Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Октомври  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
:. Bücher Amazon
:. Amazon Livres
Магазини и продукти
:. Fantasy & Science Fiction
:. Littérature sentimentale
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Образование по БЕЛ
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

из "Енциклопедия на руската душа"

ОБИЧАМ ТИ

Виктор Ерофеев

web

значка

Бодигардовете гледаха телевизора с едно око. Пиех с хора, на които криминалната обстановка в града им беше ясна. Въпреки интелигентния си екстериор мога да надпия и най-яките типове и три-четири бутилки водка на вечер не ми оказват кой знае какво въздействие, само сутрин малко ме сърби коремът. Отвън. Тази моя особеност неведнъж ме е спасявала, но понякога довежда и до непредсказуеми последици, както стана и този път.

Властимащият сияе с неземна светлина. По лицето му се преливат вълни на безкраен екстаз. В залата направо не можеше да се гледа от началници. Пияни шефове на силовите структури, вицепремиери, водачи и преследвачи на демокрацията, държавници, главни идиоти, реваншисти и прочие кремълска измет. И всички приказваха.

- Мойта значка е по-хубава от твойта! - чуваха се гласове.

Всеки си мечтаеше за значка.

- Твойта значка изобщо не е никаква значка.

- На месец по четири значки получавах.

- Ха, че кога е било това?

- Мойта пък е платинена - каза някой.

Всички млъкнаха. А аз попитах:

- Бе вие какви значки имате предвид?

Щяха да се пукнат от смях.

- Ти кво бе, нямаш ли си значка?

- Нямам си - казах ядосано.

Призори на всички им се дощя заедно да полетят в космоса. “На добър път, милички” - помислих си. Предложиха ми и на мен да литна с тях, като хроникьор, имаше и други, не по-малко достойни предложения. Свърши се с това, че с един от тях - май беше най-умният и от литература като че ли разбираше - се заприказвахме за тайната страна на родния ни живот.

- Чел съм те и не те харесвам - почна той с нормална предутринна откровеност и с изкривена на бялата правителствена риза вратовръзка. - Обаче ще ти кажа едно: тая страна е омагьосана.

Изхъмках разбиращо.

- Бермудският триъгълник ряпа да яде. Тука е по-жестоко. Никакви реформи няма да има - увери ме този водещ реформатор.

Мълчаливо му повярвах.

- Имаше предложение да се намери обединяваща идея. Намерихме само разединяващи. - Той се озърна. - Оня пречи.

- Ами намерете си по-добър - казах аз.

- Нямам предвид това - намръщи се реформаторът и дори се обърна да си тръгне неразбран, обаче вместо това възкликна:

- Пал Палич!

Домъкна се някакъв пиян - Пал Палич. Наглед от силовите структури. Ченето му увиснало от горчиви мисли. Цивилка.

- Кажи му за оня. Не вярва.

Силовата структура погледна началника уплашено.

- Казвай де, щом сме почнали - твърдо заяви реформаторът.

- Ние го наричаме подвижна черна дупка. - Раменете на структурата потрепериха. - Или яма. А бе дух, сянка, и това си е.

- Според закона за изчезване на енергията - поясни реформаторът.

Обичам приказките за всякакви нечисти сили, само не и от страна на пияни властници.

- Метафори - казах.

- Срещни се с него - предложи реформаторът.

- С кого?

- С оня. Пал Палич ще го уреди.

- Голям куриоз. - Пал Палич смукна през зъби: ред жълти, ред златни. - Направо НЛО.

- Ама аз не работя за правителството - предупредих примирително.

- Като лична услуга - натърти реформаторът.

призракът на руската свиня

Седиш си на балкона, пиеш чай и си приказваш с приятели, спокойно ти е и ти е хубаво, нищо не вещае беда, и изведнъж като ти причернее пред очите, като притъмнее природата, като се надигнат вихри враждебни, като се чуе тропот и за секунда всичко е пометено, за миг всичко е в кръв. На ти чай, на ти мечти, на ти приятели. За чай се редят на километрични опашки, балконът е паднал, приятелите ти са се насрали от житейски ужас.

