ДВЕТЕ ПРАВОСЛАВНИ КАТЕДРАЛИ НА ПЪРВОМАЙСТОРА

Станчо Веков

web

Преди няколко години, когато стартира програмата на ООН “Красива България” и имах възможност да работя по проект за реновацията на катедралния храм “Св. Димитър” във Видин, не съм и предполагал, че това ще стане повод да преоткрия един от най-големите майстори - строители на нашето Възраждане, какъвто е (уста) Генчо Кънев.

Разбира се, бях запознат отчасти със забележителното му наследство, оставащо обаче в сянката на неговия предшественик - Никола Фичев. Генчо Кънев все още е малко популярен дори в тесните професионални кръгове, макар приносът му за развитието на българската възрожденска архитектура да е не по-малко значителен. Достатъчно е да споменем двата катедрални храма - “Успение на Пресвета Богородица” във Варна“ и Св. Димитър” във Видин, за да се убедим в това.

Твърде оскъдни са данните за неговия живот, прекаран в по-голямата си част в пътуване от едно място на друго, където строи или договаря своите къщи, църкви и училища.

Роден през 1828 г. в колиби Генчовци до Трявна, той учи най-напред при своя баща - майстор Къньо Драганов, наричан уста Къньо Тревненеца - уважаван строител, сам син на строител. По-късно учи и резбарство при свои близки, а известно време работи и при Никола Фичев, но скоро след това поема по свой път и се утвърждава като също толкова самобитен и даровит строител.

Интересно е да се знае, че именно него Никола Фичев кани при строежа на моста при Бяла, но това е за съжаление последната среща на двамата големи майстори, оставили толкова ярка следа в цялата ни възрожденска архитектура. Многобройни са храмовете, които двамата строят - от малки селски църквици до големи катедрални храмове, като тези във Варна, Видин, Свищов, Търново, Габрово, Севлиево, Търговище и др. Наследници са на т.нар. Търновска строителна школа, която продължава традициите на друга не по-малко утвърдена - тази на Брациговските майстори, чиито сгради се отличават с монументалния си характер и изчистен детайл. От нея двамата майстори получават онова здраво чувство за пропорция и детайл, което характеризира всичките им постройки, вълнуващи и днес.

Двамата като че ли взаимно се влияят през годините, по-скоро интуитивно, отколкото съзнателно, както впрочем е в повечето творчески човешки дейности. И ако Никола Фичев остава с неподражаемата “кобилична крива”, която по толкова емоционален начин завършва фасадните фронтове на неговите сгради, то Генчо Кънев пръв въвежда т.нар. триделен арковиден мотив върху западната (понякога южна) фасада на своите храмове.

Точно този мотив използва и Никола Фичев по-късно в църквата “Св. св. Константин и Елена” във Велико Търново, която се явява един от най-добрите образци на възрожденската църковна архитектура у нас. И ако продължим тези успоредни сравнения в толкова специфичните техни творения, не можем да не забележим и някои разлики между тях.

Ако у Никола Фичев чисто емоционалното въздействие на сградите взема връх, то при Генчо Кънев е налице една по-голяма сдържаност на цялото и една особена конструктивна стабилност (може би наследена от баща му, който строи навремето и военни укрепления), която прави сградите му сякаш сраснали с мястото и като че ли органически свързани с него.

Особено голям е приносът на Генчо Кънев за развитието на конструктивните принципи на изграждане на възрожденските църкви и по-специално засводяването на големи пространства. Той прилага квадратен отрязък от полусферична повърхнина, или т.нар. “балдахинов свод” (по думите на Н. Мавродинов) за покриване рамената и междурамията на вписания кръст и по такъв начин противодейства на значителните хоризонтални сили на барабана и купола.

Израз на подобна идея е опитът на Генчо Кънев в църквата “Св. св. Кирил и Методий” в Свищов да се постигне цялостен образ на централно пространство чрез вписан октогон (осмостен) в плана на трикорабна църква, като за целта той редуцира страничните подпори в стенни пиластри и оставя купола върху четири свободно стоящи колони. Така се получава един план, който сякаш съвместява източния православен канон със западния, за да получи оня характерен образ, който “принадлежи по-скоро на следосвобожденския период” по думите на Петър Златев и който представлява смело конструктивно и пространствено решение, към което Генчо Кънев се връща многократно в своите творби.

