ТУРПИТУДА

web

На Шева

Надсмивам се над нейното гъсто претежко бленуване за златното изваяно време

Над сладкото сънливо суеверие на сенчестите и блестящи ръбове

На замисления ръб на небрежността ръката й още трепери за сетен път

Търпението се превръща в плячка на мнемотичните видения и в нищо

Стъпките на звънтящи песни се различават от останките необуздано треперене

Ненужна рогозка се клати и жертва своя единосъщи прах заради белите гъби

Като че слънцето упражнява въртеливо безчестие около което се събират щурци

Неосъзната треска от древно предходно съществувание в окото на димящ локомотив

Сърцето в предпоследните вечерни пантофи на вагона и пепел от всички дипломатски пепелници

Недействителни платна разпънати срещу раздвижената плазма в задънените улици на страстта

В меките кътчета на сгромолясалия се сексуален нагон и по скалите на високия бряг

Море развълнувано море призрачно еднообразно проклето изцедено преорано окосено

Призракът на огромния млечен път в красноречивото сияние на нелогичността и ужаса и ужаса

Надсмивам се над нейното напразно запенено доверие в жабешките очи на мечтанието

Над всяко нейно красноречиво гадаене по брега на блудкавото езеро където пръхти черен лебед

Своята последна песен от хартия този дълговрат папагал не обръща внимание на гниещия ден

В главоломната люспа на срутването и провала се спъва дързък извит по тиролски пеан

Ято крастави прелетни птици се надпреварва в грухтене с дебел археоптерикс

Разклатените основи на праделувиалния капитализъм пукат и пращят като стривана сол

Главоломните гумени тобогани на историята се устремиха към всяка разголена гърда

Додолите на вековете се клатят по пътеките които криволичат край пещерата на крапинския прачовек

Край феодалните крепости край турбините край Партенона и край двореца Руинион в Белград

Мочурливите праисторически гори в които мълчи изобретателят на шевната машина се будят

Протягат се със своите порочни и сплъстени лиани и тихо стенат в потта

Която капе от месестите им напукани гигантски листа пълни с остроумие

За сметка на Бърнард Шоу Сара Бернар и председателя на Република Уругвай чието име не знам

Тя се казва Турпитуда и живее във въображаем небостъргач от кристал алуминий и лак

Който се издига плавно сред агнешки кожи които смърдят и агнешки глави на дръвника

В Тръстеник сънува своя райски сребърен сън от неосквернена пяна небесна

В Тръстеник плете своята свилена плетка от опиумни магии и сини фантазии

Тук бди над унесите и над тишините на своя безмълвен делириум докато камбаната звънти и зове

Надсмивам й се и коварно обикалям пъпа й подло душа миризмата й

Копитата рязко изскубват от калдъръма своята победна ария на гиздави врани коне

И гърмят автомобилни гуми като гроздове напращели от сластта и опиянението на гроздобера

Виж рибата на самотата как бавно и тъпо се удря в стъклото на своя полускъклен аквариум

В който Турпитуда гризе хурка и размазва по своите нокти лак с аромат на бонбони

На евтини бонбони каквито има в Тръстеник където никой не губи правото да сънува

Надсмивам се над Турпитуда само колкото да не ме изядат малките прасета и молци

А видението й за щастие виждам и аз по разтворените порти на бъдещия град на любовта

И треперя като нея от помислите за сластта която тя носи като мравка в самото си тяло

За да се залюлеят и възликуват негърските села над балсамираните библиотеки

Като рой скакалци над житните банатски полета и като удар на облак олово над църквата

Където уплашено и мълчаливо дяконите предат заграбеното от този и онзи свят

За да се радват вълците за които днес най-добрите зъболекари на пъкъла точат зъби

За един безумен пир на който ще се развъртят бетонът и стоманата на всички караули на парите

Врящи морета ще кипят от лава и земното кълбо може би ще се подхлъзне по тенгентата

Но в който пир и Турпитуда ще има своята величествена роля на отмъщение и утеха

6.5.1933

Речта на едно куче.

