ИСТОРИЯ НА ПОНЯТИЕТО ЮНОШЕСТВО. ВЪВЕДЕНИЕ

Патрик Деларош

web

1. ВЪЗНИКВАНЕ НА ПОНЯТИЕТО ЮНОШЕСТВО

Както понятието детство, формулирано от Филип Ариес, така и понятието юношество може да бъде исторически датирано: може да се каже, че, родено с Революцията, то се утвърждава през ХІХ век (терминът юношество губи подигравателната си конотация в речниците през 1850 г. - вж. Юер, Паган-Раймон, Раймон 1990). През ХХ век то придобива медицинските си основания - думата хормон е създадена през 1905 г. от Старлинг - и психологическите си основания - “Три студии върху теорията на сексуалността” на Зигмунд Фройд от 1905 г.

Можем да се запитаме какво е имало преди този период: непризнато юношество или липса на юношество? Разбира се, още от епохата на Античността е съществувала младост и заедно с нея и проблемът за младостта. Но изглежда, че древните гърци са успявали да ограничат проблема на преминаването през пубертета благодарение на военната повинност (ефебството), докато при момичетата ритуали на преминаване от една възраст в друга са били брачните ритуали. По същия начин при Римляните началото на зрялата възраст се отбелязвало с деня на първото обличане на мъжка тога на седемнайсет години и с поклонение на хълма Капитолий. Но освен това и преди всичко в Рим през имперската епоха са съществували общности от млади хора, които са имали всички характеристики на истински политически формации (поддържащи например даден кандидат за върховната магистратура). Така изглежда, че обществената организация на юношите и ритуалите са се справяли в тези общества с това, което ние наричаме “проблема на юношеството”.

Класически се твърди, че в примитивните общества юношеството не съществува, защото е било заменено от ритуалите на инициация. От гледна точка на психоанализата е ясно, че тези обичаи решават психологически проблеми като напускането на детството или раздялата с родителите, с които се сблъсква всеки юноша без съзнателно да си дава сметка за това. Освен това по този начин общността потиска срама, свързан например с бисексуалността или с инцестните нагони. Използваните прийоми действат чрез символично изместване: можем да споменем пробиването на ушите при племената Манус (архипелаг на Адмиралтейството), изучавано от Маргарет Мийд, поглъщането от младите членове на племето Баруйа (Папуазки залив) на спермата на своите девствени приятели, описано от Морис Годелие. Но дори и в тези общества организацията на юношите може да замени ритуалите. Например при тробрианците, изучавани от Малиновски, няма никакви ритуали на инициация. В това матриархално общество, където вуйчото играе ролята на бащата, младите момчета напускат дома на своите родители и отиват да живеят в един общ дом, наречен букуматула, където те се срещат със своите годеници.

Изглежда, че и в средновековните общества и до ХVІІІ век такива организации на юноши са съществували. Да споменем швейцарските Knabenschaft (Knaben, момчета, Schaft, състояние), башелиерите във Франция. Тяхното премахване чрез закона или техният упадък изглежда, че са причината за явлението юношество.

