Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Октомври  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
:. Bücher Amazon
:. Amazon Livres
Магазини и продукти
:. Fantasy & Science Fiction
:. Littérature sentimentale
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Образование по БЕЛ
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

Из "ИДЕАЛНИЯТ РОМАН
или Невероятните приключения на д-р Охниминчев"

Петър Марчев

web

“Не съм виновен аз, дето ми се случват малко по-чудни неща,
отколкото на другите. То е, защото аз обичам да пътувам
и да търся неуморно приключения, а пък другите си седят вкъщи
и гледат света през прозореца.”

Карл-Фридрих-Йероним барон фон Мюнхаузен

Петър Марчев. Идеалният роман или Невероятните приключения на д-р Охниминчев. София: Аргус, 2007аз съм несериозен
аз съм мъжкар
аз съм авантюрист
това лошо ли е
аventure (фр.) означава приключение
ммм мирише ми на приключение
нещо като покер с големи залози
нещо като посещение на млада дама
нещо като рицарски турнир
нещо като коридата в памплона
нещо като априлско въстание
нещо като френска революция
днес е денят на живота ми
днес е 14-и
алонзанфан дьо ла патрииийо
свобода или смърт
парите или живота
всичко или нищо

споменах ли че съм закръгленичък и плешивичък
и си имам опашчица
не съм попова лъжичка, пфу
аз съм спер-ма-то-зо-ид

Аз съм несериозен.
Всички ми го казват:
Цвета
Полина
Роза
Гинка
Александрина
Беатрис
Мая
Гертруд
Дарина
Росето
Дулцинея (това май беше псевдоним)
Тони
Клара
Сухата паста
Сара
Димитрина
Наташа
Ваня
Марженка
Геновева
Юдит
Стефания
Маргото
Димана
Луничката
Но вече искам да съм сериозен.
Искам още:
да обърна тази страница
да стана глава на семейство
да имам поне 3 деца...
Много ли искам?

Какво правиш?
На този въпрос един приятел
неизменно отговаря така:
Деца и дългове,
че най-лесно стават!
Преди ми беше смешно.
Сега му казвам:
Имаш много здраве от арменския поп,
амиго!

Утре с Нети имаме празник.
Стъклена сватба.
Тъжен празник.
Нети също иска 3 деца.
А те се бавят.
Затова вечер Нети плаче.
А сутрин си мери температурата.
36,8 градуса по Целзий.
В овулация сме.
Хайде!

Хайде...
Взема се една средно голяма зелка.
Срязва се на няколко парчета и се слага в голяма делва.
Залива се с 3 литра горещо прясно мляко.
После Нети сяда отгоре.
Така баба й забременяла през 1944-та.

Дойде ми.
Нети започва да плаче.
7 часа сутринта е.
Аз си наливам 100 грама евтин бърбън.
После още 100.
Напипвам в джоба си визитна картичка.
На някакъв прехвален доцент.
Доцентът ни изписва напосоки някакви хапчета против хламидия.
О.К., днес е 14-ият ден.
36,8 градуса по Целзий!

Нещо става.
Дойде ли ти?
Нети клати отрицателно глава.
И се усмихва.
На третия ден купуваме тест за бременност.
Доцентът изключва ехографа и потвърждава с тънка професионална усмивка:
Бременна сте, поздравления!
Нети не може да повярва, че всичко е наред.
За три години е изчела всичко относно бременността и отглеждането на бебета.
Кой знае как й хрумва да попита:
А да не би бременността да е извънматочна?
Доцентът я отрязва:
Нито извънматочна,
нито извънтаточна!

Излизаме на улицата.
Целуваме се и плачем.
Най-после, слава Богу!
Това е най-щастливият ни месец.
Нищо друго няма значение освен светлата ни тайна, която расте в корема на Нети...

В края на месеца започват болките.
Нети се самоуспокоява, че така трябва.
Така пишело в книгите.
В 22,00 часа болката й става непоносима.
Тичам за бусколизин до денонощната.
Връщам се.
Нети е права в коридора.
Лицето й обикновено е румено.
Сега е прежълтяла.
Лошо ми е...
Прегръщам я и в следващия миг тя губи съзнание.
Докато полагам тялото й на теракота, усещам някаква изгаряща топка в корема си.
Тичам до банята.
Плискам й две шепи вода в лицето.
След малко Нети отваря очи.
Къде съм?
Бърза помощ не отговаря.
Викам такси.

Приемат Нети по спешност в хирургията.
Малко след полунощ е.
Седя на скамейката пред интензивния сектор и се моля.
За Нети и мъничкото същество в корема й...
В 4 часа един лекар идва при мен.
Жена ми имала кръвоизлив в коремната кухина.
Най-вероятно става въпрос за извънматочна бременност.
Ще я наблюдават и ако се наложи - ще оперират.
Най-добре било да се прибера.
И да поспя...

Когато се връщам след няколко часа в болницата, всичко е свършило.
Операцията минала добре.
Отстранили единия яйчник и тръбата...
Една позната лекарка ме превежда по някакъв заобиколен коридор до стаята на Нети.
Ето я.
Хубава и бяла.
Стискаме ръцете си и плачем.
Без глас, без хълцане.
Обичам я.
Никога не съм я обичал толкова много...

Съвземаме се.
Бавно и полека.
Гинекологът на Нети констатира, че тръбата към яйчника е запушена.
Вследствие на операцията.
Аз пръв произнасям на глас думата.
Хипнотичните думички:
In vitro!

Започваме да трупаме информация.
И пари.
Според някакъв медицински сайт, един цикъл ин витро оплождане в България струва около 3000 лева.
За прегледи и хормонална стимулация на жената.
За пункцията на фоликули.
За лабораторна работа.
За трансфер на ембриона...
За ремонт и обзавеждане на детската стая сме скътали 2500 лева на срочен влог.
От една заложна къща успявам да взема 500 лева за новото ни видео...

Започваме с 10 инжекции.
Хормонални препарати, които трябва да стимулират яйчника на Нети да отдели фоликули със зрели яйцеклетки.
Вечер, през топлия септемврийски парк, правим ритуалната си разходка до манипулационната.
Мълчим, не смеем да мечтаем на глас.
Дори и наум.
Отместваме погледите си от бебешките колички.
Време е.
Утре Нети постъпва в Майчин дом.

днес е 14-и
започвам да разгрявам с опашчицата
трябва да съм бърз
трябва да съм пръв
грешка
датата е 11-и
значи няма да има френска революция
има терористична атака
боинги срещу кулите на световния търговски център
това не ме касае
защото аз също трябва да атакувам целта
всички сме камикадзета
всички сме обречени, с изключение на най-бързия
но този път дори и той няма да избегне смъртта
смъртта има име:
висока киселинност на средата

Всичко рухна.
Първо Близнаците.
После и въздушните кули на крехката ни надежда...
На кота 0 сме.
Нети плаче.
Аз си наливам евтин бърбън...

Трябва да опитаме още веднъж.
Само че нямаме 3000 лева.
Няма какво да продадем.
Не можем да изтеглим кредит.
Не ми се обира банка.
Тогава в някакъв вестник прочитам анонс:
“Конкурс за написване на роман.
Голямата награда - 3000 лева.”

Добре!
Аз съм книжен плъх.
Макар че никога не съм писал роман.
Но Умберто Еко също не е писал романи преди “Името на розата”.
Трябват ми тези пари.
Освен това, искам да накарам Нети да се усмихне...