Като кокал заровен в земята ще запазим новите предзнаменования. Есен е. Гроздето зрее. Куче на стрелочника, на синджира съм: пазя лозето. Край лозето всеки ден на зазоряване профучава бързият влак. Лае, вие. Завива с остър завой.

Делириумът на едно куче.
Една маскирана лоза ме дебне
Една лоза около която няма съмнение
Няма съмнение
че тя е ръката която спря влака
че тя е това призрачно черно куче
което глозга седефена кост и маха с крила
по които е полепнал синкав прах
Една маскирана неподвижна лоза-куче
Старо опитомено предзнаменование което лае и вие безгласно
Един черен неразбираем железопътен знак
Прашното крилато безсмислено “Ще се оправим”
Стоим заедно пазим заедно гнием заедно
Аз не лая

Митология на параноята. Сигнализация.

- Ало? Ти ли си тази ръка? Ти ли си тази черна кучка? Ти ли си това? Питай ме, моля те да ме попиташ какво означава това. Казвам ти, напразно си по-умна от филоксерата, от паметта, от памтивека. Така е било винаги, куче кучешко, кучешки живот. Кучешки. Клечейки. На синджир. Ръмжейки на синджир. Лежейки. Отново на синджир.

Къде сме? Това се случва в един тътен, в един мътен душен метеж; стаята е застлана с жълти миризливи мъртъвци, които говорят. Труп на някакво куче, голо, съвършено гладко, сияйно, кехлибареножълто. Стени от гъсти лози, нагризани от филоксерата, без прозорци и без врати. На тавана преплетени ръкави, омотани. Възли от пепелява чоха, някоя и друга ръка. На една, жълта, пръстен със сапфир; в камъка се вижда картината на бойно поле: в далечината окопи, изровена земя, разровени лозя, пушилка от шрапнели, бодлива тел; в предния десен ъгъл куче пикае до пушка с байонет, забоден в земята. Струята урина е тънка, бистра, жълта, със синкави оттенъци, урината църцори надолу по байонета и навлажнява земята, с едно тъмно петно очертава, отбелязва устата на земята. Устата поглъща. (Големината на устата зависи от количеството течност.) Всичко това е в пръстена. На жълтата ръка, отсечената, която стърчи от ръкава.

- Ти ли си тази ръка? Ръката на стрелочника, която като знак държи грозд човешки съдби. Напразно си по-умна от катастрофата, от очакването, от нещастната любов. Войната те надхитри, войната те направи жълта. Живот кучешки, кучешката смърт го надхитри. В окопа. Както лежи. Пак на синджир.

Очакване и някаква съдба. Търпение и нещастна любов. Нещастната любов в лая на кучето с огромната озъбена щърбава муцуна. Без любов. Без зъби. Преди железопътната катастрофа. Криха кучето в една кошница, за да не плащат билет за него. Не смееше да залае.

*

Оцъклен щърбав призрачен нещастно влюбеният стрелочник
стоеше на самия ръб на пропастта
там където виадуктът постепенно превива своя подъл гръбнак
завива както куче започва да вие като псе
В средата на пътя на своя напразен живот
се оказа на кръстопътя
между катастрофата и кататонията
Стоеше неподвижен и ням
безпомощен като куче на синджир
на синджира на самотата
Ловецът му отне девойката
девойката измита в мравуняка
тиха и мечтателна
Само на необикновено внимателния наблюдател
не убегна
че

лявото ухо на девойката в самата си основа е белязано с едва забележим белег от рана който прецизно чертае формата на пушка чийто байонет е насочен надолу а прикладът стърчи право нагоре.

Хурките пазят тайната
както ловните кучета дивеча
Челюстите пазят тайната
на твоя здрав вълчи симптом

Погледни

Същия този белег от рана нося и аз който пазя лозето
и онова куче което води слепеца по пътекатата край жп линията
и кучето което скимти за спасение от кошницата
и лозата която прилича на куче което прилича на тебе
ако ти си тази ръка
ако ти си тази черна кучка зад бойното поле на съдбата

Прилича? На кого, който не си, приличаш? На какво, което ти самият не си, можеш да приличаш? Самата ти! Това си ти, самката, пъхтиш, пълзиш, Турпитуда, сянката, към есенното ранно небе, към моето зазоряване. Кучка. Ало? Ти ли си на телефона? Не ме питай какво означава това. ВОЙНА Е. Кучето лочи кръв от телефона. Ще се разлае. Не се оставяй да те вържат, да те омотаят около врата. Кучка, кучка, пяна й е избила около устата.

