Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Ноември  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook  Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Писмена реч
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

Трета глава
КУЛТУРАТА И КОЛЕКТИВНОТО НЕСЪЗНАВАНО. ЧОВЕШКОТО РАЗВИТИЕ - ИНДИВИДУАЦИЯ И ТРАНСЦЕНДЕНЦИЯ - КАРЛ ГУСТАВ ЮНГ

Мария Вълкова

web | Чувството за създаване

Кратки биографични бележки

Карл Густав Юнг е роден в гр. Кесвил - Швейцария през 1875 г. в семейство на пастор. Завършва медицина в Базелския университет и започва работа в психиатричното отделение на болницата в Цюрих. С голям интерес следи публикациите на З. Фройд, свързва се с него и между тях започва усилена кореспонденция. Срещат се през 1907 г. Фройд е впечатлен от качествата и ерудираността на Юнг и го приема като "големия син", наследника. През 1910 г. Юнг е избран за първия президент на Международната психоаналитична асоциация. През 1913 г. обаче отношенията между двамата силно охладняват и Юнг се оттегля от председателския пост. Следват четири тежки години на духовна криза и задълбочена интроспекция - Юнг подлага на дълбочинен анализ сънищата си и символиката, която те носят. Това време оказва най-силно влияние върху научното му развитие, вдъхновява го при създаване на най-смели идеи и концепции. Юнг започва широка преподавателска дейност, чете лекции по целия свят, изучава различни култури. Това може да се усети от книгите му, доколкото анализите и примерите, които дава, демонстрират изключително задълбочено познаване на редица религии, култури и цивилизации. Юнг умира през 1961 г.

Основните научни постижения на Юнг, които по моя преценка са по-пряко приложими при изследване културата на личността, са свързани с:

- изграждане на разгърната концепция за структурата на личността, включваща три основни равнища - его, лично несъзнавано и колективно несъзнавано, плюс инстинктогенно несъзнавано;

- Юнг обосновава виждане, че хилядолетният човешки опит се предава и присъства автоматично в мозъка на всяко новородено дете чрез онзи пласт в психиката, наречен от него колективното несъзнавано. Задълбочено анализира същността на колективното несъзнавано и архетиповете и техните символни проявления в митологията, фолклора, религиите, изкуството, сънищата, във всекидневния живот;

- разработва теория на личността, в която се разглежда стремежът към постигане на цялостна личност, очертават се етапи в развитието на личността - индивидуация и трансценденция; основател на Аналитичната психология;

- открива и описва два основни типа нагласи, или жизнени насочености на личността - екстравертна и интровертна. Те се приемат от много видни психолози и са в основата на десетки тестове за изследване на личността;

- върху основата на психологическите функции - мислене, усещане, чувство и интуиция, както и на известните вече екстраверсия и интроверсия, Юнг разработва типология на личността, състояща се от осем основни типа.

Вероятно няма да сгреша, ако кажа, че всяка от идеите на Юнг има отношение към културата. Тук ще се огранича с кратко представяне на онези от тях, които, според мен, се съотнасят по-пряко към субектния подход в теорията на културата. Това са теорията за колективното несъзнавано и архетиповете, архетипа цялостна личност и теорията за развитие на личността - индивидуация/трансценденция. Струва ми се, че те очертават механизми на развитие и проявление на личността, които могат да обогатят и задълбочат вижданията за културното развитие на личността. Също така, както ще се види по-натам, част от идеите на представителите на хуманистичното направление в персонологията са вдъхновени, основават се на базови идеи на Юнг. Това е още една причина за подбора на автори и тези тук.

Чрез тезата за архетиповете се представя един всеобхватен, идващ от дълбините на човешката природа и хилядолетно развитие конструкт, механизъм за човешко развитие. Можем ли да го наречем механизъм за културно развитие на индивида - според мен да. Доколкото архетиповете дават модел, матрица за човешки взаимоотношения, за позиция на индивда спрямо другите, ролеви очаквания и адекватно поведение, доколкото вдъхновяват и са в основата на такива грандиозни културни феномени като митология, фолклор, религии - извън съмнение е, че теорията за архетиповете се отнася пряко към културата.

Теорията на Юнг за развитието на личността кореспондира със субектния подход и в други посоки. В концепцията на Юнг личностното развитие е вътрешно детерминирано. Тласъкът за развитие, както и основните етапи от това развитие, идват отвътре. Стремежът към развитие е вложен във всеки от нас, като някои архетипове имат най-пряко отношение към телеологичността в личностното развитие. Човек е свободен да се развива в желана насока - архетиповите модели задават само формата, а конкретното съдържание зависи от много фактори, включително и от свободната воля на индивида. Вярно е, че Юнг не говори за съзидателния характер на човешката природа - може би косвено това се подразбира при стремежа за самореализация, който естествено следва след себепознанието при индивидуацията. Цел на индивидуацията е самоопознаване, разширяване на Аза, хармонизиране и взаимно балансиране на всички основни личностни структури. При разглеждне на някои от идеите на Юнг ще се опитам да представя дълбоките вътрешни механизми в културното развитие на индивида - така, както ги вижда Юнг.

Бих искала да разгледам на първо място теорията на Юнг за развитието на личността. Но доколкото тя е свързана с личностни структури - разширяване на съзнавания Аз, извеждане конструкти от несъзнаваното и интегриране към съзнавания Аз, хармонизация на противостоящи елементи в личността и пр., би трябвало да започна с кратко представяне на концепцията на автора за структурата на личността.

В теорията на Юнг човешката психика е изградена от няколко основни пласта или структури, разположени на съзнателно и несъзнавано равнище - това са его, лично несъзнавано и колективно несъзнавано, плюс инстинктогенно несъзнавано (Юнг 1993; 1999).

Егото е онази част от психиката, която актуално се съзнава и чрез която хората обясняват своята жизнедейност - мисли, чувства, поведение. Тук се включва процесът на съзнателно формулиране на цели, които определят поведението ни, изборът на начини за постигането им, логическите обяснения, които даваме на нещата и събитията около нас, нашите съзнавани чувства, мисли, спомени, общуване, минал опит, който можем да възпроизведем - с една дума всичко онова, към което се отнасяме съзнателно.

Следващият значителен пласт се разполага в несъзнаваната част от психиката. Тук е хранилището на най-разнообразни неща - спомени за събития, емоции, факти, които сме забравили, но които при нужда бихме могли да си спомним; изтласканите от съзнанието конфликти и конфликтни ситуации, които по някаква причини са "неизгодни" на съзнанието ни; тук е и множеството от впечатления, допълнителни детайли от възприемането на реалността, които не са били важни в момента на възприемане, ненужни детайли, които биха претоварили съзнанието ни, недостатъчно ярки впечатления под прага на съзнателно възприемане - "маркирани" и включени в това несъзнавано равнище. "Несъзнаваното представя едно крайно неустановено положение на нещата: всичко, което зная, но за което не мисля в момента; всичко, което съм познавал някога, но съм го забравил; всичко, възприето от моите сетива, но не отбелязано от съзнаващия разум; всичко, което, без да искам и без да му обръщам внимание, чувствам, мисля, спомням си, искам и правя; всички бъдещи неща, които се оформят в мен и в определено време ще стигнат до съзнанието - всичко това представлява съдържанието на несъзнаваното. Това съдържание повече или по-малко може да бъде осъзнато или пък, веднъж съзнавано, може отново да стане такова в някой следващ момент" (Юнг 1993: 61). Юнг нарича този пласт лично несъзнавано. За разлика от Фройд (който твърди, че несъзнаваното не излиза на съзнателно равнище), Юнг смята, че достъпът на елементи от личното несъзнавано до съзнанието по принцип е възможен.

Структурата на личното несъзнавано включва и компактни сложни образувания - т.нар. комплекси (Юнг 2001б). Възникването им Юнг свързва със системни грешки във възпитанието, психичен дискомфорт поради невъзможност за пълноценна самореализация, психична травма, емоционален шок, морален конфликт и пр. Те оказват силно влияние върху личностното развитие. Доколкото съдържимото от следващия пласт - архетиповете от колективното несъзнавано, за да достигнат до съзнателно равнище, минават през личното несъзнавано и съответно се изкривяват от комплексите, последните са важен фактор за културно-личностното развитие. Често можем да чуем - "Тя има комплекс за малоценност", или "Той има комплекс към майка си", или към началника, към явяване на изпити; за някого казваме, че е "задръстен от комплекси" и пр.- този израз от всекидневния език показва, че явлението е почувствано от всекидневното съзнание и "се върти" в практиката.

Комплексите силно влияят върху нашето поведение и отношение към света, смята Юнг. Дори да ги съзнаваме, трудно можем да ги преодолеем. Затрудненията произтичат от тяхната природа. Те са сравнително автономни образувания, силно емоционално наситени, със собствена специфична енергия, която може дори да превъзхожда по величина съответния сектор на съзнателно равнище.

Юнг разглежда промените в отношението на хората към комплексите им в културно-исторически разрез. В далечни вярвания и религии причините за неприемливо човешко поведение се обясняват с обладаване от нечисти сили, дяволски влияния и пр. Във всекидневното си общуване доста често казваме: "Какъв дявол се е вселил в теб днес?" - може би това е далечен отглас от онези времена. С това практически отделяме комплекса, влияещ върху поведението на индивида, като нещо външно, различно от него самия. Това е един щадящ самочувствието обяснителен конструкт. Днес почти не прибягваме до него, съзнаваме, че комплексите са част от нашата психика, срамуваме се от тях, намираме ги за непристойни. Може би се страхуваме от комплексите си - доколкото не можем да ги контролираме съзателно и с усилие на волята. Стараем се да ги омаловажаваме, потискаме, отричаме - но въпреки всичко те намират път към съзнанието и поведението ни. При известни условия комплексите могат да обсебват личността до степен да определят поведението й. "Където започва царството на комплексите, там завършва свободата на Егото, защото комплексите са психични агенти, чиято дълбочинна природа все още остава неразгадана" - подчертава Юнг.

Личното несъзнавано се изгражда върху основата на личния и наследствен опит. То е индивидуално и уникално за всеки човек. Юнг особено подчертава индивидуалния характер на личното несъзнавано, за да си отвори пътя към третия, най-дълбок пласт в човешката психика. Той не е индивидуализиран, той е общ за всички хора. Юнг го нарича колективно несъзнавано (Юнг 1993; 1999; 2001а).

Колективното несъзнавано е резултат от еволюцията на човешката психика - еволюция, траяла десетки хилядолетия, включваща опита и на първобитните ни предци. Конструктите на колективното несъзнавано са предварително зададени в психиката на всеки от нас, изобщо не зависят от нашия опит или през наследствеността - от качествата и опита на родителите ни. Те са еднакви за целия човешки род - подчертава Юнг. Мозъкът на новороденото дете не е Tabula raza - празна дъска, на която тепърва ще се пише. Голяма част от тази дъска вече е изписана от опита на хилядите поколения преди него. В него са вложени конструктите на колективното несъзнавано.

Аргументите, които излага Юнг, за да обоснове тази фундаментална за обясняване на предаването на човешкия опит и културно развитие теза, са много и са доста убедителни (Юнг 1993; 1999). Само ще маркирам някои от тях: по аналогия с формирането и развитието на човешкото тяло, на инстинктите при животните и при хората. Юнг показва правомерността на допускането, че подобни механизми действат и на равнище психика. Няма нищо в нашето тяло, което да се появява в завършения вид, в който го виждаме "от нищото" едва при нашето раждане, без да е еволюирало преди това стотици хиляди години в млекопитаещите и преди тях. Спомена за това развитие носим като кодирана програма за развитие в себе си. Голяма част от психиката на животните включва кодирани прости, но и много сложни инстинкти, които в значителна степен определят поведението им - инстинкти, ковани десетки хилядолетия. Животните ги наследяват в готов вид и се раждат с тях. По външния вид на новороденото животно не личи, че то носи в мозъка си кодирани инстинкти или цели комплекси от инстинкти - ние узнаваме това, когато те се проявят в поведението им. Както не можем да узнаем предрезположенията или склонностите, правещи възможни действията на животните, преди да ги видим в това, което правят. "За нас е също толкова невъзможно да узнаем природата на предсъзнаваното психично предразположение, което дава възможност на детето да реагира по човешки начин - смята Юнг. Можем само да предполагаме, че неговото поведение произхожда от определени образци на функциониране, които аз описах като образи. Терминът "образ" има за цел да изрази не само наличната форма на активността, но и типичната ситуация, в която се разгръща активността" (Юнг 1999: 90).

