Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
Каталози
:. По дати : Август  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook! Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook  Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Сравни цени с Книгосвят във Facebook! Книгосвят - сравни цени на книги
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Писмена реч
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

Първа глава
КУЛТУРА И СУБЕКТНОСТ

Мария Вълкова

web | Чувството за създаване

Известно е многообразието от определения на културата, немалко са и опитите за класификация на тези определения.

Ще предложа един пределно прост принцип за класификация на определенията на кулутрата, не за да увелича и без това големия им брой. Бих искала да покажа, че същността на културата на най-общо равнище следва да се определя чрез субекта на дейността и че тенденцията на преминаване на системообразуващия център в определенията на културата в последните десетилетия от резултата (културната ценност) през начина на дейност, дейността, творческата дейност към субекта на дейността е резултат от основни социокултурни процеси, от развитието на теория на културата и от необходимостта на съвременния етап да се изследват по-дълбоко пътищата, конкретните механизми за културно развитие.

Ако за класификационен принцип на определенията на културата се използва структурата на човешката жизнедейност: субект - дейност - среда - резултат, то схващанията за културата могат да бъдат класифицирани в зависимост от изтъкването като системообразуващо ядро на един или друг елемент от тази структура.

Най-често срещани, разбираеми дори на равнище всекидневно съзнание, логични са определенията на културата, центрирани върху резултата от дейността: Културата е съвкупност от материални и духовни ценности, а също начинът им на създаване, използване и предаване, създадени от човечеството в процеса на обществено-историческата практика. Като основно звено в културата се изтъкват произведените ценности, създаването и използването им са на второ място, те са аспекти, страни на ценностите.

При този подход собственият анализ на културата се свежда до описание, изброяване и евентуална класификация по някакъв признак на предварително приетите за ценности предмети.

Вярно е, че в определенията (включително и в цитираното по-горе) обикновено се включва и начинът на създаване, използване и предаване на ценностите, но това е външно включване, просто описание на начина, по който е била създадена една или друга ценност, начина на разпространението й, а не изследване на същността и закономерностите на формиране и развитие на културата.

С развитието на теорията на културата това схващане се оказва недостатъчно точно за разкриване същността на културата. Слабостите му като изследователска основа се посочват от редица автори. Изтъква се, че при изследвания, построени върху това и подобни на него по методологична постановка, се ползва предимно описателен подход. От това следват известни ограничения на изследователските възможности.

Такова разглеждане същността на културата не дава възможност за нейното изследване като процес. Извън анализа остават закономерностите на сложния процес на създаване, усвояване, функциониране, ново създаване; подобен подход затваря пътищата за изследване на причинността - влиянието на различните фактори върху характера и развитието на културата. Критерият за включване на някои резултати от човешката дейност към културните ценности е неясен, допускащ субективизъм в оценката. Той често се определя от извънкултурни съображения.

Към определенията, изтъкващи на преден план резултата от дейността, е логично да се включат и схващания за културата като всичко, създадено от човека, за разлика от онова, което е създадено от природата. Отликата от определението, свързващо културата със съвкупност от ценности е, че тук се включват всички продукти на човешката дейност. С това се избягва неяснотата на аксиологичната преценка. Но същностно-общото, което би трябвало да обедини елементите в система, тук също липсва. Както отбелязва Н. Злобин, общото - че всички, принадлежащи към културата предмети, са продукт на човешката дейност, е общо не за тяхната същност, а за източника на появата им (Злобин 1980).

И тук, извън възможностите да се изследват, остават причинността, процесуалността, развитието, разглеждането на културата като система. Моделът на изследваното явление, изграждан при такава теоретична основа, остава цялостен и неразчленен.

Според мен изследвания на културата, изграждащи се върху определения, обвързани с резултата от дейността, се отнасят към съзерцателно-обяснителния тип знание. Това е първият тип от една схема на стъпалата в развитието на науката, с много евристични възможности, която предлага Я. Пономарьов (Пономарьов 1983).

Пономарьов очертава три основни етапа в развитието на знанието - съзерцателно-обяснителен тип знание, емпиричен и действено-преобразуващ. В хода на анализа ще се опитам да покажа как някои основни теории за културата се вместват в тези последователни етапи, всеки следващ от които е с нарастващи възможности за изследване.

