, както и оня за авторство им занимава отдавна учените. Миклошич пръв изказа само предположение, че те са писани на гръцки: а покойният професор Воронов в съчинението си “Главнейшiе источники для исторiи св. Кирилла и Методiя” се опита да представи доказателства и да прокара тоя възглед, който беше приет и от академик Ягич (Arch. für slav. Phil. IV Band, S. 103). Обаче много доказателства, които се навеждаха от покойния Воронов, напоследък се поклатиха от проф. Лавров в предговора на съчинението “Климент Епископ Словенскiй”, труд В. М. Ундольскаго с пръдисловiем П. А. Лаврова, Москва 1895. Лавров доказва, че Панонските легенди са работа на Климент Охридски. “Высказывая такой взгляд, что автором Панонских житiй должен быть тот же Климент болгарскiй, каторому принадлежат дошедшiя до нас поученiя и похвальныя слова, то мы вступаем в противоречiе с мненiем проф. Воронова о первоначальной греческой редакцiи панонских житiи (стр. XXI). Тоже и на стр. XXV, XXVI, XXVII, XXX и пр. се навеждат доводи за опровержението на Вороновото твърдение. Проф. Ягич в рецензията си (виж. Arch. für slav. Phil. XVIII. Band) казва:

Möchte ich den von Herrn Lavrof zusammengebrachten Parallelen noch nicht ausreichende Beweiskraft zuschreiben. Ich kann mich nicht überzeugen, dass Clemens die beiden Legenden geschrieben.

Във всеки случай мотивировката у г. Теодоров относително първоначалната редакция на легендите не може да се счита за приемлива, а въпросът за авторството си остава открит.

По-нататък се говори за италианската легенда “vita cum translatione s. Clementis” от Gauderich, а сетне за българската легенда и за кратко житие на Климент. За туй последното г. Теодоров приел старото мнение на Гилфердинг, именно: “от това житие (пространното) е излязло онова кратко гръцко житие, гдето късният съставител волно (?) е предал едно място от първоначалния текст така, че уж св. Климент “измислил ново азбуке” по-ясно от изнамереното от св. Кирил” (стр. 86.). Проф. А. Leskien в статията си “Zur Kritik der kürzeren Legende vom. H. Clemens” в III том на Arch. für Slav. Phil., стр. 83, опровергава мнението на Гилфердинг, като взема предвид грубите исторически погрешки:

Hilferding ist überhaupt der Ansicht, die jüngere Vita sei nur ein Auszug der größeren was mir bei den groben historischen Missverständnissen derselben kaum möglich scheint.

Мнението на Лескин е общоприето, а не онова, което г. Теодоров е приел. Що се отнася до думите, че “късният съставител волно е предал едно място”... ние ще говорим другаде върху основа на новонайдения от нас и още неизвестен на учените славянски текст на краткото житие заедно с цялата аколутия на св. Климент Охридски. Сега само нека кажем, че мъчно приемливо е гореизложеното. Подир туй г. Теодоров не е пропуснал да помене нещо и за македонската легенда, както и за солунската и пр., и пр. Но докато той е отстъпил толкова място на чисто легендарната литература, в която се разправя за дейността на славянските апостоли, г. д-р Теодоров абсолютно нищо не поменува за чисто историческите паметници, с помощта на които могат днес да се контролират легендарните известия. Така например ние не намираме ни дума за писмото, писано от съвременника на св. Кирил, Anastasius bibliothecarius, издадено и не добре коментирано от проф. Joh. Friedrichс в (Sitzungsberichte der philosophisch philologischen und historischen Classe der k. k. Akademie der Wissenschaften zu München 1892, III Heft, s. 393-442). Писмото от Анастасий библиотекар предизвика голям шум между славистите. Ягич отговори на неверните обяснения на Фридрих в “Сборник Отделенiя русскаго языка и словесности, имп. Академiи Наук в Петербург” 1893, том LIV - 1-44 в статията си: “Вновь найденное свидетельство о деятельности Константина философа первоучителя славян, св. Кирил”. Също пропуснал да каже и за папските писма, които са от два рода: същински и фалшифицирани; тоже не се говори и за 1 “conversion Bavoariorum et Carantorum”, както и за писмото от Баварския епископ до Йоан IX от 900. год. И тъй г. Теодоров е дал обширно място само на някои от второстепенните и легендарни източници за дейността на Кирил и Методий. След това (на стр. 87) настъпва отделът за литературната дейност на солунските братя. Тук г. Теодоров приема, че Методий “е превел номоканона - или днес кормчая, на колкото е бил той развит в негово време във византийската черква”. Литературната дейност на славянските апостоли отдавна се е подлагала на критика, която и не отказва да признае, че Методий е изработил някакъв труд по църковната администрация, тъй като той, както е известно, е бил нагърбен с църковното управление на обширни области в Моравия и Панония. Но критиката още не може да приеме, че през туй време младата славянска църква се е била сдобила с такъв сборник по църковното право, какъвто наскоро се е бил въвел във византийската църква, именно: номоканонът, изработен от патриарха Фотий. Що се отнася до каноническите книги, които се приписват на Методий, то трябва да поменем, че книгата на Макавеите, според панонското житие на Методий (стр. XV) “” била е пропусната; критиката, въпреки известието на Йоан Екзарх, не признава, че книгите за Естир, за Иудит и Тобия са Методиева работа. След всичко туй трябвало би в учебника на г. Теодоров да личи специален отдел по църковнославянската палеография. Ние имаме на ръка трудове, подобни на г. Теодоровия, наредени за други славянски племена и в тях тоя отдел е напълно застъпен. За пример нека посочим тук “Zgodovina slovenskoga slovstva” от Dr. К. Glaser, 1894. Тук читателят ще намери накратко по ред, каквото му е нужно да знае въобще за църковнославянските паметници от старата епоха, отделени на две групи, кирилски и глаголски. Тази празнина като че ли г. Теодоров е искал да допълни с оная кратка библиографска бележка, която се намира чак на свършека на старата епоха (стр. 117), и се захваща с думите: “Паметниците на писмеността от тая епоха не всички са издадени печатно, а издадените са пръснати в различни, повечето руски, па недостъпни за нас книги и списания.” Но и в тази библиографическа бележка читателят няма да намери никакъв спомен даже за Марийнското четвероевангелие, нито пък за малките паметници, като Охридското евангелие, Македонския лист и пр.; нито дума не се казва и за Савината книга, също и за Вризинските откъслеци и пр., и пр., което е за съжаление. С библиографическата бележка не може да се удовлетвори изискуемото се тук изискване.

