Мария Вълкова

web | Чувството за създаване

Кратки биографични бележки

Ерих Фром е роден в Германия през 1900 г. Завършва висше образование - хуманитарен профил в Хайделбергския университет (слуша лекции по психология, социология, философия и пр.). Защитава докторат по философия през 1922 г. Интересът му към психоанализата го насочва към Берлинския психоаналитичен институт. През 1934 г., бягайки от Германия поради преследването на евреите, се заселва в САЩ и дълги години работи там като професор по психиатрия към различни университети. През 1976 г. се връща в Европа - в Швейцария със семейството си, където умира през 1980 г.

Ерих Фром е свързан с хуманистичното направление в психологията. Поради всестранността и междудисциплинарния характер на идеите му, той е изучаван при редица обществени и хуманитарни университетски специалности. В творчеството му се засягат проблеми с пряко отношение към субектния подход в културологията. По-конкретно Ерих Фром:

- изгражда концепция за важността на социалните и социокултурни фактори при формирането на личността;

- разглежда културно-историческото развитие на човешката индивидуалност в зависимост от социално-икономическите условия през вековете и извежда тезата за постепенно разширяване границите на свободата и автономността на личността, особено в индустриалното общество;

- развива тезата, че нарастването на индивидуалната свобода в индустриалното общество е свързана със загубване чувството за безопасност и принадлежност към общност. Конфликтът свобода-липса на безопастност се решава от индивидите чрез различни механизми на бягство от свободата;

- очертава няколко основни механизма за бягство от свободата: авторитаризъм (стремеж към откриване и подчиняване на авторитети), деструктивност (унищожаване, подчиняване на другите), пълно подчиняване на социалните норми (с конформността на автомат);

- разглежда характеристиките на позитивната свобода като единствено конструктивен начин за решаване дихотомията свобода-безопасност;

- изгражда концепция за основните екзистенциални човешки потребности: потребност от установяване на връзки; потребност от преодоляване на пасивността в човешката природа и съзидание; потребност от корени, усещане на принадлежност към общност; потребност от осъзнаване на собствената идентичност; потребност от формиране на светоглед за природата и обществото - обективен и рационален;

- очертава основни типове характер на базата на преобладаващи екзистенциални потребности и социален контекст: непродуктивни типове - рецептивен, експлоатиращ, натрупващ, пазарен тип; продуктивен характер;

- определя два основни модуса на човешки живот и жизнедейност - притежателен и битиен и пр.

Всяка от изброените по-горе идеи се отнася към разработваната тема, но доколкото повечето са христоматийно популярни, смятам, че не е необходимо да ги разглеждам. Ще се опитам по-долу да представя битийния модус на отношение към живота и свързаните с него аспекти.

Ерих Фром обособява два основни модуса на отношение към живота: притежателен и битиен. При първия всички основни човешки характеристики минават през притежаването - на вещи, отношения, хора, цели, стратегии, активности. "Какво имам аз" е формулата за представяне Аза на индивид с преобладаващ притежателен модус. При битийния модус в центъра на отношението към живота, към света и себе си е човешкият опит. Какво съм аз - това е ключовият въпрос при него.

Фром анализира причините за разпространеността на възгледа, че за човешката природа е далеч по-присъщ притежателният модус през концепта му за социалния характер. Според него индустриалното общество има интерес да се твърди подобно нещо, доколкото така то оправдава "своите разпоредби"- основополагащи принципи, норми, закони, морал, ценности и светоглед - видите ли, те не са лоши, неправилни или нехуманни, те просто следват базови потребности на човешката природа като тази за притежаването.

Всъщност на човешката природа са присъщи и двата начина на съществуване - притежателният и битийният - смята Фром. "На нас, човешките същества, ни е присъщо дълбоко вкорененото желание да бъдем, да съществуваме - да реализираме способностите си, да действаме активно, да общуваме с другите, да бягаме от изолацията на самотата и себичността" - подчертава той (Фром 1996: 161).

Формално погледнато, притежаването и битието не са двойка противоположности - противоположността на "притежавам" е "не притежавам", а на битие - небитие. Авторът ги съпоставя по този начин, вероятно защото разбира притежанието като форма на небитие. С оглед на изследователските задачи ще се спра на характеристиките на битийния модус.

Преди всичко искам да подчертая важността на тезата за човешкото развитие в концепцията на Фром за личността. Тенденцията към развитие е органично присъща на живота: "Животът има една присъща тенденция към растеж, към разгръщане, към изява на възможностите" (Фром 1992: 265). Но ако се пречи на това развитие или то изобщо се препятства, се създават предпоставки за прояви на човешката деструктивност (Фром 2003).

Битийният модус е модусът на развитието, той означава разгръщане на същностните човешки сили. Ще разгледам основните особености на личностното развитие така, както ги представя Фром: активност, реалистичност, спонтанност на чувства, мисли и желания, способност за споделяне, солидарност с другите, радост от самия акт на активност, готовност да избереш несигурността в името на развитието.

Активността

Е. Фром разглежда активността на човека като важна характеристика на битийния модус. Но той няма предвид външното й проявление като някакъв, какъвто и да е вид заетост, а по-скоро през вътрешния й смисъл на творческа реализация на човешките способности. Според мен това по същество е елементът на субектност в активността. В този план значението на понятието активност е по-близо до смисъла, който са влагали в него в древността и през средновековието, отколкото днес. Аристотел разглежда активността като свободна дейност на личността - за него най-висша форма на praxis (дейност) е съзерцателният живот, посветен в търсенето на истината - обяснява авторът.

Определението на Фром за активността включва следните акценти: активността като начин на реализиране на способностите и човешката същност, като развитие - личностно и обществено, позитивно общуване, целеполагане, обществено признание. "Да си активен, означава да проявяваш способностите си, таланта си, цялото богатство от човешки дарби, с които - макар и в различна степен - всеки от нас е надарен. Това означава да се обновяваш, да се развиваш, да даваш израз на същността си, да обичаш, да надраснеш ограниченото си Аз, да изпитваш искрен интерес, страстно да се стремиш към нещо, да се раздаваш" (Фром 1996: 143)

Подчертавайки, че става въпрос за дълбоко обвързана с личностната реализация активност, Фром различава отчуждена и неотчуждена - или продуктивна - активност. При продуктивната активност действащото лице е субект на дейността, докато при отчуждената "действат вместо него външни и вътрешни сили" .

