* * *

web

Понякога умират боговете - и вече няма право да се вярва.
А пътят го засипват снеговете. Накръст вратите някой заковава.
И изворът в пустинята изсъхва, и взривове земята разпиляват,
Богинята когато си отива, душата й когато ни оставя.
Изяжда алчно огънят стените, от храмовете само прах остава
И бодро тръгват редом манекени, и няма вече кой да ги уплаши,
И полковете тъпчат по светините, и няма смисъл в техния порядък.
Сега ще вярват само във звездите, пагоните които увенчават,
И в пълните пакети с хероина. А трънния венец ще е увяхнал
И сам на себе си ще служи всеки. Народният герой ще бъде Каин,
Маслото във кандилото ще свърши, ще секнат скоро химните в прослава
И нито рай, и нито ад ще има, когато боговете ни загинат.
Така че ти върви, върши, не питай. Не ще да има кой да те накаже.
Тук вече нищо няма да е свято.

Новосибирск, отдавна

© Янка Дягилева
© Мария Вирхов, превод от руски
=============================
© Електронно списание LiterNet, 25.10.2005, № 10 (71)