Пътят, който изминава в развитието си човешкото съзнание, е дълъг и сложен - в това няма съмнение. При десетки хиляди последователни поколения човеци са изграждани, формирани, шлифовани, натрупвани и предавани базовите, най-необходимите мисловни, емоционални и поведенски конструкти. Те са предпоставка за справяне със сложностите на живота. Именно тези конструкти се съдържат в колективното несъзнавано - твърди Юнг. Те не зависят от конкретния човек, от времето и мястото, в което живее, еднакви са при всички хора от всички култури и цивилизации. "В колективното несъзнавано се съдържа духовното наследие на човешката еволюция, възраждащо се в структурата на мозъка на всеки индивид" - обобщава Юнг (1999: 200).

За да стигне на съзнателно равнище и се индивидуализира, опитът от колективното несъзнавано минава през пласта на личностното несъзнавано. Ако в структурата на този пласт сме "складирали" някакви значими комплекси, страхове, конфликти, тогава позитивният, помагащ опит, идващ от колективното несъзнавано, може да се изкриви, забави, преиначи и да излезе на равнище съзнание в един деструктивен, вредящ вид (Юнг 2001б). Сравняват влиянието на опита, идващ от колективното несъзнавано на равнище съзнателен живот с извор, чиято вода идва от много дълбоко - за да бликне чиста и помагаща, тя не трябва да среща значителни негативни и препятстващи пречки по своя път. В противен случай или не извира, или излиза на друго място, може би неподходящо и вредно, а и водата му е мътна и с нежелани примеси. Примерно при индивид със силен Едипов комплекс позитивният опит за отношения с бащата, бликащ от архетипа баща от колективното несъзнавано, ще се изкриви от комплекса и ще се появи в съзнанието с белезите на този комплекс.

Концепцията на Юнг за развитието на личността се основава върху допускането, че индивидът в един по-зрял етап от живота си, когато е събрал достатъчно житейски опит, развил е различни страни от своята индивидуалност, разгърнал е съзнавания и несъзнаван пласт от своята психика, има необходимост да консолидира, да хармонизира противодействащите в психиката му вътрешни сили и тенденции, в дълбочина да опознае себе си, за да може да реализира напълно вложените в него качества и способности. Юнг нарича този процес индивидуация. Към нея се пристъпва, когато всички основни личностни системи са добре развити - обикновено не по-рано от средна възраст. Доколкото огромна част от човешката психика е разположена в несъзнаваното - лично и колективно, а себепознаването е процес, който по определение протича само на съзнателно равнище, индивидуацията е свързана с извеждане на части от несъзнаваното и интегрирането им към съзнанието.

Аз-идентичността се простира в рамките на съзнанието. Тя включва всичко онова, което знаем за себе си, което съзнаваме. "В известен смисъл той (Азът) е центърът на полето на съзнанието, а доколкото това поле включва емпиричната личност, Азът е субект на всички личностни актове на съзнанието. Съотнесеността на дадено психично съдържание към Аза е критерий за осъзнаването му" (Юнг 1995: 9). Азът не е нещо повече или по-малко от съзнанието - на много места авторът дебело подчертава, че Азът е изцяло съзнателен.

Друг е въпросът, че при изграждането на Аза участват както съзнавани, така и несъзнавани фактори и психични съдържания. Теоретически обхватът на субекта, на Аза е безграничен, но на практика границите са: познатото. Непознатото не се включва в Аза - непознатото външно, сетивно и непознатото вътрешно-психично (Юнг 1993).

От друга страна опитът, научните изследвания недвусмислено показват огромното място, което заема несъзнаваното в психичния живот на личността - "тъкмо решаващите черти често не се осъзнават" (Юнг 1995: 11). И тъй като несъзнаваното също принадлежи към психиката, е необходимо понятие, което да включва и него, освен съзнанието. Това понятие е цялостната личност - Self. Тя е по-широка от Аза, той се отнася към нея като част към цяло.

Свободата на волята на Аза е ограничена - от една страна от външните обстоятелства (това е ясно), но от друга - от онези вътрешно-психични пространства, до които се простира съзнанието. Азът е зависим от несъзнаваното. "От една страна Азът се основава върху общото поле на съзнанието, а от друга - върху съвкупността от несъзнавани съдържания" - подчертава Юнг (Юнг 1995: 10). Случва се ограничеността и зависимостта на Аза, на съзнанието да стигне дотам, че той "не само не може да промени нещо в цялостната личност, но понякога бива асимилиран и в значителна степен изменен от развиващи се, несъзнавани части на личността" (Юнг 1995: 12).

И така, Юнг убедително показва, че понятието Аз-идентичност е недостатъчно за разкриване цялото богатство на личността.

Всъщност именно тук се крие разковничето на личностното развитие, на индивидуацията: индивидът да се впусне в опознаване на цялостната си личност (съзнавана и несъзнавана) чрез внимателно вслушване и извеждане "на светло" на равнище съзнание значителни части от своето несъзнавано.

Трудно е да бъде разбрана идеята за индивидуацията, предупреждава Юнг, доколкото разумният ни съзнаващ Аз действа на полето на съзнанието, а цялостната личност включва съзнавано плюс несъзнавано - в случая частта трябва да разбере цялото. "Малка е надеждата, че някога ще успеем да се доближим приблизително до съзнанието за цялостната личност, защото колкото и да осъзнаваме, винаги остава едно неопределено и неопределимо количество несъзнаван материал, който принадлежи на цялостната личност." - подчертава авторът (Юнг 1993: 163).

В резултат на процеса на индивидуация съзнанието значително се разширява; осъзнати, противоположностите взаимно се балансират и хармонизират, превръщат се в органична цялостност. Енергията, освободена от прекратяването на компенсаторни личностни процеси, вече излишни - проекции, рационализации, изтласквания и пр. може да се използва за личностно израстване.

Процесът на индивидуация води до:

- разширяване на съзнанието чрез интегриране на части от несъзнаваното;

- синтезиране на противоборстващи, но и взаимодопълващи се противоположности: съзнание - несъзнавано, персона - сянка, телесно - духовно, открити - скрити сексуални характеристики, бих продължила - лични- обществени интереси, индивидуално - социално и пр.

- постигане на баланс, хармония в структурата на личността;

- осъзнаване и опознаване на собствената личност, себеуважение, харесване такива, каквито сме;

- интегрираност на Аза;

- постигане на свобода, относителна независимост от влияния - външни (на отделни хора, на групата, колектива, общността) и вътрешни (на стереотипите в себе си, възприети традиции и пр.);

- възможност за развитие, промяна, подвижност, откритост;

- възможност за самореализация;

- заемане позиция на участник и съзидател, а не просто наблюдател и в жизнените процеси - съзидател на самия себе си, на своя живот, реализация в обществото;

- способност да не се поставят прегради, а обратно - да се хвърлят мостове - към неща вътре и извън нас;

- готовност за трансценденция;

- способност да се изживяват върхови преживявания;

- способност да разбираме и приемаме другите такива, каквито са - толерантност и уважение към другостта, различието, "споделяне" на разнообразните форми на култура и взаимно обогатяване.

Индивидуацията няма за цел да ни направи само по-знаещи или по-умни - задачата й е по-голяма - тя носи мъдрост. Чудесна е метафората на М. Франц за индивидуацията - тя я сравнява с растежа на един бор. Семенцата от шишарката латентно носят всичко от бъдещия бор. Но когато поникват и растат, те попадат в различни условия, срещат на пътя си всякакви препятствия. Едно семенце е паднало в песъклива почва, друго - в камениста, едно може да е на сянка, друго - на слънце, някои са в безветрена падинка, други - брулени от ветровете. Но всяко растящо дърво намира най-добрия начин да се съобрази с условията и да реализира заложеното в него. Борът не се сърди, когато попадне на камък, не планира отмъщение, не крои сложни планове как да победи камъка. Той просто се опитва да разбере накъде трябва да расте повече, за да може да мине (Франц 2002: 191). Подобен е и процесът на индивидуация - той предполага да се вслушваме в несъзнаваната си част, да я приобщаваме към съзнанието, понякога съзнателно да се подчиняваме на силата на несъзнваното си, като допускаме интуицията ни да участва в решенията, които вземаме, ако искаме да се развиваме и реализираме.

Процесът на индивидуация е основен етап в личностното развитие, но има и друго проявление - винаги при криза на идентичността се усеща необходимост от него - това важи за личностна криза, но и за кризи на идентичността на равнище общности. Най-често първите симптоми за кризата на идентичността са несъзнавани - когато се чувстваме объркани, демотивирани, обезкуражени, или трайно ни е скучно и тягостно, когато сънищата ни са смущаващи и/или кошмарни, изпълнени с неясни символи. Човек трябва да се стреми да опознава тази символика, защото тя е ключ към несъзнаваното.

В митовете и вълшебните приказки кризата на идентичността се проявява с разнообразна символика - това е кралят, който е остарял или се е разболял тежко; бездетна царска двойка; чудовище, което краде жени и деца или иска да изяде царската дъщеря; демон, който задържа армията; когато внезапно върху земята пада мрак, когато пресъхнат кладенците, падне унищожителен порой и пр. Спасителната помощ, която може да избави хората от тези злини е обикновено нещо специфично и трудно за намиране или изпълнение - жива вода, риба със златен пръстен в тялото, женска златна плитка и пр. (Франц 2002; Кроудър 2004). Не по-лесно е излизането от криза на идентичността на индивидуално или общностно равнище в реалния живот .

Индивидуацията е непрекъснат динамичен процес, стремеж към балансиране, уравновесяване на противоборстващи в психиката ни сили: материя - дух, съзнавано - несъзнавано, духовност - телесност, нашето лице за пред хората (архетипа персона) - нашето скрито аз (архепита сянка). Тук се включва още нашата съзнавана, открита сексуалност, балансирана от противоположното - потисканата и скривана женска част у мъжа (архетипа анима) и съответно - потисканата, мъжка част у жената (архетипа анимус) - по-долу ще разгледам тези архетипове. Тези противодействащи вътрешни сили и тенденции трябва да бъдат осъзнати, приети от личността и интегрирани към Аза.

Бих искала да обърна внимание, че индивидуацията не е процес на непрекъснато "подобряване " на личността по посока на борба и победа с отрицателните й страни и развиване само на добрите. Същността й е в самоопознаването и развитието по посока на хармонизиране, единство, цялостност, баланс, допълване на противоположностите в реалната личност.

Процесът на индивидуация обикновено протича като последователна, съзнавана, целенасочена дейност. Но Юнг допуска и друг вариант - подготвителните, предварителни етапи от процеса на индивидуация се осъществяват на несъзнавано равнище и едва при достигане на по-висок етап "плодовете" на индивидуацията се проявяват внезапно, като просветеление на съзнанието.

Процесът по изграждане на цялостна личност е свързан с интелектуални и емоционални усилия. Юнг особено подчертава важността на емоционалната включеност при интегриране на съдържания от несъзнаваното - доколко харесваме това, което правим, какво удоволствие изпитваме от него. Степента на удоволствие и удовлетвореност показва афективната стойност на интегрираното съдържание, интензивността на асимилираните от несъзнаваното представи, енергията, с която е зареден архетипът, продуциращ съответните представи.

На съзнателно равнище най-голяма енергия притежава съзнаваният Аз. След него се нареждат интегрираните части на архетипа сянка. На трето място по енергия и интензивност са анимата и анимусът. Най-ниски по афективни стойности са съдържанията, идващи от цялостната личност. Юнг смята дори, че "цялостната личност е извън кръга на лично достижимото и ако изобщо се проявява, това става единствено под формата на религиозна митологема, а символите й се колебаят между най-висшето и най-низшето" (Юнг 1995: 39). На несъзнавано равнище редът се обръща - най-мощен е архетипът на цялостната личност, следват анима - анимус, сянка и най-долу - съзнаваният Аз. Именно този е редът по време на сънуване - в сънищата, при проекции или други форми от действията на несъзнаваното (като напр.някои форми на асимилиране на несъзнаваното от Аза или приплъзгане на Аза в несъзнаваното). Това обръщане е логично, доколкото съзнавано - несъзнавано се допълват взаимно - когато съзнанието е силно, несъзнаваното действа по-слабо и обратно.

Следва да се различава индивидуализъм от индивидуация. Докато при индивидуализма се подчертава значимостта на нещо лично, противопоставено на общото, на колективното, при индивидуацията не е така. При нея съзнаваният Аз органически интегрира страни от колективното несъзнавано, тези колективни страни стават вътрешно присъщи нему, т.е. той става по-колективен, по-обществен по природа. Така по-добре може да разбира другите, съответно - да общува с тях, да работи с тях на полето на социалното. "Индивидуацията означава именно по-доброто и по-пълно осъществяване на колективните качества на човешкото същество и следователно толерантно отношение към особеностите на индивида, което подпомага добрите социални постижения повече, отколкото ако тези особености биват пренебрегвани или потискани" (Юнг 1993: 159).

Интегрираните от колективното несъзнавано аспекти постепенно се диференцират по функции и качества - качества, които по природа са универсални - и "запълват" индивидуалните съзнавани пространства на Аза. Така човек развива природата си, реализира вложените в него способности, става уникален. При такова развитие на личността е невъзможно природата й да противостои на колективното, доколкото самата тя изцяло е изтъкана от универсални, колективни характеристики, получили индивидуален "привкус".

