Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Октомври  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
:. Bücher Amazon
:. Amazon Livres
Магазини и продукти
:. Fantasy & Science Fiction
:. Littérature sentimentale
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Образование по БЕЛ
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

А - КАТО АВСТРИЯ, Ö - КАТО ÖSTERREICH
(Разказвания за една страна)

Владимир Янев, Моника Янева

web | web

Към Алпите

Грамащетен е селище на петнадесетина минути път с кола от Линц. Тук живеят видните представители на новата ни австрийска рода Вероника (Фрони) и Валтер Бриннингер. Предвождан от нашата съпруга, майка и редакторка Лили, авторският ни колектив заема задната седалка на Валтеровата кола, а от Линц към екипа ни се присъединява винаги жадният за приключения Гуидо Скотън. Той е взел в своето беемве пловдивските ни приятели - семейство д-р Елисавета и инж. Константин Суванджиеви. А Елфриде (Ефи) - съпруга на Гуидо и по-голяма сестра на Фрони, благородно остава да чака завръщането ни от алпийското пътуване.

Пердашат двете коли по идеалния асфалт, преминават покрай села и градчета, всяко от които заслужава внимание. Озъртаме се насам-натам и споделяме мигновените си впечатления.

Младият автор не спира да се диви:

- Толкова красиво, толкова подреденко - сякаш и природата са си създали!

- Ох, Мони - приглася обяснително старият автор, - природата си е природа, ама зависи от хората. Тия тук не са тръгнали да я побеждават, а да я подобряват. И са я направили по-природа!

- Вижте, вижте - сочейки, повишава градусите на възторзите Лили, - колко интелигентни са тия крави с белички личица!

- Почукват с копитце по лаптопа, за да изчислят колко още да попасат, че да увеличат млеконадоя - поддаква Моника. - По кравтопа почукват.

- Какво е това кравтоп? - активно се интересуваме.

- Кравешки лаптоп - уточнява Моника, за да продължи фантазиите си. - А на притежателя си казват: "Почини си, стопанино, ние сами ще се издоим!"

То само това остава - да проговорят, самоиздоявайки се!

Кравите в Австрия са за завиждане. Буренче няма по сочната трева, пасбищата - оградени с ленти, включени към сигнализиращи апарати. Говедари и кучета не се виждат. А едни ферми избарали - ум да ти зайде! В оборите не се долавя мирис на пикоч и тор, сламата сякаш е подготвена за раждането на Младенеца. Как ги постигат тия работи и защо нашите стопани не ги правят, е тайна непостижима.

Но стига с тайнствата - в далечината пред нас се провиждат, още бледо загатнати, явенствата на Алпите!

От равнинния дунавски пейзаж се приплъзваме към ненатрапчивата нагънатост на планинското предполие, отляво и отдясно се мяркат обрасли хълмчета и ниски скали. Тревата е наситено зелена, небето придобива плътна синевина. Всичко това наподобява креватна живопис и припомня анекдота, разказан от хер Жоро Зюмбюлев - мощен пловдивчанин, който от две десетилетия графично дизайнерства във Виена.

Затворил се един художник във вилата си, спуснал кепенците и ентусиазирано се отдал на абстрактното изкуство. Чука се на вратата, вдъхновеният маестро отваря вратата с трансцендентен замах. Пощальонът бил. А зад него грейнало едно слънце, оцъклило се онова ми ти синьо небе с плувналите бели облачета, по изумрудните поляни пасат бежови крави... Само ангелчета липсват! "Е, га си кича!", простенва художникът и трясва вратата пред слисания посетител.

Чудим се откъде ни дойде на ум точно този анекдот, но като виждаме табела, сочеща към Олсдорф, си го обясняваме - там е живял и писал вечно мрънкащият автор

Томас Бернхард (1921-1989)

Белетрист и драматург, той е демитологизатор и скандалджия, та дрънка. Това може да се види във всяка от преведените на български книги. Доста травматично е тяхното четене - Бернхард прекомерно се е насърбал с лютивата житейска попара.

Бащата зарязал бременната му майка още преди Томас да се появи в Хеерлен, край холандския град Маастрихт. Така и не се научило нищо повече за странния родител - или се е самоубил, или е загинал по време на войната. Изоставената жена завела Томас при баща си в едно село близо до Залцбург. Дядото Йоханес Фраймбихлер бил известен в своето време писател. Той увлякъл момчето по музиката и пеенето.

Томас Бернхард следва драматургия и актьорско майсторство в залцбургския Моцартеум, където получава стипендия за Академията по музика и изобразително изкуство във Виена. Някъде тук пътищата му стръмно завиват - работи като шофьор, съдебен репортер, пребивава в Югославия и Сицилия, една година е библиотекар в Лондон, пътува из Полша... Публикува стихове, насочва се към белетристиката.

Идва и признанието - издават и награждават неговите книги, поставят пиесите му, снимат филми по тях. Но той така и не се нагажда към литературно-театралните игрички. Продължава да дразни и шокира с твърдения за "този тотално измамен австрийски народ, чийто разсъдък през последните столетия беше изпит по най-безсрамен начин от католицизма, от националсоциализма и от псевдосоциализма". Все пак се ядва! Ами това: "Да си австриец днес е смъртно наказание и всички австрийци са осъдени на това смъртно наказание. Всичко австрийско е безхарактерно"?! Да не говорим пък за изказването на писателя, че през 1988 в Австрия имало повече националсоциалисти отколкото през 1938 година, когато се гласува за така наречения "аншлус". Тогава 99,73 % са дали положителен вот за присъединяване към фашистка Германия.

От Бернхард не си изпащат само сънародниците - тоталният му нихилизъм изглежда насочен към разрушаване на традиционните сякаш ценности на живеенето, културата, изкуството. При него със зловещ артистизъм зазвучават оглушителните нападки на Ницше, терзанията на Достоевски, парадоксите на Уайлд, абсурдите на Бекет и Йонеско. Страховито! И едва ли присъдите за този писател могат да бъдат смекчени от обяснения, че "мизантропията му е породена от разобличаването на еснафската повърхностност, на всеобхватната бездуховност, на света като "сговор на глупци". Не помагат и определенията като "екзистенциален клоун", "зловещ пророк", "иронично обсебен архангел". И ако самопризнанието "В началото се боях от живота, после го намразих" може да се отнесе към субективното, то малко в повече ни идва обобщението: "Всичко човешко е кичозно, тук няма никакво съмнение. Дори високото и най-високото изкуство са такива".

Как тогава да "оправдаем" Томас Бернхард? Много е талантлив - ето как! А когато някой е толкова талантлив, измъква не само от себе си, а от самите нас неща, които не са за приказване. И ги приказва храбро, за да не се намъкваме подло-подло в спокойните си хралупи. Не че пак не ще се вмъкнем, но поне няма да ни изглеждат толкова уютни. И вероятно ще престанем да се харесваме с тъпотата на чалга певици.

Четенето на Томас Бернхард е увлекателно, отчайващо и... необходимо. Понаучаваш едно-друго. Например, че "адът не предстои, адът се е случил". Апропо, нашият мил и драг писател Христо Карастоянов твърди нещо подобно: "Адът не е място, а време". По-оптимистично ли е?!

Иначе Томас Бернхард още през 1965 година си е намерил мястото в малкото селце Олсдорф. Много-много не се мешал с хората. Странял от тях и се появявал изневиделица ту тук, ту там. Изглежда нямал приятели. Май и сам едва се е изтрайвал. Все пак решихме, че компанията на този човек нямаше да ни тежи. Гаранция за това са немалкото негативисти и мизантропи, които се лепят по хуманистичната ни мухоловка.

Бернхард починал в болницата на Гмунден на 12 февруари. Три дни след рождения си ден. Успял е да закръгли петдесет и осем. Не знаем от какво е умрял. Умрял е от смърт! (Поетът Веселин Сариев много се кефеше на това "умрял от смърт", отбелязвано в летописните книги на Зографския манастир в Атон. Веско не вярваше в смъртта. Предизвикваше я - тя не изтрая и го взе. Но той пак не е повярвал в смъртта.)

Погребали изтерзания Томас Бернхард в известния със своите хойригета (уютни кръчмички, в които се опитва новото вино) Гринцинг - някога село край Виена, днес част от 19 бецирк (район) Дьоблинг. В завещанието си той забранил да поставят пиесите и да издават книгите му в Австрия до седемдесет години след смъртта му. Под натиска на почитателите неговите наследници отменили забраната.

В австрийската столица лесно може да се намери близкото до двореца Хофбург кафене "Брьойнерхоф". Светло и тихо, то е предпочитано от Томас Бернхард. Тук на видно място е поставена увеличена снимка на писателя. Вглъбен в себе си, с отсъстващо изражение, той е пред табличка с кафе и чаша вода. Пълна илюстрация на казаното от Алфред Полгар: кафенетата са за тези, които се нуждаят от общество, тъй като търсят уединение! Попитахме келнера дали е познавал Томас Бернхард. Не! И за съжаление, нямал време да го прочете. Интересно дали ще го прочете нашият приятел - пловдивският писател и енциклопедист Георги Райчевски, автор на нашумялата книга "Грандкафе "Кристал"? Физиономичната му прилика с австриеца е удивителна. Това самият Райчевец призна, когато му подарихме две снимки на Томас Бернхард.

Но за виенските кафенета и прочутите им посетители ще отворим приказка по-късно. И с доста австрийски творци ще си имаме работа - сега нека разправим за

Гмунден

Това е град, разположен от двете страни на най-дълбокото австрийско езеро Траунзее (191 метра). Център е на едноименния окръг, който брои близо 100 000 постоянно пребиваващи. Самият Гмунден едва достига 14 000 жители. Не е беда, защото тук (както и в цялата област Залцкамергут) винаги има туристи: зиме за пързаляне, лете - за къпане, през всички сезони - за лечебни процедури.

Привлекателен е този край с множеството си върхове и езера, с лековитите соли и извори. Това австрийските и европейските аристократи оценили отдавна - превърнали Гмунден и Бад Ишл в свои летни резиденции. С вкус, без парвенюшки изцепки те създали уютни за живеене местенца. Така е било, така е и до днес. Просто изглежда - тук не допускат гигантоманията и мутризацията, хората съвестно правят необходимото, за да е добре и на тях, и на посетителите. То ред и вежливост, то красота и чистота, то разнообразни водни и въздушни средства за придвижване, то атракции и различни културни мероприятия!

Мероприятия - тази тромава дума се употребяваше под път и над път някога. Мероприятно ни е сега да съзерцаваме извисения над всичко връх Траунщайн. Езерото, гледано от дългата крайбрежна улица с кестените, ни се струва огромно. Плавно се разминават два красиви кораба, а ние се озъртаме за "Гизела" - името на първата дъщеря на Франц Йозеф І (наблизо е неговият паметник). Кайзерът обичал да пътува с парахода между Гмунден и резиденцията си в Бад Ишл. Валтер каза, че "Гизела" е най-старият плавателен съд в света, който още използва за движението си въглища.

Не ни се удава да видим антиката, но съзираме фонтан с доста необичайна фигура в центъра - гном, носещ кристал. На табела до фонтана е описана историята за създаването на скулптурата: При една своя разходка авторът й

Хайнрих Натер (1844-1892)

срещнал рудари, натоварили в каруцата си огромен кристал. Купил го и го включил в композицията си. През 1953 г. наследниците на майстора предоставили на града Гнома с кристала. Сега фигурата е сред символите на Гмунден.

