Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Октомври  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
:. Bücher Amazon
:. Amazon Livres
Магазини и продукти
:. Fantasy & Science Fiction
:. Littérature sentimentale
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Образование по БЕЛ
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

Рок-опера

ПИГМАЛИОН И ГАЛАТЕЯ
В BLUE JEANS

Петър Марчев

web

а
Обичах Словото и Гала.
А също и рокендрол, компот от малини, Кърт Вонигът, тялото на една жена, чието име не помня, Фелини, бренди с лимон и пепси, оня залез край Сан Франциско, който никога няма да видя, да послъгвам, госпожиците от Авиньон, Алф, майка си и Бог.
Мразех себе си.
Гала ми даваше усещането за всичко това.
Словото ми даваше усещането за Гала.


б
Намерих я на улицата.
Представляваше безформен къс мрамор.
Но аз извадих невероятен късмет - току-що си бях поставил очилата за вътрешно зрение (двойно бренди с лимон и пепси). Мисълта ми пърхаше като колибри напред-назад и нагоре-надолу във времето и пространството със скорост С на квадрат. Ето защо Микеланджело Буонароти, с когото често си говорим за жени, ме дръпна за ръкава.
После ми посочи парчето мрамор.
Ето - това е! - каза Микеланджело. - Другото е подробност, трябва просто да се махне излишното...


в
Душата ми беше гола. И срамежлива.
За да я прикрия, се загръщах в камуфлажно наметало от цинизми, строях течни зидове от алкохол, издигах във въздуха баражни балони от тютюнев дим, пусках слухови димки от 2 х 100W рокендрол, изграждах противотанкови заграждения от телата на случайни жени.
Със същата цел се бях дегизирал с брада и коса до раменете.
Бях почернил сините си очи.
За да не повредя по някакъв начин гореописаната защитна система, се къпех само в краен случай.
В някой шадраван.


г
На връщане от шадравана със зеленясалите половинметрови жаби
спрях при нея.
Беше утро, свежо като мумия. Из въздуха се кълбеше дуенде.
Тя лежеше на мястото, където я бях оставил.
Няма по-сигурен сейф против крадци от слепотата за съвършенство! - сръга ме в ребрата Микеланджело.
Беше прав!
Аз се наведох. Изтрих бисерните следи на голите охлюви от мрамора. Танцувайки мислено фламенко, отстраних излишния материал - дузина навлеци, двама-трима кандидати за женитба и една лесбийка с диамантен поглед.
Издухах финия мраморен прах и се изправих.
(Вдъхновението продължаваше да препуска наоколо
в кастанетен галоп.)
Огледах с критичен поглед творението си. Изглеждаше добре. Нещо като ембрион на съвършенството.
Като начало беше даже твърде добре.
Моlto bene! - потвърди Мики.


д
Издухах мраморния прах и я изправих.
Обух й дънки-клош, нахлузих й тениска.
После я поставих в една стая на третия етаж.
С прозорец срещу моя.
Не й дадох точна възраст и занимание.
Дадох й име.
Галатея.


е
Бях беден.
Бях нищ.
Не притежавах нищо, освен няколко дребни нещастия.
С нетърпение очаквах истинската си собственост - смъртта.
Защото само нея никой, дори и да иска,
не може да ти отнеме. Тогава открих Словото...
Не!
Словото ме избра. Неизвестно защо.
Назовавах нещата. И те ставаха мои.
Вече притежавах доста богата колекция. Всъщност,
липсваше ми само едно
нещо.
Любов!


ж
Любовно приплъзнах еквилайзерите в горна мъртва точка.
200 W Джими Хендрикс!
Пространството се нави като фунийка за семки.
Времето забуксува.
Прозорецът отсреща се отвори:
- Хей, може ли да си намалите малко музиката?!
Трябва да се съсредоточа в нещо важно!
Беше Гала.
Защитната ми система от камуфлажни мръсотии
сработи автоматично:
Не, моята музика може само да се усилва!
Ако дойдеш тук до пет минути, ще си спретнем
истински гол терен, като на Woodstock.
В противен случай скачам долу!
Пъргаво се метнах на перваза на отворения прозорец.
После се оригнах звучно
на чесън, етилов алкохол и житан.
Тя не дойде.
Аз скочих.
Обратно в стаята.