Друга особеност на процеса на индивидуация е стремежът към "живо съучастие" на всички фактори - на съзнавано и несъзнавано равнище. Важен е и фактът, че универсалните фактори се изразяват по един индивидуален начин, затова и тяхното разбиране и интегриране също си осъществява през индивидуалната специфика. Получава се едно сливане универсално - индивидуално, във всяка брънка, във всяко звено на личността. Този процес е много мощен - казва Юнг - той не може да бъде надминат от нищо, най-малко от индивидуализма.

Юнг смята, че процесът на индивидуация продължава цял живот. Но на един етап от постигането на относителна зрелост и вътрешна цялостност индивидът е готов да премине към следващото стъпало в развитието си, което Юнг нарича трансценденция. При нея границите на индивидуалното се разширяват. Личностно-индивидуалното хвърля мост към универсалността и постига единство с всеобщността, с хуманността изобщо, с човечеството, с космоса.

Така процесът на индивидуация е основна предпоставкя за универслизиране на интересите, мотивацията, ценностите - с една дума на цялостното светоотношение на човека. Механизмът на този особено важен от културна гледна точка процес, е следният: самоопознаването дава възможност да започнем да разбираме причините за емоциите си или скритото лице на действителните мотиви за едно или друго наше действие, спестяваме си рационализациите, проекциите, изтласкването и другите несъзнавани защитни техники. Пластът на личното ни несъзнавано изтънява за сметка на разширяващото се съзнание. "По такъв начин се изгражда едно съзнание, което вече не е заключено в малкия, свръхсетивен, персонален свят на Аза, а се движи свободно в един по-широк свят на обективни интереси" (Юнг 1993: 164). Връзката на личността с външния свят става все по-широка и пълноценна, все по-малко психична енергия се отделя за компенсации от страна на несъзнаваното на онзи "обидчив, егоистичен възел от лични желания, страхове, надежди, амбиции". Така разширеното чрез процеса на индивидуация съзнание довежда индивида до "абсолютно, свързващо и неразрушимо единство с широкия свят". На този етап вече мярата за нещата се променя - действително ценни и важни стават всеобщо значимите ценности.

Юнг смята, че на етапа трансценденция ролята на колективното несъзнавано нараства - колективните проблеми могат да се решават с колективни средства, а какво по-колективно от колективното несъзнавано. Сега то излиза на сцената за решаване вече не само на индивидуални, но и на всеобщи проблеми. Според мен това е една много интересна теза, която, ако се разработи подобаващо, би довела до неочаквани резултати. Би било любопитно например да се опитаме да търсим изход за справяне с тежкия проблем световен тероризъм през средствата на колективното несъзнавано. (В края на главата скромно се опитвам да приложа на общественото поприще идеята на Юнг за архетиповите модели - може би подобен, но много по-обширен и пълен анализ би помогнал). "На този етап (на равнище цялостна личност - б.м., М.В.) основното са колективните проблеми, които са задействали колективното несъзнавано, тъй като те изискват не персонална, а колективна компенсация. Сега виждаме, че несъзнаваното продуцира съдържания, които са валидни не само за конкретния човек, но и за други, за много хора, а може би и за всички" (Юнг 1993: 164).

Пътят на превръщане на обективните ценности от колективните представи и идеали в субективни (нещо твърде важно, ако искаме да са действащи) е сложен и многостранен. При спонтанното им или целенасочено възникване има голяма вероятност обективната ценност да съвпада с ценността на субективното й приемане. Но при определени обстоятелства - примерно промяна на жизнените условия, неадекватно функциониране на ценностите, злоупотреба с тях или прекалено дълга употреба на една и съща символика е възможно постепенно затихване както на обективните, така и на субективните стойности на афективна включеност при приемане на ценностите. Например една пропагандната машина може да "върти" до втръсване понятия и символи, които в началото са имали вероятно висока обективна и субективна стойност, но вече са се превърнали само в кухи фрази, навяващи само досада. Настъпила е инфлация на съдържанието им. (Може би понятия като демокрация, демократични процеси, свобода и пр. бяха сполетяни от подобна участ в последните години.)

Юнг смята, че в случаи на "овехтяване" на символиката целенасочено или спонтанно се търси нова символика - особено действен начин за това е връщане назад към архетипния контекст на явлението. Така понятието свобода - доста често спрягано и изтърквано от прекомерна външна употреба - в изкуството често се представя чрез символа на млада енергична борбена жена. Източник на символа в случая е архетипът анима.

Особено ясно помръкването на афективното въздействие на символиката на даден вечен архетип върху хората се вижда при религията. Архетипът бог се представя чрез символиката на една разгърната религия. Дълги векове след възникването й тя представлява обективна и субективна ценност със силен емоционален заряд и силно привлича вярващите. Когато обаче тази религия функционира твърде дълго, без да се променя, без да се грижи за периодично подновяване на символиката и не следи за силна емоционална връзка на вярващите с нея, символите й избледняват. Това отваря мегдан за промяна на религията, за нови религии, модификации, секти, които да възобновят емоционалното въздействие на символите на архетипа бог. Юнг споделя, че от психотерапевтичната си практика е установил, че в сънищата на хората (т.е. в тяхното несъзнавано) все по-рядко се срещат символи, свързани с вярата и предполага, че християнската религия се оттегля от емоционалния свят на християните (Юнг 1994; 1999).

Когато емоцията се оттегли от обвързаността си с една идея, идеал, традиция, религия и пр., съпричастността към тях се поддържа по-скоро като външна имитация. Тогава те се превръщат в мъртъв метафизичен обект. Колкото и да го "спрягаме" и включваме отново и отново във всекидневна употреба, той вече не помага на развитието ни, следователно не изпълнява главното си предназначение. Нещо повече - твърде възможно е да започне да пречи, ако човек се е вкопчил в него и не вижда, че около него "никнат" нови ценни неща, заслужаващи вниманието му. Ето думите на Юнг: "Човек се вкопчва в притежания, които някога са представлявали богатство, и то толкова по-силно, колкото по-безплодни, по-непонятни и мъртви стават те. (Естествено, той може да се вкопчи само в безплодни идеи; живите са достатъчно съдържателни и богати, за да няма причина да се вкопчва в тях.) Ето как с времето смисленото се превръща в безсмислено" (Юнг 1995: 44).

Човек трябва внимателно да следи емоционалните си пориви и навреме да се насочва към неща, които го вълнуват. Ако са достатъчно значими, човек ще "произведе" нови символи, съответстващи на новото съдържание, през което се проявяват съответните архетипове.

Друга възможност е позагубилият емоционалната си привлекателност колективен идеал да се появява в символен вид чрез негови ценностни атрибути. Така бог може да присъства в сънищата ни като малък камък, богинята - като черна котка. "Разпознаването" на тези символи би било по-успешно, ако се познава митологията и символите в нея. Символите на сянката се улавят през символиката на хтоничния свят, света на мрака, сигизията анима-анимус - чрез символите на божествените двойки, а цялостната личност - чрез символите на висшата цялостност и единство - бога. Четвъртичността и мандалата са най-честият му визуален символ. Емоционалната обвързаност с колективен идеал може да се хване и чрез сугестивното въздействие, което оказват обекти - носители на неговата символика, върху човека (Юнг 1999).

За пълноценното протичане на процеса на индивидуация е важно едновременното участие на емоциите и интелекта. Интегриращите се съдържания трябва да са преминали през разума и през сърцето, за да "узреят" за включване в цялостния аз, а за това е необходим богат жизнен опит и време. Ако процесът се осъществява само на интелектуално равнище, "загърбените" емоции се съпротивляват . И доколкото чувствено-емоционалната човешка природа се представя от анимата, могат да се очакват нейни проекции. Обратно - ако се пренебрегва интелектуалният елемент, се задвижват проекциите на отговорния за интелектуалното балансиране анимус."Едно съдържание може да се интегрира само когато се осъзнае неговият двойнствен аспект (има се предвид съзнавано-несъзнавано - б.м., М.В.) и то се схване не само интелектуално, а се разбере и емоционалната му стойност. Интелектът и чувството обаче трудно се впрягат заедно, защото си противоречат по дефиниция" (Юнг 1995: 41).

За да обясни необходимостта от емоционална и интелектуална включеност в процеса на индивидуация, Юнг казва: разликата между едностранно интелектуално приемане на някакво съдържание и пълноценното му усвояване едновременно с интелект и чувство прилича на разликата в усещанията между четенето за дадена болест и реалното боледуване.

Преди да разгледам по-детайлно същността на базовите архетипови форми, които участват в индивидуацията, накратко ще представя идеята за архетипа.

Колективното несъзнавано е организирано (доколкото е уместен подобен термин) чрез архетиповете (Юнг 1993; 1995; 1999). Що е архетип? Вероятно в дългата история на човешката еволюция е имало основни, най-важни неща, които са се повтаряли по сходен начин при всяко поколение. Например, за да се възпроизвежда видът, винаги е имало отношения между индивиди от двата пола - мъж и жена, които са се държали по необходимия подходящ начин съобразно ролята си във възпроизводството (архетипа баща и архетипа майка); винаги жената е раждала деца, които първоначално са изцяло зависими от нея и между тях се пораждат отношения, основани на тази зависимост, винаги детето изсраства и се нуждае от подкрепа при поемане ролята на зрял индивид (архетипа дете), винаги хората са имали нужда да се уповават на нещо - силно и стабилно, стоящо над тях (архетипа Бог) и пр.

Подобни безкрайно повтарящи се основни конфигурации в отношенията и поведението на десетки хиляди поколения вероятно са допринасяли за изграждне на базови модели на поведение, принципни формули, които важат при всички. Юнг особено подчертава, че в колективното несъзнавано присъства само формата, най-важното, формулата, а конкретното съдъжание на архетипа се изгражда в индивидуалния живот и зависи от множество конкретни обстоятелства. Така както аксиалната система на кристала определя само стереометричната му структура, но не и неговата конкретна форма, цвят или големина - казва Юнг, така и архетипът е само базовата матрица, която може да се изпълва с различно съдържание съобразно конкретните реални обсоятелства (Юнг 1999: 91). Културата, в която се проявява архетипът, личностните особености на хората, които използват тези базови модели, историческото време и пр. внасят своите щрихи в начина на реализация на модела от съответния архетип. Архетипът прилича на съд, който предоставя базовите очертания на това, което ще се сипе в него. А как ще изглежда това, което ще се "налее", конкретното съдържание на типа поведение или отношение, което всеки от нас ще реализира в живота си, зависи от историческия момент, регион, равнище на цивилизация, типа култура, отношения в конкретната общност, възпитание, индивидуални особености и пр.

Тези "формули", базови модели на поведение се съхраняват в колективното несъзнавано във вид на "първообрази" - т.нар. архетипове (от гр. архе - начало, типос - образ). Терминът не е откритие на Юнг - обосновавайки избора си, той цитира произведение от трети век, където Бог се описва като "архетипна светлина", т.е. като първообраз на всяка светлина, като предхождащ, предсъществуващ светлината.

Така и архетиповете в колективното несъзнавано са предхождащи, предсъществуващи това, което ще се проявява в индивидуалния живот на всеки човек от всяка култура, при всяка конкретно-историческа ситуация. Архетиповете са нещо като матрици за типични модели на поведение.

Когато в реалния живот личността попада в обстоятелства, изскващи поведение, съотнасящо се с базовия архетипов модел, той се активира, търси начин да се прояви и обикновено несъзнавано, въпреки разума и волята - да структурира съобразно своя модел това, което актуално мислим, чувстваме, правим.

Колко архетипа крие нашето несъзнавано - толкова, колкото типични модели на поведение има в живота. В творчеството на Юнг ще срещнем описание на основните архетипове - баща, бог, майка, великата майка, дете, цялостна личност, мъдрец - или магьосник, анима, анимус, сянка, персона. Но това е една отворена система - последователите на Юнг допълват палитрата с нови архетипове - невинен, сирак, воин, мъченик, скитник и пр.

Доказателство за съществуването на архетипове е материализирането им чрез символи в различни културни реализации - в митологията, във фолклора, вярванията и ритуалите на всички народи. Сходните по съдържание митове, легенди, вярвания, ритуални практики при различните култури (за които има неопровержими доказателства, че не са били в контакт) са символно изражение на базови еднакви архетипове. Възникването на религиите, техният смисъл, съдържание, символика представляват разгърната система на основни архетипове. Изкуството материализира съдържанието от архетиповете; човешките взаимоотношения носят техния печат. Най-накрая (но не по значимост - Юнг им отделя значително място в книгите си) сънищата са "царски път", както казва Фройд по повод несъзнаваното, за архетипни символи.