Според историчката Мишел Перо, която цитира Аурор де Сакс, бабата на Жорж Санд, “Революцията е създала старостта по света”, и премахването на традиционните форми на стратифициране на обществото, които занапред се стремят да се основават върху индивидуалните характеристики, пола и възрастта. Хората на възраст под двадесет години през 1775 г. са 42% от населението, докато тези над шестдесет години са само 7%. Френската Революция е една революция на младежта. Тази младеж ще се превърне в заплаха за политическата власт на ХІХ век при отсъствието на корпоративната система на Стария Режим, която да мобилизира младежите във войската, и при нарастващата урбанизация, съпътстваща индустриалното развитие, която нарушава равномерното разпределение на младите хора по територията. Това налага и спешната необходимост да се забави във времето момента, в който младите ще могат да поемат политически и обществени отговорности: в тази насока са и усилията на електоралните закони (Леви и Шмит, 1994). От момента на появата си юношеството се приема като опасно: бунтовете в колежите са многобройни, развитието на градовете ражда явлението банди. През целия ХІХ век, казва Мишел Перо, младежта от училищата е в центъра на политическите спорове. Също така по време на Реставрацията и на Юлската монархия се взимат всякакъв вид мерки, за да се контролира постъпването в Университетите, да се забранят обединенията на младежите и да се цензурират учебните занятия. В края на ХІХ век ангажираните в Голямата Индустрия младежи от дванадесет до осемнадесет години наброяват няколкостотин хиляди (433 567 през 1897 г.), като броят на момчетата и момичетата е равен. Момичетата работят предимно в текстилната промишленост, а момчетата в мините или в заводите. Тези млади работници, по-зле заплащани от възрастните и израснали в условия на тежък труд, са първите, които излизат да протестират: между 1871 и 1890 г., 16% от арестуваните демонстранти са били между петнадесет и деветнадесетгодишни (Леви и Шмит, 1994).

Това юношество, преживявано като опасно, става незабавно обект на изследвания: лекари, педагози, криминолози се надвесват с интерес над люлката му. Между 1780 и 1840 г. десетки медицински дисертации са посветени на пубертета при момчетата и момичетата, като се има предвид, че това е доста преди откриването на ролята на хормоните (Пиер Мари открива ролята на хипофизата през 1886 г.). Тези трудове са били предшествани от прочутата книга на д-р Тисо (1760 г.) посветена на вредните последствия от мастурбацията. Онанизмът и хомосексуалността са педагогическите и медицински фикс идеи на ХІХ век: ето защо младежта трябва да бъде строго надзиравана както от обществен, така и от сексуален ъгъл. Следват многобройни издания върху педагогиката на правилното насочване и възпитанието на младежта. Самата идея за юношеството се поддържа и захранва благодарение на литературата, а през ХХ век щафетата се поема и от медиите.

През 1900 г. вестникът “Le Matin”, който излиза в тираж един милион, създава ежедневна рубрика, в която се съобщава за всякакви видове провинения, приписвани на младежи. “Le Journal”, който също излиза в повече от един милион екземпляра, създава заедно с “Le Matin” мита за увеличаването на младежката престъпност, мит, който ще бъде политически експлоатиран (М. Перо). Както е известно радиото през 1921, телевизията през 1935 и най-вече киното, едновременно отражение и обект на образованието на младежите, ще се присъединят към натиска на пресата, за да затвърдят легендата за юношеството.

2. ДЕФИНИЦИИ И ТЕОРИИ

Какво означава едно такова понятие като юношество? Ако се опитаме да дадем определение, то ще бъде без съмнение следното: юношеството съответства на неотдавнашното колективно осъзнаване на съществуването на една психична криза, отключена от появата на сексуалната сила при детето и търсеща изход извън рамката на семейството. В такъв случай излиза, че юношеството е социологическо явление, разкриващо една психологическа криза. Какво да правим тогава с пубертета, това индивидуално физиологично събитие?

Налага се да констатираме, че пубертетът не съвпада с юношеството. Юношеството може да започне преди пубертета: например на десет години при евреите или даже в Бавария или също така в Атина (Леви и Шмит, 1994). В противовес, пубертетът, който отделя биологично детето от възрастния човек, може да бележи това преминаване, без да е налице социалният и психологичен преход, който представлява юношеството. Въпреки това някои автори, и то съвсем не маловажни, са обединили пубертета с юношеството. Такъв е случаят и при Зигмунд Фройд, който въпреки че употребява - наистина рядко - термина юношество, отдава на пубертета значимостта на психологическа криза и го смесва с юношеството (виж глава 2). Съвременната психологическа ориентация е повлияна от практиката да се датира юношеството в началото на пубертета, което е все по-ранно: юношеството започва на около дванадесет години и завършва към тридесет (според Пиер Мал).

