Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Октомври  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
:. Bücher Amazon
:. Amazon Livres
Магазини и продукти
:. Fantasy & Science Fiction
:. Littérature sentimentale
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Образование по БЕЛ
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

ПОЕТЪТ РУМЕН ДЕНЕВ: АЗ ПРАВЯ ИГРАЧКИ ЗА ВЪОБРАЖЕНИЕТО

Петър Марчев

web

Румен Денев
Румен Денев
е роден на 21 април 1958 в Казанлък. Учил е в Пловдивския университет и в Литературния институт “Максим Горки” в Москва. Първата му книга “Животът на дъжда” е отличена през 1987-ма с наградата “Южна пролет” за най-добра дебютна стихосбирка. Издал е поемата “Вечният мир” (1991) и стихосбирките “Последно” (1999), “Звукописи” (2002) и "Посоки на погледа" (2006). Като майстор в поезията прави играчки за въображението, а като чирак в строителството се възторгва от тайнствените пропорции в архитектурата...

 

 

Румене, имал ли си подобно чувство - че не живееш, а обиаваш някакъв сън. Че това, което е животът ти, сякаш се е случило с някой друг човек, когото добре познаваш, но все пак ти не си той?

- Да, но аз имам усещането, че живея в някакъв филм. И не знам дали това е филмът “Животът е прекрасен” или пък “Апокалипсис сега”...

Откъде имаш това чувство?

- Чувството идва от общественото лашкане в различни крайности - крайността на лошото, на пошлото... Липсата на интерес към възвишеното е очебийна.

И все пак, какво очакваш да ти се случи в този филм?

- Очаквам края на филма. Очаквам филмът да свърши и да започне животът. Защото с филми не се живее... Имаше един доста популярен политически лозунг - “Да затворим фабриката за мечти”; който го е измислил, наистина е бил голям поет. Истината е, че тази фабрика никога не може да бъде спряна, но човек може да излезе от сънуването чрез едно пробуждане. Събуждането от илюзиите, събуждането от сънищата, емигрирането от филмите, които също са един цветен кошмар или приказка... Ние трябва да започнем да живеем, да се събудим за живота. Това събуждане, разбира се, има един фин, но и дълбок религиозен корен...

Какво е предназначението на думите, според теб?

- Аз продължавам да смятам, че стихотворенията, и въобще произведенията на изкуството са играчки на въображението. Те са играчки за възрастни хора. Децата обичат да си играят с предмети. Но децата могат да бъдат и на 50 години. А могат да бъдат на 8 години и да си играят с въображаеми неща... Когато бях на 40 години, аз си подадох оставката от поезията, но нищо не се получи. Продължих да пиша, макар и по съвсем друг начин, с разбирането, че създавам играчки...

В Играта ли е смисълът, за Homo ludens ли си говорим?

- Стиховете и всички произведения на изкуството като цяло са съвременни въображаеми играчки, с които се учим на нещо...

На какво се учим?

- На живот. Как да живеем... Лошото е, че някои хора никога не започват да живеят. Аз даже не мога да гарантирам за себе си, че съм навлязъл в живота. Макар и да съм на 50 години. Аз не съм сигурен дали живея във въображението или в реалността. Което пак връща нещата към един религиозен момент...

Кой е най-ценният миг в твоя 50-годишен живот?

- Сякаш нямам такъв момент. Но аз продължавам да се надявам този миг на събуждане да дойде. Защото, когато бях на 40, си мислех, че кошмарът на младостта е вече зад гърба ми. А се оказа, че този кошмар продължава да не ми дава покой и на 50...

За 50 години успя ли да разбереш какви дарби имаш?

- През живота си смених около десетина професии, бил съм какъв ли не. Напоследък си мисля, че може би съм открил призванието си в строителството. Интересното е, че аз всъщност не съм майстор, по-скоро съм бил чирак. Но с голям интерес откривам за себе си тайните на пропорциите - за майсторите те са нещо обикновено, но за мен са едно чудо. Когато пред очите ти и чрез ръцете ти въображаемите конструкти на архитектите се материализират... По принцип архитектурата е близка до музиката, а моят порив винаги е бил към музиката. Винаги ми се е искало в поезията да бъда композитор.

Искаш ли да опиташ да се самоопределиш с една дума? Кой си ти?

- Не мога... Аз знам, че се казвам Румен Денев, знам къде живея, знам кога съм роден, знам много неща за себе си... Но голямата тайна, а може би това е и тайната на поезията, която търсим да разкрием чрез художественото творчество - да разберем кои сме ние! Откъде идваме, къде отиваме? Къде сме сега в момента. Какво става наоколо?

Но нека опитам, все пак: да речем, че аз съм един наивист. Поет наивист...

Не е само мое мнение, че ти си един харесван поет. С какво мислиш, че успяваш да спечелиш феновете на твоите стихове?

- Може би с моята наивност; аз съм толкова наивен, че изглежда това се харесва на читателите...

Ти си учил в Москва; вярва ли Москва на сълзи?

- Това е всъщност единственият град, който не мога да понеса. Не че не го обичам, но той те размазва с мащаби, това е мегаполис. Аз обичам градове като Казанлък, най-много като Пловдив. Дори София за мен е чудовище. А представете си Москва! Това е непоносимо за един поет...

Ти можеш ли да оцениш други поети, други писатели?

- Аз въобще смятам, че сам поетът не е поет. Всички ние правим, в крайна сметка, едно анонимно творчество. Защото един ден нашите имена няма да ги има. Както е с народното творчество: всъщност, индивидуални творци е имало винаги, но техните имена не са се запазили. Защото кого го интересува кой е натъкмил думите, след като песента е хубава?! Народното творчество е истинското творчество.

И все пак, струва ми се, че всеки от нас донякъде е длъжник на онези еуфорични, бохемски години. Когато “кошмарът на младостта” беше в ексцесната си форма. Тогава бяха посети семената на много експерименти, от които се родиха хубави стихове, например...

- Творчеството и играчките имат голямо значение. Но, в крайна сметка, най-важни са хората. Те очакват светлината...

И какво - пак ли стигаме до мисията на хората на изкуството, до очакванията за мисия? Не ти ли се струва отживелица едно дидактично изкуство?

- В крайна сметка, винаги има една поука. Но не в началото, или в средата. Обаче, ако тръгнем от поуката, а забравим играта - не се получава нищо...

 

 

© Петър Марчев
=============================
© Електронно списание LiterNet, 25.04.2008, № 4 (101)