Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Ноември  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
:. Bücher Amazon
:. Amazon Livres
Магазини и продукти
:. Fantasy & Science Fiction
:. Littérature sentimentale
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Образование по БЕЛ
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

БЕЛЕЖКИ ЗА ФОЛКЛОРА И ИСТОРИЯТА

Николай Ненов

web | Табачка

1. Балканджиите в Русенско

Балканджиите са етнографска група, обитаваща Централен Балкан - от Троян до Елена, представителите на която през ХVІІІ и ХІХ век се заселват в равнинните части на Северна България. Населението на пред и подбалканските котловини има особени заслуги за българското национално възраждане. Най-често от селата и градовете на Стара планина са родом големите фигури на Просвещението и революционерите от ХІХ век. Знае се, че при оттеглянето на руските войски след Кючюккайнарджанския мир (1774 г.) във Влашко и Бесарабия са забягнали много български семейства от Русе и околните села. На тяхно място се заселили българи от Балкана, които при управлението на русенския аянин Исмаил паша Тръстениклиоглу намерили тук по-сносни условия на живот (Сиромахова, Пармаков 1964: 28). С преселването на балканджиите в равнината животът тук се променя. Мнозина от преселниците са строители. Те пренасят технологии за градеж, променили типа на къщите в региона, които от уземни, вкопани в земята - както ги описват пътешествениците, придобиват други черти; освен кирпич, за градеж на жилища се използва и камък.

При своето преместване балканджиите се заселват преди всичко в съществуващите вече селища, в които живее старото местно българско население на Русенско - хърцоите1. За тези преселения в стари селища подсказва тяхната съхранена структура. "Чукова махала" в Тетово, "Драката" в Писанец, може би "Пясъка" в Нисово и "Алчака" в Широково - във всички тия села посочените махали са ясно обособени и оразличавани при съвременните ни проучвания като по-консервативни в облекло, нрави и обичаи2. В тях със сигурност са останали да живеят хърцои, а в останалите части - балканджии. В Писанец и Обретеник дори има отделни балканджийски махали. Вероятно след третата четвърт на ХVІІІ век населението на селата в Русенско е започнало да се увеличава и в резултат на механичния прираст. Възможно е до началото на ХІХ век при балканджиите и хърцоите да не съществува ярко изявена неприязън, характерна за по-късния период от тяхното съвместно съществуване, когато под натиска на формиращата се национална култура все по-отчетливо изпъкват етнографските различия, диалектните говори и спецификите в празнично-обредната система. Тогава, във времето на първия досег между двете групи население, се заличават разликите в облеклото. В началото на ХХ век има само спомен за сукманена носия в някои от балканджийските поселения - облеклото им е като на хърцоите, но без двурогото забраждане, което остава характерен белег само за възрастните жени от по-консервативните махали по селата. Усвояват се елементи от местната кухня - прави се туршия от шушан (балдаран), добавя се папий (сладък пелин) като настойка във виното, възприемат се топоними. Всичко това може да се случи само при всекидневно взаимодействие между двете етнографски групи в едно селище. В същото време се появяват и селища, образувани само от балканджии - Табачка, Широково, Нисово, Лом Черковна. Между тях се пораждат контакти, които се запазват до средата на ХХ век. В своите предпочитания за женитби преселниците избират партньори от балканджийски села. През 1999 г. при проучване на село Широково баба Злата Маринова Петкова, р. 1922 г., разказа за своите младежки години, когато прекарвали чудесно в сборни компании измежду табачени, широковчени и тръстеничени. Един от нашите информатори от Табачка разказа, че когато се запознал със сватовете си от Лом Черковна останал изключително доволен. Той булката вече я знаел, щото и без друго не излизала от къщата му, ама сватовете били хубави хора, защото говорели като в Табачка, не били някои ърцои, дето по Великден ще дойдат в село да гледат борби и ще подвикват отстрани - Камбукни го, ба Велико, улой гу за крако! С такива хора как да се разберял човек?

Преселниците от Балкана не само запазват спомена за своите родни места чрез именуването на махали или селища, те пренасят и съхраняват през времето обредната култура на своята етнографска група. Оброчищата в Табачка са онзи характерен елемент, присъщ на населението в планинските райони. Хърцойските села в Русенско имат по един оброчен камък, докато в Табачка курбан се коли при Боньовския геран на Спасовден; под сегашната църква до Дудовския геран - на Спасовден, на Свети Дух и при молебен за дъжд; пак там се готви курбана за Малка Богородица - събора на селото. При молебен за дъжд се правел курбан и на Дюза - на Забития камък. В случая поетапното заселване на отделните родове в селището води до по-изявени родови празници - курбани, които отначало се случват независимо един от друг, но по-късно се вписват в система. Наличието на система от оброчища отличава Табачка от околните хърцойски селища.

2. Между селото и града

В сравнение с останалите етнографски групи балканджиите се оказват по-възприемчиви на външни (градски) влияния (Симеонова 1978). Развитието на етнотрансформационните процеси (по С. Генчев), възникнали през Възраждането, предопределя способността им да се адаптират значително по-лесно и адекватно към новото време, градено и от тях самите. Много от началата в националната култура са зададени от балканджиите, което ги приобщава значително по-лесно към общобългарските институции и ценности. А формирането на националната култура най-общо означава смяна на посоката на влиянието град - село (Живков 1987: 157). В това отношение като средство за връзка с извънлокалната среда в даден момент се налагат формалните институции - училище, читалище, по-късно и кооперации, партийни организации и различни дружества (Симеонова 1983). Постепенно въздействието на град Русе като административен, икономически, културен и пространствен център върху неговия хинтерланд става осезателно във всички селища в региона. Процесът се регистрира от втората половина на ХІХ век и притежава известни специфики. Степента на тяхното влияние се определя от етнографската принадлежност на населението в конкретното селище.

С разпадането на системния характер на традиционната фолклорна култура се преодолява патриархалността и се слага край на локалната затвореност, като процесите са най-ясно изявени в периода между двете световни войни. Тогава много моми от селищата в Русенското Поломие отиват в града да работят като слугини, където тяхното "обучение в култура" се видоизменя. Пример от календарните празници би могло да е лазаруването, което се организира от учители. Възрастовата граница на участниците се снижава, а самият обред губи част от функциите си. Информаторите от Табачка, родени около двадесетте години на ХХ век, не познават друга форма на обреда освен тази от училище. В същото време подобни прояви намират успоредици в различни форми на фолклоризъм, присъщи най-вече на професионалната култура и градската среда.

В периода между двете световни войни започва повсеместен строеж на войнишки паметници. В Русенско този процес има своите специфики, измерващи се в синтеза на местната каменоделска традиция с архитектурно-скулптурните образци от града.

В региона съществува традиция за построяване на социално необходими обекти - мостове, чешми, кладенци, с пари, събирани от коледари. Така при инициативата за строеж на войнишки паметник през 1922 г. коледарите от с. Тръстеник обхождат и къщите в Табачка. Табачени не са носители на обреда, но на другата година група ергени научили песните на тръстенишките коледари и тръгнали да коледуват. Събраните пари дали за построяване на войнишки паметник.

Вероятно първо идва намерението да издигнат паметник на табачените, загинали във войните. След това се оформя и решението за начина, по който да се съберат парите за паметника. Още повече че е налице споменатата вече традиция за социално значима дейност, реализирана от коледарската дружина - сигурно затова на войнишкия паметник стои надпис: "...издигнат с инициативата на коледарите...". Всъщност коледуването в Табачка започва заради необходимостта да се съберат средства за паметник, а самите коледари също са участници във войната. Сред първите коледували са Пеню Маринов, Иван Христов Попов, Христо Стоянов, Димо Тихолов, Иван Ненов Попов, Цаньо Колев, Кольо Тодоров Стойчев.3 Така коледуването се явява една от формите за приобщаване на балканджиите към старите местни традиции, които от един момент нататък се осмислят и като национални. И в Русе по това време се коледува.4 Самото освещаване на войнишкия паметник през 1926 г. е организирано като тържество по градски образец - с речи и програма, изнесена от ученици, по спомените на Нено Иванов Ненов, р. 1919 г., който рецитирал стихотворение.

След построяването на паметника коледуването не прекъсва. Събраните средства се изразходват за закупуване на книги за читалището. Младежите коледуват до средата на 50-те години на ХХ век. По това време повсеместно се забранява коледуването, защото организираните дружини, начело с войвода, можело да се окажат опасна алтернатива на неукрепналата "народна" власт. Нечия грешна ръка е замазала с цимент издълбания върху войнишкия паметник в Табачка текст, от който сега не се вижда тъкмо думата "коледарите".

Паметникът е направен от Александър Маринов Косатов, самоук майстор от село Мечка, Русенско. През 1922 г. той прави войнишки паметник в с. Мечка, а една година по-късно - войнишки паметник в с. Тръстеник. През 1926 г. издига паметника в Табачка - български войн в естествен ръст, в шинел, държи в двете си ръце гранати, притиска до себе си пушка, със сандъче с муниции в краката. Като се възползват от факта, че техният паметник е по-късен по време, както и от възможността да сравняват и избират, табачени получават своеобразен шедьовър на изкуство, съотнасящо се с наивното, но притежаващо дълбоки фолклорни корени. Фигурата на воина е оцветена. Това впечатлява и свои, и чужди години наред - "Като минаваха оттук червенчани за гара Табачка, спираха да гледат паметника, като цъкаха с език, да го гледат как е като жив". (Инф.: Петър Митев Новаков, р. 1910 г., Н. Н.)