 

НЕВЕРОЯТНИТЕ ПРИКЛЮЧЕНИЯ НА Д-Р ОХНИМИНЧЕВ

Приключение първо

БЪЛГАРСКО ПОРНО ПРЕДОТВРАТЯВА ТРАГЕДИЯТА ВЪВ ВЕРОНА

Великият хуманист, геният на техниката, последният жив енциклопедист - д-р Евлоги Охниминчев - освен всичко друго, бе и всеобщ любимец на квартала. Макар никой да не знаеше дали докторатът му е по палеоастрология или парапсихология, или пък беше просто зъболекар като Коцето Калки, или най-обикновен конски доктор - всички го обичаха. Защото и той обичаше хората. В джобовете му се въргаляха постоянно дъвки “Уинтър фреш” за махленските дечурлига, винаги намираше време да помечтае с младите за “Зелена карта”, не подминаваше и пенсионерите, без да обсъди с тях последното мизерно увеличение на пенсиите; понякога можеха да се чуят прочувствените му цигулкови изпълнения на “Червено вино снощи пих” в кварталната кръчма, или пък да се види в президиума на някое събрание, организирано от “Евро рома”. И не на последно място - докторът не подминаваше, без да уважи поне с поглед, никоя жена от 16 до 60-годишна възраст. Ето защо рейтингът му в квартала се блъскаше до посиняване в стоте процента. Но това, което не знаеше за д-р Охниминчев дори и интимната му приятелка, чувствената блондинка Пепа от фризьорския салон на ъгъла, беше следното. Тръгвайки от Айнщайновата релативна теория и използвайки седмото следствие от Закона на Амбарцумян за червеното отдалечаване, гениалният българин бе открил Закона за движение във времето! И тази вечер тайнствената конструкция в мансардната му гарсониера трябваше да бъде завършена. Същата конструкция, за която Пепа тайничко се надяваше, че е машина за печатане на фалшиви пари, а пък кварталните пияници се молеха да излезе нелегален казан за варене на ракия.

Д-р Охниминчев запои изводите на клавиатурата от персонален компютър “Правец” и монтира ауспуха от танк Т-72. Машината на времето бе готова!

А сега - накъде? Евлоги се поразрови из енциклопедичната си памет. Верона... О, да - враждата между банка “Монтеки” и консорциума “Капулети”, или нещо подобно. Клавиатурата изщрака: “В-Е-Р-О-Н-А”. Машината се затресе като четирийсетгодишен москвич и се понесе назад във времето.

Сбогом, Пепе!

Чао, белла Италия!

Машината на времето изненадващо безшумно и незабелязано се приземи на веронския площад. Още повече, че на външен вид не се различаваше особено от двете сергии за продажба на мортадела и вино рефоско, между които се намести. Беше привечер, достолепни матрони и селянки от околността разхождаха наоколо телесата си. В това време отгоре се зададе някакъв симпатичен момък, от сто метра му личеше, че е влюбен до уши. В другия край на площада една девойка, привлекателна почти колкото сервитьорката Кики от “Другарска среща”, тръпнеше в очакване. Откъде му беше познато всичко това? Супер-интелектът на гения зажужа от усилие. Разбира се - филмът на Дзефирели, който бяха гледали с Пепа в лятното кино. Ромео, Жулиета, любов, отрова, кинжал - една трагедия пар екселанс. Великият хуманист и човеколюбец потръпна - о, как ненавиждаше той трагедиите! Това трябваше да бъде предотвратено.

Д-р Охниминчев трескаво разгърна няколкото вестници и списания с голотийки, които се въргаляха в машината на времето. После сграбчи влюбения младеж за ръкава и го дръпна встрани:

- Прего, синьор! Заповядайте на чудесната стока!

Забравил за любовната среща, прехласнат, Ромео запрелиства страниците - “Чук чук”, “Секс на екс”, “Насаме”, “Палави момичета”... Времето отлиташе неусетно. Жулиета беше бясна. Ах, този жалък плазмодий, този гнусен гонокок, такава тенекия да й върже! Но тя още тази вечер така хубавичко ще му го върне с младия Сандро от прислугата... Когато Ромео затвори последната страница, върху лицето му бе изписано всичко друго, но не и любов. Гениалният доктор потри доволно ръце и въздъхна с чувство на добре изпълнен дълг. Трагедията във Верона бе предотвратена!

Прибирайки се вкъщи с машината на времето, Евлоги Охниминчев завари пред дома си един ТИР с италианска регистрация, който разтоварваше пратка хуманитарна помощ. С огромни черни букви върху него бе изписано “Монтеки & Капулети Лимитид”. В градинката бяха струпани кашони с портокали, шоколад, мортадела, “Чинцано” и “Кампари”. Великият хуманист се усмихна - да, един брак по сметка винаги е за предпочитане пред една смърт от любов!...

 

Второ приключение

ЦИВИЛИЗАЦИЯ ЗА РОБИНЗОН

Великият хуманист и не по-малко велик пътешественик във Времето д-р Евлоги Охниминчев се стягаше за поредната си човеколюбива мисия. Зареди в резервоара на машината на времето четиридесет литра сухиндолска гъмза - супер и доля половинка “Плиска” седем звезди за повишаване на октановото число. Беше доволен - с толкова гориво можеше да измине цели 300 години пробег, че и повече. Постави перцата на чистачките и изщрака върху клавиатурата от компютър “Правец”: “О-С-Т-Р-О-В-Ъ-Т Н-А Р-О-Б-И-Н-З-О-Н”.

Машината набра обороти и се понесе по неасфалтираните друмища на Времето, разнасяйки главозамайващи изпарения на ракиен казан; подплашвайки два кондора, тя прелетя над снежните хребети на Андите и пред възхитения поглед на д-р Охниминчев проблесна безкрайното синьо огледало на Тихия океан.

Когато кацна на острова, от Робинзон нямаше и следа; единствено папагалът му се климбуцаше на близката палма.

- Здррасти! Аз съм докторр Охниминчев! - каза в отговор пъстроперата птица.

В този момент отекна изстрел, който отнесе рекламната шапчица на “Пепси” от главата на доктора. “Съвсем е изкрейзил, горкичкият, в тази дивотия!” - помисли си той, докато се окопаваше трескаво в пясъка.

- Хей, май френд! Не стреляй, аз идвам с добро... Нося ти това, от което имаш най-голяма нужда, онова, за което си мечтал денем и нощем! - извика от укритието си великият хуманист.

Робинзон се приближи с гъвкава походка, в очите му играеха дяволити пламъчета:

- Блондинка или брюнетка? - попита той.

- Не, не това имах предвид, приятелю...

- Така ли?! - изненада се Робинзон. - В такъв случай... давай дамаджаната с ром!

- Не, приятелче! Донесох ти онова, без което човекът се превръща в животно - ци-ви-ли-за-ци-я! Хайде, викни и Петкан да му ударим едни избори и да спретнем един парламент, както правят в цивилизованите страни.

Петкан пристигна мляскайки, с грозд банани под мишница. Не са като нашенските по 2 лева килото, завистливо го изгледа Евлоги и подхвана:

- Така, значи в парламента влизаме аз и мистър Робинзон; Петкан остава извънпарламентарна сила, тъй като няма образователен ценз, доскоро е бил човекоядец и е сътрудничил с БКП по програмата й “Помощ за братските компартии от развиващите се страни”! - рече той с нетърпящ възражение глас и продължи. - Относно това, че Островът е република, няма място за спорове! Остава да се произнесем каква да бъде тази република...

