Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Октомври  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
:. Bücher Amazon
:. Amazon Livres
Магазини и продукти
:. Fantasy & Science Fiction
:. Littérature sentimentale
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Образование по БЕЛ
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

Писма от Петър (4)

ИЗКУШЕНИЕТО АТОН
или 50 часа в Градината на Богородица

Петър Марчев

web

Тук няма ток. Няма жени. Няма радио и телевизия. Няма вестници
и списания. Няма покритие за мобилните телефони. Има пост,
молитва и богослужения. Има любов към ближния. Има
благодатни старци - живи светци, които вършат чудеса с
молитвите си. Само на крачка от суетата на съвременната
цивилизация по Божията воля се е съхранило това кътче от рая, за
да ни напомня, че е възможен и друг живот - с Бога.

Гергьовден е.
Тази нощ тръгваме за Атон.
Гоним луната на запад. После на юг.
Минаваме границата в 4 часа.
В 6 влизаме в Солун, който се протяга сънено.
И мирише на кафе и кроасани.
Свети Димитър пък ни посреща и изпраща с благоуханието на мироточивите си мощи.
После няколко часа се катерим през планините на Халкидическия полуостров.
Голи и набръчкани като мозъци скали.
Започва спускането.
Аудито на Андриян вози стабилно.
Въпреки това, започва да ми се гади от завоите.
Тогава съзирам нещо невероятно - насред изумруденото море стърчи планински връх!
Подсъзнателно усещам - това е Атон.

Стигаме в Урануполи в ранния следобед.
"Урануполи" означава "небесен град".
Всъщност е курортно селце. От калибъра на Китен.
И не само това.
Оттук тръгва фериботът за манастирите от югозападната страна на полуостров Света гора.
От билетното гише ни искат някакви настанителни карти.
Стрували 18 евро.
Когато откриваме офиса, униформеният чиновник вече заключва.
Пуска ключовете в джоба си и ни казва нещо на гръцки.
После го повтаря на английски.
Томороу...

Разочарованието ни е безкрайно.
Поне се наспиваме хубаво. Срещу 10 евро на калпак.
На сутринта сме първи на опашката...
Най-после поемаме в ръце заветните карти.
Вече нищо не може да ни спре!
Вярно, няма билети за ферибота.
Затова пък има водни таксита.
Докато крачим към кея в чудесното лятно утро, усещам как ме изпълва възторг.
Заемаме местата си и малкото бързоходно корабче тръгва.
Стискам с две ръце хромираното перило, за да не отлетя в небето. Като балонче, надуто с хелий.
Така се чувствах, пътувайки за пионерския лагер в Бяла през 1970-а.
С плавен завой корабчето захожда към Арсаната.
Пристана на Зографския манастир.
Каменната кула, строена с иждивението на цар Иван Асен ІІ.
Храмът, сгушен зад нея.
Огромните кипариси.
Приказният залив...
Всичко е непоносимо величествено.
И съкровено.
Скачам на кея; покланям се доземи и се прекръствам.
Слава Богу!
Добре дошли в Градината на Богородица.
Кой го каза?

Поемаме си дъх с радостно облекчение.
Майското слънце препича и някои от по-младите се събличат голи до кръста.
Други запретват крачолите на дънките си и нагазват в Бялото море.
Изневиделица обаче се появява един джип "Нисан" и от него изскачат двама въоръжени полицаи.
Крещят срещу нас, размахват ръце и ни гледат на кръв. Изтръпваме.
Не сме очаквали такова посрещане.
Когато се намесва художникът Апостол, нашият преводач, ни става ясно.
Тук, на Света гора, къпането в морето е забранено.
А дългите крачоли и ръкави са задължителни!

Четири километра пъхтим с багажа нагоре по тесния черен път.
Изведнъж, между два кипариса, грейва бялото каменно тяло на Зограф.
Видян отдалеч, прилича на средновековен замък.
И е замък.
На духа.

Един млад монах ни повежда навътре.
Ето го паметникът на 26-те Зографски преподобномъченици.
На това място са били живи изгорени от кръстоносците на 10-и октомври 1284 година 22 монаси и 4 миряни.
Защото не приели унията с папата.
Не ви ли казах, че съм изчел всичко за Зографския манастир?
Трополим по стъпалата към архондарика.
Така тук наричат гостната.
Двама послушници ни оказват задължителното светогорско гостоприемство.
Парче локум. Чаша студена вода. И 50 грама узо.

