Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Октомври  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
:. Bücher Amazon
:. Amazon Livres
Магазини и продукти
:. Fantasy & Science Fiction
:. Littérature sentimentale
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Образование по БЕЛ
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

ИЗ "LED ZEPELIN - РОМАНЪТ"

Петър Марчев

web

Тази книга нямаше да бъде написана,

ако Джими, Джон Пол, Робърт и Бонзо се бяха разминали през 1968-ма.
Ако поетът Христо Славейков не бе влязъл в затвора заради инакомислие.
Ако Лиляна не ми бе разказала живота си в лудницата.
Ако една бивша партийна секретарка не бе станала екстрасенс.
Ако Николай А. не бе окървавил един манастир на Великден, 1993-та.
Ако Валтер Бенямин не бе пушил хашиш през 1928-ма.
Ако Венелин не бе отлетял като дим към Небето.

 

1.

Името ми е Джон Хенри Бонъм, а утре е 25-и септември. На тази дата трябва да умра. Това ми го предсказа онази Gypsy Queen на панаира в родния ми Редич през 1966-а. Само не ми каза циганката през коя година ще гушна чемшира. Но аз подозирам, че ми рече тая прокоба, за да ме охлади... Защото тогава бях млад и летях на две педи над земята - тъкмо бях получил първата си заплата в строителната фирма на чичо Хенри, а в деня на откриването на панаира - 31-ви май - навършвах осемнайсет години. Така че имах двоен повод да празнувам. Затова и с приятеля ми Робърт (той е от Уест Бромич, но прекарва всяко лято при леля си в нашия градец) бяхме изпили по няколко халби ел, преди да се спрем пред шарената палатка. Много хубави жени съм видял през живота си, но друга красавица като онази циганска кралица не съм виждал, кълна ти се! Огън имаше в очите й, а в ръката й - кристална топка. За да се скрия от онзи огън ли, знам ли, но се наведох и взех да целувам върховете на лачените й обувчици. И тогава тя ми рече:

- Джони, ти ще умреш на 25-и септември!

Когато излязохме от палатката, чух от високоговорителя на виенското колело песничката на оня лигльо Том Джоунс: “Лай, лай, лаай, Дилайла... О, моя Дилайла, аз ще умра от любоов!”

И наистина, усетих как краката ми омекват, как пропадам някъде, как умирам от любов по моята циганка. После Роби ме отведе до храстите край реката и ме посъветва да си бръкна с пръст в гърлото...

 

2.

Събудило се на зазоряване, прекрачило спящите тела на братята, сестричката и майка си, натъркаляни направо на пода в голямата соба, и излязло навън да облекчи мехура си. На чардака през летните нощи спял на прохлада тейко му. Момчето затворило вратата след себе си, разтъркало сънени очи и изтръпнало от ужасната гледка: първо съзряло брадвата, после и главата на татко си - разсечена на две като любеница, в локвата кръв... Тогава усетило присъствието на Страха - с тяло на огромен паяк, с парализираща волята отрова. Усетило и миризмата му на пикоч... И някаква мокра топлина, която сгрявала момчешките крака под дългата ризка.

Кой и за какво го бил съсякъл - за пари, заради жена или земя - така и не се разбрало. Но целият по-сетнешен живот на Влади се превърнал в една безспирна борба със Страха. И макар в очите на съселяните си да минавал за корав човек, само той си знаел за какво става дума.

Тъкмо се бил уволнил от казармата, когато лудите глави от селото тръгнали да събарят властта през 1923-та; сторила му се опасна тая работа, затова се включил и той. Били седемнайсет души, от тях само трима с оръжие. Поели към града направо през узрелите царевици. Страхът бил наоколо, Влади го усетил как души стъпките им. Усетили го и другарите му и започнали да забавят крачка, да приклякват из кукуруза - уж по нужда... На уреченото място стигнали само четворица. Почакали доста, но влакът от Шумен все пак минал, дошъл. Така се разбрало, че линията не е взривена, че нататък въстание няма... Прибрали се по къщите. На другия ден изтрополяли из селото десетина кавалеристи, предвождани от един офицер. И започнали да издирват метежниците. Влади се заровил в житото, в хамбара. Разбира се, и Страхът бил там - той накарал войниците да мушкат с щикове в купчината жито. Не гъкнал, когато желязото се забило в ръката му, но кръвта го издала. Осъдили го на пет, но след две години амнистията го хванала в Шуменския затвор.