Досега ни занимаваха въпроси, които се отнасяха изключително до живота на славянския първоучител Методий; нека минем нататък и разгледаме някои историко-литературни въпроси след неговата смърт. “Щом се помина в Моравия Методий, неговото дело изпадна под гонение... учениците му повече се пръснаха, а само най-близките прибягнаха под покровителството на българския княз Борис и той ги посрещна в земята си ласкаво... и те пренесоха там (в България) почнатата в Панония “славянска писменост”. Това ни разправя г. Теодоров на стр. 74, а на 87-8 стр. продължава: “Началните трудове на Кирил и Методий се развиха напълно в България, дето подир Борисовото покръщание настанаха усилия за увождането на славянското богослужение и учениците на славните първоучители тъкмо пристигнаха за добра помощ”. От първия цитат излиза, че най-близките ученици на Солунските братя са пренесли в България почнатата в Моравия славянска литература; а пък от втория - че подир Борисовото покръстване настанали усилия за въвеждането на славянското богослужение, следователно и литературата, и учениците пристигнали на добра помощ. Покръстването на Борис се извършило според критиката на 864 г., а дохождането на учениците от Моравия в България е станало през 885-886 год. Значи от покръстването до пристигането имаме 22 години разлика. Тук г. Теодоров не се изразил определено, именно, дали учениците на славяноапостолите, които са пристигнали тъкмо за добра помощ, когато “подир Борисовото покръщание настанаха усилия за увождането на славянското богослужение”, са намерили славянско богослужение в България? Веднага ли подир покръстването на българския двор се въведе и славянският език в църквата, или пък чак в края на князуването си Борис чрез Климент и пр. разпространи в България славянската литургия? Върху туй отначало се приемаше, че лично Кирил и Методий са взели участие във въвеждането на славянската литургия, след[ователно] и писменост, в българската държава. Гинцел пръв отказваше всякакво влияние на славянските апостоли в България (вж. Geschichte der Slawenapostel, стр. 38.); а Голубински подир подкрепи със силни доводи мнението на Гинцел. (Очерк исторiи православных церквей, стр. 22-27, 225-249)¹. Какво е мнението на проф. Иречек относително времето на въвеждането славянската литургия в България, ние го посочихме още по-преди. Стоjан Новакович в съчинението си: “Први основи словенске книжевности међу балканским словенима”, въз основа на “Българската легенда”, счита Климент като виновник за въвеждането на славянската писменост в Балканския полуостров. Нека минем към изложеното върху учениците Методиеви. “От тях заминаха за България заедно с Горазд, Климент, Наум, Сава и Ангеларий, които по-късно черквата преброи към Кирил и Методий и ослави под името “свети седмочисленици” (стр. 85). От горенаведения цитат ясно личи, че г. Теодоров причислява Горазд и Сава към учениците, които са прибягнали в българската държава във време на гоненията в Моравия. Обаче човек неволно си задава въпрос, кои са основанията, с помощта на които критиката е приела подобно твърдение. За нас е много любопитно да знаем положително, дали и Горазд, който бе родом из Моравия², водител на славянската църковна партия и носеше титлата учител³, който твърде добре знаеше латински, гръцки и славянски език и който в предсмъртния час на Методий, биде от същия посочен за наследник, архиепископ на Моравия, дали тоя многоучен Горазд е взел участие в първоначалното просветително дело на българския народ, който, наскоро покръстен, имаше толкова голяма нужда от такива високоучени мъже? П. Шафарик още през 1848 г. представи две доказателства, които тогава му даваха право да заключи, че действително и ученикът Горазд мина на Балканския полуостров при българите.

Че той (Горазд) живя и умря в България, посочват ни два стари паметника: първо, свидетелството в един стар гръцки каталог на българските архиепископи, който, съставен около 1156 г., причислява Горазд в редовете на българските архиепископи между Методий и Климент (във всеки случай погрешно относително сана), сетне иде запазената църква и манастир на негово име близо до Берат в Албания, според известията, които получил г. Григорович от тамошните жители: там трябва да почиват и неговите мощи” (вж. Das aufblühen der altslawischen Literatur in Altbulgarien).

На друго място Шафарик се изказа, че Горазд със Сава по друг път са минали в България, тъй като в житието на св. Климент се казва изрично, че само Климент, Наум и Ангеларий са прибягнали в България. Това твърдение на Шафарик бе почти от всички прието. Нека ние тук да разгледаме критически до колко могат да послужат гореприведените аргументи като важни доказателства за подобен прием.

Шафарик посочва като първо доказателство свидетелството, което се намира в каталога Αρχιεπίσκοποι Βουλγαρίας. Съставителят на каталога след Методий поставя в реда на българските архиепископи Горазд с думите: “Γορασδός χειροτονηθες παρά Μεθοδίου έιθ ΰστερον έκδιωχθέις παρα τών πνευματομάχων”. Преди всичко нека се забележи тук, че съставителят на каталога, ако и да турнал Горазд в списъка на българските архиепископи, изрично споменува, че Горазд бил от Методий посветен в сана си, архиепископ на Моравия, и че оттам бил изгонен. Но че Горазд избегнал в България, туй съставителят на каталога никъде не го казва, само се споменува там фактът, че бил изгонен насила от Моравия. А що се отнася до причисляването на Горазд между българските архиепископи, то може тук да се каже същото, каквото отдавна още са казали, както Zachariae von Lingenthal, коментаторът на тоя каталог, така и проф. Голубински, именно:

Um die historische Bedeutung des späteren griechisch-bulgarischen Erzbisthums zu Achrida anschaulich zu machen, bringt der Verfasser des Verzeichnisses der offenbar nicht vermögend war, ein chronologisches Verzeichniss aller älteren bulgarischen Erzbischoüffe zu liefern, zuvorderst einige chronologisch nicht genau zusamenhängende, aber zum Theil wichtige Notizen aus älteren Zeiten, welche zu seinem Erzbisthüme mehr oder minder in Beziehung stehen (Вж. Zachariae von Lingenthal beitrage zur Geschichte der bulgarischen Kirche, стр. 11).