* * *

Учителите са тези, които целенасочено работят за приобщаване на селото към града. Наред с изучавания материал в училище те създават хигиенни навици и стереотипи, при което често биват образец за поведение. С присъствието си на село те онагледяват характерен културен модел, тъй като и покъщнината им е преимуществено градска. През 1939 г. в Табачка на учителя Симеон Пенков издигат надгробен паметник. В горната част той завършва с много развити обемни форми - арки, ниши, топки и др. Въздействието му е впечатляващо и може би затова на следващата година послужва за модел на други от селото. Така навлиза новият тип надгробен паметник - с форма на обелиск, който заменя традиционния антропоморфен.

Първото училище е било в къщата на Костадин Пеев Пърлювски. Същата къща по-късно е използвана за община, наричали я и "тюрмито", защото някои прегрешили ги затваряли вътре. През 1884 г. се построява самостоятелна училищна сграда до църквата, наричана сега Старото училище. През 1934 г. е построено училището "П. Р. Славейков". Първият учител в селото е бил поп Иван Ненов, след него Христо Тодоров Даскала, Симеон Пенков и др.5

Читалището е друг фактор за въздействие и промени във фолклорната култура. Появата му през 1927 г. е пряко свързана с училището, негови основатели и членове са най-вече учителите (по Гинкова 1978). Те създават библиотечен фонд, абонират за вестници, съставят програми за вечеринки или изнасят представления. След войните (1912-1913, 1915-1918), когато вече има натрупан свод от български пиеси, читалището започва да изнася представления. Най-често обаче се играят "Хан Татар" от Т. Икономов, "Иванко" от В. Друмев и "класическата" за такъв тип публика "Многострадална Геновева". Драмата е оставила незаличими спомени и съпреживявания у табачени, които дори припознават скалната църква Кошута от землището на съседното село Кошов като мястото, където Геновева, изгонена от съпруга си, е пребивавала в изгнание. Прави впечатление, че останалите пиеси, споменавани от информатори, също са от времето на Възраждането.

По спомени на стари хора читалището в края на 20-те години на ХХ век се помещава в кафенето на Пенчо Станев, а в средата на 30-те се мести в Старото училище до църквата. През 30-те години на ХХ век развива активна дейност, привлича лектори за "сказки", изнася представления и вечеринки. От 1972 г. читалището вече е в Културния дом.

Наличието на грамофони, както и на радиоапарати от 30-те години на ХХ век, разчупват традиционната интонационна среда и способстват за съставянето на инструментални групи, които свирят не само хора и ръченици, но и румба, и други модерни танци - "Като бях мома по едно време се появи нов танц - "хорсей" и песен към танца: Хорсей, хорсей, който знай/ хорсей, хорсей, който пей,/ иска вечно да живей". И пейш, и играйш хорце." (Инф.: Мария Тодорова Богданова, р. 1925 г. в с. Табачка, осн. обр., Н. Н.)

Нов тип надгробни паметници, ковьорчета, везани покривки, панаирджийски песнопойки, "журове", на които "ергените свирят на грамофон" и др. подобни прояви, показват етапите и формите на проникване в традиционния селски социум на различни послания, формирани в градската културна среда. Пътищата за осъществяването на релациите между селото и града, предпоставките за различните нива на контакти стават все повече - много жени намират работа в града; пазарът, училищата, болницата и съдът - това са само част от възможностите, реализиращи комуникациите със селото.

Всичко това фолклорната култура възприема и абсорбира, но тенденциите в процесите й определят пасивна роля - тече урбанизацията на българското село. В този контекст рефлексиите на народната култура във взаимоотношенията Град - Село почти се изчерпват, за да се стигне до онзи предел, когато след ликвидиране на собствеността върху земята се осъществяват масовите миграции. В Русенско най-големи те са от селата с балканджийско население, а като част от предпоставките за това не без основание ще изтъкнем спецификите на етнографската група и породените от тях взаимоотношения с града.

Стопанският живот в Табачка освен в традиционното земеделие се развивал и в модерни форми - през 1902 г. се образува Кредитна кооперация "Орало". През 1910-1915 г. тя има смесен магазин, изкупува селскостопанска продукция от местните производители, организира спестовна каса, отпуска кредити. Съществува до 1946 г. Периодично Русенската Търговско-индустриална камара организира курсове по модерно земеделие, в които се включват много табачени. Например през 1911 г. в курс по бубарство и скотовъдство от Табачка се записали 197 души (Изложение 1912: 43). Пак от там получават своите майсторски свидетелства строителите, месарите, шивачите, коларо-железарите. В Табачка отварят врати бакалии, кръчми и сладкарници, в които се играело моникс и билярд. И тук както в града през лятото напитките се продавали охладени - вж. Гл. 7. Всекидневие.

Сред местните специфики на поселищния живот не може да не отбележим две форми на временна трудова заетост - гурбетчийството и слугинството. На гурбет ходят само мъжете - най-често във Влашко като градинари, а малцина в по-ново време - в Америка.

По отношение на въздействието върху селския живот ходенето на момичетата в Русе за слугини се оказва по-значимо. За отбелязване е, че тук за слугини ходят девойки от всички социални слоеве в селото, а не само тези от бедни семейства. Причините се откриват в своеобразния културен обмен, посредством който в селото проникват градски културни модели и норми за поведение. Момите, които са ходили слугини в града, често са предпочитани при избор на брачен партньор. Досегът с големия град и модерното време води до бързо ерозиране на фолклорната памет и разпадане на системността на локалната фолклорна култура.

3. Свидетелства за живот в миналото

Табачка съществува от около двеста години, затова в старите исторически извори не се срещат сведения за това селище. Разполагаме обаче със свидетелствата на трима известни изследователи от 19 век - австрийският географ Феликс Каниц, чешкият археолог Карел Шкорпил и българският етнограф Димитър Маринов. Всеки от тях е оставил за нас резултатите от своя труд, в който, макар и скромно, присъства и Табачка.

Животът в Поломието е съществувал от хилядолетия - долината на Черни Лом в землището на Табачка не прави изключение. Старо селище е имало в местността Софта Юрт, старо гробище - в Урум пунар. Навремето Карел Шкорпил е описвал старините наоколо - той е разчел латински надписи, изсечени по стените на пещерата Водна. Там все още стои вензел, съчетание от букви, на последния български цар - Шишман. Тази пещера е била прочута със своята целебна вода хилядолетия и според изследователя до преди сто години тук са се стичали болни, търсещи лек. Ето как описва тази старина К. Шкорпил (1914: 108-109):

Между селата Табачка и Червен, над десния бряг на река Лом, на югоизток от първото село до Бялата скала, в горните пластове е пещерата Драганка. По сведение от тази пещера върви един тъмен коридор, наречен Тъмно, към селището Урум бунар, до скалата със същото название Тъмно.

Над левия бряг на р. Лом, на изток от с. Табачка, във Водна канара, се намират две пещери - Воден или Водна (Одна). Източната Водна има вид на голяма, полукръгла, отгоре покрита абсида, с оста в североизточно направление и с диаметър около 100 крачки. Край стената на абсидата води един път до 4 м широк, който се разширява в една площадка до 20 крачки широка при задната й стена. Под този път теренът се снишава към долината. До вънкашния край на източната част на пътя има ред квадратни дупки за подпорка на отвесни диреци, вероятно от пармаклъка. В средата на площадката, на вънкашния й край в един прост камък е изсечено кръгло корито (диам. 0,52 м) в една вдлъбната кръгла рамка (диам. 0,61 м), дълбочината на коритото е 0,2 м.

Пътят край скалната стена продължава вън от абсидата, особено към изток, като обикаля един скален ъгъл (шир. 2,3 м), а след това полека се изкачва по платото над скалите.

На северозапад от първата пещера (33 крачки) се намира входът в друга пещера - 3,8 м широк, а 2,5 м висок. До входа има сечени улуци, които са служили за подпорки на дървена стена, която е закривала входа. Самата пещера, наречена Тъмно, се стеснява и във вид на тесен коридор (180 крачки) върви в направление 64 СИ и после завива малко. На самия край на пещерата има извор бистра вода. По предание изворът е бил изобилен в старо време и водата е изтичала вън през коридора. Водата в извора се смята от околното население за церовита и болни от далеко идат тук, особено с деца.

По стените на първата пещера са изсечени латински и гръцки надписи. Надписите представляват вероятно имената на посетителите на тогавашната светиня - при някои от тях са означени чинът и числото денари, които вероятно са подарили на светилището.

Множеството знаци, които К. Шкорпил е забелязал и регистрирал, се възприемат от тукашните хора като белези, указващи имане. Сакралността на мястото се помни и употребява в други смисли, ценността му се остойностява, затова при Водна и Тъмна "се откриват" съкровища, за които разказват иманярските предания.

От времето на Исперихова България в близост до Табачка е имало селище. Неговият некропол е открит през 1975 г. при изкопни работи за изграждане на помпена станция. Той се намира на 1500 м североизточно от гара Табачка. На площ от 1700 кв. м са открити 113 гроба. До започване на разкопките са унищожени почти две трети от некропола. Може да се приеме, че той се е състоял от 300-350 гроба. Некрополът е разкопан изцяло през 1976-1978 г. от Димитър Станчев, археолог в Русенския музей. Начинът на погребване е трупополагане, а почти при 30% от погребаните има изкуствена деформация на черепа, което е белег за присъствие на испериховите българи. Ред други особености показват сходства със славянски по тип погребения. Погребаните в некропола край гара Табачка потомци на славяни и исперихови българи са били българи християни. Некрополът, следователно и селището край него, са съществували до средата на Х век (Станчев 1984: 33-43). Вероятно животът в селището до гара Табачка е замрял след някое от нападенията на маджарите между 934 и 965 г. или след 968 г., когато е първият поход на киевския княз Светослав в българските земи.

