СЪСЕДИ

Надежда Станилова

web

На два хълма в гората - там, далеч в гъсталака, живееха две дръвчета, две спорещи вечно момчета. Едното бе с остри иглички и със зелени ръчички, а другото - с листи обсипано и с багри чудесни изписано. Зеленото бе с постоянни доспехи - не сменяше своите дрехи. И зиме, и лете бе винаги с тях.

- Хей, вижте го този селяк! - провикна се грубо съседа, усетил, че буренакът го гледа. - Той няма си тишъртка пъстра и маркови джинси под кръста! А пък прическата остра е остаряла и проста! Добре, че съм по-далече! Нали съм с “Версаче” елече!..

Дръвчето модерно далеч се прочу. Славата пищна го мигом наду. Повярва, че вече е царска персона. А може ли цар без блестяща корона?! То сложи на своята едра глава корона от пролетни бели цветя.

- От слънцето вече по-силно блестя! - извика високо, със суета, и на съседа пак се присмя.

А птиците търсеха мир и подслон. Тук те намираха истински дом. В листака се чуваше дружески смях. Защо да не влязат, щом канят и тях?

- Елате на гости, елате при нас! - гугукаше ласкаво птичият глас.

- Отиваме днес у Орлови! Те имали мебели нови! - във хор зажужаха пчелите, щастливи да видят орлите.

- И ние ще дойдем с дружината, че сме си дружки от зимата! - се чу и гласът на врабчето, живеещо долу - в мазето.

Оставаха птичките в царската шир и бързо се включваха в шумния пир. А лятото пареше с жарки лъчи, но тук бе уютно, прохладно дори.

Дръвчето зелено стоеше самотно. Без глъч и закачки - бе много сиротно. Смирено, то свело бе ниско глава и вече не вярваше във чудеса - че може и то подслон да даде на някое търсещо птиче сърце... “Виновни са тези иглички - те гонят далеч всички птички! Заради тях аз приятели нямам и съм обречено само да страдам!” - отчаяно мислеше с болка и скръб. “Как да намеря към птиците път?!”

Но най-неусетно дойде есента и с нова палитра гората заля. Дръвчето модерно изгря преродено в оранжево, жълто, екрю и червено. Короната хвърляше щедри лъчи. Пред нея се кланяха всички очи. Но пък дръвчето... сега не говореше. Че е божествено - никой не спореше. А как му се пречкаха шумните птици - отлитащи, кацащи в дълги редици! Нахално му пречеха даже мушиците! Защо не живеят далече - по жиците?

Така се ядосваше силно дръвчето, че чудо внезапно се случи и ето: започна да рони своите листи! Короната губеше блясък лъчисти! От пъстрата дреха и лист не остана.

- Ах, колко е грозно, с корона разпрана! - разнасяше ехото в скоростен бяг, че всички да чуят - от скат до скат.

А всяко откъснато мъртво листо прогонваше бързо и птиче гнездо.

- Но как е възможно?! - се питаха всички: сломени, невярващи жители-птички. - Какво се получи от нашия дом? Ще трябва да търсим отново подслон!

Закачките, песните с тях отлетяха. Етажите пусти в тъга онемяха. А някои птички така се обидиха, че в южна посока в колонка заминаха... Други избраха пряка пътека до близкия дом - във зелената дреха.

Свирепата зима бе вече дошла и снежна завивка на хълма простря. В дръвчето зелено бе топло, приятно. Игличките остри не боцкаха страшно, а пазеха птичите крехки души от силния вятър и бурите зли. Дръвчето изстрадало бе вече щастливо - с приятели много се беше сдобило!

- Короната царска е тежка, нали? - изпращаше своите остри стрели към голото, мръзнещо, сухо дърво, не съхранило дори и едничко листо...

Дали ще се спре тази тъжна кавга?

Едва ли, едва ли... Напираше пак... пролетта!

© Надежда Станилова
=============================
© Електронно списание LiterNet, 10.06.2007, № 6 (91)