Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Октомври  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
:. Bücher Amazon
:. Amazon Livres
Магазини и продукти
:. Fantasy & Science Fiction
:. Littérature sentimentale
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Образование по БЕЛ
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

ЯВОРОВ С НЕЗАБРАВКА ПРИ ВАЗОВИЯ "ЕXCELSIOR!"

Славчо Иванов

web

Омножествяването на мистификационни творчески кодове за Поета - Остров в Библиотеката при П. П. Славейков (Стефанов 1996) - е процес продължителен, че и стар. Гуслата след 1878 г. най-напред сменя Вазов, пригласят й след десетилетия със свои струни Яворов и Славейков. С това ораторията само откроява лайтмотива си. Аз-ът припряно вмества себе си в движението за усвояване тоналностите на духовното. Новите посоки на неизменно водещата от античността до днес Поезия се трасират с променящата се концепция за сетивността на творческата личност спрямо индивидуума, с която се гледа и усвоява светът в човешките му измерения.

От юли 1882 г. във Вазовия "Excelsior!" (в превод: "По-възвишено!"), последвано от "Ековете" през май 1884 г., се зареждат алинеите от каталога на новата Библиотека. Отприщени са пътищата към върховете на съмнението във всичко. Дописва ги Яворов в "Към върха!" (1905 г.) - с тъгата, която наистина се оказва "признакът на избрана от Бога натура" (Яворов 1993: 393). Парфюмът на вакханката постепенно започва да надвива аромата на зюмбюла и здравеца на Радославов. Философски гледа на "върховото" Славейков в "На острова на блажените", в "Орисии" и в "Луд гидия". От Вазов обаче блендата започва да се задържа при поезията, родствена с онова социално и българско, което в по-висша степен отпраща към идеалните сфери на духа. Което оттласква от земното "грозно" там, "долу". И у двамата е болезнено раздвоението между "долу" и "горе". В архетипната дихотомия на тази двойка драматично се противопоставя недостижимото космично величие ("горе") и грозотата на общото в "долу". Постепенно започва да се проектира пътят на новата постмодерност след "Мисъл".

Идеята на Вазов и Яворов за "недостижимия връх" на Поета и на човешкия дух (Иванов 1999: 124) е концептирана с интересни, близки един до друг поетически подходи и обобщения за човека като индивидуум. Които вече не учудват - за семантична близост между текстовете "Excelsior!", "На Ком" и "Към върха" в науката е заговорил Ст. Илиев (Илиев 1976: 205-220).

И двете стихотворения са с едно и също заглавие, което в емоционално-психологически план поставя за обсъждане многото значения в тях. Вазовото "По-възвишено!", и особено мотото от Байрон: "Надалеч!" (повторено двукратно, с удивителна след "Away!"), изгражда Яворовите версии за Върха като непостижимост, които засягат единствено духовността на човека и неговото самосъзнание. "Нагоре" на Яворов и "Надалеч" на Вазов аналогично водят до идеята за нравствената висота на човека, посочена ни от Иисус: "Бъдете съвършени, както е съвършен и небесният ваш Отец" - като проверим самите себе си по пътя "към върха".

Маркираният топос на планинската пустош в началото на "Excelsior!" на Вазов става образ на пустинята, ключов за Яворов в "Към върха". В началато на века този наш пръв безсънник генерира родствена теза за Поета по пътя към себе си като Свят, която Вазов вече е подел през 1884 г. Тя е необходима за поет като Яворов, който вгражда съмнението и страданието в темела на своята философска и поетическа стилистика. И у двамата страдащият Поет е личност с духовни стремежи, а целта им е твърде категорична и амбициозна - домогване до божественото върхово. То е невъзможно обаче, и тъкмо поради това е и възвишено: като Идеал. "Нагоре към върха!" е трикратен Яворов призив към Поета, ехо от повтореното от Вазов в "Excelsiof!" като мото Байроново: "Away!". Но тук вече то е призив за път към загадъчната пустиня - към търсената тайнствена истина. При Вазов тя е "усойна", зловеща. И поради това, откъсвайки от земното банално (надолу - грозно), тя възвисява духа, въззема и при двамата поети към върха като символ на спасителното: невъзможно. Достигнал върха "надалече", Вазовият човек е "мрачен". В Яворовото: "А, ето и върха!" накрая вече го има онова, което е маркер - на прага на резигнацията - "окото" дори не се е докоснало до "простор". Тук страданието "към върха" е било изцяло безсмислено. А животът? Нали Бог ни е създал не за мъка:

Пустиня без ехо и зима
и нощ без начало,
и нощ безконечна
(итал. мой).