Продуктивната активност включва:

- единство между личността и нейната активност - личността реализира своите способности чрез активността - "моята дейност е проява на способностите ми, дейността ми и аз сме едно";

- раждане, създаване на нещо ново. Тук Фром няма предвид новост като характеристика на създадения продукт, а новост като характеристика на самата активност, като качество на активността. Един поет или един учен могат да произведат продукт достатъчно безплоден или непродуктивен и тяхната активност не би била продуктивна активност; докато човек може просто да съзерцава природата, но с проникновеност и вълнение, които придават на съзерцанието характеристики на продуктивна активност. "Продуктивните личности одухотворяват всичко, до което се докоснат. Реализират собствените си способности и вдъхват живот на други личности и вещи" - подчертава авторът (Фром 1996: 148).

- пълноценна емоционална включеност на личността в процеса на активност.

Фром разглежда продуктивната активност не като вид труд, а като ориентация на характера. Един незает човек, т.е. неангажиран с конкретна дейност, може да бъде продуктивно активен, ако вътрешно-психичната му активност отговаря на горните характеристики. И обратно - един зает, трудещ се човек може да бъде пасивен спрямо продуктивната активност. Отчужденият труд - независимо дали го извършва робът, работникът, преподавателят или поетът - е противоположното на продуктивната активност.

Привидност - реалност

Жизнената позиция "да бъда", т.е. битийният модус, е обвързан с реалността, с истинското положение на нещата. Той не се свързва и не поддържа каузи, или емоции, обяснения, или типове поведение, които са в плен на привидното.

За съжаление голяма част от живота на повечето хора преминава в привидности, смята Фром.

Великото откритие на Фройд не е ролята на либидото, смята авторът, а "стремежът да се разбере несъответствието между поведението и характера, между маската и реалността, скрита зад нея" (Фром 1996: 156). Ирационални страсти, предубедености, преднамереност и лъжлива информация преобладаващо формират нашите разбирания за живота независимо че им придаваме логичен, правдоподобен, уж съобразен с реалността вид. Истината става "пленник на мнимата рационалност".

Битийният модус е различен. Той няма маска, той не стимулира скриването на истинското лице. "Ако изглеждам добродушен, но добродушието ми е само маска, прикриваща склонността ми към използвачество ...ако изглежда, че обичам родината си, докато всъщност гоня личните си интереси - това е привидността, която е в рязко противоречие с реалните сили, които ме мотивират " (Фром 1996: 156).

Опозицията привидност - реалност не се отнася само до обясненията на нещата. Човешкото поведение също отразява реални, но в по-голяма степен привидни, неистински мотиви за дейност - твърди Фром. То също е маска, която скрива истинската същност на личността. А бихейвиористите приемат маската за чиста монета, те "разглеждат тази маска като достоверен научен факт" - не пропуска да уязви методологичните си противници Фром.

Психоаналитичните пристрастия на концепцията на Фром се проявява тук особено осезателно. Голяма част от реалистичното възприемане на обективния живот индивидът бързо изтласква в несъзнаваното или използва други защити (проекции, рационализации и пр.), за да направи по-приемливо битието си, да запази позитивен аз-образ. Поетичен израз на този процес е една легенда в Талмуда, която Фром разказва: когато се роди дете, от небето слиза ангел и докосва челото му - така то забравя истината, с която се е родило. Това прави живота му по-лек: "Истинското прозрение за същността на човека е съсредоточено във вътрешната му реалност, която като правило е неосъзната, нито може пряко да се наблюдава" (Фром 1966: 156) - обяснява авторът.

В книгата си "Изкуството да бъдеш" (Фром 1999) Фром при анализа на битийния модус отново разглежда важността на способността да прозираме реалностите зад камарите умишлени или неумишлени заблуди, с които ни засипват. "Големите заблуди" е нарекъл цяла глава, в която анализира причините така трудно да откриваме автентичното зад заблудите, с които ни засипват производители, търговци, хора на изкуството, политици, организатори на школи за самоусъвършенстване и пр. Не трябва да бъдем лековерни - настойчиво съветва Фром. Нито Христос, нито Буда, нито Пророците или който и да е друг велик човек са били лековерни. Добродетел е да не лъжеш, но и да не се оставяш да бъдеш лъган - се позовава на Майстер Екхарт. "Вярата в живота, в себе си, трябва да се гради на устойчивия постамент на реализма, което означава върху способността да съзираш злото там, където е, да виждаш измамата, разрушителните сили и егоизма не само когато те са очевидни, но и под различните им маски и преображения" (Фром 1999: 38).

Малко място отделя авторът на анализ какво всъщност означава при битийния модус придържането към реалността - принципът на доказателствата му е изграден по модела "Какво не е..." Е, всички несъзнавани защити срещу неизгодните за аз-образа ни факти, обяснения, типове поведение, емоции и пр. изграждат привидността за реалност. С включването на тези защити човек се отдалечава от битийния модус.

"Пътят към битието минава през проникването в същността на нещата и осъзнаването на реалността" - заключава авторът.

Способност за спонтанност

Способността за спонтанност е важна характеристика на битийния модус. Става въпрос за спонтанност в такива важни области като проява на чувствата, свобода и спонтанност в интелектуалната сфера, неподправеност при формиране и изразяване на желанията - свободно целеполагане, спонтанна дейност.

От най-ранна възраст детето е ограничавано в проявлението на свои спонтанни чувства, които не съвпадат с очакванията на околните. Според възрастните децата не трябва да демонстрират враждебно чувство или неодобрение, както и да реагират, ако усетят подобно отношение спрямо себе си - особено ако то произтича от възрастните. "Потискането на спонтанните чувства, а оттук и на развитието на истинската индивидуалност, започва много рано, фактически от първите учебни занимания на детето" (Фром 1992: 238) - смята Фром. Постепенно то се приучава да не проявява външно онези свои чувства, които не се харесват на околните, след това - да ги потиска и накрая се отказва от самите чувства.