Самият Хайнрих Натер не е случаен автор - създател е на елегантната статуя на композитора Йозеф Хайдн в австрийската столица. Многократно сме виждали тази майсторска работа пред църквата на оживената виенска улица Мария Хилферщрасе. В различни градове Натер е направил доста отличителни скулптури: в Цюрих - на протестантския наставник Улрих Цвингли; в Инсбрук - на тиролския герой Андреас Хофер, разстрелян от Наполеоновите нашественици; в Болцано - на великия средновековен поет Валтер фон дер Фогелвайде.

Драго ни беше да срещнем стария познайник Натер в Гмунден, където пък научихме, че тук през лятото на 1825 година

Франц Шуберт създава "Аве Мария"

В Гмунден той се установява при своя приятел Фердинанд Травегер, където се чувствал като у дома си. Тук всекидневно общува с Йохан Фогл - първия забележителен изпълнител на песните му, и с художника Мориц фон Швинд, за когото казвали, че рисувал така талантливо, както Шуберт съчинявал музика. Компанията им украсявала красивата седемнадесетгодишна пианистка Нанета Волф. Към тях често се присъединявали жадните за музикални "шубертиади" - понякога се събирали по 40-50 души. Композиторът се вдъхновявал и от разходките сред прекрасните местности, ако и да разправял, че като виенчанин бил човек на камъка, а не на дивата природа.

Щастливият тук меланхолик пристъпил към замисъла си да създаде песни по немския превод на "Девата на езерото" от шотландския романтик Уолтър Скот. Той подбрал трите песни на Елен - последната от тях е и станалата знаменита "Аве Мария". Немският текст се открива с "Ave Maria! Jungfrau mild...", а самото име на песента насочва към католическата литургия, начеваща с "Ave Maria, Gratia plena...". Някои изпълнители предпочитат немския, други - латинския текст. Нам лично латинският ни звучи по-омайно, но е факт, че Шуберт е имал предвид родния си език.

Шуберт създал повече от 600 песни, но възторженият прием на тази надминал всички очаквания. Тя е посветена на очарователната графиня Софи Габриел фон Вайзенволф, обитателка на изградения близо до Линц замък Щайрег. Духовната Софи не само подпомагала финансово композитора, а талантливо изпълнявала песните му.

За "Аве Мария" Шуберт получил множество похвали. Но най-скъпа била оценката на баща му (също музикант, предан католик), който приятно се изненадал от благочестието на своя син. По този повод композиторът споделя, че рядко създавал подобни химни и молитви. Но се случвало понякога да го обземат душевни състояния, при които неговата молитва не е ритуал, а съкровено докосване до висшето.

Близо до Гмунден е разположеният на бреговете на реките Траун и Ишл град

Бад Ишл

Той става по-известен с минералните си извори в началото на ХІХ век. В аристократичния курорт редовно топят телеса всемогъщият княз Клеменс Венцел фон Метерних и ерцхерцог Франц Карл, който довежда тук съпругата си - принцеса София Баварска. По-младият брат на император Фердинанд І се обезпокоил, че жена му не го дарява с потомство, та я подложили на процедури с лековитите води. Това дало резултат - за кратко време се пръкнали трима юнака: Франц, Максимилиан и Карл Людвиг. Щастливият татко би могъл да бъде още по-щастлив през 1848 г., когато детронирали некадърния добряк Фердинанд І. На Франц Карл се полагало да стане кайзер. Жена му обаче настояла той да се откаже в полза на първородния им син Франц Йозеф І. Така и станало, а осемнадесетгодишният тогава младеж достигнал до патриаршеските 86 години, от които цели 68 бил кайзер. А по-късно брат му Максимилиан станал император на Мексико.

По този повод в Залцкамергут е популярен анекдотът за това как един селянин срещнал самотно разхождащия се Франц Карл. Поразговорили се, по едно време онзи попитал симпатичния си познайник има ли син. Ерцхерцогът отговорил утвърдително.

- Какво работи? - полюбопитствал селянинът.

- Кайзер е! - отвърнал с гордост бащата.

- А, добре, добре - похвалил го селянинът. - Ами друг син имаш ли?

- Имам, той пък е император! - не излъгал Франц Карл.

- Тогава и ти трябва да си я кайзер, я император - предположил селянинът.

- Можех, ама съпругата не ми позволи! - признал ерцхерцогът.

- Ами ти трябва да си много глупав, щом слушаш жена си! - отсякъл човекът от народа.

Глупав ли е бил Франц Карл, не е ли - дявол знай! Но по отношение на своята половинка първородният син бил послушен като баща си. Той се оженил за Елизабет Амалия Евгения Вителсбах, любовно наричана от множеството си поклонници Сиси. Ще подминем с любезно безразличие въпросната особа, мимоходом споменавайки, че тя се родее по невротичната си комплексираност с прословутата принцеса Даяна, за да кажем туй-онуй за

Кайзер Франц Йозеф І (1830-1916)

Той бил много трудолюбив и вършел всекидневните си чиновнически задължения дори по време на законния отпуск в Бад Ишл. Наричал това място "рая на земята", прекарал е тук 60 лета.

В Кайзервила са изложени ловните трофеи на Франц Йозеф І - замислени глави на елени, ухилени изражения на черни диви кози, скален орел, убит в Джафа след откриването на Суецкия канал. Експонирани са и картини, представящи не особено изтънчен вкус - пейзажчета, кончета, батални сцени. Една от тях изобразява битката във Виченца на граф Йозеф Венцел Радецки. Това е същият този фелдмаршал, на чието име е кръстен легендарният за нас кораб, който "гордо плува по златни вълни". Иначе във Виена пълководецът Радецки е изтипосан в един от типов по-типов паметник на кон пред Военното министерство.

Кайзерът не притежава бог знае какви естетически мощности, но да не го упрекваме излишно - и без това се напарил от изкуството. Трагически пример за страданията му е при откриването на сградата на виенската Щатсопера на 25 май 1869 година с операта "Дон Жуан" на Моцарт. Премиерата се провалила с гръм и трясък, а работата с творението в стил ренесанс на Август фон Зикардсбург и Едуард ван дер Нюл излязла по-дебела. Върху клетите архитекти се разразила буря от негодувания - те не проявили елементарен професионализъм, хал хабер си нямали от традиционните йостеррайхски ценности, скулптурите им демонстрирали вопиюща липса на вкус. Франц-Йозеф също се изказал неодобрително и това преляло чашата. Ван дер Нюл се обесил, а след месец фон Зикардсбург си отишъл от инфаркт. След този случай кайзерът изразявал мнението си за нещата от духовната сфера с една и съща фраза: "Alles ist sehr schon ausgefallen еs freut mich sehr" ("Всичко е станало много хубаво и много ме радва"). Добре се измъквал човекът. Още повече като се има предвид, че едва ли е чел друга книга освен "Кратък курс по военно изкуство". Цивилизован кайзер!

И от един експонат в Кайзервила се вижда, че Франц Йозеф е цивилизован - пиел си виното от рог на унгарски бик, а не като нашия хан Крум, който вдигал наздравици с Никифоровата кратуна. Претенциозно, ама нали който не иска мира, получава секира!

Непретенциозният кайзер пушел евтини пури "Вирджиния", спял на желязно легло, а вилата му не била водоснабдена - носели вода от кладенец. Похвална скромност, ама защо не се е поучил от словата на нашия хан ювиги за мира и секирата, та подписал декрета за войната срещу Сърбия на 28 юли 1914?! В търсене на отговор си припомняме един такъв диалог:

- Негово величество императорът трябва да е пощурял от цялата работа - заяви Швейк, - той никога не е бил умен, но тая война съвсем ще го шашне.

- Той е идиот - уверено заяви войникът от казармата, - истински идиот е. Той може и да не знае, че има война. Може да ги е било срам да му кажат. А дето се е подписал на манифеста към народите си, това сигурно е някакво мошеничество. Напечатали са го без негово знание, та той изобщо не е способен да мисли.

Тук май се говори против правителството на Негово Величество султ..., пардон - кайзера. Но какво да го правиш тоя чешки непрокопсаник Ярослав Хашек?! Къде ще очакваш от тоя имперски дисидент да съжали горкия Франц Йозеф. Съжалил го е Йозеф Рот в романа си "Радецки марш" - като мъртвец, който говори на мъртъвци. С весела ненавист или с аналитична мрачност великите писатели представят клоунадната трагика на вече безжизненото.

След като подписал "Манифест към моите народи" в "рая на земята" Франц Йозеф напуснал Бад Ишл, за да не се завърне тук нивга веч. Манифестът е пролог към ада - лумва война, унищожила и съсипала милиони, докарала империята до лилипутски размери. А през Втората световна едно психопатично австрийче от Браунау принася клетата страна в жертва на сатанинските си паранои.

Такива едни мрачновати настроения ни обземат, докато си пийваме кафенцето пред Кайзервила, та за да се освободим от тях, припомняме вица, който знаем от големия сексолог д-р Златко Илиев.

Отива една разтревожена женица при лекаря и му се оплаква:

- Докторе, много ме тревожи моето момче! Види ли куче - замерва го с камъни, хване ли котка - беси я... Вчера ритнал бастуна на един старец, онзи паднал и се разкървавил. Кажете какво да правим?

- А-а-а, не се притеснявайте! - успокоява я добродушният лекар. - Ще го израсте, ще го израсте, госпожо Хитлер.

Израснало момчето, та и фюрер станало!

Но - по дяволите фюрерите!

Я по-добре да го дадем малко жълтопресно и да поразкажем за

Катарина Шрат (1853-1940)

и Фердинанд Максимилиан Карл Леополд Мария Сакскобургготски (1861-1948)

Бившата прославена актриса на виенския Бургтеатър остава в историята като фаворитка на Франц Йозеф от 1885 г. до края на благочестивия му живот. Към българския монарх Катарина Шрат изпитва силна симпатия и винаги опитва да му помогне. За зла чест на кайзера чистата дружба между двамата е трайна. Горкият човечец - въпреки антипатията си към Кобургите, наложило се да търпи Фердо, пък и да помага чат-пат.

Примери за това има в книгата "Аферата Батенберг" на Харалампи Г. Орошаков. Тук е описан доста драматичен епизод. На 20 януари 1890 г. принцеса Клементина, майката на Фердинанд, дава разточителен бал - с Ориент експрес от Виена са доставени изискани ястия, от Париж барабар с букетите и петифурите идва специален готвач. По това време министър-председателят Стефан Стамболов научава за преврата, готвен от майор Коста Паница. Заговорниците целят чрез убийството на княза и премиера да възстановят близките отношения с Русия, която пък да подпомогне организирането на въоръжено въстание в Македония. В ранната утрин на тържествения ден опълченецът, героят от Съединението и Сръбско-българската война, активният деец за освобождение на Македония Коста Паница е арестуван. Стамболов съобщава на Фердинанд, че от поканените на бала близо стотина били замесени в заверата. Кой, князът ли ще трепне?! Слага той под фрака си защитна броня, взема под ръка майка си и минава от зала в зала, посочвайки й почти всеки от заговорниците. Авантюрен филм!

По този повод Франц Йозеф пише на своята Катарина Шрат: "Скъпа мадам Кати, вчера получих най-сетне подробен доклад от София. Заговорът, изглежда, е бил доста сериозен и твоят "малък Фердинанд" бил се държал с мъжество и спокойствие. По време на бала, на който е трябвало да извърши делото, което обаче е било осуетено чрез навременния арест на майор Паница непосредствено преди бала, князът и свитата му носели заредени револвери в джобовете на дрехите си. Наистина пренеприятна история."

