БАЙ ГАНЬО Е НАШИЯТ ПРАОТЕЦ,
твърди писателят-”екзекутор” Стефан Кисьов от Енина

Петър Марчев

web

Разбира се, писателят Стефан Кисьов не е екзекутор. Не е и от село Енина, родното място на бай Ганьо Сомов. Но по-миналата година неговият роман “Екзекуторът” екзекутира останалите 60 романа, издадени през 2003-та и стана Роман на годината. Стефан не е от Енина, но е половин енинец. След представянето на отличения му роман по време на Чудомировите празници в Казанлък, писателят, просълзен, се разходи отново по енинските улички, където са минали детските му лета. Стефан Кисьов е автор и на романите “Джубокс”, “Никъде нищо” и “Не будете сомнамбула”. Но най-добре разказва за себе си самият той в интервюто на живо по време на срещата “Лауреати на BG литературата”...

Господин Кисьов, болшинството от българските автори са от типа на “неделния писател”. Вие сте един от малцината, които се прехранват изключително от писателския си труд, как успявате?

- Ами успявам, макар и не само с чисто писателски труд. Пиша за вестник “168 часа”... И все пак, държа да подчертая, че този начин на съществуване е мой избор. Защото имах и имам изключително изгодни предложения за работа, които не приех. В името на свободата.

В един от романите си, мисля, че беше “Не будете сомнамбула”, Вашият литературен герой твърди, че е правнук на Ганьо Сомов. Но енинци очевидно не искат да разбират от литературна фикция и един дойде да ми се оплаче, че това е лъжа и авторът няма никаква роднинска връзка с бай Ганьо. Какво ще кажете за свое оправдание?

- В литературата е възможно човек да си измисли, да преиначи истината. Нали точно този момент различава литературата от журналистиката и другите видове писане. Но в метафоричен смисъл всички произлизаме от бай Ганьо. Всъщност, той е нашият праотец. Той е първият истински голям литературен герой в българската литература. Но и в житейски смисъл - всички сме тръгнали оттам, от тоя тип мислене, от този тип поведение.

А каква е истината за енинските Ви корени? Аз съм чувал, че дядо Ви Стефан Кисьов е бил един от първите частни превозвачи в нашия край - притежател на камион “Опел Блиц”...

- Да, вярно е. Но в моите очи той е един велик човек, няма да се посвеня да използвам тази дума. Един абсолютен идеалист. Преди Девети е бил много запален анархист. По него време в Казанлъшко е било доста популярно това движение, а дядо ми бил анархист до мозъка на костите. В енинската ни къща са нощували такива личности като Петко Маналов, Заимов, а също и Владо Черноземски... Да, той е от ВМРО, но са били приятели с дядо ми... Но интересното е друго: дядо Стефан е бил сред инициаторите, които отиват в Мъглиж и вдигат Септемврийското въстание; после емигрира в Турция. За малко да отиде в Съветския съюз, но някой му казал, че там ще ги избият всичките и той не заминал. Връща се обратно в България и попада в ареста. В полицията го пребиват, после го изкарват на разстрел, но стрелят над главата му... През 1936 година поискал да отиде като интербригадист в Испания, но го връщат, защото бил женен. После участва във Втората световна война, бил е шофьор на някакъв полковник. Но дезертира от нашата войска и избягва при югославските партизани.

След войната обаче първо отказва да стане член на БКП, после отказва да стане и активен борец, въпреки че имал заслуги... Той им казва: аз не съм се борил, за да получавам пенсия. В резултат - бил е преследван, баща ми го изключват от университета заради дядо ми, не са искали да го вземат на работа. Но, въпреки всичко, дядо Стефан доживя до 10-и ноември; а през всичките 45 години “народна власт” беше активна опозиция. Не се страхуваше, когато види нещо нередно - например партийният секретар или кметът на селото направи нещо - публично да го обругае. Беше някакъв бунтар и много смел човек... Баща ми го беше настанил в един дом за стари хора тук, в Казанлък; и там той се беше сбил с някакъв турчин по повод възродителния процес. Представете си един 85-годишен старец с разбита уста - като някакъв тийнейджър, и то заради идеята...

Вълнувате ли се при мисълта, че ще минете отново по енинските улички?

- Да, разбира се. До 20-тата ми година всяко лято прекарвах в Енина. Ходехме на кино в Казанлък, на плажа в Овощник, за риба на язовира. Цялото ми детство е минало тук...

Много читатели свързват името на Стефан Кисьов с историите, написани в жанра “факшън” - т.е. истински истории, разказани едно към едно, без литературна фикция, без художествена измислица. Те бяха публикувани в “Литературен вестник” и аз още си спомням историята с нашия приятел Лъчо Лозанов, който ви предложил да станете главен редактор на ново еротично списание, което да се движело по ръба на порнографията... Много се смях тогава, но сега искам да попитам дали с тези истории не загубихте приятелите си?

- Аз обикновено не описвам приятели; описвам хора, които съм срещал по улиците, по някакви културни събития. Приятелите ми са по-специални хора, въобще приятелството е нещо по-интимно, по-лично и съкровено. А тия неща, които ги описвах в “Литературен вестник” всъщност са някакъв вид репортажи, някакви автентични случки с писатели.

Всичко в тях 1 към 1 ли е? Или има и украсяване?

- Измислицата винаги е нещо много относително. Винаги, когато пресъздаваш някой факт не съвсем точно, това е вече вид измислица. В тоя смисъл сигурно има някои неточности. Но това съм го правил, за да стане разказът по-концентриран. По-точно е да се каже, че това бяха едни субективно разказани истории.

А тези предложения за добре платена работа защо ги отхвърлихте? За да имате време за книгите си ли?

- Обяснението е, че аз много си ценя свободата и независимостта. За мен свободата не е само писателска благина. Това е чисто човешка потребност. Има хора, които цял живот са подчинени, работят си осем часа, семейството, вестника вечер, салатката и прочие. Но има и хора от по-бохемски тип. Аз за себе си лично установих това още преди двайсетина години; по онова време не се задържах на работа повече от 5-6 месеца. Работих в Казанлък, по морето, в чужбина бях... Както има хора, на които им понася бракът, а на други не им понася. Значи, аз не мога да понасям да имам началник, който да ми казва какво да правя. Затова и съм си избрал да бъда писател.

А каква е тази червена петолъчка на ревера?

- Това е петолъчка от войнишко кепе. И искам да кажа, че не искам да бъда генерал на българската литература. Аз искам да бъда войник на българската литература. Това, от една страна, те лишава от отговорност, а от друга страна, ти дава достатъчно самочувствие. Освен това, ти пак си носиш маршалския жезъл в раницата...

© Петър Марчев
=============================
© Електронно списание LiterNet, 03.05.2006, № 5 (78)