- Бананова! - извика Петкан и се оригна.

- Не, Робинзонова! - страшно го изгледа Робинзон.

- Царска! - доволно се потупа по издутия корем Петкан.

- Господа! - намеси се и докторът. - Една република трябва да бъде преди всичко пар-ла-мен-тар-на! И така - в резултат на парламентарната ни воля и извънпарламентарния натиск, записваме в преамбюла: “Нашият Остров е парламентарна, робинзонова и царска република...”

- У-у-у! - изрева Робинзон.

- Дю-у-у! - извика Петкан.

- Ама моля ви се! - откликна д-р Охниминчев.

- У-у-у! Дю-у-у! Ама моля ви се! - изкрещя ентусиазирано папагалът.

В резултат на този конфликт великият хуманист и сеяч на цивилизация от български произход обяви гладна стачка, Петкан се покатери на най-близката кокосова палма, защото бе ожаднял, а Робинзон се запиля по плажа къмто машината на времето.

Призори докторът се събуди от приятелско потупване по рамото, а пред очите му лъснаха блажените Робинзонова и Петканова физиономии. От техните погледи струеше човеколюбие! Най-после, помисли си доволно великият хуманист, цивилизацията даде своя благословен плод! Довчерашните оскотяли същества днес вече са пълноценни членове на човешкото общество! Д-р Охниминчев се метна в машината на времето, извъртя едно прощално кръгче над острова и помаха за сбогом на новите си, спечелени за цивилизацията, приятели.

На няколко месеца разстояние преди да се прибере вкъщи, двигателят подозрително придърпа. Без да спира ход, Евлоги разви капачката на резервоара. Карамба! - не можа да сдържи ругатнята си сеячът на цивилизация. Значи снощи ония кучи синове бяха излочили поне шест литра от драгоценното гориво! Огледа се притеснено наоколо - ако не се лъжеше, този безбрежен син океан бе Атлантикът; за щастие, съзря близо до хоризонта някакъв кораб. С последните капки гориво успя да се добере до него и да кацне на палубата. Посрещна го противна миризма на леш. А също и капитанът, който се зададе, клатушкайки се. От десет крачки вонеше на бъчва - обстоятелство, което силно обнадежди великия пътешественик във времето. Капитанът се прокашля и заговори. На чист литературен български език:

- Добре дошъл на борда, моряко! Аз съм капитанът на този танкер, пълен с вино, помощ за канадските алкохолици. Обаче, както виждаш, здравата я закъсахме, защото половината ми гребци умряха от цироза... - при тези думи капитанът с болезнена гримаса понамести очевидно увеличения си черен дроб.

Евлоги Охниминчев се почуди как да реагира - дали да търси логика в приветствената реч на капитана или това бе проявлението на тихия алкохолен делириум тременс на стария морски вълк. Стори му се най-разумно да направи компания на капитана и да дегустира леденостуденото “Магарешко мляко” от региона на Търговище, реколта 1989 година. Нямаше как, после се наложи да извади от машината на времето цигулката, просто учтивостта го налагаше. Попяха си добре, а когато капитанът се унесе в дрямка, д-р Охниминчев доля остатъка от десетлитровата тубичка с вино в резервоара. Включи стартера и машината на времето се понесе към дома...

Въпреки всичко, горивото пак не стигна до никъде. Прибра се вкъщи, но... Беше навечерието на пътешествието му до Острова на Робинзон! Вратата отвори интимната му приятелка, фризьорката Пепа, накипрена в кимоното, което й бе донесъл от експедицията си до великата цивилизация на шогуните.

- Хелоу, дарлинг! - целуна го по брадясалата буза възпитаничката на стилист Капанов. - Наистина ли смяташ утре да посетиш нещастния мистър Робинзон?

- О, не! - усмихна се тъжно д-р Охниминчев. - Смятам да остана през целия ден в спалнята... С теб, разбира се! Стачките в леглото отдавна вече не са патент само на Джон Ленън и Йоко Оно, нали така?

 

Трето приключение

СКАНДАЛЪТ НА ХИЛЯДОЛЕТИЕТО

Всичко стана съвсем случайно. Д-р Евлоги Охниминчев - великият хуманист, неуморният пътешественик във Времето - бе съзрял в далечината покривите на средновековна Флоренция, когато някаква жена му махна да спре. О, да - нямаше място за съмнение - това беше самата Мона Лиза! Явно го взе за някакъв таксиджия, защото щракна с пръсти и изчурулика:

- Карай за Генуа, пиколо, днес имам намерения да се позабавлявам!

И като съзря колебанието в очите му, тръсна върху седалката на машината на времето възтежка кесия със златни дукати. С две думи успя да я убеди, че най-доброто място за забавления на всички времена се нарича Дисниленд. Хубаво се повозиха на влакчето на ужасите; после прескочиха до казиното в Лас Вегас. А когато спряха да разгледат вашингтонския Капитолий, Мона изчезна. Върна се чак на утринта и с невинно изражение на лицето каза, че се запознала с някакъв симпатяга, който свирел на голяма и крива като моряшка лула свирка; после отишли в неговата къща и влезли в една голяма стая без ъгли...

Д-р Охниминчев не се съмняваше какво са правили там, затова поклати укоризнено глава и припали припряно машината на времето. Трябваше да се прибират час по-скоро, докато не е пламнал нов, този път международен и междуепохален секс-скандал! Тогава импийчмънта на Бил щеше да е вързан в кърпа... А докато се носеха над Атлантика, Мона пророни замечтано:

- И все пак, знаеш ли, пиколо - никой не ме е наричал толкова нежно - Моника, Моника...

* * *

Леонардо плесна с ръце - ето я най-после синьора Мона - пристига в компанията на някакъв странно облечен синьор, в някаква още по-странна карета. Моделката с грациозна чупка зае мястото си пред статива, а Евлоги обърна машината на времето и вместо “чао” направи знака “О.К.” - събра в окръжност палеца и показалеца си.

Нещо в мозъка на Мона Лиза щракна - овалът на този знак и припомни онази овална стая, в която... Очите й заблестяха, а устните се разтегнаха в многозначителна усмивчица. Маестро да Винчи това и чакаше - с няколко мазки на четката обезсмърти тайнствената, загадъчна усмивка на Мона Лиза.

* * *

С прибирането на д-р Охниминчев вкъщи избухна скандал с еквивалент на 20-килотонна А-бомба. Поводът за необявената война от страна на интимната му приятелка Пепа бе един смолисточер, вълнист женски косъм върху ревера на шлифера му “Версаче”. Евлоги се опита да обясни за какво става дума, но на железните му логически аргументи тя противопостави крехките аргументи на скъпия сервиз от китайски порцелан, който й бе донесъл наскоро от Забранения град на китайските императори. След като изящните муниции привършиха, в употреба влезе сервизът, производство на “Китка” - Нови пазар.

- Трябва да издържа - помисли си великият хуманист, себеотрицателно излагайки челото си на експлозиите на чашките, чинийките, салатиерите, фруктиерата и супника, - тъй като строшаването на този сервиз ще предизвика растеж на потребителското търсене, което ще повиши ръста на порцелановото ни производство, а то от своя страна ще дръпне напред цялата ни родна индустрия!...