Пак от Средновековието са следите от селища, гробища и скални църкви по течението на Черни Лом. В местността Софта юрт, на юг от Табачка, Шкорпил (1914: 172) е отбелязал селище и гробище с каменни кръстове. Гробовете са били обградени с трошени камъни. На левия бряг на река Черни Лом, между селата Пепелина и Табачка, има гробище в селището Урум пунар. Там Шкорпил описал женски кръстове с украшения. Чешкият изследовател пръв у нас отбелязва разликата между женските и мъжките надгробни паметници, както и тяхната изявена антропоморфност. Един особен кръст е привлякъл вниманието му, поради което Шкорпил е оставил скица на кръст с кръгла форма (диаметър 0,89 м, дебелина 0,3 м), в горната си част с вдълбан равнораменен кръст. Според моите информатори кръстът е затрупан с пръст до Боньовския геран. При него преди години правели курбани. Според някои това е надгробен паметник на първия заселник Нено Керовски. По-вероятно е това да е оброчен камък от времето на първите преселници. Формата на кръста, вписан в кръг, няма близки паралели с надгробни паметници от региона на Русенско или от Еленско-Тревненския Балкан. Подобни надгробия има в Софийско и Врачанско. Това навежда на мисълта, че камъкът е оброчен - при него на Възнесение Господне, Спасовден, са се приготвяли курбани, "молитва", както табачени наричат обредната гозба.

Някои от скалните църкви в русенското Поломие са от времето на Първото българско царство. След приемане на християнството през 864 г. в Югозападна и Североизточна България има разцвет на църковното строителство. В Поломието се изсичат множество скални църкви. Най-старият каменен надпис на кирилица е изсечен при скалния манастир до с. Крепча на Черни Лом - от 921 г. Скалните църкви край Табачка стоят и сега така, както ги е описал Карел Шкорпил - Дору гечит пещера или Басарбовската е неправилна в североизточно (50 СИ) направление, край източната й изкуствена стена има тесни пейки и два пизула до южния й край. Северният - 1,35 м широк, 0,36 м дълбок, а южният - 0,98 м, широк и 0,4 м дълбок. В тях има следи от живопис, а старите хора помнят и цели икони върху мазилката. По предание пещерата е служила за църква, олтарната част е 2 м висока; предната й стена е съборена, в предната част запират овце.

Лесен е достъпът до скалната църква до Големия мост при влизане в Табачка. В скалния венец на левия бряг на река Черни Лом има изкуствена пещера, наречена "Църквата". До църквата, пише Шкорпил, водят дванайсет стъпала, сечени край скалната стена, отворени отвън.

Те вероятно са били снабдени от вънкашната страна с пармаклък или с дървена стена, от които са запазени няколко дупки за отвесни диреци. На третото стъпало отгоре е имало врата; от нея са запазени добре дупките за страничните подпорни стълбове.

От скалната стълба се влиза в нартик с неправилна форма, който от външната страна е сега отворен, но първоначано е бил закрит с дървена стена, от която има запазени дупки за вертикални диреци край външния край на нартика. Нартикът е бил отделен от църквата с дървена стена, 2,6 м дълга, от която има запазени дупки и улуци в страничните й стени. Църквата е направена в неправилно продълговата форма и е 6 м дълга (СИ направление), 4 м широка и 2,2 м висока. Абсидата е неправилно полукръгла - 1,7 м широка, 0,82 м дълбока и незначително (0,1 м) по-висока от нивото на църквата. В средата на абсидата има четириъгълна неправилна вдлъбнатина, вероятно за стълба на престола. От лявата страна на абсидата е издълбан пизул, 0,61 широк, 0,2 м дълбок и 0,85 м над пода, от горе закръглен.

В средата на предната църковна стена има вход (0,85 м широк) в една гробна килийка 1,85 м дълга, 1 м широка и 1,7 м висока. В пода на килийката, край външната й стена, е изсечен гроб 1,75 м дълъг, 0,72 м широк и незначително (до 0,5 м) стеснен към източния край; външната стена на килийката е пробита и между този изход и нартика е имало от вън една площадка и над нея, в скалната външна стена, един плитък пизул, в който по предание е имало надпис. Между входа на гробната килийка и абсидата на църквата има скална пейка 2 м дълга, 0,35 висока и 0,43 м широка, а друга 0,5 м широка, 1 м дълга и на същата височина като абсидата; между двете пейки, до тавана, има дупка за подпорка на иконостаса.

Друга подобна килия има в задната стена на църквата, нивото й е 0,4 м над нивото на църквата, формата й е продълговата, крушообразна, 3,25 м дълга, при южния край 1,15 м, а при северния край 0,5 м широка. Килията е съединена с църквата посредством два входа - тесен, 0,3 м при стеснения край на килията, а друг (0,85 м широк и до 0,72 м дълбок) в южната половина на килията. В дясната странична стена на този вход има един плитък пизул (1,1 м висок и 0,45 м широк) отгоре закръглен. По стените на църквата се виждат части от мазилка със следи от живопис. В пещерата лежат овце и тя е пълна с боклук, скалната стена служи за коменолом, затова скоро ще пропадне и този паметник (Шкорпил 1914: 106).

Наблюденията на К. Шкорпил за ползване на скалните обители за стопански нужди показват, че църквите не са заварени действащи при преселването на балканджиите. В околните села, където живее старо местно население - хърцои, има предания за това как хората са се черкували в старите черкви на манастирите в скалите, но преселниците-балканджии явно не са ги използвали. В Табачка църква дълго време е имало и в една къща, близо до сегашната църква, но по-надолу (Инф.: Елена Иванова Ненова, р. 1911, 3 кл.).

През 1862 г. се построява сегашната църква "Успение Богородично" - еднокорабна, едноабсидна, с двустрешен покрив. Имената на майсторите не са известни. Иконите притежават белезите на тревненската иконописна школа. По време на руско-турската освободителна война от 1877-1878 г. църквата е ограбена. Откраднати са два чифта одежди, шест медни свещника, два служебника, три евангелия и дванадест сребърни кандила (Партидно-разходна 1990: 216). По време на войната сражения се водят в местността Станека, където до късно личали следи от траншеи и окопи, а в Папаз дере имало лагер, личали изкопи (Иванов 1998: 139).

През 1877 г. в двора на църквата е погребан руски войн Павел Голобинцев, сотник от Донския казашки 12 полк, ранен край Нисово в нощна престрелка, а през 1878 г. на гроба му е издигнат мраморен паметник. По-късно, през 1901 г., се прави реконструкция на църквата, построен е притвор, входът, вместо от юг, се премества от север, построява се камбанария. През 1926 г. в двора на църквата е построен паметник на загиналите табачени в Балканската, Междусъюзническата и Европейската войни. Няколко ктитора са оставили имената си по икони в църквата - като "Цанко и Продан, братя войници", завърнали се към мирния труд с дарение на икона на Свети Симеон Стълпник, закрилник на земеделците.

4. За името на Табачка

Темата за именуването на Табачка се преплита с темата за нейното основаване. Пръв Карел Шкорпил (1914: 106) записва предание, което обяснява етимологията на селищното име:

На запад от с. Табачка, в скалите на левия бряг на р. Черни Лом, има съборени изкуствени пещери. Една от тях, Дору-гечид пещера, служи до днес за кошара. По предание в тази пещера басарбовските овчари са запирали овце, които през 1836 г. са измрели от голям студ. Затова и пещерата носи название Басарбовска пещера. Тогава са дошли от град Русе табаци, от които по предание, произлязло и названието на с. Табачка.

Обяснението на Шкорпил се приема от езиковедите Н. Ковачев и Л. Ковачева, които добавят данни за заселването - "Табачка. С решение на Русенския паша в края на ХVІІІ век тук се заселват балканджии от Тревненско. Занимават се с дърводобив и въглищарство, работели в Бей чифлик, който бил към Червен. Новообразуваното село взело име Джервене махлеси, т.е. Махала Червен, която постепенно се разраства от българи, идващи от Дряновско, Габровско и Еленско. В 1880 г. селото брои 984 българи. Сегашното име на селото води начало от Табачка махала, която след 1836 г. заменя Джервене махлеси. За появата на новото название има предание. В пещерата Дуру гечит, наричана Басарбовска, през 1836 г. измират запрените овце на басарбовци. От Русе идват табаци и тук ощавят кожите на измрелите стада. Пещерата се именува Табачка, а по нея и махалата" (Ковачев, Ковачева 1969: 235-236). За съжаление твърденията на авторите не се подкрепят от документи, което ни кара да гледаме на тях с недоверие. Не са известни данни за решение на "русенския паша" за заселване на балканджии, в изворите селище "Джервене махлеси" не фигурира, а ако то съществуваше, щеше да бъде отбелязано в данъчните регистри, щеше да се знае колко души плащат данък и съответно - от колко къщи се състои то. Твърдението, че табачени се занимавали с дърводобив и въглищарство, е валидно по-скоро за съседното селище - Пепелина, името на което издава занаятчиите въглищари. Друго едно допускане на тези автори според нас отразява реалната ситуация около именуването - "Много вероятно е, че новото название е във връзка с преселници от колиби Табаците (днес Сечен камък, Плачковци, Тревненско), които са продължили тук занаята си и махалата е взела тяхното име" (Ковачев, Ковачева 1969: 236). Възможността за именуване на селище по името на друго, откъдето произхождат преселниците, е голяма, тъй като това е традиционна практика у българите.