з
Скочих обратно.
Основното предстоеше. Трябваше да извая с помощта на Словото
две фини трапчинки на бузите, изящна веничка на слепоочието, едва забележима бръчица между веждите, свидетелстваща за вътрешен живот - всичко онова, което превръща обикновената сполучлива скулптура в шедьовър.
Написах й писмо:
Мило момиче когато те видях се почувствах странно някакво особено
усещане както когато очакваш желан гост и чуеш че звънецът звъни
виждаш ли аз не съм се влюбвал и ме ужасява мисълта че мога да си отида
оттук без да съм разбрал какво е любов вярвах че изкуството може да даде смисъл на съществуването ми но отскоро все по-отчетливо осъзнавам че
губя интерес към живота ужасно е трябва непременно трябва да има
някакво лекарство против това искам някой да ми покаже какво е Любов
ти би ли могла аз чакам гост мила натисни звънеца
Алф


и
На другия ден я срещнах.
Спрях я на улицата. Прокарах показалец през средата на челото й,
по ръбчето на изящното й носле.
Полуотворих кораловите й устни.
И когато тя очакваше, че ще я целуна, пряко волята ми
моята камуфлажна система задейства.
(Беше един добре смазан механизъм.)
Стегнах коремните си мускули и оглушително
изпуснах газове.
После с идиотска усмивка казах:
В Германия това означава "радвам се да те видя"!


й
След три дни й написах това:
ообожаема/нетърпениетомисливадумитеведна/мисълтазатебоцветява
днитемиособеноимисеслучватстрахотнисюрреалистичнинещакатоух
апванеотпепелянкаболницасерумисистемисъвсемсериозно/излъгах/днес
следкатомеизписахарешихчеживотътечудесенщастливсъмотсъзнание
точетеиматебичемогадатинапишавсичкотова/бешеистина/мислязатебслу
шамlovesongsнабийтълсиусещамчетаканареченотомисърцееомекналокато
малебинесесещамзанещопомеконозащобенеобходимодатипишавсичкотова
подобреизвадитапитеотушитесиоблакътисенанощнияпрозорециазщети
изпеясгласанаробъртплант:SinceI'veBeenLovingYouоткактотеобичам
алф


к
АЛФ
Алтернативна форма на живот, или:
Ангел
Лазаров
Фотев.
C'est moi!


л
L'etat - c'est moi!
Държавата - това съм аз!
Мога да повтарям до утре думите на Людовик Каторзием,
без да се изчервя от
срам.
Защото аз наистина имах държава.
Моя собствена!
Тъй като земната повърхност, до последното карамелизирано
вулканично островче, отдавна бе разпределена
и картографирана,
аз нямах друг избор. Освен да отвоювам територия
от птиците и самолетите на селскостопанската авиация.
Закрепих държавата си върху три цепелина.
Тя беше плоска. И не се въртеше
около нищо конкретно.
Слънцето се въртеше около нея, смучейки пръста си.
Вместо небе, тя имаше полусферичен купол от синьо рипсено кадифе.
По него бяха окачени звезди, пластмасови значки на рок-звезди
и постери на кино-звезди.
12 часа в денонощието върху този купол се прожектираха
филми на Жорж Мелиес, Дейвид Уърк Грифит, Чарлс Спенсър Чаплин, Бъстър Кийтън, Луис Бунюел, Джон Форд, Акира Куросава, Орсън Уелс, Федерико Фелини, Андрей Тарковски, Боб Фос, Милош Форман, Рангел Вълчанов, Франсис Форд Копола, Мартин Скорсизи, Уди Алън, Георги Дюлгеров и Карлос Саура.
А също и филмите с братя Маркс, "Плашилото" на Джери Шацбърг,
"Малък голям човек" на Артър Пен и "Алегро нон тропо" на Бруно Бодзето.
Клапа!
Втори кадър, първи дубъл!


м
Държавата ми бе републиканска монархия!
Както подобава на истински монарх, живеех в дворец.
Той представляваше бидонвила, сглобена от картини на Хуан Миро, Митничаря Русо, Ман Рей, Модиляни, Кандински, Шагал, Жорж Папазов, де Кирико, Дали, Джексън Полак, Анди Уорхол и Вазарели.
Имах и държавен флаг.
Извеза ми го Мерилин Монро върху захабена ресторантска покривка. В горния ляв ъгъл сияеха четиридесет и девет отпечатъка
от начервени устни. В средата имаше сърмен надпис:
"Свобода или Свобода!"
Аз пък разбирам Свободата единствено като свобода да се обвързвам
с когото пожелая! - беше ми казала Мерилин на ухо.


н
Вечер издигах флага.
Сутрин го спусках.
Под звуците на държавния химн.
Всеки път химнът бе различен. Но винаги - хубав!
Най-често композиторите му бяха: Крийм, Вагнер, Грейтфул Дед,
Григ, Стоунс, Ерик Сати, Махавишну Оркестра, Ерик Клептън,
Флойд, Висоцки, Дайър Стрейтс, Франк Запа, Пърпъл, Би Би Кинг,
Сачмо и др.
Не ми бе известен единствено
композиторът на "Излел е Дельо хайдутин"...