Срам. Срам. Човечеството опипва кървавите кепенци. Питай го, моля те да го питаш какво означава това. Ако е сляпо, трябва куче да го води. На църквата то постави семафори, които няма да възпрепятстват нещастието. И ти, дъртако, не си по-умен от железопътната катастрофа, скоте, от нещастната любов, оцъклений, от шахмата, от войната, войнико. Не лае, ялово, глупаво псе. Сянко, кучко тротоарна, татарска, кърска, войнишка курво, кървав пудел, Турпитудо, ти ли си тази ръка, която спря влака? Тази кучка, която ще спре войната? Видя ли тази опасна извивка, завоя, опашката на релсата, фусто, дивна, крастава ръчичке, видя ли? Разумна, будна, разблудна, орна, миротворна, вихърна, пъхтиш в своята луда мания на пулса, с пулса трептиш, тресеш се по пулса, с жилите навлизаш в мравешката, кучешката тъмнина на безумно разкъсаните животи. Ти ли си това, тази ръка около кръста, този мек лай около талията, този повет, пълзящ към сивата метална светлина, разсъмваща над нас, окървавените, над нас, ранените псета? Небето е ранена гълъбица, чиито рани лижеш със своя влажен език. И лъжеш, повет, подобна на лъжа си, привикнала със лая, със своите ситни, ужасни, шилести, остри зъби, с угризенията и лъжата свикнала, като призрак, като съвест, нищо че тялото ти е стоманената релса на истината, по която твоята безумна кръв гони отмъстителни псета, по която играе на топка безсрамният влак на отмъстителната съдба. Ще прегризеш нашите синджири, ще разгризеш нашите граници, ще разриеш нашите ниви. Кажи ни, ние ли сме тези кучета, които ще станат вълци, ако не бяха кучета, които ще бъдат вълци, за да станат хора? Имаш ли право да скриеш от мене разораните бразди на отговора, изровени с жилавото рало на войната, и къде още риеш, и къде още лочиш братска кръв. Щом питам.

*

Ти си жена. Твоето тяло е:
Седефена кост закопана в земята
Узряло гроздово предзнаменование на есента
Речта на едно куче
Една маскирана лоза около която няма съмнение
Делириумът на едно куче
Хурката на съдбата
Стиснатите челюсти на параноята
Стиснатият юмрук който войната не надхитри
Сънят на едно куче
Знак на ръба на бездната
Лаенето и хапането на кучето завързано на синджира
Лаенето и хапането на човека

Малко са нещата които не е твоето тяло.
И все пак твоето тяло не е:
Една маскирана лоза около която няма съмнение
Критика на чистия разум
Челюсти които пазят тайна (като)
Пес който пази дивеч
Нещастна любов
Жълтата струя на урината
Нещастен сапфир
Жълтата струя на очакването

твоето тяло не е твоето тяло не е твоето тяло е тяло легни земя има уста чиято големина зависи от количеството светлина смелост зрелост уста жадувана която жадува за твоето тяло уста която ще бъде уста уста която още не е уста жадна която жаднее за твоето тяло за твоята влага да стане уста която ще бъде уста която жадува за своето съществуване уста роди я уста накърми я суха напои я създай я

Накърми земята и нейната мокра уста ще проговори
земята - бойно поле мокра от кръв ще проговори
От смърт.
От сляпа менструация.
На прогледналото раждане.
Ще проговори кучето на синджира.
Кучето в окопа, кучето в ямата.

Земята орна, разровена, ще залае, земя за рало, за храна, изровена от стоманените удари на жилавата смърт, от шрапнелите на глада и лъжата, земя, където рият и се крият къртиците на войната, слепите къртици на робския народ, слепите палета на срама и смрадта и смъртта. Ларвите на славата и калта. Къртиците на фалшивата сърма. На дантелената крехка сладка смърт.