Прибрал се на село, оженил се, хванал се за земята. Родили им се пет деца и сякаш всичко тръгнало добре, но... Жена му се поболяла. И тръгнали Влади и кръвоточивата му жена по знахарки и доктори, при Бона Велинова ходили, накрая стигнали до Александровската болница. Лекарите поставили диагнозата, а тя била безмилостна - рак. Влади продал и последните две нивки, за да събере пари за операцията. Но пак се намесил Страхът. Била 1943-та и англо-американците бомбардирали София. Който можел да бяга - бягал. Болните нямали избор и само се молели на Господа. Наистина, бомбата подминала болницата и се тряснала в двора й. Но когато авионите отбръмчали, докторите излезли от скривалището и намерили Владевица мъртва. От страх.

На Влади не му били останали пари дори да прибере на село тялото на невястата си. Затова я погребали в Орландовци. Когато дошъл с един свещеник за равнението на 40-я ден, вместо гроб намерили огромна яма от американска бомба.

Прибрал се съкрушен, надвил го бил Страхът.

 

3.

Туп-туп, туп-туп, туп-туп...

Това е тупкането на маминото сърце. Така ме успокоява и ме унася... Но когато се събудя, започвам да мисля. Да де, упражнявам се да мисля. Защото тук друго не може да се прави. Топличко и уютно е, но е толкова тясно, че човек не може дори да се протегне. Освен това, малко е мрачно. Всъщност, съвсем е тъмно, но мракът е с някакъв тъмночервен оттенък, като небето. Е, хванахте ме! Наистина не знам като какво е червеникав мракът, защото още не мога да си отворя клепачите; не знам и кой съм всъщност. Но се надявам един ден да узная. Не бъдете максималисти, все пак аз съм само един осеммесечен зародиш.

Любимото ми занимание е да блаженствам. И да слушам разговорите на мама. Моля-моля, знам, че да подслушваш е лошо. Но ме разберете, че в тази теснотия не мога дори да вдигна ръка, за да си запуша ушите; камо ли пък да изляза от стаята. Така че, нека направим разликата - аз не подслушвам, а слушам принудително. Въпреки това, интересно ми е... Ето, сега дойде някой, който се представи като “Радио София” и заприказва с един такъв строг, не точно строг, ами официален глас: “През последната седмица безредиците в столицата на Чехословакия, както и в другите по-големи градове, продължиха; групи хулигани са разбили витрините на магазините в Братислава и Бърно. Очевидно е, че правителството, оглавявано от Александър Дубчек, е безсилно да се справи с антикомунистическите елементи. Предвид това, и по молба на Чехословашката комунистическа партия, партийните и държавни ръководства на братските страни от Варшавския договор взеха решение да изпратят в помощ на здравите сили ограничен военен контингент. Тази нощ братските войски са навлезли на територията на Чехословакия; в техния състав има и български части”.

В този момент пристигна някой друг, защото първият глас замлъкна. Чух разтревожения глас на мама: “Тате, чу ли, Варшавският договор пратил войски в Чехословакия; знаеш ли, притесних се, нали Тошко все разправяше, че техният полк бил към Варшавския договор?! Пък в последното си писмо ми беше написал да не го търся известно време, защото се стягали за някакво голямо учение.”

- Не бой се, снахо! Всичко ще се нареди, душко, само аз нямам мира от тез твойте игриви очи. Хубава си, Любке, изгорях от мерак по тебе; ела, не бой се, няма кой да ни види, слънчице...

Ей, мамо, защо взе да дишаш така?

 

Вързахте се, нали? Ами аз да не съм Ивайло Петров, та да си спомням какво е ставало преди да се родя?! Аз съм Богомил. Обаче всичко друго е истина - за мама и дядо. Това го научих от баба, когато станах на 18.

И за татко също е вярно. Той остана в Чехия. Завинаги...

 

1.

"Лай, лай, лаай, Дилайла..."