о
Какво е една държава без собствена валута?
Колония - ето какво!
Банкнотите ми бяха обезпечени с всички активи
на банката. Държавният трезор бе фрашкан
с ей такива съкровища:
- няколко брилянтни страници от Марсел Пруст;
- няколко страшно ценни сравнения на Набоков;
- бисерът в стихове, прочетен от невръстния Кърт Вонегът в
обществената тоалетна: "Ние не пикаем във вашите пепелници, затова
ви молим - не хвърляйте фасовете си в нашите писоари!";
- рубиново-сапфиреният морски изгрев, видян при джин-фисово
осветление, сред уханието на свобода, което се носи след
тридесетмесечен недоброволен престой на определени места.

Точно този изгрев се опитвах да нарисувам
върху моите банкноти.
Всеки път той се получаваше различен.
Всяка банкнота бе уникат. Произведение на изкуството.
В долния край пишеше:
"За подправка виновните се награждават по закона!"


п
Написах всичко това на Гала.
Подписах се: АЛФ
После й предложих ключа за моето царство,
крепящо се върху три цепелина,
между земята и небесата:
STAIRWAY TO HEAVEN! (Led Zeppelin)
Стълбата към небето!


р
Блаженствах.
Материалът послушно реагираше
на всяко усилие на ваятеля.
Докосвана от думите ми, Гала се променяше.
Пренасяше товари книги, грамофонни плочи и касети.
Попиваше всевъзможни концерти и постановки.
Изтъркваше прагове на изложбени зали.
Виждах я да влиза от прожекция в прожекция
във филмотечното кино.
Видеше ли ме, свиваше в първата пресечка.


с
"В такива случаи по нашия край знаеш ли
какво правят?" - беше Микеланджело.
Се-ре-на-да."
Серенада!
Облякох се като арлекин.
Закачих на гърдите си с безопасна игла червена,
сърцевидна възглавничка.
Взех под наем виолончелото на съседското момче.
Срещу две близалки и едно еротично списание.
След това застанах под нейния прозорец.
И под уличната лампа - като в лъч
на театрален прожектор.
Отворих калъфа.
Настроих челото.
Прокашлях се.
После с изключителен артистизъм, перфектна дикция,
брилянтно звукоизвличане и много чувство
изпълних "О, соле мио". След зашеметяващата финална каденца
късо се поклоних на събралата се публика и продължих нататък:
Синс айв бийн ловин ю, бейбе...
Касетата свърши.
В калъфа на виолончелото блестяха монети.
Гала се усмихваше.


т
Слава на Провидението!
Открих!
УРАВНЕНИЕТО НА ЛЮБОВТА.
Любовта е разновидност на анихилацията.
Среща на два адекватни психо-физически обекта - В1 и В2.
В идеалния случай В1 = В2 = Л
Или: Л = (В1 - В2) + Етр
При което се отделя трансформираща енергия Етр,
или Л = Етр, следователно:
ЛЮБОВ СЕ НАРИЧА ЕНЕРГИЯТА,
ТРАНСФОРМИРАЩА ОБЕКТИТЕ ОТ ЧЕТИРИИЗМЕРНИЯ
НИ СВЯТ ВЪВ ВИД, АДЕКВАТЕН НА СЛЕДВАЩОТО,
ПЕТО ИЗМЕРЕНИЕ. Там,
където Пространството е ненужна фунийка за семки.
А Времето - музеен експонат.


у
Бях гениален.
Бях велик.
Бях Айнщайн на Любовта.
А бих дал всичко за споделената любов
на кое да е четириного!


ф
Беше време.
Гала и аз, и двамата обичахме компот от малини.
Смеехме се на едни и същи вицове.
Възторгвахме се от едни и същи стихове.
Аз бях създал адекватния на мен
психо-физически обект В2.
Време беше.
Изкъпах се в шадравана с жабите.
Завързах косата си на опашка.
От брадата оставих само малко
островче под долната устна.
Облякох фрака под наем.
Дезодорирах устата си с глътка одеколон.
Бях готов!


х
Бях готов на всичко.
Качих се на третия етаж и позвъних.
Отвори ми Гала.
Извинете! - казах. - Бихте ли си затворила очите?
После протегнах ръка с поставена наопаки
кожена ръкавица.
Докоснах пръстите й.
Алф?! - усмихна се тя.


ц
Вечеряхме в уютен ресторант.
Танцувахме чик ту чик. Буза до буза.
Аз мълчах.
Тя не каза нищо.
Излязохме навън. Беше лято.
Валеше приказен сняг.
Защото аз бях го и з м и с л и л така.


ч
Таксито ни хвърли сред вилната зона.
Избрах една триетажна прогимназия. С тъмни
прозорци. Отключих сравнително лесно.
Вътре имаше хай-фи уредба, бутилка шампанско
и оригинали на Казаков.
Слушахме "Полетът на валкириите"
и "Следобедът на един фавън".
Пихме шампанско.
Любихме се.
На нея й беше за пръв път.
На мен - за последен.