Тезата за именуването на селището заради измрелите овце, чиито кожи са ощавени на табани, се подкрепя и от В. Дойков (1984: 26), който се позовава на изброените дотук автори. Остават обаче множество въпроси - Защо точно Табачка се именува селището, а не Табана, къде са били табаните, защо никой в селото не помни табани по реката? В Табачка помнят основателите на селото и отделните родове, махали, но защо не се помни фамилията (родът) на този или тези, на които са били овцете. Ако зимата е била толкова тежка, защо не са измрели овцете и в съседните села, които също отглеждат овце в пещери по реката? Отговорът е следният - вероятно това просто не се е случило. Всъщност преданието повтаря фолклорния сюжет "Грешен хайдутин", разпространен повсеместно, за измирането на овце, като причина за започване на хайдутство. Фолклорът като художествена система представя действителността специфично, нейната природа се експлицира квазиисторично, а описаното представлява възможна поетическа интерпретация на обредна ситуация. В контаминиран вариант песента с мотив "Грешен хайдутин" е записана и в Табачка - 8.15. Болен хайдутин изял племенника си. В по-пълните варианти (СбНУ 1993-1994) се описва "сушата-кишата, зла зима, гладна година" и обяснението за започване на хайдутството заради измряло от студ стадо - овцете се трупат на куп (купен), а югичът (водачът на стадото) се слага най-отгоре, след което овчарят - бъдещ хайдутин, застава на върха, свирейки със свирка. Тази почти ритуална обстановка се доразгръща в два варианта - "Аврамова жертва", познат библейски сюжет, и "Грешен хайдутин". И двата сюжета завършват с погубване на дете, което потвърждава твърдението за интерпретация на обредна ситуация.6

Баладното повествование е съхранило особено отношение към собственото минало, пресъздавано с помощта на митогенни модели, където митологичното се проявява винаги като парадоксално, а не като примитивно (Живков 2000: 167). В описанието на "суровата зима" съзираме фолклорната вяра за функциите на началните месеци в годината - Сечко сече, Марта дере, Април кожи продава, която тук се превръща във фабула на преданието - овцете умират, одират ги и ги продават. "Преданието", записано от Шкорпил, се е появило в резултат на настъпилите промени в аксеологическата система у българите, съвпаднали със "силната позиция" на баладното повествование, оказало се адекватно на тогавашното съзнание и потребности.

Актът на именуване е специфична дейност и по принцип възхожда към сакралната сфера; ако дадена номинация не е дело на демиурга, то тя е съобразена със съществуващата религиозна система, формираща представата за пространството, поделено на усвоени и чужди пространства, населявано от реални и въображаеми същества. За да намерим мястото на разглеждания от нас обект, ще трябва да го поставим в широкия контекст на фолклорната култура, функционираща като система от строга вяра, забрани, фабулати и знаци. В случая с Табачка е налице трансформиране на баладен мотив в част от местните предания, което вероятно е станало тъкмо при загубата на системност в местната фолклорна култура, резултат от миграциите.

Възможно е сюжетът за измирането на овцете и обработката на кожите да е част от преданията, формирани сред населението от околните селища, разпознати по-късно и актуализирани заради близостта в названието на селището, от където произлизат част от преселниците - махала Табачка, сега Сечен камък до село Енчевци, намиращо се между Трявна и Плачковци. Причините за актуализацията биха могли да се крият в някои директни съвпадения - сред заселниците има много скотовъдци, превърнали се в земеделци след усядането си, а животните (овце) се отглеждат в пещерите до средата на ХХ век.

5. Имената

Наблюденията ни върху имената на табачени се основават на материал, извлечен от църковните регистри (кондики) за записване на покръстените деца от църквата "Света Богородица". Въз основа на него сме изработили честотен речник, който включва първите двадесет най-често срещани мъжки и женски имена в Табачка. Времевият обхват е за периода 1909-1934 г. Това е период, в който взаимоотношенията между града и селото се развиват бурно, разпада се системният характер на фолклорната култура, а влиянието на градските културни модели се чувства все по-осезаемо в селата. Това е основната причина дори в твърде консервативната система на именуването да се наблюдават иновации и мода в имената.

Като цяло имената на светци са преобладаващи сред тези от първата десятка на мъжките имена. Най-често срещаното име е Иван, заслужава отбелязване високата честотност на антропонима Стоян. Често срещани са имената с нехристиянски произход - Пеню, Цаню, Нено. Имена като Тихол, Нено, Рачо, Рашко и др. се срещат в Русенско предимно в села с балканджийско население.

Предпочитанията към имената Мария и Ивана се подсилват от присъствието на Мара (4) и умалителното Иванка (16). Освен тях от обвързаните с християнството в първата десятка се намира и Велика. Женските имена Стефана, Цана, Неда се срещат в Русенско предимно в села с балканджийско население. Особена специфика притежава името на свети Сава, възприемано заради окончанието си като женско, затова отрочетата от мъжки пол носят името Сави, а тези от женски - Сава.

Единично фиксираните антропоними се срещат равномерно през проследените години, което говори за естествен процес на възобновяване на някои по-нискочестотни антропоними. Наистина появяват се и някои модерни имена, но тенденция за отмиране на едни и поява на нови за региона и селището мъжки имена, поне в рамките на проследените десетилетия, не се забелязва. Съществува по-голямо многообразие на мъжките (в сравнение с женските) имена, което може да се обясни с по-голямата мобилност на мъжкото население.

Събраните умалителни имена регистрират любопитни трансформации на основните и звателните имена. По същество те формират един нов, втори свод от лични и фамилни имена.

Прякорите на местните хора са събирани в продължение на десетилетие при работата ми с различни поколения хора, но въпреки това до последно се появяваха нови. Вероятно има и такива, които не са записани. Наличието на прякори и най-вече тяхната регистрация разкриват историята на всекидневието в селището. Известно е, че прякорите и прозвищата показват същностни черти от характера на отделния човек или присъщи черти на определен род, но много често те са индивидуални класификатори, породени от някаква случка, особена реакция, белег. Тъкмо поради тази причина прякорите на хората от едно селище описват живата история. Защото, ако при узнаването на топонимната традиция ни се представят предания и легенди, то при събирането на прякорите в голяма степен се описва всекидневието. Събраха се 158 словоформи, които представляват един добър пример за местното творчество. В някои от случаите съм предал обясненията на информатора за произход на прякора - когато появата му е свързана местна история. Някои от прякорите използват заемки от турски език, други имат за основа остарели и диалектни думи. Единични са случаите на вторична интерпретация, когато мотивиращите признаци се формират според принципите на народната етимология. Причините за това се крият във факта, че по време на записите повечето от прякорите са спомен, няма ги хората, за които те се отнасят; прякорите са се превърнали в част от местната история.

Регистрирахме 136 названия на местности в землището на Табачка. Това е сравнително висок брой на топоними за селище в равнината, но разчлененият терен на Поломието, както и структурата на селището, предпоставят появата на значителен брой названия. По тази причина е голям броят на топоними, създадени по лични или родови имена - 41 броя - Бабина Мянина крава, Слаовското дере, Пъзльовския гичит, Дериконската махала. Много от названията носят имената или родовете на първите заселници - Керовския егрек, Боньовския геран, Дончевските пещери. Сравнително устойчиво се срещат имена от турски език - Папаз дере, Ченгене гьол, Дюза, Кьоравото боазче, Урум пунар, Софтъ юрт, но те не са преобладаващи. Наследени са от заселниците, някои от тях издават дълбока старинност. Названието Урум пунар вероятно е от първите векове на османското господство, когато поробените християни са назовавани с обобщението "рум милет" - ромейски народ. Названията, свързани с религията, също са от времето на българското Средновековие - Рай манастир, Черквата. Те също са наследени. По особени белези са именувани топосите Забития камък, Дюза (равнина), Изгорелия участък. Със стопански дейности са свързани названията Гръстеницата, където са засявали коноп, Бижова ковалък - пчелин, Старите лозя. Някои названия са производни на характерни ботанични видове - Леската, Борчетата, Люляч, Върбанка. Голяма част от местната топонимия е обвързана с фолклорната история на Табачка - Османовта дупка, по името на някогашен разбойник, Драганка, по името на местна мома, не склонила да пристане на турчин, Дил Николца, хайдутин или разбойник, Ботуша, свързан с иманярски предания.

6. За Червеноводската чета

През 1875 г. Русенският революционен комитет подготвя въоръжена чета, част от планирано въстание в България, останала в историята като Червеноводската чета.

Тя е сформирана на 17 септември в село Червена вода, Русенско. На 21 септември се отправя по течението на река Русенски Лом, където от селата наоколо трябвало да се присъединят още въстаници. Тъй като това не става, преди село Широково четата се разпуснала, а въстаниците се придвижили до Русе, Две могили и Червена вода.

През 1874 г. Русенският революционен комитет изградил местен комитет и в Табачка, целта била организиране на въстание, което да избухне в село Червена вода (Дойков 1975: 9). От етнографска гледна точка една особеност бележи революционната дейност и начина на сформиране на четата - участниците от Червена вода са балканджии-преселници от Еленско и Тревненско, много от тях - роднини (вж. Спомените 2000: 144-171). Балканджии живеят и в селата, откъдето четата очаква подкрепа - Табачка и Широково, а близките контакти между преселниците, живеещи в региона, са добре известни. Четникът Георги Цончев пише в спомените си - "Пътят ни беше най-първо през хубавото село Табачка, защото оттам щяха да излязат няколко момци и знамето щяхме да приемем там скрито в една пещера." (Спомените 2000: 154). Червеноводската чета потегля по своя път в състав от двадесет души, като двама от Русе се присъединили към тях при Табачка. Местни четници не излязли, но някои от селяните им помогнали - едни им дали храна, други ги превели през реката, а селският поп укривал двамата русенци до срещата с четата.