Проф. Голубински пък за същото нещо казва: “Относительно первых трех архiепископов (Методия, Горазда, Климента), его показанiя неладны: (гл. Крат. Очерк Ист. Прав. Церкв., стр. 39. първ. забележ.) Това е прието и от Leskien и Ягич. Освен туй, след публикацията на един пролог от Бодянскiи (виж. О Врем. Происхож. Слав. Писм., стр. 358.) и писмото на папа Йоан VIII до Борис (виж. Patrologiae Migne, т. 126, стр. 760) се установи, че през живота на Методий и Горазд в Моравия други личности заемаха в българската държава архиепископския престол. Така щото, поради всичко горенаведено, известието в каталога на “Българските архиепископи” изгуби историческото си значение, а следователно с това падна и първият аргумент на Шафарик относително преминуването на Горазд в България. Нам ни остава тук да анализираме втория аргумент и да видим до колко той има сила, за да вярваме, че Горазд [е] взел някакво участие в България, както и г. Теодоров е приел. Шафарик казва, че според сведенията на В. Григорович е съществувал в Албания близо до гр. Берат манастир, посветен на св. Горазд и че там почивали и неговите мощи. Почти същото ние намираме и у г. Теодоров, именно на стр. 88: “мощите му (на Горазд) почиват в храма на манастира с негово име при Берат в Албания”. Обаче в 1868 год. излезе съчинението на митрополит Антим Алексуди, озаглавено “Περιγραφοή τής ίερας μητροπόλεως Βελεγράδων έν Κερκύρα”. В това съчинение на стр. 112 се разказва, че в митрополитската църква в Берат се намират само мощите на Горазд и Ангеларий; но че там или в околността се е намирала някаква църква или манастир на св. Горазд, както това се намира в картата на Григорович (виж. Путешествiе по Евр. Тур.), никак не се потвърди. Затова проф. Голубински беше принуден да каже: “а монастыр Горазда близ Берата... в действительности не существует”. (глед. Очер. Ист. Прав. Церк. стр. 659). Туй известие на митрополита Алексуди щеше да предизвика силно съмнение за присъствието на Горазд в Балканския полуостров, ако въпросът не вземеше друга посока. През 1869 година публикува съчинението си австрийският пътешественик Hahn (Reise durch di Gebiete des Drin und Wardar). Хан на стр. 123. описа църквицата на св. Еразъм и отъждестви Горазд с Еразъм. Още В. Григорович се опита да идентифицира Еразъм с Горазд. Той на стр. 101 (Очерк. Путеш. по Европ. Турцiи) пише “с иконою св. Эразма (не Горазда ли?)”. Голубински в църковната си История на стр. 659 приема идентитета (Еразъм, т. е. Горазд). По примира на Голубински постъпи и проф. Дринов. Последният в статията си “Новый Церковно-славянскiй памятник” в Журнал Министер. Народ. Просвъщенiя (1885, април, стр. 184.) признава за една личност и двамата “Гораздом (Эразмом)” светии. Дринов същото повтаря и в статията си от 1893 год. в Сборника, издаден по случай Фотиновия празник.

С помощта на отъждествяването се укрепи наново и мисълта, че Горазд действувал на юг от Дунава. Обаче нито един от тези, които приеха идентитета, не се опитаха да прочетат житието на Еразъм, за да видят дали е възможно туй отъждествяване. В синаксара на св. Еразъм, който е бил още през 1842 год. обнародван в Москополе, четем следното: “Ούτος ό ίερός και άοίσμος εν Ίερομάρτϋσιν “Ερασμος, γέγονεν έκ πόλεως Αντιοχείας της μεγάλης επί Διοκλητιανου και Μαςιμιανου των δυσεβών και χριστιανόμάχων Βασιλέων”, а по-нататък следват думите “οι ημών συνεθλάθησαν έν τη μεγίστη πόλει Λυχνιδων παρά τίνος ανδρός Άντιοχέως, ός κηρύττει θεόν Ίηδυν Χριστόν”... Доколкото ми е известно, никой от изследвачите не се е ползувал от тоя синаксар. Еразъм проповядвал християнството в областта гдето са живели някога Дасаретите, и в столицата им Лихнид, а тоже и в града “Έρμεούπολις” и τής Ίλλιρικοΰ или “κοινως Χερμελίαν καλουμένήν”. Всичко това станало в царуването на Диоклетиан и Максимиан; и Еразъм бил родом от големия град Антиохия. Значи, това се е случило много по-рано от самото заселяване на славяните в Балканския полуостров, а Горазд, който бил родом от Моравия, е живял приблизително 6 векове след смъртта на Еразъм. Следователно, не може по никакъв начин да се идентифицира Еразъм с Горазд, както туй е приел г. Дринов.

След като и известието за съществуването на някаква църква или манастир не може да се потвърди, а същевременно и тъждеството се опроверга, не ни остава друго, освен да разгледаме единственото известие на митрополит Антим Алексуди върху мощите на Горазд, тъй като това съставя и единствен аргумент, върху който се приема преминуването на Горазд в България. Напоследък г. Новакович, без да изучи добре въпроса - нему е било неизвестно идентифицирането, тоже и описанието от Хана на църквицата св. Еразмова, а също тъй Новакович не знае и за статията на г. Дринов “Новый церковно-славянскiй памятник” - а само върху известието на митрополита Алексуди, че не съществува църква или манастир, посветени на Еразъм, се изрази доста колебливо по отношение някаква деятелност на Горазд между славяните на юг от Дунава, именно: “Тако мени изгледа и да се о боравльеньу Гораздову у Бугарскоj говори више mо познjем бркању свиjу чиньеница и спомена из онога времена. Поуздано би ми се могло чинити само толико: да jе или Гораздово тело после смрти пренесено у Бугарску, или да jе он умрö наскоро после доласка у Бугарску, пре него што jе имао времена да какву год радньу отпочне”. (вж. Први основи словенске кньижевности међу Балканским словенима, стр. 58.) По-нататък продължава той: “Према томе би вальало мислити или да се и Горазд другим путем и може бити с другим друговима, као и Климента, слонио у Бугарску, као што jе П. J. Шафарик мислио, или да га jе нъегов приjател и друг Климента после смрти од онуд где jе умрö добавио, те у своjоj епископиjи сахранио” (стр. 58). В този случай г. Новакович не обуздал фантазията си, а изказал сума предположения, без да може да ги подкрепи поне с нещо. Тук изпъква въпросът дали известието на митрополит Алексуди или, по-ясно казано, дали народната традиция, че те са действително мощите на Горазд, които почиват в Берат, може да ни послужи като исторически факт, след като се знае как въобще в онези времена са се пренасяли мощи от една страна в друга и как мистификации даже могли да се допущат. При туй нека забележим, че изобщо за Горазд съществуват твърде малко и съвсем тъмни сведения в Балканския полуостров. Даже в обнародвания паметник от Дринов Горазд се причислява между учениците на Климент: (Вж. Журнал Мин. Народ. Просв., 1885, април, стр. 183.). Освен туй, както и по-горе споменахме, в българската легенда изрично се казва, че само Климент с Наум и Ангеларий са упражнили деятелност отсам Дунава: за Горазд никъде не се говори, че е стъпил в България. Така щото на традицията в подобни случаи трябва да се гледа като на отражение на религиозните и националните чувства на тамошното население с духовенството му, което се намирало в живо сношение с Охрид до съществуването на архиепископията. Ако Горазд действително упражнил в Албания някаква деятелност, то ние щяхме да притежаваме и vita, както онази на св. Йоан Владимир и на Никодим. При туй, нека прибавим тук и факта, че градът Велаградон или Берат в Албания, където според традицията са почивали мощите на Горазд и Ангеларий, не е съществувал през времето, когато са живели Климент и Наум, в областта Кутмичевица. Това нещо го знаел много добре и г. Новакович, тъй като сам той отбелязва: “Голубински се преварио узимльуђи да се под Београдом овде мисли Београд (Берат) у Арбаниjи. Jош Цах. ф. Лигентал смотрио jе добро да се Берат-Београд у списковима jавльа тек пошто ишчезне Главеница. Епархjа Београда-Берата дошта jе обухвађена у хрисовульи у названьу-Главеница-Канина-Неаниска” (стр. 146, Први основи словенске писмености.) Ако действително там в Берат почиват мощите на Горазд, мъчно може да се каже, отгде са те взети и там пренесени. Градът не е съществувал в IX, X, XI и XII столетие. Всичко гореизложено мислим, че ни заставя да откажем преминуването на Горазд в Балканския полуостров, следователно и всякаква дейност в българската държава.