И насред цялото това великолепие си мислиш:

- Благодаря Ти, че ме научи, Господи, благодаря Ти за изпитанията.

 

враг на народа

Сутринта се събудих, все едно ме сритаха, с ясното чувство, че съм враг на народа. Лампата подозрително се люшкаше под тавана. Препил съм все пак, помислих си. От вълнение при срещата си с властта. Понеже всички се правим, че властта не ни вълнува. Разтревожен скочих от кревата към огледалния скрин и се заплясках по сънените бузи. От огледалото мрачно ме гледаше немитата мутра на враг на народа.

“Край - казах си. - Или те прецакаха, или ти ще прецакваш!”

Ако ще си говорим честно, и преди не бях народен приятел и не се просълзявах от това, че принадлежа. Познати ми са миговете на недоверчиво душене из народа, дори пристъпите на гадене. Но се справях с тях и продължавах да живея като всички, с тъпата надежда, че нещо все ще стане.

Сега всичко беше различно. Легнах пак, заспах унило, спах дълго, без сънища, по обяд пак се събудих - а бе враг на народа. Но не в онзи стария смисъл, че съм контра. Или че са ме набедили. Никога не съм вярвал в невинността на жертвите: човек винаги е недоволен от нещо и това рано или късно си проличава. Не, усетих с цялото си същество, че не съм обявен, а сам съм се обявил за враг на народа; не можете да си представите такова нещо.

Що за състояние е това ли? Не мога да го опиша подробно. Току-що ме беше обзело и ме беше изпълнило целия. Не може да се определи като яростна омраза, когато ти се ще да крещиш и да рушиш всичко наред. Бяс - това е прекалено употребимо. Гняв - това си е направо love story. При мен беше като след буря. Пердетата потрепваха от полъха на есенния вятър. И в настъпилата прохлада на усещанията растеше презрение. Студено, неогнено чувство.

Реших да го заглуша със спорт и равнодушие. Качих се на колата и отидох да потичам редовните си четирийсет минути на Воробьови гори. Поех по маршрута и си мислех: смири се. Смири се, виж червените плодове на офиката. Реката, шлепа, трибуните, камбанарията - смири се. Позастарели офицери ме лъхнаха на пот - държаха поредния зачот по издръжливост: запуши си носа и се смири. На финиша им някакъв щабен плъх ме посрещна с крясък:

- Пак си последен!

- По-лошо от последен - казах на полковника и излязох от трасето.

Аз съм враг на народа. Не е приятно чувство, няма за какво да се гордее човек с това. В състава на презрението се включва не високомерието, а по-скоро безнадеждността. Поразмислих и стигнах до извода, че дори нямам информационен повод. И вчера, и завчера руснаците не бяха направили нищо скандално. Не бяха изкарали (макар да им се беше искало) “Аврора” насред реката, не бяха (макар че биха могли) изклали младенците. Живееха си както си бяха живели, пиеха си бирата, но аз вече не можех да се примиря с това.

Това не значи, че вече не обичах конкретни хора: сдържания чичо Серьожа от Питер, когото не бях виждал отдавна и едва ли щях да позная; Зоя Ефимовна, която цял живот беше харесвала стиховете на Маяковски; братовчедките Белка и Стрелка, които живееха в различни градове и си бяха родили деца, които не познавах; огромната стигнала до просия счетоводителка леля Слава, която от време на време с прегракнал от цигарите глас ме молеше по телефона, като умре, да я погреба, понеже нямала пари. Толстой все така си беше авторът на “Война и мир”. Във всеки случай засега стожерите на Русия си бяха по местата.

