Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Октомври  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
:. Bücher Amazon
:. Amazon Livres
Магазини и продукти
:. Fantasy & Science Fiction
:. Littérature sentimentale
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Образование по БЕЛ
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

БЪЛГАРИЯ ЩЕ ЗАГУБИ БЕСАРАБСКИТЕ БЪЛГАРИ
Интервю с проф. Николай Червенков

Петър Марчев

web

Професор Николай Червенков е роден през 1948 година в българското село Чийшия (сега Градина) в центъра на българщината в Бесарабия - Болградски район, Одеска област, Украйна. Завършил е специалност Българистика и балканистика в Одеския държавен университет. По-късно работи към Академията на науките на Молдова, в секцията по история на европейските социалистически държави, по-специално се занимава с историята на България. Завършва аспирантура в московския Институт по славяноведение и балканистика. Там защитава дисертация на тема “Участие на българите в Румъния в национално-освободителните движения след Кримската война до създаването на БРТЦК”. Автор е на няколко книги, сред които и научно-популярна книга за Левски на руски език. През 1990-а година в кишиневската Академия на науките се създава секция “Българистика” към Института за национални малцинства и проф. Червенков става нейният пръв завеждащ. Той е сред учредителите на Дружеството на българистите в Молдова и негов председател от основаването му през 1994 година. Дружеството издава научно-популярния алманах “Български хоризонти”. От 2004 г. Николай Червенков е ректор на новосъздадения български Държавен университет в гр. Тараклия, Молдова. Разговаряме в кабинета му за оцеляването, за перспективите на българската диаспора в Бесарабия...

 

Чия бе идеята за създаването на българския университет в град Тараклия, Молдова, проф. Червенков?

- Тази идея възникна тук, в Тараклия - от журналиста Димитър Боримечков, бившият ръководител на района Кирил Дарманчев, който беше и депутат, също я подкрепи. И после дойде идеята да се направи филиал на Великотърновския университет. Затова отидохме през 2003 година в България една група: Дарманчев, моят колега Грек, ръководителят на районния отдел “Образование” Куртев и моя милост. Срещахме се с различни институции, с ръководството на ВТУ и се реши да се направи филиал тука. И досега аз смятам, че така щеше да бъде най-добре. Бяха направени разчетите; активно работеше доц. Пламен Павлов, който беше тогава председател на Агенцията за българите в чужбина. Заедно със заместник-ректора Атанас Дерменджиев идваха тука, проучваха този въпрос, но... нашите власти в Молдова по различни причини не допуснаха това да се реализира. След това се появи идеята университетът да бъде българо-молдовски. В края на краищата, се реши да стане държавен; и така в Тараклия се създаде 16-ия Държавен университет в Република Молдова.

Знаете ли какви представи битуват у българите от “стара” България за бесарабските българи?

- Обикновено те си представят нещата така - че тука, в Бесарабия има страхотно много българи. В България има две крайности: от “а, тия не са българи” до “тия са повече от нас българи”. Като дойдат, като чуят песните, сватбите и - “тия са по-българи”! Ама това са различни неща. За да бъдеш българин, трябва да знаеш историята. А нашенецът може да ти изпее българска песня, ама не знае де е България... няма вътрешно самосъзнание. Аз сега работя върху темата за самосъзнанието на нашата общност. Сега направих един доклад, в който доказвам, че ще загубим българите тука... Но не знам дали ще го публикуват...

И все пак, надявам се, че вашият университет ще допринесе именно в тази посока - за въздигане на българското самосъзнание в юга на Молдова...

проф. Николай Червенков показва университетския Ключ- Подир тези различни дискусии - под каква форма да бъде и къде да бъде - се реши Университетът да бъде в Тараклия и да бъде държавен. На 30-и март 2004 година излезе указът за създаването на Тараклийски държавен педагогически университет. Но ние се вдигнахме тука - защо да е педагогически, тъй като това ни ограничава. Отидохме при президента Воронин и той ни чу. И след една седмица излезе втори указ, в който думата “педагогически” не съществуваше. На 5-и май ме утвърдиха мен като служебен ректор, за срок от две години. А на 30-и септември 2006-а Министерският съвет ме утвърди за 5-годишен редовен мандат. За тези две години успяхме да създадем структурата на Университета. Да, помещаваме се в бившата сграда на Компартията; после тук беше колежът “Св. св. Кирил и Методий”. Покрай този колеж пък възникна и още един проблем, че него автоматически го закриват. И в България започнаха справедливо да се възмущават защо се унищожава това заведение. Но вижте, Молдова се включи в т.нар. Болонски процес, за прилагането на европейските структури и практики в образованието. Според него, няма средни педагогически заведения... И така, Университетът се създаде на базата на този колеж. Тази година предстои да завърши последният випуск колежани... А ние сформирахме четири отделни катедри: “филология”, “педагогика”, “история и обществени науки” и “икономика”, сформирахме академичен съвет или сенат. При откриването имахме пет специалности: “българска и молдовска филология”, “английска и молдавска филология”, “история”, “предучилищна и начална педагогика” и “музикална педагогика”. Втората година ни дадоха още една специалност - “счетоводство”. А от тази учебна година 2006-2007 имаме и специалността “социален работник”. По тези 7 специалности сега се обучават 280 студенти; плюс 100-те, които завършват колежа. Провеждаме и съвместно обучение с Великотърновския университет, с Русенския университет, със Силистра; нашите възпитаници за по 20 дни слушат лекции в тези български висши учебни заведения. Освен това, на мястото на колежа ние направихме лицей, гимназия “Св. св. Кирил и Методий” към Университета. Лицеят ще бъде за региона, ще учат тук и младежи от околните села; целта ни беше да запазим преподавателския колектив на колежа.

