Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
Каталози
:. По дати : Август  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook! Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook  Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Сравни цени с Книгосвят във Facebook! Книгосвят - сравни цени на книги
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Писмена реч
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни
Пета глава
ЧУВСТВОТО ЗА СЪЗДАВАНЕ: ЕРИК ЕРИКСЪН

Мария Вълкова

web | Чувството за създаване

Кратки биографични бележки

Ерик Ериксън е роден в Германия през 1902 г. След завършване на средното си образование решава да си даде време за опознаване на света, в който живее. Много пътува, проявява интерес към изкуствата, записва Художествената академия в Мюнхен. Насочва се към психологията и през 1927 г. поради интереса си към психоанализа се записва във водения от Ана Фройд курс по психоанализа във Виенския психоаналитичен институт. Завършва го през 1933 г. Емигрира в САЩ и става университетски преподавател - занимава се с изследователска работа върху детското развитие, практикува в Център за възстановяване на деца с психични проблеми, в Център Ериксън в Кембридж, интересува се от различни култури. Неговите психобиографични изследвания за живота на Ганди и Лютер му носят национални награди и популярност в по-широки кръгове. Неговите книги, свързани с детското развитие и с такива парливи проблеми като пристрастяването към наркотици и алкохол, отлагането на зрелостта и избора на професия при младите хора, проблеми с его-идентичността оказват голямо влияние върху теорията и практиката на психосоциалното развитие в научните среди, но са популярни и сред самите младежи. Казват, че при младежките вълнения през 70-те години на 20. век книгите му се четяли като Библията. Умира през 1994 г.

Постиженията на Е. Ериксън, които много ползотворно могат да се интерпретират в културологичен субектен прочит, са значителни, доколкото той:

- изгражда цялостна теория за развитието на личността, акцентът при която е върху развитието на его-идентичността;

- обръща особено внимание на социокултурния контекст като фактор за личностно развитие;

- следвайки епигенетичния подход, извежда и анализира осем последователни стадия в личностното развитие, всеки от които е свързан с криза, задача за постигане и резултат. Това са: базално доверие - базално недоверие; автономия - срам и съмнение; инициативност - вина; трудолюбие - непълноценност; его-идентичност - ролево смесване; интимност - изолация; продуктивност - инертност, застой; его-интеграция - отчаяние. Той е сред малкото изследователи, интересуващи се от целия жизнен цикъл - от раждането до смъртта.

- изследва психосоциалното развитие на изтъкнати личности - Ганди и Лютер.

Концептуална основа на теорията за личностно развитие на Е. Ериксън е епигенетичният принцип, според който след раждането индивидът преминава през последователни етапи в развитието си. Те са обективни (през тях минават всички); последователни (последователност, която не се нарушава); всеки етап е с най-подходящ, критичен период за поява в хода на личностното развитие. Преминаването към всеки следващ етап зависи от готовността на индивида за новата крачка.

Развитието се осъществява в координация със средата - родители, близки, институции, общество. По принцип те одобряват и активно съдействат за това развитие, като се съобразяват с последователността и темповете на етапите.

Ериксън очертава стадиите в развитието на его-идентичността в синхрон със етапите в психосексуалното развитие от концепцията на Фройд. Нещо повече - голяма част от особеностите на всеки етап, както и последствията за зрялата личност при неподходящо минаване на етап са в тясна връзка със съответните анализи на Фройд.

Всеки етап е обвързан с базов конфликт, след решаването на който индивидът излиза по-зрял, адаптивен, витален, с развита идентичност. Ето как авторът излага намерението си да търси съпоставимост етап - конфликт: "Ще представя човешкия растеж от гледна точка на конфликтите - вътрешни и външни, на които виталната личност отстоява, излизайки отново и отново след всяка криза със засилено чувство на вътрешна зрялост, с повишена възможност за преценка и засилена способност "да се справя добре" според собствените й стандарти и според стандартите на онези, които са значими за нея" (Ериксън 1996: 126).

Какво означава един човек "да се справя добре"? Ериксън особено подчертава културната относителност и социалната и културно-историческа обусловеност на критериите за "добро справяне" - дали то се свързва с възможност за трупане на вещи и пари или на умения и познания; на способност за конформност или въставане срещу неприемливи норми; с контрол и справяне с конфликтите - вътрешни и външни, или с тяхното раздухване. М. Яхода свързва доброто справяне със способността на личността активно да усъвършенства средата си, да се изгражда като цялостна личност и да възприема себе си и света правилно.

Позицията ми за култура на личността е доста близо до подобно виждане - бих свързала способността за разгръщане механизмите за развитие на деятелната човешка същност с "доброто справяне" на Ериксън.

Независимо от критерия за дефиниране на "добро справяне" и развитие, процесът на диференциране на психиката в хода на жизнения път е универсален. Появяват се и се развиват нови образувания, личностната структура се обогатява.

Следвайки епигенетичния принцип, Ериксън обвързва развитието с целеполагане и отбелязва, че "всичко, което расте, има основен план и от този основен план възникват частите, като всяка част има своя период на доминиране до момента, когато всички части са възникнали, за да формират функциониращото цяло" (Ериксън 1996: 127-128).

Последователността на етапите при промяната се определя от вътрешни закони на развитието. Те обаче действат адекватно само при подходяща среда, създадена от близките. Така развитието на личността се определя от неделимото взаимодействие между възникваща вътрешна способност и посрещаща я от обкръжаващите близки хора и институции адекватна реакция. "Може да се каже, че личността се развива добре според стъпките, предварително определени в готовността на човешкия организъм да се насочва, съзнава и взаимодейства с разширяващия се радиус от значими индивиди и институции" - обобщава Ериксън (Ериксън 1996: 128).

Вътрешните закони на развитието ръководят излизането на преден план на съответната задача /способност, а средата - близки хора и институции - я "посреща" с разбиращо и подкрепящо отношение и действия, стимулиращи развитието.

Ериксън следва системни принципи в изгрждане на теорията си: "Всеки елемент от виталната личност е системно свързан с всички останали и всички те зависят от правилното развитие и правилната последователност на всеки елемент" (Ериксън 1996: 129). Още от самото начало съществуват в зародиш всички компоненти, но се проявяват в разгърната форма на определен етап от развитието. "Всеки елемент съществува в някаква форма, преди да настъпи неговото решително и критично време" (Ериксън 1996: 129).

За развитието на всяка способност са необходими специфични условия, при наличието на които тя постига зрелост и пълнота и се включва в личностното изграждане: "Различните способности използват различни възможности, за да се превърнат в напълно развити компоненти на вечно новата конфигурация, каквато е растящата личност" (Ериксън 1996: 132).

Ериксън илюстрира тези принципи с развитието на способността за автономност. Още през първата година от живота си едно бебе може да демонстрира желание да прави нещо различно от това, което му налагат околните, но "едва към втората година то започва да изпитва върху себе си цялата критична алтернатива между това да бъде автономно създание или да бъде зависимо създание и едва тогава (а не преди) то е готово за специфично нова "среща" със средата си" - подчертава авторът. Ако възрастните съобразно нормите на съответната култура адекватно отговарят на тази готовност и дават възможност стремежът към автономност да се проявява и разгръща, детето я развива. Това обогатява характера му, ефикасността на поведението и жизнеността му.

Ериксън очертава осем основни етапа в развитието на его-идентичността на индивида от раждането до смъртта (Ериксън 1963 г.). Всеки етап е дефиниран, възниква и протича под знака на решаване на задача, свързана с развитието - например постигане на доверие към средата; постигане на относителна автономност; развиване на инициативност и пр.

Етапите са свързани с преминаване през криза - "Всеки етап се превръща в криза, защото начеващият растеж и съзнание в една нова частична функция вървят ръка за ръка с изместването на инстинктивната енергия и стават причина за специфична нараняемост в тази част" (Ериксън 1996: 131). Ериксън подчертава ранимостта на психиката в онази сфера, която в момента е в центъра на развитието. Така в първия етап детето е особено ранимо в областта, свързана с доверието към близките, във втората - в сферата на автономността, в третата - със създадените условия за проява на инициативност и пр.