Метаморфоза бе претърпяло само едно-едничко местоимение, най-обикновена думичка, обаче “ние” е Николай Втори на руската лексика. Глупаво е да мислим, че нашето “ние” е сбор от значещи “аз”. Руското “аз” като елемент е нежизнеспособно и вирее изключително в семейната молекула. Тоест не “аз” формира идеята за “ние”, а “ние” е манифестно и речетворно. “Ние” плоди копеленцатата “аз” като гниди. Всички сили на руския правопис са на страната на “ние” и колкото и литературни терзания да се влагат в развитието на “аз”, те няма да свършат работа поради недостига на граматични резерви. За да се види разликата в потенциалите, можем да дадем пример с подсъзнателното “ниекане” на Платонов и съпротивленческото “азкане” на Набоков. Срещу “ние” може да се джафка, както джафка Замятин, на “ние” можем да се присмиваме и да хихикаме като Олеша, но “ние” си има самодържавно качество, известно под названието “народ”.

“Народ” е едно от най-точните понятия в руския език. То включва двоен пренос на отговорността: от “аз” на “ние” и от “ние” на род: “ние - те”, външно-вътрешен фактор, който определя вечното търсене не на самопознанието, а на самооправданието. Думата “народ” е бетонирала народа от векове и за векове.

Въпреки разликите между съсловията, поколенията, половете и областите руснаците са съюз на потомци, бити с камшик и пръчки. Руснаците са чеда на мъченията. Там, където особеностите на индивидуалния живот процъфтяват за сметка на обществения, народът е метафора или изобщо не съществува като дума. В тази страна тази дума изразява същината на неправото дело.

Отначало бях притеснен и обилно изпитвах чувство за вина. Пред същия този народ. Но, объркали самоуправлението със самоуправството, руснаците се бяха омешали в някакво кълбо, което се търкаля, без да може да спре, по наклонената плоскост и бълва проклятия, лозунги, химни, частушки, охкания и ахкания и подобен национален патос. Като се събудих, осъзнах, че народът е в един кюп и че сам е влязъл в него. Нещастници, интелигенти, фаталистични призиви - всичко накуп.

Изключих телевизора. Вече не викам за никого.

 

моралната помощ на хитлер

Щом в Париж има площад “Сталинград”, това не е току-така. В крайна сметка Хитлер е помогнал на Русия. Може и да не й е създал такъв железобетонен статус на морална неприкосновеност като на евреите, но въпреки това й го е създал. През 30-те години той примамва на страната на съветска Русия цялата прогресивна западна интелигенция, чиито членове стават съветски мисловни шпиони, в началото на 40-те - целия западен свят.

Без неприкосновеността си Русия не предизвиква никакво уважение. И обикновено развращава онези, които се приближават до нея. Оставя неизличим отпечатък върху всички, които са я посетили.

Всеки народ си заслужавал своето ли? Стига де! Дори Галактиката обича blow up. Писна ми от назидания.

Имаше от какво да съм объркан.

Стемежът да намеря естетически еквивалент на презрението в крайна сметка ми докара умствена треска. И тя взе, че роди нещо странно, нещо, което изтласка всичко, и се появи водачът, който ме изведе от моя руски свят в своя, като промени всичко, без нищо да разруши. Искам още сега да направя едно уточнение: движението из руския свят не стана нито етнографично, нито паталогоанатомично. Нямаше нищо общо нито с туристическите маршрути, нито със забранените зони. То беше във вътрешната равнина и рядко се изразяваше с думи.

Поех в себе си Русия като художествено произведение.

 

геният на мястото

След седмица една сутрин звънна Пал Палич. Бях сънен и не можах да включа веднага. Беше дошъл вкъщи, похвали апартамента ми с две-три думи, събу се, без да си развързва обувките, и бързо влезе в кабинета ми. Правеше се на човек със сто хиляди неотложни задачи. С него се появи и някакъв съветник със строг костюм, я педал, я просто елегантен младеж - не можеше да се определи.

- Просто не знам с какво да ви помогна - загрижено почна Пал Палич. - Със сто омоновци? С двеста? - Замисли се за миг. - С танк? Искате ли танк?

- Какво искате? - попитах сухо, като си се представих в танк.