Ключов момент за проявата на архетипа има изразяването, проявлението му в символна форма. Юнг особено подчертава способността на човек спонтанно да твори символи (Юнг 1999; 2001а; 2001б). Символът се ражда там, където съдържанието на това, което представлява интерес за нас, е твърде богато, многозначно, неясно, дълбоко, тайнствено. Тогава го оприличаваме с някакъв символ. Както казва Юнг, истинският символ идва, когато мисълта не може да изрази нещо, или когато нещо не се интелектуализира, а само се чувства. Хората постоянно използват символни термини, за да представят идеи, които не разбират напълно, доколкото да се разбере нещо докрай е нещо почти невъзможно - смята Юнг. Възможно е да се разбере донякъде, докъдето стигат сетивата самостоятелно или сетивата с помощта на различни уреди, разширяващи сетивната усетливост. Самото естество на материята също не можем да съзнаваме докрай. Следователно някои неща остават извън - под прага на съзнателно възприемане. И тогава доста често, когато става въпрос за особено значими за психиката неща, идва на помощ спонтанното творене на символи.

Всички религии използват символен език - при тях винаги остава нещо извън границата на разбираемото със съзнанието, дори по-голямата част е извън него. Затова на изповядащите някаква религия се казва - Вярвай! - а не - Разбери докрай. Всъщност никоя религия не може да бъде разбрана докрай, нейната природа е във вярата, не в разбирането (Юнг 1994).

Всеки човек твори символи във своите сънища - това става спонтанно и неосъзнато. Тогава образите от несъзнаваното "избликват" след породилото ги събитие, но излизат не като рационална случка, а като символен образ (Юнг 1994).

Юнг разглежда във връзка с концепцията си някои основни особености на символа - той възниква спонтанно; съдържанието, което се влага в него е по-широко, богато, неясно, тайнствено от съдържанието на това, което той символизира; съдържанието на символа е нееднозначно - всеки човек може да влага / и съответно - да възпроизвежда през символа свое индивидуално обагрено съдържание; за да съществува един символ, той трябва непременно да включва образност и емоция - ако има само образност без емоция или само емоция без образност - няма символ. Във всички тези свои особености понятието символ е различно от понятието знак. Много от символите са със социален и исторически произход.

Особено впечатляваща форма на проява на колективното несъзнавано са митовете (Юнг 1999). Съществуващото в науката обяснение за появата им, свързано с потребността на древния човек да обожествява природни обекти и стихии, за да ги омилостивявя и така да оцелява в заобикалящия го враждебен свят, не удовлетворява Юнг. Нещата стоят точно обратното - смята той. Не човек взема реално съществуващи обекти и ги прави чрез символиката на религията елементи от своята психика, а елементи от своята психика той проецира в обективно съществуващия свят и чрез подходяща символика създава своите богове. Не - слънцето е толкова важно за човека, че той започва да го обожествява, а - човешката психика има нужда от Бог и спонтанно намира символиката на слънцето, за да даде израз на своята потребност от Бог.

Така митовете и религията всъщност разкриват тайните и драматизма на човешката душа. Съзнанието на първобитния човек е толкова крехко и нестабилно, способността му да гледа обективно на света - толкова нищожна, че би трябвало отдавна да сме се досетили, че митовете не са алегория на едно съзнавано съдържание, а съответстват на нещо психично, казва Юнг.

Религията е вид проекция на вътрешно-психичното (Юнг 1994; 1995; 1999). Хората от всички времена, за да се чувстват психически комфортно, имат нужда да вярват в една висша, изпълнена с тайнственост и неяснота сила, която да носи упование и надежда, да дава смисъл на съществуването, да съди, но и да подкрепя. Колкото по-велик, всеобхватен, красив, величествен е образът на тази психична проекция, колкото тя е по-убедително обективирана в символите на една религия, толкова по-пълноценно се удовлетворява психичната потребност от вяра на хората, толкова по-действена е съответната религия.

Символът действа, ако включва едновременно образност и емоция. Религия, която престава да предизвиква спонтанно силни емоции у хората, ако остане само образността или просто традиционно спазване на ритуали, престава да изпълнява функциите, заради които е възникнала. Тогава хората търсят нова проекция на психичния си модел "висша сила" и го намират (или си създават) в нова религия, която да ги вълнува. Така Християнството сменя древни религии, защото е ново, неовехтяло, защото вълнува и впечатлява. Днес се отбелязва "бум" на различни секти, много от тях оцветени с елементи на източните религии, защото магията на Християнството от своя страна започва да избледнява. Юнг отбелязва, че христианската символика все по-рядко присъства в сънищата на неговите пациенти - вероятно хората губят емоционална връзка с нея.

Религията е нещо твърде важно за човека, защото задоволява основни потребности на неговата психика. Друго важно достойнство на религията е, че чрез нея се обективира по възможно най-полезния и приемлив начин съответната част от колективното несъзнавано. Така присъствието му, образът му на равнище съзнание се контролира. Ако я няма тази обективация на колективното несъзнавано чрез религията в съзнанието, не се знае неговите проекции какъв вид ще приемат - те могат да са позитивни, но могат да бъдат и дълбоко деструктивни, негативни, опасни. Религията "опитомява духа от бутилката" на колективното несъзнавано. Светите тайнства Юнг разглежда като обреди, извикващи архетипа Бог.

Вярванията, обредите и ритуалите във фолклора също са основани върху символи, свързани с архетиповете. Обредите са преживени символи или архетипове. Те са много важни за пълнотата на живота и психичния баланс на личността - с липсата на обреди пресъхват самите извори на живота, подчертава Юнг. Вероятно това е дълбоката причина за възстановяване и възраждане на редица фолклорни обреди и ритуали в днешната ни празничност (след около петдесетгодишно прекъсване), както и създаването на нови. С подходяща проекция, ярка образност и емоционална включеност архетиповете, изведени на съзнателно равнище, могат да ни даряват с живителна психична енергия.

Чрез сънищата си човек всяка нощ реализира способността и потребността на несъзнаваното спонтанно да произвежда символи. Анализът на сънищата е любим метод на Юнг - в това отношение той следва Фройд. Но двамата по различен начин формулират смисъла и функциите на сънуването и сънищата, а от тук - и следват различен начин на процедиране и интерпретация на сънищата. Фройд използва техниката на свободните асоциации с начален тласък - съня - за да стигне до несъзнавания проблем на пациента. Юнг смята, че с това не се използва пълноценно сънят и се концентрира върху съдържанието на самия сън, приемайки, че чрез него несъзнаваното "се опитва да ни каже нещо". В своето развитие и израстване нашият Аз има нужда не само от строгата логика на съзнаваното, но и от ярката емоционална образност на произвеждащото символи несъзнавано - обяснява той. Така, излизайки на съзнателно равнище, сънят възстановява целостта съзнавано-несъзнавано. Чрез сънищата се възстановява изгубената с времето връзка между рационалния свят на съзнанието и "по-примитивната, по-живописна и по-образна форма на изразяване на света на инстинктите". Несъзнаваното се опитва да върне всички стари неща, от които умът се е освободил при развитието си - илюзии, фантазии, архаични мисловни форми, основни инстинкти и пр. - казва Юнг. Това е комплементарната - или компенсаторна роля на сънищата.

Във всекидневния живот архетиповете се проявяват като типични модели на поведение (Пирсън 1997).

Най-важният архетип, под знака на който минава развитието на личността, е архетипът цялостна личност (Юнг 1995). Когато се прояви в развит вид, той хармонично подрежда около себе си много други архетипове. Но за да стигна до него, е необходимо да се спра преди това на главните архетипи, които участват в неговото изграждане - сянка, персона, анима и анимус.

Архетипът сянка включва онази тъмна, неприемлива, нелицеприятна несъзнавана част от нас, която не желаем да виждаме и да признаваме, че я имаме, която крием от себе си и от околните. Обикновено сянката е разположена в личното несъзнавано, но корените й се разполагат и по-дълбоко - в колективното несъзнавано. Индивидуацията започва с извеждане на сянката "на светло" - на съзнателно равнище. Помъдряването, хармонизирането на личността задължително включва осъзнаване, опознаване, овладяване на скритите, нехаресвани и нежелани наши страни.

Това е труден път, за да тръгнем по него е необходим "значителен морален кураж - казва Юнг - та нали същността на осъзнаването й е да се признаят за действително съществуващи тъмните страни на личността" (Юнг 1995: 14). Това е причината Азът да се съпротивлява на осъзнаването. То е мъчителен процес и отнема доста време - продължава авторът. Човек трябва да положи усилия и "да преодолее известна морална съпротива като суета, честолюбие, високомерие, озлобление и пр." (Юнг 1995: 25).

Освен разбираемите съпротиви на Аза, затрудненията са свързани и с това, че Сянката се състои от липси, пропуски - нямам възпитание, нямам състрадание и пр. В точките на сянката културното равнище е по-ниско, налице е известна непълноценност.

Друго затруднение е емоционалната природа на сянката - в облака на емоцията съзнанието не действа зряло. "На това равнище на едва удържани емоции се държим повече или по-малко като първобитни хора, които не само са безволеви жертви на афектите си, но и проявяват забележителна неспособност на морална самопреценка" (Юнг 1995: 15).

Трета причина за затрудненията, с които е свързано интегрирането на сянката, е нейната автономност: "При по-задълбочено изучаване на тъмните черти на характера и непълноценностите, съставляващи сянката се установява, че те имат емоционална природа, както и известна автономност, поради което са натрапливи или по-точно обсебващи. Защото емоцията не е активност, а нещо, което се случва на човека" (Юнг 1995: 15). При осъзнаване и интегриране на сянката човек трябва да положи усилия - "да преодолее известна морална съпротива като суета, честолюбие, високомерие, озлобление и пр." (Юнг 1995: 25).

Сянката има аспекти, които по-лесно можем да "разпознаем" и да признаем като свои лоши страни, но има и аспекти, които особено затрудняват извеждането на съзнателно равнище. Това са личностни особености или недостатъци, които индивидът не само не съзнава и признава като свои, но и ги проецира върху околните. Не аз - околните са лошите, не аз имам чувство за малоценност, другите не се държат с мен както подобава - това е механизмът на проекцията.

Проекциите са плод на несъзнаван процес, затова Юнг отбелязва: "Човек открива проекцията, а не я извършва". Осъзнаването на проекциите е особено трудно - всякакви съзнателни, волеви усилия са, меко казано, силно затруднени. "При проекциите както разумът, така и волята се оказват безпомощни, защото причината за емоцията несъмнено е у другия. Колкото и очевидно за обективния наблюдател да е, че става въпрос за проекции, надеждата субектът да ги осъзнае като такива е слаба" (Юнг 1995: 15).

Първата вреда, която нанася една проецирана черта на сянката е, че не можем да я идентифицираме като наша слабост и съответно - да вземем някакви мерки (дали "ще се поправим" или ще я припознаем като своя, приемем и интегрираме в личността си на съзнавано равнище е друг въпрос). Втората, не по-малка вреда е, че проецирайки я върху околните, започваме все повече да виждаме в тях лоши хора, недоброжелателни към нас, врагове - и се отчуждаваме и изолираме от тях. Те, съответно, също се оттеглят, чувствайки враждебното ни отношение. А има и трета "вреда" - доколкото проекцията създава нещо илюзорно, различно от реалността, тя плете около нас свят на илюзии. "Илюзиите, забулващи света и собствената личност, се плетат от един несъзнаван фактор. Неговата крайна цел всъщност е един пашкул, в който субектът да бъде затворен"- казва Юнг. Резултатът е една нереалистично преценяваща нещата личност, която се чувства заобиколена от врагове и непрекъснато изграждаща свой илюзорен свят.

В митовете и сънищата сянката обикновено се появява като същество от същия пол - това е важно за разпознаването й, защото другите два архетипа, влияещи върху Аза - анимата и анимуса - се проявяват през символиката на лице от противоположния пол.

Обикновено сянката включва страни от личното несъзнавано - тогава човек по-лесно я разпознава и смисълът й му е разбираем. Ако го е забравил, то една неделна проповед, жена му или данъчната комисия лесно биха опреснили паметта му- шегува се авторът. Но ако сянката идва от по-дълбоко - от ядрото на архетипа, дремещ в колективното несъзнавано - тогава затрудненията по извличането, разпознаването и приемането й са значителни. Още повече, че тогава става въпрос за далеч по-ужасни липси - "да познаем относителното зло в нашата природа (т.е. в личното несъзнавано) е в рамките на възможното, но за да погледнем в очите абсолютното зло - това е колкото рядко, толкова и разтърстващо преживяване" - отбелязва Юнг (Юнг 1995: 17).

Освен недостатъци, сянката включва и страни, от които съзнанието се нуждае, за да се балансира, но които ни е трудно да интегрираме. Като пример за подобен баланс между съзнавано - несъзнавано Юнг разказва за сложните сънища на свой пациент. Той е интроверт и авторът тълкува символиката на сянката от сънищата му така: той всъщност сънува своята загърбвана страдаща екстравертна част, която чрез съня се опитва да балансира интровертната му (т.е. нехармонична, нецялостна, едностранна) психика.