Социологическото явление юношество благоприятства психологическите прояви. Всички автори подчертават нарастващото значение на зависимостта на младия човек от родителите му, дължаща се на увеличената продължителност на образованието, на икономически проблеми и на трудното намиране на работа. Това явление на зависимост изостря конфликтите, налага на поколенията да се конфронтират, насочва вниманието към латентни симптоми. Освен това то е широко поддържано от медиите, което съответства на искането на някои родители.

Следователно юношеството не е само психологическо понятие. То обхваща и физиологическото понятие пубертет, понятието за психическа криза и това за едно социално признато състояние, за което настояват някои заинтересовани родители или юноши. Но дали юношеството е психоаналитично понятие?

Ана Фройд нарича юношеството “бедния родител на аналитичната теория”¹. Въпреки че Зигмунд Фройд, нейният баща, от 1905 е положил основите на анализа на процеса на юношеството в третата глава на “Три студии върху теорията на сексуалността”, озаглавена “Метаморфозите на пубертета”, и поне две от неговите монографии, случая Дора (Фройд 1996) и случая на младата хомосексуална жена, се основават върху лечение на юноши. Но за Ана Фройд, “когато става дума за юношество, ние се чувстваме объркани и не можем да задоволим възпитателите и родителите, които призовават нас и нашите познания.” Нещата се случват така, като че ли от самото начало на психоанализата е имало едно разцепление между клиниката и теорията за юношеството.

По това време Wandervoegel (прелетните птици), създадени през 1896 г. в Германия, са една голяма младежка организация. Това движение, “свързано с антиавторитарното искане за сексуално освобождение, произлизащо от психоанализата” (Лосран 1996), въпреки това се състои само от момчета и Бернфелд, един от първите съратници на Фройд, стига дори дотам да теоретизира изключването на момичетата, “тъй като си е дал сметка за факта, че еросът в пубертета налага да бъдат свързани понятията за мъж и мъжествено”! Според Аугуст Айхорн, друг пионер на психоанализата на юношеството, специалист по престъпността и автор на “Изоставената младеж”, полагащата грижи институция трябва да предлага на престъпния юноша по-голямо задоволяване от това, което той би получил, извършвайки кражби, и смята да го остави да избира между двете, за да предизвика това, което той нарича “пренос”.

Тези теоретични постановки ни карат днес да се усмихваме и да ги използваме само за да ги опровергаем с аргументи, почерпени от теорията на Фройд, която по онова време вече е била формулирана. Оттогава насам масовите движения са доказали своята вредност. Да предоставиш на престъпника, както предлага Айхорн, това, което уж му е липсвало, ни се струва плод на същата заблуда, като тази, накарала Бернфелд да се бори в редиците на едно движение, на което той е бил същевременно и теоретик. Чувството за вина на престъпника е всъщност толкова силно, че го кара да извършва престъпления, за да го облекчи: това никак не се отчита в лечението, което Айхорн прилага на престъпника...

Това разцепление между клиника и теория се обяснява по много начини. От една страна, юношеството всъщност се смесва с младостта и все още не се разглежда като индивидуално явление, като клинично явление. От друга страна, теоретизирането на юношеството носи все още името пубертет и е заето от биологията. Всъщност тези два аспекта, социологичният и биологичният, ще бъдат обединени в съвременното понятие за юношество. Първоначалната криза на юношеството (М. Дебес), призната от психолозите, придобива благородническа титла от психоанализата с теоретизирането на несъзнавания процес, който съдържа в себе си залозите.