Кое дава основание да се използва терминът "криза" за всеки основен етап в развитието? Смяната в посоката на психичната енергия, ранимостта в съответната сфера, променящата се перспектива на развитието, разширяващите се възможности като източник на творчески сили - всички тези особености водят до своеобразна криза дават основание да се използва терминът "криза" - но не криза като "заплаха от катастрофа, а повратна точка, критичен период на увеличена нараняемост и засилени възможности, а следователно и онтогенетичен източник на творческа сила или маладаптация" (Ериксън 1996: 132).

Връзката със средата е много жива и динамична, бих я нарекла диалектична. Вярно е, че детето (или юношата, младият човек) е слабо и ранимо в сферата, на която й предстои развитие, но в това се крие и неговата сила, доколкото близките усещат тази ранимост и реагират подкрепящо точно в този пункт, създавайки възможност за развитие в съответната посока. "От самата своя зависимост и слабост то (бебето - М.В.) създава знаци, към които неговата среда е особено чувствителна, ако бъде то ръководено добре чрез съпровождана от "инстинктивни" и традиционни модели отзивчивост" - обяснява Ериксън (Ериксън 1996: 131). Обкръжаващите трябва с интелигентност и внимание да следят "позивните", които дава развиващият се индивид, да се присбособят и настроят на тази вълна, за да дадат адекватен подкрепящ отговор.

В този процес близките също се развиват и то не по-малко, отколкото техният "обект на възпитание" - може да се каже, че и двете страни са едновременно субект и обект на възпитание. Ериксън отбелязва: "Да се каже, че бебетата контролират и възпитават своите семейства, е също така вярно, както и да се каже обратното. Семейството може да отгледа бебето само когато е отглеждано от него" (Ериксън 1996: 132)

Това е в сила за всеки етап от развитието - вместо "бебе" можем да говорима за взаимността в отношенията между семейството и малкото дете, ученика, юношата, зрялата личност или възрастния човек.

Ериксън особено подчертава важността на връзката със средата: "Отношенията между развиващата се личност и средата са живи и динамични, за да стимулират развитието, те трябва да са гъвкави и способни за "бързо реагиране". До вчера детето плаче, когато изпусне майка си от погледа, днес се стреми към независимост - наистина интелигентност и гъвкавост е нужна, за да могат близките адекватно да стимулират новите завоевания на развитието.

Ериксън (за разлика от Фройд) е оптимистично настроен за личностното развитие - допусканите грешки в развитието могат да бъдат преодолявани в хода на целия живот - смята той. Всеки нов етап се съгражда върху основата на постигнатото от предишните етапи. Ако някои от тях са преминали недостатъчно добре, в смисъл съответният за тях компонент е развит недостатъчно, или с изкривена посока, ако конфликтът не е решен позитивно, пасивите се поемат от следващите етапи и имат шанс да бъдат решени, но затормозяват ефективното протичане на развитието.

Ето разположението на стадиите във времето - отляво са дадени наименованията на психосексуалните стадии по Фройд, следва наименованието в схемата на Ериксън, приблизителната възраст, в която се разполага, характер на кризата и най-важното новообразувание

(Хел 1999):

Стадий

Възраст

Психосоциална криза

Силна страна

1. Орално-сензорен

Раждане - 1 година

Базово доверие - базово недоверие

Надежда

2. Мускулно-анална

1-3 г.

Автономност - срам и съмнение

Сила на волята

3. Локомоторно-генитална

3-6 г.

Инициативност - вина

Цел

4. Латентна

6-12 г.

Трудолюбие - непълноценност

Компетентност

5. Юношеска

12-19 г.

Его-идентичност - ролево смесване

Вярност

6. Ранна зрелост

20-25 г.

Интимност - изолация

Любов

7. Средна зрелост

26-64 г.

Продуктивност - застой

Грижа

8. Късна зрелост

65 г. - смърт

Его-интеграция - отчаяние

Мъдрост

По-долу ще разгледам някои основни особености на всеки стадий, като наблягам върху онези аспекти, които са в по-пряка връзка с разглеждания от мен проблем.

Младенчеството се простира от раждането до около 1-годишна възраст. Напълно безпомощното бебе зависи изцяло от грижите на майка си - от нея идва храната, топлината, грижата, безопасността. Фундаменталното чувство, от което се нуждае то, е увереност, че когато е гладно, ще му се даде храна, когато му е студено - топлина, внимание. Този първи етап на най-ранна и недиференцирана идентичност на детето "възниква от срещата на майката и малкото бебе - среща на взаимно доверие и взаимно признание. В цялата си детска простота тази среща е първото преживяване на това, което в по-късните прояви на любов и възхищение може да бъде наречено единствено чувство за "свещено присъствие" и потребността от него става основна за човека" - подчертава Ериксън (Ериксън 1996: 143).

Подбирайки термина, с който да характеризира този период, вместо "увереност" авторът предпочита думата "доверие" - защото, както самият той обяснява, "в нея има повече наивност и повече взаимност".

И така, основното чувство, характеризиращо младенческата възраст, е доверие. "Вече определих като най-фундаменталната предпоставка за душевната жизненост чувството за базисно доверие, което е всепроникващо отношение към себе си и към света, произтекло от опита, натрупан през първата година от живота. Под "доверие" имам предвид същественото доверие в другите, както и фундаменталното чувство, че човек заслужава да му се доверяват." (Ериксън 1996: 133).

Ериксън нарича базисното доверие "крайъгълен камък" на виталната личност с основна значимост за душевното здраве през всички периоди на човешкия живот. Чрез доверието, изграждано между детето и майката през първата година от живота, се полагат основите на общуването, любовта, взаимността, присъствието на близките в живота ни по-натам.

Доверието е само една от поне седем важни дименсии на първия период от развитието, които Ериксън свързва с: разширяващи се либидни потребности; разширяващ се социален радиус (брой и вид на хората, с които то общува); диференциращи се способности; кризата на развитието, свързана с необходимостта да се справя с новите впечатления и преживявания; чувството за отчуждение, за изоставяне; нова психосоциална сила - доминация на доверието над недоверието; вяра в доброто (основа на религиозното чувство по-натам). Но Ериксън смята, че именно базисното чувство на доверие следва да представя този етап.

Като следва логиката доверие, което поражда вяра, която дава надеждата, че нещата ще вървят добре, Ериксън в едно изречение формулира така квинтесенцията на периода: "Аз съм това, което се надявам, че имам и давам" (Ериксън 1996: 145).

Чувството за доверие е всеобхватно образувание, простиращо се на съзнателно и безсъзнателно равнище. То се включва в мисловните процеси, проявява се в поведението, съществува и като дълбоко вътрешно състояние.

Чувството за доверие не е нещо, което или го има, или го няма, то е континуум, включващ в някакво съотношение и доверие, и недоверие. Когато се казва, че детето успешно е преминало младанческия етап, изграждайки базисно чувство на доверие, се има предвид, че от успоредно съграждащите се доверие и недоверие към света преобладава доверието. Недоверието, отбелязва Ериксън, е не по-малко важно за успешния живот.

Този принцип на присъствие на противоположностите и известно преобладаване на положителната (или отрицателната) е в сила при всички жизнени етапи. (Да си припомним Юнг, който твърди, че именно съотнасянето на противоположоностите е източникът на психичната енергия). "Това, което детето придобива на даден етап, е определено отношение между положителното и отрицателното и когато балансът клони към положителното, това отношение ще му помогне да посрещне по-късните кризи с предразположение към източниците на виталност" - отбелязва Ериксън (Ериксън 1996: 145). Да очакваме, че на всеки етап присъства само положителното и то стои непокътнато и непобедимо в следващите етапи, е проекция на идеологията на успех и притежанието в обществото - смята авторът. Или - това е нещо като манталитета на хепиенда.