Погрешно е тоже писаното, че уж в Охрид се намирал манастир на св. Наум, гдето на стената били изписани седмочислениците (стр. 88). Приблизително 6 1/2 часа на юг от Охрид се намира такъв манастир, но не и в Охрид. Не ни е ясно какво иска да каже А. Теодоров със следните думи: “Около Охрид и Преспа е пълно с останки, свързани с имената на двоица от тях (от седмочислениците), Климент и Наум” (стр. 80)? Желателно беше да се посочат тия останки, та да се знаят. След това следва кратко и непълно изложение върху Климент, т.е. върху неговата дейност и значение за нас. То обхваща почти една страница, когато би могло, чини ми се, да се каже нещо повечко, тъй като Климент заема доста видно положение между личностите в историята на славянското просвещение. Климент е бил, комуто било поверено първоначално “нравствено-религиозното просвещение” на една твърде голяма част от българския народ. Той е бил и първият епископ със славянска реч в третата част от Българската държава в Македония. “Και οΰτω δή Βουλγάρω γλώττη πρώτος επίσκοπος ό Κλήμης καθίσταται” (Vita s. Clementis)

В българския превод на “българската легенда” думите “Βουλγάρω γλώττη” са преведени от покойния Д. Матов погрешно с “български народ”. В последно време даже и критиката е наклонна да вярва на известието в легендата, че Климент е бил, който въвел вече славянската литургия в Македония. “(Κλήμης) συνιδών το τοϋ λαοϋ παχυ και περί τό νοηςαι γραφάς άτεχνώςδερμάτινον, και ιερείς δε πολλούς Βουλγάρους δυσξυνέτως έχοντας των Γραικών... ώς μή οντος Βουλγάρων γλώσση πανηγυρικού λόγου, ταϋτα τοίνυν συνεγνωκώς, μηχαναται και προς τοΰτο”. Чрез Климентовите трудове не останало нищо непонятно от онова, що трябвало да знае един българин, даже и на най-простия българин “μηδέ τον ήλιθιώτατων εν Βουλγάροις”. Затова и в краткото житие жизнеописателят нарича Климент български светилник. “” (тъй стой и в нашето новонайдено славянско кратко житие на Климент заедно със службата му, а в гръцкия текст по изданието на Шафарик: “οΰτος ό μέγας πατήρ ήμών και της Βουλγαρίας φωστήρ...” Г-н Теодоров, като говори за Климент, започва тъй: “Климент бе най-верен последовател на славянските апостоли в България, на които ревностно е помагал вече в Моравия. По името “велика Моравия,” отгдето той дойде епископ, в паметниците се е образувало за него прозвището “Велички”. Освен това, нека прибавим тука, че Климент, според житието му, още от младини познавал Методий и носел в Моравия титлата “учител”. След смъртта на Методий, Климент заедно с Горазд фигурира между духовните водители на славянската партия срещу немското духовенство (“οσα στόματι Γοράσδω και Κλήμεντι χρώμενοι, ουτοι γαρ ήσαν οί τοϋ λόγου ηγούμενοι”). Той се нарича още и многоучен мъж: “και μέντοι και Κλήμης πρεσβύτερος άνήρ λογιώτατος”. След туй нека разгледаме въпроса за неговата титла “Велички”.

Тази титла на Климент е твърде интересна, защото, ако знаем, где я е получил и в кое място се накарала Велика, то ще знаем, где именно е била концентрирана неговата дейност, а следователно узнаваме и пътя, по който е вървяло разпространението на славянската писменост в Балканския полуостров.

Първоначално се приемаше, че Климент умрял на 916 год. в сана епископ на Велица в басейна на река Струмица. Това твърдение беше установено върху основа на едно известие у Дюканж, гдето се казва, Климент бил епископ на Велика иди Тивериопол. Обаче критиката отхвърли това криво идентифициране на горните градове, но не се съгласи по-нататък при определянето същинското местоположение на Величката епископия. Така например Голубински през 1885 год. ни казва:

Какой епархiи Климент был епископом Струмицким, см. нашего краткаго очерка, стр. 62, по всей вероятности, эта епархiя открыта уже после Симеона ibid.; если же епархiи Драмицко-Велицкой, которая в виде двух особых епархiй упоминается в каталоге Лва Мудраго - у Ралли и Под. V, 483, то не имеем никаких основанiй относит ее и к числу болгарских епархiй и в этом случае нужно будет предполагат, что он был епископом патрiархата Константинополскаго, и так как в надписанiи слово он называется епископом словенским, но не болгарским, то последнее как будьто даже и вероятнее” (Святые Константин и Методiй, стр. 57).

