Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Октомври  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
:. Bücher Amazon
:. Amazon Livres
Магазини и продукти
:. Fantasy & Science Fiction
:. Littérature sentimentale
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Образование по БЕЛ
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

ДВЕ ПИСМА РАЗГОВАРЯТ

Славчо Иванов

web

Става дума не само за това, как Вапцаров организира свои текстове, а за творческия му концептуализъм, който не дава основание да говорим за две редакции, а за стихотворения с едно и също заглавие - „Писмо“. Преориентацията в типа художественa наблюдателност и синтез, боравенето с поетическия език и с тропите е израз на общуване на поетическата личност със самата себе си, което отдалечава много, с години двата текста - първият: споменно-епистоларно възвръщане към едно застойно време, изпълнено със скъпи, но безплодни копнежи във Варненското военно-морско училище, и вторият - категорично отричане на същото това скъпо време, което днес, в новото писмо, е „минало-неважно“. И тук, и там поетът е личен, интимността я има, само че във в. „Сирена“1 тя обговаря нещото биографично, което има дори сантиментален привкус. Във второто „Писмо“ личните преживявания универсализират по-скрито, отпращайки не при моряка другар Кольо Василев, а към всеки, който, опознавайки себе си, трагично-мъчително оттласквайки се от ненужното минало, проглежда с нови сетива към света и към себе си.

Две години след като в „Сирена“ Николай Боен плаче за погинали юношески илюзии, като критик в „Театър и публика“ той е категоричен, че времето на „Геновева“ отдавна е отминало, че дори драмата на Ибсеновия Бранд сега не е толкова вълнуваща, защото „по-голяма част от хората... искат да видят на сцената своя живот, изобразен такъв, какъвто е - тежък, душен, мъчителен... една реална вяра“ - курс. мой2. Тъкмо в търсене драматично-психологическите гънки на оксиморона „реална вяра“ тече творческият процес у Вапцаров през 1939 г., за да се срещнем с новото му „Писмо“ в „Моторни песни“. Вярата там наистина почва да става „реална“, защото адресатът вече е по-активен, многократно той е включван в размисъл и в емоционални преживявания от друг разряд. Сега се споделят чувства и вълнения, които трябва да станат виждания и за оня прежен другар, с когото е споделян „сламеният одър“.

Патетиката в текста от 1934 г. сега е вече съвсем ненужна. Адресатът тук присъства, маркиран с личното местоимение ти и с глаголните форми във второ лице („помниш“). Нещо повече, действието не принадлежи буквално на определено конкретно лице (Кольо Василев), а на неопределено множество лица, зад което множество поетът мисли обезверените хора от народа, с които сега води разговор посредством обобщено лични изречения във второ лице: „Но да умреш, когато...“. Обобщеното местоимение ти находчиво обединява свое и приятелско - разговорът се превръща в диалог с всички, при това без широко разгласяване. Но и без дистанция. Защото действието е свързано с възпитанието на всички, както на себе си - наравно с другите. Приобщавайки другия към своите преживявания, Вапцаров във втория си текст постига онази вълнуваща интимност и задушевност на лирическия изказ, която сродява с Димчо Дебелянов. Опонентът на Вапцаров слeд диалога с другаря сега едва ли не е обречен да бъде победен следствие на другия глас, който е значително по-силен. Диалогът всъщност става парад на неоспоримостта: „За мен е ясно, както че ще съмне... да, нашто/ ярко/ слънце/ ще просветне“.

Разочарованието от гибелта на звездните кръгозори (на Филипините и Фамагуста) е още по-голямо и поради отдалечаването на партийния функционер от „простата човешка драма“, от съдбата на конкретната личност. Това е болка заради деперсонализацията на аза, болка неизличима и в „Предсмъртно“ - в последните мигове от биографията на поета. Сякаш от орбитата на земята отпада самият човек3, погубен в множествеността на масата.

В първата редакция издирващият се аз се спира пред поредица въпроси за единственото „свое място“, което просто се знае. Там процесът на самосъзнанието е спрял преди дори да започне. Диалогът с жертвената пасивност липсва, няма го пшениченото зърно на реалната вяра, то не се е вляло в човешката душа. Библейската митологема в първото „Писмо“ все още не е творчески осмислена от поета като необходимост за житеното зърно от смърт, за да даде то сетне плод; вярата не е станала негова неизменна човешка същност - липсва защитата на концепцията за живота от втория текст. Вярата, чудото, възкресението не се срещат, няма я катарзисно-възкресяващата етика, чийто модел според Св. Игов за първи път разгръща християнството4. Вапцаров още не е осъзнал своите революционни представи за пътя на свободата. В първото „Писмо“ го няма жадуваното възкресение на милионите в „Писмо“ като литургичен празник със звезден покров, като песен, която е най-прекият път към безсмъртието:

Но да умреш...
Да, това е песен!