 

Четвърто приключение

ЗАГАДКАТА НА ЕГИПЕТСКИТЕ ПИРАМИДИ

Слънцето огря двореца в Мемфис; един лъч погъделичка царствения нос на фараона и великият Хуфу, известен от по-късните гръцки източници като Хеопс, отвори очи. Събуди се, но някакво неясно тревожно предчувствие вдълба две дълбоки бръчки върху величествения му лоб. Вече двайсет години продължаваше строежът на огромната пирамида, която щеше да приюти балсамираното му тяло, щом неговият дух се отправеше към небето с лодката на Ра. Цели двайсет години каменоделците на фараона млатеха с медните длета и базалтовите чукове скалите, за да оформят гигантските блокове за монумента на великия Хуфу. И всяка година, през трите месеца на пълноводието на Нил, 4000 селяни извличаха тези огромни камъни от кариерата на Тура и Асуан в Горен Египет, после ги качваха върху салове, за да ги докарат до Гиза. Там пък още 5000 роби засипваха с пръст наклонените стени на строящата се пирамида и ги поливаха с вода, за да се намали триенето; след това, с помощта на въжета от палмови листа изтегляха нагоре грамадните блокове... Но напоследък работата се беше закучила - величественият строеж бе изсмукал по-голямата част от ресурсите на държавата, затова фараонът намали възнаграждението на каменоделците и селяните-превозвачи, робите пък получаваха по-малко храна.

Мрачното предчувствие на Хуфу не закъсня да се материализира: покланяйки се до земята, в покоите му влезе - морав като патладжан - главният надзирател на строежа. С него се намъкнаха и трима голтаци.

- Ваше бо-бо-божествено сиятелство, тези не ис-искат да работят!! - изпелтечи от възмущение надзирателят.

- Да, ние сме от Синдиката на робите-строители на пирамиди, от Независимия профсъюз на каменоделците и от Конфедерацията на свободните превозвачи! - пристъпиха нахалниците. - Искаме увеличение на порциона и възнаграждението, осемчасов работен ден, петдневна работна седмица, първа категория труд и пенсиониране на 40-годишна възраст. Ние сме от стачния комитет и докато не бъдат изпълнени нашите искания, обявяваме безсрочна лежаща стачка!

- Съгласен съм, но това, дето го искате, го има само в царството на Ра! - сговорчиво кимна фараонът и даде знак да ги хвърлят на крокодилите.

Продължиха да хранят страховититите земноводни със средно темпо 100 човека дневно, но стачниците бяха непоколебими. За двайсет дни всички крокодили в делтата се угоиха като прасета и загубиха апетит...

Хуфу съвсем бе овесил нос, когато стражата доведе в двореца някаква странна птица, която се навъртала около незавършения строеж. Фараонът бе станал болезнено чувствителен на тема “пирамиди”, затова се нахвърли върху бледоликия чуждоземец:

- Кой си ти, нещастнико - саботьор или диверсант?!

- Моля, моля - нека не се обиждаме! - миролюбиво започна арестантът. - Аз съм един почтен турист... И мога ли да запитам защо обектът е замразен?

Колкото и велик да бе фараонът, макар и придворните писатели да го наричаха в хрониките си “земно божество”, Хуфу си беше човек и нервите му не издържаха. Той се разтресе в неудържими конвулсии и през сълзи изплака болката си.

Д-р Охниминчев (защото тази странна птица бе именно той) усети нещо да го жегва под лъжичката - мда-а, явно негова бе вината за цялата тази бъркотия. Преди месец бе прелетял от тук на път за Атлантида и се спря да погледа строежа на пирамидата. После изяде сандвича с шницел, който Пепа му бе сложила за из път; избърса пръсти в страницата от вестник “Труд”, в която бе загъната храната и изхвърли навън мазната хартия. Сега си спомни, че на страницата пишеше нещо за последната стачка на локомотивните машинисти. Но как би могъл да предположи, че египетските роби умеят да четат на български?! Явно, всичко е въпрос на образователна система...

- Вижте какво, господин фараон - рече Евлоги, изтривайки с носна кърпичка “Белана” сълзите на великия Хуфу. - Само един човек може да реши вашия проблем. И неговото име е генерал Пешлеевски. Нали сте чували за моста на Лимпопо?!

* * *

Д-р Охниминчев заключи вратата на гаража и затрополи нагоре по стълбището, превит под тежестта на 25-те килограма злато - неговият процент от сделката. На най-голяма далавера обаче беше фараонът - ген. Пешлеевски с едно поделение от съкратените Строителни войски за нула време довърши Великата Хеопсова пирамида. После струпа една по-малка пирамида за 10-годишния му син Хафра (или Хефрен по гръцки) и още една мъъничка пирамидка за неродения му още внук Менкаура. Сетне се оказа, че сред нашите майстори бил един от строителите на шуменския паметник “13 века България” - та му спретнаха от отпадъчни материали и един Сфинкс. И всичко това - направо на безценица. Великият Хуфу икономиса тонове злато, пък и нашенците, свикнали да работят не за пари, а за слава, останаха предоволни. На изпроводяк вдигнаха един грандиозен десетдневен пир с огромни количества специална египетска бира, крокодилски пържоли, нашенска чалга и щури кьочеци. Фараонът най се изкефи на “Тигре, тигре”, а на деветия ден на пиршеството реши да направи “Пирамиди, фараони” национален химн на Египет...

Великият алтруист д-р Охниминчев се добра с пъшкане до мансардната гарсониера и прекрачи прага на панелното си гнездо. Тръшна се във фотьойла, отвори глинената бутилка с бира, която бе взел за из път и се зае да разпределя торбата със злато. Такааа - пет кила за погасяване на част от главницата на външния ни дълг, три - на фондацията за борба с левкемията, по един за десетте най-закъсали детски домове и старчески приюти... Да, а останалите седем килограма злато - за основаване на фондация за борба с чалгата.

- Защото, казано под секрет, аз подозирам че именно родната чалга е първопричината за упадъка на древния Египет... - завърши гузно неуморният пътешественик във времето. - Който не вярва, нека си спомни Лепа Брена и съдбата на Югославия...

Изморен от впечатления, д-р Охниминчев спусна щорите, но преди да се мушне под завивките записа в работния си календар: “Да не забравя утре да проверя какво можем да направим с ген. Пешлеевски по въпроса с Великата китайска стена!”

 

Пето приключение

ДА УБИЕШ ДЖОН КЕНЕДИ

Жаклин Кенеди се хвърли в обятията на Аристотел Онасис на фона на някаква романтична мелодия. Блондинката Пепа спря видеото и се обърна към д-р Охниминчев с озарено лице:

- Евлоги, как мислиш, кой стои зад убийството на Джон Кенеди - КГБ, ЦРУ, Фидел Кастро, МОСАД или нашата ДС? Според мен, в основата на трагедията в Далас стои тази френска въртиопашка - тя е поръчала убийството на мъжа си, за да може да се ожени после за милиардите на Онасис!

Великият пътешественик във времето отпи от билковия си чай и се усмихна многозначително:

- Студено, не позна мила... И все пак си права, когато заподозря българска следа в този случай. Но ето как се случи всичко...

* * *

Безмилостният килър, наемникът за мокри поръчки, известен в подземния свят с прозвището Пинчера, на чиято сметка бяха записани убийствата на Мушмулата и Грейпфрута, на Хиената и Ерцхерцога, на Чуканов и Барабански и прочие знайни и незнайни борчета, джудисти и техните кръстници, имаше бизнес проблем. Беше получил поръчката на своя живот - за 100 бона в зелено бе готов да очисти един взвод застрахователчета, а в случая ставаше въпрос само за една бройка. Цената сама подсказваше, че жертвата е много важна персона; навярно също толкова важен бе и клиентът, защото поръчката стигна до Пинчера чрез половин дузина посредници. Дали ставаше въпрос за разчистване на сметки между конкуренти в петролния бизнес или за мръсен политически ход - това за него нямаше значение. Като всеки истински професионалист той бе деполитизиран и вършеше работата си, без да влага никакви емоции.