Накрая искам да кажа нещо много важно - ако нямаше поддръжка от България, нашият Университет нямаше да го има. Значи, на 1-ви септември 2004-та се откри учебната година, а на 30-и септември се подписа правителствено споразумение между България и Молдова за поддръжка на учебното заведение. Според което българското правителство отпуска бюджет, средства за издръжката на 100 души. И ние оцеляваме благодарение на тези средства. Защото при нас никой не идва да учи платено обучение, както отиват в Кишинев. Затова ние сме много благодарни на президента Георги Първанов, за неговата поддръжка; той се срещна с Воронин, той откри Университета, неговите съветници постоянно се обаждат да видят как вървят нещата при нас. Предишното българско правителство също много направи за нас, благодарни сме на всички!

И каква квалификация придобиват випускниците на Тараклийския държавен университет?

- По Болонската система има два етапа - след първите три години ставаш лицензиат /в България му казват бакалавър/, а втората степен е мастерат, еквивалент на магистър. Засега ние подготвяме студентите за първата степен. Когато подготвим два випуска, тогава Университетът ще мине през държавна атестация; след това ще подготвяме студенти и по втората степен...

Имахте ли проблеми с осигуряването на преподавателския състав на Университета?

- Виждате ли, при нас има такъв парадокс: преподавателите и не стигат, и са много. За разлика от България, при нас нормите са много големи. При нас професорът трябва да прочете 600 часа, докато в България - три пъти по-малко... Затова ние използваме хонорувани преподаватели, докато на пълен щат имаме само 10. При нас ректорът получава само 800 леи - 100 лева, докато директорът на колежа получава 1500 леи, двойно повече. Там имат и разни педагогически степени, за които получават допълнителни възнаграждения, а при нас не е така. Имаме и трима преподаватели, командировани от България...

И все пак, от няколко десетилетия сред българската общност в Бесарабия очевидно тече едно възраждане. Вие сте местен човек и учен, какво е Вашето предвиждане - в каква посока биха могли да се развият тези процеси, какво може да се очаква, в края на краищата?

Този бронетранспортьор - Паметник на загиналите тараклийци във войната в Афганистан - посреща студентите на Тараклийския университет- В края на 80-те и през 90-те години на миналия век под влияние на това възраждане на коренното население - молдованите - започнаха възродителни процеси и сред националните малцинства, в това число и сред българите. Започнаха да се създават организации, да се изучава езикът. За съжаление, тази емоция, този ентусиазъм поспадна. Сега хората живеят, притиснати от икономическите проблеми. И България ги интересува, за съжаление толкова, колкото да получат гражданство и да могат да пътуват и работят на запад с българския паспорт. Това е проблемът сега. Ние малко работим за духовното. Има Българска община - добре, ама тя се интересува повече от икономическите проблеми. Казват, ние ще закрепнем икономически и тогава ще наблегнем за българското. Тоест, малко се работи в училищата. От 16 години в училище се преподава български език, но това са по 2-3 часа на седмица. За съжаление, тези часове се използват и за други неща, не за преподаване на български. Просто няма мотивация, че трябва да учат децата български. И второ - ние имаме такъв психологически проблем - нашите българи не могат да свикнат, че можеш да говориш вече на обществени места по български, разбирате ли? Трудно е да се преодолеят тези десетилетия, когато официален език беше руският. Ето какво се случва - той знае великолепно български, но... Дори нашите преподаватели, които са завършили в България, идват и започват по руски. Ето, провеждаме днес съвещание и не мога да ги накарам да говорят на български. А са българи всички и са учили в България. При другите национални диаспори го няма това нещо. Но българинът, за да се чувства, че е нещо - започва на руски. Не знам как да си го обясня този факт. Но ето и преди - българите най-лесно се асимилираха в Съветския съюз. Дойде нашенецът от България и първата му работа е да проговори на руски, а втората - да си вземе руска жена. Ето, социологически съм го изследвал - българите най-много се асимилират тук, в Молдова. Да речем, българин се ожени за молдованка - детето задължително се записва като молдованче. Докато 90 % от гагаузите в подобен случай записват детето, че е гагаузин.

Като стана дума за гагаузите, навярно имате представа какво е тяхното национално самосъзнание? Все пак, в България битува мнение, че те са с български произход, че са част от българската нация?