В новото „Писмо“ е представен адресат, който диалогизира - редом със самия поет - с хипотетична позиция на лирическия човек. Той създава динамичния и драматичен характер на изображението, поетическият език става бойно поле, в което се срещат и противоборстват различни позиции. Сега вече Вапцаровата идея има възможност да се срещне с различни противоборства, тя се представя не като единствена и изначална, а като една от евентуалните идеи, като изстрадано избрана. И затова яростно и неотстъпно отстоявана. Диалогичността в новия текст презаверява авторовата непоклатимост, тя е истински парад на неоспоримото:

И то ще ни повърне Филипините
и едрите звезди
над Фамагуста
и радостта
помръкнала в сърцето,
и мъртвата ни обич към машините,
и синята безбрежност на морето,
където вятъра на тропика се чувства (курс. мой).

Екзистенциално наситените понятия, като хляб, двубой, живот, земя, вече имат своя влог за категоричността на позицията „реална вяра“.

В първата редакция фабулата е не-разгъната: 36 срещу 66 стиха - на личните изживявания е даден малък обем. Констатацията „ний бяхме вече част от пролетариите“ (курс. мой) е наложена готова и умозрително, процесът на себепознанието е депозиран още в началото на текста като нещо вече съществуващо, което не подлежи на раздумка: буржоазната действителност е затвор, тя е пустота, пораждаща разочарование. Както за младежа на Смирненски от „Юноша“, той е предначертано и отколе готов - за блян, и в потентно състояние за контрапункта „но“. Като него той има готовността да изригне:

Ах, блеснете пожари сред ледна тъма,
Загърмете, железни слова...
Нека гръм да трещи, да руши.
Барикаден пожар върху робския свят,
ураган, ураган от души...

Тук процесът на формиране на работническото самосъзнание е изцяло прескочен. У ранния Вапцаров: „ний бяхме вече част от пролетариите“ звучи декларативно-публицистично, налице е типологичното въздействие на Смирненски върху типа на творческо обобщение. Във второто „Писмо“ от 1939 г. надделява чувството на безизходност, пораждащо омраза и злоба, имплицирана като едно повтарящо се в терцет наречие пак в:

Небето пак блестеше като слюда,
просторът пак бе син и необятен,
на хоризонта пак полека
изчезваха платната всяка вечер...

Поетът е стъписан от човешките загуби, той е пред прага на скепсиса, готов дори „да пробие своя слепоочник“. Докато в първия текст диалог със себе си и със света съществува само за да се представи декларативно-натуралистично тип романтичен копнеж, който разделя поколенията (младите моряци мечтаят по един нов свят, а „времето на старите“ вече е заплюто), тук миналото е отхвърлено без някакви съмнения и подозрения спрямо другите. „Светлият призрак на морето“ на романтика във втория текст е завинаги прокуден, той е вече ненужната другост, „миналото-неважно“. В първия модел на писмото до другаря от годините на моряшката младост той е заявка за спомняне, което обговаря парещата абстрактна скръб на гимназиста романтик:

Аз искам да забравя,
другарю мой, мой братко, страшно искам...
Но шумно някъде вълните плискат,
наяве и на сън бучат в сърцето...
и аз пропъждам призрака тогава,
о, моя светъл призрак на морето!

Обикнатата от младия поет нощна образност, свързвана обикновено с телесно състояние на изнемога (в „Огняроинтелигентска“, в „Спомен“ и др.), тук, в новото писмо до другаря, лексемата нощ имплицира само вяра. Нощната машина я припомня такава, както гората в хайдушката волна песен, която привиква оптимистичното, светлото начало посредством една-единствена ново-придобита негова нощ:

Сега е нощ.
Машината ритмично
припява
                      и навява топла вера.
Да знаеш ти живота как обичам!
И колко мразя
                    празните
                              химери.