Добрият баланс между изгражданото доверие и недоверие е важен за изграждането на чувството за реалност, реализъм в подхода към живота в следващите етапи.

Чувсвото за доверие е изцяло културно зависим феномен. Изграждането му се свързва не толкова с увереност за получаване на някакво осигуряващо живота количество храна като абсолютна величина, а с характерното за дадена култура чувство на обгрижване и с качеството на майчиното отношение към детето, преценявано спрямо критерия за полагане на грижи в съответната култура.

Така Ериксън въвежда като основен влияещ фактор върху изграждането на базово доверие културния модел на общността за отглеждане на деца. Поведенческата форма на майчиното отношение зависи от традициите на общността. Ако майката спазва изискванията на традицията, тя излъчва чувство на увереност и непогрешимост, че прави точно това, което трябва, за своето дете - и това е особено важно за изграждане на доверие у детето.

Ако тя поради някакви причини променя традицията и гледа детето по свой начин, отново трябва да излъчва сигурност и спокойствие - в противен случай детето се изпълва с несигурност. "Родителите трябва да... са способни да предават на детето дълбокото, почти соматично убеждение, че това, което правят, има смисъл. В този смисъл може да се каже, че традиционната система за отглеждане на детето е фактор, допринасящ за доверието дори тогава, когато определени единици от тази традиция могат да изглеждат случайно подбрани, ненужно жестоки или ненужно меки, ако са взети поотделно" (Ериксън 1996: 141-142).

При някои култури бебетата се повиват стегнато с прибрани под пелените ръчички и крачета, при други - не, при едни на бебето се дава храна в точно определени часове, при други - когато заплаче - не смислеността на тези правила, а убеждението, че се прави точно това, което трябва, е материалът, от който се изгражда доверието.

Културно-историческата определеност при изграждането на базисно чувство на доверие се подчертава от Ериксън многократно -при разглеждане спецификата на отношението доверие-недоверие, зависещо "и от степента, до която съответстват на общия културен модел и използват за своята изява одобрени междуличностни техники", "от изразяването на детските импулси в определени от културата модели", при очакванията за това какво ще бъде получено. "Във всеки случай в своите най-ранни срещи човешкото бебе се изправя пред основните модалности на своята култура. Най-простата и най-ранната модалност е получаването - не в смисъл "иди и си вземи", а в смисъл на получаването и приемането на онова, което е дадено" (Ериксън 1996: 136). Но онова, което е дадено, е различно при различните култури.

Бебето синхронизира очакванията си с това, което неговата майка дава (а нейното даване зависи и от културата на общността). Така модалността "получаване" се научава от него "само когато се научи да регулира своята готовност да "получава" с методите на майката, която на свой ред ще му позволи да координира средствата си за получаване в процеса на развитието и координирането на майчините средства за даване" (Ериксън 1996: 136).

Тук, освен културната зависимост на процеса, Ериксън отбелязва нещо много важно - двустранността на процеса на развитие. Не само детето, майката също се учи - модалността "даване" майката научава постепенно, в координация с "вземането" на детето. Постига се взаимност - бебето се научава какво и как да очаква и да взема, майката се научава какво и как да дава и да очаква.

Изграждането на чувство на доверие у детето включва и противоположността на получаването - даването. Детето чрез идентификция с майката, "развива необходимата основа, за "да стане" даващият, т.е. да се идентифицира с майката и евентуално да стане даващ човек".

Дотук представих тезата на Ериксън върху чувството за доверие като резултат от взаимодействие на детето с външния свят. Вътрешният детски свят също играе значителна роля за изграждане на базисното чувство на доверие. В хода на първата година от живота си детето се научава "да вярва на себе си и на способността на собствените си органи да се справят с импулсите; че може да счита себе си като достатъчно способно да му се има доверие, така че да не се налага тези, които го осигуряват, да са непрестанно нащрек или да го напуснат"- подчертава авторът (Ериксън 1996: 139). Вярата в себе си ще заема все по-централно място при изграждане на его-идентичност в следващите етапи.

Първият етап в схемата на Ериксън съвпада с оралния стадий на Фройд, включително и с двата подстадии - до поникването на зъбките и след това. "Въоръжено" с усилващо възможностите му средство за влияние - зъбките, детето започва по-активно да се включва, да присвоява и да наблюдава, повишава се съзнанието му като отделен човек. Очите, слухът, ръцете започват да възприемат света все по-активно, да диференцират, разпределят, обработват, интегрират впечатленията си. Тогава "много свързани единици са толкова добре установени и интегрирани, че следващата стъпка от развитието спокойно може да започне", казва Ериксън (Ериксън 1996: 138).

Друг важен момент, свързан с доверието, е отбиването на детето. Той се изживява като сериозна криза, която може да предизвика неблагополучия - от детска депресия до, както отбелязва авторът , меко, но хронично състояние на скърбене. В тази криза "базисното чувство за доверие трябва да се наложи и да се самоподдържа срещу комбинацията от впечатленията за това, че си бил лишен, разделен и изоставен, оставящи отпечатъка на базисното недоверие" (Ериксън 1996: 139).

Неблагополучията в зряла възраст при неизграденост на базово доверие в първата година са сходни на тези, които описва Фройд при фиксация в оралния стадий. "Винаги, когато оралният песимизъм става доминиращ и единствен, детските страхове, като този "да бъдеш оставен празен" или просто "да бъдеш оставен", както и да бъдеш "лишен от стимулация", могат да се разпознаят в депресивните състояния "да си празен" и "да си безполезен", отбелязва авторът (Ериксън 1996: 140). Оралният садизъм, проявяващ се в зряла възраст като прекомерно скъперничество или склонност да се взема и получава по вреден за околните начин, също е следствие от недобре преминат първи етап. При т.нар. "оптимистичен орален характер" даването и вземането стават най-важните неща в живота; една "разпростряла се оралност" демонстрира проекциите на "зависимост от властните хора, които осигуряват всичко" в живота на зрелия индивид - чрез въвличане в прекомерни зависимости, носталгии към отминал период, в който за нас са се грижили, склонност към "многообещващи и най-безнадеждни състояния".

При оптимално протичане на първия етап и изградено подходящо съотношение доверие-недоверие получената его-идентичност пълноценно се интегрира в следващите етапи. Дивидентите от това в зряла възраст е една комбинация от вяра и реализъм, подчертава Ериксън. Тази вяра "се предава от майките на децата по начин, който предава и жизнената сила на надеждата, т.е. устояващата предразположеност да се вярва в постижимостта на най-важните желания независимо от анархичните импулси и яростта на зависимостта" (Ериксън 1996: 145).

Вторият етап в развитието на его-идентичността обхваща периода между една и три години. Детето, изградило чувство на доверие към света и увереност, че средата е благоразположена, минава към следващата задача - да изгради у себе си усещане за самостоятелност и автономност.

Бих свързала тези качества най-пряко с изграждането на субектност. Това, което се съгради като базово чувство за автономност в тази възраст, в зрелостта ще се проявява като "смелостта да бъдеш независим индивид, който може да избира и ръководи своето собствено бъдеще", отбелязва Ериксън (Ериксън 1996: 155). Започвам с крайния ефект при позитивното минаване на този етап, за да подчертая значимостта на чувството за автономност и свързаното с него чувство за самоконтрол и позитивна, реалистична самооценка в субектното развитие на индивида.

Когато разглежда спецификата на втория етап, Ериксън доста буквално се придържа към терминологията и процесите при аналния етап по Фройд, но интерпретацията и обобщенията му показват широкия и по-общ характер на процесите. Его-идентичността от втората година стъпва върху стабилната основа на развито чувство на доверие и убеденост в добронамереността на средата (задачата от първия етап), плюс една вече развита у детето нервна система, физика, социална избирателност, напредък във владеенето на езика. Това дава възможност то постепенно да може да ограничава себе си от заобикалящия го свят, "да определя своя свят като "аз" и "ти", "на мене" и "мой" (Ериксън 1996 148).