- Вижте, в България може да ги смятат част от българската нация, но тук гагаузите не се считат за никакви. Те се считат, че са отделна националност. Дори понякога официално не искат да признаят, че са преселници от България. Вече и властта ги утвърждава, създадоха и Гагаузка автономия... В България си правят илюзия - “това са наши”. Мисля, че изтървахме влака. Както нас България ни привлича, гагаузите имат такова чувство към Турция, заради сходния език. Макар че не казват да са турци, а гагаузи. Те са православни християни. Но България отдавна ги изпусна. Боя се, че ще изпусне и нашите, бесарабските българи. Докато се занимаваме с това, че татарите били българи, знаете ли, това са фантазии... Сред гагаузите ще срещнеш единици, които са потърсили български паспорти.

Но българският паспорт е привлекателен за тукашните българи, нали?

- Да, вече много от нашите имат български паспорти. Естествено, няма го оня ентусиазъм от първите години. Преди 15-16 години нашите българи отиваха в България като в Иерусалим, на поклонение! А сега това пътуване стана нещо обикновено...

Бедата е, че ние тук нямаме интелигенция. Историята така се е стекла, че Бесарабия е минавала от държава в държава - в руската, в румънската, в съветската и сега в молдовската. И на всеки етап пропъждат българската интелигенция. След Освобождението всички по-будни българи се прибраха в България; през Румънско ги изгониха, не им даваха работа, по съветско време ги пращаха в Сибир... По този начин тук не можем да “отгледаме” интелигенция от второ, трето поколение. И ето сега - нашите младежи, които следват в български ВУЗ-ове, остават в България. Но и да се завърнат тук, те не знаят румънски, трудно ще се реализират в Молдова. Затова студентите в нашия Университет учат паралелно и румънски език, защото той е официалният език в републиката.

А какви са перспективите пред Тараклийския университет, проф. Червенков?

- Благодарение на финансовата подкрепа от България, 100 от нашите студенти получават стипендия. А с част от тези пари ние имаме възможност да купуваме оборудване, да се разширяваме. Ето, дадоха ни тези две големи сгради в съседство, които са недовършено строителство. Целта ни е да ги довършим и да ги използваме за учебни корпуси, тук трябва да се оформи едно студентско градче.

Може би не знаете, но в българското общество по повод тежката демографска криза витае една идея, лансирана от някои депутати на партия “Атака” - за преселване на бесарабските българи в прародината им, в обезлюдените селски краища. Вие как възприемате тази идея?

- Аз не съм чувал за тази идея, макар че в началото на 90-те години имаше нещо такова. Но то не стана... И сега това нещо не е изпълнимо. Най-мотивирана да се върне в България е интелигенцията; естествено, тези хора ги привличат градовете. А селянинът, който е тук, няма да иска да отиде и да започне всичко отначало. И другото - нашите не искат да отиват в тези села, където са живели турци, защото смятат, че те ще се върнат... Мен ако питате, най-добре е това завръщане да стане по естествен начин. Ето, брат ми реши да отиде в България; намери си в Котел работа - стана директор на Музикалното училище и остана. Българската държава може да подпомогне този процес като се облекчи визовия режим, пътуването, регистрацията, ако има възможност да помогне за устройването на работа. Но да се правят кампании - това няма да стане.

Според официалната статистика - каква е числеността на българската диаспора в Молдова и Украйна?

Безводието в Бесарабия е тотално - студентите пият вода от такива гюмове, разположени по коридорите на Университета...- Това е предмет на дискусии. Но ето един пример - сегашният министър-председател на Молдова е Васил Тарлев. Неговите предци са от България и той го казва в интервютата. Но той се чувства молдованин, той не знае български, той се е асимилирал. Да спомена и най-големия молдовски певец - Николай Солак, който също е с български произход, ама и той не знае български. Пълно е с такива... И как да ги броим за българи такива хора?! Много пък от нашите при преброяването се пишат за руснаци, без някой да ги кара. И така от 90 000, при последното преброяване в Молдова като българи са се записали около 60 000 души. И в Украйна много намаляват...

Разбрах, че сте поставили задание на вашите студенти по история да проучат фактите относно големия глад през 1946-47 година в Бесарабия, изкуствено предизвикан от Сталин, когато са измрели над половин милион души...

- Да, миналата учебна година започнаха. Но, за съжаление, в държавните архиви трудно се влиза. Така че студентите работиха предимно по спомени на очевидци... Да, Гладът е черна страница... не само за българите, но и за украинците, за гагаузите. Централната власт е виновна, да... но и местните хора, които са били във властта - комсомолците - са пресилвали, престаравали са се... Това е голяма тема. Важна тема е и изселването в Сибир и Средна Азия на т.нар. кулаци. Ето, например нашето семейство, за да не ни изселят, 5 години се криехме - живеехме в едно друго село. Прибрахме се в родното ни село Чийшия през 1953-та.

 

 

© Петър Марчев
=============================
© Електронно списание LiterNet, 25.08.2007, № 8 (93)