Докато проф. Голубински предполага, че Величката епископия се намирала в днешната източна Македония, в Драмско, Новакович търси столицата на “” (според Асемановия ръкопис) на югозапад от Охрид, в южна Албания. Новакович пише: “Довольно jе, да jе из легенде jасно, да jе нова епископска столица Климентина била у истоме пределу, и да ни ньу не треба метати у краjеве jуго-западно од Охрида, у jужноj Албаниjи, где смо видели и да jе била она жупа коjа jе одређена за први расадник словенске писмености” (стр. 83, Први основи словенске кньижевности). Проф. Дринов пък, чието мнение е изложил и г. Теодоров, е наклонен да вярва, че Климент още в Моравия бил посветен в епископския сан и оттам още имал си титлата “Велички”. За подобно твърдение дало повод г-ну Дринову, че “славословiе называет его епископом “Великые Моравы”, в житiи же он назван епископом Βελίτξας (§ 20, 23). Весьма възможно, что и в этом пункте наше славословiе ближе к исторической истине, чем показанiе пространнаго житiя, показанiе, которое, по какому-то недоразуменiю, считалось, да и до сих пор многими считается, самым древним, самым правильным” (стр. 191. Новый церковно-славянскiй памятник в журнал Министерства Народнаго Просвещенiя). Но понеже в никакъв друг паметник не се среща титлата на Климент “Великые Моравы”, т.е. и с думата “Моравы”, то г. Дринов прибягнал до следното граматично обяснение: “Сложное названiе Великая или (по известному пристрастiю древне-болгарскаго языка к безчленным прилагателъным) Велика Морава впоследствiи весьма лечко могло быт сокращено через опушенiе существительнаго и, таким образом, явиться в том упрощенном виде, в каком находим его в паметниках XI, XII и следующих веков, памятниках, называюищих Климент епископом Великы, Велице, Величьскым” (стр. 195). Г-н Дринов, както се види от цитираното, се е опитвал да докаже, че известието в житието на Климент е фалшиво даже и относително титлата на Климент. Във Vita-та се казва, че Климент в царуването на Симеон се наел с църковното управление на Величката епископия. Но може ли един такъв паметник, какъвто е житието, да съдържа само неверни известия? Сам г. Дринов в предговора на българското издание го нарича доста любопитен и даже намира в него известия, които се потвърдяват и с други най-достоверни източници. Обаче г. Дринов не е обърнал внимание на факта, че имената на епископиите не се взимали всякога от столичните градове, а често получавали названието си от реките и областите, гдето са се намирали. В този случай мислим, че достатъчно ще бъде, ако припомним, че в тези времена, освен Величката епископия, т.е. “Επίσκοπος Βελίκας” съществували и Моравската епископия в днешна Сърбия Επίσκοπος Μοράβου, сетне имало тогава и Брегалничка еппскопия έπίσκοπή Βραγαληνίτξης, без да са съществували градове, които да носият същите имена, поне ние не намираме такива градове в хрисовулите от Василий II, нито в други някои паметници. Сега не ни остава нищо друго, освен да подирим в самата Кутмичивица, гдето е бил изпратен Климент като учител от самия Борис, гдето се намирали градовете Охрид, Девол и Главеница, където са му били дадени за отморка на Климент и болярски къщи, в тази именно Кутмичивица, която обхващала третата част от Борисовата държава, която е била разделена приблизително на 12 епархии, тъй като Климент имал във всяка енория по 300 ученика - а енория, по тогавашната византийска номенклатура, означавало епархия - дали в тази именно Кутмичивица⁴ не е съществувала и област или река, която да е носела названието Велика?

Върху този въпрос ние ще отговорим, че действително тогава даже и по-късно е съществувала река, която се намирала вътре в областта, гдето е действувал Климент като учител, и която е носила названието Велика. И така, по аналогия на другите две епископии: Моравска и Брегалничка, ние имаме и Величка епископия; както горните две не са имали столични градове със същото име, така и Величката не е имала столичен град Вели(ч)ка. Те носили името на реките, гдето са се намирали по р. Брегалница, Морава и Велика, а може би и самите области тогава да са носили същите названия. Река Велика имаме и днес в Македония, именно: този приток на р. Вардар, който оросява Кичевската долина. “Според Шафарик (Sebrane spisy, II, 280.) Вардар бил наречен от турски Вардариоти, които тук били поселени в XI ст. (дар-дере, дере - по турски вода) и у славяните се е наричал Велика. Името Вардар се среща у старосръбския писател Доментиант в XIII стол. (изд. Даничича, 1860 г., 106) и в един ръкопис на цар Душан, 1348 г.: на Варда св. Георги (Šhafarik Pam., 102). Местата, в които се упоменава Велика (Хроника Даниила, 44, ръкопис в Pam. 22. и в Гласника, 13, 373), съвсем не са тъй ясни, щото без всякое съмнение да се утвърждава, че това е горният Вардар: тя може да се приеме за р. Треска, на която горното течение още и сега се нарича Велика”. (Иречек, История на Българите, бълг. изд., стр. 54, заб. 7.). Град Кичево съществувал в ХІ век и се намирал под църковната власт на Охридския архиепископ: “Δί οΰ παρακελευόμεθα αυτόν μέν τον άρχιεπίσκοπον εχειν εϊς τά κάστρα τής ενορίας αύτοΰ ήγουν είς την Άχρίδα. τήν Πρέσπαν, τον Μόκρον καί την Κιτξάβιν κληρικούς ~μ (40) καί πάροικους ~λ (30)” (вж. хрисовула на Василий ІІ, Byzantinische Zeitschrift, II. В. 1893. в статията на проф. Gelzer, стр. 42). В края на XI столетие Теофилакт в едно от писмата си ни известява, че Кичевско съставяло отделна епископия, подчинена на охридския архиепископ: “Ένορία τίς έστι (Κίτταβα) τη καθ’ ήμών άρχιεπισκοπη διαφέρουσα”. Фактът, че Климент е действувал в Охрид и че там е умрял, а също и известието в житието, че той от Симеон бил назначен за епископ във Велика, заставят ни да се отнесем твърде скептически спрямо твърдението на г. Дринов. Много по-достоверно ни се вижда, ако приемем, че Величката епископия се намирала в Кичевско, по течението на р. Велика. Освен туй, тук ние трябва да обърнем внимание и на второто название на Величката епископия. Тя, според известието на Климентовото житие, се наричала още и Дрембица (Δρεμβίτζας). Туй второ име на Величката епархия ни е съобщено от гръцки автор. Ние питаме тук как може един грък да ни съобщи наименованието на славянската област, която се намира на север от Охридско и която се граничи с Кичевско, а именно Дебърца. Знае се, че звукът р често у гръцките автори прескача слогове. Гръцките звукове ι и υ на славянски дават ъ и ь. Освен всичко туй, нека забележим, че в каталога на охридските архиепископи Климент се нарича епископ Τιμεριουπόλεως ήτοι Βελίκας”, а не “Τιβεριουπόλεως”. в синаксара на Еразъм намираме град с име “Έρμεούπολις-λεως β Охридския окръг: твърде е възможно, че в оригиналния ръкопис на Дюканжовия каталог е стояло “Έρμεούπολεως ήτοι Βελίκας” Всичко дотук наведено, мислим, ни дава повече право да приемем, че Климент е бил епископ на Дебърско-Кичевската област, гдето и тогава е обитавало гъсто славянско население, както и днес, отколкото да пренебрегваме известието в житието и с помощта на комбинации да твърдим. че Климент носил тази титла още Моравия. Мнението на Голубински е твърде слабо, след като се знае, че Климент получил титлата епископ словенски за туй, че пръв със славянска реч си служил в тази област. Много по-слабо изглежда и предложението на Новакович, че уж Климент е упражнил дейността си на югозапад от Охридско... Никакъв спомен не се среща у г. Теодоровия труд за националността на Климент, макар да се твърди във всеки учебник, че тя била българска. Този въпрос остава още нерешен и ние ще имаме случай да го разгледаме другаде. След това нека споменем нещо и за характера на самата Климентова дейност. Г-н Теодоров върху туй пише “Определен от Борис за учител в областта Кутмичевица в западна Македония, за да разпространи и тъдява християнството” (стр. 88). Както се вижда от горното, Климент се причислява към личностите, които са взели участие в разпространението на християнството в България. Ала как ще докаже г. Теодоров туй си твърдение? Има ли поне един стар документ, отгдето може да ни увери в туй? Виновник на това погрешно твърдение е Миклошич. Той в съчинението си “Die Christliche Terminologie”, стр. 7, пише:

Es ist dies jener Clemens, der nach dem Tode von Methodius im Jahre 885 nach Bulgarien floh und daselbst nach einer dreißigjährigen der Verbreitung des Christenthumst unter der Bulgaren geweihten Tätigkeit 916 als Bischof von Velica starb.

Същото повтори и проф. Иречек в “Историята на българите”, стр. 540 по бълг. изд.: “Климент бил изпратен от Борис в западна Македония (Кутмичевица), за да разпространи християнството из Охрид, Девол и Главеница и в тази полуезическа земя”. Едничкият източник, отгдето узнаваме за дейността на Климент, е житието му. Обаче в него нигде не се говори, че Климент бил занят и с разпространенито на християнството в някаква страна в Македония; напротив, там се казва, че той бил изпратен като учител за духовенството, което не разбирало гръцката писменост (καί ίερεΐς δέ πολλούς Βουλγάρους δυσξυνέτως έχοντας των Γραικών). Във Величката пък епископия Климент бил назначен от Симеон за епископ за туй, че народът в тази област бил съвършено неутвърден в св. писание, ако и да бил покръстен (εύρων γάρ τόν τής ένορίας ταύτης λαόν παντάπασιν θείου λόγου και γραφών άμείληκτον, και μηδέν πεπαιδευμένον των έκκλησίαν κοσμούντων). Християнството било рано още въведено в Охридската област, защото в 879 г. на събора присъствувал и подписал протоколите на синода и охридският епископ Гаврил (вж. Τόμος Χαράς; стр. 34, у патриарх Доситей). Така щото ние не можем да се съгласим и да приемем, че Климент разпространявал християнството, но само че той със славянската си реч укрепявал и поучавал новопокръстения народ в християнството. Тоже и старата ни българска църква отдавала на Климент подобающата се почит не за туй, че уж той някакво християнство е разпространил в България, но за това, че е работил върху славянската ни писменост: “”; тъй стои в синодика (вж. журнал Мин. Нар. Просвещ., 1885, април). Всичко по-нататък, каквото изложил г. Теодоров за Климент е заето накратко от статията на проф. Петухов: (Болгарскiе литературные деятели древнейшей эпохи), поместена в Журн. Мин. Нар. Просвещ., 1893, март.

Относително пък авторството на “Българската легенда”, г. Теодоров не е съгласен да го припише на Теофилакт, “ако и да принадлежи, може би на друг автор, българин, и с високо духовно звание” (стр. 89). Според нашата славянска служба на Климент, Теофилакт писал и църковни песни за Климент. Едно силно доказателство, че действително Теофилакт интересувала личността на Климент. Болшинството от учените, след изследванията на проф. Воронов, е наклонно да вярва, че действително “българската легенда” е работа на Охрид. архиепископ Теофилакт. Значи нашата новонайдена служба, ако не прямо, то поне косвено има да услужи и при разрешаването въпроса за авторството на така наречената “българска легенда”. Г-н Теодоров, преди да ни разправи нещо за втората твърде симпатична личност в старата ни литература - за презвитер Константин - спира се върху виновника за разцъфването на тая ни писменост, именно казва ни, че Симеон “дори лично се завзе да снабди книжнината и с цялото съкровище на византийската образованост” (стр. 89). Това твърдение на г. Теодоров ни прави впечатление донегде на патриотическо излияние, което няма нищо общо със самата сурова действителност. Питаме г. Теодоров заповядвал ли е Симеон да се преведе някакъв културно-исторически паметник от византийската литература, или не? Притежава ли нашата стара писменост съчинението поне на Прокопий или Теофан? Ние имаме действително на славянски, ако и след Симеон, съчиненията на Георгий Амартол и на Малала, но те са монашески произведения, които напълно отговарят на вкуса на тогавашните наши с чисто религиозно направление писатели. Ще рече, че и Симеоновото време се е движело изключително в отвлеченото религиозно-нравствено направление, без даже малко да се отклони от тази си посока. Значи, нашите най-стари писатели били повлияни само от религиозния дух на Византия, вследствие на което и не са могли, нито са се опитали да ни снабдят с “цялото съкровище на византийската образованост”. Въпрос е даже дали историографията или поне аналистиката са били застъпени в Симеоновия двор, макар г. Теодоров и да иска да вярва на туй. За Константин презвитер, който по-сетне стана епископ, г. Теодоров още предполага, че е бил Преславски. Такова предположение първо изказа Шафарик (в Разцвет на слав. писмен. в България). Но Иречек решително отхвърли туй предположение. Като говори (на стр. 542) за Константин, той казва “неизвестно в кой град” бил заемал епископския сан. Въпреки всичко туй, Петухов в статията си “Болгарскiе литературные деятели древнейшей эпохи” (стр. 317) пише:

Кроме того, по последней записи, указывающей на пребиванiе в 907 году Константина на усте реки Тычи, которая находилась невдалеке от города Переслава, древней столицы Болгарiи, полагают, что он был епископом переславским.