Началото на процеса на индивидуация е свързан с усилие за оттегляне на проекциите на сянката от външните обекти. Човек трябва да открие, осмисли и "припознае" скритите си страни, да разбере кои от тях е "прехвърлил" върху околните, да свали тези проекции. Тогава ще може да ги включи в съзнанието си и да види себе си такъв, какъвто е в действителност - досегашната му позитивна аз-идентичност плюс скриваните дотогава в несъзнаваното, да ги наречем неизгодни за съзнаваната му аз-идентичност, страни.

След оттегляне на проекциите от околните индивидът ще може да види и тях в светлина, по-близка до реалността - така визията за него самия, за околните и за света се избистря, възприемането на средата става по-реалистично и рационално. Разширяват се възможностите му за адекватна оценка на средата, което води и до по-пълноценна адаптация.

Интегрирането на сянката и оттеглянето на проекциите от обкръжаващите създава предпоставки за развитие на по-голяма толерантност към хората, към средата, към различни култури, към другостта изобщо. Причините за този толкова важен за културата ефект са няколко: след оттеглянето на проекциите се ограничава непрекъснатото продуциране на негации към другите; щом разберем, че самите ние имаме доста слабости, вероятно ще сме по-снисходителни към слабостите на другите. И може би най-важната причина, с най-траен и разпростиращ се върху всички сфери ефект - разширяващото се съзнание става по-любознателно и "умно", отворено към познаване и уважаване на живота - в каквато и да е форма.

Важен ефект от интегриране на сянката на съзнателно равнище е повишаване на личностния потенциал за активно субектно участие в изграждането на живота - своя и на социалната общност. Прекъсва се затвореният кръг на проецирането - нещата ми не вървят, но не аз, а другите са виновни за това. Цялата ми енергия отива за обвинения и самосъжаление. Спасението е възможно само ако някой отвън се притече на помощ. Това е позицията на архетипа сирак - разглеждам го по-детайлно в края на главата. Когато осъзнаем своята сянка, слабостите си и видим реалността такава каквато е, сме готови да поемем отговорността за себе си и за света около нас. Тогава ще можем да контролираме и съзнателно да насочваме живота си.

Процесът на индивидуация разширява границите на съзнанието, а с това се дава възможност и за по-пълноценен контакт със средата. Разширеното съзнание поема повече информация; възможностите за нейното осмисляне също нарастват, доколкото обогатеното съзнание е с по-голям потенциал за преценка.

Повишават се и креативните способности на индивида. Една от причините за това са подобрените връзки с несъзнаваното - Юнг предполага, че интегрираната към съзнанието част от архетипа поддържа по-добра "връзка" с останалата в несъзнаваното друга част. Освен това психичната енергия, освободена от вдигането на проекциите може да се насочи към творчество.

Противоположен на сянката е архетипът персона. Това е онзи наш образ, с който се стараем да се представяме пред хората. Той включва социално желателната представа за нас самите. Това е нашето публично аз, начинът, по който се проявяваме пред хората. Символ на персоната е маската (от лат. persona - маска).

"Персоната е една сложна система от връзки между индивидуалното съзнание и обществото, съответстваща на вид маска, създадена, от една страна, да създава определено впечатление у околните, а от друга - да прикрива истинската природа на индивида. Че последната функция е излишна може да поддържа само човек, който е толкова идентифициран със своята персона, че вече не разпознава себе си; а че първата функция не е необходима, може да си помисли само онзи, който съвсем не познава истинската природа на околните" (Юнг 1993: 180). Авторът отбелязва, че поетите социални роли трябва да се играят безпогрешно - това е необходимо както за нашата адаптация и добър живот, така и за сигурността на обществото. Всеки трябва да си знае мястото, "тук - обущарят, там - поетът". Никой не очаква, а е и подозрително, ако човек е едновременно и обущар и поет - хората ще смятат, че и в двете неща е дилетант, той "винаги ще бъде подозиран в ненадежност и некомпетентност, защото "обществото е убедено, че само обущар, който не е поет, може да прави хубави обувки" (Юнг 1993: 180).

Обществото има очаквания към нас - социолозите ги наричат "ролеви очаквания" и човек трябва да държи сметка за тях, ако иска да върви напред - смята Юнг. Освен да отговаря на ролевите очаквания на околните, една добра персона включва "благоприличие и добри обноски". Личната цел може да е да впечатляваме другите, да скриваме своята истинска същност или нещо друго, което не звучи благоприятно за нас, но при всички случаи персоната е важен за цивилизовано съвместно съществуване модел на поведение, архетип. "Наистина има хора без развита персона - например "канадци, които не познават фалшивата европейска учтивост" - цитира шеговито Юнг нечий пример.

Това са позитивите на персоната. Кои са негативите? Психиката се раздвоява на две фигури - една за пред другите, една за частния ни живот, което не е много здравословно. Това е една "болезнена психологическа операция, казва Юнг, която дава отражение върху несъзнаваното". Ако индивидът развие прекомерно този свой архетип, това би довело до отчуждаване от истинския, дълбок личен емоционален опит. "Който си изгражда прекалено добра персона, трябва да заплати с една повишена раздразнителност... идентификациите със социалната роля са много богат източник на неврози. Човек не може да се откаже безнаказано от себе си за сметка на изкуствената личност. Даже и при опит да постъпим така, в обикновените случаи несъзнаваното реагира под формата на лошо настроение, афекти, фобии, натрапливи мисли, връщане назад, пороци и пр." - отбелязва Юнг (1993: 181).

Непълноценно развитата персона пък създава значителни социални неблагополучия. Хора без добре изработено лице за пред другите, с "една пренебрегната персона", непрекъснато срещат затруднения, "минават от една социална грешка към следващата, напълно безвредни и невинни, сантиментални натрапници или привлекателни деца, или ако са жени, чудовищни касандри, които са избягвани заради тяхната нетактичност, вечно неразбрани, никога незнаещи какво трябва да правят, считащи прошката за гарантирана, слепи за света, безнадеждни мечтатели" (Юнг 1993: 186-187).

Архетипът персона е необходим за съвместния ни живот с другите. Когато не сме изградили адекватна персона, не виждаме обвързаността на всяко наше действие с живота на околните. Хората, изграждайки своята персона, трябва да са движени от съзнанието за взаимната обвързаност между хората.

Персоната е един относително автономен комплекс, който, като всеки автономен комплекс, се старае да организира свой живот, своя персонификация, за която също можем да кажем, че е личност, както казваме за Аза. Тази автономност понякога така засенчва истинската ни същност, че е възможно да мислим, че персоната - това е нашето истинско аз. Но да цитираме Юнг: "Тенденцията на относително автономния комплекс към персонификация обяснява защо персоната оказва дотолкова "лично въздействие", че Азът може лесно да се заблуди по отношение на "истинската" личност" (1993: 185). По-здравословно е да се съзнава границата Аз - персона.

За идентифициране на персоната и осъзнаването разликата между нея и Аза е необходимо да се разбере, че персоната е продукт не толкова на лична визия, колкото на колективните очаквания. Въпреки възможността да я приемем за персонифицирана, оличноствена, тя всъщност е нещо колективно, чрез персоната говори не друг, а именно тази колективна психика. Персоната, казва Юнг, е един компромис между индивида и обществото. Това е представа как би трябвало да изглежда човекът. Аз в семейството, аз в службата, аз на улицата - това са реалностите на персоната, но спрямо истинската индивидуалност на личността това е "само вторична реалност, продукт на компромис, в който другите участват повече, отколкото той (човекът - б.м., М.В.). Персоната е една прилика, една двуизмерна реалност" (Юнг 1993: 153).

Когато персоната почти се е сляла с Аза, несъзнаваното се проявява главно чрез контрастни и компенсиращи съдържания. Те маркират началото на промяната, на личностното развитие.

При дезинтеграция на персоната (различаването й от Аза) се отваря възможност тези съдържания да се проявят - спонтанни фантазии, идващи от колективната психика. Това е твърде деликатен и отговорен момент - ако идващите от колективното несъзнавано съдържания надделеят и съзнаващият Аз загуби водещата си роля, това може да доведе до несигурност и неуравновесеност - подчертава Юнг. Не трябва да се изпада обаче и в другата крайност и да се твърди, че в персоната няма нищо лично - изборът на елементи от колективните очаквания за изграждане на нашата персона е лично дело, тяхната модификация съобразно личността ни - също.

Пътят, водещ към развитие, е следният: Азът трябва да разбере, усвои и асимилира съдържанията, идващи от несъзнаваното (Юнг 1993: 158). При пълноценно интегриране на тези съдържания Азът разширява границите си. Ако процесът на интегриране обаче не се осъществи, развитието се затруднява.

Мярата на съотнасяне Аз - персона е от особена важност. Ако културното развитие се осъществява като изграждане на персона и сливане на Аза с персоната, това всъщност отдалечава Аза от действителната му същност и приравнява личната култура към колективната - получава се личност, "лишена от нейната реалност в полза на една външна роля" (Юнг 1993: 159). Вторият вид култура на личността, при която Азът заема подчинена позиция, а водещи стават конструкти от колективното несъзнавано, също е отдалечаване от истинската същност, от самобитността на личността - по посока на една фиктивна същност. "В първия случай личността отива на заден план и оставя място на социалното признание; във втория - на автосугестивното значение на един изначален образ" (Юнг 1993: 159).

Човек в картината, каквато Юнг рисува - от една страна необходима персона, от друга - с едно здравословно спонтанно Аз - изглежда като позиция между Сцила и Харибда. Разрешението според автора освен с намиране на мярата между последователно поддържана персона и спонтанност на Аза е свързано с осъзнаването на персоната в процеса на индивидуация. Така персоната ще бъде добре развита, но разпозната, различена на съзнателно равнище от личността. Човек трябва да е наясно как изглежда в своите очи, в очите на другите, какъв всъщност е той и съзнателно да приеме маската си като необходимост - доколкото и когато трябва. "Но тъй като несъзнаваните фактори са не по-малко важни от тези, които регулират живота на обществото, и не са по-малко колективни, аз трябва да се науча да правя разлика между това, което аз искам и това, което несъзнаваното ми налага, да разбера какво изисква службата от мен и какво желая аз самият. Първото, което става ясно, е несъвместимостта на изискванията, които идват отвън, с тези отвътре; а Азът стои между тях като между чук и наковалня" (Юнг 1993: 183). Това противопоставяне външно-вътрешно има голямата заслуга, че снабдява психичния живот с енергия, смисълът на тези противостоящи сили е животът.

Индивидуацията включва интегриране на още един архетип - сигизията анима/анимус. Многократно Юнг подчертава, че тяхното осъзнаване и присъединяване към съзнанието е много по-труден процес. Какво представляват тези два противоположни архетипа?

Юнг смята, че така, както физиологично човешкият организъм включва мъжки и женски гени и според преобладаващото им количество се разделяме на мъже и жени, по същия начин човешката психика има характеристиките на андрогин (от andros - мъж, gine - жена) - тя включва едновременно мъжка и женска част. Докато на съзнавано равнище излиза съответната за физиологическия пол част, другата, второстепенната, се разполага на несъзнавано равнище и влиза в много сложни отношения със съзнаваното. Анимата е несъзнаваната женска част у мъжа, а несъзнаваната мъжка част у жената Юнг нарича анимус - дух.

Така мъжът се състои от съзнавани мъжки качества + несъзнавани женски качества, а жената - съзнавани женски качества + несъзнавани мъжки качества.

В реалния живот анимата на мъжа се проявява чрез проекции върху най-близките около него жени - на първо място хронологично, а и по значимост - върху майката. След това (при успешно развитие) образът й се поема от сестра, приятелка, любима. Жената с нейната различна психика винаги може да даде на мъжа друг ракурс на гледане на нещата, тя може да е негово вдъхновение, съветник, приятел. Така проецирането на анима винаги върху жени е една от причините тя да се мисли в женски род.

Друга причина е свързана с факта, че за да добие цялостност, мъжката психика се нуждае от допълваща женска част. Традиционно мъжествеността се свързва с агресивност, рационалност, мисловност, твърдост, действеност, авантюрен дух и, разбира се, способност да опложда. Женствеността - с гъвкавост, интуитивност, мекота, способност за връзка и общуване, тя е нежна, отстъпчива и желае да бъде оплодена. Все пак обаче мъжете могат и е добре да бъдат чувствителни, нежни, гъвкави, интуитивни, а това са типично женски качества. А жените - да са действени, рационални, да имат логична и силна мисъл - едни по принцип "мъжки" качества.