Когато искахме да се изкодошим с Джон, Робърт винаги му тананикаше този рефрен. И оня почти безотказно се вкисваше. Защо ли?! Защото никой не обича да му напомнят, че някога е бил принуден да си вади хляба с халтура. Макар че някой смръдльо би се гордял да записва с типове като Том Джоунс. Но не и великият Джон Пол Джоунс! От още по-великия Led Zeppelin!!!

Но ако наистина ти се прииска някога да изкараш Джони от кожата му, може да му напомниш, че някога си е изкарвал прехраната и като църковен органист в неговото селско градче Сидкъп, забутано в задния двор на графство Кент. Само че без мене; аз може да съм най-жалката дрога, най-окаяният пияндурник, но държа да съм в добри отношения с Господ. Защото утре е 25-и септември и аз имам среща с Него. А човек трябва да е коректен, особено ако иска да има някого за приятел. Но по-добре чуй тази история...

С Робърт пиехме заедно и задиряхме по-отворените госпожици през лятото, но все още не бяхме истински приятели. Аз по принцип говоря малко и сред околните минавам за добряк - такъв съм, докато не ме настъпи някой по мазола или не се нафиркам яко. Веднъж ступах един от първите побойници в Редич и тогава всички разбраха, че съм тренирал бокс, покрай брат си... По онова време Робърт вече пееше в една малка и никому неизвестна група в Лондон. Беше дошъл за малко в Редич при леля си и излязохме да се почерпим. Изглеждаше различен - дългата му, руса и къдрава коса, гъзарските му стойки очевидно са ме дразнели, макар да не му казах нищо. Беше мъглива привечер в края на ноември. Предвкусвайки хубаво пийване, се настанихме на втория кат на любимата ми кръчма до входа на градския парк. Бяхме трима - аз, Роби и Големия Бил - един добродушен великан с голямо гърло, с когото си имахме приказката. Започнахме с някакво много точно бяло наливно вино. Момичетата го сервираха в умилително малки стъклени канички, придружено с подлучени свински дреболийки. Бяхме пили доста, но не достатъчно, когато запремигваха лампите на заведението. Излязохме навън, в мъгливата ноемврийска нощ, с намерението да си допием някъде. Бях изпаднал в смрадливо настроение и взех да се заяждам с Робърт: “Ах ти, Робертинчо, защо отиде в големия град?! Той ще те поквари, защото ти не си мъж, а лайно - ето, и сега не можеш да ме спреш да те наричам лайно!”

"Наистина ли мислиш така", ме попита Роби със стегнато гърло.

“Да, ти си лай-но!” - разчлених доволно аз.

Не знам какво е изпитвал Роби тогава, но аз го познавах добре и знаех, че през живота си не е смачкал и хлебарка, камо ли да удари някого. Затова се опиянявах от усещането за безнаказаното ми издевателство. Но той се приближи плътно до мен и ме тласна силно с ръце. Политнах назад, зяпнах от изненада, а после тромаво, като същински локомотив се засилих, за да нанеса съкрушителния си удар. Робърт хладнокръвно ме изчака да замахна и в последния миг отскочи леко вдясно - тежкият ми юмрук профуча край ухото му, а увлечен от инерцията на несъстоялия се удар аз политнах напред. С две бързи крачки Робърт ме настигна, направи ми захват на врата, извади ме от равновесие и с цялата си тежест се стовари върху мен, върху мокрия паваж. С лявата ръка дозатегна хватката си върху гърлото ми; задушавах се, опитах да се защитя и в конвулсията си раздрах устната му. Тогава Роби ме захапа за пръстите и кръвта ни се смеси...

Оттогава станахме неразделни.

 

2.

Както бил съсипан от смъртта на жена си, дето американската бомба й била изровила гроба в Орландовци, Влади се взел в ръце. Освестили го гладните очи на петте му деца. Скоро научил, че търсят полицаи за Новите земи. Записал се и той и го одобрили - изглежда, властта не му държала карез за младежките лудории от 23-та. Пратили го в Щип. Българщината била силна; местните се радвали на нашата войска, но се намирали наоколо и нелегални комунисти, които шумкарствали из джендемите. Веднъж пратили Влади заедно с взвод войници в едно близко село. По тъмно завардили гробището, защото имали информация, че там е явката на нелегалните. Спотаили се зад надгробните паметници и зачакали. Пръв дошъл Страхът; не бил сам - водел и още някого. Човекът влязъл нерешително през вратата на гробището, като се озъртал уплашено. Влади го изчакал да се изравни с него и изревал:

- Стой! Горе ръцете!