Психиката и възможностите за реагиране на детето са достатъчно развити то да може да спазва, ако желае, изискванията на възрастните - "Всяка майка знае колко учудващо пластично може да бъде детето на този етап, ако и когато е взело решението, че иска да прави това, което се очаква от него" (Ериксън 1996: 148). Детето обаче не винаги го прави - дълбоката причина за детската своенравност Ериксън намира в силното желание, в "битката за автономия", която води то на тази възраст.

Постигането на чувство за автономност е сложен постепенен процес, свързан с развитие на способността да се вербализират желанията (а това значи и да се осмислят, осъзнават), да се дава по-близка до реалността преценка за нещата, логически последователно да се координират модели за действие и пр. Като резултат детето, "все още силно зависимо, започва да преживява своята автономна воля" (Ериксън 1996: 146). То се учи да овладява и канализира мощните си импулсивни желания: "Зловещи сили се обуздават и отприщват по това време особено в партизанската война на неравните желания, защото детето често пъти е неравностойно на собствените си мощни желания, а родителят и детето също са неравностойни един на друг" - подчертава Ериксън (Ериксън 1996: 146). Битката за автономност носи радост и удовлетворение, но и много напрегнатост и дискомфорт.

Следвайки Фройд, а и някои културни норми, определящи амбициите на родителите от западната цивилизация, авторът определя като централен процес в тази битка овладяването от детето на процеса по изпразването на отделителните органи. "Развива се обща способност (всъщност много силна потребност) за да редува волевото задържане и изхвърляне и най-общо, за да държи здраво и да изхвърля по собствена воля това, което е било задържано" (Ериксън 1996: 146).

По-широкия смисъл на този процес Ериксън съзира в изграждането на способност "да се координират голям брой силно конфликтуващи модели на действие, характеризирани от тенденциите за "запазване" и "пускане".

Задържане - запазване и изхвърляне - освобождаване - пускане, разбирани в широк смисъл, могат да се проявяват конструктивно или деструктивно. Така позитивната форма на запазване може да бъде "Да имаш и да запазиш", а на освобождаването - "Хайде, нека да го бъде", "Освободи го да замине". Деструктивното проявление на запазването може да се проявява като едно инатливо въздържание, жестоко задържане, а на освобождаването - като неприязнено освобождаване на деструктивни сили - като резултат може да се развие един индвид "стиснат, възпрян и дребнаво добросъвестен по отношение на въпросите на привличането, времето и парите, както и на управлението на своите вътрешности" (Ериксън 1996: 147).

И тук Ериксън държи сметка за културната специфика на процеса. Горните понятия са силно културно зависими - при едни култури под деструктивни сили например се разбира едно, при други - друго. "Тези модалности не са нито добри, нито лоши; тяхната стойност зависи от това, как те се вграждат в моделите на потвърждаване и отхвърляне, които се изискват от културата" - подчертава авторът (Ериксън 1996: 148).

Детето в своя стремеж е изправено пред двойна зависимост - казва Ериксън - от една страна вътрешните му импулси за развитие изискват легитимиране, външно проявление, срещу които детето понякога е безсилно и от които се страхува, от друга - то е в неравнопоставена, безсилна позиция спрямо възрастните. От тяхното поведение в процеса по изграждане на автономност зависи много.

Ако родителите са свръхамбициозни и "пришпорват" неготовото още дете да се справя, то може да се обезкуражи, да формира чувство за несправяне и непълноценност. При противоположното - липса на грижа и интерес към процеса от страна на родителите, детето също може да бъде обезкуражено - така "то ще бъде изправено пред двойно възроптаване и двойно разгромяване" - спрямо собствената си същност и спрямо средата.

Чувствата най-често са съмнение в способностите си и срам. А те са пагубни за детското развитие - "Дълготрайното предразположение към съмнение и срам произтичат от неизбежното чувство за загуба на самоуважението и за родителски свръхконтрол" - подчертава Ериксън (Ериксън 1996: 149).

Срамът е недостатъчно изследвана категория, която вероятно възниква, когато индивидът има съзнание за себе си, но не се чувства готов да бъде изложен пред погледа на другите. "Засрамването използва засиленото чувство за нищожност, което по парадоксален начин се развива, след като детето проходи и след като неговото съзнание му позволи да забележи относителността на мерките за ръст и сила" (Ериксън 1996: 150). Родителите, според автора, трябва да следят детето да не загубва самоуважение и да се срамува, изпитвайки чувството, "че сме го изправили преждевременно и глупаво пред света". По-натам авторът отбелязва, че засрамването често става причина за детско отчуждаване от собственото тяло. Защитните реакции при засрамване и съмнение са различни - от желание да "се оттървеш" от нещата, когато не те гледат, до тенденциозно безсрамие.

Друг вид защитната реакция е регресията - тогава детето би се върнало към по-ранен период от развитието си и не би искало да излезе от него - "то ще се върне към по-ранния орален контрол, т.е. ще смуче пръста си и ще става още по-капризно или враждебно настроено и волево". Възможна е и реакция на фалшив прогрес, при която детето "ще се преструва на автономно и имащо способността да се справя без чужда помощ, което то всъщност не е постигнало" (Ериксън 1996: 149), а това е не по-малко пагубно.

Степента и качеството на чувството за автономност, постигнати на този етап, са особено важни за проявите на личността в зряла възраст - дали човек ще проявява "любяща добра воля" или "пълно с омраза упорство", дали ще сътрудничи или ще се инати, дали ще се себеизразява или натрапливо ще се самоограничава или покорява смирено (Ериксън 1996: 149). Възможна е и реакция на дискриминиране на себе си, поява на преждевременна и прекомерна съвест.

През пубертета подобни защити могат да се проявят в желание "да се освободиш" от нещата, но преждевременно развитата ти съвест те ограничава да се оттървеш дори и от желанието си - "Докато такъв млад човек научава тактиката на отбягването на другите, неговата преждевременна съвест не му позволява наистина да се оттърве от нищо и той преживява своята криза на идентичността обикновено засрамено, с извинения и със страха да не бъде видян или иначе по "свръхкомпенсаторен начин" (Ериксън 1996: 151).

Пътят на съмнението (братът на срама, както казва авторът), посято на тази възраст, минава през ред метаморфози, за да се прояви в зряла възраст по най-различни (но винаги пречещи на субектността - М.В.) начини - "страхове от скрити преследвания и скрити преследвачи, заплашващи откъм гърба", неспособност да се използва "миналото като предпоставка за ново начало" - ще видим по-натам при Маслоу как обратното - способността за това е характеристика на самоактуализиращата се личност.

"Чувството за самоконтрол без загуба на самоуважението е онтогенетичният източник на чувството за свободна воля". А то, според мен, е важна съставка на субектността.

Може да се направи изводът, че вторият етап от изграждането на его-идентичността също пряко е свързан с изграждането на субектност.

Какво трябва да правят родителите, за да подкрепят и съдействат за развитието на чувството за автономност? Преди всичко - те самите да имат чувство за достойнство и лична независимост - "чувството за автономност е отражение на достойнството на родителите като автономни същества. Защото без значение какво правим в детайли, детето преди всичко ще чувства какво е това нещо, чрез което живеем като любещи, сътрудничещи си и стабилни същесва, и какво ни превръща в изпълнени с омраза, тревожност и раздвоение" (Ериксън 1996 153).

Квинтесенцията на този етап Ериксън представя така: "Аз съм това, което мога да желая свободно".

Третия етап от развитието на его-идентичността Ериксън свързва с "изпробването" на поведенческите модели, на ролите, които детето трябва да поема като зрял човек. Това определя и заглавието на съответния раздел в книгата му - "Детството и очакването на ролите". Но основното новообразование, което се проявява и развива, е инициативността.

Бих подчертала, че инициативността най-пряко се свързва със субектното развитие. Самият Ериксън в края на главата определя приноса на този етап в разгръщането на его-идентичността така: "Крайно необходимият принос на етапа на инициативата за по-късното развитие на идентичността очевидно се състои в освобождаването на детската инициатива и чувството за цел в задачите на възрастния, което обещава (но не може да гарантира) осъществяване на собствения обхват от способности. Това е подготвено от здраво установеното, непрестанно растящо и незаплашено от вина убеждение, че "аз съм това, което мога да си представя, че ще бъда" (Ериксън 1996: 164).