От друга страна социализацията налага децата да демонстринат чувства, които изобщо не са техни. Тук Фром засяга въпрос, който срещаме и при Юнг, и при Ериксън - формирането на персоната, ако се предозира, води до загубване на спонтанността. "Фалшивата маска на лицето не само потиска озлоблението, но и убива дружелюбието. С псевдочувства се угнетяват и подменят широка гама от непринудени емоции" - отбелязва авторът (Фром 1992: 241). Нещо повече - изобщо на емоционалността се гледа с подозрение в прагматичното индустриално общество, тя се свързва с незрялост, инфантилизъм и неуравновесеност. Липсата на емоционалност обаче отслабва креативността, богатството на личността. Емоционалната интелигентност е не по-малко важна от когнитивната (Голман 2000).

Самостоятелно мислене

Способността за самостоятелно мислене е друга важна характеристика на битийния модус. И тук обаче социализацията оставя тежък отпечатък. "От първите часове на училищните занимания започва борба против самостоятелното мислене и в главите на учениците се вкарват готови мисли" (Фром 1992: 244). Но това става под благовидни предлози. Обикновено се разпространяват такива постановки: децата трябва да знаят фактите, да бъдат информирани, уточняването на научната истина изобщо не е по силите на обикновените хора - за това си има учени. Така децата се отчуждават от чувството за спонтанност и за откривателство. Знаенето на факти без връзка едни с други постепенно разяжда чувството за единство и структурираност на света.

Подобни са нещата и в светоотношението, което насаждат медиите, а и обществото изобщо. Като резултат - "Личността се чувства безпомощна, затрупана с лавина хаотични данни и с трогателно търпение чака, докато специалистът й каже какво да прави и накъде да върви" (Фром 1996: 247).

Спонтанността се потиска и в сферата на целеполагането, т.е. в самото ядро на субектността. Тук нещата са още по-сложни за диагностициране, защото на пръв поглед съвременният индивид "бълва" желания непрекъснато. Но ако човек се замисли - какво искам всъщност, какво ще ми донесе всичко това, след като го постигна ще бъда ли щастлив - би видял, че целите, които биха го направили действително щастлив, все му се изплъзват. "Тези въпроси будят страх, защото поставят под съмнение основите, върху които се гради цялата дейност на човека и представата му за онова, което иска" (Фром 1992: 249). И затова човек избягва да си ги задава - живее с повърхностните приемливи и стимулирани от обществото желания.

В спонтанната дейност се проявява спонтанността на чувства, мисли и желания. Това е творческата активност. Важни нейни съставки са обичта като спонтанно утвърждаване на другите, трудът-творчество, както и всички спонтанни дейности.

Спонтанната дейност е балсам за наранената от инвидидуалност и самота човешка психика. Тя прави човека силен, обединява го със света, придава му сигурност.

При спонтанната активност е важен не толкова резултатът, колкото самото удоволствие от правенето, процесът - така смятат и повечето автори, които разглеждам тук.

Себеотдаване и солидарност

Друга важна характеристика на битийното поведение е желанието, потребността, способността, стремежът за себеотдаване и солидарност. Тези термини използва Фром при разглеждане характера на даването, деленето с другите, готовността за саможертва при нужда, а също и: благородни пориви, желание да помагаш на себеподобните, самоотверженост, стремеж към единение с другите.

Струва ми се, че "стремеж към единение с другите" е обединяващият термин за явлението, доколкото единението с другите предполага реагиране (според обстоятелствата - даване, делене, жертване, порив за помощ и пр.) за неговото поддържане и запазване. "Тази човешка потребност от единение се проявява по различни начини: в симбиотичната привързаност към майка, идол, племе, народ, класа, религия, общност, професионална организация" - обобщава авторът (Фром 1996: 167).

При избистряне конкретните форми на единение решаващи са социално-икономическите условия - този лайтмотив за важност на социално-икономическите условия в изграждането на личността се появява и тук. Нещо повече - тези условия са определящи в противоборството между еднакво присъщите за човешката природа притежателна и битийна тенденция. Коя от двете да надделее в човешкия характер, в най-голяма степен зависи от социалната структура, в която протича животът на човека, ценностите и нормите, характерни за съответното общество. "Култури, които подхранват стремежа към собственост, т.е. притежателния модус, водят началото си от един човешки потенциал, а култури, които подхранват стремежа към единение, т.е. битийния модус - от други" (Фром 1996: 168-9).

Индустриалното общество създава социален характер с притежателна ориентация и затова стремежът към себеотдаване и саможертва е доста закърнял. Нужна е "коренно различна социално-икономическа структура и коренна промяна в човешката природа - смята авторът - за да се докаже, че подкупът не е единственият (нито най-добрият) начин да се влияе на хората" (Фром 1996: 170). Доста актуално.

Сигурност - несигурност

Е. Фром анализира позицията живот като притежаване и живот като битие и спрямо двойката противоположности сигурност - несигурност.

Притежаването, имането придават чувство за сигурност и безопасност в живота, затова са толкова желани. Но въпреки всичко хората се възхищават от онези, които поемат риска да тръгнат напред, в неизвестното, изпълнено с опасности. Юнг би казал, че дълбоко във всеки от нас има скрит един архетип - този на героя. Героите от митологията, от фолклора или историята са онези, "които имат куража да оставят всичко, което притежават - земя, семейство, собственост - и да поемат напред, надвивайки страха" (Фром 1996: 172). Без значение дали са религиозни герои като Буда, Авраам, Моисей, Христос, или светски - като Херкулес и Одисей - те оставят "имането" и поемат в неизвестното - в това "да бъдат".

Всичко изглежда логично и ясно: притежаването носи сигурност в живота, битийността - несигурност. Но Фром развива диалектиката на двете характеристики за всеки от модусите. Вярно е, че собствеността придава сигурност, но едновременно с това и несигурност - ние треперим да не изгубим това, което имаме, зависим изцяло от притежаваното - пари, имидж, престиж - ако ги загубим, губим всичко: "(Човек) най-лесно може да се прости с недвижимата и движимата си собственост, а заедно с тях с положението и приятелите си, дори с живота си", твърди той (Фром 1996: 173). Ето как притежаването носи риск, а рискът продуцира тревожност и страхове, които могат да зачернят дните ни. Изкушавам се да продължа с цитата - Фром го е казал така добре: "Ставам предпазлив, неотстъпчив, подозрителен, самотен, движен единствено от опустошителната страст да придобивам повече, за да се чувствам по-защитен".