Кайзерът възложил на външния министър Калноки да поздрави с мъжеството и благополучното спасение Фердинанд и Стамболов, а романтичната мадам Кати бърза да пише на пресимпатичния княз: "Колко съм щастлива при мисълта, че с Вашата смелост, интелигентност и богата душевност успявате да се справите с трудностите, за всеобщо възхищение на Европа."

Едва ли Европа чак толкова се възхитила. За Русия пък да не говорим! На 16 юни 1890 г. майор Паница е екзекутиран. За да не е по това време в България, князът дипломатично отива да се лекува в Карлсбад. Тук се среща с Кати, представя й най-подробно как и що е било. Романтичен герой - само за театрална сцена плаче! И голям дипломат - усеща как потресената актриса ще изиграе всичко това пред кайзера, който се измъчвал от ревност в двореца Шьонбрун.

Наистина Франц Йозеф благородно моли милата Кати: "Аз съм много любопитен да узная какво ще ми разкажете за него." Узнал туй-онуй, той дори приема Фердинанд на частно посещение през 1891 г. в Бад Гащайн. Вбесената Русия протестира, че е признат един "незаконен цар". Граф Калноки невинно отвръща, че императорът е приел от немай-къде принц Заксен-Кобург-Кохари, който му се пада малко нещо роднина - нелюбимата снаха на Франц Йозеф била също от Кобургския род.

Пак благодарение на застъпничеството на вярната Кати през 1907 г. същите тези роднини се срещнали в бадишълската Кайзервила. Лисицата, както наричали "принц Заксен-Кобург-Кохари", успял да постигне споразумение за обявяване независимостта на България и да получи царската корона, което станало в Търново на 22 септември 1908 г. Паметен в историята ни акт! По този повод министърът на външните работи Алоиз фон Ерентал в меморандума от Хитцинг настоява България да бъде разширена за сметка на Сърбия, а ако Австро-Унгария нападне западната ни съседка, ние се задължаваме да изпратим в подкрепа 220-хилядна войска. Голяма дипломация паднала! Последиците са известни...

Нека сега нека разкажем за

Чудния Халщат

Първото, което се вижда след излизането от паркинга, е потъмняла фигура на изгърбен от тежестта на коша си солоносач. Неговата статуя няма нищо общо с патетичните фигури на военачалници и императори - тя представя едно мрачно битие. Затова скулпторът е избрал за този паметник на трудовите хора не аристократичния мрамор, а грапав, шуплест камък. Наблизо, върху стената на една къща е барелеф с три жени - да се знае и помни как по няколко пъти на ден стари и млади солоносачки изкачвали стръмния връх и мъкнели надолу тежките кошове.

Черна мъка за бялата сол - ориста и богатството на Халщат.

Поприседнахме за кратко в ресторанта, чиято надвесена над езерото тераса, закрепена върху дебели греди, напомня за наколните жилища. Няма лошо, както свежо се изразява инж. Суванджиев, да поръчаш нещо от местните специалитети и съчувствено да очакваш сервитьорката. За тази възрастна жена решихме, че е живата местна легенда, била е дундуркана от младия по онова време Франц Йозеф. (Имаше и становище, че тя е дундуркала кайзера и му е пяла тиролски песнички, но това вече е прекалено!) Милата сервитьорка не подозираше каква биография сме й надробили, приветливо поднесе палачинки със сладолед, плодови салати, шоколад със сметана. Какво друго ни остава, освен да опитваме вкуснотиите и да се озъртаме! А то -

Много радост за очите и душата

Отсрещният зелен бряг примамва със замъкообразна постройка, вдясно се извисява масивът Дахщайн. Масив не, ами масивище - впечатляваща работа на природата и човека! Най-долу изумрудно блестят сочни алпийски чаирчета, по-нагоре са се белнали туристически пътеки, а над тях с плавна важност преминават кабинките на въжената линия. От височините се спускат с разноцветни балони, парашути, параплани, делтаплани и бог знае още какви летателни средства, които току подминават покрай езерото. А в него плуват необичайните местни лодки - нещо като гондоли, но с косо отсечен заден край.

Тук май е мястото мислено да възкликнем като оня смахнат художник - "Е, га си кича!" Но вместо това си припомняме прецизния пейзаж на Халтщетерзее от Фердинанд Валдмюлер, окъпания от светлина крайчец на спокойната картина на Франц Щайнфелд "При залез слънце". Милите старомодни майстори с техните шепоти, извисени над крясъка!

Халщат е огънат като бумеранг около крайчеца на езерото. Къщите му се притискат о почти отвесните скали на хълма Залцберг, стените им опират една до друга. Постройките, които са по-близо до езерото, стърчат над водата върху дървени подпори - тук всяка педя пространство е ценно. А главната халщатска улица следи извивките на Халщетерзее. На много места се стеснява, за да припомня, че до 1891 г. между двете части на градчето нямало пътна връзка. Хората се придвижвали с лодки или по покривите на къщите. Сега пространството е поуголемено, но въпреки това жителите издигат лодките и по-големите предмети със скрипци.

Силно впечатление ни направиха дърветата край къщите. Те са притиснати до фасадите, клоните им са изпънати с тел, така че образуват нещо като многоцветни кръстообразни стенописи. Въпреки това очевидно стеснение дърветата са обсипани с плодове - ябълки, мушмули и най-вече круши. Дори на едно място Елито се покачи и опипа крушите, за да се увери, че не са някаква изкусна бутафория. Чарът на тези прегърнали къщите дръвчета се подсилва от традиционните сандъчета по мансардните прозорчета. Някой по-милозлив автор би казал, че оттам като мечтателни студенти надничат цветчетата на червеното мушкато.

Пък множеството наклонени тесни дъски са предназначени за котките. Животинките се придвижват по тях като по стълбище и влизат в стръмните къщи през специално направените отвори.

По този повод старият автор се обърна към дъщеря си:

- Аз май съм казвал, че да си крава в Австрия никак не е зле. Сега прибавям - още по-добре е да си котка в Халщат.

- И жаба в Руст! - продължи младата авторка. - Там смятат жабите за принцеси.

Видяното в бургенладското градче Руст наистина е за чудене - покрай шосето, което води до най-голямото австрийско езеро Нойзидлерзее, са опънати прозрачни зелени прегради. Те пречат на жабите да преминават по шосето, където може да ги смачкат автомобилите. Но като се замислиш - не им е леко на жабите! Ще се досетите защо ги пазят така, като кажем, че Руст е прочут с щъркелите си - почти няма покрив или висок стълб без гнездо. Грижовни стопани - щъркелите едва ли харесват сплескано жабешко.

Вече споменахме, че в Халщат са добивали сол отпреди 7 000 години, ала не знаем дали това е направило впечатление някому. Затова ще се опитаме да го подсилим с развълнуваните размисли на една чешка авторка: "Някъде Минойската цивилизация се развлича с бикоборство, а в Халщат добиват сол. Някъде фараонът Ехнатон замисля религиозни реформи, а в Халщат добиват сол. Някъде Ромул и Рем сучат от вълчицата, а в Халщат добиват сол вече не с бронзови, а с железни инструменти." И ще продължим - някъде Аспарух създава нова държава, а в Халщат продължават да ровят солената планина.

На солта (по-точно - на нейната консервиращата мощ) Халщат дължи световната си слава. Учените, които заработили с намереното тук, определили характерните изяви на

Халщатската култура

Към нея се отнасят археологически паметници от периода 1200-450 г. пр.н.е. Хората вече добре познавали топенето и обработката на желязото, което е значителна новост. Използвали грънчарското колело, а глинените изделия с предимно геометрична орнаментика, откривани в гробове на благородници, говорят за напреднала технология. В някои погребения намират и предмети от Древна Гърция, Етрурия и Картаген - свидетелства за развита търговия със средиземноморския свят. Настоява се, че в халщатската култура са налице факти за родовото разложение и преход към класово общество - различните погребения показват значително социално разслоение.

Все сме мислели, че тогавашните ни предци се обличали с кожи. Оказва се доста различно - халщатските хора носели майсторски ушити дрехи, които вапцвали с растителни бои. Хранели се обилно и разнообразно - свидетелство за това са... екскрементите, консервирани в солта. Силно били развити религиозните култове. Ако бяха оставили и някаква писменост, цена нямаше да имат! Не са я открили, но пак намереното за тях е безценно.

Нека продължим с

Религията

Малкият Халщат притежава две католически църкви. Има и една евангелическа лютеранска църква - днешната й сграда е току до Марктплац (Пазарния площад). Някога появата на протестанти мира не давала на правоверните от Залцбург, но те му намерили цаката - разпоредили преди влизане в мините работниците да се молят пред светите икони. Протестантите отказвали и не ги допускали на работа. Не че ни допада, ама е по-добро от изгарянето на кладите и войните. И по-ефективно е.

Ефективна изглежда и странната традиция от ХVІ век. Понеже земята в Халщат е малко и не достига за гробища, десетина години след погребението се вадят костите на покойника, за да се освободи гробът за ново погребение. Изсушават черепите на слънце, докато придобият оттенък на слонова кост. След това художникът надписва името на покойния върху черепа му и го украсява със символични цветни орнаменти - кръст, роза, лавър. Това изписване започнало през 1720, сега са над 1 200 като последният череп е от 1995 г. Той е женски, може да се види в центъра на "композицията". А черепите, поставени върху Библията, са на свещеници.

Нека обаче напуснем Халщат - очаква ни

Атерзее

Това е най-голямо вътрешно езеро на територията на Австрия. Не можем да избродим селищата около него, но още сме зашеметени от упойващия дъх на рози в градчето Шьорфлинг, идващ от градината на замъка Камер, рисуван от Густав Климт. (Платната са изложени във виенския дворец Белведере.) Освен от сецесионния художник, Атерзее е предпочитано място за отдих и размисъл на Зигмунд Фройд и на Густав Малер, чиято къща в Щайнбах е превърната в музей.

Смели сме се на няколко почти анекдотични случая със славния композитор и диригент, винаги воден от жаждата за свят, подчинен на музикалната хармония. Затова Малер, когато видял (и чул) Ниагарския водопад, казал, че все пак предпочита пред неартикулираната природа артикулираното изкуство. А когато Бруно Валтер дошъл на гости на Малер край Атерзее и започнал да ахка и охка от красотите наоколо, композиторът го прекъснал: "Няма какво толкова да гледаш - аз всичко това съм го пресътворил по-хубаво". И повел гостенина да му изсвири новите си работи.

Около Атерзее са разположени осем малки и китни градчета, всяко от които със свои забележителности, привличащи множество посетители. Всички те непременно научават как някога тук живели илирийци и келти. Едва ли това ги вълнува кой знае колко - гостите са примамени от красотата на езерата и околните върхове, а най-вече от възможностите за множество атрактивни спортно-туристически преживявания. А за нас голямото Атерзее се оглежда в малкото стихотворение на Илзе Айхингер:

Рисунка на умрелите в дълбокото риби,
в дванадесет нарисувана на белия зид,
в дванадесет вече изтрита от белия зид,
от клисаря, дошъл да затвори вратите.
Никой не я е видял.

Доста тъжничко е, че живеем между дванайсет и дванайсет, ослушани за стъпките на клисаря. И кой ли ни е видял...