Основните особености на съзерцателно-обяснителния тип знание, така както ги определя Я. Пономарьов, са следните:

"- непосредствена връзка с житейския опит;

- съзерцателен начин на придобиване на знания. При този подход изследоватeлят не е причина за изучаваните събития, затова и не се фиксират от него процесите на тяхното формиране;

- в резултат от изследването се фиксира, както се казва обикновено, само повърхността на явленията, затова и представите за същността на явлението в повечето случаи са произволни;

- поради същата причина съзерцателно-обяснителният тип знания нямат собствена методология - всякакви теории, ако те и съществуват в дадената наука, не произтичат от нейната собствена тъкан, а са заимствани от други науки, затова в значителна степен са неадекватни към същността на изучаваните в дадената област на знанието събития;

- дълбочината на съзерцателно-обяснителните знания е ограничена от пределите на съвкупния непосредствен опит" (Пономарьов 1983: 14).

Би било грешка да се твърди, че определения на културата, центрирани върху резултата от дейността (културата като съвкупност от ценности) е изживян етап в теорията и практиката на културата. Преди всичко - много зависи от конкретната изследователска задача, нуждаеща се от изходно определение. Безусловно има много теми, при които разбирането на културата като съвкупност от ценности работи добре - при описание спецификата на дадена култура, разглеждане и анализ на материални и духовни ценности и пр. Но ако днес в образователната система примерно се подходи с подобна постановка и развитието на децата се разглежда през усвояването на ценности - знания, умения, нагласи, желателни типове поведение и пр., според мен това би "спряло часовника" на развитие на образователната система. Постиндустриалната култура се нуждае от друг тип подходи.

Трябва да се има предвид, че процесът на развитие на една наука е сложен и многообразен. Обикновено една сфера от знанието включва централна, методологична наука и свързани с нея, зависещи от нея науки с по-ниска степен на абстрактност. Между развитието на познанието от различните равнища съществува сложна диалектична връзка. Ако основната методологична наука премине като резултат от закономерното си развитие към следващ основен етап, това може да рефлектира и със значително закъснение върху по-частните науки и съответно - решаваните от тях проблеми.

Подобен процес се извършва, според мен, сега и с теория на кулурата. Ако вече почти не се срещат определения на културата като съвкупност от ценности в резултат на развитие на най-общата теория, това все още не се отнася в достатъчна степен за разглеждане на проблеми от по-ниско равнище, при които все още механизмите на културно развитие се обвързват с усвояване на културни ценности, т.е. в методологично отношение с разглеждане на културата като съвкупност от ценности. Среща се и друг вариант - декларативно приемане на нов тип определение и след това изграждане на структура и съдържание на изследването по стар калъф.

Развитието на теорията е свързано и с влиянието на обществено-културната практика, с "обществената поръчка". Някои сфери се развиват по-бързо от други - реално в един тип култура срещаме феномени от общо отминалия етап, от настоящия, както и кълнове на следващия етап.

Струва ми се, че като научен концепт схващането за културата като съвкупност от ценности дължи популярността си и на следния социално-психологичен ефект, изтъкнат от Я. Пономарьов: съзерцателно-обяснителният тип знание "създава относително жива и в известен смисъл цялостна картина на действителността. Неизкусеният потребител на такова знание се възторгва от това, че почти всичко, предоставено в тези знания, е известно и на него самия, въпреки че не е било събрано в такава стройна последователност, не е било изразено така ясно и внушително, с такава прозорливост и блясък. Това го убеждава в достоверността на знанията, в тяхната ценност, предизвиква безспорното му уважение към тях." (Пономарьов 1983: 15).

Струва ми се, че за съвременните процеси на културно развитие е недостатъчно равнището на съзерцателно-обяснителния тип знание. Необходимо е по-задълбочено познаване на процесите по възникването и развитието на културните явления, основните фактори, които влияят върху тези процеси, както и на закономерностите на това развитие.

Централен научен - но и практически, става проблемът за развитието във всички научни клонове, включително и при точните науки.

Но стремежът социалните явления да се изследват от позициите на развитието се чувства особено ясно в обществените и хуманитарни науки. Не че досега то не се е включвало като изследователска задача - присъствало е в изследванията, но по-скоро декларативно.

Съществена крачка по посока разкриване същността на културата през принципа на развитието е т.нар. дейностно направление, възникнало на общофилософска основа и намерило благоприятна почва в теория на културата.

През 1969 г. в "Очерци по теория на културата" Е. Маркарян, основавайки се на функционално третиране на културата, развива концепция, променяща системоообразуващото ядро в определението на културата - тежестта се поставя вече не върху резултата от дейността, а върху подсистемата на дейността. Е. Маркарян определя културата като "извънбиологически изработен, особен, присъщ само на човека начин на дейност и обективиран по съответен начин резултат от тази дейност" (Маркарян 1969). Той развива тезата, че ако колективният субект на дейност е социалната система, то културата е начинът на дейност на системата.

