Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Октомври  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
:. Bücher Amazon
:. Amazon Livres
Магазини и продукти
:. Fantasy & Science Fiction
:. Littérature sentimentale
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Образование по БЕЛ
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

ИЗ "ЦЕПЕЛИН ЗА 7-ОТО НЕБЕ"

Петър Марчев

web

1.

Петър Марчев. Цепелин за 7-ото небеСлужебната черна волга спря пред входа на Генералния щаб; задната врата се отвори и от нея слезе екстрасенската Владимира Петрова. Младият шофьор, облечен в поизмачкан тъмносив костюм, избърза пред нея, отвори тежката врата и двамата хлътнаха вътре. В приемната ги чакаше един мъж на около 50-годишна възраст, с когото екстрасенската свойски се здрависа. Малко след това отвътре ги извикаха и двамата прекрачиха прага на кабинета на Началника на Генералния щаб.

Генерал-полковник Радню Минчев наскоро бе опериран от рак на простатата и това личеше по жълтеникавия болнав тен на лицето му. Въпреки претърпяната сложна хирургическа операция, той се изправи чевръсто зад огромното си бюро, за да посрещне цивилните. Екстрасенсът Димитър Сираков, който се изживяваше като по-важният от двамата гости, подаде пръв ръка към генерал Минчев, но десницата му увисна във въздуха. Генералът, демонстрирайки доброто си кавалерско възпитание, пое първо ръката на Владимира. След това ги покани да седнат зад дългата, солидна маса.

- Е, господин Сираков, слушам ви!...

- Да... Господин генерал, първо да Ви благодаря за отзивчивостта да направим тази много важна, съдбоносна за България среща. Аз и госпожа Владимира Петрова представляваме Инициативната група за създаването на асоциация „Феномени” и потърсихме връзка с Вас, като представител на държавното и военно ръководство на републиката. Съвсем наскоро имахме среща с едно лице с очевидни свръхсензорни способности, което в момента работи като асансьорен техник в завод „Витоша”. Този човек дава информация за наистина огромно златно съкровище. Значи, на него му е дадено, в сънно състояние, че трябва да съобщи на командването на Българската армия къде е заровено съкровището на цар Самуил...

- Така ли?! - генерал Минчев наостри уши и се почеса нервно по дланта на лявата ръка.

- Да, Димитър Кекеменов е имал пророчески сън, в който му се явяват Вазов, Раковски, Левски и Ботев. След като му съобщили къде се намира златото, Раковски го потупал по гърба и му казал: „Димитре, българино, поведи българите!”

- Хм, а кой може да каже дали тоя сън е наистина пророчески, или... Един момент, сега ще проверим... - генералът стана, отиде до бюрото си и набра номера на телефонната централа. - Свържете ме с Ели Логинова. Да, Ло-ги-но-ва. И по-бързо!

Две-три минути по-късно телефонът звънна и генерал Минчев вдигна слушалката...

- Да, Елисавета Логинова потвърди вашата информация... - отпусна се тежко в стола си генералът и поясни към Сираков и Владимира. - Ели е контактьор-реципиент, който поддържа връзка с извънземна цивилизация под кодовото название КИКИ. ТЕ са потвърдили категорично наличието на много злато в това село... Царичене.

- Царичина... - поправи го Димитър Сираков. - Между другото, след първата ми среща с Димитър Кекеменов, аз също имах почти същия пророчески сън... Значи, освен съкровището на Самуил, ще намерим и стари карти, на които са означени всички съкровища, заровени из българските земи...

- Да... - каза сякаш на себе си Радню Минчев.

Не думичката „злато” бе хипнотизирала генерала, той не би взел и жълтичка за себе си. Но мисълта за уникалната възможност да направи нещо за своята изстрадала, гърчеща се в икономическата криза Родина, го сгря отвътре, накара го да забрави болките от скорошната тежка операция. Стигаше му на него славата на спасител на България. Така се влиза в Историята! Пък по закон, нали всеки, който намери съкровище и го предаде доброволно на властите, има право на 25 % от стойността му... Той плесна тихо с ръце в прилив на енергия и решителност и се обърна със съзаклятнически тон към двамата екстрасенси:

- Само че трябва да действаме много бързо и експедитивно. Извънземните са ни дали само три дни, за да изровим съкровището!

Окрилен от блестящата перспектива, генерал Минчев се изправи непредпазливо рязко. Но в следващия момент остра болка го преряза в слабините; той изохка глухо и се преви одве.

- Седнете, господин генерал... - Владимира подхвана под мишниците болния мъж и му помогна да седне на стола. След това разпери ръце над главата и раменете му. - Спокойно, ей сега ще Ви поотпусне. Няма страшно, лекарите са си свършили добре работата, така ми се даде... Ще се оправите Вие, и на България ще помогнете да се оправи, така ми казват...