Е, точно тук е мястото да припомним кое-що за прочутите средновековни минезингери на Австрия. Най-прочут сред тях е

Валтер фон дер Фогелвайде (1170-1230)

Предположенията за неговото рождено място насочват към Южен Тирол, Швейцария, Средна Германия... Но където и да е било, странстващият рицар нямал собствен имот, което личи от заседяванията му в редица знатни домове. Вероятно е участвал в поне един от зачестилите по онова време кръстоносни походи, та стигнал и до Палестина. Минезингерът доста се застоял във виенския двор - тогава център на немскоезичната куртоазна култура. Оттук се разнесла славата на сладкогласния певец на любовта, вдъхновяващ се най-вече от народните песни. Той използва австрийския диалект, като за разлика от меланхоличните си предходници, обожаващи недостъпната Прекрасна дама, прославя и земната любов - "радост за две сърца". Така е в прочутото стихотворение "Под липата". Тук игривите еротични намеци напомнят за сътвореното векове по-късно от шотландския бард Робърт Бърнс. Тази аналогия може да се стори прекомерна, но е несъмнено, че за Фогелвайде "високата“ (Hohe Minne) и "низката“ любов (Niedere Minne) са превъзхождани от взаимната, споделената любов (Ebene Minne).

Затова оттласналият се от традицията лирик не приема новата мода на твърде разпуснатата според него придворна селска поезия, създавана от Найдхарт фон Ройентал. Той нарича своя склонен към профанация съперник "крякаща жаба, която със силните си викове убива у славея желанието да пее". Нищо чудно Фогелвайде да е бил засегнат от успеха на съвременника си, когато възкликва: "Госпожо Грубост, вие победихте!".

Създал около двеста лирически творби, Фогелвайде е майстор и на така наречения "шпрух". Означаващ буквално "изречение, сентенция, притча", този жанр изразява с публицистичен критицизъм отвращението от социалните пороци. Воден от родолюбието си, минезингерът се противопоставя на папския Рим и църковниците, ограбващи Австрия. В един от своите шпрухове поетът оплаква "немското сребро, изтичащо в италианските сандъци".

Най-прочутото средновековно изображение на певеца го представя седнал върху камък - поза, символизираща печален размисъл. О камъка е опрян мечът, върху ръкохватката му е положен сякаш излитащ към висините лист хартия. Това е своеобразна илюстрация на стихотворението му "Седях на камък хладен", в което тъжно се констатира, че най-важните три неща - Почитта, Богатството и Божията милост са непостижими там, където няма Мир и Правда. Тази творба изразява трагическите нравствено-философски прозрения на човек, който едва в края на живота свъртял свое гнездо - малко имение около Вюрцбург. Тук поетът починал, като завещал всеки ден на гроба му да има храна за птиците. Около средата на ХІІІ век възникнала анонимната поема "Състезанието на певците" - за лирическата надпревара в замъка Вартбург между Валтер фон дер Фогелвайде и Хайнрих фон Офтердинген. Съдиите Хайнрих фон Хагенау и Волфрам фон Ешенбах присъдили победата на Фогелвайде. (Някои смятат, че състезанието било между Фогелвайде и Ешенбах.)

Странно защо в иначе паметниколюбивата Виена единственият по-съществен знак на уважение към Валтер фон дер Фогелвайде е включването на минезингера сред австрийските исторически личности в движещите се фигури на музикалния часовник (Анкерур) на Хоермаркт. Затова пък колко хубави са скулптурните изображения на минезингера в Болцано и във Вюрцбург!

Много популярен през Средновековието минезингер е и

Найдхарт фон Ройентал (1180-1240)

Неговата провокативна оригиналност се проявява и в псевдонима му: Найдхарт се превежда като "безпощаден завистник" - едно от прозвищата на дявола, а Ройентал означава - "долина на скръбта". С избраното име Лукавият от Долината на скръбта вероятно цели да шокира, което е характерно и за творчеството му. На придворната изтънченост той противопоставя своите забавни, фриволни до грубост стихове и мелодии. Многобройните преписи на неговите творби и широкото им разпространение пораждат редица подражания (така наречените псевдо-найдхартски песни).

Обичайните герои на минезингера са селяните. Техните забавления, кавги и побоища са наситени с груба еротика. Текстовете на Найдхарт са умишлено натуралистични, изпълнени с жаргони и цинизми. Той представя свят, в който рицарят не възпява заемащата по-високо от него социално положение Дама на сърцето, а селското момиче - прелъстявано или само прелъстяващо благородника. Доста често рицарят си пати за своите увлечения. Злополуките му възбуждат смях, поради което по-късно Найдхарт се превръща в главен герой на множество немски шванки (комични разкази в стихове или в проза), както и на народната книга "Лисицата Найдхарт".

Най-разпространената история на Ройентал е тази за теменужката. Той зърнал току-що цъфналото цвете и за да го съхрани, сложил върху му своята шапка. Миг след това хукнал към херцогинята - неговата Прекрасна дама. През това време един от ненавиждащите го селяни се изходил върху теменужката. Пристигат херцогинята и свитата й - Найдхарт с галантен жест отхлупва шапката и... О, не, найн, ноу! Този епизод е сред най-трагикомичните в "Сценки за Найдхарт" на Ханс Закс - автор от епохата на Реформацията.

В късните си песни Ройентал посочва за свой покровител австрийския херцог Фридрих ІІ, който му дарил къща в Ленгенбах (днес Нойленгбах, Алтленгбах) на трийсетина километра западно от Виена. Найдхарт добре е познавал Долна Австрия - в песните си споменава имена на селища и реки в Тулнския басейн и във Виенската гора. В една от тях той представя идването си от Бавария в Австрия, като споменава името "Меделих". Това може да е старото наименование на Мелк, а може и да става дума за близкото до Виена хубаво градче Мьодлинг, чиито жители обаче предпочитат да свързват историята на селището си с менестрела Фогелвайде. Найдхарт фон Ройентал е погребан в прочутата виенска катедрала "Свети Стефан".

А през 1979 г. при ремонт на сградата на виенската улица "Тухлаубен" 19 открили сензационни фрески. Те са от 1398 г., когато заможният търговец Михел Меншайн поръчал да украсят помещението му с цикъл картини. Фреските представят сцени от живота и поезията на Найдхарт фон Ройентал. Нарекли ги Найдхартски - в тях са показани грубите селски свади, игри на топка между любовници, бой със снежни топки, зимна разходка с шейна, селски танци и угощения. Силно е впечатлението от кражбата на огледалото (символен акт за отнемане на девствеността). Вероятно Клео Протохристова, автор на "Огледалото", би се заинтересувала от този мотив.

Все пак историята с теменужката си остава класика. Тя е изобразена във фреските, но поради престрояването на помещението липсва самото "злодеяние" - вижда се само част от процесията, дошла до цветето. Първият от елегантно облечените мъже е с вдигнати ръце - очевидно е потресен от експеримента с екскремента. Тази поза е твърде характерна за множество рисунки на епизода с осквернената теменужка. В едни швейцарски фрески Найдхарт отхлупва шапката, а херцогинята е с вдигнати от ужас ръце. В някои дърворезби (чак и дърворезби има!) херцогинята отхлупва шапката, а шокираният поет сърцераздирателно е размахал ръце към висинето.

Виенските стенописи са ценни и с това, че са най-старите светски изображения в столицата. Пустият му Найдхарт - все ще стане нещо, за да се увеличи популярността му!

Популярен, но по съвсем друг начин е и

Улрих фон Лихтенщайн (1200-1275)

Той превръща живота си в легенда, която лековерните съвременници и писалите за него през вековете охотно препредават. Така се натрапва представата за своеобразен предшественик на Дон Кихот. Но Рицарят на печалния образ изглежда благопристоен еснаф пред Улрих фон Лихтенщайн, който хиперболизира любовните си злополуки в автобиографичната книга "Служене на дамата" (тук са поместени и 58 любовни песни) и теоретизира върху куртоазната любов в "Книга за жената". Нека все пак не приемаме твърде буквално баронмюнхаузеновските му небивалици.

Щирийският благородник избрал за Дама на сърцето си петнадесет години по-възрастната Меранска херцогиня. Когато тя заявила, че не харесва долната му устна, Улрих - въпреки предупрежденията на сащисания лекар, се подложил на жестока операция. При това без упойка! Шест месеца му трябвали, за да се възстанови. Дамата оценила жертвата, но поискала от рицаря да се присъедини към прокажените, които молели милостиня пред портите. Той потеглил с обречените, дори ял и пил с тях. Тогава херцогинята благоволила да го приеме, ако се изкачи късно нощем по въже до покоите й. Сторил го, но тя прерязала въжето. Това не сломило влюбения - той отрязал пръста си, опаковал го и го изпратил в комплект с любовните си стихове. (Какво е Ван Гог с неговото отрязано ухо!)

Тридесет години Улрих служил на своята дама. През тях се впуснал и в знаменитите си странствания от Венеция до Виена. Къде ли не са виждали неговия шлем с образа на Венера! Представяйки се за приятел на самия крал Артур, той предизвиквал на бой всеки срещнат рицар. Победените пращал при херцогинята, за да отнесат клетвата му за вярност. Но десетки пъти се случвало неговите оръженосци да го отнасят полумъртъв в дома му. В своите походи бил строшил 307 копия.

Иначе Улрих е посветен в рицарство през 1223 г. от самия Леополд VІ, служел му предано и бил грижовен съпруг и баща на четири деца. Имал замък в Мурау, построил и друг около Юденбург. Обичал лова и пировете с комшиите, на които пеел своите нови произведения. Погребали го в Сескау. А през 2001 г. във филма "Като рицарите" австралиецът Хийт Леджър играе художествено префасонираната роля на Улрих фон Лихтенщайн, представен като рицар от по-късния ХІV век.

Каква беше нашата изненада, когато на представянето на Щирийската област пред виенския Ратхаус, разпитвахме хората от Мурау за техния човек, а те недоумяваха. Ама там има замък, казвахме, замък на минезингера, за когото се смята, че е положил началото на Мурау. Пък една жена информира, че там наистина има замък, който наскоро бил купен от богат чех. Ама не знаела дали чехът е минезингер.

От по-късните ни проучвания се оказа, че замъкът понастоящем се нарича Обермурау и принадлежал на фамилията Шварценберг. Последният потомък на минезингера, Кристоф фон Лихтенщайн, умрял безедетен през 1850 г., но вдовицата му се омъжила за Георг фон Шварценберг.

Та така... Отминава световна слава!

Обаче достатъчно литература. Нека разкажем нещичко за

Църквите на Линц

Открай време австрийците си падат по строителството на църкви и манастири. А нямаме впечатление, че са религиозни люде, с мистични стремления към жертвеното начало. За тях ходенето на църква е ритуал, близък до привичката за изтънчени музикални или гастрономически удоволствия. То е вид празник, в който доминират уважението към традицията и към хората.

Така църквите и манастирите не са единствено храмове в прослава на божественото извисяване. Не са просто красиви и разнообразни архитектурни обекти. Не са и само средища на забележителни някогашни живописни и скулптурни постижения, в които можеш да чуеш могъщи органови концерти, създадени от велики композитори. Те са пространства на човешкото и духовниците отдавна ги култивират с ориентацията им към настоящето на своето паство. Свещениците имат дейно отношение към злободневните обществени проблеми, към възпитанието и културата.