В своето изследване за Червеноводската чета В. Дойков говори за Добрена Попхристова от Табачка, сестра на участника в четата Стати Попхристов, която била ушила знаме за въстаниците. Пряпорецът на Добрена, пише Дойков, според описанието бил със златно лъвче от дубровски ширит, със златна глава, с нокти от червен арнаутски конец. Добрена била преследвана от турците, стигнала до Клисура, където се укривала при Цанко Делчов Клисуреца, след това заминала за Сер и Солун, където била учителка.7 В писмо на К. Китанов от Драма през 1889 г. пише: "На една тукашна гробина има снимчица на нашенско момиче. Под него сме написале - Добрена Попхристова. Родила ся в лето 1858-мо. Поминала ся 1884. Шила пряпорец на с. Табачка, а на него лъвче българско. Учителница из Солун"8. Спомените на участниците относно знамето на четата са противоречиви. Според едни - при Табачка се сетили за знамето, извадили го, прекръстили се пред него и отново го сгънали и прибрали9, а според други знаме не е имало. Според изследователите четата се е движила без знаме (Сиромахова 1997: 179). За знамето на Д. Попхристова не споменава никой освен В. Дойков.

7. За фолклорната история

В модерното време погледът към историята се диктува от вижданията на едно национално съзнание, което моделира историческите процеси, за да покаже единството на нацията. Историчното е черта на етничното съзнание, чрез него се осъществява противопоставянето Ние - Те. Историческото съзнание се превръща в необходим компонент на фолклорната култура от момента, в който тя става култура на етноса, етническа култура (Бочков 1986: 24). Според Юрий Лотман информацията е основно условие за съществуването на човека, а културата е процес на предаване и съхранение на информация.

Фолклорната история е предаване и съхраняване на историческа информация от и за етноса със средствата на фолклорната традиция, но фолклорната история не е история на етноса. Историческата информация поставя всяка общност в определени пространствени граници - на селището, на етноса, които включват в себе си определени топоси и топоними. Край много селища показват следи от Крали Марко, гробове на Шишман - по този начин, повтаряйки етническата история в своя малък свят, селищата утвърждават своята принадлежност към етноса.

Фолклорната история е елемент на актуалното съзнание, катализатор на колективни чувства, затова често реалните исторически лица се превръщат в етнически символи.

На пръв поглед изненадващо Левски също се оказва част от историята на Табачка - "Аз от дядо Андрея съм чувал - Левски е минавал оттука за Попово, преспивал в пещерата на Люляч, чобаните му клали агне и той продължавал." (Инф.: Ганчо Стоянов Ганчев, р. 1924 г. в с. Табачка, 7 кл., зап.: Н. Н.). Левски се появява в местната фолклорна история като част от проявите на националната митология. Левски е осъзнаван като поредния епически герой, който оформя свои "пътеки" в пространството. Той "минава" през землището на селото така, както преди са минавали Крали Марко или поп Мартин, оставяйки трайни дири в съзнанието на местното население. Появата на културния мит Левски би могъл да е резултат и от запазените до Освобождението връзки на балканджиите от полето с тези от планината.

Епосът като своеобразна разновидност на историческата памет (А.Я. Гуревич) се употребява за посредник във фолклорната култура между локалното и етничното. Епосът на Поломието се концентрира в преданията за легендарния хайдутин поп Мартин. И в Табачка, както и в останалите селища, преданията за поп Мартин са обвързани с местната топонимия, с преданията за заровено имане. Приносът на местните хора в този особен фолклор е в присвояването му, в припознаването му за свой. И тук, както и на други места, за обиталища на поп Мартин са сочени пещери, но с неговото присъствие се обвързват два музейни и туристически обекта - пещерата Орлова Чука и Средновековният град Червен. Фолклорният епос и преданията за Левски са в диалог с локализираните представители на фолклорното предание, сплетени в едно цяло - това са хайдути, змейове, мамници, иманяри, местни лица. Те "срещат" времената в локалното културно пространство и структурират неговата топология (Живкова, Живков 2001: 21).

Местната история включва множество сюжети, коита са популярни само в границите на локалната общност. Някои от тях понякога надхвърлят пределите на местното и се озовават на страниците на Историята. Старите хора разказват за участието на табачени в бунтовете против десятъка през 1900 г., за опита на земеделците да се опълчат на преврата от 9 юни 1923 г., когато десетина човека тръгнали за гара Табачка, но били разпръснати от армията. Помнят се големите наводнения от 1914 и 1924 г., когато водата на Черни Лом отнасяла къщи. След наводненията започва масовото строителство на къщи по високото плато. По-късно, след кооперирането, се случва трагичен инцидент - шофьор преобръща камион, пълен с хора, двама от които загиват. Все още мнозина разказват с увлечение за горяните от Табачка - Тодор Иванов Белчев - Пакета, синът му Христо Тодоров и Нено Иванов - Руйчето, заловени през 1949-1950 г. По-късно, през 1997 г., Христо Тодоров се прочу и като иманяр, когато с още двама разкопаха скалния манастир при Грамовец в землището на село Иваново, но другите загинаха от отровен газ. Пак през 1950 г. след залавянето на горяните свързаните с тях Къньо Цанев и Радко Михов бягат в Турция, а оттам в Германия и САЩ. След години синът на Радко Михов става известен с това, че имал големи имоти в САЩ, но не можел да отиде, за да си ги вземе.

През 1992 г. след битов скандал със съседи Иван Иванов обикаля селото, за да уреди стари сметки и търси шестима със стара берета в ръка, пазена от ергенските години (Недков 1992: 1). С този пистолет убива двама и себе си. Сюжетът е класически - таена мъст от половин век заради оръжие и жена оставя след себе си трупове. Съвсем по балкански южняшката кръв кипва заради досадна свада, но след първия изстрел връщане назад няма.

8. Празничният календарен цикъл включва множество обреди и обичаи, които са неделима част от общобългарската обичайна система. В своето развитие календарните празници и обичаи търпят развитие и промени, но тъкмо те ги правят актуални във времето, поддържат живота им. В началото на ХХ век отпада задължителността на лазаруването като момински обичайно-обреден комплекс, но след Първата световна война то е възстановено от учителите. Обичаят вече се осмисля не толкова като местна традиция, а по-скоро като част от националното културно наследство. По сходен начин се възприема и Денят на цветята, отбелязван в периода между двете световни войни на Първи май. Поражда се и коледуването като част от характерната за Русенско практика за създаване на социално необходими придобивки, прекратено през 50-те години на ХХ век. Неделима част от фолклорната история на селището, празниците са живи в спомените на някогашните участници, някои от тях - Бабинден, Трифон Зарезан и обредният курбан за Богородица, са се запазили и в съвремието ни. Това ги прави особена културна ценност, част от неосезаемото културно наследство, за съществуването на което също трябва да се полагат грижи.

Фолклорната култура на Табачка се реализира в една пространствена темпоралност, обусловена от региона (Русе и Поломието) и от времето на българското Възраждане, когато наследството (фолклорната менталност) се среща с модерността и реалиите на новите идеологии - нация, държава. В резултат от срещата до нас достига фолклорната история, разпознавана като традиция - наследството, осъзнато като различно, но ценно, актуализирано според времето на нашия поглед към него. Разностранни са спомените за Табачка и знанието за нея - не е случайно, че паметта за миналото на селището се формира в процеса на локално обучение в култура, на създаване на общностна памет.

Изявите на традиционната култура в Табачка са белязани от активното присъствие на градската култура във всекидневието и празниците. Новото за фолклорния тип култура прониква и преодолява локалната затвореност, което тук не се оказва голяма трудност - балканджиите, за разлика от хърцоите, са в по-ниска степен консервативни.

През януари 1892 г. етнографът Димитър Маринов посещава Табачка, за да запише местни обичаи. По това време той е директор на Мъжката гимназия в Русе, отпечатал е вече първата книга от своята фолклористична поредица "Жива старина" и събира материали за следващите. Събраното от Табачка публикува през 1914 г. в Сборник за народни умотворения, кн. 28, под заглавие "Народна вяра и религиозни народни обичаи". В Табачка Д. Маринов е почерпил сведения от някоя си баба Неда, но информация за нейната родова принадлежност и възраст не ни е оставил.

От записаното е предпочел само онова, което е по-рядко срещано, което се откроява, затова в сборника му материали от Табачка се срещат рядко - едва на шест места.

По темата Видимият далечен свят Маринов е описал голямата почит сред небесните тела към месечината, както и страхът от нея. Новата месечина до три дни от своето появяване се наричала нова свещ. Според баба Неда от Табачка не е хубаво, когато се види за пръв път нова свещ, да се погледне у човека, защото той ще има главоболие през целия месец или ще бъде покрит през месеца с циреи. Освен това, ако някой види нова свещ не бива да каже това вкъщи, защото през този месец ще се чупят много глинени съдове (Маринов 1994: 47).