 

2.

Единственият минус на цеха, в който се сглобяваха лицензионните автомати АК47, беше кучешкият студ. Е, в малките остъклени кабинки на Отдела за технологичен контрол постоянно бръмчеше по един калорифер. Така че Катя не се оплакваше. Бързо свикна с новата работа. С шаблони проверяваха точността на калибъра на цевите, измерваха грамажа на ложите и полуложите, проверяваха качеството на оксидацията... Най-важното бе, че тук нямаше никаква опасност за здравето и живота, което я правеше почти щастлива.

Конвейерът, на който се сглобяваше оръжието, издаваше немного силен, но постоянен шум. Затова младият работник не чу стъпките на Катерина, която бе намръзнала и бързаше да се стопли в кабинката. Юки се огледа набързо и мушна във вътрешния джоб на ватенката си един пълнител. Катя го приближи в гръб и го тупна леко по рамото. Младежът подскочи стреснато.

- Ей, видях те! - момичето вдигна предупредително показалец. - Веднага да върнеш пълнителя, чуваш ли?

- Добре де, добре... - смотолеви Юки, но щом Катерина се врътна да си ходи, той пое към съблекалните.

Беше време за тръгване; младежът се преоблече, вдигна ципа на шарената си грейка и излезе от цеха заедно с колегите. Мина през западния портал без проблеми. Като отмина на 100-200 метра адреналинът му поспадна и той се усмихна подигравателно по адрес на Катя: „Патка!”

Юки идваше от Юксел. По паспорт: Юлиян Добринов Соколов. Родители - българомохамедани. Самият той - неизвестно какъв. Във всеки случай, не харесваше презрителното прозвище „помак”. Може би българин, но без Бог или Аллах, като всички останали човечета, пуснати в употреба от соцконвейера. Родителите му се бяха изселили от Родопите в Долината на розите в края на 70-те. В спор за делбата на дядовата къща и на 10 декара земя, баща му набил чичо си. Осъдили го. Година и половина условно. После една нощ Добрин сънувал странен сън. „С лошо не става, момче, аз ще ти дам твоето”, му казал един благ белобрад старец. Какво го завело в „Успение Богородично” него, мюсюлманина? Както и да е - там видял пак оня старец от съня си. Свети Николай! А другата неделя ударил шестица от спортния тотализатор. Нам-си-колко милиона лева. Всъщност - 23 000 долара. Стигнали му точно за един апартамент и за 10 декара земеделска земя. Някакви въпроси?

Юки се прибра направо вкъщи. Новият им апартамент беше на първия етаж в малка кооперация с оградено дворче. Поздрави баща си в коридора; откъм хола се чуваше гласът на по-голямата му сестра, която говореше по телефона. Влезе в своята стая, клекна пред скрина и издърпа най-долното чекмедже. Отвори голямата картонена кутия и се полюбува на съкровището си - истински малък арсенал от патрони, капсул-детонатори, части за „Макаров” и „Калашников”. Сложи вътре новия пълнител и затвори кутията. Отвори прозореца към градинката, за да се проветри стаята. После излезе в коридора, съблече си грейката и тръгна към банята, за да се измие. Но, минавайки край стенното огледало, усети нещо странно. Върна се назад и се огледа - уж беше той, но в лицето му имаше нещо страшно, нещо демонично! Косата му настръхна; усети някакво чуждо присъствие, което го парализира...

- Тате... - успя да изхрипти младежът. - Там... зад огледалото има нещо... някой...

Добрин Соколов се стресна - момчето му се бе превило одве в коридора! Нещо ставаше тука... Той грабна лопатката за смет от кухнята и халоса стенното огледало. С неестествено силен гръм стъклото се пръсна - стана буквално на сол. Някаква сила, нещо като огнено кълбо изфуча покрай главата на Добрин, изви се към стаята на Юки и през отворения прозорец изхвърча в градината. Под черешовото дърво огненото кълбо се материализира, придоби очертанията на зловещо, будещо потрес демонично същество. След миг-два то избледня, стана невидимо...

- Вай, шейтанска работа... - промълви ошашавеният мъж и си плю в пазвата.

После побърза да разтвори вратата и всички прозорци на апартамента, за да се разпръсне по-скоро задушаващата смрад на запъртъци...

 

3.