Противоположна е съдбата на човека, който гради живота и самочувствието си на стремежа не "да има", а "да бъде". Ако онова, което е най-важно за мен, е въплътено не в притежавани от мен неща, а е в мен самия - във вид на способности, възможности за активност, творчески потенциал и пр., то няма опасност да го загубя заради външни причини - промени в пазара, крадци и пр. (тук не се включват такива извънредни ситуации като болест или тежки жизнени обстоятелства, накърняващи способността за активност и самореализация). Тогава "Центърът на моето същество е в мен самия, способността ми да бъда и да реализирам същностните си сили е част от моя характер и зависи единствено от мен" (Фром 1996: 174).

Бих искала да обърна внимание на няколко важни неща в тази мисъл, които, струва ми се, кореспондират с концепцията ми за култура на личността. "Да бъда" е човешка способност, т.е. нещо, което човек може да развива и усъвършенства в себе си. Възможността за реализация на същностните човешки сили също е вид способност, като "да бъда" и "да реализирам същностните си сили" са дълбоко свързани. Тези способности са включени в характера на личността; те зависят единствено от нея - последното ми се струва особено важно, доколкото отбелязват може би най-важната характеристика на субектността - способността човек да развива самия себе си, да се саморазвива.

Способността за битие (да бъдеш) и способността за реализация на същностните човешки сили се развиват при тяхната употреба, "в процеса на проявлението им". Т.е. те не намаляват в хода на прилагането им, а напротив - увеличават се и се разгръщат. "Колкото повече - толкова повече" е техният принцип. Противоположна е тенденцията при притежателния модус - нещата, които се притежават с употребата намаляват своето количество, качеството им спада - независимо дали се касае за притежаване на вещи, недвижима собственост, отношения или хора.

Солидарност - антагонизъм

Друга двойка противоположности, спрямо които Фром преценява особеностите на притежателната и битийна ориентация, е солидарност - антагонизъм.

Стремежът към притежаване в междуличностните отношения не е така очебиен, както при вещните, но за съжаление е не по-малко разпространен. Любовта между мъже и жени, родители и деца, учители и ученици много често са белязани от желанието да имаме обекта на любовта само за себе си, да го задържим на всяка цена, той да не проявява интерес и силни чувства към други. Ревност, конфликти, чувство за тежест и обремененост характеризират подобни отношения (Фром 2000а).

Малко изненадващо (особено за психолог с психоаналитична ориентация), понякога Фром се отнася според мен малко външно към любовните отношения, включващи сексуална връзка. Някак предварително Фром определя секса като характеристика на притежаването. Любовните отношения може да са безкористни, битийни, когато влюбените разговарят, но щом преминат към сексуални действия, отношенията им автоматично се отнасят към притежателния модус - "Само при онези, които на всяка цена трябва да притежават това, което харесват, такава взаимна радост от общуването обикновено се съпровожда от желание за сексуално притежание" (Фром 1996: 177). Според мен от качествените характеристики на сексуалните отношения, а не от самото им наличие зависи към кой модус следва да бъдат причислени.

Притежателната ориентация поражда съперничество - ресурсите, които представляват някаква ценност и могат да бъдат притежавани, са ограничени и тъй като много хора едновременно желаят да ги имат, между тях се поражда съперничество. Обикновено начините да се разреши конфликтът между съперници спрямо притежаването не са на принципа "аз печеля - ти печелиш".

Съперничеството поражда агресия. Тя има няколко лица: от една страна - за да се сдобия с нещо, за което имам съперници, трябва да си го взема със сила. От друга - вероятно другите искат да вземат моето. За да ги респектирам, трябва да демонстрирам сила и агресивност. И тук Фром подчертава, че не става въпрос само за агресивност при притежаване на материални неща - хора с притежателна ориентация, "които имат по-малко физическо здраве, чар, дарби и таланти, горчиво ще завиждат на хората, които притежават повече" (Фром 1996: 179). Хората тип Салиери вероятно се отнасят към притежателния модус.

Щом "Аз съм това, което притежавам", вероятно ще ставам толкова по-значим, колкото повече имам - това е механизмът на алчността. Друг вариант на мотивация за неспирно придобиване е страхът - едно притежавано нещо винаги може да се отнеме, затова трябва да се запасявам непрекъснато, за да си осигуря сигурност - това също води до алчността на придобиването. При това Фром изобщо няма предвид само вещни придобивки: "Алчност може да има както у скъперника, така и у печалбаря, както у донжуана, така и у нимфоманката. За каквото и да са алчни, алчните никога не се "насищат"... духовната алчност - а всяка алчност е духовна, дори да се задоволява чрез тялото - няма предел на насищане, тъй като утоляването й не запълва вътрешната празнота, отегчението, самотата и депресията, които човек се стреми да преодолее чрез нея" (Фром 1996: 178).

Бих обърнала внимание върху няколко неща в тази мисъл. Най-важното - всяка алчност е духовно образувание, независимо от обекта на алчността. Тя е нещо като защита срещу вътрешната празнота, която изпитва човек (и която може външно да се проявява като отегчение, самота или депресия). Дали тази защита ще се проявява като непрестанна жажда да имаш още и още жени (или мъже), още и още имоти, пари, "приятели", слава и пр. - в дълбочина тя се опитва да запълни духовна празнота. Вторият важен момент - алчността няма насищане.

Притежаването, съперничеството, алчността и агресивността неизбежно водят до антагонистични междуличностни отношения. Антагонизъм характеризира притежателния модус - независимо дали става въпрос за отделни индивиди, групи, нации или държави. "Дотогава, докато са населени от хора, чийто главен мотив е притежанието и алчността, войните между държавите са неизбежни. Една нация непременно пожелава онова, което друга притежава, и се стреми да го получи чрез война, икономически натиск или заплахи"- по аналогия с индивидуалния, Фром характеризира притежателния модус на равнище държава. Подобна е ситуацията и при класовите борби.

Противоположни са нещата при битийния модус - при него солидарност, проявяваща се в най-различни форми, е ключовата дума, която определя междуличностните взаимоотношения.