Оня не гъкнал; хванал се за сърцето и се свлякъл в буренака. Когато войниците го наобиколили, бил умрял. От страх... На другия ден станало ясно, че човекът бил тукашен козар, който си търсел загубената стока.

След това премеждие Влади напуснал полицията. Върнал се на село и със скътаните парици отворил бозаджийница. Така Девети септември го заварил фабрикант. През есента на 1944-та изчезнали безследно много хора, после национализирали и неговата “фабрика”. За оная нелепа смърт в гробището никой не потърсил сметка от Влади, но той загубил съня си. Лягал си вечер, обаче преди да склопи клепачи, на пенджерчето се показвал оня, козарят. Не продумвал нищо, само гледал жално-жално. След десетина безсънни нощи не издържал и потърсил поп Петко. Разговорили се за Страшния съд, за Божиите заповеди. Започнал да чете Евангелието; станал по-редовен в черква и от клисаря, въпреки заплахите на партийния секретар.

Когато се почувствал готов, изповядал пред свещеника греховете си и взел причастие. Олекнало му. И най-важното - най-после усетил, че е победил Страха! Едва сега проумял майчините си думи: “Имаш ли Страх Божий, няма да те е страх от нищо, чедо”. И наистина, щом и смъртта била просто врата към Отвъдното, тогава от какво да се страхува?! Страшни били само неизповяданите грехове... Но и друго пишело в църковните книги - че греховете се изплащат и от потомците, чак до четвърто коляно. Годините минавали, а Влади продължавал да чака. И дочакал - една декемврийска вечер ловджиите донесли вкъщи простреляното тяло на сина му Петър - любимото чедо, изтърсачето. След себе си той оставил млада вдовица и шестгодишно сираче.

ТАЗИ ВДОВИЦА БЕШЕ МАЙКА МИ.

ТОВА СИРАЧЕ БЯХ АЗ, ВЛАДИМИРА.

А всичко това съм го запомнила от неговите разкази; свирах се в скута му през дългите зимни вечери пред бумтящата печка и слушах... Но не го разбрах тогава дядо ми, не го разбирам и сега. Навярно съм била десет-единайсетгодишна, помня, че тъкмо ни бяха приели в пионерската организация; в часа на класния другарката Пенчева ни прочете за съветското дете Павлик Морозов, как благодарение на неговата бдителност в семейството му били разкрити врагове на народната власт. Тогава нещо трепна в мене. Останах след часа и казах на другарката, че вкъщи дядо ми има икони и чете една много дебела книга, която се казва “библия”. Още следобед у дома дойдоха партийният секретар и кварталният милиционер; свалиха от стената иконите, взеха библията и заедно с дядо Влади заминаха нанякъде. На другия ден докараха дядо в ковчег, мама каза, че сърцето му не издържало. Но след като мина погребението и отидох на училище, строиха всички деца във физкултурния салон и лично партийният секретар ме похвали пред цялото училище, да, точно така каза: "Изключително съм щастлив да поздравя пионерката Владимира Владева за доблестната постъпка..."

Тогава, не знам какво ми стана, но усетих, че мога да имам целия свят, или нещо такова. Голяма работа, че никое дете не иска да ми бъде приятел!

 

3.