Проблемът на Пинчера беше, че новата поръчка изискваше смяна на инструментариума. Досега буташе бизнеса с по шашка-две тротил и верния “Макаров”, но този път щеше да е нужно нещо по-специално. Затова не губи излишно време, а побърза за хване първия експрес за Казанлък преди “Арсенал” да е фалирал. Явно, казанлъчани бяха закъсали яко, защото килърът успя да се снабди на черно, и то на безценица, с една карабина “Мазалат” с оптически мерник, две базуки, две дълбочинни бомби за борба с подводници, три преносими ракети “земя-въздух” тип “Стрела”, две трофейни “земя-земя” и една система за нощно виждане, плюс бонус от една зенитна установка втора употреба. И всичко това - с безплатна доставка франко клиента. Доста се колеба дали да не си вземе и един танк Т-55А - направо без пари, но нали знаете какъв проблем е паркирането в София! Току-виж кметът пратил десетина паяка да го вдигнат...

Както и да е, инструментариумът бе осигурен и Пинчера се зае да простреля оръжието. Качи се на Витоша и изпонатръшка половин козе стадо, което си пасеше край Киноцентъра; после нацели в окото единия от орлите на Орлов мост - казанлъшката карабина беше безпогрешна! След това пробва базуките по един джип с борчета, в резултат на което пламна най-жестоката гангстерска война. Дълбочинните бомби също действаха безотказно - единствената ни подводница от Черноморския военен флот изплува начаса, само че смачкана като кутийка от пепси; последваха я и двама водолази - търсачи на антики и един ловец на рапани. Изпробва и ракетите. Тъкмо бе пламнала Косовската криза, когато перфорира със “Стрела”-та оня уж невидим Стелт, дето падна чак край Белград и сърбите се подмокриха от радост, че те са го свалили. За да не наруши баланса на силите, реши да удари свръхсекретния бункер на Милошевич. Само че трофейната ракета “земя-земя” се оказа абсолютен боклук и се трясна в Горна баня...

През следващия месец Пинчера проучи в детайли навиците на жертвата, както и маршрутите, по които се движеше със своята охрана. Набеляза часа “Х” и ден преди това се поразходи из София: хареса си едно гаражно ВМW - не в първа младост, но достатъчно мощно и просторно, за да побере целия му боен арсенал. А вечерта преди всяка акция килърът разпускаше, за да се избави от мъчителната предстартова треска. Завъртя се в БИАД, послуша малко чалга и пътьом към къщи си взе проститутка. Скъса бандерола и отвори бутилка “Джони”, черен етикет; наля си в чашата не повече от 50 грама...

Събуди се призори във фотьойла с непоносимо главоболие, гадене и болки в очите; на другия фотьойл хъркаше проститутката. Пфу, пак менте! - изруга Пинчера и се зарече, щом изпълни поръчката, да направи една хубава рекламация на спиртоварите с базуката. Но сега нямаше време за губене. Метна се на първия трамвай и след 20 минути бе пред гаража, в който го чакаше БМВ-то. С помощта на връзката шперцове отключи вратата веднага, но се втрещи - вътре нямаше никакъв баварец! Беше сбъркал гаража, излезе навън - това не беше и същият жилищен блок, друга бе улицата, навярно бе сбъркал и квартала. О, не! - ментето го беше разбило напълно...

Но нямаше връщане назад. Килърът скочи в странното возило, което намери в гаража и след половин час пъшкане и потене, успя да го подкара. След доста дълго пътуване стигна до предварително избраното място. Някъде по обед се появи и обектът - в откритата лимузина главата му бе идеална мишена...

Пинчера се прибра в София късно през нощта. Бе скапан, изгаряше от жажда. Беше време за нещо специално; наоколо нямаше отворена питиепродавница, затова счупи стъклото на близкото павилионче и сграбчи бутилка “Загорка Голд”. В този момент из-зад ъгъла изскочиха две ченгета от патрулната двойка и му закопчаха белезниците. Осъдиха го по бързата процедура...

* * *

- Нали си спомняш, мила, че преди месец машината на времето беше изчезнала от гаража? - изви въпросително вежди д-р Охниминчев.

- Помислих, че си я оставил в сервиза... - отвърна разсеяно блондинката Пепа.

- Не, бяха я откраднали - почеса се замислено по темето великият пътешественик във времето. - А когато моята мрежа от съгледвачи я намери до пазара Римската стена, в твърдия диск на компютъра й открих мястото и датата на последното пътуване: Далас, САЩ - 1963 година! В багажника пък намерих една карабина с оптически мерник, две базуки, две ракети “Стрела”, една ракета “земя-земя”, една дълбочинна бомба и един прибор за нощно виждане. А също и дневника с работните записки на някой си Пенчо Д. Пинчев, с прозвището Пинчера...

- Значи, излиза че Ли Харви Осуалд е някакъв самодеец, а в основата на това убийство, което промени хода на световната история, лежи една бутилка българско менте?! - проумя най-после очарователната възпитаничка на стилист Капанов и включи видеото, за да догледа филма за мултимилиардера Онасис.

- Така е - потвърди Евлоги и вдигна назидателно пръст. - Макар че сама можеш да си представиш колко по-опасни са духовните ментета като всевъзможните секти, или пък ментето на масовата култура, чиято помия ни залива отвсякъде - започвайки от “Едно ферари” и евтините любовни романчета и стигайки до ей-тия филмчета със съмнителни естетически достойнства...

Д-р Евлоги Охниминчев си доля от билковия чай и се зачете в “Le Plaisir du texte” на Ролан Барт. Пепа миролюбиво спря филма и попита:

- И все пак, какво смяташ да правиш с онези пушкала, заради които изхвърли от гардероба всичките ми рокли?

- Възнамерявам да спонсорирам Българската армия, но... ми се ще да задържа оная дълбочинна бомбичка. Нямаш представа какъв деликатес е черноморският калкан, мила!

 

Шесто приключение

БЪЛГАРИЯ НА ТРИ ОКЕАНА. КРИЗА В ЖАНРА

Великият изобретател, последният енциклопедист на второто хилядолетие и първи - на третото, геният на техническата мисъл д-р Евлоги Охниминчев бе на път да направи поредното си революционно откритие. Използвайки части от системата за насочване на падналата в Горна баня ракета “земя-земя” по време на Косовската криза, той бе усъвършенствал темпоралния вариатор на машината на времето; после презареди акумулатора и с прясна киселина от последния киселинен дъжд. Все пак, липсваше още нещо... Разбира се, трябваше принципно ново гориво. Д-р Охниминчев източи от резервоара уискито “Black & White” (менте с бандерол) и зареди догоре с 40 литра превъзходна домашна кайсиева ракия, която му бе подарил един приятел от Силистра в знак на благодарност за уредената среща с Нефертити. Доля четвъртинка спиртен извлек от люта чушка, женшен, магарешки трън и необогатен уран 238, който си бе смел с метлата от тераската. Добави таблетка виагра за катализиране на горивната смес и потри доволно ръце - машината на времето бе готова за качествено нови пътешествия! Досега великият изследовател бе кръстосвал надлъж и шир потайните, вмирисани на арсеник и стари дантели (както би казала леля Агата) дебри на миналото. Сега, най-после той бе открил как да проникне в измерението на Бъдещето. Което бе равнозначно да слезеш от прашния таван, натъпкан със стари мебели и банални спомени, в бляскавата бална зала, където постигналото съвършенство човечество празнува.