Движението към върха като път и към пустинята, към "нощта безконечна" у Яворов се предхожда от мисълта за "несмутената безсмъртна слава" при Вазов. Но и от двамата Славата е видяна като горчив плод на самотното пътуване в пустинята. Преди Яворов Поетът на Вазов в "Excelsior!" е "самси", преди Яворов той сам се бори "със целий свят, с небето", със "страшинето" на "нищожните в тълпата". В текстовете и на двамата се мисли за поета, надмогнал тленната нищожност, който дори е "надминал самите орли" (Яворов). Вазов търси Славата (лава в "Ековете" - 1884), за Яворов величието и славата също са междинност и нетрайност:

А, ето и върха! Надоле окото
напразно през облак ще дири простор,
отгоре еднакво далеч е небето
загадка бездънна пред слабия взор (итал. мой).

Бъдещият народен поет, светлото лице на България, бяга от крайните песимистични идеи, настроения и абстрактни поетически построения. Неговият приятел проф. Шишманов също отправя своя горещ призив към Яворов: "Sorsum corda!" ("Горе сърцата!") - заради "бруталния регрес" в "Безсъници" (Яворов 1993: 404). И Вазов е доволен, когато Яворов превъзмогва онзи скепсис, който е херметизирал неговия дух (Яворов 1993: 399, 441).

Поетът, бог в себе си, и за двамата не е възторженият, възвишен романтик у някои представители на европейските литератури. В "Excelsior!" величествени образи на "мировата" скръб Вазов не демонстрира, нито пък Яворов прави това в "Към върха". В 1884 г. бъдещият народен поет е видял драматичния литературен човек, който не е само "плън с възторг". Възторгът от идеята за "път към върха" е свързан с човешки, не с титаничен "ужас". У Вазов дори "орлите/наравно с него фъркат из сините зари". Тази гледка направо вцепенява, картината за него става едва ли не апокалиптична и тайнствена:

И плън с възторг ужасен, той вижда, че орлите
наравно с него фъркат из сините зари.
покорно му се кланят отсрещните гори
и на реките тайни съгледва веч главите (итал. мой).

Дори посредством своя френетичен оксиморон "възторг ужасен" нашият поет като наш романтик през 80-те години на 19 в. щрихира представа за Славейковия тип "горд поет". В "Орисия" (1893) поетът от "Мисъл" "живее ден за ден", като за него животът е изконно синтезирана двузначна противопоставеност с ницшеанска версия: "За живот да му е свидно, от живота отчужден". "Върхът" - заветна цел, у Яворов не променя своя портрет. Вазовото "Надалече!" в "Към върха" става: "Нагоре, към върха!", което означава придвижване по абсцисата "axis mundy", но с посоката единствена: Върхът, горе, към Бога. И към себе си. Движението в себе си тук направо ранява душата:

И с кърви нозете
пътека бележат по урви, скали.

И той, сроден с полета на Вазовите орли, "лети към върха", без да открива във висинето недостижимо своето "аз":

Нагоре, към върха! И с кърви нозете
пътека бележат по урви, скали:
човек - на орела той няма крилете,
но ей го, надминал самите орли.
И в адския въздух на пладня гореща
от радост безумец умора не сеща (итал. мой).

У двамата поети пътуването по висинето вледенява, студът в душата направо поражда някаква мистичност - ненационална, която иска да промени напълно земната карта. Интересно е, че такива настроения у Вазов е наченало да създава и движението "по хоризонтала", защото вече се е появило онова духовно, което надживява битово-блатното, възземайки се над релефа на материалния свят. Но и усилието, което стои над човешките възможности, е на границата с пристъпите на лудостта. Силни, едва ли не шизофренични са набезите у двамата "напред" и "нагоре", към Върха. Вазовият "безумец" не смогва да извърви Пътя нито леко, нито докрай. Защото този "път" е осеян с ужаси и болки, ирадиирали от "страшинето" долу. Не като у ницшеанец, но и Вазовият взор надолу е "страшината", която наподобява едва ли не "ужасите" на Е. А. По от "Спускане в Майелстром" например. И погледът му към звездите също не радва, тъй като пътят към светлия Връх е колкото "стръмен", толкова и още повече загадъчно "плъзгав".

На всякоя минута той спира се, почива;
озърта се надолу и види: страшине!
Погледнува нагоре: ужасно вишине,
по-плъзгаво, по-стръмно - сърцето му се свива.

Другата реторична прослава на лудостта в следващата Вазова строфа от "Exelsior!" също няма ницшеански дух - колкото и силен да е смутът у Вазовия поет - безумец. Това е смут невероятен, който обаче не спира емоционалния порив. И все оцелява - подемът към върха, възхождането към него не спира. А лудостта дори активира:

И казва: "Луд съм бил! Кой други като мен
долината оставя - над ямите да лази?
Стремление безумно! Що диря тука ази?"
И казува: "Да, луд съм! - и пак върви смутен".

Превъзмогнатата у Вазов тленност отваря ефира за Върха - като слава и вечност. Последната строфа от "Към върха" на Яворов говори и за отделяне, и за общуване в концепцията за човешката личност като многоструйна космична безкрайност. Различността идва от това, че Вазов все пак, и въпреки всичко, превзема заветния връх към славата, макар че при него тя - две години само след това, в "Ековете", е съкрушителната измама:

"Лава! Лава!"