В тези, според мен наситени с много "субектност" разсъждения, особено важни са следните акценти: развитието на способност за инициатива (авторът нарича това "освобождаване на детската инициатива"); осъзнаването на важността на целеполагането в задачите на възрастните за справяне със задачите и "реалистично чувство за цел"; тези две характеристики като предпоставки за осъществяване на собствените способности; и накрая - важността на процеса на "игра на бъдеще" - проиграване на желаното бъдеще като реалност тук и сега в играта.

Ето как Ериксън отбелязва най-важното за този етап:

- детето се е научило да се движи по-свободно и енергично, "то може да забрави, че ходи и вместо това открива какво може да прави с ходенето" - това му дава "един по-широк и според него неограничен радиус от цели";

- усвоило е езика до степен да може чрез него - с въпросите, които задава непрекъснато и разбира обясненията - да разширява знанията и светогледа си;

- на базата не предходните завоевания - да развие въображението си до степен, че може да се плаши от собствените си измислици.

Но главното постижение на този етап е "чувството за инициатива като основа за реалистичното чувство за амбиция и цел" (Ериксън 1996: 156).

Всички тези постижения, освен че развиват его-идентичността, увеличават жизнеността и жизнеспособността на детето, то става "по-любещо, по-релаксирано и по-умно в преценките си, с други думи: по нов начин витално. Изглежда, че то преди всичко е по-активизирано и по-активизиращо; то притежава определено количество свръхенергия, която му позволява да забравя доста бързо много неуспехи и да подхожда с неограничена жар и засилено чувство за посока към нови области, изглеждащи желани, дори и ако му се струват опасни" (Ериксън 1996: 156).

На друго място Ериксън определя възрастта между 3-6 г. като "етап на ходенето, на играта и детската гениталност". Придържайки се към спецификата на фалическия стадий от схемата за психо-сексуалното развитие на Фройд, авторът разглежда и особеностите на преминаването на Едиповият комплекс / съответно при момичетата - комплекса Електра.

Ето още характеристики (според мен отново свързани със субектността), които отбелязва Ериксън като развиващи се на този етап: активност, енергичност, способност за движение напред въпреки неуспехите, емоционална мотивираност, чувство за посока към желана цел, стремеж към "завземане" на нови, неизвестни области.

Укрепването на физиката на детето ден след ден разширява възможностите му и то непрекъснато да открива нови неща, "които е способно да прави". Ериксън разглежда няколко важни нови способности - то вече може във въображението си да бъде голям и да прави онези важни неща, които правят "големите"; развива неуморно любопитство в усвояване на сексуалните и възрастовите различия и изобщо интерес към света; може да "проиграва" в игрите различни роли и да преценява кои от тях му харесват особено; възможностите му за общуване се разширяват (преценка на околните и на правилата за поведение, своята позиция сред другите, чувството кога, къде и как да се държи и пр.) - то може да създава отношения с децата на своя възраст. Всичко това е съпроводено "с радост от съревнованието, упоритост към целта, удоволствие от завоеванието", то става с жар и неуморност: "Ученето му сега е подчертано натрапващо се и енергично; то го отвежда от собствените му ограничения към бъдещите възможности" (Ериксън 1996: 157).

Ако стремежът към автономност от втория етап е свързан по-скоро с борба със съперниците за подобаващо се място, минаваща под знака на "яростта на ревността", на този етап Ериксън смята, че "инициативата носи със себе си очакваното съперничество с тези, били там първи...". Инициативата предполага борба и съперничество, едно убедително, "нахълтващо" поведение:

" Нахълтващият" способ, доминиращ над голяма част от поведението на този етап, характеризира разнообразие от конфигурационно "сходни" дейности и фантазии. Те включват: (1) нахълтване в пространството чрез енергично движение; (2) нахълтване в непознатото чрез всепоглъщащо любопитство; (3) нахълтване в ушите и умовете на другите хора посредством настойчивия тон на гласа; (4) нахълтване върху или в телата на другите посредством физически атаки; (5) и често пъти най-застрашителното: мисълта за фалоса, нахълтващ в женското тяло." (Ериксън 1996: 157). Тази настъпателност и решителност, поставени в психоаналитичната рамка на Едиповия комплекс, водят до страха на кастрационния комплекс.

Детето допълнително се затруднява от съвестта - онзи вътрешен глас на самонаблюдението, самонасочването и самонаказанието, както го определя Ериксън, крайъгълният камък на морала в по-нататъшния живот. Ериксън нарича съвестта "велик властелин" на инициативата и съветва родителите да не прекаляват с прибързаното изграждане на съвест у детето, доколкото "съвестта на детето може да е примитивна, жестока и безкомпромисна" (Ериксън 1996: 160) и може да доведе до прекомерни угризения, покорност, регресия или омраза към представящ се за по-морален, отколкото е всъщност, родител.

При благоприятно възпитание от страна на родителите - подходящ личен пример, другарски отношения между баща и синове, майки и дъщери, споделяне опит от живота и пр., "Чувствата за вина се интегрират в силна, но не жестока съвест; само по такъв начин езикът е признат като споделена действителност. По този начин Едиповият етап може евентуално да даде за резултат не само морално чувство, ограничаващо хоризонта на позволеното, но определя и насоката към възможното и осезаемото, свързваща детските блянове с разнообразните цели на технологията и културата" (Ериксън 1996: 163). Ериксън подчертава важността на връзката детски блянове - реалност - усвояване целите и технологията на културата в развитието на детето.

При неблагоприятни обстоятелства и грешки на този етап последствията могат да се проявят в зряла възраст - като "хистерично отричане или самоограничаване, непозволяващи на индивида да живее според собствените си вътрешни възможности или според силата на своето въображение и чувства, ако не и в относителна сексуална импотентност или фригидност. Всичко това на свой ред може да бъде "свръхкомпенсирано" чрез показ на неуморна инициатива, чрез енергично заемане с всичко на всяка цена" (Ериксън 1996: 162). Противоположните на тези характеристики обикновено се свързват с творчеството и субектността - живот в синхрон и реализация на възможностите, използване силата на въображението и чувствата, умереност и намиране точната мяра в живота - в труда и релаксацията.

От културологична гледна точка е интересна аналогията, която Ериксън прави между етапа на инициативата във онтогенезиса и събития от историята на човечеството, свързани с агресивни завоевания - склонността хората да се подчиняват на лидери, които могат да направят "целите на завладяването да изглеждат достатъчно безпристрастни и прекрасни", способността и стремежът да се създават "агресивни идеали" и пр.

Четвъртият период обхваща възрастта между 6-12 г. Като най-важна особеност в тази възраст Ериксън определя стремежа на детето "да учи бързо и жадно". На тази възраст то с удоволствие:

- поема задължения;

- учи се на дисциплина;

- усвоява технологии на "правене" на неща;

- прави нещата синхронно;

- взаимодейства с другите, настроено е да споделя съвместна работа;

- конструира и планира;

- наблюдава и имитира работата на другите - особено тази, която е интересна и разбираема за него;

- способностите и инициативата му растат.

С една дума, детето усвоява способността да бъде деятел, да съзидава. "Сега то се научава да печели признание, като произвежда неща" - подчертава Ериксън (Ериксън 1996: 166).

Играта е нещо чудесно и забавно, проиграването на роли в сюжетните игри е твърде важно и обогатява детето, гледането на телевизия, филми, слушането на радио е любимо занимание, но идва момент, в който детето е достатъчно узряло и се нуждае само да направи, да създаде нещо и то нещо хубаво - този стремеж, това чувство Ериксън нарича чувството за създаване. "Без него дори и най-добре обученото дете много скоро започва да действа като експлоатирано" (Ериксън 1996: 166).