В това отношение много силно впечатление ни направи повдигнатият спор за работенето в събота и в неделя. Тук отдавна са извоювали задължително свършване на основните трудови дейности в събота до обед. Добре, но се повдигат гласове, че така се ограничава правото на труд. Спорът се разгаря, докато в един момент не се намесва църквата. Доводът е стародавен - Бог е почивал на седмия ден. А обяснението е следното - душата има свои нужди, които не могат да бъдат жертвани в името на необуздания стремеж към печалба. Ако в неделя хората не желаят да посещават богослуженията, нека бъдат с родителите или с децата си, нека подреждат дом и градина, да ходят на театър или на концерт, да бъдат сред природата. Въобще - да правят, каквото искат и каквото обичат. Но да не отдават душата си единствено на Мамона.

Затова никак не се учудвайте, ако видите божите служители да свирят духовни и светски мелодии - на орган, китара, тромпет, или да водят хората на екскурзии, свързани не само с религиозни обекти, а и с общувания с природата, със спорта. В църквите често се правят изложби на детски рисунки, предоставят се и пространства на утвърдени художници, за да излагат творбите си в храма. Тези служители не са потънали в мистична дрямка, не вишат гласове с трудно разбираеми словеса, не дъвчат банални поучения. Те са енергични и усмихнати, изнасят проповеди с висока духовна и научна стойност. Църквите и манастирите на Австрия са исторически и модерни пространства на красивото и доброто - като се започне от уредеността и чистотата им и се свърши (а то няма и край) с атрактивното човешко общуване, в което липсва равнодушното отвращение към интересите на хората, към сладостите на живота.

Това последното май не е много в съгласие със завещанията на великия отшелник от Асизи Свети Франциск. Но неговите последователи сред монасите минорити не изглеждат толкова привързани към доктрината. Техният първи манастир в Линц е построен през 1236, но през 1751 г. строгото здание е преустроено в стил рококо от Йохан Матиас Кринер. Тук картините на Бартоломео Алтомонте и украшенията от мрамор на Каспар Модлер предизвикват възторг. Днес в сградата се разполага правителството на Горна Австрия. А музеят "Нордико" е в мястото, където през ХVІІІ век се обучавали младите йезуити от северните страни. Сега тук може да се видят обширни сбирки - от изкуството през епохата на Каролингите до бидермайера.

Наблизо е енорийската църква "Успение Богодично" - с кула-луковица и чудноватите дървета около нея. Когато са голи, тези дървета са доста странни - нямат тънки върхари, а много дебели разклонения, всяко от които завършва с нещо като несъразмерна топка. Много са симпатични и винаги им се чудим. На входа на църквата е поставена паметна плоча за Антон Брукнер, който наред с дейността си като органист в катедралата е свирил и тук от 1855 до 1868 г.

Пред църквата има приятно площадче, на което се намира кафене "Майер". Много е уютно тук - масичките са мраморни, отвсякъде се носи аромат на току-що опечено кафе. В салона са поставени австрийски и чуждестранни вестници и списания, има и книжна борса. В Австрия книжните борси са места в някои заведения, ресторанти или магазини, където може да се вземат и да се оставят книги. Всичко е безплатно. Книгите се регистрират и се маркират със съответен етикет. Препоръчително е като вземеш книга, да напишеш кратко съобщение в интернет (може и съвсем анонимно), за да се знае, че книгата е в сигурни ръце и се чувства добре. Когато я прочетеш, може пак да я оставиш в някоя книжна борса. Или да я дадеш на приятел, или просто да си я запазиш. Има и книги, които не са отбелязани с етикет. Това означава, че не са за вземане, а принадлежат на заведението. Те се намират на етажерките на първия етаж и може да се четат само докато си в кафенето. А всеки петък и събота от 20,30 ч. в "Майер" се провеждат музикални вечери.

Старата катедрала (Alter Dom) е класическа барокова църква, която води началото си от проекта на големия архитект Пиетро Франческо Карлоне. Когато през ренесансовия площад се приближаваш към нея, в очите ти бие зеленото от покривните кули, наподобяващи шатри. А вътре се срещаш със стари приятели - над мраморния олтар Бартоломео Алтомонте е изобразил Свети Алоис, впечатляваща е и картината на Антонио Белучи. Тук ни посочиха огромния орган, създаден от Франц Крисман. Този майстор бил известен навсякъде по света, а на органа дванадесет години е свирил Антон Брукнер.

Новата катедрала (Neuer Dom) сякаш възражда принадлежащия на миналото готически стил. Взели решения хората да я издигнат и започнали през 1862 г. С работата се захванал Винцент Щац, който паралелно с това завършвал строителството на прочутата Кьолнска катедрала. И се е получило едно 135-метрово чудо. С два метра по-малко от виенския Штефансдом. Казаха ни знаещи хора от Линц, че имало закон по-висока катедрала от столичната да не се строи, та нямало как да я направят 140 метра. Други, още по-знаещи, пък ни подшушнаха, че тя била 140 метра 50 сантиметра, защото точно толкова е от тайно вкопаното в земята до върха. Не знаем как е - не сме измерили лично този Neuer dom, чието строителство е завършено през 1924 г. Затова пък сме били и в Капуцинеркирхе, и в Кармелитенкирхе. И стария Епископски дом (Bischopshof; от 1785 г. Линц е епископство) сме виждали, и на Урсулинеркирхе сме се възхищавали - тя е построена от великия Йохан Лукас Хилдебранд през 1725 г.

В Линц живее някогашният преподавател в Пловдивския университет "Паисий Хилендарски"

Димитър Дунков

Той, като всеки майничка, е забележителен човек. Завършил е висшето си образование в Шуменския университет "Епископ Константин Преславски". Увлича се от медиавистиката и става докторант в Московския институт за славянознание и балканистика. Дисертацията му е върху Супрасълския сборник от Х век. Митко предпочете, както се казва, свободата и през 1993 г. отиде в Залцбургския университет. Позагубихме връзка - всеки с ангажиментите си, той най-паче! Защото неговият бивш шеф Ото Кронщайнер - уж предан славист и българист, за което многократно е награждаван в отечеството ни любезно, взе, че предложи да сменим кирилицата с латиница. Хората на Запад щели да ни приемат по-добре, защото свързвали нашето "а, бе" с руснаците, пък те ненавиждали руснаците и пр., и пр. Скочи Митко като Самуил срещу Българоубиеца, написа остро протестни статии, разбуни народа, тъй да се каже, обаче, както ни е разправял, подкрепа от българските власти - никаква! Посвоему го подкрепи Великотърновският университет "Св. св. Кирил и Методий", като отне почетното звание "доктор хонорис кауза" на умното Отенце. А Митко така си и напусна Залцбург, където почти затриха славистиката, известно време преподаваше в Пасау, докато не се прехвърли в Линц.

Още през 2000 г. Дунков основава електронното издателство "Славия", в което публикува на CD, DVD и в интернет старобългаристични и славистични изследвания. В Линц създава и първото радиопредаване на български и немски език в немскоезичния свят, което от 2004 г. до ден-днешен се излъчва всяка първа сряда от месеца.. Енергичен човек - открива клуб "Орфей" - за филмови вечери и беседи, предлагащ и образователни екскурзии из България, води множество курсове с историко-културна насоченост в Народния университет в града, продължава да се коси за всяка неправда и да се сражава срещу великани (най-вече български), маскирани като вятърни мелници.

Радваме се, когато се срещаме я в Бегето, а в Йостеррайха - винаги има какво да си кажем, че и отгоре. Е, ние с малко повече оптимизъм, той малко по-печално, ама се спогаждаме. Впрочем покрай многото тъжни, та трагични истории на Митко Дунков, чували сме от него няколко

Свежи разказчета за Линц и неговите хора

Първият е свързан със сирената, която прозвуча в 13,00 часа в събота. Бяхме се заозъртали с възхищение насред Хауптплац и изведнъж... тази сирена.

- Какво става?! - питаме го загрижени. - Да не би оня от Браунау да повтаря аншлуса?

- Спокойно, моряци - корабът потъва нормално! - издава заповед Дункича. - Тази история е още от 20-те години на миналия век. Тогава социалдемократите приели закон, според който точно в един часа на обед свирят всички сирени на предприятията. А някой остави работниците след сирената на работа, а му треснат голямата глоба! Традицията се спазва и до ден-днешен - сирените напомнят за тях.

Тогава още не бяхме разглеждали богатата експозиция на Линцкия Шлосмузеум, където в залата за изкуството от началото на ХХ век до днес видяхме филма на палестинката Емили Ясир (родена през 1970) със заглавие "Нищо няма да се случи". Когато при първото си посещение в Линц е чула сирените, тя била обхваната от ужасен страх. А този сигнал, който единствено тя свързала с наближаваща опасност и смърт, не предизвикал каквато и да е била реакция. Така по време на двумесечния си престой в Линц Емили Ясир снима от едно и също място всеки път площада в Линц - всяка събота от 11:59 до 12:01. Нищо не се случва. Хората пресичат спокойно площада, разхождат се, слизат от трамвая, качват се, сирените започват да вият, на никого не прави впечатление. Заедно със сирените започва да бие камбаната на църквата, същото се повтаря и на следващата събота, и на по-следващата, а коледните базари вече се отварят, хората се веселят, тълпят се край щандове за вкусотийки и глювайн, сирени, камбани, сирени. Нищо не се случва. За щастие! Много бяхме впечатлени.

Но впечатляваща е и историята, която Дунков ни разказа за хлебарите от Линц. Бургмистърът на града на два пъти предупредил - срещу тях има оплаквания, че удряли в грамажа. Тия хора обаче не си взели бележка, че цял бургмистър им говори с бащинска загриженост. Третият път...

Всъщност - трето предупреждение нямало. Имало една процесия с осемнайсет коли. Във всяка от тях в специално изплетен кош - по един хлебар. Денят бил по януарски студен. Колите доскърцали до Дунава, свалили от тях кошовете и ги топнали за час в реката. Такава била бургмистърската заповед. Точно след час извадили клетниците. От тях оцелял само един. Когато се върнал към професията си, той започнал да прави прочутите линцки земели - двойно по-големи, но на предишната установена цена.

Няма да разправяме какви бяха по-нататъшните коментари. Само ще кажем, че най-много си изпатиха турчолята, начело с все султаните им. Изпаднали тия ми ти гаджали в ориенталска леност, взели да гледат през пръсти на раята, та изпортили националния ни характер. И оттогава до ден-днешен - куче влачи, диря няма! Всеки прави опити я да крадне, я да излъже... Турците са виновни, а може би и гърчолята, че се е променил генетичният ни страх от наказанията.

Я да си бяхме останали при ханове като Крум. Краднеш - реже ти ръката! Излъжеш - ха другата! Нафиркаш се като свиня, та три дена никакъв те няма - режат ти джуките! Иначе сме си добри, ама я караме през просото. Всеки си мисли, че за него Verboten-а не важи, никой не спазва Ordnung-а - къде ти ще има Gemutlishkeit! Неуютничко си живеем, ама не сме виновни ние - както е казал о бозе почившият във Виена хубав български писател Станислав Стратиев, не сме случили на поробители, а на освободители дваж по-малко! Я да беше на мястото на султана или на валията някой австрийски бургмистър - за има-няма два-три века щеше да ни оправи во веки веков.