Там, където активността (със значението, което влага Фром в нея) е смисълът на живота, няма място за съперничество, доколкото "милиони хора могат да извличат радост от един и същ обект, тъй като никой не изпитва нужда да го притежава, за да му се радва" (Фром 1996: 181).

Подобна ситуация е предпоставка за едно изключително богато човешко чувство - споделената радост. "Нищо друго не сплотява хората така (без да ограничава индивидуалността им), както споделеното възхищение и обич, общността на идеите, съпреживяната естетическа наслада от музикално произведение или картина, изпълнението на едни и същи ритуали, споделената болка" - подчертава Фром (1996: 181). Сплотяване без ограничаване на индивидуалността, обич без притежаване, безкористност на естетическото чувство, дори споделената болка - всичко това е много важно при изграждане жизнени отношения между хората.

Е. Фром подлага на сериозен научен начин изкуството да се обича (Фром 2000а). В центъра на явлението "обичане" е отново човешка способност - способността да обичаме. Желанието да помогнем и да се радваме на израстването, на щастието на любимия човек покълва от тази способност: "Истинската обич е израз на продуктивност и творчество и предполага грижа, уважение, отговорност и знание. Тя не е "харесване" в смисъла на харесван от някого, а активен стремеж към израстване и щастие на обичания човек, вкоренен в собствената ни способност да обичаме" (Фром 2000а: 62).

Авторът въвежда интересен детайл в анализа си - да обичаш другите е невъзможно, без да обичаш себе си - подобно разбиране е доста различно от класическото (включително и на Фройд) разглеждане на любовта към себе си като грях, егоизъм, егоцентризъм, нарцистичност и пр. Фром се позовава на сериозни психоаналитични изследвания върху невротичната "самопожертвувателност", зад чиято фасада се крие озлобление и изтънчен егоцентризъм. Техният корен всъщност е "липсата на продуктивност" и обич към себе си (Фром 2000а: 65).

Един изтънчен враг на общуването при битийния модус е външната, привидна любезност и заинтересованост от проблемите на другия. Тя е в основата на тривиалните разговори. (Интересна е етимологията на думата, вероятно свързана с липсата на оригиналност на популярни места, където се извървяват всички- от лат. tri via - място на пресичане на три пътя.) От подобни разговори навява "скука, кухота, бездарие, отсъствие на морални качества.....те са следствие на вялост, безотговорност, отсъствие на живец или на всяко друго нещо, свързано с основната задача на човека: да се роди напълно" (Фром 2000а: 39).

Доста сурови са преценките на Фром, но вероятно има право. Поддържаме повърхностни разговори, защото от една страна, се страхуваме от близък контакт с другите, а от друга - искаме да не се чувстваме напълно самотни. Така обаче се убива живецът на истинското, стойностно общуване.

Да избягват лошите компании е следващият съвет на Фром към хора, които желаят "да са", защото "не съществува контакт между две човешки същества, който да не се отрази и върху двамата" (Фром 2000а: 42). Ако все пак не можем да ги избегнем, не трябва да се правим, че не забелязваме злото, или че наистина сме подведени от измамите на другия, или че не виждаме притворството зад маската на приятелство.

Удоволствие - радост

Удоволствие спрямо радост - това е следващата двойка характеристики, които Фром изненадващо противопоставя, търсейки спецификата на битийната и притежателна нагласа.

Идеята на автора е следната: радостта е свързана със стремеж да се самоусъвършенстваме, тя е резултат от активност, докато удоволствието е свързано със задоволяване на желание, не изискващо активност (в смисъла, влаган от автора - като активност за саморазвитие). Радостта е чувство, подклаждано от битийна позиция, удоволствието - по скоро от притежателна.

Удоволствието не е свързано непременно с позитвност. Удоволствие носи успехът в едно състезание, но и убиецът може да изпитва удоволствие от мерзката си постъпка. Ако хората проявяват висока делова ангажираност, която обаче не "ражда идеи", когато постигат целите си, те може да са дълбоко удовлетворени, но не и радостни. "Насладата като цел, проповядвана от радикалните хедонисти, задоволяването на непрекъснато растящите желания, както и удоволствията на съвременното общество пораждат различни степени на приятна възбуда, но не даряват радост. Всъщност липсата на радост е причината да се търсят все по-нови и по-възбуждащи удоволствия" - подчертава Фром (Фром 1996: 184).

Удоволствието е кратко - то възниква внезапно, минава през един връх и затихва - дори често след него се усеща някаква празнина, тъга, разочарование (механизма на подобен ефект авторът илюстрира така - Post coitum animal triste est - След съвкупление животното е тъжно). Човек не се е обогатил, "вътре в него нищо не се е променило", той само за кратко е задоволил една потребност. Разумът и любовта не участват в акта на удоволствието. Човек се проявява като частичен човек в удоволствието, той не се включва в своята цялостност.

Радостта е нещо друго - тя съпровожда съзиданието, личностното изграждане и обогатяване. Най-точно го е казал Спиноза (цитиран от Фром) - "Радостта е преходът на човека от по-малко към по-голямо съвършенство. Тъгата е преходът от по-голямо към по-малко съвършенство".

Да станем такива, каквито можем да бъдем, да бъдем оптимално свободни, рационални и активни - всичко това е заложено в човешката природа и именно то носи най-възвишена радост. Тя е централно преживяване за всички религии, центрирани върху битието.

Свобода - отчуждение

Сред най-важните предпоставки за живота "да бъдеш" е чувството за свобода. Подчинението, службата на авторитети са му противопоказани. Става въпрос не за свобода, разбирана като "правя каквото си искам - дори в ущърб на другите" или свободата като отчужденост от другите, а свобода в единение с другите хора, свобода като единство, цялостност с другите.

Фром избира много интересна форма при представяне на следващата опозиция: свобода - отчуждение. В основа на анализа си поставя притчата за грехопадението от Библията.

В традиционното тълкуване грехът на Адам е, че прекрачва божата заповед и вкусва от дървото на познанието - Бог е заповядал нещо, а Адам не се е подчинил докрай. Следва наказание - Адам и Ева са изгонени от рая; след това - чувство за вина, последвана от изкупление и накрая - очакваното опрощение.