Друга причина анимата да е от женски род е родството й с общото понятие "човешка душа". С човешката душа от векове се занимава философията, теологията, психологията. Какво включва душата, къде се намира, как се проявява, защо е от женски род? Според Юнг мястото на душата е в онази част от колективното несъзнавано, която се намира доста близо до съзнанието - на една "ничия земя между съзнаваното и несъзнаваното, в полусянката, отчасти принадлежащ и родствен на осъзнатия субект, отчасти като автономно съществуване, което среща съзнанието като такова" (Юнг 1992а: 174). Архаичните души при египтяните - Ба и Ка - са един такъв автономен комплекс. В западната цивилизация думата душа обикновено е от женски род, затова архетипа, носител на душата, Юнг нарича анима - душа.

Третата причина душата при мъжа да е от женски род , а при жената - от мъжки, Юнг свързва с модели на организиране на живота, на поведение и очаквания, съдържащи се в колективното несъзнавано на мъжа и жената. Всяко момче се ражда с вече подготвена вътрешна психична структура, която му дава възможност да търси и да се свързва с жена. "Цялата природа на мъжа предполага жената и физически и духовно. Неговата система е хармонизирана спрямо жената още от самото начало точно както е подготвена за един определен свят, в който има вода, светлина, въздух, сол, карбохидрати и пр. Един унаследен колективен образ на жена съществува в несъзнаваното на мъжа и чрез него той може да разбере природата на жената" (Юнг 1993: 177).

Анимата е толкова основен архетип, че Юнг многократно се връща към нея в творчеството си, като разглежда различни страни на анимата, както и проекциите, чрез които се проявява тя при мъжа. "В психиката му съществува имаго (образ - б.м., М.В.) на майката, дъщерята, сестрата и любимата, на небесната и на подземната богиня, неизменно като портрет без възраст... ...този образ е необходимата компенсация за рисковете, усилията, жертвите, които винаги завършват с разочарование; той е утехата от цялата горчивина на живота" (Юнг 1995: 20).

Първата и най-силно въздействаща е проекцията на анимата върху майката. Отношението между майката и сина е по-особено. Тя става носител на неговата анима, която носи ероса. Съответно момчето обича майка си като майка, но се прокрадват и нотки на обич като към любима (въпрос, много детайлно разглеждан от Фройд, залегнал в основата на Едиповия комплекс). Майката е едновременно стара - защото е майка, и млада - защото е любима, тя е едновременно Деметра и Персефона. Момчето пък е едновременно младенец и съпруг. Това е състояние на балансираност, на съвършенство - малкото момче няма за къде да се стреми, то има всичко, казва Юнг. Реалният живот с неговите трудности не може да се сравни с това. "Той търси онази, осигуряваща закрила и храна, обвързаност с майката, освободеното от всякакви грижи състояние на кърмачето, в което околният свят го обгръща и дори насила го прави щастлив... ...едно състояние на неописуемо блаженство, с което несъвършенствата на действителния живот, усилията и мъките на приспособяването и страданието от честите разочарования естествено не могат да се сравняват" (Юнг 1995: 19-20).

Проекцията (или, както казва Юнг - имагото, образът) на момчешката анима върху майката е твърде силна. Големи трудности съпътстват откъсването на анимата от майчината фигура при порастването на малкото момче. Юнг се позовава на много базови ритуали при примитивните народи, свързани с инициацията, церемонии за прераждане, чиято цел е ефективна раздяла на порастващото момче с майката и детството. В тези ритуали майката посвещава момчето за "другата страна" - скритото, тъмното, магическото. Напълно съм съгласна с Юнг, че цивилизованият човек губи от липсата на подобни ритуали в своята съвременна култура. Днес раздялата на момчешката анима с майчиния образ става много по-размита, неосъзната, отложена. В много по-голям степен съществува опасност мъжът, неотделил достатъчно своята анима от майката, да прехвърли образа на майка върху съпругата си - тогава "мъжът става или сантиментален и зависим като дете, или пък тираничен и свръхчувствителен, мислещ винаги за престижа и превъзходството на своята мъжественост" (Юнг 1995: 185).

Ако поради някаква причина (обикновено свързана с неправилно възпитание) развитието на архетипа спре до проекция върху майката, по-късните проекции на анимата върху приятелки, любими носят чертите на майката. И ако, недай боже, образът на майката е свързан със съзнавани или несъзнавани негативни чувства (примерно тя е била недостатъчно грижовна или прекалено обсебваща), по-късните проекции на анимата носят тази негативна обагреност. Мъжът се превръща в женомразец, той мрази всичко женско - всъщност мрази женското в себе си. Под въздействие на майката той си е изградил негативна анима. Това може да се прояви в раздразнителност, подтиснати настроения, несигурност, неяснота, чувствителност, страх от болести, от импотентност, от инциденти.

Символиката на негативната анима в изкуството се носи от фаталната жена - това е царицата на нощта във Вълшебната флейта, гръцките сирени, германските Лореали от тевтонския мит, русалката от славянските митове, представяща духовете на удавени момичета, които мамят и давят мъжете, това е женският демон на смъртта. Друг символ на анимата - отровната девица от Ориента, която има скрито оръжие, отрова, която убива любовниците си в първата нощ - тя е студена, безчувствена и дръзка. Вещиците също носят символиката на негативна анима. Красивата, но безчувствена принцеса, която поставя трудни за разгадаване загадки, за да си избере принц за женене отново е една анима (Франц 2002).

Ако влиянието на майката е положително, но прекалено натрапващо и обсебващо, мъжът не може да доразвие образа на своята анима и да го обогати с характеристики на приятелки, сестри, любима, да проецира анимата си върху тях. Тогава е възможно той да стане женствен или потискан от жените - сантиментален, докачлив, свръхчувствителен.

Най-често незрялата анима се проявява като еротични фантазии - еротични мисли, мечтания, гледане на еротични снимки, списания, видео при зрели мъже, което обикновено е свързано с инфантилна нагласа към живота.

При затруднения в интегрирането на съзнателно равнище в процеса на индивидуация анимата може да се проецира върху случайна неподходяща жена, в която мъжът да се влюби от пръв поглед, заслепен от проекцията си, т.е. от неговия мечтан образ за жена. Той приема желаното за действително, не се жени за реална жена, а за своята неинтегрирана анима, той се е оженил за най-неприятната си слабост - казва Юнг.

Анимата има два аспекта - доброжелателен и зложелателен.

Положителното проявление на добре развита анима е свързано с намиране на подходяща съпруга. При успешно съгласуване с мъжкия логос тя придава дълбочина и чувствителност на мъжа. Анимата като медиатор към вътрешния свят носи връзката с несъзнаваното, тя е посредник между Аза и цялостната личност.

В митологията и в изкуството символиката на положителната анима се среща често - това е Атина Палада, София, Суламит, Беатриче, Изида, мона Лиза и пр.

В развитието си положителната анима минава четири стадия (Франц 2002). Първият - това е стадият на чистата сексуалност, на инстинктивните биологични връзки. Като символ на този стадий се сочи Ева от Библията. В следващия стадий към сексуалността на връзката мъж-жена се добавя романтиката и високо естетично чувство за красота - това е образът на Елена на Фауст. Третата фаза се свързва с любовта вече като духовна отдаденост - Дева Мария; в Китай - богинята Куан-Йин, също "Дамата на луната", даряваща с поезия, с музика. В Индия - това е Шакти, Парвати, Рати. При мюсюлманите - Фатима, дъщеря на Мохамед. Четвъртият стадий е стадият на мъдростта - Сапиенция - такава е Суламит в Песента на Соломон, Мона Лиза също е една мъдра анима. Съвременият човек рядко стига до този стадий - твърди М. Франц (Франц 2002).

М. Франц посочва и нещо много важно - ако в процеса на индивидуация анимата приеме изцяло персонифицирана външна форма, има риск да се спре развитието на вътрешния аспект на анимата. Това от своя страна може да доведе до стагниране на индивидуацията. Но ако анимата запази ролята си на водач във вътрешния духовен свят на мъжа, той приема сериозно чувствата и фантазиите си от несъзнаваното и може да започне да се занимава с нещо духовно - примерно с някакво изкуство. Тогава анимата става неговата муза. При рицарския култ към дамата вътрешната анима се персонифицира с външна жена, но и остава във вътрешния духовен свят. По този повод М. Франц отбелязва, че през Средновековието фантазният свят на несъзнаваното изобщо е по-добре разбиран.

Ако културните модели на обществото налагат като желан мъжки образ мъжествения непоклатим мъж, мъжа тип "мачо", то за компенсиращата подобна личностна дебалансираност анима има много работа в несъзнавания пласт на психиката, "защото именно анима реагира срещу персоната" (Юнг 1993: 182). Тя става все по-силна и настоятелна и ако в този момент намери излаз в съзнаваното като проекция върху любима или съпруга, "нашият герой попада под чехъла или изцяло под зависимостта на жена си" - заключава Юнг.

Анимусът (от ст.гр. - дух, разум) е онзи архетип от колективното несъзнавано, който носи допълващото жената мъжко начало. Затова е естествено той да се появява в несъзнаваното на жената. Така както еросът на анимата допълва логоса при мъжа, при жената логосът от несъзнаваното допълва явния й преобладаващ ерос. Юнг смята, че за разлика от анимата, която се персонифицира върху едно лице - последователно върху майка, сестра, любима и пр., то анимусът има множествена природа, той се проецира върху повече реални мъже, появява се като множество от персони. Проявява са като "нещо като висш морален авторитет", който е склонен да дава неоспорими, рационални, безпрекословни преценки. Понякога анимусът се реализира и като здрав разум, твърди принципи и пр. Проекциите на женския анимус обикновено са върху мъже, които демонстрират ерудиция, интелектуални възможности, но и всезнайковци, набедени "гуру". Жена с прекомерно развит анимус е склонна да го проецира до ткава степена върху някой реален мъж, че изцяло да замести истинския образ със своята проекция, с мнението си за него.

Женският анимус също има добри и лоши аспекти. Рядко се явява като еротична фантазия, проявата му е по-скоро като скрито "свято" убеждение - напр. жена във властта на своя негативен анимус се държи много налагащо. Дори при меко външно поведение, у нея се прокрадва нещо скрито, упорито, студено, недостъпно. Жена във властта на своя анимус е склонна да дава разумни, но неуместни мнения.

Както може да се очаква, женският анимусът е основно повлиян от бащата - оттам идва вярата в неоспорими истини. Фиксиран тук, той може да действа отклоняващо от контакти с реални мъже. Под игото на анимуса, жената се върти в порочния кръг на това какви точно трябва да бъдат нещата, нечувствителна към реалния живот. Символ на негативен анимус в изкуството е човекът тип проповедник. Друг негов образ е образът на крадец или убиец, символизиращ деструктивни мисли и разсъждения. Негативният анимус може да предизвика дълбоко чувство на несигурност и отрицателна нагласа към живота и хората. Проявява се също като грубост, безпокойство, твърдоглави зли идеи. Положителното проявление на анимуса се свързва с прояви на инициативност, смелост, обективност, духовна мъдост, творческа активност, духовна вглъбеност на високо ниво.

В развитието си анимусът също минава през четири стадия (Франц 2002).

Първото, най-ниското равнище, се заема от анимуса на грубата сила и мъжественост - това е физическият човек, човекът от джунглата Тарзан, спортистът, атлетичният мъж. На второто стъпало в развитието анимусът се проявява като романтичния любовник или мъжа на действието. Третото равнище се свързва с духовността - оратор, професор, адвокат, духовник. Четвъртият, най-висш стадий се насочва към дълбините на смисъла, мъдростта, духовността (Франц 2002)

При успешно протичане на процеса на индивидуация анимата и анимусът биват частично осъзнавани и приемани в хармония със съзнаваната мъжка или женска същност. Тези два архетипа действат допълващо, хармонизиращо, стимулиращо - анимата у мъжа допълва неговата рационалност с мекота и ирационалност, нежност, способност за общуване, чувствителност. Съответно анимусът подхранва рационалността, мисловните процеси, действеността, способността да се вземат решения при жената.

С подобно прибавяне към частичните мъж-жена на допълваща анима-анимус се постига балансиране, хармонизиране, единство, цялостност на личността. Разбира се, изобщо не може да се стигне до целостта на тези, които са едно цяло сами по себе си (мъж и жена едновременно). Така по Светото писание след Възкресението човеците няма да бъдат нито жена, нито мъж, защото ще са цялостни сами по себе си - такива, каквито са ангелите небесни. Те нямат нужда от партрьор, защото не са нито мъже нито жени, те са единство, хармония, завършеност.

Женските психични тенденции в мъжката психика могат да се проявяват различно - като неясни чувства, настроения, интуиция, склонност към ирационалност, търсене на контакти и връзки, чувстване на природата, връзка с несъзнаваното. Доколкото връзката с несъзнаваното е по-скоро женско качество, жречешкото съсловие, пророците често са жени - Сибила и сибилите, Касандра, Майя, Мойрите. И друг любопитен детайл, за който споменава М. Франц: при ескимосите лечителите мъже носят женски дрехи и си правят нарисувани женски гърди - така показват своята женска страна, благодарение на която се свързват с духовете (Франц 2002: 209).