Все пак у нас надделя патриотизмът, да спрем тия народопсихологически поплаци, подехме историята за

Чичо Хелмут от Линц

Той е от нашата нова австрийска рода. Току-що запознал се с Моника, близо осемдесетгодишният човек заразказвал за българския си чичо, при когото прекарвал летата си заедно със своите братовчеди. По едно време чичо Хелмут разгънал на масата лист и се приготвил да пише:

- Кажи сега каква е рецептата за манджата. Чичо ми я готвеше прекрасно и казваше: "Лапайте манджата!".

"Лапайте манджата!" чичо Хелмут казал на български - запомнил го от добрите стари времена. Напразно Моника му обяснява, че манджа не е някакво определено ястие, че може да е всичко. Той останал неубеден и разочарован.

Този митичен български чичо е доминираща фигура в детството на чичо Хелмут. Колчем види Моника, все за него разправя. Той и братовчедите му много го обичали и се надпреварвали да вършат добри дела, за да заслужат подаръка си. Какъв бил този подарък? Прекрасен - нещо розово и меко, много вкусно, много уханно. Режел го детският любимец на четири, боцвал го с клечка, па го подавал на отличилите се. Оттогава чичо Хелмут не бил ял по-сладко нещо.

Моника мислела какво ли ще да е това. Най-сетне я осенило откровението. Отива тогава в най-хубавата турска сладкарница във Виена, купува скъпо и прескъпо голямо парче рахат-локум, ама с много орехи. Отива в Линц при чичо Хелмут. Реже локума - бучва го с клечката и му го подава. Поема го той - помирисва, отхапва, отронва елегично:

- Прилича, ала не е това! Дядовото беше в една картонена кутийка. Имаше нарисувана жена с кошница, пълна с рози.

Сеща се Моника, че това е най-обикновеният локум "Българска роза", вдига телефона и нарежда да го купим и изпратим. Щом е за чичо Хелмут, скачаме, обикаляме всички магазини - няма го този обикновен локум. Така си и умря работата, но добре, че се намеси колегата Митко Кръстев. Идва той един ден у нас, ухилен до уши, бърка в чантата си и вади триумфално пет кутии локум. С жената и с кошницата рози. Той, Митачето, си е от Русе - нали са на една река с Виена, там всичко има, че и Нобелов лауреат дори. Но за родения в Русчук и заживял във Виена Елиас Канети ще разправим по-подир.

Когато Моника показва кутията на чичо Хелмут, очите на стареца светват по детски. Отваря я, промърморва, че бил забравил колко пудра захар имало по тия локуми, поема с треперещи пръсти един. Но веднага се сепва и моли Моника да го разрежи на четири, па и на клечка да го набучи. А когато тя му подава парченцето, той дълго го съзерцава и мирише, накрая хапва и отронва:

- Е, това беше някога! Най-хубавото е и до днес!

Гордеем се с чичо Хелмут и с неговия български чичо. А в Линц се гордеят с

Йоханес Кеплер (1571-1630)

Той искал да стане свещеник, но когато в Тюбингенския университет се запознал със схващанията на Коперник, се посветил на звездите. В Грац, където живял шест години, издал първата си книга "Тайната на света". Изпратил я на Галилео Галилей и Тихо Брахе. Те отхвърлили едно-друго от твърденията му, но разбрали, че се е появил блестящ учен. Тихо Брахе го извикал в Прага. Тук са най-плодотворните десет години в живота на Кеплер. А през 1612 астрономът идва в Линц, където живее 14 години.

Тук продължава изследванията си и публикува "Хармония на света". В книгата пише много поетично за "музиката на сферите". Само че по това време на хората не им било нито до музика, нито до хармония - бушувала зверската Тридесетгодишна война. Католическият Линц бил превзет, ограбван, опожаряван. Кеплер едва се спасил в Улм. Малко по-късно се отправя към императора в Регенсбург, но по пътя се простудява и умира. И смъртта не го отървала от войната - разрушили гробището, затрили гроба му.

Кеплер обичал звездите и за да обясни движението им се занимавал с математика, физика, оптика, че и с астрология. Всъщност за астрологията казвал, че е глупава дъщеря на астрономията. Уви, светът бил още по-глупав, поради което астрологията печелела, за да храни майка си. Въпреки иронията, Кеплер вярвал, че човешката душа запечатва при раждането си конфигурацията на небесните лъчи и резонира според техните импулси. Астрономът възприемал планетите като живи същества, надарени с индивидуална душа. Това вече е поезия!

Айнщайн нарекъл Кеплер "несравним човек". Той разбира от учени и хора - с радост се съгласяваме с него. А Едгар По разказва как Йоханес Кеплер предлага на издателя съчинението си за "небесния театър". Издателят отказал да го отпечата.

- Аз мога да почакам читателя още век - спокойно казва Кеплер, - щом самият Господ е чакал зрителя шест хиляди години.

Колко достойно!

Иначе паметникът на Кеплер в Линц ни се видя твърде патетичен - той е разтворил ръце и книга. Стилен е онзи в Прага, където са заедно с Тихо Брахе.

По време на пребиваването си в Линц астрономът се жени за двадесет и четиригодишната Сюзане Райтингер от

Ефердинг

Тук е живял почтеният дърводелец Ройтингер - тъстът на четиридесет и четиригодишния младоженец Йоханес Кеплер. Астрономът бил бракуван веднъж, но жена му починала. А Сюзане се оказала примерна съпруга - родила на учения седем деца, от които оживели четири. Когато Кеплер умрял, оставил на наследниците си 22 флорина, 27 публикувани и много непубликувани научни изследвания. По-късно ги издали в 22 тома.

Всичко това научихме в кафене "Велцер".

Тук звучеше музика, за която споделихме благоприятни дилетантски оценки. Предположихме, че е нещо от Моцарт, Лили авторитетно не се съгласи. Фрони сякаш това и чакаше - хвърли кос орлов поглед към посетителите и разпери криле към масата в дъното, на която достолепен ефердингски екземпляр безгрижно си пиеше кафето. Нашата се сниши над него, каза му нещо успокоително, след което енергично, сякаш го кълвеше, закима с глава. Кратка схватка и грижливо охраняваната от Фрони плячка доброволно паркира на масата ни. Доста тлъста плячка! Нямаме предвид телосложението на опрятния пенсионер, а познанията му за родния край.

Оказа се, че музиката била създадена от родения в Ефердинг композитор

Йохан Непомук Давид (1895-1977)

Ами сега?! Изобщо не бяхме чували името му. Решихме, че е някой местен музикален ентусиаст, но се оказа съвсем друго - Давид е всепризнат творец! В това ни увери нашият, казано по военному, "език" хер Петер Шмид, който набързо нахвърли част от биографията на Давид.

Единадесетгодишен, той става хорист в манастира "Санкт Флориан“, а след това завършил гимназията на бенедектинския манастир Кремсмюнстер. Славна гимназия - в нея е учил писателят Адалберт Щифтер, а по-късно - виенският сецесионен архитект Ото Вагнер!

Биографията на Давид е сходна с тази на "флорианеца" Брукнер. Той работи като начален учител в различни градове, паралелно с това учи във Висшата Музикална академия във Виена и във Виенския университет. Бил е учител и органист във Велс, където основал хора "Бах“. Маестрото станал ръководител на Музикалната академия в Лайпциг, професор по композиция, ръководител на хор и заместник декан в университета "Моцартеум“ в Залцбург, професор по теория и композиция в Държавната академия за музика и сценични изкуства в Щутгарт, диригент на щутгартския хор "Брукнер“, диригент на университетския камерен оркестър, доктор хонорис кауза на Богословския факултет на университета в Майнц, член на Академията на изкуствата в Хамбург, Берлин, Мюнхен и Виена. Ум да ти зайде - многозаслужил и признат творец! Създал е огромен брой симфонии, произведения за орган, оркестър и хор. Затова го нарекли "Бах на ХХ-ти век“.

Родолюбивият хер Шмид не пропусна да ни осведоми, че в Ефердинг има певчески ансамбъл "Давид“. Изпълнявали църковна и светска музика, народни песни, модерни хорови песни. Разбира се, особено важно място в репертоара на ансамбъла заемали създадените хорови произведения от самия Йохан Непомук Давид.

Хер Шмид, съвсем забравил за кафето си, риторично разказа как Валтер Ханзен изследвал всички селища, в които се развива действието в "Песен за нибелунгите". Той изрично посочва, че в Ефердинг преспива Кримхилда на път за Унгария. Това е неопровержимата истина, а онези от Тулн, дето са направили паметник за посрещането на клетата Зигфридова вдовица, просто си присвояват историята!

На изпроводяк, след като разказа толкова интересни неща, хер Шмид с почтителна интонация ни призова непременно да посетим Шлос Щаремберг, чийто днешен собственик е

Деветият граф Георг Адам Щаремберг

Той живее в двореца с жена си Надежда, която му народила куп русначета - Лариса, Калина, Константин, че и Ернст Фердинанд. Много демократичен граф: често казвал, че няма значение как ще се обръщат към него - с титла, по фамилия, по малко име или с умалителното Гоки. Разбира се, никой почтен жител на Ефердинг не си е позволявал последното.

Иначе тук разказват с умиление как Гоки сам си носeл разплащателните бланки в банката, където не пропускал да си вземе бонбонче от буркана. (Такива буркани има във всяка банка - да те подслаждат, като се вгорчиш от намаляващата банкова сметка.) Деветият граф Щаремберг обаче си взема бонбонче заради самото бонбонче. Не без основание предположихме, че неговите сметки едва ли го притесняват - той ръководи фондация "Щаремберг", собственик е на шест двореца, притежава 6 000 хектара гори в Австрия, плантации в Андалусия, животновъдна ферма в Аржентина...

Разправят колко обичал да си говори за футбол с пощальона - фен на Аустрия (Виена). Самият граф пък е за ЛАСК - Линц. Той казва, че вярва безрезервно в ЛАСК и в десетте божи заповеди. А девизът му бил: "Никаква промяна заради самата промяна, но ако е заради подобряване - веднага!". Е, не е мъдър колкото старите родопчани, които казват, че светът се е развалил от много оправяне. А днешните родопчани от китното градче Неделино са постулирали: "Няма начин да няма начин".

Както сме тръгнали, ще ви разведем из някои други места по Горна Австрия. Нека започнем с един град, чието име ще върне по-възрастните читатели към времената, когато се спазваше смехотворно строга военна тайна. Тогава по вестниците се пишеха неща от сорта на: "В Н-ския (чете се "ен-ския" - заб. авт.) гарнизон новобранците положиха клетва за всеотдайна служба на родината". Тъй че - да посетим 11-хилядния

Град Енс

Наистина има град с такова име. И той даже е най-старият официално признат град в Австрия. Който не вярва, може да провери в местния музей. Тук е изложен документът, удостоверяващ, че на 22 април 1212 г. Леополд VІ Бабенберг дарява градско право на преславния Енс. Преди него никое от австрийските селища не е получавало такова височайше признание.

В Енс най-силно впечатление прави построената през 1658 г. 60-метрова кула. По този повод припомнихме на компанията някогашния надпис на разположената в църквата "Света Троица" на Банско Часовникова кула: "Кой сака да види колкава е кулата, да се качи на кулата". Посакахме да изкачим енската кула, но тя беше затворена, та се задоволихме с обикалянето около нея. Хубава - не ще и дума! Има паралелопипедна форма, краищата са обрамчени с правилни гранитни блокове, по светлобежавите стени са изрисувани гербовете на града, а най-горе към всяка посока на света цъка по един красив часовник. Кулата е увенчана със зеленикав купол, на който е турната бая голямшка златна топка, а върху й е чучната хвърковата фигура. Така и не можахме да стигнем до съгласие каква ще да е тази фигура.