Но има и една друга тълкувателна версия - Адам и Ева, замислени първоначално като единство, една плът, в един момент се отчуждават един от друг - на базата на своето различие. Това става, когато те "виждат" своята голота и започват да се срамуват от нея, от това, че другият, различният я вижда. Тогава те вече не се и обичат, казва Фром - Ева не защитава Адам пред Бога, а той прехвърля цялата вина върху нея. Те се превръщат в разделени, изолирани, егоистични, разединени човешки същества. След този грях следва наказанието на изолацията. Изкуплението и спасението са свързани с възстановяване чувството за единение със света, с другите хора, с преодоляване на ширещото се отчуждение. Грехът отчуждение не трябва да се опрощава, той трябва да се лекува - казва авторът - и единствено любовта е лекарството за това лечение.

Функционалният смисъл на историята за грехопадението при традиционно тълкуване (вероятно това е правилното тълкуване с оглед на културно-историческия контекст при създаването на притчите от Библията) е, че законите на авторитета - бил той Бог или цар - трябва да се спазват. Този урок се интернализира чрез религията - човек трябва да бъде научен да се подчинява не само от външен страх пред закона, но и да има вътрешното усещане, че прави грях като не се подчинява, да изпитва вина от това. Неподчинението е грях - това е основното послание. "Внушава го и държавата, и църквата. Двете институции действат заедно, за да запазят първенството си в йерархията... ...Те използват и институцията на семейството, чиято функция е да приучва детето към подчинение от първия миг, в която прояви воля...Волята на детето трябва да бъде прекършена, за да бъде подготвено да се изявява по-късно като примерен гражданин" (Фром 1996: 191).

Така Фром "навързва" институциите и техните интереси при създаването на несвободния човек. Това е парадигмата на общество на притежанието. Формулата "Свободна воля - неподчинение - грях - наказание - изкупление" е формула на притежателния модус. При нея духовният център не е в нас самите, а "във властта, на която се подчиняваме". Благополучие се постига чрез "пасивно послушание и последващо одобрение от страна на представителите на властта....живеем в притежателния модус до такава степен, в каквато интернализираме авторитарната структура на обществото" - заключава авторът (Фром 1996: 191).

Формулата на битийния модус е друга - "Грехът е колебаещо се отчуждение, което се превъзмогва чрез пълно разкрепостяване на разума, любов и изкупление чрез единение" (Фром 1996: 196). Когато хората - в случая представени от Адам и Ева - се обичат и са единни, те са силни - а именно това не е изгодно на институцията Бог. Фром се позовава на теолози от древността до по-ново време, опитвайки се да покаже правомерността на подобна интерпретация (грехът като нарушаване на изначалното единство) - Св. Августин, Тома Аквински, Ориген, Максим Изповедник и пр. Цитира и едно образно изказване на последния: след греха на Адам човешкият род, "който би трябвало да е едно хармонично цяло, а не съпътстван от конфликти за моето и твоето, се превърнал в прашен облак от индивиди". Ние днес вероятно сме един особено прашен облак от индивиди.

Човек с битийна нагласа обикновено избягва и играта "свобода наужким", фикцията за свобода. Развивайки тази идея, Фром дава прост пример: като влезем в един супермаркет на пръв поглед всичко изглежда напълно в полза на свободата ни за избор, клиентът се чувства цар да избере каквото пожелае. Но това не е никакъв избор, след като "различните марки са в основата си един и същ продукт", след като рекламите предварително са ни обработвали, след като всячески ни се натрапва начин на живот (Фром 2000а: 50).

Антиавторитаризмът, т.е. желанието да демонстрираме свобода, която обаче е по-скоро каприз или своеволие - също говори за липса на воля или чувство за безсилие, това е нещо аналогично на подчинението, само че под маската на мнима свобода.

Истинската свобода е позитивната свобода. Тя означава оптимални условия за реализация способността на личността да живее активно и спонтанно, максимално да използва своите възможности.

Отношение към смъртта, отношение към времето

По интересен начин Е. Фром анализира различията между притежателния и битийния модус в две такива основополагащи сфери като отношението към смъртта и отношението към времето.

Всеки човек се бои от смъртта - не само възрастните и болните. Не е ли странен този страх, доколкото когато сме живи, смъртта я няма, когато тя дойде - нас няма да ни има (по Епикур). Не можем да търсим главното обяснение и в страха от болките и мъките, предшестващи смъртта, защото примерно се страхуваме и от внезапна смърт.

Отговорът на Фром е следният: човек е склонен да се отнася с живота си така, както с другите неща, които притежава. Както се страхува да не изгуби своята собственост, така той се страхува и да не изгуби всичко свое, свързано с живота - тялото си, Аза си, идентичността си, вещите, света, приятелите, светлината - всичко! Това е страхът, "че ще изгубя себе си", изправяйки се пред бездната - наречена небитие". Подобна позиция е присъща на притежателния модус.

Моделът на отношението към смъртта при битийния модус би бил друг: "да не се вкопчваме в живота, да не се отнасяме към живота като към собственост". Тогава не бихме имали какво да губим със смъртта - животът не е наша собственост, докато е при нас, трябва да му се радваме и да го славим, без да мислим за времето, когато той ще си отиде (което е нещо естествено, защото не е наша собственост). Като си отиде - здраве да е! (шега - М.В.) "Преодоляването на страха от смъртта не бива да започва с подготовка за смъртта, а с усилия за елиминиране на притежателното и утвърждаване на битийното начало в нашия живот" - подчертава Фром (Фром 1996: 199). Да се радваме на живота, да обичаме и да бъдем обичани - това е единственият начин мъдро да преодолеем страха от смъртта.

Що се отнася до позицията на времето в двата изследвани модуса, тезата на Фром е следната: "Битието съществува само тук и сега (hic et nunc). Притежанието съществува само във времето: минало, сегашно и бъдеще" (Фром 1996: 200).

Аргументите му са свързани със следното: миналото при позицията "имам" се чувства през придобитото (пари, имоти, приятели, спомени); ако днес си спомним за миналите дни - това би било едно късче минало днес - минали чувства, случки, преживявания. Когато се представя като спомен, като притежание, то е мъртво късче минало. Ако обаче го "видим" и почувстваме ясно, вълнуващо и се вживеем в него, то става все едно е "тук и сега". Бъдещето също се разглежда през евентуалното бъдещо придобиване - на кариера, слава, имущество, положение. Ако го видим, почувстваме, усетим особено ярко, то също може да изглежда "тук и сега". Настоящето има подобни параметри.

