* * *

web

Побеляло е мойто селце,
преспи сняг го завиват отколе.
Изхрущи ли от мраз там дръвце,
чак звездите се пукат отгоре.
Пак луната сребристо гори -
ах, вдовица, замръзнало диша.
Пак съм сам.
Пак в душата искри
онзи спомен наш - новогодишен.
Онзи нашенски скъп обичай,
дето в питата слагат парата.
Ще е хубав животът комай,
ако блесне пред теб на софрата.
Вън светът тъй искри и снежи.
И фъртуната пей над комина.
Бяла нощ.
Бяла мъка кръжи
и пилее снежинки игриви.
Знам как мама с трептяща ръка
ще разреже без мен топла питка.
Ще си ида,
ще каже така:
късметлив ще си цяла година.
Бяла нощ,
аз навеждам глава,
тръгвам сам. А снежи надалече.
И по дирите хорски вървя
късметлив...
И на път все обречен.

© Петър Бурлак-Вълканов
=============================
© Електронно списание LiterNet, 20.04.2015, № 4 (185)