М. Каган, който приема и развива концепцията за културата като начин на дейност, предлага следната схема на дейността като система:

"Субекти, насочващи своята енергия към познание, оценка, преобразуване на обектите и общуващи помежду си за постигане на тези цели;

Обекти, към които е насочена активността на субектите;

Продукти, произвеждани от субектите във всички видове тяхна дейност от материала на обектите;

Средства и начини за извършване на действията, с помощта на които някакви обекти се превръщат в продукт на дейността" (Каган 1974: 20).

При тази "дейностна" теза обаче липсва самата дейност като активност, като процесуално извършване. Има субект, обект, средства и начини на дейност, продукт - а собствено дейността я няма. Може би авторът е имал предвид, че цялата система е дейността и е неправомерно тя да присъства и като цяло и като част. Ако това е така, бих искала да изразя едно принципно несъгласие - според мен цялото, така както е описано от Каган, не е дейността, а цялостният жизнен процес на индивида, включващ освен изтъкнатите компоненти, и изпуснатата тук дейност.

От тази обща схема Каган взема елементите, които се включват в културата: "В тази система културата се оказва такова социално явление, което обема всичко, което субектът твори, усвоявайки света на обектите. Тя включва следователно и това, което човек създава, и това как го създава, т.е. последните две звена от описаната по-горе система и противостои на второто й звено - обективната природна даденост, която усвоява субектът" (Каган 1974: 21).

При такова разбиране за културата субектът, осъществяващ дейността, всъщност липсва.

Приемам позицията на Злобин, който счита, че възгледът за културата като "технология на дейността", въпреки известни негови отлики, всъщност спада към концепциите, изтъкващи на преден план резултата от дейността (Злобин 1980: 22). Начинът на дейност също е своеобразен резултат - резултат от степента на развитие в рамките на отношението "субект - дейност". Качествените промени, настъпващи с тези компоненти и с отношението между тях, детерминират развитието, а начинът на дейност се развива преди всичко под влияние на промените в субекта и неговата дейност. Разбира се, това не значи, че в индивидуалния живот на хората усвояването на нови начини на дейност не води до промени в индивидуалната култура и жизнедейност- в случая става въпрос за разглеждане на процеси на различни равнища.

Всъщност М. Каган почти дословно подчертава, че начинът на дейност е резултат - "Културата е продукт на дейността на обществото, а обществото е субект на тази дейност" - изтъква той (Каган 1974: 23).

От факта, че за същностно ядро на културата се изтъква начинът на дейност, следват и ограниченията, произтичащи от разглеждане на културата като резултат, който вече изтъкнахме - статичност, затруднения при процесуално разглеждане, неточно определяне на детерминационните процеси и пр. и най-важното - отношението към развитието. Докато при концепциите за културата като съвкупност от ценности развитието стои извън културата, при постановката на Маркарян то не само че стои извън нея, но и по определение активно й се противопоставя, изпълнявайки главно приспособителни и адаптационни функции. Разбира се, културата има и такива стабилизиращи функции, но не в това, според мен, е нейната същност и основна функционална натовареност.

Независимо от всичко концепцията на Е. Маркарян изиграва огромна роля като основа за развитие на дейностния подход в теория на културата. Въпреки сериозните критики, отправяни към нея, тя заема подобаващо място в съвременната теория на културата.

Междувременно дейностният подход се разгръща. Налице е едно богатство от изследвания върху културата, определящи я чрез различни аспекти на дейността - културата като всяка човешка дейност, културата като творческа дейност и пр. Не е необходимо тук да се спирам на всяко от тези становища, доколкото за това е необходимо специално изследване, а и основната ми задача в това изследване е друга.

Общо бих подчертала, че дейностното направление в теорията на културата оказва изключително ползотворно влияние върху развитието й. То осигурява възможност културата да се анализира обективно, обвързва същността й с деятелното човешко битие.

Дейностният подход осигурява предимства не само за развитие на теорията. Последователното му прилагане на конкретно-практическо равнище дава възможности за контрол и насочване на промените в културата на индивида и обществото чрез създаване на условия за промяна на влияещите фактори от жизнедейността.

Дейностният подход разширява възможностите за изследване и анализ на различни страни от културата, за търсене на факторни зависимости, опитно разглеждане на някои елементи от културата. Чрез него могат да бъдат изследвани важни зависимости между "входа" и "изхода" на процеса на културно развитие - с промяна на определени фактори на "входа" на културата на индивида се получават съответните изменения в "изхода" - т.е. получения ефект. Сериозно постижение на дейностния подход в научната практика е, че той стимулира провеждането на широк фронт на социологически изследвания в областта на културата.