Възниква един въпрос: това ново теоретизиране ще помогне ли да се освободи юношеството от идеологическите предразсъдъци (социологически, медицински и религиозни)? Не изглежда така. Три категории предразсъдъци могат в крайна сметка да повлияят изследователя, без той да си дава сметка. Първата се дължи на неговия личен опит: всеки бива белязан от своята собствена юношеска криза. Изследователят ще бъде следователно изкушен или да генерализира собствения си случай, или да заеме защитна позиция спрямо него. Тоест, ако процесът е аналогичен за всички, всяко юношество е уникално и терапевтът може да го интерпретира по собствен начин. Вторият предразсъдък се корени в епохата. Трудно е, дори невъзможно, да се абстрахираме от заобикалящия ни контекст. Дори и Фройд ни показва това, без да си дава сметка. Неговият спор с Щекел за вредата от мастурбацията е записан в протоколите на Виенското психоаналитично общество (Ле прьомие 1978): според Фройд мастурбацията предизвиква неврастения. Той е въвлечен в дискурса на своите пациенти, които заклеймяват мастурбацията, противно на мнението на лекарите, които я смятат за безобидна. Третата категория предразсъдъци би била да повярваме, че юношеството е неизменно. Юношеството като “метафора на обществената промяна” (Леви и Шмит, 1994) се променя постоянно и откритията на биологията преобърнаха обществения морал. Ако мастурбацията е била обект на толкова опасения в началото на века, то е защото при отсъствието на всякакви средства за контрацепция и за лечение на венерическите болести тя е рискувала да се превърне в един принудителен заместител и да кристализира страха от жената.

Поради всички тези причини от самото начало в противовес влизат схващанията на Бернфелд, за когото сексуалните потребности на юношата са различни от тези в детството и от тези в зрялата възраст, и “структурната” позиция още преди произведенията на Ернст Джоунс, за когото “юношеството обобщава ранното детство”. Това противопоставяне може да бъде проследено в две съвременни течения: едните, заедно с Доналд Уиникът се заемат да съпровождат един структурен процес; другите под водачеството на Моузес Лауфер настояват в противовес върху патологията и необходимостта от една интензивна коригираща терапия. Основното несъгласие касае всъщност начина, по който се разглежда сексуалността: първите се интересуват от несъзнаваната сексуалност на юношеството, а вторите от сексуалността през юношеството.

3. ПРИНОСЪТ НА ПИЕР МАЛ

Роден заедно с века, както и Жак Лакан, чийто колега е бил в болницата Света Ана, Пиер Мал (1900-1976) наистина е създал психоанализата на юношата във Франция, въпреки че не признава обособяването й като отделна специалност и подчертава, че индикациите за типично лечение (класическа психоанализа) са редки в тази възраст.

Според него юношеството възниква от “срещата на една съдбовна житейска криза” с “конфликтните структури, които са допринесли за организацията на Аза” (Мал 1971). Трябва следователно да отдадем дължимото на това, което принадлежи към ранните организации и това, което произтича от една трансформация. Тази среща се случва в една “преживявана актуалност”, която трябва да се опитаме да разберем, преди да възприемем едно неуместно директивно отношение. Става дума за това - и Пиер Мал го казва ясно - “да се доверим на това спонтанно преобразуване на индивида” (Мал 1971: 104). Това отношение се основава на идеята, че разграничаването между структурата (нещо, което е неизменно) и юношеската криза ни позволява да се възползваме от един процес, при който динамизмът сам по себе си е плодотворен. Не е случайно, че Мал цитира Уиникът, за когото “болестта на юношеството” се лекува чрез “естественото съзряване”. Наистина този период се характеризира често с патологични аспекти: но трябва “да избягваме опасността да патологизираме поведения, които понякога изглеждат извън нормата за околните (по отношение на характер, поведение в училище, професионално и сексуално поведение) и които ги дразнят.”

Това, което определя намесата на терапевта, са “пропуснатите моменти”, както ги нарича Мал. Поради различни конфликти, казва той, някои фази, отнасящи се до културни, езикови или други придобивки, са били пропуснати, което застрашава юношеството да се превърне в едно преминаване към действие. Следователно в юношеството има един “повратен момент”, който налага в тези случаи активната намеса на терапевта. Виждаме, че относителният оптимизъм на Мал по отношение на това, което той нарича “юношеска криза”, не е неутрален. Напротив: “Животът на субекта зависи много често от психотерапевтични решения или от насоки, които изглежда се взимат на момента и изискват незабавни действия”. Редом със случаите, които “ще се коригират спонтанно от естественото съзряване”, има и такива, които “въпреки всяко лечение еволюират към един дисбаланс или към психоза”. Следователно не трябва “да се пропуска плодотворният момент, който ще позволи на юношата да се спусне по правилния склон на стръмното било, по което той се движи” (Мал 1971: 104).