Приносът на двамата майстори е забележителен не само по обем, но и като типове сгради, които те създават. И ако църквите са оня тип обществена сграда през Възраждането, който най-пълно изразява духа на епохата, т.е. мястото, където се съвместяват религиозни и обществени функции, то след Освобождението се налага нов тип обществена сграда - училището, най-напред “взаимно”, по-късно “класно”, като постепенно то измества църквата като единствен тип обществена сграда. И ако Никола Фичев, в зенита на своята дейност, строи предимно къщи, църкви и мостове, то Генчо Кънев построява десетки училища, пръснати из цялата страна и пръв успява да придаде архитектурен облик на новата обществена сграда с училището “Свети седмочисленици” в Търговище (съвместно с майстор Димитър Сергьов), а по-късно и в Карлово, Свищов, Варна, Бургас и др., за да стигне до Априловската гимназия в Габрово, която бележи връх в развитието му като творец.

Освен по свои проекти, той често е канен като изпълнител на чужди проекти, какъвто е случаят с гимназията в Стара Загора и най-вече с Мъжката гимназия във Варна, чието авторство си оспорват шведският архитект Брокс (работещ в Русе), чешкият Купка и австрийският Грюнангер, току-що завършил архитектура във Виена. Грюнангер е най-вероятният автор, тъй като построеното от него Окръжно училище в Разград, където е назначен за градски архитект, е с почти идентична неоготическа архитектура, както тази във Варна.

Но нека се върнем отново на двете катедрали, почти близнаци, във Варна и Видин. Строени на границата на две епохи, те са най-добрият пример за развитието, което претърпява такъв творец като Генчо Кънев, издигнал се от самороден талант до равнището на т.нар. школувани архитекти, получили образованието си в Европа.

Варненската катедрала е най-голямата сграда, която майсторът строи по чужд проект, останал и досега втори по големина храм в страната. Твърде дълга е историята на нейното построяване, като се започне от двата проекта - първия на руския архитект Сава Димитриевич (1880 г.), наподобяващ Петербургски храм, за чието изпълнение е поканен самият Никола Фичев, и се стигне до втория - на одеския архитект Маас, откупен от Градския съвет.

След отказа на Никола Фичев и многократно проваляне на строителството, възложено на местни майстори, се сключва договор с “известния строител на църкви в България и Тракия” - Генчо Кънев, както е записано в документите от онова време.

На 30.08.1886 г. се извършва първата служба в новия храм, макар не напълно завършен, построен само за две години и то по един блестящ начин от Генчо Кънев.

Колко голям е успехът му можем да съдим по факта, че за да поръчат проект, наподобяващ Варненския храм, но намален с 12%, във Варна пристига делегация от Видин, водена от Архимандрит Григорий и кмета на града Севастаки Гънзовянски.

Планът е изработен още през същата 1885 г. от Генчо Кънев, когато се полага и основният камък, но поради Сръбско-българската война, строителството е прекъснато до 1889 г.

За съжаление трагичната смърт на майстора веднага след завършване на последната църква, която строи в Поморие, не му позволява да продължи строителството на храма във Видин и той го оставя до височина на първия корниз (кота +4,50). Следва специална комисия, в която участват архитектите Геслер, Мачас, Ментрел, Кожухаров, Нешов и Върхота. Съществува мнение, че за довършване на катедралата е поканен италианският архитект Бахнани, на когото се приписва и авторството на плана, както и участието на още италианци за по-специфичните довършителни работи.

Колкото до това, дали катедралният храм във Видин е дело на Генчо Кънев, можем да съдим от твърде подобните обемно-пространствени и конструктивни принципи, заложени и в двата храма и в цялостния им архитектурен образ.

И ако при Варненската катедрала първоначалната идея за петкуполен храм от т.нар. Атонски тип е творчески претворена в еднокуполен по познатата му схема чрез превръщане на четирите странични купола в декоративни (“слепи”) и т.нар. балдахинови покрития за сводовете им, то във Видинската катедрала те са премахнати и заменени с две фланкиращи кули (часовникови), което издава западно (католическо) влияние, въпреки че известни аналогии може да се открият и в нашата средновековна архитектура.

Така посочените два най-големи храма, които Генчо Кънев строи, илюстрират по безспорен начин не само личните му творчески възможности и майсторство на завършен творец, но и стават символ на прехода от Възраждането към новото време на следосвобожденската епоха, дала на страната ни едни от най-върховите постижения в цялата ни духовна и материална архитектура.

И ако трябва да определим делото на Генчо Кънев, то е не само на първомайстор на новобългарската архитектура, а е по-скоро начало на приобщаване на националното към европейското или онова изравняване на стандартите, което е толкова дебатирано в обществото днес, в навечерието на приемането ни в Европейския съюз.

Така отново, след повече от век, сме изправени пред избора - свободата да бъдем себе си или привилегията да сме част от света?

Отговорът вече го знаем, остава да продължим...

© Станчо Веков
=============================
© Електронно списание LiterNet, 26.12.2004, № 12 (61)