Да се върна към типологията на Я. Пономарьов за развитие на науката - къде бих разположила дейностния подход в неговата схема? С натрупване сили и опит, обяснява авторът, съзерцателно-обяснителният тип знание постепенно минава на следващ качествен етап - прераства в т.нар. емпиричен тип знание.

Дейностното направление в теорията на културата, според мен, по същностни особености може да бъде причислен именно към емпиричния тип знание. Ето с какво се характеризира той според Я. Пономарьов (Пономарьов 1983: 119):

"а) Емпиричният тип знание се формира в недрата на съзерцателно-обяснителния тип знание, трансформирайки го и включвайки в себе си своя предшественик.

б) Начинът на получаване на знанията се характеризира с активно въздействие върху предмета на изследване. Но при оценката на ефекта на даденото въздействие не се отчитат вътрешните преобразования, осъществяващи се в самия предмет.

в) В резултат на изучаването се описват начини на въздействие, достигащи желаните ефекти. Тези описания отразяват емпирични закономерности, използващи се за удовлетворяване на обществени потребности и построяване на емпирични теории.

г) Мощта на емпиричните теории не е голяма. Тя е достатъчна само за решаване на тези повторни задачи, при които състоянието на предмета на въздействие остава тъждествено със състоянието му в момента на изследването. Критериите за отделяне на страни в предмета на изследване са субективни.

д) На емпиричния тип знание е присъща непосредствена връзка с практиката, опираща се на безпределно разширяващ се ред на практически задачи, свързване с най-разнообразните потребности на обществото".

При дейностния подход вътрешните процеси, механизмите на изменение и развитие на културата остават скрити в "черната кутия" - недостатък, който се преодолява със следващия - субектен подход в изследване на културата.

Междувременно при общи изследвания върху културата все по-често като системообразуващо ядро се очертава развитието на човека и неговите способности. Културата се определя като мяра и начин на реализация същностните сили на човека в неговата социална дейност, като творческа дейност, насочена към преобразуване на действителността и самия човек, културата като производство на самия човек като обществено същество, културата като творческа дейност и развитие на човека като субект на тази дейност, културата като производство на самия човек в цялото богатство и многостранност на неговите обществени връзки и отношения, културата като процес на саморазвитие на човешката родова същност и пр.

Този нов подход разширява значително изследователските възможности на културологичните анализи от различни равнища.

Ще се опитам да изтъкна допълнителни съображения за това, че по-правомерно е културата да се дефинира не през дейността, а през субекта.

Ако културата следва да се дефинира през развитието (нещо, което категорично се налага на съвременното равнище на науката и обществото), то в центъра на определението на културата следва да се постави човекът. Това е така, защото развитието в системата "човек - дейност - среда - резултат" се осъществява от субекта, човека.

Наистина дейността е съществуването на субекта, но отделните дейности, качествените етапи в развитието на дейността биха били несвързани един с друг, ако не ги обединява субектът, ако той не определя със своите способности (формирани между впрочем в предидущите живи дейности) техния характер. Ако човешката дейност се положи като системообразуваща, тя ще се състои от отделни дейности, а субектът - това, което ги обединява, остава в сянка.

При обясняване развитието се получава същото - преходът от една дейност към дейност с ново качество може да се обясни с промени в субекта - т.е. пак чрез поставяното на второ място. При процесуалността в центъра пак е субектът - той опредметява способности в дейността, а в акта на дейността се развиват неговите способности. Дейността не е самоцел, тя е средство за възпроизводство на условията за живот на човека, за възпроизводство и разширено възпроизводство на неговите способности.

Като изтъквам човека - субект на дейността като системообразуващо ядро на системата на културата, не омаловажавам ролята на останалите елементи, нито сложните взаимовръзки и отношения между тях и субекта. Той не може да съществува иначе, освен в своята жизнедейност, както и дейността е същестуването на субекта. Щом говоря за развитие на субекта, значи говоря за развитие на неговата дейност и съответно - на предметния резултат. Щом се развива качеството на дейността - съответно субектът е променил своите качествени характеристики.

Всички основни процеси, свързани с възпроизводството на културата, са процеси, свързани със субекта - потребности, мотивация, нагласи, творчество, съзидание и пр. Не дейността или резултатът имат потребности, мотивация, нагласи, съзидават - субектът е техният носител. Цел, съзнателност, творчески потенциал има субектът, а дейността е целева, съзнателна, творческа, доколкото е дейност на такъв субект.