Полека влизаме в ритъм.
Сверяваме часовниците си.
Тук не важи лятното астрономическо време.
И се служи по стария календар.
Месо не се яде никога. Пости се в понеделник, сряда и петък.
Докато опитваме несмело консервирания бял октопод, един млад монах стои прав насред трапезарията и чете.
Дневното житие и поучения от Светите отци.
Звънва камбанка.
Игуменът дядо Амвросий дава знак да си налеем по чаша от приготвеното от него превъзходно кървавочервено вино.

Клепалото чука за вечерня.
Влизаме с трепетни сърца в храма.
Моето вълнение е двойно - при мисълта, че по този мраморен под са отеквали стъпките на моя пра-пра-дядо.
Ето ги и чудотворните икони на свети Георги.

Яз сум Моисей од Охрид.
Сос братот ми Арон и неговий син Иоан Селин (Силния) воздигнали сме тая белокаменна света обител.
Разумее ся - со благословлението и златиците на наший брат Самуил, цар и самодържец болгарский.
Ама сега не знаем кой светец да земем за покровител на монастира ни. Яз велим да е свети Николай.
Братот ми рече: свети Климент, Охридский чудотворец да биде...
Да ся не помрачи святото дело, решаваме да помолим Бог да ни открие Своята воля.
Туряме в олтара чиста дъсчица, дето сме я нагласили за храмова икона.
А ний ся обръщаме сос всенощно моление към Оногова, Който волята на боящите ся от Него изпълнява и молитвата им слуша.
И о, чудо!!!
На утрото, кога зорницата зареше небосклона, гледаме на дъската самоизписалий ся образ на светаго великомученика и чудотворца Георгия - такъв, сякаш зографисан от много лета и с поглед, блестящ яко слънцевий луч!
Всинца ся смаяха от туй голямо чудо и въздадоха слава и благодарение Богу и на Неговий Великомученик.
А обителта поради туй преславно чудо ся нарече Зограф.

Аз съм владика Тома.
Пратеник Вселенскаго патриарха от царственний град Константинопол.
Негово Светейшество ме проводи тук, на Атон, за да видя истина ли така, каквото ся е слушало за това чудо в обителта на охридчани, или не.
Пристигнувах. Видох. Разузнах и изпитах братята во монастира.
После дързнах да турна указателний си пръст на лявата страна на иконата и да попитам:
"Овой ли е самописанний образ?"
Всички самовидци утвърдително ми отвърнаха.
Но окаяната ми душа потъната бе во сумнение и недоверие.
Затуй не се убоях да произнеса:
"Аз не верувам да е това така!"
О, майко - в той окомиг ся прилепи пръстът ми и остана неотлепим веке от священния образ...
Колко плаках и ся молих - деня и нощя.
Тогаз ми ся яви Светията - наяве ли, насъне ли - и рече:
"Един белег от пръстът ти ще остане вечно на образа ми - заради изправление на неверието твое!"
После туй, друго нищо не остана.
И отсякоха пръстът ми...

Излизаме от храма.
Прибираме се в килията.
Разговаряме с отец Константин, Андриян и другите.
Всъщност, разменяме възторжени възклицания.
В 22 часа спират агрегата и токът угасва.
Само в коридора мъждукат две газени лампи.
Лека нощ!

Клепалото чука.
Часът е 4.
Обличаме се пипнешком в тъмното.
Пълната луна осветява двора като луминесцентна лампа.
Влизам в храма.
Монасите заемат местата си на клироса и запяват ангелогласно.
Заставам в най-тъмния ъгъл.
Аз съм номинален православен.
Като 98 % от българите.
Кръстен съм като дете от баба си.
Влизам в храма само на Великден.
Говоря за Църквата и я чувствам като нещо извън мене.
Като оня стиснат чичо от Америка, когото не го е грижа за бедния му племенник.
Едва тук и сега проумявам, че Църквата сме ние.
Всички кръстени православни - миряни и духовници, деца и старци, министри и голтаци, живи и покойници.
Воглаве с Христос.