Туй последното е приел и г. Теодоров. Ще цитираме само една част от тази записка, за да се види нагледно, дали може да се извлече такова заключение, каквото ни предлага г. проф. Петухов:

От тази записка ние узнаваме, че книгата била преведена от епископ Константин и че била преписана от черноризеца Тудор Доксов в новопостроената църква при устието на река Тича. В тази записка никак не се казва, че епископ Константин е пребивавал в тази църква, както предполага Петухов; следователно, на основание горната бележка, не може да се допусне, че Константин е бил “вероятно Преславски епископ”. Интересно е тоже и известието в учителното Евангелие, от което узнаваме, че две години преди превеждането на 4 Атанасиеви слова, Константин се е намирал под влиянието на Наум, който е работил с Климент около Охридско в югозападната част от Българската държава. Всичко туй ясно се види от следните думи на самаго Константин: “”. Константин срещаме като писател в българската земя след деветгодишно пребивание на Климент в България. По-преди се мислеше, че и Йоан Екзарх принадлежи към българските писатели, които са работили през живота на княз Борис, защото в самите негови думи “”?) изказани в пролога, фразата “” мислеха, че се отнася към Борис. Това същото предположение намираме и в книгата на г. Теодоров.

Предполага се, че тоя влиятелен черноризец може да е сам княз Борис = dux?); тогава трябва да има някакво отношение към него и преписвачът на Константиновия превод на Атанасиевите слова черноризец Тодор Доксов” (стр. 91).

Сега обаче за положително се знае, че под името трябва да се разбира не самият княз Борис, а неговият брат, който се наричал “Dox”. Този факт се установи благодарение на една приписка, която се среща в Чивидалското Евангелие на латински⁵. Тук на ІІІ лист се чете следното: “Hic sunt nomina de Bulgaria: in primis rex illorum Michael et frater eius Dox, et alius frater eius Gabriel et uxor eius Maria”...

Върху същия въпрос говори и Dr. Vondrak в съчинението си:

O mluvê Iana Exarcha Bulharského (стр. 1). “Našlo se latinské evangelium z VI. Nebz V stol; vněmž na okrajich připsána jsou jména osob, které navštivily jisty klašter (připisky tyto pocházeji většnou z IX az X stol)”...

Освен туй, ние видяхме, че някой си черноризец Тудор Доксов (по заповед на цар Симеон преписал в новопостроената църква при устието на р. Тича преведените от Константин епископа слова на Атанасий Александрийски. Някои твърдят и то само въз основа на предположения, че тоя Тудор Доксов е бил роднина на Симеон. Г-н Ягич обаче е наклонен да вярва, че Тудор е бил калугер на “”, който подканял и Йоана Екзарх да поучава народа. В туй време било е обичай, щото калугерите от знатните фамилии да държат при себе други калугери, които и носили тяхното име. Така щото едва ли трябва тук да се счита Тудор като член на фамилията Доксов, но като две различни собствени названия.

И тъй, според досегашните ни известия, презвитер Константин, по-сетне епископ, се явява като списател в България 8-9 години след плодотворната дейност на Климент, като учител на областта Кутмичевица. А както и по-горе се отбеляза, Константин се намирал под влиянието на Наум, Климентов сътрудник. Ние не притежаваме и до днес още никакъв белег, който да свидетелствува за съществуването на славянска писменост на юг от Дунава допреди преминуването на Климент в българската държава. Йоан Екзарх списателствувал по-късно, чак във втората половина от Симеоновото време, тъй като “почтения мъж черноризец Дукс”, както видяхме, не може да се отъждестви със самия княз Борис. В такъв случай особена цена придобиват за първоначалното българско просветително дело известията в “Българската легенда”. Там се описва подробно тържественият прием на моравските бежанци в двора на Борис и радостта, която почувствувал последният при свиждането му с тези български просветители. На всичко туй до скоро се гледаше повече като на басня, защото критиката приемаше, че славянската писменост бе въведена в България от самите славянски първоучители.

Nevalia zaboraviti da je Kliment upravo i rodom bio iz Bugarske; sada se dakle vraćaše u domovinu, iz koje bješe negda otišao po svoj prilici zajedno sa Cirilom i Metodom, da im pomogne vršiti veliku zadaću. Ovdje vladaše još uviek onaj isti knez Boris, koji je prije dvadeset i tri godine prijazno na svomu dvoru dočekao slov. apostole, kada su polazili u Moravsku (стр. 40-41, Jagić, Historija književnosti naroda hrvatskoga i srbskoga, Zagreb. 1867.

Сега обаче, след като се отхвърля всякакво присъствие на първоучителите в двора на Борис, то и радостта на последния при посрещането на Климент със спътниците му се явява не само като възможна, но и най-естествена. Едно само ни остава не дотам ясно - именно колко време се бавил Климент в Преслав? Дали той още там не е открил славянска школа, и защо бил отстранен от двора и изпратен да учителствува на югозапад в Кутмичевица? Шафарик предполагаше (В Rozkvět slovanské literatury v Bulharsku), че Климент се бавил не повече от 2-3 години в Преслав; а Новакович твърди, че Климент бил скоро отстранен от двора за туй, че на славянската писменост не се гледало с добро око от българските боляри, които още не били асимилирани с преобладаващия славянски елемент. Без всякакво съмнение, тази мисъл на Стоян Новакович не може да се приеме, защото фактите, които по-горе се наведоха, ни говорят тъкмо противното. Братът на Борис и сам Симеон подканят и насърчават духовенството да пише на славянски. Що се отнася по-нататък до литературната дейност на Йоан Екзарха, то трябва да прибавим тук, че въобще студиите върху неговите творения са твърде незначителни. И до днес даже върху третата част от онова, което нему се приписва, са неизвестни източниците, от които той черпил, та поради туй остава си несравнена и тази негова работа. Тоже още не може да се каже със сигурност дали не трябва да се припишат нему и онези слова, които вече проф. Голубински ги смята като негов труд (вж. Голубински, Йсторiя русской церкви I, стр. 728.). А г. Теодоров не приел да ги причисли към словата на Йоан Екзарх. Освен това, на стр. 92 прибавя, че “в четвъртото слово Йоан кори и срами останалите още в страната (България) кощуни и мръсни манихейци и всички поганци славене и други езици зловерни”. Между туй в четвъртото слово на шестоднева четем: “”. (Чтенiя в Императорском Обществе Исторiи Древностей Россiйских, 1879, юль-септябр, стр. 151). Както вижда читателят, в горенаведения цитат не се среща думата словhни, която намираме у г. Теодоров. Види се, той се ползувал от някакъв по-късен списък, тъй като в най-доброто издание на Бодянски по най-стария списък липсва думата славяни. Така щото едва ли трябва да се приеме, че тук Йоан Екзарх порицава езичниците славяни в Балканския полуостров.