Следващото съображение в полза на субекта като системообразуващо ядро са свързани с дефиниране културата на субекта - било то личността или обществото като колективен субект.

Ако разглеждаме системно човешкото битие, то подсистемите човек, дейност, среда, резултат си взаимодействат в рамките на общата система. Л. Николов изказва следното твърде важно съображение: "Плод на широко разпространено смесване на тези две структури (на системата човек - среда и нейната подсистема - човешката дейност - М.В.) е почти общоприето, но по същество абсурдно твърдение, че субектът, т.е. човекът, е елемент на собствената си дейност... Друг е въпросът, че елементите от човешкото същество са елементи на неговата собствена дейност... особения начин, в който подсистемата "човек" се свързва с подсистемата "среда" чрез подсистемата "човешка дейност" (Николов 1982: 37).

При определения на културата на индивида пряко чрез дейността му (пък било то и творческата дейност) според мен се допуска изтъкнатата по-горе грешка. Щом търсим културата на субекта - индивид или общество - т.е. определена, иманентно присъща характеристика на субекта, то следва да я търсим и определяме в неговата система, в системата на субекта. Не става въпрос, разбира се, за затваряне изцяло в системата на субекта, без търсене връзките и зависимостите му с другите подсистеми - среда, дейност, резултат. Ако се допусне подобна грешка, това вече не би било системен подход.

Става въпрос за това да се изследва и определи с кои свои елементи, страни, характеристики останалите подсистеми се включват в системата на субекта и какъв тип връзки се осъществяват. Но центърът на определяне си остава системата на човека (или обществото) - не системата на дейността изцяло, а само с някои свои характеристики, пряко свързани с него. Същото се отнася и за системата на резултата.

Когато търсим определение на такова основно, цялостно свойство на субекта като неговата култура, не следва да го определяме в границите на друга система, в която той влиза частично.

В публикации на Маркарян от 1983 г. срещнах с радост подобни разсъждения. "Неправомерно е - пише той - включването в начина на производство и субектите на материално-производствената дейност в тяхната цялост. От логическа гледна точка тук има вече смесване на качествено различни проекции на изследване на един и същ обект - дейността. Понятието субекти на дейността образува друга, качествено особена познавателна проекция на разглеждане на общото процесуално поле на дейността, различно от това, което се образува от понятието начин на дейност... При построяването на понятието "начин на една или друга изучавана подсистема от човешката дейност" то включва в себе си определени социално-субективни характеристики, но не и самите субекти на дейността като изразяване на особен клас елементи на обществото" (Маркарян 1983: 29).

Ако централен предмет на изследването ми беше дейността, бих изследвала с кои свои характеристики субектът, средата и резултатът се включват в дейността. Ако изследвам главно резултата, щях да търся как субектът и дейността участват в системата на резултата. Когато обаче предмет на изследването ми е субектът (в случая - културата на субекта), е необходимо да изследвам как дейността, средата, резултатът се включват и отнасят към културата на субекта. Но нея следва да дефинирам в системата на индивида.

Изводите, които се налагат дотук са следните:

- културата следва да се дефинира чрез субекта на дейността, човека;

- определението е необходимо да се изгражда върху развитието. В този смисъл условно бих могла да кажа, че ядрото на културата не е в пространството - то е във времето. Културата на човека (респ. на обществото) е това, което той е бил, което е сега и което ще бъде, тя е неговото развитие. Поради това следва определението да бъде изградено на генетичен принцип - да не фиксира културата в готов вид, отражателно, а да улови възникването и образуването, механизма на развитие.

Преместването на центъра в дефиниране на културата върху субекта според мен е свързано с потребностите на постиндустриалното общество.

Вече не е достатъчно описателството на съзерцателно-обяснителния тип знание. Ограничени са и възможностите на емпиричния тип - закономерностите, които той открива, са ограничени в настоящето, не носят богатството на закономерност за развитие във времето. Оттук - те не са достатъчно надеждна база за управление на бъдещето, изграждането му такова, каквото бихме желали да го видим.

По-нататъшното овладяване, насочване, контролиране на цялостното културно развитие се нуждае от по-дълбоко познаване механизмите, процеса на развитие на културата - не само на връзката вход-изход на "черната кутия" на културното развитие. Добре е да се погледне какво има в "кутията", как точно възниква, какви са начините на развитие на културата, механизмите на това развитие.

В отговор на тези нови задачи или изисквания към теорията на културата в недрата на дейностния подход се заражда личностният или субектният подход в дефиниране на културата.