Обикновено бележките на Маринов включват името не само на един информатор - затова освен баба Неда, същото се потвърждава и от други. Целта е да се укаже регионалният или общобългарският характер на описвания фолклорен факт. Останалите, сред които е попаднала и баба Неда, в зависимост от отговорите, които е дала, произхождат от селища от Стара планина. В този смисъл указанието, че тази или друга проява на фолклорна вяра, се среща и в Русенско, трябва да бъде уточнявано за принадлежност към културата на балканджиите-преселници в Русенско.

Така е и при твърдението, че земята има край, който се наричал край свят, където човек можел да стигне докато побелее, но се приказвало, че имало хора, които били стигали (Маринов 1994: 74-75). Далеч по-многобройни са свидетелствата за посещения на орисници и за тяхната "присъда", които "живи примери", както ги определя Маринов, вероятно са резултат от контактите му предимно с жени-разказвачки (Маринов 1994: 255). За контакти на живите с Отвъдното говорят и примерите за общуване с мъртъвци. Баба Неда също е посочила няколко случая, в които сянката на мъртвец се явявала на домашните, говорила им, давала някакви поръки или ги предупреждавала да се пазят от някаква близка напаст или от злодеяние на други хора (Маринов 1994: 328).

Сред разнообразието от форми и елементи на празниците Д. Маринов е отбелязал като характерно за Табачка, че на Сурваки, Васильовден, освен че се слага трапеза, която се прикадява, се играе хоро цяла нощ - за здраве и берекет (Маринов 1994: 463). Вероятно това хоро е имало някакъв особен обреден смисъл в началото на новата година, който не е достигнал до нас във времето, наследили сме само спомена за веселбата.

Според вярванията по Еньовден слънцето е стигнало края на своя път, окъпва се в живата вода и потегля към зимата. Тогава от радост то поигравало. Затова било хубаво сутрин да се посрещне изгрева му, да види човек слънцето - "и то да те види, и да си вземе от тебе сбогом, и да те поръси" (Маринов 1994: 653).

Изключително любопитна ситуация е записал Д. Маринов във връзка с обреда Пазене на квас, според когото обичаят се е запазил само в Русенско в някои села. Днес можем да кажем, че Пазенето или Вардене на квас се среща в Русенско при хърцои и балканджии, както и в Разградско сред капанците. Описанията му, направени значително по-късно, го представят по-скоро като обичай с развлекателни функции, повод да се съберат моми и момци на веселба. Поради тази причина тук ще включим текста на Д. Маринов. Това е първото описание на Пазене на квас в българската етнография - "тоя обичай, пише изследователят, - срещнах в Табачка, трябва да го има и другаде, но го крият" (Маринов 1994: 387).

Обичаят има магьоснически характер, поради което се и преследва от свещениците. На 19 декември, т.е. вечерта срещу Игнажден, събират се в някоя къща: моми, булки и жени, но тук ще има и няколко стари жени, обикновено такива, които са познати като добри познавачки на магии, баяне, вражане и др. Тия моми, булки и жени почват да играят хоро; туй хоро става или в стаята около нощвите, или на двора. Докато играят туй хоро, две моми, от които едната трябва да бъде първа на майка си, а другата последна - изтърсок, замесват квас, но замесват го обърнати гърбом към нощвите. Когато почнат да бъркат брашното, бабичките, под чието ръководство се върши всичко това, гуждат в кваса стрити на прах различни лековити и магьоснически билелчиви билки, сгорени въглени от леска, явор и цер. Тоя квас с тия билки бабите вземат, увиват го и го полагат в едно кюше на стаята и го пазят цяла нощ, т.е. една жена или булка постоянно седи край него будна. Хорото играе цяла нощ, додето се пази квасът.

Тоя квас все по същия начин се пази през 12 нощи - от 19 декември до Васил, но обредното тайнствено хоро се играе само три пъти: срещу Игнажден, срещу Коледа и срещу Васил. На Васил или Сурваки рано сутринта всички моми, булки и жени, които са участвали в "пазенето кваса", се събират в къщата, дето е стигнало тестото срещу Васил, т.е. на дванайстата нощ, и бабичките разкъсват туй тесто на толко парчета, колкото души са участвали в обреда. На друга жена не се дава никак от него (Маринов 1994: 387-388).

Квасът бил изключително лековит, пазел къщата от магии, жени привличали с него мъже, които лудеели по тях - за това на Игнажден 1889 г. разказала на етнографа лично Баба Тонка Обретенова, именитата ни революционерка, която е родом от Червен, съседно на Табачка село, намиращо се на десет километра. "Баба Тонка, допълва Д. Маринов, като млада участвала в един подобен обред, но щяла да яде добър лобут от дяда Тиха, затова и не повторила".

Варденето на квас е описано преди това от Д. Г. Сокеров, който представя зимните празници в Русе - Коледни обичаи, песни и благословии (Сокеров 1896: 3). От неговата публикация обаче става ясно, че "варденето" се извършва и публично в градска среда, в цирк, което по-скоро е театрализиране на обичая за развлечение, отколкото същински обред. Описанието на Сокеров е с изключителна стойност за проучвателите на етнологията на града, но като етнографско описание на обреда в традиционна среда можем да приемем преди всичко записа от Табачка.

Прави впечатление, че събраното от Д. Маринов се отличава с архаичност, открояват се проявите на народната вяра, която тогава е съществувала в системна връзка с останалите сегменти на фолклорната култура. Днес е почти невъзможно да се запишат подобни разкази, но въпреки това в текстовете на баячката баба Райка може да се улови някогашният дух на строга вяра в необикновената подредба на заобикалящия ни свят, изграден според фолклорно-митологичната картина за свят у българите.

9. Тефтерчето на баба Райка

През есента на 1997 г. след проучването, организирано заедно с колегите от музея, когато Симеонка Ненова разбра с какво се занимавам ми изпрати тефтерчето на баба Райка, нейна роднина, известна баячка, която лее куршум и гледа на боб. Баба Райка си била купила тефтерчето наскоро, за да не забравяла думите, откъдето си ги прочитала от време на време. След като баба Райка отишла в старчески дом в Русе, тя дала тефтерчето на С. Ненова. Заглавията на отделните части и обясненията под тях са на баба Райка - така са дадени в текста. Всъщност едва сега ще може да се разбере какво е казвала баячката баба Райка, която като всички свои посестрими е промърморвала полугласно думите, защото такава е повелята на традицията - ако ги чуе някой, тя самата няма да може вече да бае. Нейното присъствие в теренните материали е указано с името Райка Тотева Митева. По мъж тя е Райка Тодорова Димитрова, но е известна с първото име. Тефтерчето се пази в етнографския отдел на Регионален исторически музей - Русе.

Кратките баилни текстове са изключително архаични - за това говори присъствието на персонажа Страшен страшник. В българския фолклор го познаваме само от една хайдушка песен от сборника Българско народно творчество, т. 2, с. 148 и три баяния - това от Табачка, от Сборник за народни умотворения, т. 9, № 137 и теренен запис от с. Голяма Желязна на Д. Иванова10.

Българските хайдушки песни съхраняват устойчив образ на мъжка въоръжена общност със собствена йерархия, която общност преодолява различни изпитания под ръководството на войвода и байрактар. Видими са следите от някогашните възрастово-полови посветителни обреди, в които посветителят много често е войводата. Поради тази причина образът му е необикновен - Стратил е "отпуснал джуни до земя,/ издигнал клепки до небе", той плаши дружината, като я подлага на изпитание, което цели да я направи неустрашима. Връзката с хайдушката песен не е случайна - и в текста на баба Райка съзираме "буен войник", на когото едното блюдо е на небето, а другото на земята. Образът на въоръжения мъж, както и необикновеното му пребиваване между небето и земята, явно са устойчиви във времето. Съхранена е и функцията да плаши - в баянето болестта, в песните - дружината.

10. Кратунката - белег за социален статус

Подевки наричат тук момичетата, на които им предстои да се момеят, които навлизат в полова зрялост. Те носели на плитките си кратунки. При полова зрялост кратунката се счупвала, след което подевките лазарували и добивали право да се женят. В случая до нас в реликтов вид е достигнал специфичен обред, моделиращ социалната структура на обществото. Като реликт от носенето на кратунки в косите се запазва названието на забраждане "на кратунка" в с. Долапите и Средна кула.

В друг вариант на спомена за носенето на кратунки до нас е достигнал своеобразен ритуален диалог - "Искаш ли ми кратунката? Да ти пръдна в кратунката". Без особени трудности тук можем да съзрем закодирани еротични послания - във вариант на приказка, записана в с. Тетово, Русенско, бездетни родители "напърдели деца в кратуна" (Тетово 1995: 175). Еротичният подтекст е фиксиран в контекста на половото съзряване, където чупенето на кратунката ще е акт, равен на дефлорирането на девойката. В съседното село Кошов е записана обредната песен на маскираната дружина "джамалари", които пеят - "...който чупи кратуна, той ще вземе момата..." Съществуващите сложни междутекстови връзки представят носенето на кратунки в косите като своеобразен белег на социалния статус на девойката - подевка.

11. Песенен фолклор

Събраните от нас през годините песни от Табачка не са впечатляващи като количество, особено в сферата на обредните песни. Наистина обредният фолклор при балканджиите не е съхранен така, както при старото местно население - тази особеност е отбелязана още в първите десетилетия на ХХ век от М. Анаудов във "Фолклор от Еленско". Затова и малкото записи на коледни и лазарски песни, които направих в последното десетилетие, се оказват важни. Ще припомним, че в Табачка са започнали да коледуват по повод инициативата за строеж на войнишки паметник, песните са научени от коледарите на Тръстеник и поради това текстовете, записвани в двете села са твърде близки (Цанев, Цанева 1999).