- Страната - каза съветникът и се изкашля в шепа - се ръководи не от президента, не от правителството и не от ЦРУ, както твърдят пенсионерите, ами от това, така да се каже, вездесъщо тяло. Не ви разправям приказки - бързо добави той, като видя недоумението ми.

- Е - казах колкото можех по-небрежно. - Тя Русия си е приказка.

- Възможно е. - Съветникът направи пауза. - Понякога той живее на Ваганковското гробище, където е погребана баба ви.

- Що вие не се разкарате на гробището - казах, за да им дам да разберат, че разговорът е дотук.

Пал Палич бързо измъкна от голямата си кафеникава чанта един плик и ми го подаде. Погледнах какво има вътре.

- И после ще ми разправяте, че държавата нямала пари.

Пал Палич сведе очи като генерал и се втренчи в едно уставно нарушение.

- Пропуск! - И засрамено прибра лявото си кутре в зеления си чорап. - Жената ги кърпи. Хоби, нали разбирате.

Съветникът задекламира:

- Полски, петдесет процента вълна, от люблинската фабрика. Не ги купувайте повече. Боклук.

- Ясно - каза генералът. - На въпроса.

- Ако установите контакт - обърна се съветникът към мен, - постарайте се да го убедите... - външната врата се затръшна с трясък - да ни остави на мира - измърмори той.

- Духа - казах. - Става течение.

- В Русия духането може да доведе до всичко, дори до гражданска война - озвучи опасенията си съветникът.

- Защо аз? - попитах генерала.

- Ами понеже пишете за зората на новото откровение и така нататък. - Той се изчерви.

- Има интерференция - добави съветникът.

- Е, ние тръгваме. - Пал Палич стана от дивана. - Саша - кимване към съветника - ще е на ваше разположение.

- Момент - казах. - Вие случайно да не сте идиоти?

 

деветдесетте: жестоки години

Впрочем излезе, че Саша изобщо не е идиот. Беше от онези, които бяха изпробвали стотици форми на живот през деветдесетте - тези жестоки руски години. Беше чул свистенето и беше усетил скоростта на руското време, когато един час беше една година, както нито дотогава, нито очевидно по-късно. Беше от онези, които бяха разбрали смисъла на енергията и бяха прекроили пасивната си менталност.

Малцина живееха през деветдесетте години - почти всички плачеха. По най-различни поводи. Плачеха от радост, че са получили свобода. Плачеха окрадените. Плачеха стреляните. Почти всички се озъртаха уплашено и се държаха за джоба, не се включваха в играта и гледаха отстрани. Пълната с пари Москва изглеждаше на тези “почти всички” най-бедния, най-изпадналия град на света.

Парите се търкаляха по улиците и площадите, вятърът ги навяваше във входовете, въртеше ги по стълбищата. Можеха да се ринат с лопата, само че нямаше чистачи, имаше някакви новаци любители и те отначало ги ринеха неумело, непрофесионално - трудна работа, толкова трудна, че вечер не им оставаше време да си преброят печалбата, толкова им се спеше. Парите се слагаха в кофи, в легени, в тенджери, бяха милиони и милиони, сменяха се за зелено и за седмица можеше да се направи милион в зелено.

Чейнджовете станаха по-могъщи от Гьотевия “Фауст”. И работеха без почивни дни.

Но за “почти всички” парите бяха невидими, те не ги ринеха, а ги губеха. “Почти всички” много добре знаеха, че по-рано са яли домати и че веднъж дори са си купили в покойния “Руслан” белгийски костюм, каре, а сега нямат пари и за картофи. “Почти всички” нетърпеливо чакаха телевизията да им каже какво да правят. И не се сещаха, че никъде по света никой не обяснява на никого нищо, когато улиците и площадите са заринати с пари. След което “почти всички” почнаха да плюят по телевизорите и така ги оплюха, че трябваше да излязат от къщите си и да станат скитници. “Почти всички” унило обикаляха да търсят правдата. И изведнъж магазините се напълниха. И точно това беше най-обидното. И на “почти всички” им се прииска да видят празните рафтове, с които бяха свикнали, да се върнат в милия свят на опашките.