Струва ми се, че субектното разглеждане на културата има потенциал и методологична посока, за да отговаря на особеностите, описани от Я. Пономарьов като следващо стъпало в развитието на типовете знание, а именно действено-преобразуващия тип знание. Ето какви са неговите основни характеристики:

"а) Действено-преобразуващият тип се формира в недрата на емпиричния тип, като го трансформира и включва в себе си;

б) Като се основава на генезиса на изследваното явление и обективните критерии за разчленяването му на структурни равнища на организация, се осъществява подреждане на емпиричната многоаспектност, отделя се предметът на изследване, мястото му в системата на комплексното изучаване на явлението и взаимовръзката му с междинните структурни равнища на организацията му;

в) Експерименталните задачи за изследване се решават с емпирични прийоми, успехът на които се оценява от моделната практика. Връзката с реалната практика става опосредствана;

г) Даденият тип има два полюса на знанието - абстрактен и конкретен;

д) Притежава сложна стратегия на изследване" (Пономарьов 1983: 136).

Да поясня какво има предвид Я. Пономарьов в подточка б. В книгата си той формулира закон за трансформация на етапите на развитие на системата в структурни равнища на нейната организация и функционални степени на по-нататъшни развиващи се взаимодействия (съкратено ЕРС - етапи, равнища, степени) (Пономарьов 1983: 12-13). Това е верен ориентир при структуриране на изследваното явление - процес, който при емпиричния тип знание се осъществява до голяма степен субективно.

И така, пристрастията ми определено са към онези схващания за културата, които поставят в ядрото на определенията й развитието на човека - като обществено същество, като разгръщане на човешките същностни сили, като субект на дейността, като самоизява - саморазвитие на човешката родова мяра. Приемам като основа за разсъждения на последното определение като най-обобщаващо и с най-широки изследователски възможности.

Бих изказала следните съображения и да внеса някои конкретизации в него:

- Преди всичко какво ще се разбира под понятието човешка родова мяра. Човекът е определен като същество, което се труди, което мисли, играе, живее в общество, същество разумно и пр. Съществува една характеристика обаче, която имплицитно включва в себе си всички изтъкнати особености, като ги обединява в ново качествено цяло. Това е способността на човек да съзидава, да преобразува. Преобразуването предполага разум, целеполагане, игра на въображението и реалното действие.

- Основното, същностно свойство на човека като представител на своя род е това, че той, в съвместна дейност с останалите, преобразува средата и самия себе си. Струва ми се, че именно тази способност следва да се постави в ядрото на човешката родова мяра.

- По-горе бе застъпено становището, че едно съвременно разбиране за културата би следвало да се основава върху развитието. Оттук следва, че развитието на способността за преобразуване следва да е в центъра на разбирането за култура.

- Важна особеност на развитието при човека е, че се касае за саморазвитие. Но на различни равнища животните също се саморазвиват. Как да се изрази спецификата на саморазвитието при човека?

- Ако културата се определи като способност за преобразуване, това значи, че способността се визира като някакъв завършен процес - имам способност с определени качествени характеристики, от които зависи и характерът на преобразуването, което осъществявам, променяйки средата и самия себе си. За да се промени качеството на процеса на преобразуване (а оттук и начинът на дейност, и резултатът), е необходимо качествено да се промени способността на субекта за преобразуване. Тя ще се промени, когато човек изгради у себе си нова способност за преобразуване, когато промени субектните си характеристики, характеристиките си на деятел. Как става това преминаване от едно равнище на способността за преобразуване към следващо, по-високо равнище?

- Самият процес на развитие на тази способност може да се изследва. Вероятно има своя логика, механизми, етапи, тенденции, закономерности. Именно този механизъм на развитие на способността за преобразуване, според мен, представлява най-голям интерес - от теоретична и от практико-приложна гледна точка. Това е ключът, овладяването на който би дало възможност за действително контролиране, насочване, управление, интензифициране и промяна на културното развитие.

- Който владее по-добре механизмите за развитие на своята способност за преобразуване, той по-успешно и пълноценно развива своята култура.

- Има ли основание владеенето на механизмите за развитие да се нарича способност? Според мен - да. Така, както говорим за способността на човека да познава света, да се труди, да произвежда, би могло да назовем възможността му да владее, развива, усъвършенства вътрешните си механизми на развитие - способност.

Именно това е отликата на човешкото саморазвитие от саморазвитието при другите живи същества. Животните се саморазвиват, но те не владеят своето саморазвитие. Само човекът може да владее, да контролира, да променя - ускорява или не - своето саморазвитие.