Облачно-миражното и призрачно-мистичното на неотиграния първи „вечерен мрак“ сега е изоставено като „минало-неважно“ - и никому ненужно заради светлината и надеждата. Обозначава се друг, успешен и надежден ход към светлината като ново познание за себе си и за света. Същият поетов свят-затвор и пустота в първия диалог с оня, с когото е споделян „сламеният одър“, сега песенно ясно възнася в орбитата на реалната вяра - така че за кореспонденция между двете писма вече и дума не може да става. Особено във финала. Ако пробиването на слепоочника го има в първия опит за разговор относно миналото като някогашно братство, то сега реалната вяра, преминала през изпитните на емоционално обагрени трагични съмнения и прозрения, започва да се родее с истинската вяра - в „Песен за човека“ и дори в програмната Вапцарова „Вяра“. Смъртта престава да е проклетият Яворов въпрос, а залог за утрешност, за бъдност и вечност, обусловена от прераждането на света, на човека, на другия до теб. Такава смърт не отрича живота, човекът има битие-с-другите. Вапцаровата смърт не поражда мистичен ужас (най-малко панагеричен сантимент!), защото тя е извор на ново начало - на новото Славейково битие. Оттук и спокойният промисъл за смъртта - нова бъдност, по която Юнг съди за равнището на цяла една литература и култура:

Не ще проклинам,
няма да се вайкам,
защото все пак знам,
          ще се умира.
          Но да умреш,
          когато
се отърсва
земята
от отровната си
плесен,

когато милионите възкръсват,
това е песен,
да, това е песен! (Навс. подч. мое)

Изстраданата вяра е реалната вяра, тя включва оптимизма на индивидуума, който сякаш вече чрез такъв спор притежава целостността на андрогина. Затова в новата си разговорка с другаря от 1939 г. той изцяло изоставя последната строфа, отхвърляйки всичко биографично - онова, което омаловажава голямата идея за пре-раждането, за себе-познанието като индивидуален, мъчителен процес, който изисква трудно постижимото знаене на своето място. Тогава екзистенциалният проблем за смъртта се възприема като песен от вечността.

Ясната визия за човек и свят на Вапцаров през 1939 г. му позволява да извърши и значими промени в художествената форма. Той изоставя напълно последната строфа, прибавя нова („Сега е нощ...“). Вместо спомена от заплюване „времето на старите“ се разгръщат потоци от светлина и мрак, които дирят координата на реалната „светла вяра“, оттласкваща от „празните химери“. Изхвърлени са остарели и шаблонни метафори и главно инверсиите на пред-символистите: „надежда пуста“, „ликът на нищетата“, „на черна нощ завеси“, „светъл призрак на морето“, „сърцето й челично“, „на искрен гняв се пламъкът разгаря“, „вятър буревестен“, „любовта убита“. Защото отделящият се от учителите поет има своя нужда от своя си приземеност (на метафората и инверсията), която да сродява с разговорната реч - тя липсва напълно в писмото до Кольо Василев от първия плик. Разговорният глагол „вайкам“ предполага човешки размисъл относно простотата и самородността на прозрението за смъртта-раждане. Една от малкото останали инверсии - „на чайките крилата“, поддържа тона на светлинност и лъчезарност, който утвърждава оптимистичната визия за живот с другия и за коренната разлика в душевния строй на новия литературен човек на Вапцаров. Настанилият се „лепкав мрак“ по трюмовете (на мястото на нефикционалния „вечерен мрак“) се възприема и осезателно, не само зрително. Той е гъст, непрогледен, той е въздух, който в „Завод“ персонифицира целия живот на работника в „озъбено, свирепо куче“, представяйки „живот без маска и без грим“ и „любовта убита към машините“. Сега, в новия текст, всичко звучи по-мъжествено, и то тъкмо без инверсия: „мъртвата ни обич към машините“. Подмяната на показателното „този“ с „онзи“ дори противопоставя двете времена, когато са писани стихотворенията - дни на младежки песимизъм и на изстрадан, отвоюван оптимизъм, който сега вече трансформира злобата в „една борба, която днес клокочи“. Днес наистина прежното настроение е „минало неважно“.