Въпреки мекия си подход към кризата, Мал настоява за необходимостта от един нозографски принцип, нещо, което ние ще наречем “грижа за структурата”. Юношеството е също моментът, когато се оформя окончателно структурата на индивида - невротична, психотична или перверзна, структура, която трябва да можем да разпознаваме по конфликтните симптоми (конфликти - екран). Това оформяне може да бъде относително хармонично или да изкристализира под три основни патологични форми:

• неврозата на инхибиция, която се проявява с всякакъв вид “блокажи”;

• неврозата на неуспеха, свързана с мазохизма и самонаказанието, която забранява успеха на юноши, които иначе имат доста добри способности;

• потиснатостта (угнетеността), свързана с отказ да се инвестира света, обектите, живите същества.

Отчитането и уважението към този динамизъм на юношеството, отказа от нахлуването на терапевта, карат Пиер Мал да предпочита по-разредени във времето и най-вече “топли” форми на терапия, без фрустриращо мълчание, които той нарича “психотерапии, вдъхновени от психоанализата” (ПВП). Но, както видяхме, това далеч не означава, че в някои случаи не трябва да се намесваме активно. Аналитикът изхожда от настоящето посредством един контакт, основаващ се на преноса², “който трябва да поддържаме”, “за да започнем да долавяме малко по малко това минало, присъстващо още в живота на субекта” (Мал 1971). Той играе ролята на един персонаж извън семейството, някакъв свидетел на юношата при неговите конфликти - екран, който го противопоставя на родителите му и печели доверието на юношата чрез едно разбиращо отношение, което не е нито съблазняващо, нито дистантно (Мал 1971). Повечето от трудностите преминават с помощта на най-баналната Едипова интерпретация, докато други отвеждат към една по-ранна зона. Най-тежките симптоми според Мал са свързани с проблеми, датиращи от първите три години, и се отнасят до връзката с майката и предгениталните нагони. Психотерапията трябва следователно да бъде гъвкава и да се адаптира към нивото на наличните проблеми. Тази гъвкавост обяснява и краткостта на някои от леченията на юноши, която, без да е задължителна, отразява активното участие, което юношата поема в своето лечение.

БЕЛЕЖКИ

1. В един текст, прочетен през 1957 г. по случай 35-та годишнина на Центъра за напътстване на младежи в Уорчестър. [обратно]

2. Пренос: изместване на едно несъзнавано отношение към единия или другия родител. [обратно]

БИБЛИОГРАФИЯ

Юер, Паган-Раймон, Раймон 1990: Huerre, P., Pagan-Reymond, M., Reymond, J.-M. L'adolescence n'existe pas: histoire des tribulations d'un artifice. Paris: Editions universitaires, 1990.

Фройд 1996: Фройд, З. Катарзис. Плевен: Евразия, 1996.

Лосран 1996: Losserand, J. // L'adolescence dans l'histoire de la psychanalyse, Cila, № 1, 1996.

Ле прьомие 1978: Les Premiers Psychanalystes, minutes de la Societe psychanalytique de Vienne, 1908-1910. Tome II. Paris: Gallimard, coll. "Connaissance de l'inconscient", 1978.

Мал 1971: Male, P. Quelques aspects de la psychopathologie et de la psychotherapie a l'adolescence. // Confrontations psychiatriques, Specia, Psychopathologie de l'adolescence, № 7, 1971.

© Патрик Деларош
© Анастасия Гамова, превод
=============================
© Електронно списание LiterNet, 19.04.2005, № 4 (65)

Други публикации:
Патрик Деларош. Юношеството. Ямбол, 2004.