Трудно е всички тези съображения да се формулират в едно изречение, доколкото се касае за едно двойно развитие - развитие на развиващото и трудно могат да се избегнат повторения или тромавост на изказа, без да се засегне същината. Но доколкото се касае за едно работно определение, то би било следното: Културата - това е способността на субекта за разгръщане на възможностите за саморазвитие на съзидателната му човешка същност.

Тази способност се придобива в дейността, възпроизвежда се на ново качествено равнище пак в дейността.

Преобразувайки средата, човек преобразува себе си. Това означава, че той развива своите способности и преди всичко способността си да развива своята съзидателна същност. Така той не само възпроизвежда, но и възпроизвежда на ново качествено равнище способността си на деятел.

Това е характеристика на развитието въобще.

Подобно определение на културата дава възможност:

- културата да се разглежда като система със системообразуващо ядро - субекта. Това не значи пренебрегване ролята, функциите на останалите елементи, нито омаловажаване важността на взаимодействието между тях като единен, цялостен процес, а поглед към системата през призмата на човека и неговото развитие;

- дейността да се включва като жива дейност на субекта, в която той опредметява своите способности и при определени характеристики на дейността ги развива;

- резултатът да се разглежда като овеществена минала дейност на субекта. Този резултат е значим за културата главно доколкото процесуално се включва в нея - усвоява се от субекта и разпредметявайки се в него, обогатява способността му за нова дейност;

- процесуалността дефинитивно се включва в определението, доколкото става въпрос за възпроизводство и развитие - на деятелната човешка същност;

- основното, към което се стремях - определението да е изградено върху развитието - е налице.

- определението дава възможност за преминаване на по-ниски нива на абстракция до конкретно-операционално равнище.

Когато говоря за културата на субекта като способност, нямам предвид смисъла на понятието в тясно-психологически план. Научната практика показва, че то може да се използва на различни равнища - от най-обобщено абстрактно до конкретно-операционално ниво. Например такова основно обективно свойство като активността се определя като способност да се предизвикват изменения чрез целенасочено прилагане на своите сили; гносеологията се дефинира като учение за способността на човека да познава действителността; дейността - свойство на човека, способност за определен, специфичен само за него вид активност и пр. Според мен терминът способност най-точно изразява, че става въпрос за свойство на човека, което може да се изгражда, формира, развива.

Определянето на културата като способност на субекта не я превръща автоматично в нещо субективно. Бих искала да подчертая нейния обективен характер, произтичащ от обективни обстоятелства и закономерности на нейното изграждане. Субект - това е активно действащият, преобразуващият средата и себе си; субективното е индивидуално присъщото, различаващото един човек от друг, зависещо в най-голяма степен от неговата индивидуалност.

Способността да се преобразува не става субективна от това, че е способност на определен субект. Налице е обективен ход на изграждане културата на индивида, независимо съзнава ли той това или не. Степента на овладяност процесите на развитие на съзидателната човешка същност е за индивида обективна способност. Обстоятелствата на живота му, средата, хората, с които общува и начинът на общуване, характерът на труда му, обществото, в което живее, епохата и пр. обективно определят мярата на способността му за развитие.

Разбира се, това не отменя индивидуалните нюанси и субективния облик на културата при всеки - в това няма съмнение и не е нужно специално да се доказва.

Формирането на културата на субекта е многостранен, многослоен процес, не всички страни на които са на съзнателно равнище - бих казала, че по-голямата част не се съзнават. (Проблемът за осъзнаването на процесите по разгръщане механизмите за саморазвитие е от особена важност. Както ще се види по-натам в текста, К. Юнг с теорията за индивидуацията, А. Маслоу, К. Роджърс и други представители на хуманистичното направление с тенденцията за себеактуализация недвусмислено свързват човешкото развитие с процесите на осъзнаване на собственото развитие).

Като свеждам на равнище индивид родовата човешка характеристика да преобразува, по същество обвързвам двете страни на отношението - индивида и обществото. Способността за разгръщане възможностите за развитие на съзидателната човешка същност е индивидуална характеристика, чрез която субектът (индивид или общество) се включва във и изгражда обществените отношения. По степента на нейното развитие съдим за характера на отношението индивид - общество. Чрез културата на индивида може да се сравни степента на общественото развитие в различните формации или стадиите в една и съща формация. При такава постановка за култура не само се отчита спецификата й като индивидуална способност, но и се маркира обществената същност на човека. Това е нещо сходно на процеса индивидуация - трансценденция при Юнг или себеактуализацията при Роджърс. Така културата е индивидуално присъща способност и най-важното обществено свойство на индивида. Индивидуалното битие на човека е едновременно с това и неговото обществено битие.