Саша беше почнал с чорапи в един подлез. След чорапите и защитата на правата в живата верига около Белия дом беше продавал цигари, антикварни вещи, западни коли, беше имал складове и магазини, незаконно оръжие, беше създавал банки, беше искал да купи “Аерофлот”, но вместо това беше построил тухларница и фабрика за пухени шалове. Беше фалирал, беше банкрутирал, беше се самоубивал в банята си, беше оцелял, беше се върнал към “тука има - тука нема”, беше влязъл в бингобизнеса, беше ходил с червено сако, беше издавал списание за мъже, беше се разорил, беше задлъжнял на всички. Чеченците го бяха закопавали жив в подмосковските гори. По-точно, предложили му сам да се закопае.

Философия на 90-те стана компютърната игра. Виртуалността се кълбеше във въздуха като мъгла. Всеки имаше по няколко живота, дрехите се сменяха не според сезона, а когато ти скимне, птиците идваха и си отиваха, мечовете дрънчаха, от гърдите се изтръгваше яростен хрип. По Саша стреляли, той също стрелял, после нефт, той си прехвърлил парите на Запад. Недвижимо имущество в Лондон. После бръмбари в главата. Захваща се с руската философия, загърбва православието, потапя се в Алтай, става отшелник, гмурва се в будизма, сменя будизма с индуизма, танцува, постига астрала. Сменя индуизма с юдейството (без да е евреин), известно време е атеист, после живее в бедност, става вегетарианец. Решава да се покае, сменя джипа с очукано жигули, стяга си хората, заклева се да не докосва жена три години.

Това беше десетилетието на руското тяло. Изчезването на материализма доведе до това да открием материалността. Момичетата станаха момчета и обратно. Желанията станаха хлъзгави от унисексуалност. Саша случайно открива във и за себе си мюсюлманството, прави си пет сауни и харем, кривва към вуду, вдига се на Карибите, оттам в Нигерия, по чудо оцелява в Лагос, връща се, покайва се в Даниловския манастир, става съветник. Работеше, без да е изложен на опасност, и дори се осмеляваше да се въхищава пред мен от подвизите на съветските десари, обичаше Америка, мразеше Америка, изпитваше носталгия по миналото, не искаше миналото да се върне. Наскоро беше станал на трийсет. Продължаваше да експериментира с правилния начин на живот, със секса, с киното, с компютрите и с рекламата. Призна, че ситуацията е шибана.

- Да се еба, ако не го намерим - каза ми.

 

мишена

Аз съм мишена. Жива, топла, снишил съм се и бягам през полето. По мен стрелят всички, които си щат...

...В съвременните условия Русия изглежда нещастна, много по-долу от околния свят, където активното начало е органично изявено. Русия обаче е създадена за молитви, скръб и нещастия. Русия е страна, която произвежда човешко нещастие. Налице са всички исторически условия тази страна да е нещастна до безкрай. Руските власти се справят умело със задачите си, независимо каква е ориентацията им. Русия е идеална за експерименти с утопични конструкции, които са по принцип неосъществими и в които се дават много жертви. Странно е да се очаква повече дори от такава огромна страна.

И като за всяка страна, за Русия трябва да се съди по вътрешните й ресурси и по крайния резултат. Та ако ще, от гледна точка на Запада, този резултат да е негативен. И от гледна точка на Изтока - странен. Русия обаче има положителната неспособност за така наречения нормален живот. Всеки цар си има свой Распутин. Русия демонстрира крайностите на човешката природа, разруши представата за златната среда. Показа безплодността на човешката свобода. Не можем да не я уважаваме за верността й към самата себе си.

Основен стил на писателите, писали и пишещи за Русия, е умилната сълзливост. Грешката и на западниците, и на славянофилите е, че желаят Русия да е щастлива. Славните радетели от времето на Чаадаев изобщо не са прави да се тревожат от дън душа за отчаяното положение на родната си държава. Страхът от страха, боязънта да се насладиш на бездната е характерна за по-голямата част от руската интелигенция. Вечната и безпомощна идея Русия да бъде измъкната насила от блатото минава от книга в книга и в крайна сметка става досадна.