Тук думата взема единствено Моника, която припомня историята за

Наклонената кула на Енс

За Енс винаги ми става много смешно, когато си припомням как разпитвахме хората дали кулата им се струва наклонена. Не знам как баща ми реши, че е наклонена, но аз категорично отрекох наклонеността й. Тогава той ме накара да питам хората, които срещахме. Даже си спомням стандартната фраза:

- Извинете, може ли да Ви питаме нещо? С баща ми спорим за кулата на Енс. Той казва, че е наклонена.

Само че аз не знаех точно как е "наклонена" на немски и го превеждах като "крива". Всички запитвани се докачаха и казваха, че кулата им не е крива, как така ще е крива?! Най-смешното беше, че като ги спирахме да им зададем въпроса, те издигаха поглед към кулата и се втренчваха в нея, все едно за първи път я виждат. След което се окопитваха и бързаха да разсеят съмненията ни, повтаряйки многократно:

- Не, не, в никакъв случай не е крива!

Сигурно много са се притеснявали да не останем с лошо впечатление от града им и да си кажем - гледай ги тия енсци, навръх площада крива кула турнали!

Баща ми обаче по едно време започна да сочи на спираните от мен анкетирани лица към кулата и като си накланяше ръката, възклицаваше: "Пиза, Пиза!". Тогава аз запитвах не им ли струва, че кулата се е накривила (пак не ми беше хрумнало как е "наклонила") като тази в Пиза. Сега вече енсците с гордост заотговаряха, че да, има нещо такова, да, еееей, гледай, гледай ти, ми че наистина се е наклонила като кулата в Пиза... А някои чак победоносно се втренчваха в нас, все едно искаха да ни кажат - какво си мислим ние, само кулата в Пиза ли може да се накривява, хайде де! Независимо от запреобладавалото местно мнение ние си останахме на собствените си позиции: баща ми - че кулата е крива, аз - че дори да ни се струва крива, това е оптическа измама, иначе си е права.

Каква беше изненадата ми, когато след време, пътувайки с Берни от Линц за Виена, видях нова огромна табела. На нея е нарисувана кулата - КРИВА! Или наклонена, ако щете. Голям смях с тази кула. Права ли съм, крива ли съм, стройна или наклонена е кулата - не мога да преценя. Ала мисля - стига ни тази награда, че поне разбунихме енския народ, напомнихме му, че си има кула. Те там толкова са си свикнали с нея, че не й обръщат подобаващо внимание.

Между нас казано - кулата въобще не е наклонена. Не е наклонен и старият Ратхаус - веселко хубав като всяко австрийско кметство, но по-късно, разглеждайки снимките и записките за Енс, открихме, че не сме видели пестзойлето на града. Ами ако се окаже, че няма?!

Оставяме проучванията на бъдещите пътешественици и изследователи, докато ние поемаме към най-източния град в Горна Австрия -

Грайн

Тук ни привлича "българската следа" - дворецът Грайнбург. Построен от братята Зигмунд и Фридрих Прюшеник фон Цигенберг през 1488 г., той има дълга история. От нея ни интересува само това, че този придобит през 1822 г. имот на херцозите от Кобургската династия за известно време е бил притежание на вселюбимия ни монарх Фердинанд І. Тогава над замъка се веело българското знаме. Е, неколцината местни, които запитахме, се учудиха на този знаменит "знаменен" факт. Не си знаят историята тия австрийци!

Жълтият четирикрилен замък, възкачен на хълма над градчето, се вижда отдалече. Стигнали до него, съзираме на фасадата два часовника - по-големият от тях е слънчев и е поставен върху изображение на рибар в лодката. Романтичен е вътрешният двор - с хубав фонтан, с аркадно оформление на двуетажната постройка, над която се извисява кула, издигната през 1600 г. От балконите се стича гъст тъмнозелен бръшлян. Откриваме малък параклис и скулптура на Свети Николай (Санкта Николаус) - закрилника на моряците и рибарите.

Днес в Грайнбург е музеят на дунавското корабоплаване. Тук има модели на парахода "Мария Ана", на оригинална крайречна мелница, но най-много впечатлява "улмершахтелна" (улмския сандък). Това е нещо като кораб-сал. Някога спускали такива плавателни съдове от Улм към Регенсбург и Виена. Движели се как да е, а когато достигали до крайната точка, разглобявали "сандъка" за дървен материал. В музея са изложени старинни гравюри и картини на Дунав и селищата край него, аристократични гербове, облекла на рицари и моряци. Интересно! А от високото изгледите към голямата река са превъзходни.

Спускаме се към самия град, създаден като седалище на лоцмани, превеждащи корабите по дунавския пролом Щруденау - "покрай местата, където се е приютила смъртта", както са казвали тогава. Сега местните жители са малко над 3 000. Едва ли са между най-проспериращите в Австрия, докато някога наричали Грайн заради богатствата му "Златното градче". От това време са съхранени барокови къщи от ХVІ-ХVІІ век. Излизаме на площада със стария Ратхаус - здание в рококо. Тук е настанен театърът, открит през 1790 г. - един от най-старите в Австрия. Над всичко е 56-метровата кула на късноготическата църква "Санкт Егидиус", кръстена на светия отшелник, покровител на ловците, а по съвместителство помагащ на прокажените и безплодните. Влизаме вътре, за да се срещнем с добрия стар познайник Бартоломео Алтомонте - един от майсторите на бароковото изкуство.

Новите впечатления заслужиха да бъдат обсъдени комфортно, което ни насочи към кафене "Блуменщрьойсл". Тук, сред типично бидермайеровата обстановка, единодушно решихме да пренебрегнем родените в Грайн Франц Бергхофен (1745-1825) - "австрийският Русо", и авангардния художник Карл Мьостбок (1921) за сметка на

Аугуст Стриндберг (1843-1912) и Фрида Ул (1872-1943)

Шведският писател е автор на шестдесет пиеси, двадесет романа и сборници с разкази, а като се прибавят стиховете, няколкото му автобиографии и огромният брой писма, плодовитостта му е смайваща. Стриндберг е и художник, фотограф, окултист, алхимик - по едно време аха да открие прословутия философски камък.

Да не иронизираме големия творец, известен у нас още в началото на ХХ век. Българските модернисти се увличат по него, Гео Милев дори поставя "Мъртвешки танц" на сцената на Народния театър. Според експресиониста "Стриндберг разтроши в своя път всички човешки кумири, лъжи и догми, наречени истини". И до днес драматургът е сред предпочитаните от по-авангардните режисьори - в последно време театър "Сфумато" показа две негови пиеси.

Петдесетгодишният писател, преживял тежка травма от брака си с баронеса Сири фон Есен, се запознава с Фрида Ул - младата литературна кореспондентка на "Винер цайтунг" (Wiener Zeitung) в Берлин. Следват романтичен брак на остров Хелголанд, пребиваване в Лондон, семеен живот в Австрия през 1893-1896. Аугуст и Фрида се настаняват в замъка Дорнах - близо до малките селища Клам и Заксен. Тук се ражда дъщеря им, но връзката им е обречена. Стриндберг, този "великомъченик на индивидуализма", както го нарича Луначарски, е комплицирана личност, често изпада в депресивни състояния. Доста по-младата съпруга също не е от най-уравновесените. Кавгите и раздорите довеждат до развод. Писателят окончателно напуска местата, за които отбелязва - "Тук се чувствам повече у дома си, отколкото в Швеция."

Това са творците - горестни бездомници! Жалко за Стриндберг, Фрида Ул "единствено чете тайните на душата му", както е писал нашият приятел Стефан Памуков в книгата си "Шведска литература". Интересно как ли е бил възприеман писателя от тогавашните местни хора - като странен чужденец навярно. Затова пък днешните по инициатива на Фредерик Бухмайр през 1997 г. основават в Заксен "Стриндбергмузеум" - единствен извън родината на писателя.

Тук всичко, свързано с писателя, е представено интелигентно и атрактивно. Издирени са и най-беглите споменавания на случки и местни обекти в есетата и в драмата "Към Дамаск", показани са ръкописите и картините му, снимки и писма илюстрират неговия живот. Не са забравени алхимичните му опити и интересите му към паранормалното. А извън музея е Пътеката на Стриндберг от Заксен до Клам, чийто замък няма как да не привлече вниманието на жадните за впечатления пътешественици.

Измислили са го хората!

Нашето голямо откритие обаче е Фрида Ул. Вече поназнайвахме това-онова за прочутата Алма Малер, но дори и на нейния фон жената на Стриндберг шокира и привлича. След раздяла със съпруга си тя има връзка с еротомана Франк Ведекинд (1864-1918) - скандален поет, драматург, актьор, предшественик на експресионизма. Ражда от него син, а през 1900 г. с диаболиста Ханс Хайнц Еверс (1871-1943) основава в Мюнхен първото германско кабаре. Фрида често общува с видните представители на "Млада Виена" (Jung-Wien) Петер Алтенберг и Карл Краус, забърква се в скандална история с Вернер фон Оестерн, когото на два пъти се опитва да простреля. През 1912 г. неизтощимата австрийка отваря в лондонското Сохо кабарето "Пещерата на Златния телец". Тук се поставят фрагменти от пиеси на Аугуст Стриндберг, провеждат се четения на футуриста Филипо Томазо Маринети, за изпълнител е привлечен Арнолд Шьонберг. Един от редовните посетители тук е Джеймс Джойс.

След избухването на Първата световна война Фрида Ул емигрира в Америка и заработва във филмовата компания "Fox", пише и сценарии под псевдонима Мари Ева. Установява се в Ню Йорк, където изнася лекции за Стриндберг. Популярни стават спомените й за него, а от своя страна почитателите на писателя й посвещават изследвания и спектакли. Това е то Фрида - паметна личност!

Заинтересува ни и роденият във Велс писател

Кристоф Рансмайр (1954)

Неговото детство преминава в алпийското село Ройтам, където баща му бил селски учител. Оттогава остават спомените за алпийската природа, които сякаш определят по-нататъшния живот на Рансмайр - завършил философия и етнология във Виена, той пътешества по различни части на света. Смята, че истински обичащият природата трябва да я познава в нейните крайности - ледниците, тропиците, високите планини. Затова обитава архипелага Шпицберген в Северния ледовит океан, Индокитай, Непал, Индия, Тибет, изкачва върховете на Алпите, Андите, Хималаите. Очевидно Рансмайр не си пада по големите и познати на мнозина градове - вдъхновяват го пътешествията, при които доброволно напуска привичното, за да се окаже в места, където всичко е по-различно. Писателят е убеден, че така човек се освобождава от всевъзможните идеологии и догми, от вярата в йерархията на културите.

Подобна е ситуацията с неговите герои. Винаги в гранични ситуации, далече от познатия им свят, те губят поддръжката му, за да се види истинското им лице. "Всичките ми истории са за едно: за преходността на нещата, споделя писателят. И затова, че в нашата власт е само да понаблюдаваме обстоятелствата и да осъзнаем закономерностите съобразно които протичат измененията." Рансмайр смята, че литературата е подобна на пътешествията. А тъй като не му е интересно да се връща в една и съща страна, не му е интересно и да пише приличащи си една на друга книги.