Общество и индивид са дълбоко взаимообусловени, преминават един в друг, фактически са единно цяло. Основните принципи, върху които се изгражда и съществува обществото, най-общо би трябвало да съвпадат с основните принципи на съществуване на индивида и неговата култура. Когато търсим произвеждащия механизъм на обществото, винаги ще се сблъскваме с индивиди с техните обективни и субективни личностни характеристики, както и когато изследваме културните характеристики на индивида, на всяка крачка ще се сблъскваме с едни или други обществено обусловени фактори.

Диалектичната връзка индивид - общество е в основата на културата на индивида; индивидуалната култура е всъщност най-общественото качество на човека, негова родова същност, проявяваща се по най-различни индивидуални начини.

Особено важен проблем при дефиниране и изследване културата е запазване целостта и единството на изследвания обект.

Що се отнася до типа детерминация на културата, струва ми се неправомерно да се търси само един тип детерминация, следва да се говори по-скоро за детерминационна система. Но, следвайки принципите на една система, трябва да се допусне, че типовете причинност в нейните рамки не действат самостоятелно, независимо един от друг, че те са взаимосвързани, а ядрото е целевата детерминираност.

Смущава недостатъчната изследваност на телеологичната природа на културата в теория на културата. Може би внимателното, предпазливо търсене на аналогии с резултати от изследванията на целевата детерминация в самоуправляемите системи, при които се извеждат в по-опростен, изчистен вид някои закономерности, би помогнало в анализа.

Класическа публикация за целевата детерминация в кибернетиката е статията на А. Розенблут, Н. Винер и Д. Бигелоу "Поведение, целенасоченост и телеология" (вж. Винер 1968). Според характера на поведението авторите разделят обектите на два вида - обекти с активно и обекти с пасивно поведение. "Пасивни" са обектите, чиято енергия на изхода е получена изцяло от въздействието на входа. Активни са тези, при които източникът на енергията са те самите. Съответно обектите с активно поведение се делят на обекти с активно целенасочено и обекти с нецеленасочено поведение. Под целенасочено се разбира поведението, насочено към някакво крайно състояние, при което обектът встъпва в определена връзка с друг обект или събитие. Това поведение авторите наричат телеологично. "Ние ограничихме съдържанието на телеологическото поведение, прилагайки го само към такива целенасочени реакции, които се управляват от грешка в реакцията, т.е. от разликата между състоянието на действащия обект в даден момент и крайното състояние, приемано за цел. По такъв начин телеологическото поведение е равнозначно на поведението, управлявано от отрицателна обратна връзка, и губейки в ширина, печели като понятие в дълбочина... Причинността означава едностранна, относително необратима функционална зависимост, докато телеологията е свързана с поведението - не с функционалните зависимости" (цитат по Винер 1968: 7).

Спрямо културата могат да се изведат следните изводи:

- много важен е активният характер на системата като основен принцип на развитието. Културата е действителният източник на своето развитие;

- впечатляващо е широкото значение, което се влага в явлението целеполагане като насоченост към едно крайно състояние, коригирано от отрицателната обратна връзка, т.е. от сигналите кое не съдейства за постигане на целта и следва да се промени за запазване общата посока на развитие. Разбира се, не трябва да се забравя, че при самоуправляемите системи водещ е принципът на запазване на хомеостазиса, а при културното развитие е точно обратното. Този принцип е подходящ примерно при изследване на културните потребности;

- интересен е и изводът за връзка между причинността и извежданата от нея необратима функционална зависимост и много по-подходящата за културата целева детерминация, която дава възможност да се изследва цялостното поведение.

 

 

БИБЛИОГРАФИЯ

Винер 1968: Винер, Н. Кибернетика или управление и связи в животном и машине. Москва: Прогресс, 1968.

Злобин 1980: Злобин, Н. Культура и общественный прогресс. Москва: Наука, 1980.

Каган 1974: Каган, М. Человеческая деятельность. Москва, 1974.

Маркарян 1969: Маркарьян, Э. Очерки теории культуры. Ереван: АН, 1969.

Маркарян 1983: Маркарьян, Э. Культура жизнеобезпечения и этнос. Москва: Наука, 1983.

Николов 1982: Николов, Л. Структурите на човешката дейност. София: Партиздат, 1982.

Пономарьов 1983: Пономарев, Я. Методологическое введение в психологию. Москва: Наука, 1983.

 

 

© Мария Вълкова
=============================
© Електронно издателство LiterNet, 17.02.2005
Мария Вълкова. Чувството за създаване. Варна: LiterNet, 2005.