Аз съм Богомил; може и да не съм зодия Овен като някои други (блицкриг и барбароса, ако загрявате), но усещам, че съм роден да бъда на върха! Завършил съм Техникума по обществено хранене, но още докато бях в първи клас в Созопол, вече знаех, че съм роден за велики дела... Но нека разказвам наред. Завърших средното училище през 1987-ма, после изкарах и донаборната школа за шофьори. Но не ме взеха веднага в казармата; аз съм сирак и имах право да се отложа. Така минаха две години - през летния сезон изкарвах някой лев в моя Созопол; през зимата намирах работа в Бургас, в боулинга на Съни бийч поработих, обаче парички в моя бездънен джоб така и не се свъртяха. След това дойде демокрацията и аз реших да тръгна на гурбет из Европата. Не мога цял живот да се държа за полата на мама Любка, нали?! Така се озовах в Братислава, на брега на тихия бял Дунав, където един нашенец ми бе обещал да ме уреди на бачкане. Работата обаче се разсъхна и аз поех с облекчение по обратния път през Унгария. С облекчение, защото се чувствах кофти в тая страна; беше ми тягостно, като знаех, че там са убили татко ми през 1968-ма... Когато влакът спря на гарата в Белград, реших да си пробвам късмета тук - все пак, сръбският пò ми е ясен от унгарския. Обикалях от кафана на кафана, а нощем спях на гарата. Три дни не намерих нищо. Тогава преглътнах гордостта си и с последните трийсет дойче марки в джоба тръгнах да търся каква да е работа из близките белградски села. Така станах ратай. Срещу 60 марки за три дни изкопах 30 метра мръсен канал. После пък помагах на същия чорбаджия да вдигнем сватба на сина му: ах, ела, майчице, да видиш как се весели братът сърбин - за три дни се извървяха 1200 души сватбари, които излапаха 1 крава, 6 свини и 17 овце! Проляха се и три бъчви вино и 50 каси бира за изтрезняване, всичко през моите ръце мина, затова им знам бройката... После поставях олуци, лепих фаянс, докато падна снегът. Плочките взеха трудно да съхнат и бизнесът ми замря. Ето защо навръх Коледа прекосих обратно сръбско-българската граница...

Аз трябваше да бъда пръв във всичко. С цената на всичко.

"Ти си сирак и няма кой да ти помага", така ме учеше мама Любка.

И аз се оправях. Три години тренирах карате-до и закръглих 50 скока с парашут, докато учих в техникума. Затова през март 91-ва ме взеха в десантния полк в Пловдив. Оставаха ми още четири-пет месеца служба, когато започна кампанията за набиране доброволци за умиротворители в Камбоджа. Около четирийсет желаещи се записаха само от нашето поделение, но след пресявката във Враца останахме шестима. На първи юни излетяхме от летище София; след едно междинно кацане в Дубай, на втори се приземихме в Пном Пен. Вратите на самолета се отвориха и ни лъхна въздух с особена, блатна миризма, обгърна ни страхотна жега и си казах: Тука ще се мре!... С някакви раздрънкани автобуси без стъкла ни откараха до базовия лагер на нашия батальон; там, без да мигнем три денонощия поради горещината, изчакахме бойната техника, която пристигна по море. Не знам чия беше вината, но всичко беше в ужасно състояние - бетеерите не можеха да минат повече от сто километра, без да аварират.

Първата работа на нашенеца е да ме пита: “Как беше там, в джунглата?” А там джунгла просто няма - само обширни оризови полета. Въобще, представата на българина за Камбоджа е много сбъркана. Повечето си представят камбоджанците като сетни сиромаси, но нека аз да ви открехна - всяко средно семейство там има по 7-8 кила злато, ако щете вярвайте! Но никой не смее да строи, защото не знае кой ще дойде на власт; чуят ли за Пол Пот обаче, косите им още настръхват!

Пристигнахме в селцето Чоло, на четирийсет километра от виетнамската граница; там нашата първа рота бе разквартирована в едни дървени бараки, целите проядени от дървояди, които щъкаха навсякъде, примесени за разнообразие със скорпиони! Голяма напаст; аз пък убих и една отровна змия, свряна в гредореда...

С какво се занимавахме ли? Нашата мисия бе да демобилизираме военните формирования на “капавците” - това е другата основна сила, която противостои на кхмерите. Разликата между тях е, че едните са били под китайско, а другите - под съветско влияние. Но ако питате мене, кокалът, за който се боричкат, си струва пролятата кръв. Защото става въпрос за контрола върху златните и диамантени мини в областта Компонктом! Как ви се струва, а?!

 

1.

Честно казано, Роби ме запали по рокендрола. По-късно с първата си заплата купих на старо комплект барабани; така се превърнах в обществен враг № 1 за всички съседи в радиус от 200 метра край нас. Обаче Тим Роуз хареса тремолата ми и ме покани в своята банда. Бяхме душата на всички забави в Редич. После, като се уволних от армията, Робърт ми се оплака, че е останал без група. Тогава решихме да вдигнем своя група - “Бенд Ъф Джой”; казах сбогом на провинцията и се настаних при Роби, който живееше под наем в Сохо.