Мигът бе откровено исторически. И си струваше да бъде увековечен поне от фоторепортерите на Ройтерс, но от съображения за сигурност д-р Охниминчев отложи празничните фойерверки за по-късно и натисна педала на газта. Машината на времето изрева като глутница гладни помияри и се устреми към бъдните години, разнасяйки след себе си аромат на кайсиева ракия и потоци от гама-лъчи...

* * *

Уви, разочарованието бе пълно! И в бъдещето всичко бе останало по старому - богатите бяха неприлично богати, а бедните бяха станали унизително бедни. Същото си бе останало и положението в родната “земя като една човешка длан”... Неистова скръб стегна сърцето на великия хуманист, но и не по-малък родолюбец, чийто патриотизъм бе заченат още в родното школо, върху картите на Велика България, границите на която миеха три морета.

Гениите са гении, защото умеят да видят най-краткия път към една цел, която за другите изглежда непостижима. За да стимулира мисловните процеси в колосалния си мозък д-р Охниминчев изяде два ореха и изпи чаша дайкири, в което белият кубински ром бе заменен с рибено масло. И видя решението на проблема ясно като в телевизионна реклама - само един човек бе способен да създаде една нова, благоденстваща Велика България. Неговото име беше цар Симеон Велики!

* * *

Реализирането на гениалната идея се оказа не по-сложно от компютърна игра. Нямаше абсолютно никакъв технически проблем по доставката франко клиента на височайшата особа. Край Босфора се вдигаше наистина невъобразим шум, защото българският владетел се опитваше за пореден път да превземе величествения Константинопол. От половин дума царят включи за какво става въпрос; след пет минути вече летяха с машината на времето към 21-ви век.

Само два дни му бяха достатъчни, за да се ориентира в обстановката - цар Симеон запретна ръкави и започна да действа. Първата му работа бе да привлече вниманието на медиите. Свика една пресконференция, на която разкри истината: кой е той и с каква цел е тук - Велика България на три океана! Ефектът бе съпоставим единствено с взривяването на атомната бомба над Хирошима, а реакциите варираха от “Разпни го!” до “Осанна!” Сдружението на психиатрите видя в негово лице една класическа диагноза и настоя да бъде въдворен на 4-ти километър. Соломон Паси го повози на своя исторически трабант. Левите сили, стъпили здраво върху идеологемата за пролетарския интернационализъм, веднага съзряха заплаха за териториалната цялост на Сърбия и обявиха цар Симеон за великобългарски шовинист. Обаче здравите патриотични сили вкупом застанаха зад него. В най-деликатно положение се оказаха родните монархисти, изправени пред дилемата: Симеон Велики или Симеон II Сакскобургготски?

За отрицателно време царят стана медийна звезда, а останалият без работа Жорж Ганчев емигрира отвъд океана, за да се прехранва с уроци по фехтовка. Ефирната шумотевица набързо прехвърли границите на родината. Пръв разбра за какво става дума сръбският президент. Жириновски предложи на Симеон Велики да стане почетен председател в неговия Либерално-демократичен интернационал, но Владимир Волфович въобще не се вписваше в Симеоновата концепция...

После всичко се разви така. Гражданинът Симеон Борисов (Михайлов) спечели президентските избори. След това изрови край Велики Преслав едно свое съкровище, скътано за черни дни, и така осигури пари за армията, за увеличаване на пенсиите, детските добавки и бюджетните заплати. След което Парламентът насрочи референдум, като въпросът бе формулиран така: “Президентска република или абсолютна монархия?” 88 % гласуваха за монархията. Това развърза ръцете на цар Симеон и той се развихри. Първо спря помощите на безработните и затвори границите, за да не имигрират в чужбина. Това ги принуди най-после да се върнат на село и да заработят наследствените си земи. Нуждата от работна ръка в земеделието вдигна раждаемостта в селските райони до 50 на 1000. В градовете същият ефект бе постигнат със забраната за използване на противозачатъчни средства и на абортите под страх от обезглавяване. Дори в Албания стана популярен изразът “Плодят се като българи”.

Следващата стъпка на монарха бе да национализира предприятията от Военно-промишления комплекс и да построи още толкова... Икономиката на България започваше да прегрява: България се нуждаеше от териториално разширение. По това време братята от Република Македония вече си бяха спомнили, че са най-чисти българи. Аншлусът стана с фанфари от двете страни на вече несъществуващата граница и със завистливо скърцане на зъби от съседите. После на сърбите им бе припомнено, че освен Западните покрайнини, изконни български земи са Тимошко, Зайчарско, Нишкият санджак, Поморавието и част от Косово. Цар Симеон не пропусна да изпрати за Коледа поздравителна картичка до новия югопрезидент, на която бе изобразена Велика България от Х век; всъщност поздравлението имаше вид на нота, която даваше възможност на сърбите в срок от 24 часа да осъществят една своя стара мечта - да видят всички южни славяни, обединени в една държава. Само че българска!

След това неукротимият държавник поиска от потомците на ромеите да ни върнат оригинала на История славяноболгарская; отказът на гръцката страна бе повод България да присъедини Света гора заедно с прилежащите й Беломорска Тракия и Егейска Македония, в която най-после бяха възстановени човешките права на нашите сънародници. После Симеон Велики припомни на северните ни съседи, че отдавна е изтекъл 100-годишният срок за ползване на Северна Добруджа. Но здравите патриотични сили, застанали зад царската платформа “България на три океана” вече бяха издигнали лозунга “Всички българи в една държава!” Затова нашият владетел не устоя пред волята на народа и заради банатските и бесарабските българи анексира Влашко, Молдова и Украйна. След което царските съветници му напомниха, че компактни колонии от българи-градинари има в Унгария, че така наречените “татари” в Татарската автономна република на Руската федерация се самоопределят като българи, че в Северна Италия живеят потомци на прабългарския хан Алцек, брата на Аспарух, а в Испания - семейството на Христо Стоичков; спомниха си, че в Норвегия се подвизават над 20 наши рок-групи, че в Париж живеят Юлия Кръстева и Цветан Тодоров, а в Лондон почиват костите на Георги Марков и Петър Увалиев. Да не говорим за сериозната българска диаспора в САЩ, Канада, Аржентина, Австралия, Нова Зеландия, Израел, ЮАР, Кипър... Но цар Симеон се бе уморил да работи на парче. Затова замисли генерално решение на проблема.

Българските тайни служби влязоха във връзка с кръстника на руската мафия. Седмица по-късно Симеон Велики притежаваше секретното куфарче с бутона за руската ядрена мощ, което бе подменено в Кремъл със съвършено копие. Срещу тази услуга мафиотът, бивш шампион по вдигане на тежести, получи кюлчета злато и скъпоценни камъни колкото можеше да носи, плюс една вила на Златни пясъци, една на Охридското езеро, национализираната спиртоварна на цар Киро и остров Тасос...