При модуса "съм" в битийния модус нещата също се случват във времето - това не би могло да се избегне. Но времето не е определящо за личното развитие, за творческия проблясък, за самоопределението. Моят личностен потенциал е в мен - тук и сега. Вярно е, че реализирането му е свързано с време, но не това е водещото. Човек с битийна нагласа се съобразява с времето, но не му се подчинява, то не е "идолът, който ръководи нашия живот". Ето какво казва Фром: "Любовта, радостта, проблясъкът на истината се усещат не като продължителност във времето, а тук и сега. Тук и сега е Вечността, т.е. безвремието. Но вечността не е, както обикновено хората се заблуждават, неограничено дълъг период" (Фром 1996: 201).

Дотук представих някои основни характеристики на битийния модус - така, както задълбочено ги разглежда Фром. Той прави и следващата крачка - опитва се да даде преки напътствия за "технологията" на преминаване от живот тип "притежаване" към живот по модела "съм". Основните текстове, ангажирани с тази задача, са включени в книгата "Изкуството да бъдеш" (Фром 1999). Интересно е да се знае, че те са били готови за включване в базовото произведение "Да имаш или да бъдеш" през 1976 г., но в последния момент авторът ги оттегля поради опасение да не бъде разбран неправилно - в смисъл, че в тях подтиква към развиване само на духовно благоденствие без съобразяване с фактора "икономическа реалност", която в методологията на Фром е основната причина за "пребиваване" на огромната маса хора в притежателна позиция.

По-горе разгледах някои идеи на Фром за това от какво следва да се предпазваме, ако искаме да сме с битийна жизнена нагласа. Към тях ще добавя още някои:

Не трябва да разрешаваме да ни заблуждават други или да се самозаблуждаваме, а да се стараем да виждаме света по максимално реалистичен начин;

Не трябва да се поддаваме на масовата практика да употребяваме заместители (бих ги нарекла ментета), каквито са тривиалните разговори, а да поддържаме топли, дълбоки, ангажирани връзки с хората;

Не трябва да се страхуваме от сериозното усилие или от болката - те са част от цената на истинското развитие;

Не трябва да се самозалъгваме, че сме свободни, а всъщност само външно демонстрираме "антиавторитаризъм".

Не трябва да бъдем нарцистични. Центърът на света за нарцистичния човек е той самият - това му пречи да има рационален и обективен поглед върху нещата, да е заинтересован от нещо, да общува пълноценно - това блокира развитието му;

Не трябва да бъдем егоисти - те искат всичко за себе си, не изпитват удоволствие от даването, споделянето, сътрудничеството, любовта. Те, казва Фром, са затворена крепост, подозрителни към останалите, само вземат, не дават.

Ако това са нещата, които "не трябва" да правим, кои са нещата, или стъпките, които трябва да извървим, за да се превърнем в цялостна личност, да бъдем изпълнени с любов, разум и рационалност, работата ни да бъде продуктивна и творческа?

"Първото условие за постигането на нещо повече от посредствен успех във всяка област, включително и в изкуството да живееш, е да желаеш нещо" - с тази мисъл на С. Киркегор започва своя урок Фром. Това означава да си набелязал цел, да си се посветил на нея, цялата ти енергия да е насочена към осъществяването й. Съвременното общество и начинът на живот, който то предпоставя, не съдействат много за това - често сме принудени да следваме несъвместими и противоречиви цели; възможностите за постигане на съвършенство са ограничени; трудът е отчужден и рутинен. Но въпреки това, при желание и творчески подход, можем да увеличим възможностите за жизнен път, осветен от значима цел.

Да бъдеш буден - това е вторият съвет на автора. Да не замъгляваме погледа си, да не пестим сили и емоции, да не се поддаваме на мисловния си мързел, да ни е интересно да живеем. Когато човек живее "буден", погледът му става бистър и той вижда света и себе си реалистично - такъв, какъвто е наистина, има критично, поставящо въпроси мислене, открива колко вълнуващи могат да бъдат хората и природата около него, вижда видимостта, но улавя и същността на нещата, има поглед за детайлите, но и за цялото, усеща целостността на света. Будният човек "осъзнава, което е необходимо да се осъзнава, за да оживее или за да задоволи стремежите си, човек проглежда за себе си и за света (хора и природа) наоколо. Той вижда не замъглено, а ясно повърхността ведно с корените в нея. Светът придобива реалност; всяка подробност и всички подробности в тяхното конфигуриране и структуриране се превръщат в изпълнено със смисъл единство" (Фром 1999: 57).

Третото напътствие на Фром е "Да съзнаваш!" Човек трябва да съзнава видимия свят, а също и онова, което е скрито. Пример за първото е способността да осъзнаваш тялото си - дишане, сензорно възприемане, движение. Има редица школи върху "изкуството на движението", което се основава на осъзнаване и овладяване езика на тялото. Осъзнаването на онова, което е скрито, Фром нарича разбулващо или разкриващо осъзнаване. То се простира от разкриване и осъзнаване на вътрешно-психичните процеси, до скритите противоречия в социалния живот. "Винаги ли е възможно това?" е първият въпрос, който задава Фром и на когото отговаря утвърдително (поне теоретично).

Вторият въпрос е по-сложен - а необходимо ли е всичко да се разбулва? Известни са редица несъзнавани самозащити, изследвани от Фройд и други видни психолози (като класическите проекция, рационализация, изтласкване, сублимация и пр.), до които прибягваме, когато истината е твърде болезнена за съзнаващия Аз. В името и с цената на какво ще разголваме нещата? Подобни са нещата и в социалното. Хората в невъзможността си да променят нещата градят кули от илюзии, вярвания, мечти - ако им се вземат, какво ще получат в замяна? Отговорите трябва да бъдат различни за всеки конкретен случай.