В 10 литургията свършва.
Обядваме набързо каквото дал Бог и тръгваме.
На 50 метра вън от манастирските стени стърчи пътепоказател.
"Хилендар - 7 км"
"София - 489 км"
Поемаме към Ватопед; с благословението на дядо игумен, наш водач по каменистата планинска пътечка е иеромонах Козма.
Той е един от младите сред 20-членното братство на Зограф.
Около 30-те е, но изглежда още по-млад.
Крачим в индийска нишка през ниските лаврови дървета.
Оглеждаме се в очакване да съзрем пещера или килия на отшелник.
Не съзираме нищо, макар че според отец Козма и сега на Атон се подвизават благодатни старци.
Сиреч - живи светци.
Когато се изкачваме на билото, пред нас на хоризонта, из синевата на Егея се възправя остров Тасос.
Спускаме се по склона и след два часа път - ето я Ватопедската света лавра, полегнала на самия морски бряг.

В този гръцки манастир се подвизават над 80 монаси.
Сред тях - един руснак, един французин и един американец.
За наш късмет, на входа срещаме американеца.
За жалост - много бърза.
Тук е от 13 години; а Православието е приел още в Америка.
След тези две разменени реплики на английски, той се мята в един джип. И отфучава към пристана.
Отправяме се към архондарика; сядаме с пресъхнали гърла край дългите дървени маси в очакване на светогорското гостоприемство.
Минават повече от 20 минути, но никой не ни забелязва.
"Това е за изпитване на смирението ни" - подхвърля утешително отец Козма.
В следващия миг ни повеждат към манастирския храм.
Влизаме вътре - църква като църква.
Никой от нас не подозира какво ни очаква.
Гръцкият монах застава пред царските двери със златна мощехранителница в ръце.
Отец Козма превежда на български:
Това е поясът на света Богородица.
В първия момент не можем да повярваме на ушите си.
Честният пояс на Пресвета Богородица?
Същият, който изцерил от душевна болест византийската императрица Зоя?!
Който лекува от неизлечими заболявания, дава радост на бездетни семейства...
Изплетен от камилска вълна от ръцете на Божията Майка, сега поясът е позлатен и обсипан със скъпоценни камъни от благодарни християни.
Покланяме се доземи и целуваме Честния пояс - всеки със своята болка, всеки със своята молитва и надежда...

Прибираме се в Зограф навреме.
Вечернята.
Вечерята.
Повечерието.
Килията.
Заспиваме като къпани.

Клепалото чука.
Насилваме се, за да отлепим глави от възглавниците.
"Само насилници грабят Царството небесно" - напомня ни евангелските слова отец Константин, водачът на нашата група.
Влизаме в храма.
Дядо Пахомий, 82-годишният библиотекар, пак е изпреварил всички.
Заемам мястото си в тъмното ъгълче.
Кой знае защо, от очите ми рукват сълзи.

"Изведнъж се дигна страшен вихър...
След това загърмя земетръс...
Светкавица разкъса облаците...
Но и в нея не беше Господ.
Най-после повея лъх на тих ветрец.
И в него Илия почувства присъствието на Господа."

Знам, че си тук, Господи.
Зная, че си тук, Царице Небесна.
Иначе защо ще текат сълзите ми?!

Литургията свършва.
Похапваме за последно на Атон и се сещаме да благодарим на готвача отец Пимен за невероятните вкусотии, макар и постни, с които ни гощаваше.
Но той се дръпва:
Не на мене, на Бога да благодарим.
После някой ни издава тайната - тук всичко е толкова вкусно, защото се приготвя с молитва.
И с чисто сърце.

До тръгването ни за ферибота остават два часа.
Според предварителните ни планове - дошло е време да видим и безценните реликви от манастирската библиотека.
Тръгваме да търсим библиотекаря.
Но срещаме отец Козма, който попарва надеждите ни.
По това време, след 6-часовото богослужение, старецът си почивал.
И било изключено да дойде, за да отвори библиотеката.
Одрямваме се.
След десетина минути отец Козма се връща.
Когато ни приближава, съзираме под мустака му усмивка.
Някой много силно се моли за вас, казва той.

Ето го дядо Пахомий.
Катерим се по стъпалата след крехката му, прегърбена фигурка.
Старецът превърта ключа и отваря огромните железни двери.
Влизаме вътре като в храм.
Храм за книжни плъхове.
Дланите ми се изпотяват.
При мисълта, че зад металните вратички на библиотечните шкафове има десетки хиляди средновековни ръкописи.
Иска ми се да започна от навития на руло пергаментов служебник на свети патриарх Евтимий Търновски.
Но той е недостижим зад масивната стъклена витрина.
До него, в изящен дървен калъф, се крие оригиналът на История славяноболгарская.
Задоволяваме се да разгърнем само копието й.
Но и това ни прави щастливи.