Преобладават песните с баладно звучене, които разкриват конфликти и колизии, протичащи в семейството. Такива се откриват и в раздела Епос, обособен по-скоро за да открои местната специфика на епическото творчество, съсредоточаващо се в хайдушки балади. Все пак първата песен е юнашка, но тя има повсеместно разпространение, много често опосредствано от панаирджийски певци, песнопойки и мечкадари11.

Хайдушките песни, записани от Табачка, включват основната тематика на българската хайдушка епика - обредите за посвещения и изпитанията, съдържащи се в песните, в които мъчат Добра за имане, войвода заклал коня си на Бакаджика, в мотива "Грешен хайдутин". Вероятно липсата на по-ранен във времето интерес към песенния фолклор на Табачка е причината до днес да не достигнат хайдушки песни, в които имената на войводите са се превърнали в символи на борбата срещу поробителя, станали са част от националната митология.

Около двадесет са песните, структурирани в полето на баладното повествование. Сред тях има такива със старинни сюжети - "Лазар и Петкана", "Любена от змей", "Сън прокоба". Фантастични образи, обвързани със семейни проблеми, стават близки и реални и с това печелят съпреживяването на изпълнителите. Като цяло преобладават тези, чиито сюжети са близки до сантименталното звучене на масовата култура от периода между двете световни войни. Много често това са текстове, описващи социални драми в семейството - "Вдовец си зарязва децата", "Удавила се от сиромашия" или роднинска неприязън - "Димовата майка не иска Рада", "Стоян пъди либето си - погрозняло". В процеса на записите моите информатори след текстове с подобно съдържание запяваха градски шлагери, които не съм включил в настоящия сборник. В същото време в спомените им присъстват и песните за "Делба на двама братя", "Хан Татар", "Черен арап".

Песните, които се пеят на трапеза и на седянка, са със закачливи и еротични текстове. Те съпътстват всекидневието на нашите предци и повдигат завесата на фолклорната еротика, представяща ги свенливи, но прями.

Не се регистрират песни хроники, но темата за войните присъства в местния песенен свод - както очаквани текстове за "Европейската", така и за Втората световна война.

12. Надгробни паметници

Гробището на Табачка се намира в горния край на селото, до Курцала. Подобно на останалите в Поломието и местните жители закупуват надгробни паметници от майсторите каменоделци в Красен и Божичен. Надгробни паметници с антропоморфна форма има от ХІХ и ХХ век. Срещат се и множество семейни и родови паметници - съчленени надгробия на двама или трима наведнъж. Това е ново във времето явление, появило се в края на ХІХ век. Живата памет припомня смъртта на майка и дете и по тази аналогия се търси обяснение за останалите паметници. Възможно е общите съчленени паметници да се появяват при случаи, когато роднини са починали до една година, каквото е и условието за поставяне на паметник.

Освен традиционните надгробия в гробището се извисяват и нови по тип паметници - те се отличават с издължени вертикални обеми, често завършват с кръст. Формирането и по-осезателното им присъствие е резултат от градските влияния върху местната фолклорна култура. Многобройни варианти на пирамидални и подобни на обелиск надгробни паметници се срещат в групи или поединично. Като цяло формите на надгробията са заимствани от европейски модели, подчинени на ориентацията към античните художествени принципи. Античните форми - обелиски и колони, се налагат първо в публичната мемориална сфера, при паметниците на загиналите във войните и едва след това в личната. Сред тукашните надгробия най-старите са от 1890 г. Всички паметници от градски тип са композирани вертикално. Тази форма е обусловена от историческата приемственост и традициите при изработката на паметници. Най-често срещаните са във формата на издължена пресечена пирамида, завършваща с венец, подобен на капител (обр. № 1, 2, 3, 4). Традиционният антропоморфен паметник от Поречието се запазва до средата на ХХ век, но той също търпи развитие. Надписите върху него стават по-дълги и калиграфски по-ясни. С годините паметниците от градски тип се налагат, особено след Първата световна война. По всяка вероятност върху тази своеобразна мода оказва влияние появата на войнишките паметници. Постепенно надгробията усложняват своята форма, обр. № 8 със своите колони и триъгълен фронтон, наподобява древногръцки храм.

Обогатява се и пластичната украса, появяват се и триизмерни обеми - херувими и ангели. Човешкото лице като образ е нетрадиционно изображение и в ранните варианти се предава чрез схематичен линеен контур. По-късно такива изображения върху паметници стават все по-конкретни, като най-вероятно търсят прилика с покойния. Образец № 6 от 1943 г. ни представя мъж с калпак на главата, риза, пояс и разкопчана горна дреха. Образец №8 изобразява мъж, по всяка вероятност в униформа, личи характерната кройка на джобовете и яката, а и дрехата е закопчана. Човек с фуражка и униформа имаме и върху паметник от 1946 г. (обр. № 28)

Освен вероятните портрети на покойните по надгробията има изваяни голям брой ангели и херувими в различни пози. Върху паметник от 1939 г. (обр. № 9) има ангел - в дясната ръка с кръст, лявата вдигната за благослов, с криле, боядисани в зелено. На паметник от 1940 г. (обр. № 10), копие на този от 1939 г., в аркообразна ниша е изправена жена с кръст в дясната ръка и букет цветя в лявата. Характерен елемент в облеклото й е престилката, отчетливо забележима на фона на вълнообразните линии - драперии. Срещат се и мотиви, заимствани от изобразителния фолклор - "Момата" от "късана" възглавница се покрива с изображение от надгробия (обр. № 4 и 5) от 1939 и 1947 г.

Състоянието на надгробните паметници от Табачка, техните форми, обеми и пластика, показва силните интеграционни процеси между селото и града, показва степента на проникване на градската култура в местната общност.

13. Проучване

В своето последно пътуване през 1874 г. австро-унгарският изследовател Феликс Каниц минава и през Табачка. На 24 май той преспал в Писанец, на 25-и обядвал в Нисово, след обяд минал през Червен, където останал възхитен от големия замък, за който му говорили, но самият той не го посетил. "През моста на Червени, пише Каниц, - дълъг 14 крачки, продължих пътя си на запад към Табашка и измерих при това българско село надморската височина на Черни Лом - 87 м. Дълго време търсихме място, откъдето можем да слезем при коритото на реката. Накрая при една воденица прекосихме това корито с много завои, врязано в гористи възвишения. По склона на левия бряг на реката продължихме пътя към село Пепелне...". Така в географските му описания остава топосът Табачка с надморската височина, измерена при моста на Черни Лом (Каниц 1995: 341, 355). По това време жителите му са около 900 души.12 Първото преброяване след Освобождението на България от 1881 г. регистрира в Табачка 987 души. В началото на ХХ век жителите са 1380, а най-многобройно е населението в средата на двадесетте - близо две хиляди души. Насилствената колективизация след промените от средата на 40-те години на ХХ век и активните процеси на урбанизация обезлюдяват селото - за десетилетието между 1955-1965 г. мигрират около хиляда души. Едни от тях отиват в Иваново, други в Две могили, а повечето в Русе. През 1989 г., когато започна проучването с екипа от Великотърновския университет, в Табачка живееха по-малко от 300 души.

Голяма част от материалите в книгата са събирани от мен в последното десетилетие. През 1989 г. с кръжока по фолклор "Акад. М. Арнаудов" от Великотърновския университет направихме проучване на Табачка, откогато са първите системни записи. През годините съм събирал разкази на различни хора, а през 1997 г. направихме ново проучване на селото - с колегите от Русенския музей. Работата на фолклористи и етнографи е различна от тази на археолозите - когато последните проучат един обект повече няма какво да правят там. При фолклористите обаче е различно - те работят с хора, затова при смяна на всяко поколение могат да се получат различни гледни точки към наследството на конкретното населено място.

Моите десетгодишни наблюдения върху фолклора на Табачка съвпадат с времето на преход в българското общество след промените от началото на 90-те години на ХХ век. Тук визирам обаче не толкова политическите и социални промени, колкото смяната на парадигмата в науката, изучаваща нашето културно наследство. Един беше начинът, по който работехме като студенти, а друг е сега. Някои от материалите, предоставени от етнографите на Русенския музей, не са предадени дословно, а са преразказани. Темите за обговаряне навремето бяха други, предпочитанията за търсене на отделен дял от фолклора бяха различни - заради съсредоточаването върху фолклорната култура на старото местно население на Русенско - хърцоите, в университетския кръжок по фолклор върху културата на балканджиите почти не се обръщаше внимание. Проучвателският интерес беше съсредоточен върху архаичния фолклор, системната обредна култура и предимно песенните дялове, а тъкмо в тази сфера балканджиите-преселници показваха значителни разлики при съпоставка с фолклора на хърцоите. Толкова повече ме впечатляваха разликите в типа фолклор, следите на градското влияние в селото, търсех онова, което за местните хора се оказва важно, макар не винаги то да съвпада с понятията на изследователите за ценно и важно. Така пред мен се разкри онази симбиоза на локално и регионално, формирана в периода между двете световни войни, предала специфичния облик на фолклора в Табачка.