Но, казва Фром, "Осъзнаването на истината има освобождаващо въздействие - то освобождава енергията и избистря ума. Като следствие от това човек става по-независим, намира личностния си център и става по-жизнен... Ако избягването на болката и максималният комфорт са висши ценности, тогава наистина илюзиите са за предпочитане пред истината. Ако от друга страна сме убедени, че всеки човек в конкретното историческо време е роден с потенциал да бъде пълноценен човек и още повече, че тази единствена дадена му възможност изчезва със смъртта, тогава наистина ревностно трябва да се отстоява отхвърлянето на заблудите и постигането в най-висока степен на личностно развитие" (Фром 1999: 66). Осъзнаването е задължително условие за промяна и развитие.

Следващата крачка към битиен живот е свързана с развитие на способността за концентрация. Съвременният човек прави много неща едновременно - слуша музика, чете, яде, разговаря, гледа телевизия и пр. Нежеланието му да се концентрира и задълбочава се проявява и в такива продукти като антологиите, предаващи частици от авторови мисли вместо целите мисли и аргументации; рекламите, които през пет минути (че и по-често) прекъсват програмата и пр. Вярно е, че концентрацията предполага силно его - за да не загубим себе си в своето съсредоточаване; изисква вътрешна активност; предполага интересна работа - концентрирането върху рутинна еднообразна работа е дори опасно и пр.

След като сме овладяли изкуството да се концентрираме, можем да преминем към следващата крачка - медитацията. Фром няма предвид толкова медитация като автогенен тренинг за релаксация, а медитация за постигане на по-висока степен на независимост, липса на алчност и илюзорност, на омраза и невежество. Прекрасни учители за подобна медитация са будистките учители, твърди авторът и за потвърждение прилага текст от книгата на Н. Махатера "Същността на будистката медитация".

Вместо заключение ще си позволя да приложа по-дълъг пасаж от Е. Фром за качествата на новия човек, които са вплетени в структурата на характера му, защото ми се струва, че не бих могла да предам по-добре квинтесенцията на авторовата концепция за личността:

• готовност за отказ от всички форми на притежание, за да бъде, да съществува в пълния смисъл на думата;

• чувство на сигурност, чувство за идентичност и увереност в себе си, основани на вярата в това, че съществува, че е, на вътрешната потребност на човека от привързаност, заинтересованост, любов и единение със света, а не на стремежа да има, да притежава, да властва над света и по такъв начин да се превърне в роб на своята собственост;

• осъзнаване на факта, че никой и нищо извън нас самите не може да придаде смисъл на нашия живот и че само пълната независимост и отказ от вещоманията могат да станат условие за плодотворна човеколюбива дейност;

• да се чувстваш на мястото си;

• радост, породена от служене на хората, не от трупане на печалби и експлоатация;

• любов и преклонение пред живота във всичките му проявления със съзнанието, че животът и всичко, което способства разцвета, е свещено, а не вещите, властта и онова, което е тленно;

• стремеж да овладееш, доколкото е по силите ти, своята алчност, да се освободиш от омразата и илюзиите си;

• да живееш без идолопоклонство и илюзии, тъй като всеки достига такъв етап, в който няма нужда от илюзии;

• да развиваш способността си да обичаш, както и способността за критично, реалистично мислене;

• да се освободиш от нарцисизма и да приемеш всички трагични ограничения, вътрешно присъщи на човешкото съществуване;

• да превърнеш собственото си всестранно развитие, както и това на себеподобните, във висша цел на живота;

• да знаеш, че за постигането на тази цел са нужни дисциплинираност и реализъм;

• да знаеш също, че без структура няма развитие, но да разбираш и разликата между структурата като атрибут на живота и "порядъка" като атрибут на неживото, на мъртвото;

• да развиваш въображението си, но не като израз на бягство от непоносимите условия, а като предусещане на реалните възможности, като средство за премахване на непоносимите условия;

• да не заблуждаваш другите, но и да не бъдеш заблуждаван от тях; да бъдеш простодушен, но не и наивен;

• да се стремиш да постигнеш пълно самопознание не само по отношение на известните качества на личността, но и на непроявените, тъй като човек долавя смътно и онова, което не знае;

• да усетиш единението си с живота и да се откажеш от стремежа да покоряваш природата, да я подчиняваш, да я експлоатираш, да я изтощаваш и унищожаваш; да се стремиш да опознаеш природата и да живееш в хармония с нея;

• свобода, но не като произвол, а като възможност да останеш верен на себе си; не като възел от алчни страсти, а като деликатно балансирана структура, изправена пред вечната алтернатива да се развие или да се разруши, да живее или да умре;

• да знаеш, че злото и разрушението са неизбежни следствия от неправилно развитие;

• да разбираш, че само на малцина им се удава да постигнат съвършенството и то на онези, които не се стремят непременно "да достигнат целта", знаейки, че подобни амбиции са друга, по-различна форма на алчността и ориентацията към притежание;

• да изпитваш щастие на възтържествувалото жизнелюбие, независимо от това, какво ти готви съдбата в бъдеще. Когато човек живее максимално пълноценно, получава такова удовлетворение, че едва ли му остава място за безпокойство. (Фром 1996: 264).

БИБЛИОГРАФИЯ

Голдман 2000: Голдман, Даниел. Емоционалната интелигентност. София: Кибеа, 2000.

Фром 1992: Фром, Ерих. Бягство от свободата. (Изследване). София: Хр. Ботев, 1992.

Фром 1995: Фром, Ерих. Човекът за себе си: Изследване психологията на етиката. София: УИ "Св. Кл. Охридски", 1995.

Фром 1996: Фром, Ерих. Да имаш или да бъдеш: дилемата на човешкия избор. София: Кибеа, 1996.

Фром 1999: Фром, Ерих. Изкуството да бъдеш. София: Кибеа, 1999.

Фром 2000а: Фром, Ерих. Изкуството да обичаш. София: Кибеа, 2000.

Фром 2000б: Фром, Ерих. Душата на човека. София: Кибеа, 2000.

Фром 2002: Фром, Ерих. Отвъд веригите на илюзиите: Моята среща с Маркс и Фройд. София: З. Стоянов, 2002.

Фром 2003: Фром, Ерих. Анатомия на човешката деструктивност. София: З. Стоянов, 2003.

© Мария Вълкова
=============================
© Електронно издателство LiterNet, 17.02.2005
Мария Вълкова. Чувството за създаване. Варна: LiterNet, 2005.