Крачим по черния път надолу, към Арсаната.
Вместо тъга, усещаме лекота в сърцата си.
Качвайки се на ферибота, вече сме убедени, че със Света гора е невъзможно да се разделиш.
Дори да я напуснеш телом.
О, Атон!
Тук няма ток.
Няма жени.
Няма радио и телевизия.
Няма вестници и списания.
Няма покритие за мобилните телефони.
Има пост, молитви и богослужения.
Има любов към ближния.
Само на крачка от суетата на съвременната цивилизация по Божията воля се е съхранило това благословено място.
За да ни напомня, че е възможен и друг живот - с Бога.
С Богом, Атон!
Всъщност,
довиждане.

 

 

ФОТОАРХИВ

Снимка 1.

Снимка 1. От този красив миниатюрен параклис на свети Николай на пристана в Урануполи започва и завършва пътуването към Света гора на всеки поклонник. Пред него, както и пред всеки от многобройните храмове в Гърция, гордо се развяват задължителните две знамена: гръцкият национален флаг и този жълт флаг с черен двуглав орел. Припомняме си, че двуглавият орел, гледащ на изток и на запад, е бил държавен символ на Византия. Като българи, се споглеждаме многозначително: това пък какво е - гръцки блянове по Византия? После някой ни открехва, че това е знамето на Вселенската патриаршия. Е, щом е за това - Православието да бъде на Изток и на Запад - ние сме съгласни!

 

Снимка 2.

Снимка 2. Разочарованието ни е безкрайно. Отец Николай сочи ферибота, който отплува без нас...

 

Снимка 3.

Снимка 3. Пристанът на Зографския манастир. Усещането е, че си слязъл не от борда на водното такси, а от някаква машина на времето, която те е върнала поне с 10 века назад.

 

Снимка 4.

Снимка 4. Градината на Богородица. Когато апостолите хвърляли жребий в кои страни да проповядват Евангелието, Приснодева Мария също пожелала да се включи. По Божията воля тя дошла да благовести тук, в това райско кътче, с думите: “И няма да оскъднее Божията милост на това място, и аз ще му бъда застъпница!”

С указ, който се спазва и до днес, византийският император Константин Мономах забранява тук достъпа на жени. Преданието разказва за една безразсъдно смела девойка, която заблудила властите, преоблечена в мъжки дрехи; но още със стъпването си на Света гора, тя се парализирала... Император Алексей Комнин (1081-1118) пък забранил посещението на Атонския полуостров и за всеки женски организъм!

 

Снимка 5.

Снимка 5. Няколко километра тесният черен път се извива из величественото ждрело на река Багенокамарес. Най-после, между два кипариса грейва внушителното каменно тяло на Зограф.

 

Снимка 6.

Снимка 6. Западното крило на Зографския манастир е стегнато и предлага приличен “хотелски комфорт”. Както показва тази снимка, в най-окаяно състояние се намира южното крило на манастира.

 

Снимка 7.

Снимка 7. На това място се събират землищата на трите манастира - славянобългарския Зограф и на гръцките Констамонит и Ватопед. От мраморната указателна плоча към Зограф нечия ръка е заличила надписа на български език. Защо бе, братя?! Нали Христос е казал да се обичаме? Нищо, простено да ви е - нали в Библията е казано и друго: да прощаваме 77 пъти по 7...

 

Снимка 8.

Снимка 8. Входът на Ватопедската лавра. Прекрачвайки този древен праг, въобще не подозираме какво ни очаква вътре - една от най-големите светини за християнския свят: Честният пояс на Пресвета Богородица!

 

Снимка 9.

Снимка 9. Някой много силно се моли за нас. Кой друг, ако не свети Георги?! Или самата Царица небесна?... Във всеки случай, невероятното се случва - дядо Пахомий надвива умората от изнурителното 6-часово богослужение, за да ни отключи библиотеката - тази българска Святая Святих.

 

Снимка 10.

Снимка 10. С Богом, Света гора! Когато се прибираме в България, научаваме, че и самият принц Чарлз не е устоял на изкушението “Атон”. Само че, за разлика от нас, той се движи с личната си яхта!

 

 

© Петър Марчев
=============================
© Електронно списание LiterNet, 10.09.2005, № 9 (70)

Пътеписът печели първа награда на конкурса, организиран от сп. "Пътешественик" и Posoka.com (2005).