После събитията придобиха такъв развой. След десетилетия изнурително чакане за членство в Евросъюза, изведнъж Брюксел изпрати 12 емисари накуп, които да молят България час по-скоро да стане пълноправен член на общността. След 20-минутни преговори западняците приеха да се присъединят безусловно към Царство Великобългария, а цар Симеон разположи ограничен контингент български войски в западноевропейските страни. Наскоро след това българският парламент прие единодушно Закона “Панев-2”, който забраняваше на всички бивши евро-чиновници, участвали в изготвянето на черния Шенгенски списък, да заемат ръководни постове в империята. А папата побърза да стане православен, като преди това се покая за отстъплението на Рим от светото Православие...

Точно в 3 часа след полунощ цар Симеон позвъни на руския президент, за да го поздрави за рождения му ден; между другото го попита дали му се е налагало скоро да натиска ядрения бутон от въпросното куфарче. В 6,30 часа свиканата по спешност Дума гласува присъединяването на Русия като 16-та република или губерния (или каквото там трябва) към Царство Великобългария. Работата стана още по-дебела, когато централноазиатските страни, Монголия, Китай, Япония плюс двете Кореи си спомниха, че имат общ произход с прабългарите и пожелаха да се включат в удобно за нас време във великото семейство на българските народи. Индия пък реши да използва като троянски кон бившия цар Киро, който трябваше да ходатайства неговото индийско праотечество да бъде анексирано с предимство. Обаче цар Симеон страдаше от язва на дванадесетопръстника, затова родината на черния пипер и екзотичните подправки не можеше да го изкуши. Още повече, че отдавна бе преизпълнил предизборната си платформа “България на три океана” и българските граници вече се миеха от водите на Атлантика, на Северния Ледовит и на Тихия океани. Все пак, за да не бъде обвинен в расова дискриминация, българският монарх присъедини и Индия, но още на следващия ден с царски указ забрани лявото движение по пътищата, продажбата на Кама сутра, безконтролното отглеждане на едър рогат добитък в градски условия, гълтането на саби и спането върху гвоздеи...

Едва тогава Симеон Велики спря, за да си поеме дъх и да въведе ред в новоприсъединените територии. Единственият каприз, който си позволи, бе да премести Айфеловата кула от Париж на Черни връх. За да държи под око империята си. Но това доведе до някои непредвидени последици. Вследствие намалелия туристически поток проститутките от Плас Пигал се преместиха на Дунав мост, а това породи бунтове сред местните жрици на любовта. Тези безредици изнервиха царя и той забрани проституцията, като проститутките бяха поставени в разпореждане на службите по чистотата. И тъй като вече бе превключил на такава вълна, организира серия публични екзекуции чрез изгаряне на клада на нашумели наркобарони, водачи на секти, влиятелни масони, издатели на порно-списания, екстрасенси и откровени магьосници-сатанисти, както и на общественоопасни мафиоти и корумпирани държавни чиновници. Естествено, екзекуциите се излъчваха директно по всичките 108 канала на Българската национална телевизия...

Цар Симеон почиваше в лятната си резиденция на Ривиерата, когато, кланяйки се до земята в царските покои влезе един царедворец с папка в ръка. В нея бе прошението на САЩ, които молеха да придобият статута на отвъдморска българска територия; в знак на добрата си воля американците разкриваха тайнствената формула на легендарната кока-кола. Царят прехвърли прошението с кисела язваджийска усмивка. Следващата молба в папката бе на турското правителство - за пореден път турците изразяваха горещото си желание да влязат в състава на българската империя, като този път разчитаха да умилостивят монарха с харем от десет отбрани девици. Досега той бе отхвърлил три турски молби под предлог, че не иска главоболия с кюрдския проблем. Но истината беше друга - Симеон Велики си ги пазеше за десерт, за най-накрая. Просто се опитваше да удължи с още някой месец живота на най-старата мечта на българските владетели - да превземат Цариград, да стъпят най-подир на Босфора! Защото няма нищо по-тъжно от една сбъдната мечта, в края на краищата...

Третата молба... Третият лист хартия се оказа писмо от жена му: царицата се оплакваше, че ето - година откак го няма и държавата започнала да се скапва. Наистина, васалите си плащали редовно данъците, но хорът в църквата бил започнал да пее непоносимо фалшиво, кранът в банята капел, а върхът на всичко бил, когато в тронната зала я полазила една мишка... Цар Симеон изпъшка и започна да стяга багажа си за връщане - империи се градят лесно, по-трудно и по-важно е да изградиш и запазиш здраво едно семейство, нали така...

- Така е, Ваше Величество... - съгласи се царедворецът, който бе не някой друг, а самият д-р Охниминчев; след което и двамата се отправиха към машината на времето.

* * *

На връщане от Х век обаче се случи нещо неочаквано - изневиделица пред неуморния пътешественик се появиха две странни същества с крила, които го принудиха да спре. На външен вид много приличаха на ангелите от иконите на баба му, но се представиха като служители от Времевата полиция. Заявиха, че е нарушил Закона за движение във Времето и го задържаха. Процесът мина изненадващо делово.

- Следим от самото начало действията на подсъдимия - започна обвинителната си реч прокурорът. - Но напоследък неговите неадекватни намеси започнаха да застрашават сериозно промисъла на Всевишния за пространствено-времевия континуум на битието.

- Но моля ви се, всички мои действия са били продиктувани само от най-добри намерения! - понечи да се защити великият хуманист и алтруист.

- Всички така казват - усмихна се кисело обвинителят, - но от памтивека пътят към заведението, което се намира в непосредсвена близост, е бил покрит само с добри намерения! Какво мислиш, че направи, когато прибра онези двамата от връх Мусала?

Д-р Евлоги Охниминчев имаше услужлива памет и веднага си спомни случката. Беше приел присърце молбата на своя приятел - директора на Националния природо-научен музей - да му достави едно живо ихтиозавърче и с тази научна мисия се бе устремил назад във времето. Някъде по средата на пътя обаче му се наложи да намали скоростта, защото попадна в изключително лошо време - бе започнал Всемирният потоп. Вече трийсет дена откак се бяха раззинали всички извори на голямата бездна и окната небесни се бяха отворили. И водата се бе усилила твърде много на земята, тъй че бе на път да покрие всички високи планини. Когато прелиташе край връх Мусала, от него бе останало само едно жалко островче, на което се бяха приютили две човешки същества - мъж и жена. След броени минути водната стихия щеше да ги погълне; милозливото сърце на великия човеколюбец не издържа на покъртителната гледка и той прибра на борда двамата нещастници. Д-р Охниминчев разтърси глава и погледна прокурора в очите:

- Мисля, че тогава спасих два човешки живота. Е, не мога да се сравнявам с хер Шиндлер, но въпреки това съм щастлив и горд от постъпката си!

- Ех, многознайковци... Чели сте много книжки, но не и тази, която трябва - поклати разочаровано глава обвинителят и разтвори Библията. - “И видя Господ, че развратът между човеците на земята е голям, и че всичките им сърдечни мисли и помисли бяха зло във всяко време; и разкая се Господ, задето беше създал човека на земята, и се огорчи в сърцето Си. И рече Господ: ще изтребя от лицето на земята човеците, които сътворих; от човек до скот, гадове и птици небесни ще изтребя, защото се разкаях, задето ги създадох. А Ной намери благодат пред очите на Бога, защото беше човек праведен и непорочен...” Да-а, драги ми господине... А случайно да знаеш каква е съдбата на спасените от тебе?!

- Съвсем не!... - отговори по навик от казармата Евлоги Охниминчев. - Спомням си само, че ме помолиха да спра и слязоха на околовръстното...