Пространството тук беше изумително синьо, играещи пречупени линии светлина създаваха усещането, че се намира във вътрешността на огромен, безкраен смарагд. Светлоносни хуманоидни същества летяха без усилие в това плътно смарагдово небе, някъде отдалеч се чуваше цепелиновата Стълба към небето. Иван Бонев погледна право нагоре и видя, че въжената стълба е прикрепена към корпуса на един симпатичен неголям цепелин, нашарен с цветни графити. Сред рисунките се набиваше на очи знаковата двугрифка на Джими Пейдж. Едва сега долови гротескното звучене на „Стълбата към небето” - някой се забавляваше да свири китарното соло на гъдулка, а вокалите кънтяха със смешен емигрантски акцент. В кулминацията на песента се включиха и някакви мощни тръбни звуци, наподобяващи параходна сирена... Сирената прозвуча пак - веднъж кратко, а втория път - пронизително дълго...

Иван Бонев отвори очи и чу боботенето на тежкия камион зад прозореца. Скочи от леглото; беше спал с дрехите. Метна се в кабината на зила, размениха по едно „Добрутро” с бай Фьодор и той даде газ.

Излязоха от Тараклия. В утринния здрач пътят се точеше през равното поле на бесарабския Буджак, разцепвайки надве селата - български, гагаузки, молдовански. Навсякъде ги посрещаха и изпращаха огромни петметрови Разпятия...

Стигнаха каменната кариера в околностите на Кишинев къде девет и половина. Загубиха около час, докато вземат разрешението; натовариха самосвала с близо 10 кубика камък за зидарията на новата черква и тръгнаха обратно. Минаваше обед; червата и на двамата закъркориха от глад, когато бай Фьодор се накани да спрат в някое крайпътно капанче за по една чорба. Зад завоя се появи ниската постройка на едно ресторантче, засенчено от клоните на няколко големи плачущи върби. Шофьорът наби спирачките - не за друго, а защото съзря, че пътят е препречен от барикада. Очевидно ставаше нещо лошо, вероятно заради бунта на гагаузите за автономия. От двете страни на барикадата бяха спрени няколко автобуса; беше се образувала къса колона от леки коли, един зил и един микробус. Слязоха от кабината, Фьодор се прекръсти и тръгна към въоръжените хора. Иван го последва.

- День добрый! Ну, что’ж произходит здесь? - попита на руски Фьодор Бакарджи.

- Молчать! - кресна му единият молдованин и се хвана за автомата; лошият му поглед и разкривената физиономия го издаваха, че е пиян. Очевидно беше от криминалните затворници, пуснати от правителството от затвора, за да се бият с гагаузите.

- Ну, слышите дорогие, у нас неотложное дело... - опита се да завърже разговор с криминалните бай Фьодор. - Мы везем десять кубометра камня для стройки церкви в Тараклии. Опустите ехать дальше, пожалуйста!

- Так, церковь строите?! - ухили се гадно пияният и тръгна към изкамарения с камъни зил.

Другарят му и двамата българи го последваха. Като стигна до машината пандизчията зареди калашника, вдигна предпазителя и пусна един къс откос в задната дясна гума... Куршумите обаче рикушираха от нея като по чудо. Замириса на изгорял каучук, но гумата остана непокътната! Всички се ококориха, но другият затворник изблъска другаря си и стреля на свой ред. Отново куршумите отскочиха от гумените грайфери и със свирене отхвърчаха към нивата с кукуруз...

Пияният изтрезня набързо; тръгнаха всички в мълчание към барикадата. На една сенчеста маса в крайпътното заведение един униформен пиеше бира. Като приближиха до масата, Фьодор Бакарджи се сурна по колене и вдигна молитвено ръце към командира им.

- Товарищ полковник, прошу вас, отпустите нас ехать дальше! Мы болгары из Тараклии, церковь строим, камня везем...

- Что такое?... - проломоти военният.

Цивилният башибозук започна да обяснява на румънски какво се е случило. Полковникът стана и затътри кубинките си към самосвала. Разкопча кобура си, извади пистолета и стреля в гумата. Но тя сякаш беше от стомана, беше непробиваема...

Военният се врътна обратно и се спря до другия зил в колоната. Прицели се и стреля. П-ш-ш-ш - камионът клекна на една страна.

- Кто такие вы?... - полковникът дълго се взира в лицата на двамата българи, поклащайки леко глава, прехапал долната си устна. После тихо добави. - Ну, идите с Богом...

Командирът се разпореди и един автокран набързо разчисти място, колкото да минат по банкета на шосето. Като отминаха барикадата, Фьодор се прекръсти. „Слава тебе, Богородице!”, каза с развълнуван глас. „Иване, пресвятая Богородица Скоропомощница го направи синкото тава чудо, да знаеш”, добави бай Фьодор и в ъглите на очите му се появиха сълзи на благодарност.

Иван Бонев също се прекръсти, потресен от преживяното...

 

 

© Петър Марчев
=============================
© Електронно списание LiterNet, 16.12.2012, № 12 (157)

Други публикации:
Петър Марчев. Цепелин за 7-ото небе. Пловдив: Жанет 45, 2012.