Нива. Незасята. Заситена, нахранена, наторена, тлъста, лигава, човекоядна, гноясала, плодна, ялова. Буйна, разпасана. Ситна червена везба, кървава сърма от насилствена смърт шепне в пшеницата, в брашното, в хляба. Везбата на кръвта. Раздраната везба на нервите и тъканите на онези за война, за работа, за глад, за раница, за синджир.

Хиляди синджири земя
Хиляди сутрини земя
Хиляди вечери земя
Хиляди синджири небе

Байонет забит в устата на земята
Приклад устремен към небето

Куче на синджира, куче на земята, куче сутрин и вечер, куче по бойните полета, на пепелищата, на операционните маси, куче за тяга, куче за борба, човек за инспекция, вивисекция, куче скрито в кошница във влака който очаква катастрофа. Ще умре в тази кошница, нямо, на дъното на кошницата, без въздух, на дъното на пропастта, задушено. Нито дума. Куче. Винаги куче. С подвита опашка, живот кучешки, кучешката смърт ще го надхитри. В кошницата. Както си лежи. Отново на синджир.

Въздух, за речта на едно куче!

Хиляди декари въздух
за нищо
Двадесет милиона синджира живот
безплатно

*

“В карцерите на каменните
кошници
на синджир те държа
без въздух
да не залаеш като си мой
да не проговориш като си куче
да не плащам на тебе нито на тебе
щом като съм твой
стопанин

В мрак те пазя
с вързани очи и завързана муцуна
защото твоето утро би било моя вечер
Твоята нощ моят златен хляб на деня
луксозна пита
Твоята няма вечер е моето дебело бяло утро
хилядите ми утрини земя
Моята зема е жадна за твоята пот гладна за твоето месо
Но хиляди синджири връзват
нейната тъмна влажна уста
да не проговори
да не проговори с твоята пот
с твоята кръв
Защото само докато мълчи тази земя е МОЯ”

*

Големината на устата зависи от количеството кръв. Или от съвестта.

Пари и не една съдба.

Между катастрофата и кататонията се играе последната строфа на капиталгонията.

Те имат свои чифлици, свои шегици, свои смехории и свои курии, свои собствености, свои тишини, свои фабрикувания, свои сифилисофии. Те имат свои сенафориуми и свои крематориуми, свои кремове и свои сосове и сейфове за своите звънтящи и падащи наподлеони и за своите акации. Те имат своите сенаториуми и аудиенториуми, и концертсии за своите сосфонии, и картелефони за своите борсаджийства. Те имат своите тефтеци и свои бифтери, и мегафони за своите хитлери. И телеграфи за телеглавите на своите графове, на своите гафове. В своите банки те банкуват своите бандитски ками и лихвии, своите банкнути и цифранки, и купчини динати. Те имат своите схрамове за своите долтари. Те имат своите вайвари и епоети, свои деларокфори и камемпери, свои дивидендии, и голфстрини и пенисратетки. Те имат своите сливания и своите снимания, свои рими и свои ритми, свои мочурища и свои римища, свои милани и свои мидогодини. Те имат свои ПСЕарести и ПСЕятели, свои ахерони, свои казанища за нищо, свои оборедии за своите траги, свои лъжилища за сладки драхми и медни кохмедии, и спомени за своите акамедични полици, и медитерански ници за своите утринни птици. Те имат своите униформитети и перверзитети, своите унизверитети, свои всемъчилища, свои галони, свои диплони и свои саломи, свои герони и свои барои, свои барове и свое капаре, свои катеди и свои кадетри. Те имат свои гещапове и свои палиции, свои дректетиви и свои четирилистни детелдинги. Те имат свои носталгии и свои бинокли, свои окопи и свои отоци, свои диаграми, свои киловати и свои хумороиди. Те имат своите премиери и свои реплизи и свои монашески лизи, свои сахар торти и лачени мазочизми. Те имат свои лойдове и свои фордове, свои лордове и свои фиорди. Те имат свои млинове и свои планове, свои газове и свои кланове. Те имат свои коктейлъри, свои заплати и свои палати, и свои плажове и апланажи. Те имат свои ПСЕармии и свои ПСЕармопевци, свои птопове, свои шалтери и свои рицари, свои тези, свои витези, свои протези, свои хипотези и свои митралези. Те имат свои катанци и свои вериги, пирамиди и пирамадони, и дансфинги и камитетрали, и свои анали и суецки канали, свои ритуали и архимандрили. Те имат своите дрогми и своите съмнения, своите скепсиси, сепсиси, свое псе, свое СЕ и свое АЗ. И своите тробници и свои гворници, свои гробове и свои роби, свои пари и свои гропари. Свое Е и свое СЪС. Те имат. Те имат нашето нямане. Нашето НЕ Е и нашето БЕЗ.