Сложих кръст на досегашния си живот на дърводелец, който бе сравнително сигурен и почти редовен - все прилагателни, които се връзваха повече с разписанието на Кралските железопътни линии. За мене започна нов живот; всъщност, това не беше живот, а абсолютна импровизация - нещо като солата на оня Джими Пейдж, когото чух в клуба на Алексис. За жалост, двамата китаристи, които Роби беше взел в нашата група, излязоха калтаци; повече ги влечаха пиенето и мацките, отколкото рокендролът. Не че аз имам нещо против първите две неща! Но се оказа, че най-сигурното нещо в новия ми живот излязоха купоните. Имаше дни, в които не успявахме да се съберем и да изсвирим нито нота; но денят задължително завършваше с юнашки разпивки. Една вечер в квартирата ни се бе събрала голяма тайфа; за нула време обаче пиенето свърши, някои се натръшкаха пияни по леглата, а останалите излязоха из града да си допият. Останал сам, тръгнах да си потърся друга весела компания. От другата страна на улицата, десетина номера по-нататък, ехтеше музика. Преди не бях се задълбочавал, но сякаш там живееха някакви цветнокожи; виждал бях да влизат в тази къща едни малки, опърпани и будещи съжаление негърчета, навярно студенти. Преди седмица пък се бяхме запили в пъба на ъгъла с един отворен негър от Ямайка. Затова, без да мисля много, чукнах на вратата, кой ли ще ме чуе, минах през коридорчето и влязох в стаята. Беше тъпкано с чернилки, непознати негри, които до този момент навярно си бяха говорили за гадните бели расисти. И така, без да усетят, бяха се превърнали също в расисти, само че черни. “Търся Еди от Ямайка?” - въпросът ми потъна в черното тресавище; заля ме вълна от неприязън. Без да кажат дума, започнаха да ме изблъскват навън, ето, вече съм в антрето... Но не, мили маймунки, криво си правите сметката - никой няма право да избута някого навън, само защото не е харесал цвета на кожата му! Набийте си в гладките мозъчета, че тук, в гордия Албион хората са живели и умирали само заради едното голо достойнство! Взех решението си в миг, после замахнах и стоварих юмрука си в най-близката черна муцуна, с отмерен шут сритах друг в топките; ударите заваляха отвсякъде, някой ме хвана за ръцете, а нечии черни пръсти затегнаха хватката си около гърлото ми. Черна пелена се спусна наоколо, съзнанието ми изключи...

Извинете, забравих да попитам - днес да не би да е 25-и септември?

Беше само 13-и август. Дойдох на себе си, падах; строполих се на мозайката в мрачния коридор като с последни сили прикрих главата си с ръце, за да се предпазя от ритниците им. Наритаха се, избягаха... Раздвижих се и станах; опипах се, сякаш нямах счупено. Излязох на улицата. Разминахме се по тротоара с някакво момиче, което изписка от ужас. Влязох в квартирата и се погледнах в огледалото: портокаловата ми блуза бе съдрана от деколтето до корема, от носа и от спуканата устна течеше кръв, която бе напоила обилно мустака и бе омазала цялото ми лице; в устата ми хрускаха гадно парчета зъби. Опитах се да събудя двамата китаристи, които се бяха тръшнали след купона; напразно, спяха като мъртви. Грабнах от масата един кухненски нож и закрачих с мрачна решителност по улицата към негърското обиталище. Вратата бе заключена, блъснах три пъти с юмрук, после я ритнах. Тишина. А бях сигурен, просто знаех, че вътре се спотайват поне десетина брикета и поне двама от тях ще заколя като бройлери, само ако разбия вратата... Ритнах я още веднъж. И тогава НЯКОЙ или НЕЩО ме спря, усетих пред себе си невидима преграда, която за нищо на света не биваше да премина...

 

 

© Петър Марчев
=============================
© Електронно списание LiterNet, 09.12.2004, № 12 (61)

Други публикации:
Петър Марчев. Led Zepelin - романът. / Песнопойка за плешиви хипита. Пловдив: Жанет - 45, 2004.