"Сияйна гибел", "Ужасите на леда и мрака", "В слепия ъгъл" създават популярността на Рансмайр, а "Последният свят" (1988) му носи голяма слава - романът е преведен на повече от 30 езика, между които и на български. Определят творбата като историческа антиутопия. Рансмайр пренася действието в миналото - в епохата на Октавиан Август. Едно случайно махване с ръка на императора решава съдбата на великия поет Овидий. Заточват клетника в Томи - най-североизточния град на империята. В романа си Рансмайр свободно преплита древността, митовете и характерното за съвремието ни, за да покаже обречеността на човека и твореца в тоталитарното общество.

От 1990 г. писателят заживява в Ирландия - в малките селца на Западен Корк. Тук създава романа "Болестта на Китихара". През 2006 г. Рансмайр се завръща в родината си - прославен, лауреат на множество авторитетни литературни награди. Последният му роман е "Летящата планина", оглавил класациите за най-купувана книга в Австрия и Германия. Рансмайр е вдъхновен от тибетското предание, че един ден Хималаите ще се издигнат и ще полетят в небесата - така, както някога са се спуснали от звездите към земята. Тук сюжетната линия е свързана с братята Лиам и Патрик - толкова различни, че напомнят Каин и Авел. Но тяхната история не завършва със смърт, а със спасение.

Убеден в краткостта на земното ни присъствие, в незначителността ни спрямо космическите мащаби, писателят утвърждава "невероятната ценност и важност на всяко мигновение, независимо от това с какво се занимаваме в същия този момент".

Е, понякога това, с което се занимаваме, не е от възможно най-приятните.

Тук е мястото да разкажем за главния град в областта Горен Мюлфиртел

Фрайщат

Той е на 19 км от границата с Южна Чехия (Sudbohmen). Тук веднага ни привлече тучната градина под крепостните стени. Средновековният защитен ров отдавна е запълнен с пръст, затревен и насаден с цветя и дървета. Така се е образувал един лъкообразен парк. По него тихо шава романтично поточе, покрай което щъкат множество деца. По стар народен обичай в парка всичко е указано и разказано. Австрийците не допускат природно кътче, без да е маркирано и обяснено - такава и такава растителност вирее тук, такива и такива дървета са засадени, срещат се следните животински видове... Дисциплинирани хора, те се запират, взират и четат. Едва ли не записки си водят. Че как - щом нещо е написано, трябва да се прочете и запомни! Такъв е редът...

Доброволно включили се в този ред, изучаваме информацията и обогатени преминаваме през Бьомертор (Чешка врата). Тази солидна врата е изградена през 1485 г. от Матес Клайнцл (1430/40-1509) - славен фрайщатски строител от готическите времена. Много камък е минал през ръцете му, много неща е направил или донаправил този мъж - с името му са свързани почти всички църкви в града и околностите. За такива творци в нашата Родопа казват: "Сорце думало, очи гльодали, роки майсторили. Халал да му е млякото." А вдясно от Бьомертор, току след преминаването през вратата, е паметникът на Андреас Хартауер (1839-1915). Той е създател на песента "Дълбоко в Чешката гора" - затрогваща като Каравеловата "Хубава си, моя горо".

Ще оставим сега редица подробности, за да информираме, че във Фрайщат се е родил художникът

Алоис Цьотл (1803-1887)

Скромният рисувач създал един "Бестиарий" (рисунки на различни животни) и му провървяло посмъртно - Андре Брьотон го наредил до "митничаря" Анри Русо. Това много дразни австрийските изкуствоведи, но фактът си е факт!

Представяме си как е станала работата. Събрал "папата на сюрреализма" хората си и им рекъл:

- Ние сме движение международно - от Франция до Русия, от Канада и Щатите до Патагония са все наши хора! Дори по Немско имаме поддръжници, ако и там да крещят за някакъв си експресионизъм. Обаче от Австрия никого си нямаме.

- Ами сега?! - затюхкал се Луи Арагон.

- Какво ще й цепим басмата на Австрия! - дръзновено се обадил Андре Тирион. - Империята рухна, читав човек не остана в нея. Виж - в Чехия и Сърбия е пълно със сюрреалисти!

- Ти, Андре, много да не знаеш - озъбил му се Арагон. - Вчера дойде, днес акъл раздаваш!

Оня се нацупил. Настъпило мълчание.

- Я да да оправим по-бързо тая работа, че Гала ме чака! - прозял се с досада Салвадор Дали.

Все едно му било кои са в движението. Вече знаел, че сюрреализмът е само той самият и никой друг. Брьотон обаче още не подозирал какво знаел Дали и не му обърнал внимание. Поради което след време щял да си скубе косите.

- Работата е сложна - заобяснявал той на пасомите си. - Тия австрийци са стари барокаджии! После се разкланяха на бидермайера, все разни Валдмюлери и Валдфиртели им бяха в главите. А Макарт хептен ги обърка! Имперски народ са австрийците, послушен - как да правиш революция с такива хора!? Народиха се и едни сецесионисти - кичозна работа! Пукнат ирационалист си нямат!

- Ами Фройд? - не се стърпял Андре Тирион.

- Ти него няма що да го бъркаш - кипнал Арагон. - Фройд е учен, ние творци дирим... Лапешка работа!

- Ами като си нямат ирационалисти и сюрреалисти - да им измислим! - троснал се и Елюар. - Да не би да не сме наизмислили разни испанци. Един от друг по-бездарни!

Пол захапал Дали заради Гала, обаче оня не го чул. Свиркал си и разлиствал де що види в библиотеката на Брьотон.

- Остави тая книга, тя е още от дядо ми - казал му домакинът. - Я чакай, чакай - дай да видя нещо.

Дали му тикнал тома и тръгнал към Гала. Но Андре Брьотон въобще не разбрал. Той съзерцавал един тюлен, представен без никакво усещане за перспектива в "Бестиария" на Алоис Цьотл.

- Какво нещо е обективната случайност - ето го нашия човек! - възкликнал накрая. - Чист австриец! Вижте му тюлена, вижте му маймуните... Ами водната костенурка! Пък тоя тинтенфишт (октопод) ли е, какво е - сякаш Дали го е нарисувал!

- Дали го няма! - съобщил Анри Терион. - Пък твоят Алоис отдавна не е жив.

- Дали винаги ще го има! - меко го коригирал Брьотон и твърдо си наумил да изхвърли досадника от движението. - Какво като не е жив?! Като не е жив, ще бъде предшественик! Като Русо Митничаря...

Причислили Цьотл към предходниците. Имал "визионерски апарат", отсякъл папата Брьотон! Така скромният Алоис станал единственият "официално" признат австрийски сюрреалист. Да се пукат от яд и сецесионистите, и фантастичните реалисти!

С такива масали се разсмивахме, та някак неусетно стигнахме до

Браунау на Ин

Това е най-голямото селище в областта Инфиртел (с над 16 000 жители). През средновековието баварският град е център на търговията със сол и стратегическа крепост с пристанище на Ин. Има интересна история, но едва ли може да избяга от прокобата - тук в ранната предвеликденска събота на 20 април 1889 г. се появил на белия свят (за да го зачерни!) Хитлер. Той е напуснал Браунау тригодишен, за да премине тържествено по улиците му на 12 март 1938 г. като всепобеден изпълнител на немската народна воля. Какво се случва в резултат на неговото диктаторство е известно. Иначе жалко за хубавия град - няма как при всяко споменаване на името му зловещият дух на диктатора да не изскача от бутилката.

Днес пред родния дом на Хитлер е поставен мемориален камък. Той е донесен от концлагера Маутхаузен. На него пише: "За мир, свобода и демокрация. Никога вече фашизъм. В памет на милионите мъртви."

На преден план излизат примерите на съпротива срещу злото. В нея свое място имат дълбоко свързаните с този край свещеник социалдемократ Франц Йетцингер (1882-1965) и Егон Рансхофен-Вертхаймер (1894-1957) - антифашист, дългогодишен висш служител в ООН. След Втората световна война Вертхаймер е със заслуги за изграждането на Австрийската република и приемането на плана Маршал.

В тази посока доста известен е

Франц Йегерщетер (1907-1943)

Той е роден в близкото до Браунау село Санкт Радегунд. Земеделец и миньор, Йегерщетер през 1938 г. е единственият жител, гласувал срещу аншлуса. Смелият човек не дава пукната пара за нацистката партия, а след встъпването си във францисканския орден заявява, че фашистките идеи са антихристиянски. Призован в армията, въпреки увещанията на свещеници и роднини, Франц отказва да положи военна клетва. Арестуват го и го гилотинират. Останали са думите му: "По-добре с вързани ръце, но със свободна воля."

Днес в родното село на Йегерщетер е поставен мемориален знак, паркът пред болницата на Браунау носи името му, във виенската Вотивкирхе е увековечен на един от витражите. За него са написани книги (първата сред тях е на Гордън Зан) и изследвания, създадени са филми и спектакли. Франц Йегерщетер е причислен към блажените от папа Бенедикт ХVІ и на 26 октомври 2007 г. в катедралата на Линц е проведен актът на беатификацията му. Там присъстват неговата деветдесет и четиригодишна съпруга и трите му дъщери. При награждаването на семейството с медал за заслуги към Република Австрия федералният президент д-р Хайнц Фишер изтъква "героизма на мъжете и жените, които по онова време се противопоставят срещу нечовешки режим и, жертвайки живота си, допринасят за възкресението на независима демократична Австрия. Йегерщетер и Роберт Бернардис от Горна Австрия са сред личностите в историята на страната, с които се гордеем."

В Браунау видяхме скромния паметник на клетия

Йохан Филип Палм (1766-1806)

Добре вървял животът на кроткия бюргер. Той имал печатница и книжарница в Нюрнберг, жена, три деца. Когато през 1806 г. Наполеоновата войска превзела града, Палм публикувал анонимната книга "Германия и нейното дълбоко унижение". В нея се громят френските окупатори и техните баварски подлоги. Арестували издателя, настоявали да издаде автора на изобличителния памфлет. Палм отказал да вземе грях на душата си. Осъдили го на смърт. На 26 август 1806 г. изпълнили присъдата в Браунау. Два пъти стреляли войниците, но само го ранили. Състрадателен офицер извадил пистолета си и сложил край на мъките му.

Палм не е мечтал за слава, а станал герой - "принудително герой", както пише негов биограф. Не мислел как да направи Франция или Свещената римска империя на германските народи по-могъщи. Не държал пламенни речи в Конвента и не избил стотици хиляди в името на свободата, равенството и братството. Не правел преврати, нямал генералски амбиции и никога не би казал пред пирамидите, че четиридесет века гледали войниците. Тъй като не унищожил милиони, прахът му не почива в Дома на инвалидите. Не възхищавал младежите и не би подбудил Разколников да запаше брадвата.

Но гибелта му подбудила хората от родния му Шондорф да основат фондация на неговото име. Тук на всеки две години връчват награда за утвърждаване свободата на словото и печата. Вероятно у тези, които са я получили, има нещо от Палм. Вероятно за тях са недостижими необикновеният робеспиеризъм, необикновеният бонапартизъм, необикновеният ленинизъм... Вероятно заради необикновените комунизми, фашизми, демократизми те не биха жертвали никого, освен себе си. Вероятно те вярват в такива обикновени неща като почтеността и човещината.

 

 

© Владимир Янев, Моника Янева
=============================
© Електронно списание LiterNet, 06.06.2013, № 6 (163)

Представеният откъс е от подготвяна за печат книга.