Създаването - съзиданието - деятелната човешка същност,струва ми се, че именно това е ядрото на личностното развитие. Поради това си позволих да изведа като заглавие на целия текст фразата на Ериксън: ЧУВСТВОТО ЗА СЪЗДАВАНЕ.

От гледна точка на интересуващия ме аспект - формирането и развитието на чувството за субектност - това новообразувание, така добре уловено и формулирано от Ериксън, е особено важно. На едно място той дори назовава периода така - "Период на развитие на чувството за създаване". Детето започва да твори, но вече не във въображението си или в играта, а като съзидател, като деятел. За тази цел му е необходимо да овладява технологиите на правенето, да сътрудничи в процеса на произвеждане с връстници и възрастни. При предобразованите народи в този момент децата навлизат директно в технологията на своето племе. Сложността на живота в цивилизованите общества налага между детството и зрялата възраст да се вклини период на общообразователно обучение в училище.

Опасността на този етап естествено е противоположното на компетентността по създаването - чувството на некомпетентност, водещо до чувство за малоценност. Причините за това може да са най-различни - недостатъчно успешно преминат предходен етап, в резултат на което детето предпочита да остане "бебето у дома, а не голямото дете в училище", или животът в училище не отдава дължимото на неговите качества и способности, което може да доведе до блокиране на желанието за по-нататъшното му развитие. Силно фрустрираща е и ситуация, при която детето в училище се преценява за "втора ръка" поради произход, етническа или расова принадлежност, бедност и пр. (Ериксън 1964б).

Ролята на учителя в този период. Добрите учители "знаят как да похвалят специалните усилия, как да окуражат специалните дарби... как да подчертават това, което детето може да прави". Ериксън ни припомня, че много от надарените и известни хора споделят колко важен за интереса им към това, което правят, е била искрата, дошла от един учител.

Друга опасност, не така явна и опустошителна като чувството за малоценност, е преждевременна фиксация на този етап - детето да остане с манталитета на "един добър малък работник" или "добър малък помагач".

Третата опасност - вероятно най-често срещаната, отбелязва Ериксън, е прекалено дълго продължаващото обучение така да изтласка в далечно бъдеще самото работене и действително съзидание, че "детето никога да не постигне удоволствието от работата и гордостта да прави поне едно нещо наистина добре" (Ериксън 1996: 168). Струва ми се, че с всичките си плюсове днешната училищна система малко загърбва желанието на децата да са съзидатели, въвличайки ги изцяло в лабиринтите на знания, които понякога изглеждат самоцелни. А. Тофлър смята, че индустриалната цивилизация твърде много е разширила този период на училищно обучение във вреда на спонтанното желание и интерес към включване в действителното правене и съзидаване и прогнозира в бъдеще по-ранно включване на юношите в трудови задачи, намаляване годините за задължително училищно образование, преплитане на образованието с труда и пр. (Тофлър 1991).

Ериксън определя този етап от развитието като "най-решителният етап в социално отношение", защото изгражда чувството за технологичния етос на културата. Авторът подчертава, че за училищното образование е важно да успее да предаде на децата конфигурацията от култура и основни за преобладаващата технология операции, в комбинация с "подкрепа у всяко дете на чувство за компетентност, т.е. свободното упражняване на ловкост и интелигентност в изпълнението на сериозни задачи, незатруднявани от детското чувство за малоценност" (Ериксън 1996: 169).

Не съм останала с впечатление, че първостепенна задача на нашите учители е да подкрепят чувството за компетентност у всички свои ученици. Дали климатът в нашето начално училище не носи слабостта, за която говори авторът: "ранният училищен живот да се превърне в продължение на тъжната зряла възраст чрез налагането на самоограничението и строгото чувство за дълг в правенето на това, което е казано, че трябва да се прави", което превръща децата в напълно зависими от предписаните задължения? Негативите на подобна зависимост се проявяват в зряла възраст с едно ненужно и скъпо струващо самоограничение, което вгорчава и прави нещастен собствения живот и този на околните.

Бих добавила - труд, тласкан главно от чувство за дълг, задължителност и самоограничения, едва ли може да се нарече съзидание.

Ериксън отбелязва опасностите и на другата крайност - училище, в което децата са оставени на самотек с надеждата, че както се забавляват, могат и да научат това, което е необходимо. Струва ми се, че немалко частни училища в желанието си да не затрудняват децата (техни клиенти), са склонни към поддържане на подобен модел. "Учителю, трябва ли днес да правим това, което искаме?" (формулировката е на Ериксън) вероятно с досада би попитало детето там пред поредния скучен (защото не е съобразен с изискванията за развитие на детето) учебен ден.

Авторът подчертава, че в тази възраст децата желаят внимателно да бъдат насочвани, да им се откриват хоризонти, в които те да изследват и правят важни за реалния живот неща: "Децата на тази възраст наистина харесват да бъдат благо, но здраво подтиквани към приключението да открият, че човек може да се научи да постига неща, за които сам никога не би и помислил, неща, които дължат своята привлекателност на факта, че не са продукт на играта и фантазията, а на реалността, практичността и логиката; неща, които по този начин осигуряват забележителното чувство за участие в реалния свят на възрастните" (Ериксън 1996: 170).

Тънко уловима, но много важна, особено в прехода към постиндустриалния (или постмодерен) свят е и следната опасност за развитието на идентичността в този етап - да се приеме, че единствено правилното, стойностното, ценностното е работата. Една добре усвоена технология за правене на нещо и честен труд за неговото произвеждане след това - така изглежда животът при подобна идентичност. "Аз съм това, което мога да науча, за да накарам нещата да работят" е кратката формула на его-идентичност, която прекалено се е вживяла в усвояването на технологиите и се е фиксирала тук. Ериксън цитира една доста силна квалификация за подобен феномен на К. Маркс, който нарича този феномен "професионална идиотия". Егоидентичност, ограничена до способност за труд без въображение, игра, творчество, духовност, е масовият продукт на индустриалното общество. Постиндустриалната епоха стимулира и се нуждае от идентичност с по-голяма свобода и съзидание, разбирано като творческо съзидание.

Следващият период - юношеството или пубертетът, обхваща възрастта между 12-18 г. Поведението на юношата става толкова очевидно различно от другите периоди, че се говори за специфичен начин на живот през пубертета, за юношеска субкултура.

Основният личностен процес, свързан с егоидентичността, е преосмисляне на придобивките в идентичността до този момент, "справяне с останките на отрицателната идентичност", поставяне на нови акценти, интегрирането им в цялостен Аз, постигане на ново чувство за континуитет и тъждественост, в което да намерят място и проявленията на новообразуванието половата зрялост. Конфликта за този период Ериксън извежда от противоречията вътре в его-идентичността (Ериксън 1982).

Отново се преживяват, но на по-високо равнище на зрелост, кризите от предишните години, като това става вече не в детския вариант на семейната среда, а в контекста на обществото. То за юношите е все още "смътно в своите очертания и същевременно належащо в изискванията си", както казва авторът.

Акцентът на първия период - потребността от доверие - тук се изживява отново с пълна сила - "Юношата търси с настървение хора и идеи, в които може да има вяра, което означава също хора и идеи, в служенето на които би си струвало човек да доказва своята ценност" (Ериксън 1996: 172).

Процесът е изпълнен с парадокси - доверието е болезнената тема, защото е в развитие, но точно затова може да се проявява в своята противоположност - като цинично недоверие. Често юношите се държат така от страх да не бъдат предадени или разочаровани.

Вторият период с характерното за него желание за автономност тук се проявява отново, но в по-засилен и зрял вид - юношата силно желае да взема сам решенията за живота си, но и се страхува от това, страхува се да не се окаже в ситуация на самосъмнение или присмех от страна на околните. Това води до нов парадокс - "Той по-скоро би действал по свой собствен избор безсрамно в очите на по-големите, отколкото да бъде накаран да върши дейности, които ще бъдат срамни в собствените му очи и в очите на неговите връстници" (Ериксън 1996: 172).