Насочеността към търсенето на форми на фолклорната вяра от времето на Димитър Маринов например ни позволи да съберем интервюта и наблюдения, които представят особени персонажи и обредни действия в единна цялост. Поради тази причина освен мои записи в сборника съм публикувал и интервюта на Цвета Ненова с баба Райка, баячка и гледачка, календарни и семейни обичаи, записани от Илина Сиракова и Елена Табакова по време на експедицията от 1997 г.13 Имената на записвачите са дадени в инициали след годината на записа. Освен към колегите благодарност дължа и на д-р Тодор Моллов, който ми предостави четиринадесет песни от архива на Катедра Българска литература към Великотърновския университет, записани през 1976 г. от В. Начев и В. Тодоров в Табачка. В процеса на работа записах разказите на 12 жени, родени между 1902 и 1927 г., както и 14 мъже, родени между 1909 и 1948 г. Освен тях колегите ми са работили с още други пет жени и двама мъже.

* * *

Местната история (случки от деня, предания, легенди, прякори) понякога изглежда маловажна, вероятно и защото е известна на мнозина. В години като днешните, когато селището е почти обезлюдено, когато е напуснато от своите и паметта за миналото избледнява, се появява и необходимостта от писаното слово. За срещата с читателите на тези страници се готвя повече от десетилетие, но едва днес, когато се очертава възможност чрез посрещане на гости от близо и далеч селището да заживее нов живот, мисля, че е необходимо присъствието на фолклорната история, която да покаже какъв е бил смисълът да се живее в Табачка.

Историята на хората тук е подчинена на кръговрата на календара. Възприемана като поредица от прекъсвания в обичайния ход на времето, историята на Табачка е белязана от присъствието на хора и събития. Някои от тях са обвързани с легенди, както следите от хайдутина Поп Мартин. Знае се откъде е минавал Левски, как местна девойка е шила знаме за Червеноводската чета, как са заловили местните горяни. Само преди няколко десетилетия за тукашните хора пещерата "Кошута" е мястото, в която многострадалната Геновева се е спасила от смърт. По същото време в центъра на селището е издигнат каменен войн, оцветен за по-голяма реалност, застанал на стража, сякаш да охранява живото наследство. Такива знаци са белег за съпричастност на малката (селска) общност към по-голямата (етническата). Но не търсенето на местното участие в "официалната" история на българите е същина в настоящата работа, а откриването и открояването на общото в частното, така както е постъпил писателят, роден в Жеруна, разкрил България в своята митична Добруджа.

Животът в Табачка се показва в множество разкази за повече или по-малко значими събития, за да формира един текст, не моментна снимка, а отговори за въпросите на тези, които тепърва ще питат. Получило се е многогласие и повече гледни точки към случките, личностите и процесите в местната история. По този начин селището се откроява като жив организъм, който търпи развитие, изявява се в нови условия и форми.

 

 

БЕЛЕЖКИ

1. За произхода на хърцоите вж. Калоянов (2000). [обратно]

2. Наблюдения за Чукова махала в Тетово вж. Ненов (1995: 13). [обратно]

3. Според авторите на ръкописен сборник "Историко-етнографски очерк за село Табачка" (1989). [обратно]

4. Спомени за коледуване в града (Русе 2000). [обратно]

5. По информация от ръкописен сборник "Историко-етнографски очерк за село Табачка" (1989). [обратно]

6. За подробности по интерпретацията на темата вж. Ненов (1999: 100-114). [обратно]

7. Цитатът е по Дойков, В., По пътя на Червеноводската чета, с. 42. За съжаление никъде Дойков не посочва откъде са сведенията, с които разполага. [обратно]

8. По В. Дойков. От писмото на К. Китанов излиза, че гробът на Добрена е в Драма, а не в Солун, както смята Дойков. [обратно]

9. Спомен на В. Абаджиев, по Сиромахова, Ж., Русе през Възраждането, с.179. [обратно]

10. "Отдолу иде страшен-страшник,/ страшен страшник, страшен войник./ Ината му джуна над землю,/ другата джуна на небо./ И на пояса крупа сол,/ че да се топи болния като солта." Инф.:Дина Цанова Чарвожка, р. 1925 г. в с. Голяма Желязна, зап.: Д. Станева, 1999 г. [обратно]

11. За посещения в Русенско на мечкари, носители на юнашка епическа традиция - Калоянов, А., Нови данни за юнашката епическа традиция в Източна България. // Фолклорът и народните традиции в съвременната национална култура, София 1976, с. 200-201. [обратно]

12. Когато споменава броя на жителите на съседното село Тръстеник - около 900 души, Ф. Каниц допълва - "През 1874 г. не бе по-малък и броят на жителите на околните села и в някои случаи даже надвишаваше този на жителите на Тръстеник хан." - Каниц, Ф. Дунавска България и Балканът. София, 1995, с.346. Поради тази причина може да се приеме, че броят на жителите в Табачка е около 900. [обратно]

13. Сред участниците в експедицията на Исторически музей - Русе за проучване на Табачка през 1997 г. бяха и колегите от отдел Природа - Венцеслав Петков, орнитолог и Симеон Стефанов, препаратор. В резултат от проучването на орнитофауната излезе от печат материалът "Видов състав на клас Аves в землището на с. Табачка, Русенско" (Петков б.г.: 173-177). [обратно]

 

 

ЛИТЕРАТУРА

Бочков 1986: Бочков, П. Епическият вариант на фолклорната концепция за историята на етноса. // Български фолклор (София), № 1, 1986.

Гинкова 1978: Гинкова, Ц. 50 г. читалище "Просвета" в Табачка. // Дунавска правда (Русе), 23.03.1978.

Дойков 1975: Дойков, В. По пътя на Червеноводската чета. София, 1975.

Дойков 1984: Дойков, В. По долината на Русенски Лом. София, 1984.

Живков 1987: Живков, Т. Ив. Етнокултурно единство и фолклор. София, 1987.

Живков 2000: Живков, Т. Ив. Увод в етнологията. София, 2000.

Живкова, Живков 2001: Живкова, В., Живков, Т. Ив. Локус и универсум. Добродан, планината, митология и... Троян, 2001.

Иванов 1998: Иванов, И. Преданията. Русе, 1998.

Изложение 1912: Изложение за състоянието на Русенски окръг през 1911-1912 г. Русе, 1912.

Калоянов 2000: Калоянов, А. Названието на етнографската група хърцои и култът към бог Хърс. // Арнаудов сборник. Т. 1. Русе, 2000.

Каниц 1995: Каниц, Ф. Дунавска България и Балканът. София, 1995.

Ковачев, Ковачева 1969: Ковачев, Н., Ковачева, Л. Названия на селищата в Русенско. // Известия на института за български език. София, 1969.

Маринов 1994: Маринов, Д. Народна вяра и религиозни народни обичаи. София, 1994.

Недков 1992: Недков, Д. Кървава драма в село Табачка. // Утро (Русе), 12.08.1992.

Ненов 1995: Ненов, Н. Локални прояви на фолклорната памет. // Тетово - теренни проучвания и материали. Русе, 1995.

Ненов 1999: Ненов, Н. Българската хайдушка епика. Потекло и развитие. София, 1999.

Партидно-разходна 1990: Партидно-разходна книга на Русенската народна община за разрушенията на църковните храмове и християнските къщи, Русчук, 1877, документ № 103. // 125 години Русенска община 1865-1990. Документален сборник. Русе, 1990.

Петков 2000: Петков, В. Видов състав на клас Аves в землището на с. Табачка, Русенско. // Известия на Исторически музей - Русе. Т. 6. Русе, 2000.

Русе 2000: Русе - портрет на града. София, 2000.

СбНУ 1993-1994: Сборник за народни умотворения. Т. 60 (Български народни балади и песни с митически и легендарни мотиви), ч. 1, 1993; ч. 2, 1994.

Симеонова 1978: Симеонова, Г. Характеристика на основните етнографски групи в Русенско. // Българска етнография (София), 1978, № 2.

Симеонова 1983: Симеонова, Г. Промени в институциите на селото. // България 1300. Институции и държавна традиция. Т. 3. София, 1983.

Сиромахова 1997: Сиромахова, Ж. Русе през Възраждането: Икономика, просв. и култ. живот, църковно-нац. борби, револ.-освобод. движение. Русе: Дунав прес, 1997.

Сиромахова, Пармаков 1964: Сиромахова, Ж., Пармаков, С. Икономическото развитие на Русе през епохата на турско робство. // Известия на народния музей - Русе. Т. 1. Варна, 1964.

Сокеров 1896: Сокеров, Д. Г. Коледни обичаи, песни и благословии от Русе. // Сборник за народни умотворения. Т. 13: Дял ІІІ. Народни умотворения. София, 1896.

Спомените 2000: Спомените на Г. Цончев, Бакърджиева, Т. "Червеноводското приключение" през погледа на един от участниците. // Известия на Исторически музей - Русе. Т. 6, Русе, 2000, с. 144-171.

Станчев 1984: Станчев, Д. Ранносредновековен некропол до гара Табачка. // Годишник на музеите от Северна България. Кн. Х. Варна, 1984.

Тетово 1995: Тетово - теренни материали и проучвания. Русе, 1995.

Тихолов и др. 1989: Тихолов, Тихол Д., Стоянов, Стоян Х., Дянков, Ангел С. Историко-етнографски очерк за село Табачка. Ръкописен сборник. 1989.

Цанев, Цанева 1999: Цанев, Г., Цанева, С. Тръстеник. Русе, 1999.

Шкорпил 1914: Шкорпил, К. Опис на старините по течението на река Русенски Лом. София, 1914.

 

 

© Николай Ненов
=============================
© Електронно издателство LiterNet, 19.03.2005
Табачка. Теренни материали и проучвания. Съст. Николай Ненов. Варна: LiterNet, 2005

Други публикации:
Табачка. Теренни материали и проучвания. Съст. Николай Ненов. Русе, 2004.