Всъщност и при Вазов мотивът "Връх" е дихотомна непостигнатост, той е апел в драматичното придвижване "нагоре" до истината, всъщност до блаженството на хармонията - на самата велика хармония на естеството, позната от "езерната школа" в Англия. И за двамата търсачи на Връх го има драматичното спиране по пътя към Върха, който вече носи и философски заряд: "върхът" става символ на недостижимо себепознание, мъчителен път по незатварящия се никога Кръг. Вазовото страдание е отправната точка, откъдето Яворовият Връх добива още по-драматичен облик като Път единствен към Истината: "В страданието истина познах". Там са заложени разминаващите се сенки, там са безпределните безсъници, преди да се поеме пътят към Върха. У него Страданието е залог за изграждане на цялостния философско-естетически модел на поетческата мисъл (Велчев 1979: 7-29). Не на Вазовия.

В последната строфа на "Към върха" страданието се превръща в ключ да разчетем целия цикъл "Безсъници". Там Върхът като вечност остава енигма. "Нощ безконечна", той води пряко към Яворовата "пустиня", която символизира едва ли не първичния хаос - Отвъдното, онова движение при нищото-нещо, което според Еклисиаст се повтаря, за да го има светът (Яворов 1993: 11, 22). Това е началото на дошлото незнайно кога и откъде познание "по" пътя (Живков 2001: 24). И у двамата срещаме апотеоз на страданието, върха апокалиптичен, който убеждава, че светът все пак е познаваем. За Яворов страданието е абсолютът, задължителното условие дори да мислиш. Това може би кара Гео Милев да се усъмни, че такова страдание у Яворов е възможно, ако се мисли, че индивидът е свързан с трагичната съдба на Народа:

А ето и върха! Надоле окото
напразно през облак ще дири простор,
отгоре еднакво далеч е небето,
загадка бездънна пред слабия взор…
Пустиня без ехо и зима всевечна,
и нощ без начало,
и нощ безконечна
(итал. мой).

Двете стихотворения за Върха, писани в интервал, по-голям от две десетилетия, разгръщат проблематиката на новата българска литература, която (редом със субекта) вече трябва да следва и себе си - като "задачи, посока и дух" (Г. З-ч), за да поддържа интензитета на едно ново и наше си духовно развитие. Творецът, поел на път към Върха, е прокълнат да върви по магистрала от съмнения и терзания. Но да е личност, да пътува към върха в себе си. Вазовата представа за вечността, достижима посредством надвиване на тленното и грозното "долу", се разгръща у П. П. Славайков като идея за спасение от катадневието. При модерните поети в "Мисъл" също е силен Вазовият порив за сгушване в лоното на "майката природа". Яворовата "нощ безконечна" се заселва при Вазов с "безсънни загадки" още със "Звуци" и "Вечерният час", като там тя се свързва с неизменно тревожната грижа и с горест заради онези "паплачи нечисти", които затулят небето и правят болен пътя към Върха - за Яворов "зима всевечна", а и за Вазов - загуба на "вяра и ум".

Няма нито връх постижим, нито връх спирката последна от възземането към себепознанието. Яворов, иначе най-коректният спрямо Вазов автор в "четворката", в началното десетилетие на 20. век предано подема неговия глас за Поета и литературния "аз", призвани да щурмуват урвите на истината за себе си и за другите, отдалечавайки се от бездуховното грозно "долу". За да го има другият, човекът с духовните въжделения.

Авторът на "Безсъници" върши това в "Към върха", верен на Паисиевия призив: "Да не забравяме първия си език", и така да намерим своя собствен. Вазов е поетът, нужен на Яворов, за да се замисля той все повече - и напълно "самси", в своите свръхземни въпроси, "що никой век не разреши", вървейки чрез Страданието по пътя на Истината. Така е разчетен Вазовият призив за Върха като бъдност за гълъбовосинята Незабравка на Яворов, натъкмена за поклон пред Вазовия "Еxcelsior!".

 

 

ЛИТЕРАТУРА

Велчев 1979: Велчев, П. Поглед върху поезията. София.

Живков 2001: Живков, Т. Ив. Етничният синдром. София.

Иванов 1999: Иванов, С. За поезията в нова България. София.

Илиев 1976: Илиев, С. Противоречивият свят на Яворов. София.

Стефанов 1996: Стефанов, В. Островът - библиотека. - Български език и литература, 4-5.

Яворов 1993: Яворов, П. К. Съчинения. Т. 1. София.

 

 

© Славчо Иванов
=============================
© Български език и литература (електронна версия), 2006, № 4
© Електронно списание LiterNet, 23.09.2006, № 9 (82)

Други публикации:
Български език и литература, 2006, № 4.