Но ние имаме своята кучешка СЪЩНОСТ, своето вълче, своето човешко ЩЕ БЪДЕМ. И тяхното имане ще бъде наше имане.

*

Тази врява застлана с ранена орна земя
и с мъртъвци
с кучешки къртичи мравешки трупове човешки
засводена с откъснатите ръце на труда
с твърдите сапфири на мазолите
това небе на речта обуздано
с възли от празни ръкави
с веригите на земята
с бодливите телове
това сиво походно небе
ще проговори
ще проговори с лай
с кръвта която не ще се съсири
ще проговори със страха
със съзнанието
От огромния високоговорител ще блика
отмъстителна радостна несъсирена плодна
кръв

С лай. С бесовска пяна. С чистия лай на кръвта. С хапане.
Всичко е куче. Вълча порода.
Кучето на отчаянието
кучето на очакването и съдбата
на търпението и нетърпението
кучето на нещастната любов
и отмъщението
куче със здрав вълчи симптом
кучето на делириума
гризе своя намордник своите синджири
ще ги изгризе ще проговори
ще стане вълк

Като кокал заровен в земята скрих, запазих предзнаменованията. А хурките проговориха и челюстите се разковаха. Изпълниха се знаменията, заблестя смарагдът, узря гроздето. Разтвориха се стените и крилати вълци полетяха към есенното разсъмване.

Кучко, горда кучко на страстта и истината, окучила си самия живот, вече не живот кучешки, живот вълчи, живот човешки. Не, ненапразно си била по-умна от катастрофата, от очакването, от войната, от памтивека. Кучешката смърт не те надхитри. Ти си тази ръка, която прегриза потъналия в кръв гръклян на войната, ти си тази кучка, която смъкна намордниците от муцуните ни. Ти си тази гърда, която напои нашата, с месо и кости богата, земя орна, и земята проговори. С беса и отмъщението. С пяната на бляна. С правдата и разума. Със съзнанието. Вече не земя човекоядна. Вече неокована със синджири, ненасечена вече от граници, никога вече разровена от гранати. Вече не земя на войната, вече не земя кучешка, вече не земя на дантелената къртича смърт, на нещастното безсмъртие. Земя на градинари, земя човешка, земя на смъртни и щастливи същества.

*

Тя е всичко. Турпитуда.
Тя е куче и вълчица и жена
и делириумът на всяко куче
пустият вълчи симптом на кучето
отмъщението и щастливата любов на кучето
търпението и нетърпението
дочаканата съдба на кучето
Кучка на истерията и копнеж по телефона на историята
телефонът от който блика лай и кръв
и сън
тя е ръка-отмъщение и ръка-омраза
ръка която троши гръбнака на виадукта
и гръбнак и виадукт
знак на релсите които завиват
и самият завой извивката преди пропастта
плевел на лъжата
стоманената шина на истината
гърда-утеха и гърда-любов

Всичко е Турпитуда.
Навлязла в тъмнината и светлината на множеството
в житните класове
в пшеницата и брашното
в хляба и сънищата
девойка измита в човешкия мравуняк
в зазоряването
в чистото небе на ранната есен
тя а освободена от самотата
и тя освобождава

Тя е твърдото равновесие и лудото надмощие
везни на субекта и света

*

Възхищавам се на нейното гъсто претежко бленуване на златното изваяно време

Тя продължава тази напразна предизконна любовна химия на отровителка или сън

Огън и огън се давят в подземието където отглежда печурките на хлороформните копнежи