ш
Когато дойдох на себе си, й написах следното:
О, моя измислена Галатея!
Пиша ти от дъното на Тихия океан.
Храната е добра, времето - също.
През свободното си време се изкачвам до върха
на подводния коралов риф. Сядам
сред актиниите и мисля...
Знаеш ли, онази нощ я е нямало!
Сигурен съм.
Защото толкова неземни, красиви и истински
могат да бъдат само
нещата, създадени от нечие съзнание.
Искаш ли да ти кажа истината докрай?
Ти също не съществуваш.
Защото аз те измислих, ненагледна моя!
Но...
Ако роденото от мисълта и словото
се е откъснало от моята опека? И
е заживяло своя красив живот и в друго съзнание...
Тогава?
Къде минава границата между анклава на реалността
и Империята на
въображението?
Съществува ли такава граница?????????????????????
Преди да поставя писмото в празната бутилка от скоч,
ще ти разкажа един истински сън, който сънувам по график
всяка събота
срещу неделя:
пътувам за Някъде, към Сърцето на всички неща. Най-после
Го съзирам в сияние; познанието за вселенския смисъл
ме изпълва със светлина, усещам как възторжено
се разтварям на аниони и катиони,
на атоми, протони, п-мезони, мюони...
Разтварям се в Него.
Изведнъж си спомням, че трябва да напиша за Това
на някого. И се изпотявам от ужас -
забравил съм буквите!
Тогава се появяваш ти, Галатея, гола си и сякаш току-що
си се родила
от морската пяна -
на всяко косъмче по тялото ти виси капчица вода.
Полегати лъчи те осветяват
и всички капки блестят като брилянти.
Носиш очила със строга черна рамка
и дървена показалка в дясната ръка;
посочваш към една черна дъска и аз напевно
повтарям след теб:

Това е голямата печатна буква О!
Това е голямата печатна буква Б!
Това е голямата печатна буква И!
Това е голямата печатна буква Ч!
Това е голямата печатна буква А!
Това е голямата печатна буква М!
Това е голямата печатна буква Т!
Това е голямата печатна буква Е!


щ
Изчаках един месец.
Брадата ми порасна.
Засмърдях.
Отворих своя прозорец.
Гала затвори нейния.


ъ
Едва тогава проумях всичко.
Гала не можеше да ме обича.
Гала не можеше да обича никого!
Бях я изваял чрез Словото. Бе съвършена.
Но нямаше душа...


ь
Дълго молих Бог да й даде...
Божествени резервни части за човешките творения
по правило не се предвиждаха. Но аз никога не загубих
упованието си в Божието милосърдие.
Огледах се наоколо.
Подръка ми бе само моята собствена душа...
Но нямаше начин да й я отстъпя.
Защото знаех, че Бог презира самоубийците.


ю
По всичко изглеждаше, че бях загубил всичко.
Но аз бях тъп и упорит.
Реших да започна всичко отначало.
Любовно приплъзнах еквилайзерите на Hi-Fi-уредбата си
в горна мъртва точка.
200 W Джими Хендрикс!
Пространството се нави като фунийка за семки.
Времето забуксува.
Прозорецът отсреща се отвори:
- Хей, може ли да си намалите малко музиката?!
Трябва да се съсредоточа в нещо важно...
Беше Гала.
Метнах се на перваза на прозореца.
Оригнах се на бира и шкембе чорба с много чесън.
После извиках:
- Не, моята музика може само да се усилва!
Но ако дойдеш тук до пет минути, ще си спретнем
истински гол терен, като на Woodstock.
В противен случай скачам долу!
Тялото профуча надолу и се стовари
с приглушен тътен
върху тротоара, до продавачката на сладолед.


я
Гала изтрополя надолу по стълбите.
Коленичи над тялото. Зарида тихо:
- Защоглупаконезнаешеличетеобичамозащозащоза
Аз слязох бавно и почти тържествено по стълбището,
пременен във фрака под наем.
Хванах за раменете моята Галатея и я изправих.
Тя ме изгледа с недоумяващ поглед, после ритна ядно чучелото,
облечено в моите дрехи.
След това се завъртя и ми залепи най-страховитата плесница,
която някога съм опитвал.
После още една.
И още една...
Прегърнах я, а тя ме целуна през сълзи.
Най-после!
Л = Етр
Усетих как някаква топла сила ни обгръща
и ни завърта като центрофуга.
Под нас Пространството се превръщаше
в ненужна фунийка за семки.
А някакви същества внасяха Времето в музея...

 

 

© Петър Марчев
=============================
© Електронно списание LiterNet, 25.06.2005, № 6 (67)

Други публикации:
Петър Марчев. Led Zepelin - романът. / Песнопойка за плешиви хипита. Пловдив: Жанет - 45, 2004.