Нито заради претрупването с географски понятия (Филипини, Фамагуста, Одеса, Север), най-малко пък само цензурни са били съображенията на поета, за да изпише в новото си писмо своите провиждания за героизма на оптимистичното начало. Оптимизмът не иде отвън, той е в самите нас и е нещо преживяно, изстрадано, осмислено. Той е нужен, за да знае (при това: „както че ще съмне“), че смъртта не е страшна, когато тя е „пред прага на новия свет“. Когато е прозрение за Свят (М. Хайдегер), отрицание на „празните химери“. И у Смирненски опоетизацията на смъртта като вяра в избавление от ретроградността е празник - за поета на „огнените гриви“ значими там са многото хиперболи в „Роза Люксембург“, „Карл Либкнехт“, „Йохан“. Много символи и метафори у Вапцаров обаче няма. Във второто си писмо Вапцаров разчита много повече на прякото значение на думата, на обикновеното (твърде често разговорното) слово. Когато става дума за новия подем към света заради неговите реално слънчеви страни, поетът на новата, реална вяра, става неузнаваем. Тогава и най-неутралната в художествения контекст дума става образна, защото се използва като елемент в художественото цяло (образ). Така е в Ботевото „Хаджи Димитър“, където без подсилващи поетически средства е внушена представата за герой, реализиран на едно невероятно делнично равнище - сред жетварки, вълци, потоци кръв. И мъжество. Най-важното - в песни за юнака и неговото безсмъртие. Както у Ботев, във второто Вапцарово послание за живот и героична смърт се заселват митологеми, които в стройна композиционна обвързаност очакват диалози, непознати за обикновения човек - за неговата вяра и не-вяра, за предназначението му като неизменно самоопознаващ се във времепространството индивидуум. Той, издирвайки своя реална вяра, върви към царствения път на себедоказването си като аз - като субект, като андрогин, догонващ своя смърт - себедоказване, като осмисляне идеалите на Античността за достоен влог във времето и за вписване в непреходността посредством героичното начало - заряд на вечност. Вапцаров е осъзнал своята мисия и я разбулва и в „Огняроинтелигентска“: „честно ще умра като работник, в боя ни за хлеб и свобода“, сред машините, които не шумят, защото са „песен на творчество и сила“5. С песен завършва и земният път на поета и човека Вапцаров - като един от светците на нашето нравствено и национално самоусъвършенстване и морално самосъзнание. Представата за смърт и живот, за вяра и съмнение в техния християнски и общочовешки смисъл долавяме и в прощаването с майка Елена, където отиващият на смърт поет си припомня разказваната от нея притча: „Мамо, аз трябва да умра. Гледай да свикнеш с тази мисъл, успокоявай се с думите на твоя Христос: „Ако житното зърно най-напред не умре, то не може да даде плод“. Всъщност може би това е поетовата притча за смисъла на живота и саможертвата и затова неизменно трябва да сме убедени, че залпът на палача през юли 1942 г. препраща в отвъдното не само комунистическия функционер, а една надежда за българската поезия като себенаблюдение по Пътя на Вярата.

Разменените само за няколко години две „писма“ Вапцаров - Вапцаров представят диалогичност у един поет, която разпознава двама и еднакви, но главно различни адресати. Разочарованието при диалозите с чуждостта край себе си конституира два типа самосъзнаие, разположени в различни етапи на процеса: едното е с готова и настанена сякаш по принцип реалност, а другото - незавършил (защо не и незавършващ) процес. Във второто „Писмо“ всичко е ориентирано към една ботевска реализация в празника на бурята - халюцинация. Изчувстването на болезнения спомен и на всички трагични придвижвания по спиралата на въпросите и съмненията представя дълбинността на оксиморона „реална вяра“. Така е и в двата текста на Вапцаров. Срещата спор облагодетелства другото писмо като идейно-естетическа новост.

Второто „Писмо“ говори, че поезията на Вапцаров започва да въплъщава идеите на Общността, утвърждавайки ядра на изконности, превърнати в сакрална вяра и императив на поведение. Влияние са имали фактори и естетически, и на идейно и емоционално равнище.

ПИСМО

На К. Василев

Ти помниш ли морето и машините
и трюмовете, пълни със вечерен мрак?
И този див копнеж по Филипините,
по едрите звезди над Фамагуста?
Ти помниш ли поне един моряк,
нехвърлил жаден взор далече,
където всякоя надежда пуста
умира в гаснещата вечер?

Ти помниш ли мятежната раздяла
и как заплюхме времето на „старите“?
Едва звезда в простора бе изгряла,
ний бяхме вече част от пролетариите,
родени в щурм, под гръм и барикади,
зовящи в бой денят на свободата!
Познавахме ликът на нищетата,
другарю мой, а бяхме толкоз млади!...