- Тогава, в зората на младата ви демокрация, на въпросния субект му бе необходимо само една година време, за да вземе под контрол така наречения застрахователен бизнес, а също и бизнеса с наркотици, оръжие и проститутки. И да стане кръстник на българската мафия. После дойде време за операция “Опашката на гущера” - мръсните пари бяха легитимирани... А можеш ли да отгатнеш с какво се занимава сега този тип?

Д-р Охниминчев обърна към себе си фотографията, подадена му от прокурора и се хвана за главата. Подсъзнателно си даде сметка, че жестът му се вписва в един поостарял маниер на повествуване, но изумлението му беше безгранично:

- Той прави закони?!

Времевият магистрат кимна мълчаливо и додаде:

- А сега се опитай да си представиш жената, която спаси, с очила в позлатени рамки и с билет за ЮАР.

- Спасил съм Веска Меджидиева?!

- Да, човече! - тросна се оня. - И цялата тази каша съставлява само първа точка от обвинението срещу теб... Как ще коментираш създаването на дружеството с ограничена отговорност “Нострадамус & Охниминчев”?!

- А, това ли?... Ами това беше просто едно намигване към феновете на петричката врачка. А спечеленото злато употребих за благотворителни цели, както навярно знаете.

- Но капакът на всичко бе тази “България на три океана”! - магистратът беше безпощаден. - Каква бе тази великобългарска истерия?! Ти съгласен ли си, че петвековното турско робство е било просто “присъствие”? В случая грубо е погазен основният вселенски закон - “Не прави на другите това, което не искаш да правят на теб!”

- Да, признавам, че този път цар Симеон се поувлече... - въздъхна д-р Охниминчев. - Но какво да се прави, който може, го може! При това - без капка кръв...

След кратко съвещание на съдебните заседатели, като взе предвид всички смекчаващи вината обстоятелства, Съдът произнесе присъдата: лишаване завинаги от правото на времеви пътувания и конфискуване машината на времето в полза на спецотрядите по темпоралния ред. Освен това, времевите власти се задължаваха да заличат обърканите от нарушителя страници на Историята...

* * *

Евлоги Охниминчев завърши разказа си и оброни глава.

- Не, този път цистерната на моето търпение окончателно преля! - процеди с леден тембър очарователната блондинка Пепа, сексапилната възпитаничка на стилист Капанов и започна да си събира роклите и компакт-дисковете с поп-фолк. - Щях да те разбера, ако ми беше казал, че сте се запили с приятели в таверната; мога да те разбера, ако си признаеш, че си обрал Археологическия музей; бих преживяла дори да ми кажеш, че вече съм ти омръзнала и затова си намерил по-млада любовница. Но от тези безкрайни фантасмагории вече ми се повдига! Чао!!!

Останал сам, д-р Охниминчев напипа в джоба си трудовия договор, с който цар Симеон го бе назначил за първи царедворец и си помисли: “Не съм виновен аз, дето ми се случват малко по-чудни неща, отколкото на другите. То е, защото обичам да пътувам и да търся неуморно приключения, а пък другите си седят вкъщи и гледат света през прозореца.”

По една случайност, точно същата мисъл бе споходила преди около два века и Карл-Фридрих-Йероним барон фон Мюнхаузен...

 

Първи интертекстуален темпорален пробив

Умните хора се познават по това, че не повтарят грешките си. Геният на техническите науки, последният жив енциклопедист, най-светлият ум на човечеството д-р Евлоги Охниминчев нямаше абсолютно никакво намерение да повтаря своите грешки. Наистина, бе пообъркал мъничко Историята със своите пътешествия във Времето. Но изтърпя стоически наложеното му справедливо наказание - конфискуването на машината на времето. А още от своята бурна комсомолска младост, отпърпорила назад през годините със славното му 50-кубиково балканче, Евлоги помнеше златното правило: не е важно какво правиш, важното е да не те хванат! В смисъл - караш ли по черните пътища, КАТ не те лови...

С две думи - Темпоралните власти бяха заличили обърканите от великия времеви пътешественик страници, бяха иззели оръдието на престъплението, но пропуснаха да заличат в паметта му открития от него Закон за движение във времето. Затова, сврян в тайния си кабинет, оборудван на мястото на вградения гардероб, само за 24 часа д-р Охниминчев сглоби първия си темпорален байк. Машинката изглеждаше добре - бе екологично чиста, а осигуряваше пробег от два-три месеца в двете посоки. Евлоги яхна велосипеда и завъртя педалите - просто искаше да провери лично какво ще бъде времето през идващата седмица. Защото, предоверявайки се на безкрайно оптимистичната прогноза на bTV, миналия месец излезе без чадър от къщи. В резултат на което пролетният дъжд го накисна така хубаво, че хвана фарингит и пропусна участието си във Фестивала на ортодоксалните песнопения в Бялисток с хора към енорийската църква.

Пак заваля; Евлоги побърза да влезе заедно с байка си в първото изпречило му се заведение. Вътре беше уютно. И тихо. Седна в едно сепаре и си поръча чай от мащерка и кантарион. В съседното сепаре се бяха разположили петима мъже с излъчване на университетски преподаватели. Пушеха здраво. Чуваше се как отпиват от чашите си с кафе. Говореха. Д-р Охниминчев наостри уши; макар и да не смееше да си го признае, той беше воайор. Слухов воайор или еcouteur, май така трябваше да звучи на френски. Очевидно, петимата бяха членове на някакво жури за романи. Ето за какво ставаше дума...

ЧЛЕН ПЪРВИ:

- Не, наистина не мога да проумея с какво този текст е впечатлил толкова по-младите колеги. Доколкото разбирам от тия начални тридесетина страници, това не е роман, а една поредица, достойна за подлистник в хумористичен вестник. “Невероятните приключения на д-р Охниминчев”... Някаква фейлетонна пародия на фентъзи...

ЧЛЕН ВТОРИ:

- Моля, моля... Нека не се обиждаме, аз също съм писал в подобен маниер, макар и без претенциите за романност.

ЧЕТВЪРТИ ЧЛЕН:

- Текстът звучи свежарски, особено след като си изчел дузина псевдо-саги за Девети и Десети...

ЧЛЕН ТРЕТИ:

- Няма да поставям въпроса за дефинитивното жанрово атрибутиране на текста. И все пак, докато го четях ме преследваше синдромът “déjà vu”, вече видяно; по-точно “deja lu”, вече прочетено някъде...

ЧЛЕН ПЪРВИ:

- О, не в това е проблемът; според Еко, въобще романът е един гигантски текст, съставен от други текстове, които влизат във взаимодействие и които само в своята комплексност могат да внушават представата за едно романно тяло... Не ме разбирайте погрешно. Аз не съм против пародийността, дразни ме фейлетонната злободневност, застинала в първата половина на 90-те...

Евлоги Охниминчев допи билковия си чай и едва сега схвана ситуацията: тези петимата обговаряха повествованието за невероятните му приключения във Времето, описани от един негов съсед и приятел. Великият хуманист активизира сивото си вещество, за да синтезира препоръките на Журито. Значи така: пародия - да, фейлетонност - не.

Д-р Охниминчев завъртя педалите на темпоралния си байк и отпраши към близкото минало с рецептата за съвършения, за идеалния роман.

 

 

© Петър Марчев
=============================
© Електронно списание LiterNet, 21.07.2007, № 7 (92)

Други публикации:
Петър Марчев. Идеалният роман или Невероятните приключения на д-р Охниминчев. София: Аргус, 2007.