IV. БАЙ ГАНЮ И ХАРАКТЕРОЛОГИЯТА НА БЪЛГАРИНА*

Димитър Михалчев

web | Модерната география на културата

Накрая ще прибавя и аз, от своя страна, няколко думи върху предадения тук резултат на нашата анкета.

1. Като изтъква, че характерът на Бай Ганю, доколкото той уместно или неуместно претендира да бъде характер на българина изобщо, е плод на приспособление към една особена среда, проф. Геземан говори на няколко места за “биологичен тип”, за “биологична роля”, за “биологичната задача” на народностно самосъхранение и пр. Макар и да схващам много добре мисълта на уважавания немски колега, обаче аз смятам, че в една характерологическа студия тия изрази могат да станат източник на недоразумение. “Биологичен тип” е напр. амебата като един особен организъм, но не и един народ или една обществена група. Когато говорим за характерологията на един народ, нас никак не ни интересува, как българинът напр. диша, как той смила своята храна и пр. Това, което е резултат на биологическо приспособление, то почти не интересува характерологията на една обществена група. Занимавайки се с характера на един народ, ние имаме своя поглед насочен към ония особености, които неговият исторически и социален живот изобщо са създали. Ако приемем дори, че у българина има скъперничество, самохвалство, практицизъм, дебелоочие, втеляване, наивен патриотизъм и т.н., това никак не е и не може да бъде резултат на някакво биологическо приспособление, а е плод на един особен социален живот, на едно приспособление към историческата и географска среда на нашия народ. Повтарям, макар и да разбираме добре какво г. Геземан иска да каже, все пак тая липса у него на тънка разлика между биологическо и социално приспособление е един недостатък.

2. По-значителен недостатък се крие в друга една точка на проф. Геземановия анализ. Той се уговаря, наистина, че Бай Ганю не е българинът изобщо: това личи вече в самото заглавие на неговата статия - “Проблематичният българин”. Но доколкото поддържа, че байганювщината е изиграла една акомодационна роля в живота на българския народ и защищава Бай Ганю като положителен тип, проф. Геземан разглежда като нещо единно това, което е всъщност един комплекс от твърде разнородни по своята преходност характерни черти. Ако втеляването, недоверчивостта, практицизмът, дебелоочието и пр. са закрепнали у българина, понеже са се оказали обществено полезни в неговото историческо приспособление, може ли да се поддържа същото и за простотията и некултурността на Бай Ганю? И това ли е част от “акомодационния тип”, за който немският автор пише? В туй отношение статията на г. Г. Цанев и съответното у Боян Пенев (Златорог, IV, кн. 1, стр. 28-29) са един добър коректив към изтъкнатото от проф. Геземан.

3. Още Боян Пенев се помъчи да ни убеди, че Бай Ганю не е нещо цялостно, че в него няма истинска характеристика, че контурите му се менят и губят: нито е гражданин, нито е селянин; ту е с фрак, ту е с пояс; ту е вестникар, ту е търговец на розово масло! Не влиза в моята задача да се занимавам с Бай Ганю като цялостен или нецялостен художествен образ. Обаче обстоятелството, че Бай Ганю стана тъй популярен, че българинът в широката си маса го закръгли и направи свой синоним, показва, че той се самопозна в него и че Алеко, ако и малко карикатурно, но твърде правилно е доловил цяла редица от негови характерни черти. Може някои от тия черти да отразяват само една преходна фаза в нашия исторически живот. Но неуместно е да корим Алеко Константинов, че не се впущал в по-дълбоки наблюдения и изучвания на българския характер”, както пише Б. Пенев (стр. 23). Преди всичко Алеко не бе учен, нито характеролог-изследовател. Той бе един голям художник и може да бъде съден само като такъв. Бай Ганю не бил цялостен тип! Та не е ли днешният българин: вчера селянин, днес гражданин; лани търговец или журналист, тая година министър; доскоро с потури, сега с фрак! Алеко ли е крив, че нашият живот не е така единен и цялостен, както се диктува това от книгите и книжните теории?

4. Г-н Г. Константинов на няколко места подчертава, че в своя “Бай Ганю” Алеко Константинов бил преди всичко моралист, а след това художник; че той поставил на фейлетоните си “чисто етични задачи”. Изтъквайки отрицателното у българина, Алеко е целял да го превъзпита, като го накара да се самоопознае и засрами. Подобна мисъл има и в статията на Боян Пенев.

Той дори не може да скрие негодуванието си, че днешният българин не само че не е възненавидял чертите на Бай Ганю, но без стеснение ги проявява и се гордее с тях! - Аз от своя страна не намирам, че Алеко е преди всичко моралист, а сетне художник. Ако неговият “Бай Ганю” действително би имал такава морализаторска задача, той би се оказал една досадна книга, която мъчно може да бъде четена от цял народ с такова удоволствие. Може Алеко да е твърдял за своята книга каквото ще. Но че нейният автор е бил преди всичко художник - това не може сериозно да се оспорва. - Колкото се отнася до факта, че през време на войните и след тях българинът се е възхищавал от своя Бай Ганю, вместо да негодува от него, показва, че дохождат моменти в живота на българската маса, когато тя непосредно, вън от всякаква рефлексия, захваща демонстративно да тачи своята недоверчивост, своя практицизъм, своя здрав разум, своето келепирджийство и своя наивен патриотизъм.

5. Г-н К. Петканов свързва недоверчивостта на Бай Ганю с факта на неговото политическо излъгване и ограбване по време на нашето Освобождение. Не ще съмнение, че Бай Ганю си е бил векове подред недоверчив и сигурно не ще да са събитията около неговото странствуване из Европа, които са го направили такъв. Явно е, че г. Петканов е искал само да даде един частен пример за разясняването на своята обща мисъл.

6. Но все пак, ще възразят мнозина, не може да се отрече, че Бай Ганю - това не е българинът изобщо, понеже българинът не е само единството на неговите отрицателни черти. Разбира се, че българинът не е само Бай Ганю. Но русинът само Чичиков ли е? Испанецът само Дон Кихот ли е? Френецът само Тартарен ли е? Не е въпросът там. Преди всичко не е вярно, че Алеко ни е дал в “образа” или в “превращенията” на Бай Ганю едно единство от отрицателните черти на българина. Ако е въпрос за наши “отрицателни черти” и “недостатъци”, ние имаме нещо много по-лошо и много по-трайно от практицизма, от безочливостта, втеляването, самохвалството и пр. Достатъчно е да спомена тука само завистта, за която Елин Пелин каза на времето си малко тенденциозно и заострено: “Ако на българския народ е писано да роди един ден гений, той ще бъде непременно геният на завистта”. Да не би Алеко да не е знаел за тая наша хубава черта? Или ще се утешим, че това не е характерно само за българина? Питам: у кой народ тая черта изпъква по-ярко? - Самото това обстоятелство показва най-ясно, че Алеко е бил преди всичко художник и малко се е грижел за туй, да оправя характера на своя народ. - А що се отнася до положителните качества на българина, тях ние добре знаем; но не можем да ги изтъкваме чрез делата на един Раковски, Левски, Ботев и пр., защото тава са единици, а Бай Ганю и байганювщината са били и продължават да са легион...

© Димитър Михалчев
=============================
© Електронно списание LiterNet, 03.05.2005, № 5 (66)
© Електронно издателство LiterNet, 26.12.2006
Модерната география на културата. Родно и чуждо. Съст. Албена Вачева. Варна: LiterNet, 2005.

Други публикации:
Философски преглед, 1931, № 3.