Надежда Станилова

web

На морския бряг, където немирните вълни се разбиваха с плясък, едно малко момиченце - Бояна, си играеше с мокрия пясък. Тя беше облечена със син бански костюм на слънца, с бяла шапчица на главата, а в ръцете си държеше кофичка - строителен образец. Бързо вдигаше сгради с най-различни фасади, но предпочиташе тип "средновековен дворец". Израсна огромен крайбрежен град.

- А къде са децата? - учудено попита Бояна и спря строителната игра. - О, море услужливо, в този град няма живот! Тук няма с кого да си играя! Ще ти върна всичко назад!

Бояна се залови да връща всичко построено - замъка с трите кули, дворците, плътно заселили града, кучето пазач, което веднага се удави и всички обикновени къщи - "кофички". Изхвърли в морето целия пясъчен град. Той изчезна, но колко много пясък беше останал още... Опита да го изгребе с кофичката си, после с шепи, но разбра, че това е невъзможно, и се отказа. Точно когато щеше да си тръгва, вълните настойчиво я задърпаха насам-натам. Бояна помисли, че дължи още нещо, затова се принуди да хвърли бялата шапчица, синия бански костюм на слънца и кофичката - строителен образец.

Но морето не се спря. Продължи да я тегли нанякъде. Бояна извика високо:

- Какво искаш вече?

Морският бриз донесе:

- Името на човече! Човече! Човече!

- Човече ли? Че аз съм такова - малко момиченце съм! Може би искаш точно моето име? Никога не съм искала да се казвам Бояна. Искам да се казвам... Да се казвам Светла! Да! Ще си взема името Светла! Защото косата ми е светла!

Без много-много да му мисли, Бояна се отказа от името си.

Изхвърлянето на името става по много начини: например напишеш го на морския бряг и веднага най-лакомата вълна го изяжда. Или пък го извикаш три пъти високо над морската шир и вятърът го отнася навътре в морето. Или когато те викат по име, ти не отговаряш, защото името не е твое.

Всичко това направи и Бояна.

В този момент майка й я повика:

- Бояна! Бояна! Ела да се повозим на водно колело!

Но никой не отговори, защото момиченцето на плажа си нямаше име. Името Светла така и не се откри, защото имената не са нещо, което можем да си вземем, като протегнем ръка. Там стоеше пясъчно човече - с пясъчни очи, коса, тяло, но пясъчните хора са нестабилни, не могат да стоят прави, така че то седна на плажа и безнадеждно се сля с него. Превърна се в пясък от хиляди безименни камъчета и песъчинки.

А името? О, то се защура като отвързано. Тръгна наляво, после надясно и така продължи в танцова стъпка, тананикайки си валсова песничка:

Аз съм свободно от всички окови -
без правила и претенции строги.
Ничие име съм! Ничие! Свое!
Аз съм единствено! Аз съм си мое!

Толкова много свобода му се струпа наведнъж, че то се чудеше какво да прави с нея. Най-напред започна да лудува по вълните на морето. Гмуркаше се, плуваше под вода, подскачаше нагоре към небето. Скоро тази игра му омръзна. Реши да се разтегне като ластик по гребена на вълните и така се остави да го носят известно време, докато една по-голяма вълна не го погълна и не го натисна силно към морското дъно.

- Хей, почакай! Не можеш да ми казваш какво да правя! Искам да стоя на върха, най-отгоре! - но думите бяха заглушени и смазани от силната водна струя. Паднало на дъното на морето, името Бояна се учуди колко различни неща се срещат там. "И всички те си имат имена, назовават нещо. Ето - това твърдото нещо го знам - камък, това зеленото е водорасло. А какво ли е това?" Край него минаваше многокрака госпожица с прозрачно бяла кожа. Изглеждаше ослепително красива.

- Здравейте, госпожице! - учтиво поздрави то. Не последва никакъв отговор, защото името нямаше нито форма, нито цвят и никой не го забелязваше. То се залепи за един от краката й и настоя: - Нима не ме виждате? Та аз съм име! Името Бояна!

- Име ли?! Не искам твоето име! Аз се казвам Медуза и мисля, че моето име е най-хубавото! А ти не се опитвай да ми лепнеш твоето! Махни се от мен!

Медуза така се ядоса, че го ужили с най-парливото си пипало и го остави безпомощно на дъното. Отново бе позорно изгонено. Вече не му харесваше да е само, без някой да го притежава.

Тупа - тупа - тупа - там!
Ах, защо не съм разбран?!
И съм сам - вече знам!
Сам съм! Сам съм! Много сам!
Щом това е свободата,
то къде са ми правата?!
Чувствам само самотата,
самотата на играта!
Тупа - тупа! Трапа - рапа!

Тази самотна рап песничка си пееше името, когато доплува до повърхността на водата. Беше дълбоко засегнато, че никой не го иска. Изтегна се по гръб на морските вълни и се остави на течението да го носи. Но точно тогава едно водно колело мина през него и го раздели на две. От името Бояна се появиха две нови имена: Боя и Яна. (Буквата "Я" - ту насам, ту натам, се разцепи и остана и при двете). Разбира се, хората във водното колело нищо не подозираха, но се дочу разговор за някоя си Бояна, която - колко жалко! - не дошла с тях на разходка! Двете имена се заловиха за лодката и размахвайки крака, направиха първи стъпки за сближаване. Без да разберат как, започнаха да се клатят в един и същ ритъм:

Диско ритъм, диско стил,
изведнъж се появил
и накарал две краченца
с още две - на две детенца
да танцуват нова стъпка,
следвайки сърдечна тръпка.

- Казвам се Боя - представи се едното име на другото. - Това означава, че мога да боядисам всичко на този свят в най-различни шарени и весели цветове.

- Аз пък съм Яна - най-хубавото име на момиче.

- Искаш ли да излезем на брега и да си направим пясъчно човече? Аз ще го боядисам като момиче, а ти ще му дадеш името си.

- Хайде!

Водното колело ги върна точно на мястото, където бяха изхвърлени от нехайното момиче. Двете имена се заловиха за работа. От пясъка моделираха момиченце, което бе оцветено от Боя. Тя му нарисува син бански костюм на слънца, бяла шапчица на главата и кофичка в ръцете. Детето трябваше да се казва Яна, но за да се събере буквата "Я" отново, нарекоха момиченцето Бояна.

Бояна се изправи от пясъка и изведнъж прогледна с нови очи света около себе си.

- Колко съжалявам, че се отказах от името си! С него бях изчезнала и аз! Нямаше ме! А сега сме пак заедно! Аз не мога без името си и то не може без мен!

Всъщност човек се ражда с името си.

Оттогава Бояна не изхвърляше нищо в морето. А когато строеше пясъчни градове, оставяше на водата да ги разруши, когато му дойдеше времето.

© Надежда Станилова
=============================
© Електронно списание LiterNet, 08.06.2010, № 6 (127)