Какво искат всички те? Искат щастлива Русия с погачи, краваи и есетра. Не щат копърка в доматен сос. Или поне копърката не е техният идеал.

Без съмнение Русия е опасна страна. Тук обаче трябва да се съгласим с Ницше, който ни призовава “да живеем опасно”. Според мен у късния Гогол има проблясък на определящото национално съзнание, смес от камшик и сладникаво лицемерие, но дори и той не е намерил сили да доведе мисълта си докрай. Предателите и някои чужденци искрено са се опитвали да представят Русия като страна на злото и нещастието, но са го правели само с политически или туристически интерес и затова не са достатъчно последователни. Ние всеки път се плашим от новите доказателства, че тук всеки е мишена. Но идва време, когато страната на търчащите мишени се оказва неконкурентоспособна и общото дело, основано на страха и жертвеността, накрая не издържа компютърните претоварвания.

Ако продължим в този дух, можем да кажем, че “легообразната” Русия най-вероятно ще изчезне от лицето на Земята. Като древната Елада, където гръцките богове се превръщат в назидателни играчки. С Гърция ни свързва симетрия на не съвсем свят дух. Гърция е изпепелена от религиозния формализъм, Русия се изпепелява от формална религиозност.

В икономията на човешкия дух загубата на Русия няма да може да се компенсира, да, точно така.

 

матрьошка

Ако ще вярваме на матрьошката, животът е премятане в утроба. Като център на руския живот се определя ембрионът. Всичко останало е обвивка, прана, покривало. Колкото и красиви да са големите матрьошки, те са повърхностни, самодоволни. Олицетворение на статичното тщеславие на живота.

Хванеш ли матрьошката, не можеш да спреш да я отваряш. Искаш да стигнеш до истината. Матрьошката се гради на първичната игра, позната и на бебетата, на нея пък се крепи основният сексуален ефект на дрехите - играта на криеница. Истината е скрита, истината е тайна. Истината иска жертви. Големите матрьошки са бременни с по-малките като с многократната си смърт. И ги отваряме, късаме им главите - забавно. Колкото по-навътре, толкова по-малко са шаренийките и украсите, художникът се е уморил. Матрьошката е сигнал за хронична преумора, страх от светлината. Най-малкото човече, лошо изрисувано поради липса на място, това истуканче-ембрионче, би трябвало да е миличко като “бебенце”. Умиление. Мъка за родителите. На лицето му няма бръчки, а някаква паяжина, като ренде, ръчички. Мъж ли е, жена ли е? Човек иска да целуне загрубелите ръце на майка си, иска да изглади бръчките на баща си. Руската цялостност обаче е прекалено плитка за емоции, интегралността е безпомощна, всичко е само фантазия и най-мъничката кукличка винаги се търкулва под масата.

 

мъжете и жените

Всичко е толкова занемарено, че навсякъде цари спокойствие. Болшевиките изобщо не са били марксисти идиоти, каквито ги представя либералната мисъл. След като народът е повече от останалото население, трябва да има народна власт. Болшевиките са искали да стигнат до корените на народовластието, да създадат съответната държава. Червената приказка е кървава, но е много красива. Приказката обаче губи сила във враждебното неприказно обкръжение. Новите технологии й отрязват корените. Русия трябва да се размагьоса, за да не загине. Развитието на реформите означава унищожаването на народа във вида, в който съществува. Ще рече - по дяволите и мъжете, и жените.

болница

Като на тежко болен, на Русия никой не й казва истината.

 

 

© Виктор Ерофеев
© Иван Тотоманов, превод от руски
=============================
© Електронно списание LiterNet, 24.05.2005, № 5 (66)

Други публикации:
Виктор Ерофеев. Енциклопедия на руската душа. София: Факел експрес, Жанет-45, 2005.