Пълноценното интегриране на анимуса и анимата в личността става при съвместен живот с човек от другия пол. Юнг очертава следната схема: когато мъжът срещне истинската си любов и успее да интегрира своята анима, се създава триада - мъж-субект + жена-субект + трансцендентна анима. Ако към това се добави още едно звено - архетипа мъдрец (за него след малко) - се получава т.нар. "брачен квартерон", който е изходната схема за цялостната личност. При жената схемата има следния вид: жена-субект + мъж-субект + трансцендентен анимус + хтоничната майка.

Действието на анимата и анимуса върху егото е много мощно. Независимо от външните обстоятелства, по своята природа това са много силни, базови архетипове, те трудно се поддават на осъзнаване.Това е така, защото те се проявяват само като проекции, т.е като нещо, което е извън нас, което е срещу нас и ни въздейства. Друга причина е силният сугестивен ефект на архетипа - той омагьосва съзнанието, пленява го, хипнотизира го. Нашето его, което изобщо "не командва парада" при това изпитва чувство на морално поражение, заради което се държи още по-отбранително и външно-самоуверено. Много е трудно да се проникне в анимата и анимуса. Те са много консервативни, проекциите, които правят са силни, изискват се големи морални и интелектуални усилия за отстраняването им - предупреждава Юнг.

Властта на анимата и анимуса нараства пропорционално на "вкопаването" им в несъзнаваното - колкото по-голяма тяхна част е в несъзнаваното, особено на по-дълбоко равнище, близо до инстинктите, толкова по-обсебващи са те. Когато са толкова дълбоко, те действат до голяма степен автоматично, без гъвкавост, характерна за тях е позицията всичко или нищо. Те не се развиват, нещо повече - невъзможно е да се развиват. Който не съзнава анимата или анимуса си, е изцяло в техни ръце, казва Юнг, като сравнява подобна зависимост със ситуацията при тифна епидемия - тифът взема повече жертви там, където коренът му е неизвестен.

Когато архетипът анима - анимус се среща с реалния обект на влюбване, срещата винаги е много емоционална и ожесточена. Колкото са повече афектите, вероятно срещата слиза на все по-ниско - в смисъл не на индивидуално, а вече на равнище колективно-несъзнавано - твърди Юнг. "Както в положителен, така и в отрицателен аспект връзката анимус - анима е винаги "анимозна", т.е. емоционална и поради това колективна. Афектите принизяват нивото й и я доближават до общото равнище на инстинктите, където няма вече нищо индивидуално. Затова връзката нерядко се осъществява през главите на участниците, които после се чудят как е могло това да се случи с тях" (Юнг 1995: 23). Облакът на ожесточеност при срещата, обгръщащ мъжа, се състои главно от чувствителност и раздразнение. При жената - неразбиране, инсинуации, предвзети интерпретации, догматични, упорити твърдения. Анимата и анимусът винаги се стараят да сведат разговора до ниско ниво и да създадат неприятна емоционална атмосфера - твърди М. Франц. Те имат фатална сила и са в центъра на съдбовните неща. Отношенията, в които влизат анимата и анимусът са основната тема в изкуството.

Когато въпреки затрудненията все пак успеем да извлечем своята анима или анимус от проекциите, които те правят върху околните, тогава вече те могат да бъдат интегрирани в съзнанието. Но за тази цел е необходимо съзнавано - несъзнавано да не са в конфликт. Ако твърде много се разминават, анимата и анимусът се конфронтират със съзнанието и се държат като цели системи, откъснали се от личността, като някакви частични души. При интеграция на част от съдържанието им в съзнанието, в несъзнаваното остава значителна тяхна част, която си остава автономна.

Интеграцията на сянката е първи етап от аналитичния процес. Чак след това, и то само във взаимодействие с партньор от другия пол, се задействат проекциите на анимата и анимуса и тогава може да стане въпрос за интегрирането им в съзнанието - нееднократно подчертава Юнг.

Процесът на индивидуация се осъществява с незаменимата подкрепа на един архетипен модел от колективното несъзнавано, отговарящ именно за хармонизирането, целостността, баланса - архетипа цялостна личност (Self, Selfbst). Ако първият стадий на индивидуацията е свързан с присъединяване на сянка и персона, вторият - с включване на анима/анимус, то третият, висшият етап от присъединяване на части от несъзнаваното към съзнанието Юнг свързва именно с интегрирането на този архетип.

Архетипът цялостна личност е от по-висок ранг спрямо другите архетипове, доколкото той задава формулата, модела, формата на протичане на процесите по хармонизирането и целостността. Както и анимата, и анимуса до интегрирането му в съзнанието този архетип се проявява главно чрез проекции. Най-важната и често срещана негова проекция е представата за Бог в монотеистичните и монистичните религии, а основният символ, чрез който се материализира, е мандалата.

Цялостната личност е онзи вътрешен център на балансиране, който придава хармония, единство и цялостност на личността. Гърците го наричат вътрешен daimon - божество или проява на божествена сила, римляните genius - гений, добър дух, присъщ на всеки човек, в Египет - Ба - душа, в първобитно племе на полуостров Лабрадор - Велик човек, скрит в сърцето на всеки човек (Франц 2002). Известно доказателство за наличието на архетипа са символите, които възникват спонтанно като продукт на несъзнаваните регулатори в процеса на действие на архетипа.

Символите на цялостната личност се проявяват в рисунките, танцовите стъпки, във възприятията и продуктите от спонтанната дейност на окото, ухото, мисълта, думите на хора, несъзнавано стремящи се към балансиране и хармонизация на своята личност.

Този архетип е особено важен, доколкото е свързан с личностната и психична цялостност. Евентуална загуба на целостността на психиката могат да доведат до чувство на обърканост и несигурност. При нарушаване на баланса и хармонията в начина на живот или прекалено отдаване в една жизнена сфера също се губи целостността. Древните народи наричали това "загуба на душата".

Доколкото индивидуацията е процес на осъзнаване на несъзнавани до този момент съдържания, особено важно е да се следят и анализират спонтанно възникващите символни образи и форми - в сънищата ни, в спонтанните прояви на творчество и всякакви други проявления на несъзнаваното. В резултат на дългогодишната си практика Юнг установява, че символните материализации на архетипа цялостна личност в рисунките, танца, музиката, сънищата, литературата и пр. на хора в процес на индивидуация много често са свързани със:

  • противопоставяне хаотично множество - ред;

    - светлина - мрак;

    - горе - долу;

    - ляво - дясно;

  • противопоставяне на две сили и произвеждане от този сблъсък на нещо трето;

    - форми, напомнящи квадрат;

    - форми, свързани с кръст;

    - форми, свързани с кръг - въртене, сфера, кръг;

  • форми, представящи някакъв центриращ процес - радиално разположени линии и пр., доколкото върховият момент на индивидуацията е именно центриращият процес.

Във връзка със символиката, чрез която се проявява индивидуацията и архетипа цялостна личност, Юнг изказва ценни съображения върху връзката значение - форма. Те са взаимообуславящи се - когато направим формата, разбираме значението - подчертава той.

Както при интегрирането на другите архетипове, и тук няма граница, стигайки до която, да кажем - край, процесът е завършен, съзнаваният Аз изцяло е включил в себе си архетипа цялостна личност. Несъзнаваното е неизчерпаемо, колкото и да се интегрира, винаги ще има още за опознаване и интегриране. "Колкото по-обемно и по-важно съдържание на несъзнавното се асимилира от Аза, толкова повече той се доближава до цялостната личност, макар че никога не може да я достигне" (Юнг 1995: 31). Заради това индивидът следва да е наясно, че архетипът от несъзнаваното продължава да му влияе и е добре да се отнася с интерес и респект, но и с критичност към това влияние - съветва Юнг.

При интегриране на архетипа цялостна личност към съзнанието е особено важно да се улови точната мяра - понякога този процес крие немалко опасности. Така с напредване на индивидуацията съзнателният Аз интегрира все повече страни от архетипа, с което все повече се приближава до цялостната личност.

Но за Аза е здравословно винаги да очертава граници между себе си и несъзнаваното - подчертава Юнг. Ако Азът си позволи волността да реши, че е достигнал върха, че развитието му е напълно завършено, защото е интегрирал целия архетип в съзнанието си, той изпада в инфлация, казва Юнг. Все повече съдържание, но с малка стойност - в поведението на подобна личност може да се забележи прекомерна надутост, надменност, кухо самочувствие. "В този случай светът на съзнаваното се разгражда за сметка на реалността на несъзнаваното" (Юнг 1995: 33). Азът е отстъпил на несъзнаваното завоювани вече територии, правейки място на части от несъзнаваното, дошли тук със съдържания, характерни за автономната несъзнавана сфера. Проницателността на съзнанието, яснотата на погледа и реалистичното възприемане на света се затъмняват от мъглявите визии, идващи от несъзнаваното. Самооценката става крайно завишена, защото желаното се приема за реално - и то желаното от архетипа цялостна личност - а известно е, че висшата символика тук е Бог.

Тъй като цялостната личност е много важен, централен архетип, неговата тъмна страна (доколкото и той притежава двойнствена природа като другите архетипи) е най-опасното нещо, защото е най-голямата сила - казва Юнг. Тя може да се прояви като мания за величие, обсебване, дух на всевластност и разрушение. Индивид с тъмна цялостна личност се преживява като решил космическите загадки, като властелин, който е над всички и всичко. Той губи контакт с "недостойните" други хора, държи се като "велик лидер". Психиката му се "вкаменява".

Историята познава немалко лидери, които отговарят на това описание. Подобен синдром се забелязва и на равнище политически режими, партии, общности, а защо не и нации.

Възможно е поглъщането на несъзнаваното от Аза да се прояви като свръхконсолидация на Аза и прекомерна целенасоченост. Лекарството срещу подобно състояние: морални отстъпки, съветва Юнг. Не отстъпление от морала, а морални усилия в друга посока. "Без това никога не би се достигнала онази степен на скромност, необходима за поддържането на едно балансирано състояние" (Юнг 1995: 33). Това е трудно, защото често означава да освободим завоювани вече територии.

Друг неблагоприятен вариант в развитието на цялостната личност е обратният вариант - асимилиране на Аза от архетипа, оставащ в несъзнаваното. Това е психична катастрофа, казва Юнг, защото се стига до това, че "действителността трябва да се защитава срещу едно архаично, "вечно" и "вездесъщо" състояние на сънуване, в резултат на което се нарушава реалната връзка със света. Човек прекарва дните си в прекомерно бленуване, което обикновено е свързано с компенсиране на комплекси.

И при двата случая на съвпадане на Аза с несъзнаваното, когато съзнаваният Аз изцяло погълне архетипа или обратното - бъде обсебен от архетипа, се нарушава основно правило - Азът следва да брани и да разширява териториите си в съзнанието. "Закотвянето на Аза в сферата на съзнаваното и укрепването на съзнанието чрез възможно най-добро приспособяване са от огромна важност. От изключително значение тук са някои добродетели като внимание, съвестност, търпение и прочее в морален аспект, а в интелектуален аспект - прецизно съобразяване със симптоматиката на несъзнаваното и обективна самокритичност" (Юнг 1995: 33).

Възможно най-адекватна преценка и съобразяване с реалността, с нещата от обективния свят - към това следва да се стреми развиващият се индивид, това е задачата на индивидуацията. В противен случай пашкулът, който плете около себе си индивидът от нишката на невъзприемчивост към реалността, му пречи да види и "знаците" на околните, които, виждайки инфлацията на Аза му, се опитват с думи и поведение да го приземят, но - за съжаление той не се вслушва в съветите, обзет от манията си - със съжаление отбелязва Юнг.

Символиката на цялостната личност е многостранна. Най-ясен символ е мандалата (от санскритски - кръг). Кръгът като магически символ се използва в много култури - М. Франц отбелязва слънчевите колела в скалните рисунки от неолита; индианците от племето Навахо с рисунки върху пясък като мандала се опитват да излекуват болния, да върнат хармонията в него и с външния свят. В източните религии съзерцаването на мандала носи покой. Индийският бог Брама седи на огромен хилядолетен лотус (със симетрична кръгла структура), обръща поглед към четирите посоки на света; Буда също стъпва върху лотос и поглежда в 10 направления на пространството - тази символика може да се разглежда като израз на психичната потребност за ориентация. Кръг с четири или осем лъча във визуалното изкуство на Индия и Далечния Изток често е инструмент за медитация. В тибетския ламаизъм мандали представят космоса и връзката му с божествените сили (Франц 2002; Юнг 1999; 1995; 2001а).