Особено важно за юношата е да бъде верен - на себе си и на най-близките приятели. Верността е категория, която Ериксън поставя като маркер за положително решаване на кризата в пубертета - това е "способността на юношата да остава верен на своите привързаности и обещания, въпреки неизбежните противоречия в ценностната му система" (1968: 290).

От периода на инициативата той получава способността чрез въображението си да създава образи на това какъв би могъл да стане. В пубертета младият човек развива и усъвършенства тази способност и изгражда стремежи, въображаеми превъплащения и амбиции за бъдещето. Нуждае се от приятели, с които да споделя мечтите си, от хора, които да го изслушват, да му вярват и подкрепят в това начинание.

Чувството за създаване от предходния период се появява тук като стремеж за ориентиране и избор на професия. Технологичните направления на възможностите му се разширяват, той се подготвя да поема най-разнообразни роли, свързани с бъдеща професионална реализация. Критериите за избор на работа обаче не са свързани толкова с добро заплащане или висок статус. Юношите мечтаят за работа, която ще ги дарява с "удовлетворение от функционирането с уникално съвършенство". Те са готови да поемат идеологическия потенциал на обществото в това отношение.

При всички тези "узрявания" на елементи от своята идентичност, юношата болезнено се нуждае от приемане и одобрение - от страна на връстниците, учителите, родителите, обществото. Тяхното отношение се превръща в част от изграждащата се идентичност: "Чувството за его-идентичност е нарастваща увереност на индивида, че способността му да запазва вътрешната си тъждественост и цялостност (психологическото значение на егото) се съгласува с оценката за неговата тъждественост и цялостност, давана от другите" (Ериксън 1963: 261).

Юношата се нуждае от другите и тяхното одобрение, но повече от всичко държи на своята свобода. Ако почувства, че някой или някои от средата се опитват да ограничават по някакъв начин стремежа му към развитие на своята идентичност, "той може да се противопостави с дивата сила, срещана при животните, внезапно накарани да защитават живота си" - казва Ериксън (Ериксън 1996: 174). Сравнението не е пресилено, защото в социума идентичността е не по-малко важна от живота - добавя авторът.

В пубертета всичко минава под знака на изграждане на его-идентичността. Дори любовта - този двустранен на пръв поглед процес, в юношеството изпълнява по-скоро друга задача - това е по-скоро начин да изпиташ себе си, да разбереш кой си всъщност. "Юношеската любов е в значителна степен опит да се постигне дефиниция на идентичността чрез проектиране на собствения дифузен Аз-образ върху другия и по този начин той да се види отразен и постепенно изяснен" (Ериксън 1996: 176).

Деленето на наши и чужди (футболни отбори, банди, етнически идентичностти и пр.) също е свързано с усилието юношата да дефинира ясно своята идентичност - различна от тази на другите. Задачата му допълнително се драматизира от факта, че бъдещето "чука на вратата" и трябва бързо да се направи отговорен избор за бъдещето.

Доколкото постигането на интеграция на Аза, избистряне на его-идентичността е основната задача за периода, логично е кризата да бъде свързана със смущения в този процес - т.нар. ролево смесване.

Протичането на его-идентичността в юношеството е силно зависимо от характера на обществото. През пубертета се усвоява идеологията на социокултурната среда, затова Ериксън нарича ума на юношата идеологически ум.

Социалните институции имат най-пряко отношение към идентичността - индивидуалната и на обществото - авторът ги нарича "страж на идентичността". Демократичните общества, които по принцип трябва да "подчертават автономността под формата на независимостта и инициативата като конструктивна дейност", често силно се затрудняват да правят това и идеологията, която предоставят на юношите за усвояване, не е най-добрата. В случая под идеология Ериксън разбира изграждане на система от религиозни, научни, политически нагласи, ценности и норми, характерни за дадена култура, които "създават достатъчно убедителен образ на света за поддържане на колективното и индивидуално чувство за идентичност" (Ериксън 1958: 22).

Това са твърде важни за обществото процеси, доколкото днешните юноши са утрешните стълбове на обществото - това, което приемат и включват в идентичността си от обществената идеология днес , ще го възпроизвеждат в бъдещия живот - своя и на обществото, а онова, което не приемат, ще се опитат да променят: "Пубертетът е регенераторът в процеса на социалната еволюция, тъй като младостта може да предложи своята лоялност и енергия както на запазването на това, което продължава да се чувства вярно, така и на революционната корекция на онова, което е загубило своето регенеративно значение" - подчертава Ериксън (Ериксън 1996: 178).

В пубертета юношата се вълнува кой е той и какъв иска и какъв може да стане, как изглежда в очите на околните и какъв биха искали да го виждат те и накрая - има ли разминаване между представата му за себе си и мнението на околните за него. Този възел от проблеми търси своето разрешение.

Смятам, че този процес най-пряко се отнася към формирането на субектността, доколкото изграждането и осъзнаването на его-идентичността е аспект на самопознанието, съотнасянето със средата и синхронизирането на тези процеси при изграждане на деятелни човешки способности.

Значимостта на основните тези на Ериксън за изграждането на его-идентичността в юношеството е основна причина те да се използват в теоретичния модел на много емпирични изследвания и да "работят" добре. Ще представя накратко изводи от изследванията на Дж. Марсия, които ми се струват важни и от гл.т. на интересуващия ни проблем за механизмите при изграждане на субектността (Марсия 1966).

Дж. Марсия провежда няколко изследвания върху его-идентичността в юношеството, следвайки постановките на Ериксън. Комбинацията между готовност за избор на професия и степен на изграденост на его-идентичността в юношеството очертава четири основни типа:

- индивиди от типа "дифузия на идентичността" - попадащите тук все още не са взели решение относно бъдещата си професия и имат недобре изградена его-идентичност;

- индивиди с взето решение за бъдеща професия, но без добре изградена его-идентичност - тип "предрешеност";

- индивиди с изградена его-идентичност, но отлагащи решението си за бъдеща професия - тип "мораториум";

- най-благоприятният тип - юноши с добре изградена идентичност и взето решение за бъдеща професия.

Съществуването на тези типове се потвърждава емпирично. В книгата си "Идентичност в юношеската възраст" Марсия публикува данни за зависимост между така очертаните типове и отношенията в семейството (Марсия 1980).

По-нататъшни изследвания върху типовете изграденост на идентичността и мотивацията за учение и успеваемостта показват връзка между идентичността и избора на специалност (оказва се, че към обществени и хуманитарни дисциплини се насочват по-скоро лица от дифузния тип). Успеваемостта в училище и нагласата към учението също се оказват правопорпоционално зависими от зрелостта на идентичността. Интерес представляват и изследванията върху степента на конформност и изградеността на его-идентичност в юношеството (Адамс 1983).

Основна задача следващия период в развитието на его-идентичността (възрастта 20 - 25 г.) е развитие на способността за интимност. Ериксън разглежда интимността в по-широк смисъл - "като истинска и взаимна психосоциална интимност с друг човек, било то приятелство, еротичен контакт или съвместно вдъхновение" (Ериксън 1996 180).

Опора за тезата си Ериксън намира и в едно изказване на Фройд за това какво нормалният човек трябва да може да прави добре. "Да обича и да работи" - простичко отговаря знаменитият автор на най-дълбоки и сложни теории за човешката същност. Щедростта на интимността плюс щедростта на съзидаването са в основата на щастливия човешки живот.

При интимността собствената идентичност едновременно се противопоставя, различава от идентичността на другия, но и се слива с нея, без опасност да се загуби или ограничи. Това става възможно чак на този етап - когато се предполага, че базовата его-идентичност вече е изградена. Индивиди с недобре изградена идентичност вероятно биха имали затруднения с установяване на доверителна интимност: "Младежът, който не е сигурен в своята идентичност, свенливо се отдръпва от междуличностна интимност или се хвърля в актове на интимност, които са "промискуитетни" и без истинско сливане или истинско отказване от себе си" - подчертава Ериксън (Ериксън 1996 180).