След туй следва съвсем накратко изложение върху книжовната дейност на “Григория Пресвитер” съвременник на Симеон. Г-н Теодоров тук ни говори нещо неясно и неопределено за палея-та. Ако и да се различава въобще в славянската литература историческа палея и толковая, читателят няма да намери това разделение в книгата на г. Теодоров. Историческата палея е една твърде ограничена работа сравнително с толковата. При туй, предполага се, че автор на “мелисата” трябва да се счита пак Григорий. Установи ли се, че действително и “пчелата” е работа на Григорий, тогава той може смело да се нарече най-плодовитият писател в кръга на старата ни писменост. Нататък (на стр. 96), като характеризува епохата на цар Петър, г. Теодоров пише: “Братята му и Симеоновските боляри въстанаха против неговата византийска управа; западна България с Македония се отцепи от него под властта на друг енергичен цар Шишман и с друг патриарх”.

Според горенаведения цитат, г. Теодоров приема, че в западното царство на Шишман съществувал и друг патриарх. Туй, разбира се, не е вярно, защото в хрисовула на Василия II стои друго нещо, това го опровергава и сам г. Теодоров, тъй като на другата (97) страница ни казва:

Две години след смъртта на Петър, източна България бе покорена от императора Цимисхий (971 г.); патриаршият български престол се пренесе в западна България, първом в Средец, по-напокон в Охрид.

Освен туй, в гореприведените редове се съдържа и теорията на г. Дринов за образуването на западното българско царство. Докато се мислеше, че западното царство изпъкна вследствие някакво въстание след покоряването на България от Цимисхий, г. Дринов в съчинението си “Южные славяне и Византiя в X веке”, Москва, 1876, се опита да докаже, че западнобългарското царство се е отцепило от източното още през 963 г., а по-нататък твърди, че император Цимисхий е покорил само източната част от българското царство. Този възглед на г. Дринов доскоро преобладаваше между учените. Това същото ни е изложил и г. Теодоров. Днес обаче тази теория не се приема. Изследвачите не могат по никакъв начин да се примирят с мълчанието на западния съвременен писател Лйутпранд, който през 968-9 год. посетил Цариград, като пратеник на императора Отон I. Туй именно премълчавате на Лйутпранд за съществуването на западното българско царство, заставя учените напоследък да мислят, че западното царство на Шишман не е могло да се образува по-рано от 958-969 год. Тъй поне сега за сега мисли и приема проф. Иречек. Преди да завършим бележките си върху стария период от писмеността ни, нека прибавим още и туй, че в книгата на г. Теодоров има и някои неточности за “книгы Александр” (стр. 100), а именно: “между източните народи отдавна обикаляли всякакви приказки за Александра Велики... Тия народни приказки проникнали в гръцката и в латинската литература, па от там и в другите европейски във форма на цяла повест или роман - Александреида. Първият гръцки приказ лъжовно се приписва на някого си философа Калистен, който умря преди Александър (328); по текста на тоя Псевдо-Калистен е направен и българският превод”... По три списъка е издадена на гръцки Александреидата от Мюлер. Всеки един списък се различава от другия; вторият списък, например, съдържа много повече фантастични разкази от първия, а в третия пък изобилствуват повече измислици, отколкото във втория. Сръбската редакция на Александрията от ХІV стол. е почти сходна с третия гръцки списък. Славянските текстове, за които говори Истрин, ще са се появили вероятно в България и могат да се сравнят не вече с третия гръцки текст, а с втория, който, както казахме, не е препълнен с фантастични разкази, като сръбския текст. Нам не ни позволява времето да продължим бележките си върху книгата г. Теодоров, а сме принудени тук да ги прекратим. При първа възможност се обещаваме да разгледаме научната стойност и на писмената литература от средния период.

Виена, 13 декември 1897 год.

Г. Баласчев

БЕЛЕЖКИ

1. Голубински, след като доказа, че Кирил и Методи никак не са взели участие при покръстването на българите, и като не смята житието на Климент като паметник, достоен за доверие, остави въпроса за по-нататъшното просвещение на българите открит. “После крещенiя народа необходимо было озаботиться об его просвещенiи, т.е. о переводе с греческаго языка на славянскiй христiанских вероучительных и просто учительных книг.

Что было сделано в этом отношенiи при самом крестителя болгар - Борис, остается неизвестным. Но со втораго его сына преемника Симеона самым усердным образом приступлено было к выполненiю сейчас помянутой задачи” (стр. 165-166). [обратно]

[обратно]

3. Οσοι δε διδασκάλων έπεΐχον τάςιν, οίος δη Γοράσδος εκείνος... ον έκ Μοράβου γενομενον, καΐ άμφω γλώττα την τε σθλοβενικήν οντα καΐ την γραικικήν ίκανώτατον...(Vita s. Clementis, cap. XII). [обратно]

4. Разграничението на Кутмичевица определя неточно Шафарик (в разцвет на старославянската писменост). Почти буквално същото повторил и пок. Рачки (Dr. Fr. Rački. Viek i djelovanje Cyrilla i Methoda, II, стр. 379). Но никой досега не е обърнал внимание на думите в житието, че Климент имал 3500 ученика и че във всяка енория имал по 300, следователно Кутмичевица се състояла приблизително от 12 епархии. [обратно]

5. Чивидале се намира във Венецианския окръг. Евангелието е било писано още в VІ или V век. Благочестиви пътници, които минавали през тази страна и посещавали тамошния Чивидалски манастир, записвали си имената за спомен. [обратно]

© Георги Баласчев
=============================
© Електронно издателство LiterNet, 16.12.2005
Историография и критика. Съст. Албена Вачева. Варна: LiterNet, 2005

Други публикации:
Сборник за народни умотворения, наука и книжнина, 1898, кн. 15, с. 3-19.