Главната християнска мандала е кръстът. Розата с нейната симетрична кръгла форма също е вид мандала - вероятно затова я срещаме върху прозорците на катедралите. Ореолът над главите на Христос и светците също е вид мандала. Често нимбът над главата на Христос е разделен на четири, което символизира както страданията на кръста, така и диференцирана цялостност. По принцип числото четири символизира целостта - Христос е заобиколен от четири евангелисти, древноегипетският бог Хор има четири сина и пр. Квадратурата на кръга е мандалата на алхимиците в Средновековието - кръглостта символизира природната цялост, четворната формация - реализацията й в съзнанието. Кръглата маса на крал Артур вероятно има подобна символика.

В архитектурата кръгът, центърът с радиално разположени улици символизира подредения Космос (Яфе 2002).

Освен чрез мандала, архетипът цялостна личност се проявява и в други форми. При жените това може да е висша женска фигура - жрица, магьосница, майка на земята, богиня на природата и любовта. При мъжа това е въвеждащият в инициация, мъдрец, дух на природата. Старият човек, който героят среща в гората, магьосникът Мерлин от средновековната легенда, гръцкият бог Хермес се разглеждат като представящи архетипа цялостна личност. Там, където се говори за първооснова, за нещо, от които произлиза всичко останало, вероятно се проявява отново този архетип - Адам, в който първоначално се съдържа цялото човечество; персийският Гейомарт, от когото приживе струи светлина, а след смъртта му от тялото му произлизат металите; индийският Паруша и пр. Цялостната личност е нещо цялостно и пълно - Христос, Кришна, Буда; тя е това, което е едновременно и младо и старо, нещо помагащо и позитивно.

Друг символ на цялостната личност е помагащо животно, доколкото ядрото на личността е вплетено в целия свят - в животните и общо в природата. Кристалът е друг подобен символ - с неговата подреденост символизира единството материя-дух. Изобщо камъкът е чест символ на целостта и хармонията в древни култове и религии.

Сложностите в процеса на индивидуация произтичат и от двойнствената природа на архетиповете. Всеки архетип е като една наклонена ос, в горния край на която се намира неговият духовен аспект, а в долния - неговата инстинктогенна основа. Тази двойнственост е базов източник на противопоставяния, противоборства, противоречия. Сполучлива е аналогията на Юнг с цветовия спектър. Ако на синия му край разположим духа, доколкото синьото е символ на духа и духовното, а на другия, червения - инстинкта, то архетиповете вероятно са "виолетови". Както виолетовото се получава при смесване на синьо и червено, така и архетиповете, представящи се чрез духа, не са чист дух, а носят немалко и от инстинкта. Взаимодействието на противоположността дух - инстинкт е сложно и противоречиво, но няма развитие там, където няма противоречия - смята Юнг. Именно противоречието носи развитието в себе си (Юнг 1993).

Ако духът е "горе", а инстинктът - "долу", колкото по-високо се е издигнал архетипът вследствие развитието на индивида, в толкова по-духовен вариант се проявява. Тогава той има подчертано нематериален характер, който може да бъде определен като "духовен, ако думата "магически" е прекалено силна" - казва Юнг (Юнг 1992: 83). И обратно - колкото по-дълбоко и близо до инстинктивната страна на природата му е разположен, проявлението му е толкова по-грубо, първично, с характерните за инстинкта страни: "автоматично действие, неподатливост на влияние, реакции от типа "всичко или нищо" (Юнг 1993: 63).

И в двата случая обаче архетипът ни влияе. Това влияние може да е съграждащо или разрушително, но не и индиферентно, ако е достигнато определено равнище на зрелост. Нуминознят характер на архетипа се проявява чрез влияние върху афектите ни. "Понякога той (архетипът - б.м., М.В.) се стреми с неподражаема страст и непоклатима логика към определената цел и обсебва субекта чрез своята магия, от която и при най-отчаяна съпротива той е неспособен, а накрая вече и не иска да се освободи, защото преживяването носи една дълбочина и пълнота на значението, която преди е била немислима" (Юнг 1993: 84).

Влиянието на архетипа, разбира се, зависи и от индивида, който изпитва неговото влияние. При човек с неразвито съзнание архетипът се проявява главно чрез проекции. Тук той работи с образи, свързани по-скоро с "червения край" от аналогията с цветовия спектър, т.е. с архаични, митологични образи, по-близо до базовите потребности. Хора с неразвита духовност виждат и обясняват света главно през задоволяване на тези потребности, интересуват се предимно от конкретни неща и състояния. Обратно - при хора с високоразвита духовност влиянието на архетипа също е духовно, а духът се стреми към потискане и подчиняване инстинктогенната човешка природа.

Крайностите и тук са нежелателни, доколкото индивидуацията по принцип е процес на хармонизиране. Интегриран изцяло откъм духовната му страна, архетипът може да доведе до неблагополучия и конфузни ситуации: "Едно съзнание, което се противопосавя на инстинктите чрез огромното въздействие от страна на архетиповете, може да подчини инстинкта на духа по такъв начин, че да възникнат най-гротескни "духовни" усложнения от чисто биологични проблеми. Тук се пренебрегва инстинктивната основа на фанатизма, необходима за подобна операция" (Юнг 1993: 85).

Особено важен ефект от процеса на индивидуация е пресичането възможността архетиповете от несъзнаваното да въздействат автоматично върху психиката. Колкото по-дълбоко в несъзнаваното се намират, толкова по-автономно и независимо, мимо волята ни е тяхното влияние. А един неконтролиран архетип може да бъде нещо опасно. Той може да ни тласне в гибелна посока, дори свързана с риск за живота за индивида - предупреждава Юнг. Осъзнаването на архетипа дава възможност за контрол и насочване на влиянието му, означава освобождаване от тегобата на сляпото подчинение.

Интегрирането на архетиповите съдържания в съзнанието предотвратява по-нататъшните им проекции, а това има редица предимства.Осъзнаването на архетиповете дава възможност за тяхната промяна и развитие. Когато са в несъзнаваното, те могат само да се обогатяват с нови асоциации, да се проявяват с нова символика, но не да се променят, те остават все едни и същи. Също така архаично-митологичната форма на архетиповете, идваща от несъзнаваното, като премине границата на съзнанието, обикновено придобива съвременни форми. Така архетиповете по-ефективно могат да се включват в процеса на адаптация и развитие на индивида.

Превръщайки се в нещо рационално (доколкото вече е съзнаван), архетипът може да оказва обратно действие върху останалите свои части в несъзнаваното, а и по-дълбоко - върху съответните инстинкти, стоящи на другия край на оста му. Така косвено се оказва известен, макар и минимален контрол върху инстинктогенната основа на архетипа.

Ако архетиповете останат в несъзнаваното, т.е. процесът на индивидуация се забави или изобщо не започне, те, както казва Юнг, могат "да се плъзнат" назад - от по-духовната форма, която имат на равнището непосредствено под съзнанието като част от комплексите в личното несъзнавано да се върнат към архаично-митологичната си форма. Колкото по-назад отиват и се приближават към инстинкта, толкова по-нуминозни, по-въздействащи стават. Те въздействат върху личността извън волята й (въздействие, стигащо до екстаз, казва Юнг).

Заложеният в хората стремеж към самоосъзнаване се реализира по различен начин според културно-личностното равнище на личността. По-издигнатите в духовно-културно отношение хора са развили у себе си по-силен стремеж към индивидуация. Но ако поради някакви жизнени обстоятелства развитието им се задържа, блокира се техният процес на индивидуация, то психичното им здраве се застрашава, доколкото трупат енергия в несъзнаваното, а това е прекият път за поява на неврози. Голямата маса хора обаче не са достатъчно развити, нямат силен стремеж към самоосъществяване, не се трупа енергия, която да избухва (примерно във вид на невроза) - смята Юнг.

Ако човек поеме пътя на индивидуацията, той не би срещнал външни ограничения или граници - доколкото несъзнаваното е неизчерпаемо, един неограничен автономен свят, то постоянно предоставя нов материал за осъзнаване. "Тъй като ние най-вероятно сме все още твърде далеч от висшата степен на абсолютна осъзнатост и всеки е способен на още по-висока осъзнатост, можем да предположим, че несъзнаваните процеси постоянно ни предоставят материал, който, ако бъде осъзнат, би разширил обхвата на съзнанието" - подчертава Юнг (1993: 171). За това допринася и относително неясната граница съзнавано - несъзнавано, доколкото съдържанието на съзнаваното е съзнавано в едно отношение, несъзнавано в друго,а и "едното започва там, където свършва другото" - казва Юнг (1993: 77).

Дотук ставаше въпрос за един важен ефект на индивидуацията - разширяването на съзнанието. Не по-малко важен обаче е и друг резултат - чрез самоосъзнаване взаимно се балансират, обединяват противоположности: физическо - духовно, мъжко - женско, сянка - персона, анима, анимус - съзнавана сексуалност и пр.

Могат да се изтъкнат много противоположности, които се обединяват чрез индивидуацията. Трябва да се внимава обаче при правенето на двойки, при обединяването в сигизия - те трябва да бъдат съизмерими, подчертава Юнг, да са двата края на една ос, а не - едното да е страна от една ос, второто - страна от друга ос. Именно съизмеримостта им дава възможност за тяхното обединяване.

Двойката противоположности е най-плодотворен източник за психична енергия. "Не е необходимо да отделяме едната от тях и да й приписваме превъзходство. Дори ако в началото разпознаваме само едната, това не означава, че другата не съществува успоредно с нея през цялото време... опозицията или съществува в своята бинарна форма, или изобщо не съществува. Едно същество без противоположности е немислимо, тъй като би било невъзможно да се установи неговото съществуване" (Юнг 1993: 91) - виждаме колко важно за живота е значението на противоположностите според Юнг. Физическата и духовната страст са смъртни врагове, но и сестри, "понякога и най-лекото съприкосновение може да превърне едната в другата" (Юнг 1993: 91).

Диалектичната природа на противоположностите се проявява и като стремеж към обединяване. Н. Кузански определя самия бог като complexio oppositorum - казва Юнг. Или да вземем опозицията дух-инстинкт, под чиято шапка се разполагат много психични процеси. Тя е добър пример за това как се противопоставят, но и предполагат взаимно, как едната страна има афинитет към своята противоположност. Символът, който предлагат алхимиците за сигизията, е Uroboros, или змия, захапала опашката си (Юнг 1993: 92).

 

 

БИБЛИОГРАФИЯ

Алистър 2004: Алистър, Ян. Популярната култура: да бъдем заедно. // Съвременна юнгианска анализа. София: Леге Артис, 2004.

Гордън 2004: Гордън, Розмари. Индивидуация във време на несигурност. // Съвременна юнгианска анализа. София: Леге Артис, 2004.

Драй 1981: Dry, A. The Psychology of Jung. New York: Wiley, 1981.

Кроудър 2004: Кроудър, Катрин и кол. Психологическо приложение на вълшебните приказки. // Съвременна юнгианска анализа. София: Леге Артис, 2004.

Пирсън 1996: Пирсън, Каръл. Героят в теб. София: Кибеа, 1996.

Рос 2004: Рос, Фиона. Образецът. // Съвременна юнгианска анализа. София: Леге Артис, 2004.

Томсън 2004: Томсън, Джийн. Отслабването: Дискусия за архетиповите корени на една съвременна метафора. // Съвременна юнгианска анализа. София: Леге Артис, 2004.

Стивънс 1983: Stevens, A. Archetypes. New York: Quill, 1983.

Франц 2002: фон Франц, Мери Луиз. Процесът на индивидуация. // Човекът и неговите символи. София: Леге Артис, 2002.

Ханна 1976: Hannah, B. Jung: His life and work. New York: Atheneum, 1976.

Хел 1999: Хел, Л. Зиглер, Д. Теории личности. Санкт Петербург: Питер, 1999.

Юнг 1993: Юнг, Карл Густав. Избрано. Т. 1. Плевен: Евразия-Абагар, 1993.

Юнг 1994: Юнг, Карл Густав. Избрано. Т. 3. Плевен: Евразия-Абагар, 1994.

Юнг 1995: Юнг, Карл Густав. ЕОН. Изследвания върху символиката на цялостната личност. Плевен: "ЕА" АД, 1995.

Юнг 1999: Юнг, Карл Густав. Архетиповете и колективното несъзнавано. Плевен: "ЕА" АД, 1999.

Юнг 2001а: Юнг, Карл Густав. Психология и алхимия. Плевен: "ЕА" АД, 2001.

Юнг 2001б: Юнг, Карл Густав. Динамика на несъзнаваното. Плевен: "ЕА" АД, 2001.

Юнг 2002: Юнг, Карл Густав. Съвременният човек в търсене на душата. Плевен: "ЕА" АД, 2002.

Яфе 2002: Яфе, Аниела. Символиката във визуалните изкуства. // Човекът и неговите символи. София: Леге Артис, 2002.

 

 

© Мария Вълкова
=============================
© Електронно издателство LiterNet, 17.02.2005
Мария Вълкова. Чувството за създаване. Варна: LiterNet, 2005.