Сега е нощ. Машината ритмично
припява някаква бунтовна песен;
и сякаш че в сърцето й челично
на искрен гняв се пламъкът разгаря.
Отвън плющят на черна нощ завеси,
от север иде вятър буревестен
и в пътя си преградите събаря. -

Ти знаеш ли - той иде от Одеса,
която ще ни върне Филипините
и едрите звезди над Фамагуста,
и радостта помръкнала в сърцето,
и любовта убита към машините,
и синята безбрежност на морето,
която е сега надежда пуста...

Ти помниш ли?... Аз искам да забравя,
другарю мой, мой братко, страшно искам...
Но шумно някъде вълните плискат,
наяве и насън бучат в сърцето...
И аз пропъждам призрака тогава,
о, моя светъл призрак на морето!...

1934

ПИСМО

Ти помниш ли
морето и машините,
и трюмовете, пълни
                              с лепкав мрак?
И онзи див копнеж
                              по Филипините,
по едрите звезди
                              над Фамагуста?
Ти помниш ли поне един моряк,
нехвърлил жаден взор далече,
там, дето в гаснещата вечер
дъхът на тропика се чувства?
Ти помниш ли как в нас
                                                  полека-лека
изстиваха последните надежди
и вярата
          в доброто
                              и в човека,
в романтиката,
                             в празните
                                                         копнежи?
Ти помниш ли как
                             някак много бързо
ни хванаха в капана на живота?
Опомнихме се.
                             Късно.
Бяхме вързани жестоко.
Като на някакви животни в клетка
светкаха
очите жадно
и търсеха,
                             и молеха пощада.

А бяхме млади,
                                    бяхме толкоз млади!
И после... после
                                    някаква омраза
се впиваше дълбоко във сърцата.
Като гангрена,
не, като проказа
тя раснеше,
                                    разкапваше душата,
тя сплиташе жестоките си мрежи
на пустота
                                    и мрачна безнадеждност,
тя пъплеше в кръвта,
                                          тя виеше в закана,
а беше рано, беше много рано...
А там -
високо във небето,
                                   чудно
трептяха пак на чайките крилата.
Небето пак блестеше
                                                      като слюда,
простора пак бе
                                   син и необятен,
на хоризонта пак полека-лека
се губеха платната
                                   всяка вечер
и мачтите изчезваха далеко,
но ние бяхме ослепели вече.
За мен това е минало - неважно.
Но ний деляхме сламения одър
и тебе чувствам нужда да разкажа
как вярвам аз и колко днес съм бодър.
Това е новото, което ме възпира
да не пробия
                    своя
                                                 слепоочник.
То злобата в сърцето
                                   трансформира
в една борба,
                                   която
                                                          днес
                                                                      клокочи.
И то ще ни повърне Филипините
и едрите звезди
                                   над Фамагуста,
и радостта
                помръкнала в сърцето,
и мъртвата ни обич към машините,
и синята безбрежност на морето,
където вятъра на тропика се чувства.

Сега е нощ.
Машината ритмично
припява
        и навява топла вера.
Да знаеш ти живота как обичам!
И колко мразя
                     празните
                                             химери.
За мен е ясно, както че ще съмне -
с главите си ще счупим ледовете.
И слънцето на хоризонта
                                              тъмен,
да, нашто
                   ярко
                                   слънце
                                                     ще просветне.

И нека като пеперуда малка
крилата ми
                  опърли най-подире.
Не ще проклинам,
                                   няма да се вайкам,
защото все пак знам,
                                                  ще се умира.
Но да умреш, когато
                                   се отърсва
земата
      от отровната си
                                                  плесен,
когато милионите възкръсват,
това е песен,
                    да, това е песен!

 

 

БЕЛЕЖКИ

1. Сирена, 1934, бр. 8/26 апр. [обратно]

2. Нова камбана, 1936, бр. 2/10 окт. [обратно]

3. Атанасов, В. Символни полета в българската литература. София, 1995, с. 124. [обратно]

4. Игов, С. История на българската литература. 1878-1944. София, 1990, с. 440-441. [обратно]

5. Вапцаров, Н. Съчинения. София, 1971, с. 311. [обратно]

 

 

© Славчо Иванов
=============================
© Български език и литература (електронна версия), 2004, № 5
© Електронно списание LiterNet, 06.03.2005, № 3 (64)

Други публикации:
Български език и литература, 2004, № 5.