Този тип хора често не могат да се доверят на другите, но и на себе си. Те се изолират от другите, отчуждават се и от самите себе си. Това е "тежък характеров проблем, който е двойно по-болезнен, защото той (такъв човек - М.В.) никога няма да се чувства истински себе си, макар всеки да казва, че е "някой" (Ериксън 1996: 180). Те се дистанцират от другите, особено от онези, в които виждат опасност за собствената си същност.

Последствията от дистанцирането са свързани не само с избягване на контакти, но и с непрекъснати усилия "да се подсилва собствената територия на интимността и самотата и да се разглеждат всички външни хора с фанатично "надценяване на малките различия" между познатото и чуждото" (Ериксън 1996: 181). Този процес може да се разпростре върху широки територии в личната и обществената сфера.

Интимността в ранната зряла възраст разбира се, включва и полова взаимност. Но тук не става въпрос за нещо чисто физиологично, а за сложен психосоциален процес: "Преживяването на върховната взаимност на оргазма обаче съвсем ясно осигурява висш пример за регулация на сложни процеси и понякога усмирява враждебността и потенциалната ярост, причинена от ежедневните доказателства за противопоставеността на мъжа и жената, на факта и фантазията, на любовта и омразата, на работата и играта" (Ериксън 1996: 182).

Противоположното на интимността в този период е изолацията. Ериксън я разглежда през призмата на идентичността като "неспособността да се поеме риск със собствента идентичност чрез споделена истинска интимност".

Интимността е начин да доразвием своята идентичност и й придадем пълнота и завършеност. Това, което печели идентичността в този период, казано в едно изречение от Ериксън, е "Ние сме това, което обичаме".

Генеративността е основният термин, с който Ериксън определя същността на жизнения етап между 26 - 64 г. Това е преди всичко грижа за следващото поколение, но може да включва и други форми на алтруистични грижи и творчество, заместващи родителския инстинкт. Ако обаче човек не е развил способността си за интимност в предходния етап и регресира до форми на псевдоинтимност, е възможно той да изпадне в състояние на "стагнация, скука и междуличностно обедняване. Индивидите тогава често започват да се самонаграждават, сякаш са своето собствено (или чуждо) единствено дете" (Ериксън 1996: 183).

При етапите, които бяха разгледани дотук, Ериксън търси патологията на дадено качество в личността. На този етап нещата са по-сложни и по-фатални: патологията на генеративността се проявява в следващото поколение, т.е. в тези, за които сме полагали грижи и които не без наша помощ са развили отчужденията, за които ставаше въпрос при всеки етап. Въпреки че се стараем да правим всичко за доброто на детето и грешките, които правим, обикновено не се съзнават, за съжаление ние родителите често сериозно вредим на децата си.

Генеративността е процес, стимулиран от всички институции - "Всички институции посредством самата си природа кодират етиката на приемствеността на поколенията"; същността на организираната човешка общност е свързана с подкрепа, позволяваща "всяко поколение да посрещне потребностите на следващото в относителна независимост от индивидуалните различия и променящи се условия" (Ериксън 1996 184).

Основното качество, което се развива и проявява през този период, е грижа. Ериксън не я приема тясно - като грижа за децата, а я поставя в по-широката рамка на грижа изобщо - разбирана като "разширяване на поетите задължения да се грижим за хора, резултати и идеи, към които човек проявява интерес" (Ериксън 1982: 67). Тя включва чувство за дълг, желание да дадеш своята дан за бъдещия живот, продуктивност.

Хора, които по някакви причини не са развили у себе си способността да се грижат, а животът им се върти около удовлетворяване на собствените нужди, по-често изпадат в кризата на усещането за безнадеждност и безсмисленост (Ериксън 1982: 70).

В теоретико-методологичната част на концепцията за етапите в изграждането на его-идентичността Ериксън подчертава, че постиженията (или слабостите) от всеки етап се отразяват върху протичането на процесите в следващите етапи. Кан взема тази идея като основа на интересно лонгитюдно изследване. Той проучва доколко изграждането на пълноценна его-идентичност в юношеството влияе върху способността за интимност (разбирана в широкия смисъл, който влага в нея Ериксън) около 40 годишна възраст (Кан 1985). Резултатите показват силна подобна зависимост. Юноши със силна его-идентичност в зряла възраст се обвързват с брак и правят здрави семейства. При девойките картината е малко по-размита: идентичността не оказва влияние върху сключването на брак, но пък се доказва правопропорционална зависимост между стабилността на брака и идентичността (Кан 1985: 1321).

За съжаление в текстовете, свързани с този етап, Ериксън не разглежда проблема за удовлетвореността от основната трудова дейност.

Последният стадий от его-идентичността се простира след 65 годишна възраст. Ериксън смята, че това е периодът, чиито позитивен смисъл е свързан с интегриране на всички придобивки, получени от досегашните етапи. То се изразява в няколко основни неща:

- увереност на егото в склонността си към ред и смисъл;

- емоционална интеграция, вярна на образите от миналото;

- приемане на своя живот като нещо, което е единствено подходящото за него, приемане своя стил на живот;

- любов към собствените родители - такива, каквито са били;

- разбиране, че собственият живот е въпрос на собствена отговорност (Ериксън 1996: 185).

Интегрирането на плодовете от предходните етапи обикновено "навестява" хората, генерирали неща и идеи, преживели живота си смислено, с грижа за деца и близки. Възрастните, за които животът е поредица от празни години, грешки и изпуснати шансове, е по-вероятно да се чувстват отвратени или отчаяни. "Отчаянието изразява чувството, че времето е кратко, прекалено кратко, за да се опита човек да започна друг живот и да експериментира с алтернативни пътища към интегритета" (Ериксън 1996: 185).

Положителното качество, развивано в тези години, е мъдростта - резултат от натрупано познание, зряла преценка и разбиране.

Обобщен израз на кризата в този последен етап дава следната формулировка: "Аз съм това, което оцелее от мен". Ериксън е сред малкото психолози, които се занимават с целия жизнен цикъл, включително и проблемите на старостта. В книгата си "Виталност и старост" разглежда възможностите за повишаване на жизнеността и личностната интегрираност на възрастните хора (Ериксън 1986).

 

 

БИБЛИОГРАФИЯ

Адамс 1983: Adams, G. R. & col. Effects of college students identity status and ego stage development. // Journal of Personality and Social Psychology, № 44, 1266-1275, 1983.

Еpиксън 1958: Erikson, E. H. Young man Luther: A study in psychoanalisis and history. New York: Norton, 1958.

Еpиксън 1963: Erikson, E. H. Childhood and society. New York: Norton, 1963.

Еpиксън 1964: Erikson, E. H. Memorandum on identity and Negro youth. // Journal of social Issues, № 20, 29-42, 1964.

Еpиксън 1968: Erikson, E. H. Life cykle. In International Encyclopedia of the Social Sciences (vol. l.9, pp. 286-292). New York: Norton, 1968.

Еpиксън 1982: Erikson, E. H. The life cycle completed. New York: Norton, 1982.

Еpиксън 1986: Erikson, E. H. Vital involvment in old age. New York: Norton, 1986.

Ериксън 1996: Ериксън, Ерик. Идентичност: Младост и криза. София: Наука и изкуство, 1996.

Кан 1985: Kahn, S. & col. Relations between identity in young adulthood and intimacy at midlife. // Journal of Personality and Social Psychology, № 49, 1316-1322, 1985.

Марсия 1980: Marcia, J. E. Identity in adolescence. // Handbook of adolescent psychology. J. Adelson (Ed.) New York: Wiley, 1980.

Тофлър 1991: Тофлър, Алвин. Третата вълна. София: Труд, 1991.

Хел 1999: Хел, Л., Зиглер, Д. Теории личности. Санкт-Петербург: Питер, 1999.

 

 

© Мария Вълкова
=============================
© Електронно издателство LiterNet, 17.02.2005
Мария Вълкова. Чувството за създаване. Варна: LiterNet, 2005.