На хранителните и слепи симптоми които блестят в кръвта на страстния смарагд и свободата

Златото потайно пламти като зора по румените рамене на земята и равенството

При първите дъждовни капки тя просветлява и с косата си сияе в полунощ без луна

Съзряна бездна се белее по извивката на стоманената релса и на подкопаната история

Нейните бедра треперят в стегнат жилав копнеж който сияе над брашното и братството

Топли предзнаменования на силата се пазят на дъното на тъмните подмоли и модрите очи

Като морски звезди се надигат от дъното и плуват в бавния гърч на оргазма или съзнанието

Тя гали гърдите си и своята треска и стените на незнанието и лъжата се рушат

И кучето с вълчо съзнание се ориентира в лудия механизъм от артерии и нерви

Възхищавам се на нейното празно пенещо се доверие в жабешките очи на мечтанието

На всяко нейно произволно самохвалство в проклетите санаториуми на доброто и злото

В гробните мъчилища на войната и мира в опиумните вертепи на съня и действителността

Където нейното усмихнато око където нейната усмихната ръка която преобръща сърцето на секс и думи

Не различава добро и зло нито война и мир нито сън и действителност нито срам и слава

Свещениците я кръстиха Турпитуда защото я смятаха за знамение на греха и изкушението

Защото според тяхното Добро тя е пъклено и чисто олицетворение на Злото и самата съблазън

От нейното тяло се изправи човек със стиснати юмруци и осъзната омраза в тях

От тялото й накърмен с вълчата сила на страстта животът да не бъде вече кучешки

Нейният корем не е възглавница на примирението нито нейната гърда извор на бяла забрава

Наклонени тръстикови стълбове прескъпи смрадливи цървули и печено месо от дръвника

Под прозорците на нейния кристален замък чакаха за кучето и пламъка

побеснялото куче което вие и не се превива от своята неизличима жажда и от чизмите

Настръхнало пълзене се сплита в равнодушната свирепост на каменната ера

По лицето й играе сянката на водата и белия хляб през усмивката на бъдещата лекота

Запечатана стрела на пулса на лявата ръка трепери и бръмчи през празните шлемове на юмруците

Нощ с бистри черни сълзи капе в механичните зеници на нейното живо безверие

Навън все по-черният камък на нощта е попречил въздухът да тъмнее до непрогледно затъмнение

На съсирената кръв и му е позволил да унищожи тъмничните гадини с ключове в ръждясалите ръце

В сърцето й удря прецизно чукче което разковава оковите от нозете на каторжниците и звънти

Западната страна на нейната същност отговаря до несвяст съвършено на източната страна на света

И кръвта се пени и се сменя с пулса на глад-ситост омраза-любов и правда-отмъщение

А на нейната длан устоява на всяка буря едно теменужено и златно пеперудено крило

И няма разум който би могъл да събере и отнеме свободното роене на нейните

Сънища и унеси

През първия каменен ден тази страст и целият този призрачен театър на сънищата остават в мрака

И като че наистина нямат право и причина да съществуват когато плесенясалите казарми

Хотелите първа категория и кулите на фашизма едва започват да се тресат от своите златни темели

През втория кървав ден нейната длан още гореща от любов лежи на челото на отмъстителя и опожарява

И за всеки този пламък на дланта е дълбоко опияняващ роден край на копнежа и единството

Той на може никога да го забрави никога от сърцето да го изкорени от утробата да го изтръгне

Ако не беше замайването и хашишът на обезсърчението нека от самия себе си не крие тази ръка

На третия кристален ден който никога вече не ще се счупи нито ще потъмнее

При нея ще се върне човек не вече куче никога вече за човека вълк ще се върне със своя сън

И с делириума и с всичко което винаги е било нейно защото не само отмъщението и не само утехата

А и истинското човешко добро и доброто право на всички хора са в нея и тя самата

30.10.1933

© Марко Ристич
© Моника Янева, превод
© Дарина Дончева, редактор на превода
=============================
© Електронно списание LiterNet, 23.04.2005, № 4 (65)

Други публикации:
Славянски диалози, 2004, № 2-3 (Авангардизмът), с. 111-115 (откъси).